glishev

Примерно: "Регионализмът: центробежни сили в Европа".

Понеже си говорим за няколко регионализма едновременно, искате ли да променя заглавието на темата?

Пусни, това е съвременна история

Дай да го уточним още по-добре: и славянското/старобългарското "цясар", и византийското "кесар" произлизат от латинското "caesar", но практически не означават едно и също нещо. "Цясар" или "цар" е славянски/старобългарски начин да се нарече първо византийският император, а после - български християнски владетел (и по-рядко - някои други владетели), докато "кесар" си е висока придворна титла, която не обозначава някакъв суверенитет. Наистина, кесарите Варда, Хрельо и Роже де Флор не са никакви царе. Нито цар Петър е кесар. Просто езиковата история прави нещата на пръв поглед сложни, а те не са. Както казва и Момзен - колко забележителна личност трябва да е бил Цезар, щом просветените народи наричат владетелите си с версии на неговото име

Интернет вече е много необходим и дори само временното му спиране на отделни места нанася огромни финансови вреди. Говоря за бизнес за милиони, при който по криптирани връзки се пращат дизайни, чертежи, планове, а понякога вече и файлове с информация за 3D принтери. Веднъж видях такова нещо и го смятам наистина за магия Но - по темата. "Спиране" на Интернет е възможно там, където спиращите органи сами нямат нужда от софтуер - а това са все по-малко места по света. И като правило - не най-щастливите места. Но при толкова много електрически мощности, спътници, портативна техника и физически съществуващи сървъри не е много вероятно нетът да спре действително. Трябва не знам какво чудо да стане за тази цел. Някакъв наистина апокалиптичен сценарий, при който вече вероятно би било все тая Както стоят нещата - предполагам, че Интернет може да спре, да кажем, в Лесото. И пак някой африканер в джипка с рутер ще може да прати някоя депеша.

Да, каталонците и словаците някак неправилно разбират регионализма/национализма: вместо да се карат и да удрят по масата, те смятат кое е изгодно Е, поне по-начетените.

Искам да кажа, че славяните (български славяноезични, руси и сърби) точно са съкратили "цѣсарь" до "цар" в говоримите си езици под влиянието на съкратеното изписване на думата под титла. Разликата между "ц(ѣс)ар" и "княз" в славянските кодекси е, че царе там са наричани византийските императори и българските владетели-християни. Българските владетели-езичници са наричани "князе". Горе-долу Покръстването води до това българските владетели съзнателно и системно да имитират византийските, включително дотам, че да почнат да бъдат наричани с титлата, която в говоримия славянски е била дотогава ползвана за византийския император. Има и едни други, по-неформални употреби на "цар", вече в античен контекст или за много могъщи чужди владетели.

Това ме подсеща за един много забавен разговор на маса с чехи и словаци. Те се шегуваха добродушно с независимостта на Словакия (наистина нямаше глупости и тежки приказки). Словакът обясняваше, че героично са се освободили от страховитото бохемско иго, а чехът завърши една пространна пледоария за отърваването от ненужните отвъдпланински колонии с необоримия аргумент, че Словакия не може да е нация, защото няма традиционна словашка "корона", тоест кралство. Останах възхитен Което си е истина - в момента словаците много се стараят да усвоят великоморавските князе Ростислав и Светоплук. На чехите явно не им пука, те си имат Либуше и Карл IV. Но им завидях малко, нямаше го ожесточеният македонизъм, така типичен за Балканите. Каталонците изобщо нямат такъв проблем - дал Бог арагонска история, при това доста интересна.

Това с "местния елит" си е тъкмо национализъм. Национализмът по начало тръгва от елитите на всеки народ Така че няма защо да се спори за думи, пък и тези неща са отдавна изяснени по учебниците. Впрочем, пише се "местен", "местният", а не "месен", "месният" Има бая сериозна смислова разлика.

Когато е проведен референдумът за независимост (1905, ако не греша), е била видимо по-бедна от Швеция. Както беше казал и норвежкият крал пред наши журналисти: "Преди нефта и ние знаехме какво е бедност".

Някак си чисто икономическото схващане е нарушено с отделянето на бедна Ирландия от богата Великобритания, на бедна Норвегия от богата Швеция и на бедна Исландия от богата Дания. Да не говорим за бедните Сърбия и Гърция, отделили се от богатата Османска империя Разбира се, икономическият фактор е важен, но той си върви паралелно с романтизмите на XIX в. Впрочем, днес явно не всички смятат ЕС за чак толкова вреден. Белгия не се раздели - федерализира се и нещата се уталожиха. И определено няма да напусне Съюза. Шотландците останаха в Обединеното кралство включително и защото виждаха, че Камерън може временно да им затрудни влизането в ЕС (нищо че самият Камерън е евроскептик, той е ловък политик). Сега това може да изиграе забавна шега на самите британски евроскептици, защото в страната им се запазиха няколко милиона гласа на проевропейски шотландци, които не искат мита за износа си към Континента. Впрочем, Шотландия не е и толкова несметно богата и не иска самостоятелни разходи за отбрана, да речем. Колкото до Каталония - да, там се вдига шум. И пак не се отделя от Испания. Изобщо, в момента преминават последните болести на растежа за ЕС.

По това е говорено достатъчно още ехеее, в "Бойна слава". А човек може и да отвори някой учебник по старобългарски

Немски регионализми има, но може би отговорът относно здравината на Германия е в историята й. В XIX в. има силно движение за обединяване, което накрая постига успех в огромен подем, при това не само военен. Същевременно центърът никога не е премахвал регионалните институции и не е потискал местните идентичности. Няма проблем човек да е колкото си иска баварец и това не му пречи да е немец. Освен това и разделението на двете Германии в средата на ХХ в. е страхотна травма, чието преодоляване пак засилва страната. А най-силният стар регионализъм - пруският - на практика е унищожен. Колкото до Франция, попаднах на един интересен документ. В края на Войната за испанското наследство Луи XIV придобива от Испания парче от графство Русийон на брега на Средиземно море. Тамошният заварен обичай е при съд да се ползва каталонски език (ето ви още един детайл за силата на каталонския регионализъм, между другото). Луи издава едикт, с който каталонският се сменя с френски за всички официални употреби, цитирам: "заради нашето желание и достойнството на френската нация". Говорим за самото начало на XVIII в.! Това може би е първият случай на употреба на думата "нация" в модерния й смисъл. И целенасочената политика по налагане на френски език и френска идентичност във всички владения на Луи е съвсем модерна по дух. Ето защо бретонците и провансалците са кротки като гълъби. Впрочем, предполагам, че и Франция не би гледала с добро око на едно обособяване на Каталония, защото все пак си има някакви собствени провансалци, колкото и кротки да са те. Общо взето, два от трите южноевропейски полуострова са преминали през процеси на обединение - на Апенините напълно успешно, а на Пиринеите - почти успешно (без Португалия). На Балканите този процес може и да е бил възможен, но тук имаме много по-голямо езиково и религиозно разнообразие, които са спомогнали за запазването на много повече идентичности.

Да, горе-долу е така. Без да е пряка заемка или калка, "княз" е именно превод на "кана". "Именник на българските князе" си звучи съвсем нормално.

За ромеите всички български владетели до Петър без изключение са "архонти на България". След Покръстването всички тези български владетели са наричани "князе" в наши източници. Борис I започва да бъде наричан "цар" (погрешно) вероятно защото е именно покръстителят на народа си.

Галхад много хубаво се е изказал, но регионализмите в Европа се опират в традициите си точно на епохата на "феодалния сепаратизъм". Каталонците на практика имат своя държавност под арагонската корона, която има собствен монарх до средата на XV в. и свои действащи институции до 1713 г. Доста по-близо до нашата съвременност от, например, българската средновековна държава, която също е изчезнала в периода на "феодалния сепаратизъм", при това все пак по-рано от арагонската - което не й е попречило да стане мощен вдъхновител за нашето национално самоосъзнаване. Националният романтизъм не е подминал и каталонците през XIX-XX в., но Испания тогава не се е разпаднала, за разлика от Османската империя. Така или иначе - именно средновековните атрибути и обособилият се до литературен език диалект поддържат усещането за идентичност не само на каталонците, а и на много други европейски етнически групи, които не наричаме "нации" само защото не са спечелили войни за независимост в XIX и XX в. В този смисъл каталонците, шотландците, хърватите и албанците са си напълно осъзнати народи. Да не забравяме, че нацията все пак не е природно явление, а е рожба на XIX в., формирана около романтична памет за средновековни атрибути. Паметта за средновековните знамена, гербове и териториално-административни названия никога не е прекъсвала в Западна Европа, така че никой не бива да се учудва на стремежите на каталонците. Вече съвсем отделен е въпросът дали ще успеят - а и дали трябва да успеят, защото работата не опира само до стремежи, а и до целесъобразност.

Малко езикова история. Латинското фамилно прозвище Caesar се превръща в титла и се предава на гръцки по два начина: "tzaisar" (по-рядко срещано, поне във високите текстове) и "kaisar" (по-популярно в текстове, писани на добър гръцки). У римляните (и ромеите) титлата принадлежи или на императора, или на престолонаследника докъм времето на Ираклий. После става нещо като обозначение за високопоставен близък на императора, но вече не непременно престолонаследник. Потомците на Ираклий леко я девалвират и я ползват официално за половината си роднини. Добре, но в просторечието официалната употреба се налага по-бавно или не се налага, тоест титлата обозначава именно императора. Ето откъде идва разликата между кесарското положение на Тервел и царските титли на Симеон и Петър по-късно. Славяните и българите определено са наричали "цѣсарь" не друг, а императора, защото имаме сведението, че Василий II е бил наричан така от разбягали се българи (Кекавмен ли беше, който разказва, че при една от победите на Василий българите бягали с викове: "bezzite, tzaisar", т. е. предадено с гръцки букви: "бѣжите, цѣсарь", "Бягайте! Царят!"). За всеки, който ползва малко старобългарски, е близо до ума, че "цѣсарь" е славянско и българско произношение на заварена у по-старото балканско население дума (може би повлияна от войнишки латински), с която простолюдието е наричало императора. Споделям схващането, че гръцкият, говорен от реликтни групи по-старо балканско население в Първото българско царство, е бил просторечие, смесено включително и с някои латинизми, отнасящи се до имена на празници или политически и военни термини. Няма особено дълбока разлика между "цѣсарь" и "царь", "цсарь" или "цр". Това са форми, които поне до XVI в. винаги са под т. нар. "титла" в старо- и среднобългарските ръкописи (като "Iс Хс", "Гдъ" или "агглъ") за съкращение. Съкращавани са за пестене на място в пергаментовите кодекси и "титлата" отбелязва тъкмо това. Даже понякога под титлата се вижда вписана буквата "с" при изписване "цр". Днешното наше произношение "цар" се дължи на постепенно изгубване за етимологическия правопис и четене само на буквите на реда. Накъсо - "цар" е просто съкратена форма на "цѣсарь" Та - Тервел може и да е станал кесар, което да е сериозен жест на почит от страна на Юстиниан II (и това да е направило повече впечатление най-вече на населението в Константинопол и/или на издигнати грамотни хора с добър гръцки, а не толкова на българите), но не е бил "цѣсарь", защото "цѣсарь" е единствено самият Юстиниан. "Цѣсарь", тоест император по-късно ще иска да стане чак Симеон. Може би ще усетим разликата между царя и кесаря като си дадем сметка, че в XIV в. Хрельо е кесар, но не е цар/"цѣсарь". Има и един нормативен за Средовековието текст, става дума за Евангелието, в което на няколко места се споменава "кесарят". Тук има малко объркващ момент, защото става дума за римския император ("Излезе заповед от кесаря Августа...", "отдайте кесревото кесарю"). Но все пак Евангелието е на по-скоро добър или поне античен гръцки и няма как да е повлияно от балканско просторечие с латинизми в него. Съответно славянският му превод запазва правилното "кесар" за Октавиан Август, а нарича "царе" или "цѣсарь"-и (съкратени под титла) всички, които в гръцкия текст са "basileis". Надявам се, че този детайл няма да обърка никого

Физическото все пак би трябвало да се позачести, колкото е практически възможно, а и да се работи за подобряването на условията за физкултура. Защото българите масово не спортуваме, живеем адски нездравословно и някъде след 40 това почва да ни се отразява. Но в темата всеки може да изложи идеите си, а от това нищо не следва, защото образованието очевидно не е никакъв държавен приоритет.

Каталонците наистина са сериозни регионалисти (за разлика очевидно от шотландците). За бъдещето на ЕС няма да правя прогнози, при все че и аз като всеки си имам позицията. Все пак, засега нито разделянията на Югославия и Чехословакия, нито белгийската федерализация, нито украинските нещастия, нито шотландският референдум, нито италианските местни референдуми, нито дори "консултацията" или граничното хващане за ръце - та дори и смяната на испанския крал всъщност не успяват да дадат тласък на истинско движение към каталонска независимост (впрочем, секуларната монархия в стила на Луи-Филип и белгийската династия явно се оказа жизнена на Полуострова). Според мен самото наличие на общ европейски пазар и субсидии кара местните власти и по-едрия бизнес в Каталония да не надават много ухо към романтичните гласове за отделяне. Поне за момента Испания и ЕС са много изгодни за каталонците. Повечето от тях може и да не го осъзнават, но то е ясно за влиятелното и информирано малцинство, което на практика има решаващо значение. Аз съм по-скоро оптимист за бъдещето на единна Испания - а и не само на нея. Разбира се, времето ще покаже кой е прав. За мен е любопитно как се отнасят кастилските републиканци към каталонския регионализъм. Ясно е, че монархистите в цяла Испания държат на единството и на европейската пинадлежност на Испания. Но в страната има и републиканци, както в Каталония, така и извън нея. Има и крайни евроскептици. Все пак е интересно какво ли смятат, да кажем, републиканците и евроскептиците в Мадрид, в Толедо, във Валядолид, Саламанка или Бургос относно въпроса за каталонската независимост. Подкрепят ли я или държат на единна Испания... А може би има различни мнения сред тях точно по тази тема. Отговорът би показал доколко са готови да си сътрудничат различните недоволни от статуквото групи в Каталония с тези от Кастилия.

Аз ще ида, albireo говори много добре за Британската империя (а и не само за нея). Някъде по-натам мисля и да се включа с някаква тема.

Напълно вярно, Историк и Галахад. Час по история на комунистическия режим би бил много полезен. Доста повече от пренатягане на овехтелите клишета за небивало величие. Инак - да, в училище е нужно повече физическо възпитание.

В капитулариите си Карл Велики говори за разликата в цената на кръвнина за франк и "римлянин". Капитуларите са на латински, "римляните" са Romani. Само че става дума за жители на Галия, защото самите текстове са и отпреди лангобардската война, и съответно - отпреди коронацията в Рим. Така че - към края на осми век в Галия явно се прави разлика между франки и римляни, а последните са си гало-римляните. В XII в. Робер Вас нарича езика, на който пише, romanz, "римски език". Езикът му си е северен среднофренски, langue d'oil. Така се наричат всъщност всички просторечия, произлезли и отделили се от латинския. Оттам, знаем, идва думата "роман", тоест разказ на простонароден език (който не е немски). Някъде между девети и дванайсети век в Западна Европа постепенно намалява (но не изчезва напълно) тенденцията старото население на бившите провинции да се смята за римско - поне по произход и поне в текстовете, писани от начетени автори. Около 1135 Галфрид от Монмът приписва на своите уелсци троянско потекло и имагинерните речи на измислените му британски крале са пълни с позовавания на общ произход с римляните. Пък и, да припомня, преди няколко години във форума си говорехме с Imperator Caesar Augustus, че вероятно всички етноними като "власи", "уелсци", "валийци", "валонци" и т. н. произлизат от късноантичен германски екзоним на римляните.

Естествено. Въпросите са два: първо, доколко е същата една държава с изцяло сменена територия (тоест изгубила първоначалната си такава, с нов език, нова религия и доста различни институции И второ, защо пък само жителите на държавата с това име да принадлежат на големия й културен ареал? На първия въпрос отговорът е ясен: ромеите са си ромеи, те и обективно са наследили голяма част от античната империя и цивилизацията й, а и сами се чувстват именно "ромеи". Тоест - да, естествено, че византийците са римляни, макар и по различен начин от този на Цицерон или Ливий. На втория въпрос също може да се отговори: византийците споделят това положение с много други народи. Жителите на Рим очевидно са си римляни, без значение дали са поданици на василевса или не. Оттам нататък има много и най-разнообразни групи "римляни".

Общо взето, нещата са ясни, та чак банални: във ІІ в. пр. Хр. думата "римлянин" означава едно, а в ХІІІ в. сл. Хр. - друго. И по-точно няколко неща в различен контекст. Нормално е, след като от името на един град са произлезли названието на цяла група езици, на период в архитектурата и на няколко държави, които по различен начин наследяват по нещо от някогашната голяма империя. Ромеят си е ромей, а румънецът си е румънец. Нищо кой знае колко необикновено.

Чудесно включване, Евристее