glishev

С Росен и Романа вече достатъчно се говори за политиканските теми.

Много готино четиво А девойката, която изпитва женихите си, е приказен мотив (Робърт Грейвз би казал, че е първоначално е бил религиозен мотив). Изпитанието на ума е една възможност, но и изпитанието на силата също се среща. Понякога самата девойка трябва да бъде надвита от жениха (редовно срещан мотив с различен изход между Херакъл, Тезей и Ахил с различни царици на амазонките. Брунхилда също трябва да бъде надвита от Зигфрид. Тристан също е подложен на изпитание за ръката на Изолда).

Великолепна книга! Ето и моето интервю с преводача Ангел Игов: Какво представлява „Легендата“? „Легендата“ ни показва Толкин от друг ъгъл – поет, филолог, страстен почитател на древния европейски Север. Тук не става дума за Средната земя, потапяме се в автентичната атмосфера на старогерманските предания. Толкин не е имал намерение да публикува тези стихове, но те представляват изключително амбициозен проект – да се възстанови в поетичен текст сагата за Вьолсунгите, която е стигнала до нас във фрагментиран вид. Сега и българският читател получава тази творба, при това в двуезично издание. Би ли ни припомнил най-интересните заглавия, които си превеждал досега? Ако говорим за поезия, превел съм „Лирически балади“ на Уилям Уърдзуърт и Самюъл Тейлър Колридж – книга, в която влиза и прочутата „Балада за Стария моряк“. Иначе доста по-често превеждам проза. Сред авторите, които съм превеждал, са Пол Остър, Иън Макюън, Анджела Картър, Джон Банвил... Как се вмества „Легендата“ между останалите ти преводи? Вмества се като нещо наистина различно. По принцип не обичам да правя едно и също. Рутината е опасно и досадно нещо, човек трябва да опитва различни неща и да покорява различни територии, за да не му заспива мозъкът. Но аз изобщо навремето започнах да се занимавам с преводи именно като превеждах поезия. Така че, мисля, имам и необходимия опит. Това е необикновена поезия. Може би не толкова авторска, колкото опит за реконструкция на стила на песните от скандинавската Стара Еда, а и на сагата за Вьолсунгите, както казваш. Къде е удоволствието за преводача и читателя? Действително необикновена. На съвременен английски език, Толкин майсторски работи със старогерманското тоническо и алитеративно стихосложение. И то трябва да се предаде по някакъв начин на български език, защото в противен случай би се получило нещо съвършено различно, което не би било коректно да наречем превод. Тук предизвикателството, но и удоволствието за преводача е огромно. Първо, нямаме никаква традиция в превода на такъв стих. Второ, той неслучайно е характерен за старите германски езици, защото напълно отговаря на редица техни характеристики: кратки думи, почти повсеместно ударени на първата сричка, често срещани звукосъчетания и т. н. Очевидно, че българският език чисто морфологически предлага съвсем различен материал, така че съхраняването на стихотворната форма изискваше големи усилия и съсредоточеност. Не твърдя, че резултатът е перфектен, но мисля, че се получи добре. Оттук нататък, ако някой реши да преведе на български „Беоулф“ или „Старата Еда“ в оригиналното им стихосложение, вече има на какво да стъпи. В 2002 Михаил Минков публикува антологията „Съдба не се сменя. Викингска поезия“, в която влизат части от Старата Еда. Според теб кой е българският читател на Едите, сагите и изобщо на старогерманското наследство? Филолозите? Метълите? Феновете на Толкин? Читателите на гръцката митология? Навярно във всички изброени категории има читатели на тези текстове. Всъщност, въпросните категории не се ли пресичат много често? В България има хора, които силно се интересуват от европейско Средновековие, аз постоянно срещам нови такива хора, а произведенията, които посочваш, са знакови за тази епоха. В крайна сметка и Толкин е движен именно от своята страст по стария Север. А аз съм убеден, че и тези, които зачетат „Легендата“ просто защото обичат Толкин, ще усетят как пред тях се отваря широко вратата към този необятен свят. В 1910 Жозеф Бедие „реконструира“ легендата за Тристан и Изолда като един вид мистификация на рицарски роман. Това ли прави Толкин? Една модерна Еда? Може да се направи такъв паралел. Също като Бедие, Толкин се е водел от желанието си да събере разпокъсаните фрагменти в цялостно произведение. Но отново правя уговорката, че това произведение е било предназначено за чекмеджето му – негово лично интелектуално забавление. Аз лично съм предоволен, че имах възможността да участвам в него. Добър поет ли е Толкин? Без, разбира се, да е някакъв велик поет, Толкин е и сръчен, и вдъхновен стихотворец – нещо, което добре знаем от така разнообразните стихове и песни във „Властелина“ и в „Хобит“, а познавачите сигурно са запознати и с „Леитиан“ - поетичния разказ за Берен и Лутиен. Поезията в „Легендата“ е много различна, но е също така впечатляваща и вярвам, че ще е от голям интерес не само за твърдото ядро фенове. Как се отнася „Легендата“ към останалото творчество на Толкин? Макар че вътре няма нищо за Средната земя, почитателите на Толкин със сигурност ще разпознаят някои важни негови мотиви и ще им бъде любопитно да ги проследят тук. Дори идеята за гибелния, прокълнат пръстен се корени в тези предания. Има и други сюжетни моменти, които са сходни, да не говорим за общия колорит, например в бойните сцени. Някои имена на лица и местности също прескачат между Легендата и Средната земя – например Mirkwood, Мраколес, но тук това е кралството не на горските елфи, а на готите. Кристофър Толкин, синът на писателя, издаде и ''The Fall of Arthur'' из архивте на баща си. Това отново е епическа поема, този път за келтския легендарен крал, но написана в стила на староанглийските епически поеми. Би ли превел и нея? Не знаех за това, но ми звучи любопитно. Защо не, стига да има издателски интерес. Има ли смисъл да четем поезия? Зависи що за хора сме! За голяма част от човеците принципно няма смисъл да правят каквото и да е, камо ли такова странно занимание като четене на поезия. То е фантастично пътешествие, но – като всяко пътешествие – иска някаква подготовка, усилие, желание. Нещата опират до това, какво искаш от живота си.

Божичко. Това са романи, нали?

Английският текст на "Сигурд и Гудрун" определено е по-добър от българския превод.

Да не я бъркаш с Гудрун/Кримхилда?

Позицията е същата. Понякога си променям мненията, но не чак толкова бързо Това казвам - тази светска литература, която се корени във варварския епос, оцелява заради аристокрацията. Инак, ако парадигмата на историографите е каквато я описваш, то тя се е върнала крачка назад спрямо деветнайсети век. Тогава автори като Иполит Тен са знаели, че Църквата съхранява и цени античната литература. Това, което си сметнал за ново мнение, а то следва от по-горното, е, че през Средновековието съществуват две различни светски литератури - антична и варварска - от които първата се пише в манастирите, а втората в замъците. За България ме интересуваше само Средновековието, иначе си прав.

Пробвайте т. нар. "Поезия на планините и водите" в комбинация със старокитайска пейзажна живопис.

Ерго българските езически светилища са били посветени на св. Зевс Опричник Виц и половина.

Коя книга

Истината е, че личната ми "agenda" или по-скоро лайтмотив за мърморене, е в подозрението, че масата българи и в Средните векове, но и днес има по-скоро магическо, неисторично, епично мислене. Оттук липсата на старинни хроники и на добра модерна историография, заместени обаче с фолклор, слухове и митове. Ето нещо, което съм писал по темата: http://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

Освен "Малтийският евреин", у нас вече са издадени "Тамерлан Велики" и "Едуард II". Мисля, че и трите превода са на Евгения Панчева, но трябва да се провери. Поне към днешна дата не знам други пиеси на Марлоу да са издавани у нас. Те и без това не са много.

Да де, само дето храмовете в Първото българско царство, каквито и да са били, определено не са гръцки тип антични правоъгълници с периптер, цела и хризоелефантна статуя, да речем Плиска щеше да е много симпатичен античен полис

"Ромейски град във Франция с прабългарски тип храм" там... мъка. Ако става дума за обикновен гръцки храм в Масалия или Ница - ОК. Ако става дума за пак за обикновен римски храм където и да е из Галия - пак ОК. Ми да, те най-често са правоъгълни. Сега да не излезе, че Партенонът в Атина е прабългарски по тип? Няма нужда от особена обосновка, когато насреща се дърдорят пълни простотии.

Бел. мод. Има си чуждоезична секция. Тук се пише на български. Прегледайте и правилата на форума.

За политическата коректност в случая не съм се замислял. Дори не съм си правил труда по някакъв начин да я накърнявам, а знаеш, че това инак ми е приятно. Ако се е случило, ще се радвам да ми покажеш къде в текста. Тезите са три: - светската литература на Средновековието произлиза от дохристиянския фолклор чрез епоса (тук има нужда от една уговорка*); от епоса произлизат балади и саги, а от баладите и сагите - лирика и романи; - Църквата е толкова силно повлияна от античната цивилизация, че на практика системно осъжда само варварското езичество, а същевременно възприема и предава цялата антична литература (тук пак стигаме до обещаната уговорка*); - дохристиянският варварски епос се запазва в някаква степен изключително заради кралски интерес; там, където царете не се интересуват от варварското езичество, този епос не е записан и съответно не се появява пълноценна светска литература. --------- *Уговорката или всъщност четвъртата теза относно светската литература и Църквата през Средновековието е, че дори църковни автори създават особен вид светска литуратура, но тя почти винаги се основава на антични клишета. В този смисъл има две средновековни светски литератури - дворцова (варварска) и манастирска (антична). Анонимни манастирски скриптори се забавляват да съставят латински комедии, подражания на Теренций из френските манастири през ХII в. Ако Андреас Капелан е духовник, той е изключително дързък, защото пише разюздани имитации на Овидий. Ако и Кретиен дьо Троа е духовник, той е някакъв вид помирител на античното и варварското светско писане, защото темите му са келтски, но постоянно ги обогатява с коментари върху Вергилий (в "Ерек и Енида" Енида получава седло с изображения на Дидона и Еней). Галфрид Монмаутски определено е духовник и подражава открито на Вергилий и Тит Ливий в своята "История на британските крале", същевременно десакрализирайки, рационализирайки легендите на уелсците в античен маниер. Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон със сигурност са минали през някаква манастирска школа, но техният "Роман за Розата" е демонстрация на начетеност по антична литература - и отново е доста дързък с постоянните намеси на божеството Амор (Любов, Ерос). Да не говорим за постоянното четене на "Песен на песните" из манастирските килии. А Платон и Аристотел са изключителни авторитети и за православните, и за католическите автори. Нехристиянските автори са "добри", когато са писали на еврейски, гръцки и латински. "Бесовско" се оказва само това езичество, което се изразява на простонароден език. Зевс е по-приемлив за Църквата от Дажбог или Один. Може би защото езикът на Омир все пак е език и на Евангелието. Или защото ранносредновековният кадрови потенциал на Църквата е от последните антични поколения цивилни магистрати, отгледани с Вергилий (св. Августин, Сидоний Аполинарий и Боеций са отличен пример за това). Ицхак Хен има няколко прозорливи забележки по този въпрос в книгата си "Римските варвари". За такива хора е естествено да ценят Хезиод, но да отхвърлят като недодялани "дивашките песни" на бургундите, вонящи на чесън. Един учен епископ би могъл да се наслаждава на подвизите на Еней в латински хекзаметри, но когато нещата опрат до варварските герои да попита с благочестиво отвращение: - Quid Christus сum Yngeldo? ("Какво общо има между Христа и [варварина] Ингелд?") В "Диалог за чудесата" на Цезарий от Хайстербах тази зависимост е илюстрирана много добре. В един от екземплумите проповедникът вижда, че губи вниманието на монасите и вместо проповед започва да разказва легенда за крал Артур. Слушателите се оживяват и тогава той ги укорява, че искат да слушат безполезни светски приказки за нереални лица, а не спасителното Слово. Любопитното е, че целият екземплум е адаптация на античен анекдот за оратора Демостен. Какъв по-добър пример за църковната зависимост от класическото езичество и нетърпимост към варварското? Ето защо дори след рухването на католическия интелектуален монопол е било трудно да се формулира, че не само гърците, но и варварите имат митологии. Разбира се, не трябва да се забравя, че с Кръстоносните походи в ХII в. започва християнизиране на варварския фолклор: рицарите стават Христови воини, култът към Дамата и този към св. Богородица имат общи типови черти, появява се и литературният култ към Свещения Граал. Бернар дьо Клерво и куртоазните поети търсят общ път към Йерусалим. Съвсем накъсо, това е наблюдението ми: че до XII в. Църквата толерира само антични езически текстове, но не и варварски езически текстове. След XII в. поне латинската Църква започва да се отваря към варварското наследство, но умерено. Западноевропейската аристокрация няма такива задръжки и това води до оцеляване и преобразуване на варварското наследство в богата литература, но в България аристокрацията може би е по-силно въцърковена, което води до изчезването на варварската епическа, светска традиция по нашите земи и съответно до бедност на литературата. Тук обаче идва мястото и на един друг въпрос: ако във Византия духовници и светски лица пишат светска литература на добър гръцки, позовавайки се постоянно на античното наследство и влиянието им върху България е толкова голямо и няма владетелски интерес към варварската традиция, тогава къде е старобългарската антикизираща светска литература? Вероятно отговорът ще бъде: в няколкото превода и адаптации от XIV в.: Троянска притча, Александрия, Константин Манасий на български. Българската средновековна литература е в огромна степен литература на превода, на адаптацията. Може би това е нормално предвид близостта и влиянието на Константинопол. Може би това е политически некоректното. Тук съм писал повече по темата: http://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

Има ли реални проблеми между България и Румъния? Не. Е, има разни дребни групи турбонационалистчета и от двете страни, но нищо повече. Сегашната граница е бетонирана, и двете страни са в ЕС и НАТО. На практика дори няма граница помежду им.

http://mglishev.blog.bg/history/2014/03/11/smyrtta-na-edna-kniga-ili-nachaloto-na-srednovekovnata-epich.1246739

Митака, общо взето, единствен се опитва да налее малко акъл в тукашните съветофилски глави. От русофилските позиции единствената разбираема и смислена е тази на Романа. За съжаление, стана това, за което Романа предупреждаваше: че темата ще отъпее и ще стане едностранчиво пропагандна. В този форум винаги сме избягвали политиканстването. И винаги сме били подложени на посткомунистическа, разбирай некрофилско-съветска тролщина. Това трябва да спре веднага. Темата засяга не само Украйна, а и България - заради сегашното ни провалено русофилско правителство и вредните планове за мъртвородена "реиндустрализация". Точно затова настоявам темата да се затвори веднага. Впрочем, Романа вече беше затворил една такава и по този въпрос с него сме на едно мнение. Направо ще заключа и тази. Ако проима трета - ще заключим и нея.

Не подценявам прозорливостта на Тацит, само се опитвам да го чета като английски биограф, давайки няколко, ако ще и противоечиви обяснения на факта. Впрочем, Тацит е и страхотен като писател. Странно е, че след Траян експанзията в Европа спира. Германия е можела да бъде усвоена трайно като Галия.

Възможна е филонимична връзка с камбрите, да. Питей наистина много ни е повлиял - и има защо. Само се чудя дали по негово време всички технически германоезични общности са се осъзнавали и като "германи"; и дали това не означава просто "роднини", тоест първоначално не е название на група племена и/или кланове с общ (вероятно митологичен) произход и географска близост до Рейн. На испански днес "hermano" означава "брат", а имаме подобна употреба и на френското "[cousin] germain". Гермноезичните най-често си дават макроними, произлизащи от "theod", "народ". Но колкото и да спекулирам, просто трябва да почета още за хипотетичното начало на германската езикова група.

Това е много интересен поглед, наистина. Романа ще е прав, ако наблегнем на това, че поне до трети век (ако не и до по-късно) повечето римски автори и политици по-скоро пренебрегват Тацитовите думи. Не всички, разбира се. Самият Тацит наистина се оказва прозорлив, но не е изключено да става дума и просто за интереса на човек към собствения му кръг от интереси. Тацит е лично свързан със западния лимес и добре познава проблемите му.

Отделно, не знаем дали тевтоните са били германо- или келтоезични. Знам, че това ще прозвучи странно, понеже самото нарицателно "тевтонци" с времето е станабо синоним на "шваби", "бошове" и "фрицове", но не трябва автоматично да прехвърляме днешни реалности към антични. Тевтоните носят име, което вероятно се родее както с германското "theod" (оттук и "Deutsch", и "tedesco"), така и с келтското "tuatha". Или пък можем да кажем, че в I в. пр. Хр. все още е относително трудно да се разграничат безпроблемно германските от келтските езици. За хелветите на Оргеторикс също не е докрай сигурно дали са германо- или келтоезични, пък и нали уж един от клановете им може би се състои именно от недобити наследници на тевтоните. За белгите по времето на Цезар също има спекулации, че са със смесен (или по-точно неразчленен) характер.

Тмата е чудесна, пък и един от любимите ми въпроси в историята. Браво, Романе, но ти си знаеш, че си повече историк от повечето "историци" у нас Клоня към схващането на Южняка, че не глад за земя е раздвижил германите на запад. Вярно е и че властта на "конунга" е по-скоро слаба първоначално (при някои племена има двувластие с "конунг", тоест мирновременен законовед и "херетог", тоест военен вожд). По-скоро смятам, че франките и саксите са относително новообразували се съюзи в късноантична Германия. Предвид първоначално слабата племенна власт, неясния й характер, редовните промени на филонимите и частични миграции в самото германско пространство няма как да мисля другояче. Лично за мен най-интересен е въпросът за съществуването на германски преддържавни образувания още в Античността.

Praelivatio de pusto in prasnum или Πρηλειν απο του πουστου εν τωι πραζνωι Сто пъти беше обяснено: римляните са адаптивни и чужденците схващат куп ценности за римски, защото са ги опознали чрез римляните. Това не значи, че римляните са измислили всичко, а че са събрали много неща накуп. И е нормално на различни територии различни наследници да си присвояват различни елементи от това огромно адаптирано наследство. Не може да се дефинира еднозначно какво е римско по принцип. Може да се дефинира само според времето и мястото. И ромеят е "римлянин", но и ретороманът е "римлянин", само че не по еднакъв начин. И нито един от двамата не е римлянин по начина, по който преди тях такъв е бил, примерно, Цицерон. За скандинавеца католицизмът е "римски закон" - и това е вярно, без да означава, че католицизмът произлиза от Дванайсетте таблици. Константинопол е само една от множеството валидни, но не цялостни интерпретации на римското наследство. Тоест "римляни" ли са ромеите? Да. А единствените "римляни" ли са? Не. Това е. Китайците са прави - всички сме римляни по един или друг начин. More than one way to be European... Всички пътища водят към Рим и прочие.