glishev

Понякога

Не съм сигурен. Ето това, за което говоря: http://en.wikipedia.org/wiki/New_English_Bible

http://mglishev.blog.bg/history/2014/01/17/new-english-bible.1229028 Чета страшно интересен английски превод на Библията: New English Bible. Това не е познатата King James Bible, а много любопитен проект: християни от различни изповедания (главно реформирани), филолози и свещеници, сядат да преведат заедно цялото Писание в пълното разнообразие на формите му и то като достъпен текст на съвременен език (но все пак не на simple English за бавно мислещи). Номерациите на стиховете са спазени само в полетата, а не в самия текст и няма деление на две колони. В резултат текстът е много четивен. Избегнати са излишни и тромави архаизми, езикът е съвсем съвременен, но все пак е висок литературен език, тоест това не е адаптация за идиоти, а сериозен превод. Стиховете са дадени именно като стихове (например Псалмите и "Песен на песните", както и пророчествата или изпетите от различни старозаветни герои възхвали са оформени като поезия - в средата на страницата), а прозата - като проза, на цялата страница. Второканоничните книги (като "Юдит", "Товит", "Премъдрост на Иисус, син Сирахов" и Макавейските) също присъстват в изданието, а не са пропуснати, както е в King James. Хартията не е прекалено тънка и шрифтът не е прекалено дребен, а тези уж дребни неща често правят Библията крайно неудобна за четене. Резултатът е дебел том, в който е събрана цялата библиотека, която двата Завета представляват; и дори само по стиловите решения на превода си личи кои части са по-архаични (примерно Макавейските книги определено звучат като добре съставена гръцка хроника на фона на ориенталската вълшебна приказка "Товит" или подобните на Гилгамешовия епос пророчества). За протестанти това издание би било изключително интересно, защото те обикновено не познават второканоничните книги на Стария завет. За православни и католици също е интересно, защото библейските гласове и стилове наистина са много разнообразни. За атеистите и агностиците това би бил сборник с разкошни източни легенди. Замислям се дали нещо такова не би било полезно и на български: не някаква малоумна адаптация, а пълен, но четивен и разнообразен нов превод. Впечатлението за потапяне в миналото е непосредствено: няма я полудостъпната, домашно-тромава напевност на църковнославянския или синодалния български текст, нито смехориите от Славейковия превод. Специално Старият завет в тази версия ни доближава до Египет, до Шумер и Вавилон, до Асирия, Персия и епохата на елинизма - тоест до самото време, когато са писани всички тези книги. В някакъв смисъл New English Bible се вписва направо в идеята за достъпност, с която са работили св. св. Кирил и Методий, Алфред Велики или Мартин Лутер. Силно препоръчвам на всеки, който ползва английски и е любопитен към Библията не просто като към Словото, а като към слово, създавано в различни векове, на различни езици, за различни хора. Сигурно и в това издание има някакви грешки, но самият опит за такъв превод е впечатляващ. Има над какво да се замисли човек. За любителя на историята това си е преоткриване на свещения текст като цял корпус сериозни извори. Не се сърдете, че откривам топлата вода И, да, знам, че звучи ужасно да кажеш, че четеш Библията, но това не ме интересува особено. Ако покрай това си завърша и превода на староанглийската стихотворна версия на "Юдит", ще е имало полза.

http://mglishev.blog.bg/poezia/2014/01/05/celiiat-kretien-dio-troa-na-bylgarski.1225536 Малко над осемстотин години след времето си Кретиен дьо Троа е издаден изцяло на български език. Това е един от първите автори на рицарски романи. Пише в стихове във Фландрия и Шампания в края на ХІІ в. Книгите му вероятно почиват на вече изгубени версии на бретонски и уелски легенди за приказното царуване на крал Артур. В епохата на Кретиен (времето на нашите първи Асеневци) Англия, Бретан и части от Уелс и Ирландия са в ръцете на френската династия на Плантагенетите, която се преставя за един вид възстановителка на наследството на Артур като идеален владетел и като законен крал на британските келти от двете страни на Ламанша. Във владенията на Хенри ІІ влиза и Аквитания, страната на куртоазните поети. Сродници на Хенри управляват областите, в които работят и Кретиен, и много други от прочутите автори на този бляскав период - върхът на западната средновековна цивилизация. Това е романтично време, период на високи катедрали и замъци, на великолепни университети и ловки доктори по теология, на кръстоносни походи и романи за крале, рицари и мъдри феи. И особено около Кретиен - това е времето на нов интерес към приключенията на Артуровата свита. Богословието има своите върхове, придворната лирика - също, но що се отнася до възобновения интерес към старата келтска митология и изпълването й с нови значения - върхът може би е тъкмо в романите на Кретиен, Християнина от град Троа в Шампания. Кралете-Плантагенети и техните роднини, управляващи по-голямата част от Британските острови и Франция имат интерес от разпространението на хроники и романи, в които биват възхвалявани Артур и неговият безупречен двор от храбреци. От Хенри ІІ поне до Едуард ІV (та дори и при първите Тюдори) ще продължи светският култ към "императора" Артур, владетел и на Голяма, и на Малка Британия, царуващ като един от тримата най-велики християнски монарси (наред с Карл Велики и Годфроа дьо Булон, първия крал на Йерусалим). Дворът на Артур е в движение, също като двора на Плантагенетите: ту в Кардуел, ту в Карлиън, едва ли не прелитащ неусетно в Бретан, близо до вълшебната Броселиандова гора. Френски, немски, английски и уелски автори ще се вдъхновяват от подвизите на излизащите от забрава древни герои на келтския свят. Богините ще се превърнат във властни дами, а техните воини-шампиони - в рицари на Кръглата маса. Любовта, рицарските изпитания и верността ще се наложат като теми в литература, четена на глас из отекващите зали на целия западен свят; литература колкото забавна, толкова и изпълнена със загадките на един светски мистицизъм, в който християнската светлина и келтският звезден блясък се опитомяват взаимно. Голям късмет е, че вече имаме пълния набор романи на Кретиен на български език. Ето заглавията по ред на издаването: Ланселот, Рицарят на каруцата (София, библиотека "Ариел", 1986. Превод от старофренски: Димитър Стефанов, Стефан Бъчваров, Валентин Маринов); Клижес (София, Колибри, 1995. Превод от старофренски: Атанас Сугарев); Персевал или Разказ за Граала (София, университетско издателство, 2011. Превод от старофренски: Паисий Христов); Ерек и Енида (София, Изток-запад, 2013. Превод от старофренски: Атанас Сугарев); Ивен, Рицаря с лъва (София, Изток-запад, 2013. Превод от старофренски: Атанас Сугарев). "Рицарят на каруцата" е може би първото призведение, в което се появява най-известният от Артуровите воини, любимият на кралица Гуиневир. "Клижес" разказва историята на необикновен персонаж - благородник, дошъл в двора на Артур чак от далечен Константинопол. "Персевал" вдъхновява безброй преразкази за Глупака Пърсивал и свещения Граал. А "Ерек" и "Ивен" остават в дъното на два прекрасни приключенски сюжета от уелския "Мабиногион". Чудесни коментари към двата последни романа на български могат да се намерят в есето "Леви-Строс в Броселиандовата гора" от Жак Льо Гоф (във: "Въображаемият свят на Средновековието", София, Агата-А, 1998. Превод от френски: Елка Русева). За съжаление, "Клижес" е в почти неоткриваемо издание, ако човек иска да го притежава. Но пък е повече от добре, че издателство "Изток-запад" продължава да публикува преводи на западноеропейска средновековна литература в поредицата си "Романия", при това в много приятни за четене преводи и с относително подробен коментар.

http://mglishev.blog.bg/history/2014/02/18/ot-istoricheska-lichnost-kym-legendaren-geroi-rannoto-sredno.1240002 Дочитам "Легенда за Сигурд и Гудрун" на Толкин и се замислям за историческите корени на сказанието. Всеки, който знае нещо за Вагнер, поне е чувал за фаталната любов между Зигфрид и Брунхилда, за Залеза на боговете и за омагьосаното злато на рейнските русалки. Това, за което по-рядко си даваме сметка, е, че зад фантастичната приказка стои не само въображението на средновековните поети, но и далечен спомен от исторически събития и личности, постепенно превърнали се в съставки на легенди. Няма нужда да навлизам дълбоко в тази доста объркана материя; достатъчно е набързо да припомня, че историята на героя Зигфрид и валкирията Брунхилда произлиза от немски и скандинавски литературни източници от ХІІ и ХІІІ в.: няколко зле запазени песни от Старата Еда, исландската приказна "Сага за Вьолсунгите" (разбира се, в проза) и баварската или австрийска "Песен за Нибелунгите". Героят Зигфрид или Сигурд има за прототип ранния франкския крал Сигебер(х)т, образът на Гюнтер или Гунар всъщност произлиза от реалния бургундски владетел Гундахари, а появяващият се хунски крал Етцел или Атли не е никой друг освен добре известният Атила. Конфликтът между хуните и бургундите също е исторически факт - както и заговорът на кралицата срещу мъжа й Сигеберхт. Интересното в случая не е дори точно това, че зад заплетените легенди (които нямам намерение да преразказвам при наличието на достъпни книги) стоят реални лица и съдби. Важно за мен е друго: как действителните събития постепенно се превръщат в легенди. Между четвърти и шести век в Европа се извършва огромна промяна: нови народи си разпределят земите на старата Римска империя, цели градове и области са или обезлюдени, или сменят населението си, нови езици започват да се формират или изместват старите. Това е периодът на Великото преселение, началото на Средните векове, първите от които англоезичната историография нарича Dark Age. Но дали не е по-точно да говорим за Героична епоха? Личностите от това време остават не само в историята, а влизат в митологията и оттам - в литературата, живописта и музиката, изобщо в изкуствата. Атила е не само владетел на реално съществувал степен племенен съюз и противник на Рим - Атила постепенно постепенно става нещо повече от човек, превръща се в герой на легенди. Може би от него произлиза загадъчното име "Авитохол" в началото на Именника на българските владетели. Отново той се оказва втори съпруг на легендарната Гудрун или Кримхилда, сестрата на нибелунгския крал Гюнтер (и историческата, и легендарната фигура загиват заради жена). Атила става митичен, "хералдически" предтеча и за маджарите. Далеч не само той има тази величествена посмъртна съдба - вече споменах няколко действителни личности, чиито имена излизат от историята, за да влязат в митологията и литературата, а има и още много: Ерманарих е изместен от Ерменрик или Йормунрек, а Теодорих Велики - от злия великан Дитрих Бернски. Между шести и дванайсети век е извършена огромна, скрита работа на фолклорно равнище, за да се стигне до поемите и сагите от Високото Средновековие. Неслучайно в цялата староанглийска и скандинавска епическа традиция именно песните и "мълвата" са посочени като основен източник на знание за събитията по света. А Снори Стурлусон открито се позовава на "достоверните древни поети". History becomes legend, legend becomes myth... Отново Толкин в есето си "За приказките" говори за свободата, с която народната памет моделира историческия спомен. Основният инструмент, разбира се, е поезията или дори само дързостта на поетите. Към подвизите на действителните водачи се добавят по-стари, по-дълбоки неща - или е по-точно, ако кажа, че имената на владетелите попадат в котела, в който вече от столетия врят нощните страхове, надеждите и символичните образи. Така незначителният франкски принц Сигеберхт се превръща в най-прочутия герой на северния свят - драконоубиеца Сигурд, потомък на Один, притежател на вълшебни оръжия, на прокълнат пръстен и любим на опасната валкюра Брюнхилд, дарителка на победи и поражения. Нещо повече, действителните личности се сдобиват и с необикновени приятели, врагове и роднини: така вероятно съществувалият саксонски вожд Хенгист се оказва противник на много древния Артур, героя-мечок, може би някогашно божество-слънце на островните келти. Исторически засвидетелстваният Хигелак се превръща във вуйчо на един друг герой-мечок, свръхестествено силния (и също драконоубиец) Беоулф. В техните истории едни и същи мотиви се преплитат, повтарят се и би било дързост да тръгна по стъпките на Робърт Грейвз, за да обявя, че събуждането и смъртта на Брюнхилд в пламъци са остатък от разказ за човешко жертвоприношение или че вълшебната напитка на Тристан е същата като тази, която изпива Сигурд. Във всеки случай и Тристан има исторически прототип в лицето на Дрест или Друст, владетел на незначително келтско кралство от същия период в Стратклайд, днешна югозападна Шотландия. Най-интересно за мен остава, че всички тези герои се вместват естествено в периода на Великото преселение. Едновременно с исторически засвидетелстваните, но героизирани лица (Атила-Атли, Гортеирн-Вортигерн, Гундахари-Гунар, Дрест-Тристан, Ерманарих-Йормунрек, Сигеберхт-Сигурд, Теодорих-Дитрих, Хенгист, Клокилаикус-Хигелак) действат и изцяло имагинерни (Артур, Беоулф, Брунхилда, Мерлин, Моргана, Утер Пендрагон, Хорса). Всички те заедно образуват героичен пантеон от родоначалници на династии и племена, основатели на царства. Техните лични сблъсъци и съдби обясняват историческата участ на цели народи. Смъртта на Артур и Беоулф бележи историческия крах на приемниците им. И всички тези герои са съвременници помежду си. Това ме кара да се питам (отново като Грейвз) доколко старогръцкият епос също носи историческа информация. Не само за събития, защото отдавна знаем, че Троянската война се е състояла. А за личности, защото аналогията между "Тъмните векове" на Великото преселение и германските епоси, от една страна и "Тъмните векове" на дорийското нашествие и Омировите поеми - от друга, е много изкусителна. Щом Атила е съществувал и Троянската война е била проведена, възможно ли е например Менелай да е историческа личност? Или около историческите личности да се появяват нови и нови разклонения, един вид "аватари" на даден персонаж? Ще припомня, че в старогръцката митология героят Одисей има двама синове - Телегон и Телемах - чиито имена означават съответно "Далекобоен" и "Далекороден". Доколкото Одисей е прочут стрелец с лък и скита далеч от родния остров, възможно е имената на синовете първоначално да са били прозвища на основния герой, бил той легендарен или реален. Не е ли възможно да допуснем, че по същия начин в друга епоха и друга култура от легендарния образ на действителния ютландски вожд Хенгист произлиза изцяло имагинерния му брат Хорса - след като и двете имена означават "кон"? Или и двамата братя са разклонен образ на един и същи митичен родоначалник, чието свещено животно или емблема е конят (например "царствено" божество като Один или Фрей)? Няма как да не се сетя за "трагическите песни", изпълнявани от българите за "оня прочут Самуил" през ХІІ в. според Григорий Антиох (жалко, че никоя от тях не е запазена). Но пък е запазен корпус български и сръбски песни за Момчил, Вълкашин, Марко, Муса Кеседжия и още десетина имена на полулегендарни герои от XIV-XVI в. (Филип Маджарина и Мома Латинчанка очевидно са по-късно възникнали от образа на Крали Марко). По начина, по който в "Тъмните векове" са създавани песни като единствен носител на историческата памет за събитията от Великото преселение, на Балканите практически до ХХ в. са създавани легенди, апокрифни разкази и песни без сигурен автор например за Тодор Александров, Яне Сандански и Гоце Делчев. Един оцеляващ, стар тип неисторична, митологична памет.

Препоръчвам да следите програмата на киносалоните в Mall of Sofia, тоест "Мола" на Опълченска и Стамболийски. Не заради филмите, а заради театъра. London Theatre има програма от страхотни представления, които се снимат от десетки камери и се излъчват на живо, в реално време, в няколко десетки страни чрез нещо като телемост. Тоест човек може да гледа истински, жив британски театър от много висока класа направо в София. Направо бъдещето е настъпило Понеже нещата стават с железни договори и за всичко е помислено, представленията вървят с български субтитри за публиката, която не ползва английски език. Дотук гледах "Макбет" с Кенет Брана и "Франкенщайн" с Бенедикт Къмбърбач и съм възхитен. Не можах да се вредя за "Кориолан" с Том Хидълстън, но пък си резервирах места за "Боен кон". Надявам се колегите от екипа да не вземат това за реклама, то си е чистосърдечна препоръка (никога не съм крил, че поне в културно отношение съм пристрастен и пристрастен англофил). Представленията са грандиозни, артистите и сценографията - някакво чудо.

Спектакълът на Иван Добчев и Пловдивския театър по романа "Възвишение" ще се играе в театър "София" на 16 март. Не можах да го гледам в Народния театър (интересът към постановката е обяснимо голям), така че ще пробвам пак тогава. Дано представлението е добро, засега чувам различни отзиви - и възторжени, и разочаровани.

Мисля, че такива османо-български алтернативки винаги са интересни, но вероятно точно тази би имала следните проблеми с реалността: - българската Република в 1887 би осъмнала с подновени турски претенции за Румелия; - България не би могла да бъде надежден пристан за македонските и одринските въстаници през 1903; - османо-българската двойна монархия пък би се оказала изправена пред риск от типа на арменските кланета след 1905 г.; - България би могла отново да се отцепи (и вероятно без Румелия) в 1908 при австрийската анексия на Босна; - Русия и то заедно с Австрия вероятно биха напрегнали страшно много сили, за да скарат България и Турция в целия период между 1887 и 1914. Изобщо, и двете форми на траен съюз с Турция или на българска Република в 1887 ми изглеждат обречени.

Бог да прости.

Има ли публикувана хипотеза за имитативно монетосечене по византийски образци във Второто българско царство? Май Авдев беше допуснал нещо такова. Нищо не пречи в България през втората половина на ХIII в. да се секат имитации на монети на Ордата с чисто търговски цели. Но това е само предположение.

Стоедине, това е на практика вярно за всички мигриращи "народи". В този смисъл готите не само не са чисти германи (то какво ли и значи това, по дяволите, та това е предимно езиков термин с относително по-размито антропологическо/биологично значение), но в голямата си част не са и собствено готи. Вероятно собствено "готи" например вече в пети век са само няколко знатни рода начело на кралствата им. Но пък са германоезични. Подобни неща можем да кажем и за българите, и за гепидите, и за вандалите, и за франките, и за аварите, и за маджарите, и за аланите... Всеки е наясно, че тези класификации са в рамките на допустими отклонения в картината. Е, вероятно все пак не е имало чернокожи готи Но това още не може да ни направи автохтонци. Колкото и сложен да е произходът на българи, готи и всякакви такива, те действително са част от Великото преселение, което си е реалност. А тия миграции специално на траки по целия свят или са измишльотина на неграмотници, или са някакъв опит да се обясни Великото преселение for dummies. Допускам - с известно оплитане в проблематиката около легендите за готи в Прибалтика и много по-ранното келтско нашествие из Южна Европа (III в. пр. Хр., Белг и Брен, разграбването на Рим... запознат си).

Лично аз предпочетох "Калоян" пред Rome II.

Честито Рождество, колеги и приятели! Благодаря за хубавите теми, наздраве и Бог да ви помага винаги!

Същото казах и аз

Какво се лигавя - от мъртвите старобългарският (не русизираната черковнославянска версия, а оригиналния, с все носовките и еровете), староанглийският, стародолнонемският и староисландският просто разкъртват с епичното си звучене. Някой път трябва да ме напиете и да чуете как звучат Старофренският също ми е по-приятен за слушане от съвременния френски. Понеже успявам да отбера мъничко - също обикновеният провансалски и близкият му каталонски ми допадат. От диалектите в Италия сицилианският и сардинският са ми на сърце, но от сицилианския разбирам много малко. От нашите си диалекти - дай ми шопския, трънския и македонския, па ме забрави В чисто езиково отношение Източна Сърбия, Западна България и цяла Македония са някакъв оазис на хард саунд, нетипичен за останалия славянски свят. Имам си някаква слабост към този просташки, но романтичен регион. Знам, че Романа ще ми се смее, но и украинският си го бива. Звучи весело, почти по сръбски Скоро гледах "Покаяние", хубав грузински филм, естествено, не разбрах и думичка, но ми беше много симпатично това подкупващо-дебелашко произношение с много съскане и хъмкане. Бих слушал грузински с кеф на няколко кани винце. Японският може да звучи добре, но само в старите самурайски филми от шейсетте и седемдесетте. Има един особен тип театрална "мъжка" дикция на тогавашния филмов японски, която днес вече явно не е на мода, но звучи приятно.

Това, че "не_деля", тоест денят, в който не се работи, идва веднага след "събота", тоест деня с юдейско име, за мен показва, че произходът на славянските седмични названия е чисто християнски. Тоест тези названия произлизат най-рано от втората половина на девети век. За мен фактът, че "неделя" (а на руски - "воскресенье") е славянско название на деня, в който не се работи и който се пада след "събота" със запазеното юдейско название, означава, че произходът на цялата славянска седмица е чисто християнски. А ако това е така, значи тази система произлиза най-рано от времената на св. св. Кирил и Методий. Не изключвам да е и по-късна. Ето обаче нещо интересно. Някогашната юдейска седмица е започвала с деня след съботата, той е бил ден първи. Под пряко влияние от юдаизма, християните също възприемат това и до днес например понеделник на гръцки се нарича "девтера", тоест ден втори. На английски, също под старо юдео-християнско влияние, самото броене на седмичните дни все още традиционно започва така: "1. Sunday, 2. Monday...". Нашата славянска седмица обаче започва чак от понеделник (ето защо денят след понеделник се нарича "вторник", а за сравнение на гръцки е "трити", тоест не втори, а трети ден). Не зная откога е така и дали например в Средновековието денят "неделя", "възкресение" или "Господен ден" не се е смятал също за ден първи от новата седмица. Може би това би обяснило защо самата седмица традиционно у нас се е наричала "неделя".

Всъщност изборът е именно в това, че го смятаме за наличен. Знам, че звучи идиотски, но дори в една детерминистична Вселена (или в такава с всемогъщ Бог - ефектът за нас е все същият) самите ние нямаме достатъчно информация, така че на практика сме все едно с възможност за избор. Ако вярата е наистина "вградена в клетките ни", тогава атеизмът мутация ли ще трябва да излезе? Странно ми се вижда. Колкото до причудливите отговори - това всъщност не е лошо. Нека ги има.

Книгата е много хубава.

Ей това е наистина интересно. Защото е важно колко ли време им трябва на подходящите условия, та в тях наистина да се зароди живот. Остава и въпросът за това дали не е нужен някакъв "спусък", събитие, катализатор, който да стартира живота, ако мога да га да се изразя. И ако допуснем зараждане на живот на различни места и в различно време - пак остава въпросът дали всеки възникнал живот оцелява и се развива достатъчно дълго, за да създаде екосистема и да остави след себе си химически или физически откриваем отпечатък. Забелязвам, че формулировката е предпазлива: имало е условия за живот, казват от НАСА. Но не казват: имало е живот. Поне засега.

Да не си вярващ сигурно е разумно, не споря. Но да си вярващ е и приятно, и насърчаващо, така че смея да го препоръчам, естествено, в умерени дози

Може би е това, което Умберто Еко на шега нарича "зелен мед", тоест хашиш. Ислямските мистици, например част от суфите възпяват в стихове не само виното, но и хашиша (Омар Хайям има едно рубаи за хашиша). А исмаилитската ислямска секта директно е ползвала хашиш в индоктринирането на фанатичните си убийци (знаем за Хасан ис-Саббах и хашашините му, от чието име произлиза и думата "assassin"). Впрочем, единственият опиат, който веднъж съм пробвал, беше хашиш (поне така ми казаха), но не изпитах нищо особено освен известно отпускане и подобряване на настроението. Може би количеството трябва да е по-голямо, концентрацията да е по-силна, а може и това да не е било хашиш или пък да не действа на християни

Това и за мен ще е интересно, благодаря Инак във форума бях прочел и няколко интересни мнения (мисля, на nik1) относно значението на божествата за примитивните общества. Общо взето, идеята беше, че богът на племето е един вид негова самоидентификация. В някакъв смисъл божеството и племето са едно и също. Полезна обществена функция, несъмнено. Няма нужда да припомням Стария завет, но се сещам за египетската, римската и постримската юридическа "употреба" на божествения персонаж. Той е върховен авторитет, източник на суверенитета и правото, понякога - направо владетел, при това буквално разбиран като такъв.

Любопитно ще е да се видят. Във всеки случай няма да са по-рано от средновековни (не ми се вярва да са гръцки антични), което не променя фактите за самия произход на меча, а той е доста по-стар. Инак вероятно мога да убия дивеч и с шанцов инструмент, но това няма да направи лопатката ловно оръжие

Ей ся трябва да мине и Историк да пусне анкетка Не знам дали ще се получи дискусия, нито дали би трябвало. Инак - аз вярвам, защото смятам, че има Бог. И не знам какво би ме разубедило. Пък и не искам да разбирам, което е близко до ума.

Това не са "украинците" за България, а по-скоро рускоезична лъжлива пропаганда против Европейския съюз. Предназначена за украинска консумация и служеща си с неверни причинно-следствени скокове. Лъжа, смесена с истина за по-лесно преглъщане; защото все пак не Евросъюзът е съсипал нашите заводи. Те на практика са били зле замислени. Мъртвородени, преживяващи с инжекции от фалит до фалит. И в крайна сметка са доразграбени именно от посткомунустически мутри с червен произход.