glishev

Следователно не е философия. Всеки нормален читател ще предпочете Сенека пред Дерида.

"Всичко е литература" не е мой израз. Преди вече доста години това беше тема на много дълъг спор между мен и гимназиалното ми гадже (понеже бяхме умни деца). Жените, разбира се, съзряват по-бързо от мъжете и достигат до някои истини по-рано. И тогава, както и сега, обожавах историята и смятах, че когато се представя дадена поредица от събития, особено засягаща действителни личности и процеси, най-важно е да се изложат точно и ясно фактите. Случило се е това и това, причините са такива и такива, поводът е този и този, замесените лица са тези и тези, ефектите са такива и такива. Неизвестните факти следва да се установят по ясни критерии или да се потвърди, че ще си останат неизвестни. По такъв начин разсъждавах на наивните си седемнайсет години, когато не бях трескаво зает с по-приятни занимания, засягащи събеседничката. "Всичко е история", казвах. Момичето, разбира се, беше на противоположен акъл. Щом трябва да се изложи някаква поредица от събития, трябва от тях да се изведе архетипът. Да се открие нещо общочовешко вътре, да се проследят, а ако трябва - да се дедуцират (сиреч убедително да се измислят) индивидуалните мотиви на замесените лица. Да се търсят принципите на духа (както прави възхитителният Момзен), а не тези на бездушните обществени взаимодействия (както прави Маркс). "Всичко е литература". Разбира се, онези щастливи времена, когато всичко беше история/литература (а по-скоро трогателни напъни на влюбени дечица да се впечатляват едно друго) отдавна са... история. Така че очевидно тогавашната ми правота се доказва от времето Но пък сама по себе си историята лесно се превръща в литература, както доказва самото ми изложение в момента. И очевидно историята (имам предвид науката история) е много по-достъпна във вид на литература. Нашите представи за миналото на практика са литературни. Познаваме Античността по литературата й - за нас Ханибал, Сципион, Цезар, Цицерон и Александър завинаги ще останат по-скоро категории на духа отколкото изразители на обществени отношения (и слава Богу за това). Познаваме Средновековието през литературата - и то по драматичен начин. Делим се на привърженици и противници на Средните векове поради представите, които наративите са ни създали: от една страна е блясъкът на катедралите, от друга - калта на колибите. Новото време за нас си остава въплътено в героични представи за Географските открития, Реформацията, "Париж си струва една литургия" и революциите. ХХ в.? Сома, Червеният октомври, Сталинград и Хирошима. Помним заглавия от глави на исторически романи, концентрираме вниманието си в детайли, които са най-вече драматични. Може би начинът, по който изобщо мислим за историята и за обществата, е литературен. В крайна сметка всичко е литература. Но никога не бих признал това пред онова момиче, което със сигурност се е превърнало в отговорна млада дама докато аз си останах... есеист. Впрочем, това значение на литературата за историческото ни въображение е добър отговор и на един друг въпрос - дали заниманията с изкуствата изобщо си струват на фона на възможността човек да се занимава с история (или с която и да е друга наука). Струват си и още как. Трите най-прекрасни научни дисциплини: историята, философията и теологията са в крайна сметка функции на литературното мислене. Тук някой психолог би се подсмихнал, но и психологията намира най-доброто си приложение именно в литературата. За филологиите няма нужда и да споменавам - не би имало филолози, ако езикът не беше преди всичко инструмент за писане, превеждане и критикуване на романи. "Всичко е литература", наистина.

Само ако пуснеш гювеч и на Армандо

Скоро някой беше казал във форума, че от това хуманитарите и чеп за зеле не става. Днес пък Сириус пита: какво им е елитарното на хуманитарните специалности като ползват често безмислена терминология. Некоректният пусна един много точен лаф, който на пръв поглед е парадокс: хуманитарните специалности са напълно ненужни, но не са за празноглави хора. Възникна и питанката - що значи туй "хуманитаристика". Хората си задават въпроси, това е хубаво. На мен пък ми харесаха тия въпроси и ето, пускам темата. Във форума си имаме достатъчно хора и с хуманитарно, и с екзактно образование, а имаме и читатели, които още са ученици, та не е лошо да получат някаква представа по темата. Не става дума само за философите, разбира се. Хуманитаристи са всички, в чиято специалност не се прилагат основно изчисления и личната интерпретация на резултата в изследванията има голяма роля. Естествено, има разлика между интерпретацията на баба Гицка и на професор Гицкова - въпрос на знания, на рефлекси и пр. Хуманитарни са специалностите, в които не само почти пълната липса на изчисления и личните интерпретации са определящи, но и тези, в които словесните формулировки, съпровождани с много уговорки се прилагат в атмосферата на непрекъснат спор - вместо далеч по-ясните и лаконични формули от условни знаци на екзактните науки. Тук попадат и историята (с десетките й отделни клонове), и културологията, и етнологията, и всички различни "антропологии", и филологиите, и самото езикознание с все семиотиката, и правото, и теологията, и политологията, та дори и археологията и социологията (при все че в тия двете понякога се прилагат изчисления). Науки ли са хуманитарните специалности или са преливане от пусто в празно? Изкуства ли са? Дали не са последното убежище на реториката? Безполезни ли са? Не се карайте, дами и господа. Излагайте тези на чист и ясен български език, давайте примери, опитвайте се да дефинирате, цитирайте и чужди дефиниции, ако искате. Аз, естествено, съм заклет хуманитар и съм убеден в ползата и трезвата рационалност на хуманитарното познание. Все пак всички науки произлизат от философията; изучаването на чужди езици е несъмнено полезно, а се улеснява от извеждането на обучението на рационална основа със здрава методология; и, най-сетне, без право няма законност, няма държава, на практика няма нормалност - така че поне философията, филологиите и правото са добри примери за хуманитарните ни нужди. За любимата си история съм с по-несигурно мнение, но във всеки случай историята е полезна за историците, ако не за друг И съм напълно убеден, че може да бъде рационално изучавана - което не отменя факта, че добрият историк е едва ли не длъжен да бъде и добър писател (като Момзен и Чърчил например). Добрият философ също трябва да бъде писател - защото Кант може и да е безпогрешен, но Сенека е далеч по-достъпен. И те така.

Тия седем точки и сега са доста актуални.

Ми гонка по правописа, по коректността на постингите, заплаха с бан, принудителна смяна на аватара и титлата, триене, криене на мнения, злонамерена редакция на постингите (това мъчение вождът Червения химикал го завежда). Тормозът си е реален, щото и Алвата ше издаяни колкото Спандю, Любима, Петков и мене без любимия форум Абе това цивилните що обсебихме темата? Я си пишете военните мемоари тука, а ние с Алвата ще ви четем. Тъй де, нали уважа'аме старото.

ОК, аре и по това с хуманитаристиката да отворим темица.

Повтори се, поради чтото зарязах за малко компа, не ми беше излязло пак новото екранче и натиснах втори път копчето за пускане. Ама го изтрих, де. Спандий, по моему идва точно от глагола "беля". "Маце, аре да позабелиш бедъра" е нормално пожелание към превозлюбленната.

"Забелвам" е с обсценна, дето се вика, етимология. Означава "оголвам", вероятно от "беля". Тоя, дето е забелка, е много вероятно все едно "sucker".

Ти ще си му отдельонен, а КГ-то - убеждьонен. КГ, бре, ми то въпросът като е зададен погрешно: "уважааш ли", отговаряш пак погрешно: "ебаам". То тва си е вицова логика.

Ей затова трябва може би да се помага на евангелизаторите тъкмо сред турскоговорящите. Вероятно ако има и смесени бракове, такива работи.

В темата за сънищата Сириус пусна нещо интересно. Ето го: Темата не е лоша като за размисъл. Донякъде съм съгласен с тия неща от цитирания постинг, донякъде - не съвсем. Докато самият аз даскалувах, имах навика да предлагам на учениците си една дълга библиография книги по предмета, а сетне вече да започвам да говоря по конкретната тема. Доста често задавах въпроси по самия материал. За щастие, на мен също доста често ми задаваха въпроси - и то по библиографията. Спомням си своята отлична учителка по история от VІІІ клас, която се държеше горе-долу като любимия учител на Сириус, но го съчетаваше и с метода, който после аз усвоих. Даваше ни заглавията в началото на срока, а по-нататък превръщаше часовете отчасти в излагане на някакви основни постулати и отчасти - в много отворена дискусия. Все пак трябваше да ни научи да боравим по някакъв начин с исторически извори. Обичаше да казва, че не е справочник и ако ни интересува дадена дата, трябва сами да си я намерим. В ІХ клас имах друг тип учителка. Тя пък беше справочник. Представяше пред нас завършени тези с изключително много детайли. И двете даскалици ми помогнаха много да заобичам предмета (и по-късно да му се отдам, както се казва). Всяка имаше свой подход. според мен и двата подхода бяха много необходими за самия мен. Едната тренираше въображението ми, другата - паметта ми. И до днес смятам, че многото книги по дадена тема не вредят. Имената на автора, точното заглавие, историята на дадена идея - отхвърляна, приемана, модифицирана - всичко това само по себе си прибавя към очарованието на предмета, а не затормозява ученика. От свой близък веднъж чух следното: "Защо не ни казваха, че дадено положение е формулирано тъкмо от Евклид? Защо не ни казваха кой е Евклид? Тогава всичко щеше да е толкова по-интересно!" Та, има ученици и ученици. Едни предпочитат да разполагат и със странични детайли (като мен и моя близък), други смятат, че те не са им нужни (като Сириус). За мен и като ученик, и после като даскал страничните детайли позволяват на човек да се оправи дори в тема, по която не е съвсем сигурен в себе си. Имал съм блестящи ученици, на които им личеше, че него ден не са чели, но се ориентират в материята достатъчно, за да не се изложат. Нещата опират може би до вечния спор между общата и специализираната култура, знам ли. Между задълбоченост и широта на погледа.

Впрочем, Дорис е права. Всяка правописна реформа се прави от или поне заради недоограмотените.

Тоест шиитите могат да тълкуват Корана по-индивидуално от сунитите днес?

Разбира се, българският атонски манастир е развил каругеру-до (Пътя на калугера) до смайващи висоти и тъкмо затова е наречен на воина-светец св. Георги. Един от първопроходците на Пътя на калугера е още св. Николай, който сразил нечестивия Арий с шамар от бойния стил "Покров Богородичен". Традицията всъщност започва още със св. ап. Петър, който отсича ухото на храмовия страж в Гетсиманската градина, но сетне се отказва от оръжието и преминава към техники с голи ръце (откъдето идва и похватът на св. Николай). В най-ранните християнски текстове е засвидетелствано, че, отказвайки се от употребата на оръжие, светите апостоли постигат самоконтрол и концентрация в недостигната по-късно степен и могат да поразят противника дори само с гласа си - както става очевидно от разказа за Анания и Сапфира от глава пета на Деянията. Засвидетелствано е, че на "Разбойническите" събори в Ефес и Филипопол еретиците вече също са започнали да усъвършенстват някои техники на Пътя на калугера - тъй като са се раздавали ритници при спор. Някои последователи на каругеру-до смятат, че най-ранните прояви на това изкуство започват още в старозаветни времена - при вдигането на ръцете на Моисей чуждите армии се разбягват, при удар с тояга по вълните се оттегля самото море, а при надуване на тръбите на изралтяните рухват стените на Йерихон. Според други обаче тези древни разкази всъщност са коани с медитативна функция, които имат за цел постигането на по-добра концентрация на воина-калугер. Най-изтъкнат представител на предкласическата школа на това бойно изкуство по нашите земи е сенсеят Евтимий, който с голи ръце отбранява Търново и с поглед вкаменява османския нинджа, който се опитва да му отсече главата. В Западна Европа Пътят на калугера преминава през известна трансформация и се връща към употребата на оръжия. Особено известни са школите на монасите-воини тамплиери, хоспиталиери и тевтонци, както и отделни самоуки майстори като отец Тък и брат Жан Зъботрошача. Особено прочут български сенсей е поп Харитон, загинал с воинска смърт в Априлското въстание.

Може, може. Значи толкова по-добре, ако вместо да смърдим срещу евангелистките пасторчета, да ги ръчкаме да ходят при турскоговорящите цигани - да ги цивилизоват. Може, може. Значи толкова по-добре, ако вместо да смърдим срещу евангелистките пасторчета, да ги ръчкаме да ходят при турскоговорящите цигани - да ги цивилизоват.

Ми то с кривоговора на тия политици и българският се оцигани

Тва е щото тука сички сме кОлтурни и си говориме на "колега". И сме, нали, лаконични, та оттам и късичкото.

Вярно. Циганите по Женския пазар все по-често говорят турски. Да, с типичната напевна интонация, но дотам. А са си местни, софийски цигани, не са вносни от Шуменско Български най-често проговарят евангелизираните цигани (което, струва ми се, никак не е лошо). Преди няколко години циганският се говореше повечко из София. Не знам как е във Филиповци, но по центъра турският е станал доста популярен сред мургавите съграждани. То и това е офф-топик. Преди няколко години издателство "Стигмати" пусна две томчета с цигански приказки. Заглавието беше "Ромски приказки", както и да е. От едната страна - на български, от другата - на цигански език. Самите приказки бяха много забавни обаче имаше страхотен проблем в изданието - циганският текст беше набран на латиница... Абе, джанъм, колко от нашите цигани четат латиница? Ми да ги бяха издали барем на кирилица, повече циганета щяха да ги прочетат. Тъпа работа...

Кодош си правиш ти, ама снимката така си я подбрал, че човек да не смее една расистка приказка да каже

Разрешете да доложа! Алва не уважава старото!

Сатинка, баратшето ми, да си опарвиш парвописата

Както си задал въпроса, отговорът е единствено самоубийственото: "Ебавам старото".

Ей, за суеверията си потърсете "Ирландски митове, фолклор и суеверия" на Франческа Уайлд. Много готино сборниче с всякакви врели-некипели от Зелената Ерин.

Хубаво, добре. Може да се говори и почти без чуждици (поне в бита). Но пак трябва да е правилно. Има си книжовен български език и ако човек ще се репчи по телевизията като голям шеф, ще говори на него. И ако ще пише книги и статии, ще пише грамотно. А че в сума ти професии чуждиците са неизбежни, си е факт. То самата дума "професия" е чуждица като помисли човек. Номерът е да се намери някакво разумно равновесие между употребата и избягването им. Ха сега някой да изброи всички думи с небългарски корен в тези ми няколко изречения и да ги замени с нещо по-добро, ако му е мерак.