glishev

Това задържане на по-стар етап вероятно се дължи именно на по-ниска степен на агресивност в миналото. Институциите се развиват в зависимост от взаимната агресивност, овладяването й чрез обществения договор и пренасочването й вън от общността. Така възникват гръцките градове - със синойкизъм. Така възникват племенните съюзи в Италия и кантоните на келтите и германите. Все така се стига до републики, царства и империи със сложни и разнообразни институции. С агресивност и пренасочването й все по-навън. До това развитие достигат много малко от субсахарските народи. Възможно е това да се дължи на относителната рядкост на населението в субсахарските региони, при която дълго време не започват войни за пасища и обработваеми земи (каквито конфликти с нарастването на населението днес вече има - но пък остатъкът от света е на друг етап). Възможно е липсата на вътрешно море и на лесен достъп до мед и желязо също да е изиграла ролята си, особено за етносите от саваната. Не знам как стоят работите с конете. Имат ли субсахарските народи коне преди контактите си с антични народи? Изобщо някакъв относително бърз ездитен добитък? Мулета, магарета?

Че какво пречи да има религиозни учени? Определението вече го дадох по-горе.

Аха, схващам. Но ето какво може да се каже по това: 1. Всъщност най-ранните засвидетелствани употреби на "къNѧsъ" от IX в. са точно за владетели. Например: "Растицѧ къNѧsа моравъска и Коцел'iа къNѧsа блатNьNска, и Бориса къNѧsа блъгарьска". В Х-XI в. са засвидетелствани паралелни употреби на "archwn", "rex", "dux", "princeps", "къNѧsъ" и "konung" за едни и същи славянски владетели, например за св. Владимир и Ярослав Новгородски ("Jarizleifr konungr Gardarikes"). 2. Всъщност именно "пан" и "бан" никога не са употребявани за владетели, а са точно с неустановеното значение на "господар". С времето "бан" ще започне да се употребява за "управител", "кмет". "Жупан" е локално употребявано за владетел в Сърбия, но очевидно такъв, който е с ограничени територии и не особено сигурен суверенитет - за разлика от княза. Всъщност "жупан" може би е заемка у сърбите от българите и/или от аварите, както пък вероятно "пан"/"бан" - от маджарите и/или от аварите. Колкото до "zoupan[os]", това е просто една от транкрипциите на "жупан" с гръцки букви. Дифтонгът "ou" на гръцки се чете просто като нашето [у], а с дзета, тоест "Z" се отбелязва липсващият в гръцкия език звук [ж]. Инак са възможни още "zoapan" и "zwpan". Във всеки случай точно думите "пан", "бан" и "жупан" по произход не са обозначаващи за владетел и вероятно са славянска заемка от тюркските езици или по-общо от степните народи, които просто имат по-развита институционална култура и успешно налагат титли в говорите на славянските племена - точно както го правят и германските народи. "Жупан", мисля, е засвидетелствано и в Чехия, но определено не като владетелска титла. Жупани и ишпанове са засвидетелствани у българи и маджари, а в никакъв случай не бих допуснал за възможно славянска титла да премине в официална употреба в ПБЦ. На китайски съществува tsou pan, "секретар", "канцлер" и е възможно степните народи да са възприели титлата тъкмо от Китай. 3. и 4. са неверни в следствие на фактологията по 1. и 2.

Факт е, че още в Античността субсахарските, тоест черните африканци забавят самостоятелното си развитие в институционално и технологично отношение, а това има тежки последици за тях. Агресивността в действителност прави народите по-организирани и стимулира развитието им. От всички чисто африкански народи и държави в древността само Аксум/Етиопия може да се сравнява с тези от Азия и Европа като технологично и институционално развитие.

Маготин, за ИЕ-езиците си прав, само дето не смятам, че българското "kana" (и изобщо езикът на ранните българи) е от ИЕ-произход. Но скоро Aspandiat ме светна за едни книги по сравнително езикознание, които сега си разглеждам. Възможно е да има прединдоевропейско, още ностратическо родство между алтайските и ИЕ-езици, така че и ст. герм. ИЕ "*kuninggaz", и ст. тюрк. "qaγan" все пак да имат много далечен общ произход. Има и други подобни интересни сходства, например тур. "tanrı", монг. "тэнгри" и ст. герм. "*thunraz". Или ст. герм. "*fader", лат./ст. гр. "pater", ст. иран. "athir", тур. "ata", "baba", гот. "attar", новобълг. "баща", "татко", "отец".

Уж се води, че латиницата била по-комуникативна и по тая причина - полезна. Но това е безмислено твърдение. На български език с латиница практически не може да се пише, неудобно е. Дотук не е измислен вариант, по който латиницата да транскрибира удобно всички български членоразделни звуци. Дори БДС-латиницата е пълна с противоречия. Самите българи масово не искаме латиница по естествени причини. Пък и ползването на латиница още не значи, че си научил френски, латински, немски или английски Тъй че фенове на латиницата почти няма, а колкото ги има, са си глуповати. Донякъде е изключение неформалната употреба на латиница в Интернет, но и тя е много неудобна, самите й потребители го знаят. Пък и вече не е като преди десет години - човек спокойно може да пише на т. нар. "фонетична" кирилица или дори на БДС-кирилица в Мрежата (която лично аз предпочитам).

Имаме единомислие не по основните онтологични, а по основните епистемологични въпроси Определението е старо: И което обаче не е изчерпаемо със самата мисъл.

Много интересна алтернативка би била една Африка без белите. Или Африка под картагенско и/или египетско, и/или ислямско влияние.

Има и разумни неща, има и неразвити възможности, има и напълно неверни неща в темата.

Някои от тях са си царства с донякъде развити институции и дори крепостно строителство (като Бенин). Доколко развили се изцяло на местна почва, доколко повлияни от предислямските и ислямските държави по северния бряг - но ги има. Субсахарците, тоест черните африканци не са само диваци. Някои са си направо варвари Някои са си имали прилично земеделие, пазарища, текстил, нещо като градски живот, интересни изкуства и занаяти, богата митология и пр. Влиянието на субсахарските африкански традиции в музиката и модата на ХХ в. е огромно. Тези общества обаче имат пречки пред развитието си - не навсякъде, където климатът е позволил струпване на население, има леснодостъпни залежи от мед и желязо. И във всеки случай субсахарска Африка за разлика от северния бряг няма голямо, гостоприемно вътрешно море без мощни приливи и с множество заливи, позволяващо развитието на морски трафик и крайбрежна цивилизация. А износът на черни роби към Новия свят оказва огромно въздействие върху религиите в Централна и Южна Америка. Трябва да се има предвид, че белите полета на картата са заети от мъчнопроходими джунгли и пустини, където населението е много рядко, а стабилни граници не могат да се очертаят и до днес. А бели полета могат да се очертаят и в конкретни исторически периоди и за Европа, Азия и Америките. Да не говорим за Австралия Западният район и Етиопия, където бели полета няма, са най-близо до контакти със северния бряг, южна Европа и предна Азия. Освен всичко друго хилядолетният интерес към черни роби (още от Египет, Картаген и Рим, та чак до южняшките памукови плантации) е страхотна спънка за развитието на местните общества. Нещо подобно имаме в Европа с отношението на викингите към славяните и ирландците, но в много по-малък мащаб. Във всеки случай Етиопия е една от най-старите държави, съществуващи и до днес. А доскоро е била и една от най-старите запазени християнски монархии. Колониалният период пък, чиито последици се чувстват и до днес, създава изкуствени граници, които в много случаи разделят даден етнос на две или пък обединяват етноси с традиционно много лоши отношения помежду си. Изобщо, има си обективни причини Африка да е такава, каквато е и те далеч не са само някаква предполагаема непълноценност на чернокожите народи. Пък и в някакъв смисъл Африка май е прародината на всички ни

Михов, страхотен постинг Зитко, тихо там от коневръза

Галахад, поне два извора и всъщност няколко сериозни учени като например Рънсиман споменават, че патриаршията е низвергната от Цимисхий (в 971). А е факт, че има патриарх, който предава Охрид на ромеите (в 1018). Следователно някъде след 971 и преди издигането на Самуил за цар патриаршията е възстановена. Това вече го повтаряме. Отон може да даде кралска инвеститура, както му се е случвало неколкократно. Не твърдя, че го е направил в случая със Самуил, а че е възможно Самуил да е искал това. И това вече го повтаряме. Това, че Роман е съцар на Борис не се подкрепя от нито един извор, а че не е бил пленяван и скопяван преди предаването на Скопие (991 или 1003) директно противоречи на няколко извора, тъй че няма и смисъл да се разглежда като версия. Кастриран цар не може да има. По това също са се изказали авторитети като Острогорски, пък и сме го разгледали тук подробно, тъй че изобщо не виждам какво има за обсъждане. По това за дрехите вече достатъчно говорих. И по него се повтаряме. Просто помениците, които цитираш, са не само неточни, а много, много късни и зависят вече от двойна ръкописна традиция. Мисля, че бях ясен по това. Та така, дотук само се повтаряме. Аз нямам какво да добавя към възгледите си по темата, а съм ги аргументирал на петнайсет страници, при това се оказва, че случайно или не тези неща вече са приети от няколко доста сериозни автора. За съжаление Качо не успя да защити добре класическата теза на Златарски, а и се наложи да му дам десет дни отпуск заради грубостите му. Ти имаш нова и интересна теза, но не я аргументираш, пък и тя противоречи на изворовата база. Тъй че за мен остават факт следните неща: - между детронацията на Борис II и възкачването на Самуил има безцарствие; - съществуването на българската патриаршия е с прекъсване между 971 и преди възкачването на Самуил (може би 976 или 986); - Комитопулите се опитват да намерят санкция за патриаршията и/или за владетелска титла от запад; - Роман е скопен или в 963, или в 971; - Роман никога не става цар; - може би Арон е имал амбиции за трона; - Самуил става цар или в 976, или в 986, когато трябва да се датира гибелта на Арон; - Роман умира като византийски сановник; - Роман е наричан "цар" само поради объркване с Гавриил-Радомир, наричан още Гавриил-Роман и поради погрешна интерпретация от страна на по-източните автори. Това следва от съпоставката на известните извори и от мненията на специалистите. За да се оспори тази подредба на фактите, трябва да се оспорят Острогорски, Шлюмберже, Успенски и Рънсиман.

Atom, на първа страница в темата има един дълъг постинг, който достатъчно ясно показва защо произходът на титлата "княз" е германски, а не друг. Не искам да се повтарям. Върни се, прочети го и ще ти е малко по-ясно. Полското "ксендз" за свещеник първоначално обозначава "господар" (както например на френски "Dom" за монах) и също произлиза от германизма за "владетел". В полски освен това има дума за княз, близка до нашата, така че германизмът там не се използва само за свещеник. Същото се отнася и за литовски. Колкото до останалите, по-ниски титли, те се различават в различните славянски езици по причини, които вече бяха обсъдени в темата. Истината е, че неспециалистът лесно се подвежда по народни етимологии и затова е добре да се задълбае малко повече в материята. При достатъчна информираност германският произход на "княз" и невъзможността титлата да произлиза от българското "kana" (а не "kanas") стават очевидни. Маготин, сигурно това, за което говориш, е вярно и наистина в материалната култура на някои германоезични народи има заемки от материалната култура на ираноезични степни народи. Хубаво е обаче феновете на екзотичните теории да знаят, че това няма отношение към езика, а в темата разглеждаме езиков проблем - произхода и значението на няколко титли.

Именно това казвам и аз И понеже ти и аз имаме еднакво нетехнически поглед за науките, там сме на един акъл. Колкото до дефиницията за Добрия Дядо Боже - там съм се изказал. Отивам за още бири.

Аз мога да го направя, но дали ти ще можеш да ми платиш бирите, които ще изпия през това време

Мейкбългар, всичко това хубаво, ама си е малко фентъзи. Дай да се придържаме към фактологията.

Дендро, възразяваш срещу нещо, което сам определям като софизъм и го отхвърлям, чети по-внимателно Затова изрично съм казал, че трябва да се тръгне първо от дефиницията. Колкото до това, което коментираш за естественонаучния подход, противоречиш си. Сам казваш, че и правото е наука. Естественоизпитателите обаче биха ти казали, че не е. Е, ако правото е наука, то естественонаучният метод съвсем не е единственият легитимен подход към темата за съществуването на Бога. И пак опираме до това, че трябва първо да се върнем до дефиницията.

Абе, хора, в училище сте били, я си спомнете часовете. Българите-тюрки и славянските им поданици приемат азбуката, граматиката и текстовете, създадени за великоморавските славяни. После изменят азбуката с нова версия и преписват с нея същите текстове - всичко това на езика, който по това време все още е общ за всички славяни и от който полека ще се развият всички съвременни славянски езици. А собствената титла се сменя с официалния език. Когато българите започват да използват славянския като официален, това си върви включително с титлата на държавния глава. Когато по-рано българите са ползвали гръцкия като официален език, са наричали владетеля си с гръцката дума "архонт". Това за титлите на другите сановници е доста добър въпрос - с много логичен отговор. Славянските народи имат ранно заета дума за владетел на държава и си я ползват поради редовни контакти и относителна езикова близост с германските народи, но в IX в. все още нямат нито свои, нито заети думи за държавните служители под владетеля, защото нямат своя достатъчно усложнена политическа организация. Така че в езика им директно се калкират названията на по-ниските рангове от езиците на политическите организми, с които съседстват. Затова навсякъде в славянския свят има князе/крале, но в отделните страни със славянски елемент в населението ранговете на княжеските служители са от различни произходи.

И аз по-скоро смятам, че евентуални естественонаучни опити да се докаже съществуването на Бог биха били нелепи. Но какво да се прави, нали човекът на естествените науки има само своите методи - длъжен е като добросъвестен учен да опита да провери дали не бърка. Вече друг е въпросът дали изобщо неговият метод е подходящ за конкретната цел. При всички случаи трябва да се тръгне от дефиницията.

За низвергването на старата Дръстърско-Преславска и създаването на новата Преспанско-Охридска патриаршия, за нецаруването на скопения Роман, за съдбата на Роман като сановник, за невъзможността скопец да бъде цар, за положението на Самуил като бунтовник в очите на Василий, за опитите на Самуил да се легитимира чрез Ото I, както и за ранната датировка на възцаряването на Самуил не мога да кажа нищо повече от Шлюмберже, Успенски, Дуйчев, Острогорски и Рънсиман. Рънсиман достатъчно недвусмислено е приложил в сравнение данни от Кекаквмен, Скилица и Яхъя, а Шлюмберже, Успенски и Острогорски са в достатъчна степен близо до същите позиции, така че човек просто следва да се информира. Знаем, че привърженик на обратните тези е Васил Златарски и знаем колко много неточности има той в други дялове от българската история. Sapienti sat. Пред този consensus sapientium, който единодушно сочи какво е вероятно и какво - не в съответствие с ерудицията си и съпоставката на изворите, би било истинско безочие да продължавам да говоря. Мисля следващия път да пусна просто откъсите от тези автори (в момента томчето на Успенски не е при мен) и да се приключи с темата. Германският император определено може да даде кралска инвеститура, точно така. Има много прецеденти. Кралската инвеститура би била достатъчна, за да легитимира Самуил, а дали той вече няма сам да си я претълкува изгодно като царска - това е отделен въпрос. Така или иначе, тук не разглеждам изобщо дали и от каква гледна точка германският император има или няма правата да раздава кралски инвеститури. Вече съм говорил за това тук. Нито пък твърдя, че Самуил е успял да си издейства такава санкция. Аргументацията, която теглиш от бъдеще към минало и хиперинтерпретациите за облеклото на Роман в 976, ги оставям настрана. Това са наистина безперспективни посоки. Асохиг и Яхъя ни изглеждат независими, доколкото не знаем общ техен първоизвор. Иначе възможността и двамата да теглят от такъв и да имат грешни интерпретации, неточности и т. нар. "общи места", тоест чисто литературни топоси е подчертана от Рънсиман и Шлюмберже. Последно - не успявам да разбера доверяваш ли се на Яхъя или не. В един момент го приемаш, а в следващия заявяваш, че Роман дори не е скопен. Това противоречи на Яхъя. Такава теза противоречи не на един, а на всички извори. И то не просто не следва от изворите, а директно им противоречи. Това не те ли притеснява донякъде? За името на Гавриил-Радомир и/или Гавриил-Роман изглежда имаме общо мнение, но надценяваш както значението му, така и уж следващия от него факт, че Роман е царувал. Това отново е хиперинтерпретация, бих казал - non sequitur. От едно име не следва царуване Ти как би коментирал появата на "св. цар Роман" във Виргинската грамота на Константин Асен? Аз вече споменах защо го смятам за проява на култ към Гавриил-Роман, подобен на този към св. Йоан-Владимир, с когото Гавриил-Роман има обща участ. Честото споменаване на двамата братя заедно също не е аргумент за царуване на втория от тях. Ако двамата често са заедно (включително и в плен), ще бъдат споменавани заедно. Братята Василий II и Константин VIII например почти не са споменавани заедно, но от това не следва, че Константин не е император. Отново си се подвел по хиперинтерпретация. Двата поменика, които цитираш, са от много късна епоха и със сигурност почиват на двойна традиция от по-стари поменици, където поотделно са споменати или Роман, или Гавриил. Освен това обърни внимание, че в Боянския поменик хронологията е невероятно объркана (Роман е преди Петър, а Гавриил-Радомир е разделен на две лица - скрипторът е включил всяко име като отделна личност). В Погановския поменик пък Роман е споменат заедно с цар Петър, а не самостоятелно и без царска титла за своето име. И двата поменика пропускат Борис II. Тези два извора са практически неизползваеми. Нямат никаква доказателствена стойност. По-добре да беше привел не тях, а Бориловия синодик - не че и той има голяма доказателствена стойност, но поне все пак е по-ранен и е с поне една-две неточности по-малко в сравнение с тези двата.

Всъщност дали вярваме или доказваме, че Бог съществува само по себе си няма отношение към Неговото съществуване. Човек може да вярва нещо, разбира се, без доказателства. А може и да се опита да го докаже. И ако успее, тогава вече не вярва, а знае. За самостоятелното съществуване на самото вярвано или доказвано обаче е без значение дали в него вярват или го доказват. Така например някой преди Великите географски открития може и да е вярвал, че някъде в океана има неоткрити острови или континенти. Колимб и Веспучи са доказали, че това е така. Но за съществуването на самите континенти е напълно безразлично дали някой вярва в тях или доказва, че ги има. Те обективно биха съществували както без вяра, така и без доказване. Тяхното битие не зависи от това, което мислим или пък не мислим за тях. Следователно има предмети, които реално съществуват независимо от вярата, безверието, успеха или неуспеха да докажем пред себе си, че ги има. Интересно е да се отбележи, че когато вярваме или пък знаем нещо, то тази вяра или това знание променят по-скоро нас отколкото самото това нещо. Самата вяра или знание може да окаже влияние върху постъпките ни. Така например, вярвайки, че отвъд морето ще стигне до някаква земя, Колумб е тръгнал на запад. Така пък ние, знаейки, че накрая ще кацнем на международно летище Бангор, щат Мейн, ние днес се качваме на самолета за Америка. Вярата сама по себе си води до действия, а резултатът от действията винаги е някаква опитност, сиреч практическо знание. Вярата ни може да се измени вследствие на опитността, тоест практическото знание. Но самите автономно съществуващи неща не се изменят пряко заради нашата вяра или знание за тях, а само по свои си закони. В този смисъл Бог определено е автономен, обективен, реален - вярата, знанието, безверието и незнанието ни за Него не Го променят и не Му влияят. И това е така без значение дали Той съществува или не - ако съществува, то съществува независимо от нашите представи; ако не съществува, това пак не е благодарение на представите ни. Същевременно обаче Той оказва влияние върху постъпките ни. В Негово име строим катедрали, избиваме се или проповядваме. Или пък поради осъзнатата нужда да Го отричаме рушим катедрали, пак се избиваме и, да, отново проповядваме. Но как би могло нещо несъществуващо да оказва влияние върху нас, които съществуваме? Последното изречение, разбира се, беше софизъм. Всеки достатъчно разумен човек ще отговори, че това, което влияе върху нас, са самите ни представи, а не пряко техният обект - така че софизмът е слаб аргумент. Тук вече бихме могли да се запитаме дали представите, идеите съществуват самостоятелно и само ги откриваме или направо сами си ги създаваме и така просто влияем сами на себе си. Не ми се задълбава повече в този лабиринт. Ще ми се да се върна на това, че някои неща съществуват независимо от нашите представи за тях, без значение дали тези представи се дължат на вяра или на доказателства. Факт е, някои неща съществуват. А други не. Колкото и да вярваме, не ги откриваме. Колкото и да се опитваме, не можем да ги докажем. Приемаме, че не съществуват. Дали сме прави или просто не сме имали късмет в търсенето? Винаги я има статистическата възможност да грешим. Едно лошо доказателство не означава, че добри доказателства няма. Съзнанието за тази възможност, разбира се, винаги ще крепи вярата. Но да оставим вярата, която се уповава на недостига в знанията ни и на собствената си самодостатъчност. Да се обърнем към доказателствата и към нашия пример за Америките. Ако дадено твърдение е зле формулирано, то лесно може да бъде оборено - като софизъм, като нелогично, като non sequitur, като ирационално, като противоречие или като суеверие. Ако обаче дадено твърдение е наистина добре формулирано в рамките на логиката, то ще бъде необоримо с логическа аргументация. А неуспехите в доказването му няма да доказват неговата невярност, защото ще са по отношение на опитността, а не на логиката. Така например безброй корабокрушения в Атлантическия океан не са доказали, че Америките не съществуват. Доказали са само нуждата от по-добри кораби. По-добрите кораби са доказали, че Америките съществуват. И нашите досегашни опити да достигнем Бога по естественонаучен път са неуспешни като излизанията на средиземноморска галера с плитко газене в Океана. Това донякъде е обезсърчаващо, но донякъде - обнадеждаващо. Може би някъде там има още неща за откриване, при това качествено нови за естествените науки неща. Но да не бързаме триумфално да си казваме, че непременно някой ден ще пипнем Бога и ще Го измерим. Първо, може да нямаме късмет с измислянето на добри начини за целта. И второ, може и просто наистина да няма Бог. Ако ще е така, значи преди да се втурнем да строим презокеански кораби или богоизмервателни уреди, трябва да си зададем ясно въпроса: добре ли е формулиран Бог? Знаем ли точно какво наричаме с това име? Знаем ли какво търсим? Когато търсим нов континент или нов морски път, ни трябва просто кораб с по-дълбоко газене, по-високи бордове и по-здрав корпус. Знаем това, защото знаем що е разстояние, що е океан и що е континент. Но знаем ли що е Бог? Имаме ли формула за Него, която да не е противоречива, да не е нелогична и да не е суеверна? Само такава формула би ни дала правото да смятаме, че в безкрайната потенциалност на нещата и Той съществува, независимо от нашите успехи и неуспехи в търсенето Му. И само такава формула би ни дала увереността да не спираме да Го търсим. Тъкмо такъв е пътят на физиците, когато търсят теоретично съществуващи елементарни частици. Първо теоретичната, умозрителната, логическата формула; едва после техническата част. Смятам, че засега естественонаучните опити за търсене на Бога са, направо казано, несъществуващи. Целта на нито едно изследване по физика или на нито един космически полет не е Бог. Следователно не можем да разчитаме на физиката или на астрономията да открият Бога - това те евентуално може и да постигнат случайно, но на случайности нямаме право да разчитаме. И следователно техните досегашни неоткривания на Бог не са никакъв аргумент за или против съществуването Му. Когато например историкът изследва корпус старинни текстове, за да открие дадена политическа закономерност в Средните векове, той също няма да открие въглеродния атом. От което не следва, че въглеродни атоми не съществуват. Това не е чудно. По същия начин не е чудно и че засега не научаваме нищо за Бога от физиката, биологията или астрономията. Ако искаме да сме сигурни, че търсим тъкмо Бога, за да разберем съществува ли, първо трябва да се убедим, че имаме Негова теоретична формула, после може би да я преведем на математически език, сетне от това да последва техническа разработка, тя да премине през опити и грешки и чак тогава евентуално да се каже има ли Бог или не. И всичко това, разбира се, само ако наистина сме убедени като Ръдърфорд, че само точните науки са науки - което аз, например, изобщо не споделям. Може би пък един естественонаучен подход към Бога би бил напълно неуместен и обречен на неуспех - все едно с Гайгеров брояч да търсиш римна схема. Но при всички случаи дори преди да сме определили метода, с който ще търсим, ще ни трябва формула. И тя по необходимост ще е чиста логическа спекулация, неизбежно умозрение, теоретично построение. Такива формули има. Има ги в съчиненията на старите теолози и философи и са толкова прецизни, че не могат да бъдат отхвърлени логически - или поне така смятам аз. Те дават теоретичната сигурност, че Бог има. Това е достатъчно. Вече по-точно Какъв е и Що е - нека всеки сам търси. Разбира се, някой може да не познава формулите на Анселм и Тома. Друг може да ги смята за продукт на суеверие, а не на логически операции (значи пак не ги познава). Трети може да ги познава и да не е убеден в чисто логическата им завършеност. Но едно е сигурно - въпросът дали Бог съществува засега може да започне и да завърши само през разглеждането на тези формули. Казано по-просто - за да се определи дали нещо съществува, то трябва да бъде потърсено. За да се потърси, трябва да се дефинира - иначе няма да знаем какво точно търсим. Търсим Бога? Имаме дефинициите на Анселм и Тома. Трябва да ги приемем или отхвърлим с логически операции преди да можем да продължим нататък. Дори евентуалното им отхвърляне обаче може да доведе до създаването на нови, по-добри от техните дефинитивни формули. Следователно просто цялата тема за атеизма срещу религията трябва да се прехвърли в полето на логиката и да се разгледат подробно Анселм и Тома.

Поздравления, Тамарин Зитко, мен са ме изпитвали върху Черноризеца

Гербов, очевидно не правиш разлика между старобългарски и среднобългарски. "Земя" в старобългарския период се пише с йотувано "а", а едва в среднобългарския - с малка носовка (когато йотуваното "а" започва да се губи от правописа). Това е така, защото произношението на малката носовка се изменя между XI и XIII в. на българска територия. Голямата носовка също изменя произношението си. В IX-XI в. тя е произнасяна доста по-различно от "я". Това не е теория, а езиков факт, който следва от проследяването на старо- и среднобългарски текстове. Зитко, явно нямаш представа от езикознание. Ти просто стигаш и си оставаш до "очевидното". Стой си там, щом ти е приятно, но не се опитвай да го налагаш на хора, които имат по-системна представа за езикознанието и в частност за старобългарския. Съвсем случайно в темата пишат и хора, които не като любители са учили старобългарски няколко години, а в момента им се налага редовно да ползват църковнославянски текстове.

За най-ранните небългарски форми на "княз", Зитко, моля: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11405&st=300 Както казах, не обичам да се повтарям. "В науката като основна теза винаги трябва да е най-очевидната..." (Зитко) Това твърдение е очевидно невярно, разбира се. Например очевидно е, че Слънцето се движи около Земята. Не бива логическият бръснач на Окам да се бърка с обикновената заблуда по неща, които изглеждат очевидни, когато нямаме достатъчно информация. Колкото до аргументацията за германския произход, тя е дадена на първа страница в темата и всеки може да се запознае с нея, за да не си остава неинформиран и да не повтаря неверни неща. "... глаголицата, както всички лингвисти приемат, е създадена на база охридския славянски говор." (Зитко) Това е невярно. Глаголицата е азбука, писмена система. Тя не е създадена въз основа на никакъв говор. Граматиката би могла да бъде съставена въз основа на даден говор, но не и писмеността. Писмеността би могла да бъде съставена въз основа на някаква друга писменост (например в случая с глаголицата източници на опит за св. св. Константин-Кирил и Методий са етиопската, еврейската, грузинската и арменската азбуки). Изглежда, че Зитко не прави разлика между понятията "език" и "писмена система". Дедо Либене, има някаква възможност формите на "konung" в германската индоевропейска група (които дават и тези за "княз" в славянската индоевропейска група) и формите на "qaγan" в алтайското семейство да са се появили от общ, прединдоевропейски, настратически корен. Гербов, надявам се, че правиш разлика между старославянски (който наричаме "старобългарски") от една страна, среднобългарски от друга и църковнославянски от трета. Да не говорим вече за късна моравска, за полска, за хърватска, новгородска, московска, сръбска редакция... И се надявам да се досещаш, че езиците са в постоянно развитие във времето. Когато говорим за произхода на "княз", разбира се, говорим за картината на общата славянска писмена традиция на славянските езици в IX-X в. (когато именно се наблюдава първата писмена употреба на титлата), която с времето се разроява и се повлиява от местните диалектни особености, които се превръщат в езици. По-просто казано - произношението се променя с времето. На различни места - по различен начин. Тези неща могат да се намерят в голямата граматика на старобългарския език, издадена от БАН. Говорех конкретно за IX-X в., когато има единство на славянската писмена практика. Освен това неслучайно буквата "Ѧ" се нарича именно малка носовка. Всъщност всичко това вече е по-добре обяснено в темата от Тамарин Кухулин, за "канартикин" и аз се чудя. Как да разделим титлата? "Канар-тикин", "кана-ртикин", "кана-р-тикин" или някак другояче? Какво е отношението на "кана" към "канартикин"? Какво точно означава титлата? Засега нямам мнение по тези въпроси. ivany, текстът на Chronicon Bononense просто е от епоха, когато Дунавска България вече съществува и затова хрониката нарича тукашните земи "България", дори когато говори за период, в който тук още не е имало българи. По същия начин някои късносредновековни извори говорят за "Англия" преди VI в., което е най-обикновен анахронизъм. Имаше и още една такава популярна грешка - че още Павел Орозий бил говорел за България в "История срещу езичниците". Оказа се неточно твърдение. Ставаше дума за препис от Х в. с актуализиращи добавки. В Х в., разбира се, има България, но не и по времето на Орозий. Вметката беше от Х в. и се съдържаше само в конкретния препис.

Австрийският "наглец" е прав. Кирилицата е обогатен с няколко знака вариант на гръцката писменост. Естествено, латиницата също идва от гръцката азбука. Не знам защо това трябва да е проблем. Колкото до налагане на латиница у нас - това просто няма да стане. Няма и нужда.