glishev

Във всеки случай е готина идея за татуировка, особено ако и двамата с брат ти ще си я слагате. Явно е някаква мода да се правят татуировки на латински и старобългарски. Което е хубаво. Жалко само, че повечето хора искат някакви глуповати текстове за татуировките си, а не нещо автентично. В тоя смисъл браво, измислил си си хубав текст.

Да, горе-долу и аз това имам предвид.

Нямаш проблем, само се чудя какво е това "g" сега

Следователно пак става дума за познатия ни неуточнен аспирован беззвучен гутурал, който не е нито "к", нито "х", а нещо между тях. Е, такива звуци се изписват с "х", инак губим аспирацията. За Чингис кан или Кубилай кан никой не е чувал, няма и да чуе.

Странно, наистина. Защо ли не я споменавам?

Здрасти. На латински няма значение дали глаголът "съм" е включен в изречението. В случая е все тая дали ще напишеш на латински: "Брат ми е половината ми душа" или просто: "Братът - половината душа". Това "est" е глаголът "съм" в 3 л., ед. ч., сег. вр., изяв. накл., тоест отговаря на нашето "е". Понеже на латинския му отива да е лаконичен, бих ти предложил да си татуираш най-простото: "Frater dimidium animae". Можеш и да го направиш адски дълго: "Frater meus dimidium animae meae est", но няма голяма разлика, а и звучи тъпо. Ако надписът беше за мен, щях да го изпиша направо така: FRATER∙DIMIDIVM∙ANIMÆ Изглежда по-красиво и прилича на истински древен надпис. Както си е без никакви "est" и "meus" или "meae" и както си е със средните точки, с "V" вместо "u", с главни букви и с дифтонга "Æ" в края би било супер. Между другото се пише "обяснявам", а не "обеснявам" и "татуировка", а не "татус". И е доста забавно, че си стигнал до самия проф. Богданов, той е доста, хм, зает човек

Спандю, това е много интересно теоретично построение, но за да го приема, знаеш, ще трябва доста кандърма. И извори. Проблемът е, че българите стоят пред възможността за "римската" корона и това за мен прави невъзможно да видя техния интерес към "короната на Степната империя" (ако изобщо приема, че автентично мислене за такава йерархема съществува след Атила и преди Чингис хан).

Нещата стоят двояко и донякъде объркващо за читателя. От една страна, официалното схващане на имперските власти е, че всички поданици влизат в системата "кул" и са роби на падишаха. Всички поданици, а не само немюсюлманите. Има и привилегировани "роби", разбира се. С право да носят оръжие, назначени на високи служби и прочие. От друга страна е очевидно, че дори поданиците-немюсюлмани не само плащат данъци, а понякога реално носят оръжие и притежават земя (каквито и да са формалните названия на стопанисването), но и принадлежат към различни категории население с различни права - и по-големи, и по-малки. Съществуват избираеми общински власти в немюсюлмански селища, привилегировани населени места, както и институции, които представят цели "милиети", тоест етнокултурни общности пред Портата. Естествено, османците носят много от държавно-правните схващания на перси, араби, селджукиди, монголи и мамелюци, така че имаме просто поредната източна деспотия - нито по-свободна, нито по-заробваща от предшествениците си. Самият "собственик" на империята, падишахът, изтъква постоянно своето достойнство като халиф, но и като покровител на друговерците, следователно се схваща като донякъде задължен да предоставя някакъв минимум от гарантирани общностни права. Режимът на капитулациите поставя и въпроса за външното покровителство над християните в империята. Разбира се, това не отменя факта, че да си мюсюлманин е определено по-престижно. Така че на пръв поглед всички народи в империята са под османско робство (включително самите турци са "кул" на султана), а всъщност имаме огромно социално разнообразие, което не бива да ни учудва. Отделно от това, през целия период от 1371, когато османската държава започва да се изгражда като империя, до 1839 (та и до 1908) съществуват различни зависими, но самостоятелно управляващи се немюсюлмански владения и държави. Християнски владетели изплащат харадж или участват в кампаниите на османските армии, едни владения са отнемани, предавани на нови владетели или присвоявани от Портата, други са създавани и предоставяни на християнски господари, но във всеки случай съществуват. Крале, князе и воеводи се стремят към благосклонността или милостта на султана. Създавани са трибутарни княжества и автономни провинции. Християнинът по принцип не е напълно безправен пред падишаха, както и пред ислямската умма или пък пред "турците" (които се делят на понякога враждебни помежду си племена в Мала Азия). Етническото разнообразие във висшите чиновнически и военни среди е огромно. И е невярно клише, че османските сановници от нетурски произход са отчуждавани от сънародниците си. Мнозина взимат на своя служба тъкмо сънародници, а някои стават и покровители на родните си краища. Димитри Кицикис доста убедително говори за двойствения характер на Османската империя като продължителка на имперските, наднационални традиции на Византия. Съществува и подобно схващане сред поствизантийския гръкоговорящ елит в Константинопол, Трапезунд и другите големи градове на Леванта. Привилегирован християнски елит, свързан обикновено с патриаршиите и митрополиите на големите градове, който се чувства доста уютно в космополитната, средиземноморска и ориенталска атмосфера на империята. Доста може да се каже и за покровителството на османците спрямо преследваните в Испания и Германия евреи. Да не говорим, че в епохата на Танзимата системата "кул" напълно изчезва. Още преди нейния разпад редица немюсюлмани са имали влияние върху паричните потоци, а понякога и върху властови решения, а след 1839 издигането на чиновници-християни, при това често на високи постове става особено забележимо. --- Не става дума за някакво възвеличаване на Османската държава. Корупцията, произволът, дискриминацията и насилието в нея заслужено са станали пословични. Но по това тя не се отличава качествено от която и да е феодална, абсолютистка или пък източна монархия с имперски размах. В някои отношения, отворена и към византийското, и към ислямското наследство, Османската империя е изненадваща. Тя има писан закон. Светски писан закон извън Шариата, което я прави доста различна от останалите ислямски монархии. Още от ХV в. на териториите й вече работят печатни ателиета (отначало главно за гръцки религиозни текстове). Съществуват региони със смесено население, където отношенията между етнорелигиозните общности са ако не идилични, то поне поносими. Естествено, с упадъка на имперските институции, териториалните загуби, увеличаването на социалното напрежение, разбойничеството и засилването на турския национален елемент в целия период 1839-1923 империята все повече придобива чертите на познатия ни "Болен човек", срещу когото се изправят националните идеолози и революционери на покорените народи, изживяващи своите Възраждания като резултат от Просвещението. Съдбата на гърците, сърбите, българите и дори на многострадалните арменци в това отношение не е учудваща. Историята на империята е непрекъснат процес на преход - от агресивен бейлик към деспотична империя, от империя във възход към империя в криза, от империя в криза към империя в упадък. Нейните народи са част от този процес и българите не са изключение.

Да бе, разбрах те. Не знам дали схващаш проблемите в това.

Точно така, Качо. "Хан" и "кан" не съществуват сред древните българи. Но "хан" поне изобщо съществува сред някои степни народи, а "кан" е една измислица. Какво да правим, да въведем ли тепърва и "кана", след като експериментираме откак има наша историография с царе, князе, ханове, "кхан-ю", кханове и канове?

Евалла. Абе Източна Румелия обяви война на Либия, това е. Репарациите при евентуално поражение ще се плащат с приходите от паяците.

Мисля, че това плаче за преместване в некой така, паранаучен или фънски раздел. Земята за съжаление бива облъчвана само от огромни количества частици, наречени глупино

Пловдив е толкова хубав град, а такива нелепи хорица са на отговорни позиции там... Дори тук не е толкова безумно.

То и в София е забранено, ама не ни дреме.

Качо, разбира се, че си давам сметка, че "хан" е само технически термин, привнесен от други култури за удобство. Но не без основание. Проблемът е, че "кан" не е дори това, а е един половинчат неологизъм. Казах ти, ако трябва да сме наистина коректни (излишно хиперкоректни според мен), ще трябва да изоставим и "хан", и "кан", а да започнем вероятно да пишем "кана". Което ще внесе поредните обърквания, знаеш как става. Разбира се, смятам, че няма типологична разлика между владетелските титли "хан", "кана", "каган", "хаган", "хакан" и "хаан", срещащи се в различни езици. Може би ако все пак има такава, Аспандиат ще ме осветли за нея, но засега съм на тоя акъл. Ще настоя да си спестим офф-топика. Тук темата е за титлата KANACYBHГН, а не за робства, владичества и прочие. За "робство" или "владичество" си имаме отделна тема. --- Между другото, имам въпрос. Как четем титлата? Добре, приех за сигурно, че тя се разчленява като KANA_CYBHГН. Как обаче четем и произнасяме това CYBHГН? За себе си засега приемам итацистичното четене: "сивиги", защото знаем, че се среща и изписване CYBHГI, което свидетелства, че не се е правела разлика между произношението на H и I. Това може би дава основание да четем и B като "в", а не като "б", както и Y като "и", а не като "ю". Но дали в IX в. тези процеси са завършили в говоримия гръцки език? И доколко процесите в гръцкия засягат употребата на гръцката писменост в българските надписи? --- Интересни идеи за теми давате. Едната - за исторически въпроси, към които се връщаме отново и отново. Другата - за състоянието на историческата ни терминология и (зло)употребите й. Наистина заплашват да са барутни, но какво пък, струват си.

Напълно вярно. Имах предвид, че пътуването и срещите с хора и навици от различни краища на света обогатяват повече от седенето в кьошето. Но имаш право, че това далеч не стига. Да, цялото ни обучение по литература е напълно безполезно. Относително скоро бях ученик, а и съм преподавал, знам какво говоря. Имах късмет като гимназист да попадна на добър учител, който едновременно успя да подготви желаещите да се явят на кандидат-студентския изпит по литература, а същевременно ни насърчаваше да четем и да не преписваме разработки - човекът настояваше да пишем есета (светла му памет на Данаил Иванов, моя славен даскал по литература). Това беше полезно за мен и випуска ми, но колко учители са такива? И кога програмите най-сетне ще бъдат съобразени с нуждите на учениците? Бога ми, стократно по-добре е дванайсетокласникът да познава изискванията за писане на мотивационно писмо отколкото да наизустява остарял критически апарат относно чувствата на Дебеляновия лирически герой. Не ме разбирайте погрешно, луд фен съм на добрата литературна критика, но тя първо далеч не е необходима на всички и второ - това, което минава за обучение по литература в училищата, е подигравка с учениците, а не критика. Вместо да им се дава Боян Пенев, хлапетата се тормозят с бездарните и прашасали съчинения на разни съсухрени в мозъка лелки от специалност Българска филология. И пак имах късмет, че и в университета попаднах на ентусиазирана и ентусиазираща преподавателка по Увод в литературната наука, но далеч не всички студенти имат това щастие. Да не говорим, че просто в много малко семейства се чете. А каквато и да е духовност без четене просто не става, така че преподавателите носят сериозната отговорност да покажат литературата като нещо, което си струва и не е скучно. Тук си говорим за това дали било възможно "духовното прераждане" на българите. Може и да е, но едно от условията за това би било да познават езика и литературата си в развитие, а не застинали в клишета някъде от петдесетте години, ако не и от по-рано. Има живи български автори, които не влизат в учебниците по литература, а си заслужават: Иван Теофилов, Валери Петров, Милен Русков. Има и доскоро живели, които определено обогатиха българската литература - сещам се за Виктор Пасков. Ако на един интелигентен и буден ученик му спестят част от прашасалите и скучни критицизми по адрес на Странджата, а му дадат да прочете глава от "Балада за Георг Хених" и сетне домашното му е да нахвърля есе върху прочетеното, това би било вече нещо. Не казвам нищо против Вазов, опазил Господ, но Вазов е мъртъв от деветдесет години, а пред това време българската литература все е стигнала до нещо ново. Ето нещо, от което имаме нужда, ако искаме "духовно прераждане" или поне малко по-читави типове да излизат от училище: часът по литература трябва да бъде интересен, а не някаква абсурдна досада. Искате хлапетата да четат? Искате да познават и да ценят езика и литературата си? Ами нека я получат в по-достъпна и полезна форма, а не като някакъв набор от тъпоумни скрижали. Да, канонът на българската литература трябва да се познава, но това не трябва да става по отвращаващ начин, нито да пречи на крехкия интерес към някое ново четиво или пък - кокиче пред валяк - към собствените опити в писането. Факт е, че по-свястната част от учител(к)ите по литература често се опитват да насърчават някакъв вид интерес у учениците (и по-често у ученичките), но олимпиадите, конкурсите и училищните задания са много зле провеждани. Вкусът, критерият на уважаемите даскал(к)и е много, много нисък. Те не четат нова българска литература от живи автори. Те държат ученикът да пише преди всичко гладко (или пък сами се скатават от час в по-калпавите училища). Стилът трябва да е равен, детето трябва да употреби набор от задължителни клишета и похвати. Ето ни обратно в петдесетте години. Разбира се, на хлапето или му писва, или само се превръща в трепетна учителчица. Очарователен типаж, признавам си. Веднъж един авер цинично сподели, че се чувства ехидно като Тодор Батков, когато ухажва трепетни млади даскалици по литература, същински Ради Госпожини, които, ах, пописват стиховце. Разбирам го, честно. Чувството, което ме обзема като видя очилата бакалавърка по педагогика или българска филология, е полупокровителствено-полусатирско. Мили госпожици, смъкнете си лупите и спрете да карате учениците да (пре)писват за патриотизма, саможертвата и трепетите. На тия юноши и юношки хич не им трябват такива неща. По-интелигентните от тях вече са чели "Реквием за една мечта" или "Майстора и Маргарита". По-тъпите пък искат да бият некое цигане у маалата и да ебнат нещо в кенефа. Страданието и възторгът по даскалски са им много, много далечни. Разбира се, като се обръщам към хипотетичната млада даскалица (каквито все още има и Бог да ги поживи, защото те поне са ентусиастки... поне в първата година от стажа си), съзнавам, че проблемът е в дебелите чиновнически търтеи, заели постове в Министерството на образованието и мързеливо подпечатващи едни и същи програми. Ако изобщо нещо се облекчава за учениците, то е винаги най-интересното: примерно вече го няма Захарий Стоянов. Ех, язък. Но от друга страна, докато бай Захарий го имаше в програмата, го изучаваха зле. За всяко що-годе мислещо хлапе (все още има и такива, но са малко) темата "Паисий - родолюбец и патриот" звучи обидно за интелекта. Също както и "Страдание и възторг в поезията на Дебелянов". Това не е храна за подрастващи умове. Нито пък с такива задания се създават запалени читатели. Дайте обаче на някое впечатлително десетокласниче да нахвърля хаотичните си впечатления, асоциации и мисли, след като прочете, да кажем, няколко стихотворения от Константин Павлов или от Вутимски, обсъдете ги с него и то може и да се превърне в ценител. Вместо в отвратен от четенето лумпен.

Тю, добре че е във вид на хумор, щото тука вече злите тюркски орди се канеха да смажат извънземното нашествие

Нашта Фандъчка не е толкова ужасна като шефа си (и като кошмара на некъпаното ми детство, Янчулев). Но валията на Филибе явно леко би се вписал в редиците на посетителите на Четвърти километър - и нямам предвид студентите във Философския факултет на СУ.

Тъкмо това си мислех. Интересен феномен.

И пак: рече и отсече. Ех, Хърсе...

Спандю, не си прав. "Хан" в много употреби си значи тъкмо "владетел", "суверен", горе-долу като "крал". Мисля, че случаят с монголските ханове е очевиден. Не знам защо според теб има разлика между значението на "хан" и "кан". Става дума за един и същи термин, просто "кан" е опит за хиперкоректност, но половинчат (понеже българският владетел по-скоро е "кана", а не "кан"). Тук си повече в свои води, така че бих се радвал да ми обясниш как у степните народи има разлика между титлите на суверенни владетели. И дали имаме данни за употреба на "кан" и "хан" с различно значение - било то у тюркоезичен или у ираноезичен народ. Качо, виж пак по-горе, че леко ми доскучаваш.

Евалла

Абре, момци, то срамно това да се мъдри тука, ве.

Няма защо да ти е странно. "Кан" е една измислица, която има за цел просто да замени "хан". "Хан" пък поне е разбираема дума. Коректната форма за българския владетел би била вероятно "кана", но това вече е излишна хиперкоректност. Ако започнем да употребяваме "кана" ще сме една идея по-близо до древните българи, но ще ползваме напълно нов термин, неизвестен никъде по света. Като се замисля, може би това все пак е малко по-добре от глупостта "кан", която няма никакъв смисъл. Разбира се, на теб ти е все тая как ще се предават "хан", "кан" и "кана" на чужди езици. Впрочем, ако ще сме педанти, ще трябва наистина да сме педанти във всяко отношение, а не само по адрес на част от собственото си минало. Ще трябва да почнем да говорим за "цясарь" Йоан Асен, щото "цар" ще е некоректно. Епикерния Петър ще трябва да го превърнем на "ипикерни", щото така е написано на пръстена му и пр. Ще трябва вероятно и османските султани да ги наричаме "цясарь" или "цар", а може и "амир", защото така фигурират в разни старинни български текстове. Просто си представям как става това и се налага някаква безумна употреба на термини, непознати за никого. Би било страшен кич. Апропо, когато си говорим за японска история, ще трябва да се откажем от разбираемия, но некоректен термин "шогунат" и да използваме неизвестното, но вярно название на военното правителство на Токугава: "бакуфу". Ще трябва да се откажем от "Генерални Щати", когато говорим за Франция и да ги заменим с "Ета Женеро", което ще побърка всеки тукашен ученик, студент и университетски кадър. Това - ако сме последователни, разбира се. Това ще е истинско цумебара за нашата наука

Дендро, има цяло тюркско етнолингвистично семейство, което включва много етноси/народи и езици. Ти това за първи път ли го чуваш? Спандю, хипотезата за скелета под надгробния надпис на чъргубиля Мостич е, че под този камък всъщност има погребан печенег. Тоест, че надгробният камък на Мостич е употребен повторно в по-ново погребение и определено монголоидният череп в гроба не на самия Мостич и изобщо не е български. Не споделям тази теза по няколко причини.