В традиционния епос героят задължително преминава през поредица перипетии или изпитания. Успехът му в тях потвърждава неговата героичност и окрупнява чисто човешкото пространство на общността, за която е предназначен текстът. Героят, най-често воин, унищожава чудовища или опасни противници, заплашващи общността. В много случаи всяка следваща перипетия е по-опасна от досегашните, ако текстът е с по-силно изразен фолклорен характер.
За да получи героят възможността да се изправи срещу опасността, общността трябва да бъде заплашена или целостта й да бъде накърнена - например чрез ощетяване на водача, когато от него е отнето съкровище или жена или пък самият той или член на домакинството му е осакатен/убит. В лицето на водача си общността не само е ощетена, но е накърнена и общностната чест (това демонстрира слабостта на колектива - в някои староисландски саги изрично се отбелязва, че безнаказаното накърняване на честта ще оокуражи нови врагове). Ощетяването на общността изисква мъст.
Фигурата на героя се проявява, преминавайки през перипетии докато възстанови приемливото статукво, премахне, прогони или унищожи враждебното присъствие, заплашващо водача, гарантира безопасността/честта и получи награда - която би могла да включи заместване/наследяване на водача, получаване на съкровището/жената или просто почетна позиция в общността. Преминаването през изпитания може да бъде подчинено както на някаква повторяемост (например постоянното тройно повторение на ирландските приказки), но може да бъде и с отворена композиция, при която към перипетиите се прибавят нови и нови епизоди (както в късносредновековните рицарски романи).
Всяка от перипетиите, през които героят минава, поставя качествата му на изпитание - победата утвърждава тези качества. Драматизмът на изпитанието и предопределеността на героичната съдба на протагониста могат да бъдат увеличени от изричното упоменаване на провала на мнозина предшественици в изпитанието (както в мита за Едип и Сфинкса или в повтарящия се мотив за рицаря, сражаващ се на кръстопът/брод срещу чудовище/антагонист, за да бъде освободен пътят или свалена обсадата).
Началото на изпитанието на героя може да бъде поставено с усъмняване в неговите способности. Още преди заминаването си (защото героят задължително се движи от опасност към опасност, а по-рядко посреща заплахите статично) протагонистът бива подложен на хули. Например героизмът на знатните воини, обсаждащи Троя е подложен на съмнение от антигероичния Терсит. Всъщност именно фигурата на хулителя е тази, на която искам да обърна внимание.
Преди всички други перипетии идва словесното отхвърляне на героя. На пръв поглед най-малката от заплахите, през които протагонистът трябва да премине, тя осигурява драматично напрежение и подсказва изхода от действието. Преодоляването й може да протече по различни начини.
Преди всичко словестният антагонист или хулителят е антигероичен - както по поведение, лични качества или изрично изложени убеждения, така и по позиция в общността. Антагонистът може да бъде незнатен и/или недъгав (Терсит), не-воин (джудже/слуга, старец/отшелник, подобно на светеца Насиен в "Смъртта на Артур"), жена (била тя злонамерена или добронамерена към героя - от вещица през изкусителка/любима до майка), неумел или подъл воин (сенешалът Кей спрямо рицарите Ланселот, Передур/Персевал и Гарет или "витията" Унферт спрямо Беоулф).
Целта на словесния антагонист е да осмее героичността на протагониста, да го представи в позорна светлина, да изложи/преувеличи опасностите, да омаловажи целта на похода, а в крайна сметка и да откаже воина от замисления поход към заплахата. По този начин публиката се запознава с предстоящите перипетии, през които героят ще премине и за първи път проследява реакциите му.
Реакцията на протагониста може значително да варира според рамките на ценносттите на общността, в която е създаден текстът на епоса. Така Терсит в "Илиада" бива пребит и накаран да замълчи, без това да накърнява честта на героичните персонажи - Агамемнон и Одисей. В други епически текстове обаче подобна реакция е невъзможна.
В староанглийския епос "Беоулф" воинът, който идва на помощ на датския крал срещу чудовището Грендел, е изложен на подигравките на злоезичния Унферт:
За Унферт впоследствие разбираме, че е "вития на Хротгар", тоест вестител и нещо като говорител на краля на датчаните. Словото е неговата стихия. Унферт е лукав и опасен противник - убил е собствения си брат и винаги маже меча си с отрова. След победата на Беоулф над Грендел Унферт се помирява с героя и му подарява оръжие, което обаче се оказва безполезно при по-нататъшните перипетии на воина. С една дума, Унферт не е типичен воин и в никакъв случай не е героичен образ. Тъй като обаче сблъсъкът между Беоулф и неговия антагонист става под покрива на датския крал, насилието е немислимо. Воинът трябва да надвие антагониста с неговото собствено оръжие:
("Беоулф", VІІІ-ІХ. Прев. мой. Вж. Omnia vincit amor. Сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Beowulf. София, 2008)
Беоулф не само отхвърля думите на Унферт, а успява на свой ред да отвърне с подигравка на хулите му. Впрочем, Одисей в "Илиада" не само удря недъгавия Терсит, а и също се подиграва с него. Красноречието, при това язвителното красноречие, е героична добродетел, споделяна и в гръцката, и в старогерманската култура.
Словесният сблъсък между ранния антагонист и героя предоставя възможност за комично действие, при което всеки от персонажите се проявява с типичните си черти - героизмът изпъква още повече на фона на хулите. В староисландската поема "Свадата с Локи" (Вж. Съдба не се сменя. Викингска поезия. Прев. от староисландски и съставителство Михаил Минков. София, 2002) лукавият бог на огъня злобно се подиграва с всички останали богове и богини от рода на асите - текстът е особено интересен с обсценностите си - и е жестоко наказан от героичния Тор, който тъкмо се връща от битка.
Функция, близка до тази на Терсит, Унферт и Локи в цикъла Артурови легенди изпълнява сенешалът Кей. Според уелската антология "Мабиногион" (вж. Мабиногион. Келтски легенди. Прев. от английски Саркис Асланян. Варна, 1986) той е полубрат на краля, което го прави недосегаем за мъстта на рицарите, с които се подиграва (макар че в редица случаи те позорно го повалят от коня му заради безкрайното му злоезичие). Кретиен дьо Троа в своите романи го нарича "сенешал" - следователно Кей относително рядко се излага на опасност в сражение, което го предсавя като недостоен в компанията на храбреците от Кръглата маса. В легендата "Передур, син на Еврауг" от "Мабиногион" Кей се подиграва на младия Передур, който по-късно ще се докаже като един от най-добрите рицари в двора. Същият мотив е подет в Кретиеновия "Персевал или Разказ за Граала" (вж. Кретиен дьо Троа, Персевал или Роман за Граала. Прев. от старофренски Паисий Христов. София, 2010), където сенешалът хули неопитния младеж Персевал (персонаж, основаващ се тъкмо на Передур), което го показва като грубиян; впоследствие Персевал, разбира се, се доказва като носител едновременно на воински, куртоазни и религиозни ценности (Персевал, Парцифал или Пърсивал Невинния ще стане и един от най-популярните герои на Артуровия цикъл).
В "Ланселот или Рицарят с каруцата" (вж. Кретиен дьо Троа, Ланселот, Рицаря на каруцата. Прев. от старофренски Ст. Бъчваров, В. Маринов, Д. Стефанов. София, 1986) сенешалът Кей оскърбява кралицата с молбата си тъкмо той да бъде неин защитник и се проваля (в следствие на което тя е похитена, тъй като Кей, разбира се, е неспособен да я защити от злодея Мелеаган).
В "Смъртта на Артур" (Вж. Томас Малори. Смъртта на Артур (в 2 т.). Прев. от английски Мария Ранкова. София, 1989) особено типична е ролята на сенешала Кей като словесен антагонист в книга седма (т. 1 на българското издание), когато той се подиграва с младия рицар Гарет и му прикача прякора Бомен, т. е. "Красивите ръце". Разказът за сър Гарет или Бомен у Малори повтаря много от мотивите на прикриване, неопитност и разпознаване на достойния воин. В него словесните антагонисти всъщност са двама - след сенешала Кей (който е ранен от Гарет в единоборство и така за пореден път е наказан за хулите си), воинът получава първо подигравките, а сетне признанието на благородната девойка Линет; тя първоначално смята Гарет за прислужник в кухнята на краля, но след редица подвизи се уверява, че младежът е истински рицар, достоен да се изправи пред враговете й и да освободи Опасния замък от обсада. Реакциите на Гарет към длословията на Кей и на Линет са съвсем различни - като рицар той отвръща на сенешала с копието си, но като носител на куртоазни ценности приема спокойно всички оскърбления от страна на девойката (което е и една от причините тя да признае, че Гарет не може да е обикновен прислужник).
Възможно е в хулите на словесния антагонист да търсим не просто обикновена драматична перипетия или подготовка за изпитанията по пътя на епическия герой. От една страна антропологът може да бъде изкусен да погледне хулите преди тръгване на поход като следа от апотропеен ритуал, имащ за цел да предпази воина от нещастие. От друга страна - като инициация за воинска и мъжка зралост: единствено достойната реакция осигурява правото на участие в похода, опасностите и славата.
Впрочем, функцията на словесния антагонист наистина може да бъде схващана и като тази на открит враг - в ирландската и скандинавската епическа традиция гаврата, отправена от противника може да бъде не по-малко опасна от нападение с оръжие. Друидите, бардовете, скалдовете, жените и даже самите воини могат да отправят обиди, подигравки и проклятия, чиято сила да уязви честта и дори да убие този, за когото са предназначени.
Във всеки случай образите на Терсит, Унферт, Локи, Линет и Кей като словесни антагонисти потвърждават героичния характер на воина-протагонист не само с хулите, но и със собствения си негероичен статус, който рязко контрастира с този на знатния спасител/победител.
------------------------------------------
И понеже тук все пак е фоум, тоест недотам сериозно място, ето го и любимият ми литературен словесен антагонист (впрочем, изцяло съобразен със старинния типаж). Всеки може сам да разпознае източника: