glishev

Напротив, напротив. Очевидно можем. Другият вариант е да пуснем модераторската хрътка Историк по дирите ти и той направо да те редактира безмилостно Както предпочиташ - ако искаш, веднага пиша едно ЛС на Историк и той започва да поправя постингите ти (знам, че ще му е драго) Абе едно е сигурно: доказателствена част за преражданията няма да видим, ама барем форумната хигиена ще се спазва. Хау.

Марушке, мързи ме да те трия, ама спри да пишеш двойни и тройни постинги. Ей, не се научават някои хора на елементарна форумна хигиена - то не е латиница, главни букви, по три постинга един след друг, а за правописа, стила и доказателствената част да не говоря... ама хайде, Коледа е, няма да се занимавам с глупости. Да не съм пъдарин, ега ти. Madlady, май чак след Нова година ще можем да се организираме за форумна среща. Пусни едно ЛС до някой от админите, ако искаш, а после може и тема да си отворите.

Точно така. А прасето се коли, когато свърши последното каче миналогодишна сланинка

Водка "Финландия"

Полибий нещо?

Самохвалството, предизвикателствата и обидите срещу противника преди двубой (изобщо обмяната на "любезности") са си част от културата и на ирански, и на келтски, и на германски народи. Такива неща между воини се срещат по всякакви художествени източници, включително и в "Шах-наме" (за "Витяза в тигрова кожа" нямам спомен). Направо са си част от единоборството. В един от предговорите на "Смъртта на Артур" подобна размяна на предизвикателства е изведена почти като уравнение. Романе, това за келтите по издания на ирландски легенди ли го казваш или по Цезар и Тацит за Галия и Британия?

Не е като да съм открил топлата вода. Просто ми е интересно, че "лошковците" се изправят срещу приказните герои не само с гол в ръката нож, а и с критикарство, черен PR и пр. Между другото, длъжен съм да призная нещо приятно. Пускам, значи, текстчето и в блога си. И в първия коментар някакъв начетен тип отбелязва, че все пак очевидно съм повлиян от Владимир Проп. Това е тя, българската публика. Таман я презреш и тя вземе, че те изненада с нещо неочаквано.

Дедето пак ме утрепа. И трите неща ли бяха уредени през соца, Деде? Бре, да му се ненарадва човек на татовизма.

Не, мерси, можем и без откровената чалгия, наречена Цайтгайст.

Е, то всеки с всичкия си би предпочел скандинавския социализъм. И той си има несъвършенства, разбира се, но не са чак като абсурдите на нашето близко минало.

В традиционния епос героят задължително преминава през поредица перипетии или изпитания. Успехът му в тях потвърждава неговата героичност и окрупнява чисто човешкото пространство на общността, за която е предназначен текстът. Героят, най-често воин, унищожава чудовища или опасни противници, заплашващи общността. В много случаи всяка следваща перипетия е по-опасна от досегашните, ако текстът е с по-силно изразен фолклорен характер. За да получи героят възможността да се изправи срещу опасността, общността трябва да бъде заплашена или целостта й да бъде накърнена - например чрез ощетяване на водача, когато от него е отнето съкровище или жена или пък самият той или член на домакинството му е осакатен/убит. В лицето на водача си общността не само е ощетена, но е накърнена и общностната чест (това демонстрира слабостта на колектива - в някои староисландски саги изрично се отбелязва, че безнаказаното накърняване на честта ще оокуражи нови врагове). Ощетяването на общността изисква мъст. Фигурата на героя се проявява, преминавайки през перипетии докато възстанови приемливото статукво, премахне, прогони или унищожи враждебното присъствие, заплашващо водача, гарантира безопасността/честта и получи награда - която би могла да включи заместване/наследяване на водача, получаване на съкровището/жената или просто почетна позиция в общността. Преминаването през изпитания може да бъде подчинено както на някаква повторяемост (например постоянното тройно повторение на ирландските приказки), но може да бъде и с отворена композиция, при която към перипетиите се прибавят нови и нови епизоди (както в късносредновековните рицарски романи). Всяка от перипетиите, през които героят минава, поставя качествата му на изпитание - победата утвърждава тези качества. Драматизмът на изпитанието и предопределеността на героичната съдба на протагониста могат да бъдат увеличени от изричното упоменаване на провала на мнозина предшественици в изпитанието (както в мита за Едип и Сфинкса или в повтарящия се мотив за рицаря, сражаващ се на кръстопът/брод срещу чудовище/антагонист, за да бъде освободен пътят или свалена обсадата). Началото на изпитанието на героя може да бъде поставено с усъмняване в неговите способности. Още преди заминаването си (защото героят задължително се движи от опасност към опасност, а по-рядко посреща заплахите статично) протагонистът бива подложен на хули. Например героизмът на знатните воини, обсаждащи Троя е подложен на съмнение от антигероичния Терсит. Всъщност именно фигурата на хулителя е тази, на която искам да обърна внимание. Преди всички други перипетии идва словесното отхвърляне на героя. На пръв поглед най-малката от заплахите, през които протагонистът трябва да премине, тя осигурява драматично напрежение и подсказва изхода от действието. Преодоляването й може да протече по различни начини. Преди всичко словестният антагонист или хулителят е антигероичен - както по поведение, лични качества или изрично изложени убеждения, така и по позиция в общността. Антагонистът може да бъде незнатен и/или недъгав (Терсит), не-воин (джудже/слуга, старец/отшелник, подобно на светеца Насиен в "Смъртта на Артур"), жена (била тя злонамерена или добронамерена към героя - от вещица през изкусителка/любима до майка), неумел или подъл воин (сенешалът Кей спрямо рицарите Ланселот, Передур/Персевал и Гарет или "витията" Унферт спрямо Беоулф). Целта на словесния антагонист е да осмее героичността на протагониста, да го представи в позорна светлина, да изложи/преувеличи опасностите, да омаловажи целта на похода, а в крайна сметка и да откаже воина от замисления поход към заплахата. По този начин публиката се запознава с предстоящите перипетии, през които героят ще премине и за първи път проследява реакциите му. Реакцията на протагониста може значително да варира според рамките на ценносттите на общността, в която е създаден текстът на епоса. Така Терсит в "Илиада" бива пребит и накаран да замълчи, без това да накърнява честта на героичните персонажи - Агамемнон и Одисей. В други епически текстове обаче подобна реакция е невъзможна. В староанглийския епос "Беоулф" воинът, който идва на помощ на датския крал срещу чудовището Грендел, е изложен на подигравките на злоезичния Унферт: За Унферт впоследствие разбираме, че е "вития на Хротгар", тоест вестител и нещо като говорител на краля на датчаните. Словото е неговата стихия. Унферт е лукав и опасен противник - убил е собствения си брат и винаги маже меча си с отрова. След победата на Беоулф над Грендел Унферт се помирява с героя и му подарява оръжие, което обаче се оказва безполезно при по-нататъшните перипетии на воина. С една дума, Унферт не е типичен воин и в никакъв случай не е героичен образ. Тъй като обаче сблъсъкът между Беоулф и неговия антагонист става под покрива на датския крал, насилието е немислимо. Воинът трябва да надвие антагониста с неговото собствено оръжие: ("Беоулф", VІІІ-ІХ. Прев. мой. Вж. Omnia vincit amor. Сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Beowulf. София, 2008) Беоулф не само отхвърля думите на Унферт, а успява на свой ред да отвърне с подигравка на хулите му. Впрочем, Одисей в "Илиада" не само удря недъгавия Терсит, а и също се подиграва с него. Красноречието, при това язвителното красноречие, е героична добродетел, споделяна и в гръцката, и в старогерманската култура. Словесният сблъсък между ранния антагонист и героя предоставя възможност за комично действие, при което всеки от персонажите се проявява с типичните си черти - героизмът изпъква още повече на фона на хулите. В староисландската поема "Свадата с Локи" (Вж. Съдба не се сменя. Викингска поезия. Прев. от староисландски и съставителство Михаил Минков. София, 2002) лукавият бог на огъня злобно се подиграва с всички останали богове и богини от рода на асите - текстът е особено интересен с обсценностите си - и е жестоко наказан от героичния Тор, който тъкмо се връща от битка. Функция, близка до тази на Терсит, Унферт и Локи в цикъла Артурови легенди изпълнява сенешалът Кей. Според уелската антология "Мабиногион" (вж. Мабиногион. Келтски легенди. Прев. от английски Саркис Асланян. Варна, 1986) той е полубрат на краля, което го прави недосегаем за мъстта на рицарите, с които се подиграва (макар че в редица случаи те позорно го повалят от коня му заради безкрайното му злоезичие). Кретиен дьо Троа в своите романи го нарича "сенешал" - следователно Кей относително рядко се излага на опасност в сражение, което го предсавя като недостоен в компанията на храбреците от Кръглата маса. В легендата "Передур, син на Еврауг" от "Мабиногион" Кей се подиграва на младия Передур, който по-късно ще се докаже като един от най-добрите рицари в двора. Същият мотив е подет в Кретиеновия "Персевал или Разказ за Граала" (вж. Кретиен дьо Троа, Персевал или Роман за Граала. Прев. от старофренски Паисий Христов. София, 2010), където сенешалът хули неопитния младеж Персевал (персонаж, основаващ се тъкмо на Передур), което го показва като грубиян; впоследствие Персевал, разбира се, се доказва като носител едновременно на воински, куртоазни и религиозни ценности (Персевал, Парцифал или Пърсивал Невинния ще стане и един от най-популярните герои на Артуровия цикъл). В "Ланселот или Рицарят с каруцата" (вж. Кретиен дьо Троа, Ланселот, Рицаря на каруцата. Прев. от старофренски Ст. Бъчваров, В. Маринов, Д. Стефанов. София, 1986) сенешалът Кей оскърбява кралицата с молбата си тъкмо той да бъде неин защитник и се проваля (в следствие на което тя е похитена, тъй като Кей, разбира се, е неспособен да я защити от злодея Мелеаган). В "Смъртта на Артур" (Вж. Томас Малори. Смъртта на Артур (в 2 т.). Прев. от английски Мария Ранкова. София, 1989) особено типична е ролята на сенешала Кей като словесен антагонист в книга седма (т. 1 на българското издание), когато той се подиграва с младия рицар Гарет и му прикача прякора Бомен, т. е. "Красивите ръце". Разказът за сър Гарет или Бомен у Малори повтаря много от мотивите на прикриване, неопитност и разпознаване на достойния воин. В него словесните антагонисти всъщност са двама - след сенешала Кей (който е ранен от Гарет в единоборство и така за пореден път е наказан за хулите си), воинът получава първо подигравките, а сетне признанието на благородната девойка Линет; тя първоначално смята Гарет за прислужник в кухнята на краля, но след редица подвизи се уверява, че младежът е истински рицар, достоен да се изправи пред враговете й и да освободи Опасния замък от обсада. Реакциите на Гарет към длословията на Кей и на Линет са съвсем различни - като рицар той отвръща на сенешала с копието си, но като носител на куртоазни ценности приема спокойно всички оскърбления от страна на девойката (което е и една от причините тя да признае, че Гарет не може да е обикновен прислужник). Възможно е в хулите на словесния антагонист да търсим не просто обикновена драматична перипетия или подготовка за изпитанията по пътя на епическия герой. От една страна антропологът може да бъде изкусен да погледне хулите преди тръгване на поход като следа от апотропеен ритуал, имащ за цел да предпази воина от нещастие. От друга страна - като инициация за воинска и мъжка зралост: единствено достойната реакция осигурява правото на участие в похода, опасностите и славата. Впрочем, функцията на словесния антагонист наистина може да бъде схващана и като тази на открит враг - в ирландската и скандинавската епическа традиция гаврата, отправена от противника може да бъде не по-малко опасна от нападение с оръжие. Друидите, бардовете, скалдовете, жените и даже самите воини могат да отправят обиди, подигравки и проклятия, чиято сила да уязви честта и дори да убие този, за когото са предназначени. Във всеки случай образите на Терсит, Унферт, Локи, Линет и Кей като словесни антагонисти потвърждават героичния характер на воина-протагонист не само с хулите, но и със собствения си негероичен статус, който рязко контрастира с този на знатния спасител/победител. ------------------------------------------ И понеже тук все пак е фоум, тоест недотам сериозно място, ето го и любимият ми литературен словесен антагонист (впрочем, изцяло съобразен със старинния типаж). Всеки може сам да разпознае източника:

Вчера мой приятел ми даде това доста интересно съчинение: Анотация - тук. Дарко Танаскович. Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите. Превод от сръбски Марко Марков. Изд. Изток-запад. София, 2010. Вече успях да прочета по-голямата част от книгата - тя не е много обемиста, даже е съвсем синтезирана. Не е и много скъпа, а според мен си струва човек да й хвърли едно око, ако има интерес към геополитическа и съвременна идеологическа проблематика. В книгата, разбира се, си личи конкретно сръбската позиция - темата е разглеждана неизменно през призмата на Босна и Косово, но са включени факти за съвременния ислям, засягащи цяла Европа и Близкия Изток. Размислите за външната политика на Турция, своеобразната реабилитация на османското наследство и последователността в примиряването на кемализма с имперското минало от страна на няколко турски правителства са много интересни. Книгата е много по-строга от популярните четива на, да кажем, Ориана Фалачи, които могат да бъдат критикувани заради прекалената им емоционалност. Същевременно добре се допълва с тях. Не всяка теза на автора може да бъде приета наготово, но и нито една от тезите му не е нелепа. Трезв поглед на специалист към това, което сме свикнали да смятаме за модерен турски прагматизъм.

Френските статистики доста интелигентно включват по две графи за религия: "еди-какъв си" и "еди-какъв си практикуващ". Очевидно практикуващите са и вярващи, а другите са само битово принадлежащи към дадена традиция. Процентът "католици" винаги е бил по-висок от този на "практикуващи католици". Признавам, че ме притеснява нарастващият брой "практикуващи мюсюлмани", но и това е друг въпрос. Вярно е, че навсякъде в Европа "практикуващите" обикновено принадлежат към нетрадиционни за съответната страна вероизповедания. Мюсюлманите имат най-висок процент "практикуващи". Докато презвитерианците в Шотландия, католиците във Франция или православните у нас (убеден съм в това и то никак не ми харесва) най-често са такива само по инерция. Само по себе си е нормално изповеданията на малцинствата да са по-активни и практическият атеизъм на мнозинството не би ме тревожил толкова, ако една от малцинствените религии не набираше прекалено много привърженици, при това чрез сериозен механичен и естествен прираст едновременно. Инак не ме притеснява, че някои цигани ставали евангелисти или че тук-там чаровно заблудена натфизчийка си тананика "Харе Кришна". Всъщност в България засега сме на завет от демографския натиск върху Западна Европа - просто на арабите и африканците не им се идва тук, защото предпочитат Лондон, Париж и Рим. Ние си имаме наши си проблеми, разбира се и тъкмо затова е хубаво да си знаем статистиките. А и ислямът в България е като православието - традиционно изповедание за част от населението, без излишен неофитски или етнически ентусиазъм. Тоест процентът на "практикуващите" мюсюлмани у нас най-вероятно е приемливо нисък. Други подобни изповедания у нас са тези на останалите традиционни етнически и верски малцинства, които за съжаление намаляват съвсем - юдаизмът, армено-грегорианството, католицизмът и съботянството на една малобройна група градски жители. Вместо тях, главно сред българите и циганите се появяват нови християнски и парахристиянски изповедания, напълно нетипични за страната и лично за мен - неприятни. За мен е очевидно, че най-много атеисти ще има сред образованите граждани, етнически българи и спазващи битово-православни традиции. Не е лошо те да бъдат отбелязани според схващанията си. Впрочем, без да ми се навлиза в религиозната тема, защото тя е нещо отделно, намирам православния атеизъм за много просветено и относително смислено убеждение. Самият аз не го споделям, но и не бих го ругал. Нещо друго ми е любопитно - колко души сред българите биха се писали "траки" по етническа принадлежност. Нали напоследък има и такава мода сред техническата интелигенция. Но ние тук си говорим по незначителни темички. Далеч по-важни са образованието и доходите, а кой в какво вярва, как празнува и като какъв се самоопределя - това са украшения по ъглите на статистиката.

Стинка, това вече е съвсем друг въпрос. Ставаше дума просто за статистиката: ако има такива хора (а има), те трябва да бъдат преброени, за да е вярна сметката. А дали е хубаво или лошо, че ги има - не е работа на НСИ. За целите на "държавното управление" статистиката трябва да бъде възможно най-пълна и вярна.

Дето се вика, едно пророчество може да се изпълни по няколко начина и дори самият пророк не може е сигурен какви ще са всички те Между другото, кумската Сибила е почитана и от християните в по-късна епоха. Вероятно тъкмо заради Вергилиевите стихове Микеланджело я нарежда сред старозаветните пророци в Сикстинската капела като предвестничка на Въплъщението.

Точно така! Дъ жувей!

Само случайно

ОК, тогава нека НСИ наистина помисли за графите си. Интересно би било колко атеисти ще напишат, че все пак са с традиционно "турска" или "ислямска" култура на бита и празнуването (с всички байрями и т. н.). Това вероятно ще са хора от турски, помашки и цигански семейства с относително висок стандарт на бита, а може би и на образованието. Инак действително има доста "православни атеисти", които в нищо не вярват, но си празнуват Бъдни вечер, Великден, Гергьовден и пр. Това също си струва да бъде включено в статистиката. Както хубаво го казва Омар Хайям: ... полубезбожници случайни, случайни полумюсюлмани.

Впрочем, православните и католическите авторитети не отричат, че праведност е възможна и преди, и извън християнството.

Ако те интересува самата приказка, намираш си Библията онлайн и прочиташ първите няколко глави от св. Лука. Те, впрочем, са очарователни. Днес (26 декември) е празникът Събор на Пресвета Богородица. Иконата на празника включва Богородица с Младенеца, овчари, влъхви и ангели едновременно.

Може Каталуния да е наречена на гаутите, съименници на готите - Gautarland

Да, може би трябва да се разширят графите. Човек може да е атеист, но да е с традиционно ислямска култура, вярно е.

Не знам за целите на преброяването, но знам, че просто не е редно човек да не може да се пише какъвто иска. За мен е ясно, че съм православен бугарин, ама ако ми хрумне да се пиша валарист от Гондор, целите на преброяването никак не ме вълнуват. Това си е риск, който НСИ трябва да поеме. Но да не влизаме в тоя тъп спор. Очевидно има хора атеисти. Да си се пишат атеисти и това е. Тяхно право е, пък и е не просто въпрос на лиготия, а фактическо положение.

ТИ! Оправи ли си ЧЛЕНА!?

На графите за самоопределение просто трябва да има празно място. Та да си проличи колко разцентрована е нацията. Защото съм сигурен, че доста етнически българи, атеисти по убеждение и полуправославни по празници (а такива хора у нас има много) всъщност ще се пишат ескимоси и хиндуисти или чукчи и ламаисти ей тъй, за спорта. И това трябва да е предвидено като възможност. Не върви да има изброени възможности, колкото и много да са, защото винаги я има вероятността да бъде изтървано самоопределението на някого си.