glishev

А, що аз да я възпроизвеждам. Я колко биографии са му написани. Там хронологията на произведенията е по данни за плащанията в театрите и появи на рецензии от други автори, каквито има запазени. Потърси си Антъни Бърджес, Куенел и Минков и действай. То с четене става. Ако имаше някакви данни за авторството на де Виър, някой трудолюбив английски биограф вече отдавна да ги е събрал на едно място и систематизирал във вид на книга. Там си имат традиция в такива работи. Но няма данни. Ти затова и не даваш аргументирани отговори, де. А само твърдения. Но не се коси - всички фенове на оксфордската кохорта са така.

Моля, такива неща са си приятни за разчепкване В тоя ключ са и преките обръщения: "любомъдрий читателю", "бъди снизходителен", "това ще премълчим от уважение към чувствата на деликатните дами".

Не искам твърдения, искам факти от епохата. Кое кога е писано, къде е потвърдено, че го е писал де Виър и тъй нататък.

Това не са отговори. В тях няма аргументация, а само твърдения.

Прочетох и някак си не се съгласих, но пък в текста има някои добри моменти. Например са изредени част от смислените аргументи в полза на мастър Уил. Което прави декларацията относително разумно четиво. Подписалите приемат нормалното четене на Palladis Tamia и изобщо не говорят за де Виър. Освен това подписалите не претентират, че знаят кой е авторът - за разлика от феновете на граф де Виър. Този Шекспиров агностицизъм в декларацията е една идея по-интелигентен от напълно безумната оксфордска хипотеза - макар че и той е напълно излишен. Част от подписалите декларацията са сериозни писатели, а Джон Гилгуд е и отличен изпълнител на Шекспирови роли. Това придава известна привлекателност на текста - но дотук. Нито един не е филолог или историк на Елизабетинската епоха, както отбелязва и Куна. Та така. Кой какво вярва си е негова работа. Важното е да не се разпространяват погрешни мнения. Лично аз предпочитам да се доверя на действително тънки познавачи на материята като Бърджес, Куенел, Минков, Шурбанов и Аникст. И на съвременници като Бен Джонсън и Франсис Миърс. И на изворите от епохата изобщо. Така или иначе, съмнения в авторството на Шекспир е започнало да има чак в осемнайсети век, което само по себе си е показателно. Пък и показах ясно, че повечето твърдения във връзка с де Виър са откровена измислица. Остават си моите пет въпроса, зададени по-горе. Впрочем, ще оправя заглавието, защото в началната си форма нито е информативно, нито звучи правилно.

Ресавски, моля те, разкарай Уикипедия и вестник "Стандарт" от опитите си за аргументация, това е оскърбително за интелигентността и на двама ни. Дай по същество. 1. Съществувал ли е стратфордският гражданин Уилям Шекспир? 2. Ако е съществувал - защо не е могъл да напише пиесите, сонетите и поемите? 3. Кой е авторът на текстовете, приписвани на Шекспир? 4. Защо именно граф де Виър, а не например сър Фрънсис Бейкън или Кристофър Марлоу? 5. Всъщност един ли е авторът? И всичко това с извори от епохата, моля, а не със списък на хора, вярващи в това. Не ме интересува кой вярва. Интересува ме аргументация с дати и текстове. Дотук е сигурно това: - има текстове, приписвани на Шекспир, писани след 1604, когато де Виър е умрял; - Франсис Миърс пише в Palladis Tamia (1598), че Шекспир е велик комедиограф и не споменава де Виър; - на титулите на сонетите от 1609 и на Първото фолио от 1623 името е това на Шекспир; - посвещенията на Бен Джонсън към Фолиото и на Томас Торп към Сонетите не споменават де Виър, всъщност Бен Джонсън изрично споменава Шекспир като автор. Сега отивам да си купя кафе, така че ме извини.

Сърбите действително са неприятни в това (и не само в това) отношение. Нишката митрополия продължава да прави проблеми на отец Йоан от Босилеград, защото, видите ли, човекът служи на църковнославянски, а не на сръбски. На Драгоман още седи камбаната, подарена от русенския владика на босилеградчани... и която сръбските митничари отказват да пропуснат през границата.

Викат му pluralis modestiae или множествено число от скромност. Един вид авторът не смее да пише, ако мнението му е само негово. Странно, че е паралелно с царственото "Ние", което пък не е от скромност. В някакъв смисъл е и учтиво към читателя - все едно авторът го води из събитията от книгата като екскурзовод и по някакъв начин читателят се чувства по-близо до действието: "Вдясно виждаме галерия от времето на..." Това е малко остарял похват. Типичен е за деветнайсети век, днес го използват някои постмодернисти, когато нарочно се заиграват със стари техники на писане. За постигане на леко съучастническо чувство от читателя към гласа на автора или пък за хумористичен ефект е много добро.

Най-добрата българска трибуна за нови автори, за среща между академичното и неформалното говорене за литература, за откриване на нови любими четива и за изживяване на четенето като радост навърши двадесет години. Vivat! Юбилейният брой излезе с официална честитка (напълно ненужна), с материали за чудесния полски режисьор Анджей Вайда, за турския нобелист по литература Орхан Памук и рецепцията му в Русия, с нова българска поезия, с качествена сръбска проза и с двайсетина-трийсет мнения на кадърни и неказионни български автори какво му е хубавото на вестника. Сред тях най-изпъкващо може би е това на най-добрия ни жив романист и много добър англицист Милен Русков. Всъщност вестникът излиза изцяло благодарение на частните усилия на редакторите си и в края на миналата година без малко щеше да спре. Авторите обикновено не искат нито лев за публикуваните си текстове. А от ЛВ човек може да научи за нови и доста добри книги или по-малки текстове от наши и чужди автори, за това какво става с литературата по света, както и да попадне на тематичен брой, посветен, да кажем, на старата китайска поезия или на съвременното блогърство. Зависи от водещия редактор за седмицата. Вкусът на списване е добър - познавам сума ти филолози, които четат Литвестника с огромен кеф всеки четвъртък. Може да се намери в книжарница "Български книжици" и около Университета. Ето я и моята реакция по въпроса с юбилея.

Това физиците сте като адвокатите - винаги имате готова тънка формула за измъкване

Може би е по-добра идея ти да се хванеш с елизабетинските трудове на Минков и Шурбанов Между другото, още поне четири заглавия на (уви, изгубени) английски ренесансови пиеси са приписвани на Шекспир. Последната е "Карденио", писана в 1612, вероятно в съавторство с Джон Флетчър и поставена в Блекфрайърс в 1613. Оцелели са фрагменти от песни, изпълнявани по време на постановките. Текстът е изгубен през осемнайсети век, но сюжетът е познат и има разни късни мистификации по него. http://www.cummingsstudyguides.net/xCardenio.html

Ох, ти пишеш "Саласар", а аз чета Салманасар и си викам, бре, радикал-консервативната партия на Асирия пак идва на власт

По първата - "Увод в общото езикознание" на Живко Бояджиев може и да ти свърши работа, но само ако си в първи курс. Тук има достатъчно филолози, все някой ще даде идея. Потърси и тези: Иван Куцаров, "Сравнителна граматика на славянските езици" и Иван Леков, "Увод в славянската филология". Не е точно по твоя въпрос, ама само това ми идва на ум. Трябва да ги има в Университетската и във факултетната библиотека. Успех! И добре дошла във форума

Ти като четеш книги и надписи всеки ред без връзка с останалите ли го тълкуваш Абе дотука не виждам нищо в полза на де Виър, ама лаф да става.

Вероятно наистина произлизаме от приматите. Те пък от нещо по-примитивно, то пък от биологията знае какво и пр. Не се съмнявам в това. Но всичко това е Божа работа

Благодаря, Перкунас. Сам по себе си твоят езиков аргумент е интересен, но не е достатъчен. Впрочем, редица думи с общ корен в германските и славянските езици може да имат общ по-стар произход, а не да са непременно заемки от германските езици. Рицарю, не вярвам Тироглиф да е казал точно това, което му приписваш, но най-добре той сам да ни обясни, ако иска.

Що бе, Историк, да си класен е готино.

Очевидно изразът "тояга и морков", както и фигуративното говорене са ти непознати.

Сливай си постингите, помолих веднъж за това. Ресавски, текстът в дългия постинг не е твой, а е от публикация в "Стандарт": http://paper.standartnews.com/archive/2000/08/16/boutique/story6.htm Не бих препоръчал да разчиташ на българската преса по литературно-исторически въпроси. Не подценявай така нито собствената си, нито ничия интелигентност. Така, благодаря, дал си текста на посвещението от първото издание на сонетите в линка от Уикипедия и той, за щастие, не е фалшив: Сега да го предадем: Буквален превод: На нормален български и прочетено като римски надпис (какъвто явно имитира), текстът би гласял: Словоредът и оформлението на надписа са имитативни за римски посветителен надпис. "Begetter" би могло да означава няколко неща: "начинател", "създател", "вдъхновител" или "причинител". В началото на Евангелието от Матей според Библията на крал Джеймс, издадена в 1611 "begat" е използвано в смисъла на "зачена". В текста не пише "на нашия вечножив поет", а "от нашия вечножив поет". Вечноживият поет, който обещава вечност, би могъл да бъде само Бог. Бог е наречен Poietes, "Поет", тоест "Творец" или "Създател" в Символа на вярата, познат в гръцкия си текст в Англия още от времето на Хенри VIII. Явно посветителят и този, на когото е посветено изданието, са начетени хора. Впрочем, в XVII в. Милтън ще говори за Бог като за поет, играейки с етимологията на думата "поет". Кой е У. Х., "причинителят" на сонетите - не знам. С тези инициали не е нито Шекспир, нито де Виър, така че книгата, разбира се, не е посветена на автора си (това би било абсурдно), а на някакъв "вдъхновител", което е възможно значение на "begetter". Посветителят е Т. Т. Същите инициали присъстват и на третия ред отдолу нагоре на титула. Т. Т. е издателят Томас Торп. Явно Торп посвещава финансово рискованото издание на Шекспировите сонети на някой си мистър У. Х., когото смята за вдъхновител на автора им. "Вечноживият поет" очевидно не се отнася до автора на сонетите. Инициалите "E. V." или "E. O." за "Едуард де Виър" или "Earl of Oxford" не се срещат никъде по изданието (пък и изобщо никъде по първите издания на Шекспир) докато името Shake-speare черно на бяло присъства на титула като авторско.

Романтична, но, уви, невярна представа Всъщност е доста подходяща за сюжет на художествен текст.

Посмъртни за кого? Шекспир е умрял чак в 1616, а името на титула все пак е неговото

Отлично! Даскалската партия е за задължителното средно за гласоподавателно право!

Neuer before Imprinted - Неотпечатвани досега At London - в Лондон By G. Eld for T. T. and are - от Дж. Елд за Т. Т. и са to be solde by William Aspley - предназначени за продажба от Уилям Аспли. 1609. Съкращенията са съответно фирмата на печатаря за поръчителя на изданието. Името е това на книгопродавеца.

Да не си гимназиален директор