Отиди на
Форум "Наука"

glishev

Потребители
  • Брой отговори

    10135
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    137

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev

  1. Уж не знаем, но ти самият казваш някои от нещата, които знаем По-старите неща вече са коментирани стотици пъти.
  2. Е, българите говорят български. Друг е въпросът, че с вековете понятията "българин" и "български" малко си попроменят значението. Затова сме свикнали да говорим за себе си като за българи, а за далечните прадеди, от които сме наследили най-вече името, територията и идеята за българска държава - като за прабългари. Такива улеснения са удобни. Ето защо съществуват и названия като "английски" и "староанглийски", да речем. Впрочем, продължавам да съм на мнение, че това, което днес обективно знаем за езика на първите българи, го поставя в тюрко-алтайското семейство. Тоест прабългарите определено си говорят прабългарски или поне друго няма как да се предположи от наличните данни Забавното е, че ние днес сме славяноезични, което пък говори доста ясно що за българи сме. Горе-долу като романозичните французи, които отдавна са спрели да говорят франкски. Знам, че не звучи романтично.
  3. В аутсорсинг средата (колцентрове и подобни) по мои наблюдения самата глоба е рядкост. Но заплахата с глоба, по-точно предупреждението за такава е силен мотивиращ фактор, редом с доста редовно получаваните, леко изненадващи малки бонуси - като примерно вааучери, пица за екипа лед тежък ден, по някоя стотачка отгоре за особено добре свършена работа. В този смисъл комбинацията от тояга и морков може и да е незаконна (не зная достатъчно по въпроса), но е ефективна и полезна. Това, повтарям, става в корпоративна среда.
  4. Заглавието наистина е провокативно (заради него погледнах темата) и изглежда, че прогнозата ти е доста убедителна.
  5. Воистину воскресе! Честит празник!
  6. Даряването на земи за манастирски владения си е обща християнска практика, естествено, че ще го има. Малко е офф-топик, но ми станаха интересни две областни названия - Валанд и Норик. Валанд може би има нещо общо с Вундовите/Ванандовите хора, разни фамилии като Ванандаци? Четох нещо в тоя смиссъл при теб, затова питам. А Норик двучи досущ като името на римската провинция със същото име. Инак документът с тези изяснявания кой би могъл (но не трябва) да посяга на дарената земя малко напомня на българското уточнение кой тип чиновници няма право да влиза в дарено от царя манастирско землище. А многото приподписали свидетели може би говорят точно за това, което наричаш "арменски феодализъм" (ако властта беше по-централизирана, само името на царя би било достатъчна гаранция за дарението). И напомня за приподписването като свидетели на дарение в хартите на англосаксите при донякъде сродни условия. Както и да е, отклоних се. Жалко, че няма данни за упатреба на манастири като замъци в Кавказ. Но пък сигурно има укрепени манастири?
  7. Не помня дали не бях писал нещо за проявите на псевдонаучно, всъщност направо суеверно мислене в наше време. Романа беше пуснал една статия за книгата "Псевдонауката", тя беше специално за клишетата и рекламните трикове около козметични продукти и обезболяващи. Има такъв проблем: публиката масово бърка недоверието към авторитети с действително критично мислене. Критичното мислене е жизненоважно, това наистина е така. Но то може да се упражнява най-вече систематично, строго, а не с обикновен предразсъдък на недоверие. Тази тънкост не е кой знае каква, но тя, за съжаление, липсва на хора, по някаква причина лишени от систематично образование. Не става дума за това, че образователната система ти пълни главата с клишета, даже напротив. Тя, когато е добра, вкарва усилията на ума в известни плодотворни релси. Не го ограничава, а го дисциплинира към наблюдателност. Тоест, става дума за епистемологични (тоест "как-да-учим" рамки): да се интересуваме от преглед на изводите от равнопоставени специалисти, от повторяемост на резултатите, най-общо от проверимост на дадено предположение. Да правим разлика между идея, хипотеза и теория. За съжаление, много от нещата, които доброто гимназиално образование у нас е давало като позитивна нагласа на ума между 1890 и, примерно, 1960, вече е минало. Хората едва претупват часовете по биология и история, самите учители не са добри, а често и семейната среда не предразполага към систематично, позитивистко четене в най-важната възраст между 5 и 25 години. Основни логически рефлекси, биологични факти и исторически реалии (добре установени от десетилетия работа на съвестни учени), без които се връщаме директно към магическото съзнание, вече не са общоизвестни. Това е печална последица от упадъка на образованието. Ето защо хората пишат на лош български; ето защо вярват в митологизирана древност, без да познават поне в общи линии прилично историческите периоди; ето защо, най-сетне, се стига до ходене по врачки, вярване в кемтрейлс, "паметта на водата", посещения на извънземни, връщане към стари и създаване на нови форми на фолклорна "медицина", както и най-разнообразни конспиративни теории, които представят света непознаваем, тъмен и тайнствен. Досущ нощта отвъд лагерния огън на примитивните народи. Стига се дотам, че всяко твърдение се преценява по това дали звучи интересно, а не дали е сериозно подплатено - не просто с любопитни аналогии, а с комбинация от сериозни логически и експериментални аргументи. Моите любими стари схоластици, макар и хора на религията, определено не биха се възхитили. Образованието, достъпното образование, се нуждае от нов тласък, защото взеха да напъпват прекалено много "тайни и загадки", които само до преди двайсетина години не бяха никаква загадка за буржоазните ни, начетени баби и дядовци.
  8. Се траяска Романяска Да си жив и здрав, Романе, позивитизмът си отива, време е за кашпировщини. Може да направим пари, ако измислим наистина нова, ама особено дебилна конспиративна теория.
  9. Чумната епидемия през четиринайсети век е една. Пък и криенето в манастири всъщност не помага много Стига върху някой кон да има заразена бълха и хайдеее... Спекулативна работа. Но инак, да, има манастири, които имат нещо като функциите на Ескориал - центрове на власт, резиденции, един вид благочестив заместител на замъци. Килифаревският би могъл да бъде такъв, защо не. За това е темата. ------ Спандю, това, дето го казваш за Кавказ, ме подсеща един въпрос: там има ли я традицията Х манастир да бъде често посещаван, обдаряван и на практика обитаван от Х владетел (бил той цар или някакъв княз, да речем)? В друга своя тема бях предположил, че е възможно българската монархия да е изключително въцърковена (както ще стане с московската между петнайсети и осемнайсети век). И евентуално оттам може би идва и относително често срещаното и през османския период практическо настаняване на влиятелен господар в манастир.
  10. Ланос, много точна забележка. Има го и това, че в седми-осми век арабската експанзия също е все още пречка, а не насърчение за морската търговия (в Средиземно море). В девети век и по-нататък това се променя.
  11. Фружине, имаш предвид собствениците на големи фирми като малцинство. Иначе буферът, средната класа обикновено включва множество дребни и средни собственици, включително на частни търговийки, а това си иска собствена фирмичка. Но си прав, че у нас този буфер е много тънък (Невски вече спомена за тия неща). Атом, това беше готино наблюдение, за съвпадащите интереси. Лично аз нямам кой знае какви идеи за реалното създаване на условия за разширяване на социалния буфер, средната класа. Да, мога много да приказвам за образование, съд, закони, мерки... но откъде реално да се започне? И от кого? Който измсли това и има как да го предложи или наложи, ще свърши невероятно трудна работа.
  12. Какъв "цезаропапизъм", какъв "папоцезаризъм", първо фактите трябва да се познават Както и да е, има си такава и такава християнска средновековна цивилизация. Има и ислямска средновековна, много ясно. И двете са взели по нещо от Античността, друго - не са, трето - сами са добавили. Християнската е и доста разнообразна, защото я има в поне три версии - византийска, западна и, смея да кажа, северна. Преди приказките кое е "добро" или "лошо", трябва хубаво да се опознаят и опишат спецификите. Това е изключително приятно занимание, което позволява и нови погледи. Докато да се замеряме с избирателно подбрани клишета е скучно.
  13. Новото българско издание пак не е пълно (наши си реалности), но е добро.
  14. За това говорим Малко редактирах текста в блога си и го разширих на три места.
  15. "под влияние на Църквата търговията запада" Чудно защо това не става още в четвърти век, когато Църквата става решаващ фактор, а чак след пети, когато империята е изместена от варвари. И с какво ли толкова се е променила Църквата в дванайсети век, когато търговията пак процъфтява Има много примери за успешно и далечно търгуващи християни. Григорий Велики се среща с такива на пазара в Рим, при това в доста ранна епоха. Тъй че - леко с клишетата. А "секуларизмът" на маврите е много забавен
  16. Само прелитам, радвам се, че има интерес към темата. Хубаво е да се прегледат и коментарите, предложени под основния текст в първия постинг - там става дума за някои от нещата, които вече разглеждате. По моему (а вероятно и за Иполит Тен) Църквата е основният пазител на античното наследство в Средновековието. Не споделям мнението на Гибън по този въпрос, намирам го за клише. За търговията - тя е различна във всеки средновековен подпериод и район. Средиземно море само за известно време губи относително значение, но пък има огромно разширяване на усвоени пространства на север и на изток.
  17. http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2014/04/06/numa-pompilii-v-quot-jivotopisite-quot-na-plutarh-predhristi.1254355 "Плутарховият животопис на Нума има много от особеностите на по-късно християнско житие на светец." Нума Помпилий (вторият легендарен цар на Рим, приемник на основателя Ромул) е представен от Плутарх и като благочестив любимец (и търсач) на боговете, и като мъдър питагореец, и като философ-стоик. С времето, изглежда, тези черти са станали толкова типични за литературния образ на въздържания и добродетелен философ, че когато гръцките и римските интелектуалци са започнали да се покръстват, културният им багаж е пренесъл по нещо от представянето на старите философи и върху светците. Далеч от страстите, близо до сърцата Природата на Нума, пише Плутарх, е такава, че той сам се отвръща и от страстите, и от изнежени удоволствия, но и от ценената между варвари физическа сила. Нума в никакъв случай не е воин (не че липсват и светци-воини, но архетипният образ на светеца по-скоро е кротък, обърнат навътре, съзецателен). Още като частно лице, Нума живее в умереност, използва времето си за дирене природата на боговете, тоест за благочестиви размисли. Спечелва си славата на справедлив човек и бива търсен като съветник, арбитър при спорове, дори съдия. И, макар лишен от славолюбие, не отказва преценката си на тези, които го търсят - заради мира и общия интерес. В крайна сметка, изборът му за цар се оказва единственият начин за успокояване на нажежените страсти в разделения на партии Рим. Всички ценят репутацията му и изпитват страхопочитание към него. Тук философът и светецът са още в зародиш (Нума, 3). Далеч от разкоша, но от царски род Нума е зет на Тит Таций, съуправителя на Ромул. Но вместо да се засели при тъста си, мъдрецът предпочита тишината на собствените си занимания пред неспокойния разкош на царското обкръжение. Дори не се налага даването на сравнителни примери с християнски светци, ще намерим това общо място къде ли не из житията, даже в старобългарската агиография, та и в самите Евангелия (Нума, 3). Далеч от града Тук Плутарх стига почти до образа на анахорета, пустинника, еремита. Нума напуска града си и се отдава на съзерцание и общуване с боговете в свещени горички и ливади, посветени на висшите сили. Това е едва ли не бягство от света, спасение в пустинята. Плутарх дори разсъждава над точния вид близост с богинята Егерия и стига до извода, че не само мъдрият човек търси бога, но и божеството търси овладелия страстите си, облагородилия се човек. Подобни мисли можем да намерим и у Сенека, който в диалозите си често нарича хипотетичния, идеалния мъдрец "съжител на боговете". Народното суеверие за брака на Нума и Егерия може отново да ни накара да помислим за метафоричния брак между християнската (в частност - монашеската) душа и Логоса. Любопитно е и отклонението на Плутарх към египетското вярване, че божество може да изпълни жена с живот, така че тя да зачене божествено дете, но без вулгарен телесен контакт (Нума, 4). Далеч от властолюбието Първоначално Нума отказва на римските пратеници да поеме властта над града им. Той има своите далеч по-високи стремежи, а и не се чувства подготвен. Едновременно меко укорява войнолюбието на римляните и принизява собствените си способности, защото от смирение не допуска, че може да бъде пълководец. Царството му, така да се каже, не е от мира сего (Нума, 5). Винаги в служба на боговете Убеждаването идва не толкова от пратениците (които се позоават на отчаяното положение в града си с основателната надежда, че ще накарат мъдреца да се смили над тях), колкото от Марций, стария баща на Нума. Основният аргумент, срещу който няма отговор, е, че и царуването е служене на боговете, та дори проява на смирение пред волята им. Разбира се, към това се прибавят и молбите на съгражданите заради предстоящия мир, и благоприятни поличби. На такива аргументи дори патриарх Евтимий не би могъл да устои (Нума 6). По Божия милост... Нума тръгва към Рим едва след жертвоприношение (можем да си припомним средновековната "Молитва преди тръгване към Цариград"). Влиза в града скромно, но сред всеобща радост (макар, разбира се, да не язди осле и пред него да не хвърлят палмови клонки, го посрещат с римските еквиваленти на "Осанна": "подобаващите радостни викове на жените", пише Плутарх). В известен смисъл неговата via Dolorosa не води до смърт, но също минава през царска дреха и свалянето й, през изкачването на хълм (и то на Тарпейската скала, която, както и Голгота, е свързана с мъчителна гибел и наказания), а накрая - след поличби, получени чрез полета на божествени птици (нека си припомним слизането на Гълъба над р. Йордан) - и до увенчаване с царска власт (Нума, 7). Свещеният мир Нума не се нуждае от ликтори, дорифори, целери - изобщо от охрана. Което го отличава, например, от атинския тиран Пизистрат, но го прави донякъде подобен на Луи Свети под дъба или дори на Христос, когато Той кара св. Петър да остави ножа си. Новият цар сключва мир със съседите на Рим, лекува обществените болести с благи поучения и с въвеждането на нови свещенодействия. По негово време не само Рим, но и цяла Италия се радва на добросъседски отношения между градовете-държави - сякаш се е върнало митичното царство на Сатурн (или както, според агиографията, епоса и романите се стремят да царуват св. цар Петър Български, прикрито християнският Беоулф или легендарно християнският Артур). Това е нещо повече от treuga Dei. Човеколюбието, редовните свещенодействия, укротяването на кръвожадните римляни и редовните поличби са толкова характерни за Нума, колкото биха били за кой да е монах от късната Античност, хвърлил се да раздели сражаващи се гладиатори на арената (Нума, 7, 8). А и упованието в боговете у Плутарховия Нума отново напомня спокойствието на християнски светец (дори архиепископ Томас Бекет), защото при вест за вражеско настъпление, царят не прекъсва жертвоприношението си (Нума 15). Мирът при неговото управление е такъв, че портите на храма на Янус, бележещи военно положение, са затворени с десетилетия. Но това не е мир, наложен с оръжие, а божествен мир, много повече от липса на военни действия. Това е страх от боговете, благоговение пред добродетелите на царствения им любимец. Нума управлява според Платоновите препоръки за мъдрост и добър пример, благотворно влияещи на всички граждани (Нума, 20). А Платон, макар и да живее векове след епохата на легендарния Нума, все пак е "християнин преди Христа", даже "велик свещенослужител", според Майстер Екхарт. Pax in nomine Domini... Разбира се, Плутарх не пропуска да отбележи и подражанието на свещения мир при Октавиан Август. Мистицизъм Нума кара римляните да почитат особена муза на мълчанието. Мълчаливата, безсловесната молитва е позната на безброй християнски мистици (трапистките монаси мълчат блажено, но това е от хубавата бира). При Нума в Рим не се създават антропоморфни или зооморфни изображения на богове, защото те са достъпни само по умозрителен път. Това Плутарх приписва на еветуални питагорейски убеждения у Нума. Не е изключено да става дума за действителен период от развитието на ранната италийска и гръцка религия, когато висшите сили са почитани директно в природни явления (например мълнии), естествени обекти (скали, горички, свещени езера) или практически безформени дървени "статуи", бегло напомнящи фигура, така наречените ξόανα. Вътрешните ниши, cellae на храмовете в ранния период на Рим са празни според Плутарх. Векове по-късно Помпей Велики ще се удиви при вида на празната светая светих в йерусалимския Храм. Юдеите, иконоборците и мюсюлманите (не без общи идеи с иконоборците) лесно биха разбрали този вид благочестие. А християнски схоластици и техните предтечи като Тома Аквински или Анселм от Кентърбъри не биха видели нищо необичайно в думите на Плутарх: "първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо". Същевременно е любопитно, че няма забрана върху издигането на статуи на бележити простосмъртни. Човек е човек и телесността е негова характеристика, която Нума на Плутарх явно не отрича (Нума, 8). Прелати и монахини Нума Помпилий учредява много свещени жречески колегии, празници и култове. Сред тях - колегията на понтифиците и на девиците-весталки. "Прави правете пътищата...", а pontifices може би в известен смисъл градят пътища и мостове. Във всеки случай католическите епскопи през Средновековието често са наричани pontifices, а до днес - папата продължава да се нарича pontifex maximus, с титлата, установена, според Плутарх, именно от Нума за главата на колегията (известно време титлата е носена и от императорите, та дори и от християнски императори). Tu es Petrus или tu es pontifex? А защо не и двете? Така или иначе, tu es sacerdos... Популяризаторът Индро Монтанели, макар да се отнася фриволно към историята на Рим, напипва очевидната асоциация, когато сравнява девиците-весталки с монахини. Но и тази колегия Плутарх приписва на Нума (Нума, 9-12). Лечител и учител С молитви, свещенодействия и съвсем видима помощ от небето (във вид на щит, паднал от свода в ръцете на Нума - паралелът може да бъде и със свещените съкровища на скитите, и с пустинната манна) царят отклонява от града чумна епидемия. Светците, прогонващи болести, не са един и двама. Мъдрият цар не позволява свещените обязяности да се извършват набързо или невнимателно. Всяка работа в Рим прекъсва при свещена процесия и жертвоприношение. Според екземплумите на Цезарий от Хайстербах добрите християни няма да вършат работа в неделя, ще получават похвала, ако надлежно коленичат пред олтара, минавайки пред него и съответно - ще бъдат укорявани, ако нарушават тези изисквания на благочестието или дремят по време на служба. Очищението на Нума след падане на мълния включва глави от риба и може би оказва известно влияние на разрешената по време на пости и символично значима за християните риба. Споменатите от Плутарх детайли от консервативните римски свещенодействия, приписвани на Нума включват възлияние с вино само от вече подрязана лоза, а лозницата и подрязването й също са запазили символното си значение за християните. Безкръвната (sic!) жертва, задължително включваща хляб също навежда на паралел с християнското причастие. У Омир, разбира се, също ще намерим поръсване на жертва с брашно, но не и упатреба на хляб, нито пък безкравна жертва. Паралелът между "Това правете..." при преломяването на хляба и "Hoc age!", призива към римския жрец по време на жертвоприношение се самоналага (Нума, 13-15). "Вино нямат!" Добрият цар Нума кани множество гости, слага прд тях обикновена, дори груба храна в скромна посуда, но споменава, че е близък с богинята Егерия, при което ястия и съдове се превръщат във великолепен пир. Както сватбата в Кана Галилейска или нахранването на множеството с пет хляба и две риби, така и многобройните версии на мотива за Бога като щедър домакин и господар, сънят на младия Анселм с белия небесен хляб или екземпларното нагостяване на гладуващите монаси с хлябове, донесени от ангели у Цезарий силно наподобяват тази сцена (Нума, 15). Към вечността Нума не е мъченик. Той е по-скоро обичан епископ, умиращ бавно от старостта си, обграден със заслужена почит и до последния си миг поучаващ своите епархиоти. При леко понасяната си смъртна болест, 80-годишен, предава тайните на управлението на жреци и сенатори. При това не записва или крие и унищожава записаното, а завещава устно предание. Дореформистките християнски изповедания и досега придават най-малкото равнопоставено значение на Преданието и Писанието, а Плутарх припомня, че питагорейците изобщо отказвали да записват учението си Буквата умъртвява, а Духът животвори. От тялото на Нума не остават реликви (ако не броим за реликва от царуването му небесния щит, вж. Нума, 13). Много след смъртта му саркофагът му е отворен по случайност, но вътре няма никакви следи от кости. Възнесението на св. пророк Илия или католическото вярване за възнесението на тялото на св. Богородица с известна предпазливост биха могли да бъдат приведени като паралел тук. Разбира се, след смъртта на Нума като контраст се възкачват владетели, които нямат нищо общо с благочестието му (един вид "езичници" или "отстъпници", ако можем да използваме такива термини - заради презрението, с което Плутарх коментира суеверията на Тул Хостилий, явно различни от разумното благоговение на починалия цар пред боговете). Паралелите с евангелски и агиографски топоси в животописа на легендарния Нума Помпилий са очевидни и многобройни. Това не означава, че по някакъв начин Плутарх е повлиял на съставянето на Новия завет - нито пък че сам е бил под влиянието на християни. Херонеецът е един от последните истински класически автори от късния разцвет на античната цивилизация. Дори да допуснем, че е чувал за християнството, той няма нищо общо с него. Но той оказва огромно влияние на късните езически, а чрез тях, опосредствано, и на християнски автори, най-вече житиеписци. А и все пак има някои много дълбоки структурни подобия между иначе независимите едни от други евангелски и антични наративни цялости. Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните хучени ристияни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съсавянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература.
  18. http://mglishev.blog.bg/history/2014/04/05/plutarh-na-bylgarski.1254306
  19. А, може, Романе. Аз съм стигнал до Пантеона Тъй или иначе, куполът е относително рядък през Античността. Двускатните покриви са по-чести. Спандю, не споря по това със скитите, просто мечът е икона на Средновековието. Поп-икона, естествено, но това си е факт. Гърците и римляните не му обръщат толкова внимание, а главно за тях съм мислил като противовес. Ислямът сам по себе си е средновековно явление, така че и тамошните светии попадат в кюпа Иначе, да, главно съм мислил за класическото християнско Средновековие, то и заглавието е такова. За произхода на куртоазията си прав, разпространението е по-голямо, разбира се. А причините май са в доста заплетените контакти в тая зона между мавритански и католически идеи. За ключовата роля си прав, но специално в Европа Романа беше посочил страхотни примери за предхристиянски болници и приюти. Да речем, че Църквата има важна роля в разпространението им. Нали и тя е оцеляла антична институция Галахад, за поклоненията съм писал, има си няколко изречения. За мисионерството не съм, това лесно може да се поправи. КГ, така е, корпоративният дух и сложното законодателство (те са даже три - германско обичайно, римско и църковно, свързано с римското). Няма как да е само мрак, Невски. Хиляда години човешки опит са това. Огромно разнообразие от явления.
  20. http://mglishev.blog.bg/history/2014/04/05/.698757 Надявам се да не повтарям стара тема със същото съдържание. Днес бих се отказал само от старото си твърдение за липсата на благотворителни институти в Античността - защото Романа навремето ми беше дал редица чудесни примери за антична благотворителност, болници и приюти. Всъщност това е поредният аргумент за ролята на Църквата в опазването на антично наследство. Прилагам и част от коментарите към постинга, за да не се загубят. По-интересните, разбира се. Особено любопитни са тези на "Севаст", всъщност д-р Сергей Стефанов, преподавател по средновековна философия в НБУ:

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Твоето дарение ще ни помогне да запазим и поддържаме това място за обмяна на знания и идеи. Благодарим ти!