glishev

Мерси, Южняк, но не придавай революционно значение на казаното Първо, то наистина не е тайна, второ - не е сигурно и трето - не изменя значително това, което ти казваш. Дори ирландски монаси действително да са открили Исландия преди норвежците (възможно е), то те са били малобройни и почти стопроцентово монаси. Изключително мъже. Напълно е възможно евентуалните им опити за настаняване да са угаснали още преди норвежците да открият сами острова. Не е засвидетелствана ирландска колонизация на Исландия. Разбира се, не е изключено от друга страна тъкмо ирландски калугери да са довели норвежци до Исландия, но това вече си е чист изстрел в тъмното. При всички случаи не е тайна, че норвежците и исландските им братовчеди наистина са отвели страшно много ирландски роби към Исландия. Докато за теб като антрополог е важна предимно възможната фактология, мен като историк ме интересуват и възможните човешки причини за нея. Идеите движат хората (а още повече - духовенството). Любопитен факт е, че ирландските калугери се впускат по море с амбиции, съвсем различни от тези на търговците, пиратите и преселниците. Отшелникът търси пустинята - място, отдалечено от мирската суета, където общува само с Бога и се бори само с демоните. Тоест ирландските монаси извършват смели морски пътешествия, включително и в непознати води, със съзнателния риск да се изгубят в океана и да загинат - а целта им е евентуално да открият нова суша. Ако е необитаема, тя е идеалната пустиня за съзерцание и духовна борба. Ако е обитаема - тя трябва да бъде покръстена, защото това е християнски дълг. Ето защо скандинавците често намират на най-невероятни скали в морето разни ирландски чудаци, които бият камбани в мъглата и ето защо има ирландски проповедници дори чак в Германия (което трябва да е дразнело уелсците). Ето пример за това как религията подпомага откритията

Аз също смятам, че "владетелят като конник" е хералдически или иконографски тип, зает специално върху монетите в региона именно от Ордата (а може би и от Илханидите в трапезундския случай, защо не). Доколкото обаче Михаил Шишман вече не е васал на Ордата, типът изображение явно се е запазил донякъде и по инерция. Естествено, възможно е след Тодор Светослав да е останало някакво търговско и/или монетарно споразумение с татарите - оттам и еднаквата тежест между Михаиловата аспра и сарайския дирхем. Пък и, разбира се, в монетите на християнските монарси "владетелят като конник" прилича донякъде на обикновен светец-воин и е изобразен не точно като на татарските дирхеми. Спандю, ти казваше, че Авдев не анализира информацията си. Ще си позволя една смела спекулация - и ти, и аз бързо стигнахме до лесно предположение за "владетеля като конник", тъкмо защото Авдев все пак е поставил двете снимки на съседни страници. Допускам, че е възможно самият Авдев да е имал своите предположения в тази посока, но предвид вдървяването на академичната мисъл у нас да е предпочел да си спести критики и просто да пусне дирхема и аспрата сами да говорят за себе си. Може и да си измислям, естествено, но разбираш какво имам предвид

Ставаше дума конкретно за типа сребърно монетосечене, близък до този на Ордата. Интересно ми е дали има конници на реверсите на византийски и трапезундски монети преди 1240, да речем. Инак е ясно, че дори нашите монети да са евентуално повлияни като вид от татарските, те няма как да не стилизират малко образа на конника.

Може, може

По принцип да; а дали го има на монетите от региона преди появата на ординските дирхеми?

И не е само това. Михаил Шишман оформя асприте си и в чисто визуално отношение донякъде подобни на ординските дирхеми - виж съседните изображение с реверса с конник.

Работата вероятно е именно в насилствеността. За бритите нямаме данни за насилствено покръстване. От друга страна - колкото повече християни, толкова по-повърхностни.

По ОТ: Без да искаш, пак ме връщаш към другата ми тема, за "срещата" между Артур и Беоулф. Нищо чудно при обстоятелства, развили се по твоето предположение Беоулф да беше се оказал един от рицарите на Артур и после Кретиен да бе написал романа "Беоулф, Рицаря с мечката"

Вероятно може да се спекулира, да. Инак - явно отношението на саксите към уелсците не е чак толкова негативно като това на битите уелсци към завоевателя. Франките са приели християнството от галите, явно не е невъзможно. Но няма проблем да се скалъпи и една малко смела хиперинтерпретация на събитията и да се каже: ето, факт е, че саксите са приемали християнство от кого ли не, само не от уелсците. И после саксонски автори като Беда са прехвърлили вината на победения народ Разбира се, аз се доверявам повече на изворите.

Уви, второто е вярно. "ХардЪТ".

Това си струва още чесането на езици. Аз покрай статията почвам да идвам повече към твоята теза, но ще трябва да понапрегна мишци и да изсмуча отнякъде аргументи защо в Рим е хубаво, а в Авиньон - лошо Най-много да стигнем до нещо за нарастващото значение на Рона като транспортна артерия.

Със сигурност Галактиката няма да я "реформира".

А, Върбанов, прав си за натуралната размяна, разбира се. Аз коментирах само трудността при преценяването на реалното златно обращение. Спандю, за мен книгата на Авдев не беше лоша, но не отричам, че е суховата. Постна, би казал ти Във всеки случай темата стана много интересна, чета ви с удоволствие.

Ще разширя заглавието, няма проблем. Хем ще оправя и две-три правописни грешчици в текста горе. "Келтската Църква" всъщност не е една. Няколко са, напълно автономни: 1) на бритите в Бретан, 2) на бритите в Уелс и Корнуол, 3) на скотите в Ирландия, 4) на скотите в Каледония и 5) на пиктите, пак в Каледония. Това са църковните организации, произлизащи директно от най-ранното разпространение на християнството по Британските острови. На практика не знаем много за първите християни по островите. Беда и Галфрид излагат предание, според което във втори век "британският крал Луций" (може би римски управител или романо-британски аристократ, ако преданието изобщо е достоверно) моли св. папа Елевтерий (епископ на катакомбната християнска община в Рим, 175-189 г.) да изпрати християнски проповедници в Британия. В трети век там вече определено има доста християни, защото в светилището на Минерва Сулис в Бат (Акве Сулис) са открити плочки със заклинания и проклятия срещу всеки, бил той християнин или езичник, който извърши престъпление Има и сведения за британски християни, пострадали при гоненията през трети век, особено при Диоклетиановата "чистка". Във всеки случай британските християни водят произхода на Църквата си директно от Петровата катедра в Рим. Разбира се, възможно е християнството да е проникнало в Британия във втори век, но за мен това най-вероятно става през Галия, където например се подвизават свети Ириней от Лугдунум (Лион) и свети Вицентий от Леринс. В четвърти век, при спирането на гоненията от Констанций и Константин (които известно време царуват тъкмо на острова), християните в Британия вече имат поне три големи епархии: Лондиниум, Еборакум и Кастра Легионум - тоест Лондон, Йорк и Карлиън. По времето на Константин в Лондон е започната голяма християнска базилика. Трите епископски центъра в римските владения постепенно стават повече (може би двайсет и осем до началото на пети век) и титулярите на основните катедри стават архиепископи. Архиепископът на Лондон е и митрополит за цяла Британия. Съмнително е дали изобщо са останали езичници извън изолирани случаи в армията и аристокрацията преди края на четвъртото столетие. Широко се разпространява култът към светци и мощи, но той вероятно е съществувал и в периода на гоненията. През Галия достига и монашеството, тоест се появяват първите британски отшелници и манастири. Практиките на Църквата в Британия са същите като в Рим и Галия в четвърти и пети век. Те пък до голяма степен са близки с тези от Източното Средиземноморие. Ортодоксалните (или католичните) общини в целия римски свят все още имат почти еднакви вярвания и литургичен ред, с наистина дребни различия в малки детайли. Това е периодът на старата римска Църква и на Амброзиевия литургичен чин от Медиоланум (Милано). Краткото царуване на Юлиан Апостат не влияе особено в Британия. При царуването на Теодосий Велики и Хонорий в Британия се проявява монахът Пелагий, който проповядва, че душата може да бъде спасена от грях и смърт дори само чрез добри дела; тоест не е нужна специална Божия милост, за да се постигне спасение. Първо блажени Августин, а после и два поместни събора в Галия осъждат Пелагиевите схващания като ерес. Не са известни епископи-защитници на Пелагий и ереста се запазва частично само в много изолирани райони, където Пелагий може би е бил честван като светец в затънтени епархии. С това гръцко име Пелагий вероятно не е брит. В същия период (царуването на Хонорий, разделянето на двете половини на империята - началото на пети век) римските власти изоставят Британия, която се разделя на няколко християнизирани романо-британски племенни кралства (това е период на пълен хаос, мога да изброя основните, но те бързо се изменят). Набезите на ирландски пирати (скоти), пикти от Каледония и германски пирати постепенно се засилват, с възможна пауза между 420 и 450 г. През този период постримска Британия временно запазва контактите си с Галия и Италия, както и по-голямата част от епископската и градската си мрежа. Ако обичате легендите - това би трябвало да е периодът на крал Артур След средата на пети век набезите към Британия се засилват - скотите директно създават система от свои владения по цялото западно крайбрежие (като трайно се задържат само на север от бившия римски лимес, в Дал Риада, откъдето започва историята на Шотлондия). Пиктите редовно грабят северните части на бившите римски владения, но не завладяват трайно никаква територия (и постепенно сами са покорени от скотите). Саксите са използвани като наемници срещу пикти и скоти, но започват вече трайно да се заселват по източното крайбрежие, а от началото на шести век - и да създават свои кралства в усвоените земи. Периодът между 450 и 550 е решаващ за формирането на келтските Църкви. Голям брой епархии са унищожени - два от трите архидиоцеза влизат в този списък, когато Лондон и Йорк падат в ръцете на саксите. Част от бритите бягат от острова към Арморика, където създават кралството Малка Британия (Бретан). Там преселниците издигат свой архиепископ в град Рен, отвоюван от франките. В същинска Британия единствената архиепископска катедра е тази на свети Дафид (или Сейнт Дейвис), първоначално разположена в стария римски гарнизонен център Карлиън, в хълмовете на Камбрия (Уелс). Това е и точно периодът, от който започва изолацията на островното християнство, което просто губи контакт с големите духовни центрове на континента - Рим и Арл - в кризата, породена от саксонското нашествие. Докато Рим и Арл са и в течение, и коват каноните на вселенската Църква, отдалечена, осакатена и откъсната Британия запазва остарели форми на организация и прибавя към тях домашни нововъведения. Парадоксално обаче, това е и периодът на свети Патрик (или Патриций), покръстителя на Ирландия. Патрик е брит, християнин, може би аристократ или син на свещеник, пленен от ирландски (скотски) пирати и продаден в робство в Галия. След като бяга от робство, той или се връща в Британия, или намира временно убежище в манастир чак в Галия. В крайна сметка се връща при народа на поробителите си, за да им проповядва християнството. Все пак, не изключено Патрик да принадлежи и на малко по-ранния период (30-те години на пети век), когато Британия все още не е толкова затворена и едновременно с Патрик в Ирландия да е действал и папският пратеник, проповедникът Паладий. Във всеки случай, Ирландия е покръстена бързо и успешно (което не спира ирландските набези). А заедно с ирландските пирати към Каледония вече се движат и нови проповедници, които носят християнството и сред каледонските пикти. Скотите от Ирландия и Дал Риада определено развиват богата църковна култура - с многобройни манастири, богато украсени ръкописи и прекрасни, сложни плетеници от орнаменти по тях. Запазват църковния латински доста по-добре от бритите, от време на време си служат дори с гръцки, създават своя оригинална цъковна организация, в която основните фигури са абатите на манастири и изобщо надминават учителите си (не на последно място - защото чак до викингските нашествия в Ирландия няма да стъпи чужд крак). Общото между ранните християнски традиции на келтските народи е в няколко особени практики на духовенството, срещащи се в най-чист вид в Ирландия, Уелс, Корнуол и Дал Риада, по-рядко в Бретан и слабо познати извън този ареал. Ето ги: - специфична (ранна) датировка на Великденския празничен цикъл; - женено свещенство (нормално и за Източното Средиземноморие); - административна власт на един влиятелен абат над няколко териториални епископа (нормално, при липсата на градове в Ирландия и Каледония); - почти изцяло аристократично духовенство (почти няма абат или епископ, който да не е от благородно потекло); - "друидски" вид, тоест не кръгла, а челна тонзура и светли богослужебни одежди (всъщност вероятно старо ориенталско влияние); - допускане почти само на духовници в самите храмови постройки докато паството чака причастие, Евангелие и проповед отвън (отново нищо чудно, при липсата на големи храмове и строенето само на миниатюрни дървени и каменни параклиси). Отделно, вече споменах, че в частност бритите (уелсците) отказват да проповядват на сакси. Толкова по-любопитно е, че скотите не просто нямат тази задръжка (защото Ирландия не е пострадала от саксонско нашествие), но и активно извършват далечни плавания към Германия, където участват в покръстването на фризи, тюринги и дори баварци по реките - и даже влизат в конкуренция за душите на езичниците с идващите през Алпите римски бенедиктински проповедници. Възможно е много преди викингите ирландски плаващи монаси да са открили Исландия и да са се опитвали да основат манастири на острова. Във всеки случай, между пети и девети век ирландците са морски народ със своите пирати, търговци, завоеватели и пътуващи проповедници - много по-малко изолирани от напълно разстроените и травмирани брити, които така и не се съвземат от англосаксонските удари. Рим (а след 597 - и Кентърбъри) определено няма проблеми с всички келтски прелати, а само с уелските. Рим припознава бретонските архиепископи в Рен, сътрудничи си с ирландците и каледонските скоти поне в Англия и Шотландия и си позволява само съвсем дипломатични увещания с цел уеднаквяване на практиките. Основните проблеми между Кентърбъри и Сейнт Дейвис възникват след 600 г. и са три: - уелсците не признават папското върховенство над себе си; - не познават каноничното право от третия или най-късно четвъртия Вселенски събор нататък, а и не се интересуват от него (което наистина е скандално за онова време, това е някакво вкаменено християнство) - и отказват да проповядват сред езичници, което направо противоречи на пряка Христова заповед. За самите уелсци всичко това е съвсем естествено, още повече, че владетелите и епископите им имат самочувствието на римляни и очакват единствено пълна подкрепа, но не и вмешателство от страна на Папството. Съборът в Уитби от 664 г. между пратеници на Кентърбъри и Сейнт Дейвис се оказва разговор между глухи - две принципно непримирими позиции. Накрая християнството има различна съдба и се радва на различно папско отношение в различните келтски страни. Бретан и Шотландия почти напълно се романизират още преди 1066 г. и нямат главоболия със Светия престол. Уелс е систематично притискан и преди, и след 1066, но без прекъсване на общението. Ирландия се радва на пълна църковна независимост чак до средата на ХІІ в. В резултат католицизмът и днес е силен в Ирландия. Най-сетне след Реформацията започва силна антикатолическа пропаганда, която доизмисля "Келтската Църква" като единен организъм, съзнателно и последователно противопоставен на Рим. Такова нещо, разбира се, не съществува.

Религиозната война е любима тема на историците. Всички знаем за Кръстоносните походи и периода на Религиозните войни. Някои ще се сетят и за обагрените в агресивно благочестие войни на арменските християни и на Ираклий с Персия. Джихадът или по-скоро ислямският газават също е добре известно явление. Поне специалистите са добре запознати с Албигойския поход и експанзията на Тевтонския орден в езическа Литва. Като куриоз от време на време се говори и за "кръстоносния поход" срещу комунизма, обявен във Ватикана през 1937. От време на време поне по време на лекции може да стане дума и за античните гръцки Свещени войни, както и за изкореняването на друидизма от страна на римляните (Третата пуническа война може би също има и религиозно измерение). Има свещени войни, войни за Божието слово и извън класическия хоризонт на Европа и Средиземноморието. Но относително малко популярни именно като религиозни конфликти са войните от периода на повторно покръстване на Европа - или по-точно на покръстванията на варварите-завоеватели и сродните им народи извън някогашния лимес. Една такава изтощителна гражданска война с религиозен корен може би е спестена на Първото българско царство от решителните действия на княз Борис-Михаил. Част от тези конфликти, досега осмисляни не точно като сблъсъци на религиозна основа, може би са и войните между ортодоксалните франки с арианските и езическите им съседи - лангобарди и сакси. По мое мнение дългата поредица сблъсъци между християнските крале и езическите бонди в Норвегия от девети-единайсети век определено има характеристиките и на религиозна война. Преди останалите средновековни конфликти на верска основа обаче лежи една полузабравена поредица от сражения в Британия от така наречените "Тъмни векове" на ранното Средновековие. Когато в пети век с изтеглянето на римските власти и гарнизони от Острова започва заселническа вълна от англосаксонски езичници, по-голямата част от британското население вече е успешно християнизирана. Келтскоезичните романо-брити (бъдещите уелсци и бретонци) масово следват новото римско учение. Дори вече са създали своя ерес - свидетелство, че християнството е жизнено и продуктивно. Пелагианското богословие предизвиква тревога у самия свети Августин, учителя на Запада. В постримските градове се издигат новопостроени християнски базилики. В Албион действат три архиепископски катедри. От бритите новата религия вече се е разпространила и към скотите в Хиберния (Ирландия). С миграцията на част от скотите през Хебридите към Алба (някогашна Каледония и бъдеща Шотландия) християнството достига и до пиктското население на север от някогашните римски валове. Разбира се, Евангелието по никакъв начин не смекчава нравите на брити, скоти и пикти, които настървено воюват за плячката от довчерашната римска цивилизация. Нашествието на англосаксите (дял от Великото преселение) внася нов етнически, езиков и религиозен елемент в хаоса на постримска Британия. Пиратството се превръща в заселване; заселването - във формиране на племенни княжества през шести век. Именно тук настъпва първата фаза на онзи феномен, който смятам за същинска религиозно осмислена война в разглеждания период. От Беда Преподобни и още редица източници знаем, че бритите (уелсците) отказват да покръстват англосакси. От Англосаксонската хроника пък - че монаси и свещеници участват редом с воините в борбата против германския завоевател. Докато границата на новите англосаксонски владения бавно се придвижва на запад, уелските Божии служители не искат и една нечиста саксонска душа да попадне в Рая. Същевременно падането на източните брегове в саксонски ръце води до изолация на островните християни от континента: единствената връзка с Европа се запазва между Корнуол и британското кралство в континентална Арморика (Бретан), но пък там настъпва конфликт между бритския архиепископ на Рен и франкския (гало-римския) в Тур, така че келтскоезичните Църкви в крайния европейски Запад постепенно се оказват изолирани от съборите и духовните движения на епохата непосредствено след края на Великото преселение. Въпреки липсата на съществени догматически различия с Рим и фактически ортодоксалната антипелагианската загриженост на келтските прелати, съществуват известни специфики на островното и бретонското християнство, които противоречат и на римската, и на арианската практика: - цялата поредица великденски пости и празници от Цветница до Петдесетница се падат по-рано от датите, отбелязвани в Рим, Константинопол и Александрия; - части от литургията остават на гръцки език; - тонзурата запазва "друидски" вид или "типа на свети апостол Павел"; - абатите на манастири имат по-голяма административна власт от епископите. Най-вече отказът на уелските свещеници да покръстват сакси обаче противоречи на подчертано прозелитския дух на християнската вяра ("Идете и научете всички народи..."). Тук трябва да подчертая, че единствено брити отказват да проповядват сред нашествениците. Франки (или гало-римляни) и ирландци нямат тези задръжки, така че както нашествениците в Британия, така и старите сакси на континента имат известен допир до Христовото учение още преди масовото си покръстване. У Беда има податки, че някои англосакси са минали през кръщение още в шести век. Това не е особено изненадващо: подобни изолирани покръствания са познати на практика у всички варварски народи в последния им езически период. Разбира се, вероятно и тези брити, които попадат под саксонска власт, запазват религията си в някаква още изолирана форма (за тях не знаем дали са имали възможността да проповядват). Има и донякъде куриозни случаи на смесена почит към Христа и езическите божества. Практически не знаем дали е имало спор между брити и ирландци относно покръстванията на сакси; имаме и съвсем малко и несигурни податки относно евентуално подчертана агресия на самите сакси спрямо християнски, в частност уелски свещеници. Това, с което разполагаме, е информацията за горчив, етнорелигиозно обагрен "интердикт" на уелското духовенство спрямо завоевателите. Той е ясно засвидетелстван за седми век, много вероятно е да се отнася и за предходните две столетия и води до църковна полемика и фактическа схизма между Рим и Кентърбъри, от една страна, и Уелс, от друга, през почти целия период от седми до дванайсети век. Ако си послужим с модерна терминология, можем да припишем известен "етнофилетизъм" на уелската йерархия. Интересен дял от разглеждания въпрос би бил дали духовници от Бретан са имали същите задръжки спрямо саксите като сънародниците си от Уелс и Корнуол. Не е изключено бретонци да участват в изолирани мисии заедно с ирландци и франки (гало-римляни) в англосаксонските владения. Тук е подходящо да се отбележи, че религиозните задръжки не пречат на отделни уелски владетели да влизат във временни съюзи с един саксонски водач срещу друг - та дори и срещу друг сънародник; въпреки верските и езиковите различия, както и въпреки практиките на духовенството и придворните бардове, въпросите на войната и мира често са решавани в чисто практически, партикуларистки дух. Това, естествено, също не е особено изненадващо. В самия край на шести и началото на седми век в англосаксонски Кент пристига мисия от Рим, която има за цел покръстването на цялата саксонска Хептархия. Отново от Беда знаем, че галското духовенство подпомага мисията на бенедиктинците, които се показват търпеливи и амбициозни. Водачът им Августин (първият архиепископ на Кентърбъри) умело се ориентира в островната ситуация и заявява сериозната си готовност за сътрудничество с франкските, ирландските и каледонските си братя по вяра. Първите срещи с уелските прелати обаче се оказват културен шок и за двете страни: Августин е разочарован от упорството на уелсците да държат саксите извън Църквата, както и от нежеланието им да следват каноните на Вселенските и западните поместни събори; най-вече от отказа им да приемат самия него като примас на цяла Британия. В това отношение ирландците и каледонците се оказват много по-отворени за отстъпки. Уелските епископи пък отказват да приемат универсалистките претенции на Рим и неясните за тях съборни концепции, които не говорят нищо на чисто племенното им християнство. Пак ще подчертая липсата на напрежение между Кентърбъри и Бретан в изворите; най-вероятно е архиепископите на Рен отвъд Ламанша да не споделят уелското отношение към саксите (включително и поради свръхконцентрация на вниманието в спора с архиепископите на Тур за върховенството над християните в Арморика). С напредващото покръстване на саксите, което бързо обхваща цялото източно крайбрежие от Единбург до Дувър, неофитите постепенно се ожесточават срещу Църквата в Уелс; тя така и не е обвинена открито в ереси, но римските и саксонските автори обвиняват целия уелски народ в грехове и нравствена поквара, довели ги до загубата на по-голямата част от страната по Божия воля. Новопокръстените сакси схващат себе си като народ, избран от Бога да овладее и задържи Британия, както и да спазва Христовото учение много по-истински в сравнение с порочните, коварни уелсци. В самия център на бъдеща Англия кралство Мерсия (или Меркия) временно се превръща в бастион на свиващото се германско езичество в Хептархията. В 626 г. над Мерсия се възцарява Пенда. По това време римската мисия работи вече трийсет години, изпращайки проповедници от Кентърбъри. На фона на доскорошното относително върховенство на Кент и Нортумбрия в Хептархията, амбициите на Пенда го противопоставят на новата вяра: той влиза във войни както с все още езически Уесекс, така и с вече покръстените Нортумбрия, Кент и Източна Англия. Липсата на изрично антихристиянски настроения у Пенда се засвидетелства и от съюза му с уелския (по-точно гуинедски) крал Кадуалон, който, разбира се, е християнин от Уелската Църква. Беда Преподобни и Англосаксонската хроника се отнасят по-негативно именно към уелския водач заради войните му срещу събратя християни, а не толкова към непокръстения Пенда, от когото така или иначе не може да се очаква нещо добро. Между 633 и 655 Пенда и Кадуала заедно съсипват Източна Англия и Нортумбрия, с което нанасят огромни вреди на римската мисия и на едва установената епархия в Йорк. В този период на моменти изглежда, че едва създадена, катедрата в Кентърбъри може да бъде и унищожена. Разбира се, новооснованите манастири и възстановените или новопостроени храмове навсякъде са предпочитана плячка за езичника и схизматика. Точната хронология на размирното царуване на Пенда и войните му може да бъде проследена в богатата историографска литература по въпроса; за мен по-интересна е именно ролята на този крал в последните години на покръстването на Англия. Донякъде неволно (а в края на царуването си - и съвсем осъзнато) Пенда се превръща в шампион на отмиращото езичество: неговите победи временно премахват християнството в Нортумбрия и Източна Англия и определено забавят напредването му към Съсекс и Уесекс. Но със смъртта на владетеля (разбира се, на бойното поле) приключва и този епизод на енергична езическа реакция. Синовете на Пенда царуват вече като християни; Нортумбрия се превръща в истински център на манастирската култура под двойното благодатно влияние на Рим и Ирландия; уелските манастири се превръщат на свой ред в цел на мерсийски набези под предлога, че крият и изкривяват свещеното учение. Между 655 и 793 г. Англия се формира като християнско културно пространство в тесни връзки с Рим (цяла процесия от крале-поклонници създават "английския маршрут" през Галия и Алпите). Страната няма да бъде разделена на християнска и езическа зони чак до създаването на "Областта на датския закон" в девети век. За последвалия период на викингски набези препоръчвам ето тази чудесна тема на Warlord: "Как Мьолнир се стовари върху Албион" (линк).

Ето какви си ги говорим тия дни по темата със Спандю: Aspandiat, on 16 Oct 2013 - 20:55, said: Естествено, че е било така От монетните находки по нашите земи знаем колко много бронз е в обращение през пети-шести век - и колко малко злато. От една страна, ромеите имат недостиг на злато заради постоянните трибути към варвари; ние неправилно оценяваме парите само като дипломатическо средство на ромеите към външния вят, защото специално жълтият метал е и обект на чиста проба рекет от страна на варварите спрямо империята. От друга - самият недостиг води до допълнителна дефлация и така цената на реалното злато в сребро или бронз скача спрямо официалния курс. Ефектът е, че златото се ползва рядко и то най-вече в изключително престижни сделки (и то пак отчасти). Повечето реални плащания в самата империя се извършват в злато на книга, а в бронзов и/или сребърен еквивалент на практика - и то конкретно в ранната Византия. При това не знаем кога "курсът" на среброто и бронза към златото е официалният, и кога - "на черно", сиреч силно завишен спрямо константинополския. Изглежда, че относително увеличение на реалното златно обращение има най-вече през Х в., но това си е мое предположение, пък и дори в него бих бил предпазлив. Разбира се, в късновизантийския период нещата се усложняват не само от обедняването на хазната и спадането качеството на монетите, но и от засилващите се под италианско влияние ранни монетаристки мерки, тоест реална "игра с курса" на монетите (вероятно по италиански образец, който се проявява по същото време и във Франция, защото всъщност Византия изобщо не е люлка на особена икономическа мисъл). Тогава златните монети се превръщат почти изцяло в абстракция за удобство при пресмятане и ролята на сарафите става огромна. За любопитните много полезна би била "Монетната система в средновековна България през XIII-XIV век" от Стоян Авдев, където този проблем е разгледан и за Византия, и за Венеция, а и за Златната орда. Яка е книжката Ми Мануил да не е луд, парите са си пари. Той не ги е клал, за да им плаща Тия дни в Англия един любител изровил шейсетина римски златни монети от пети век в една нива. Непипнати. Както са се появили в Британия, така са били заровени. Изобщо не е оперирано с тях, нямат износване. Ние си знаем, че златото по принцип си пътува със собственика, а не се харчи. И ми хрумна - дали ако поровим по средновековните монетни съкровища на Балканите, няма да излезе, че бронзът и среброто носят повече следи от износване в сравнение със златото (не говоря за изрязвани, а за износени монети). Точно това имам предвид Пък и то не е само в България. Боилад, Върбанов, нещата, дето ги пишете за орязванията и обезценяванията, си струват обмислянето. "Държавно санкционираното престъпление" явно е добре позната практика из цялото Средиземноморие, защото каталонците например не се хващат на тоя номер с новите "лоши" монети на Андроник II.

Ги, сега си препрочитам статията на Льо Гоф за Лионския събор от 1274. Също като теб, Льо Гоф смята, че Авиньон не е съвсем случайно избран. Всъщност той направо говори за географски рационализирана политика между 1274 и 1377.

Айдеее, пак се почна двойният спам - от една страна, приказно-тюркските щуротии на проф. Добрев; от друга - иранските фантазии на псевдоразбирачи като Ресавски.

За щастие, не остана в сянка Всъщност романът е популярен. А предишният, който също си струва четенето, "Захвърлен в природата", се радва и на англоезичен прием.

Да си бяхме спечелили войните, сега почти никой нямаше да говори мьеко

Мулето е особено добър пример. При подобни опити за приравняване на някогашни цени към сегашни като база често се изтъкват чисто битовите нужди. Сиреч - храна, настаняване, транспорт. Но самият бит се изменя невероятно. Ние на практика първо трябва да установим (ако това изобщо е възможно!) какво е смятано за нормален бит в изследвания период. Самата фраза за "хлеб наш насущний" е имала различно значение някога. Затова ценя книги като "Обикновеният човек през Средновековието" на Робер Фосие, които се опитват преди всичко да ни представят смислена картина на бита. Едва след като имаме подобна картина, бихме могли да се опитаме да правим каквито и да било опити за приравняване на тогавашните и сегашните пари. И тези опити винаги ще са донякъде условни.

Ей, арменците ни го набиха четвъртит. Таман бях почнал да приемам иранската теза, ама сега се върнах на крайно тюркофилски позиции, мамицата им хайастанска.

Принципно правилно казано от Хокинг, но това важи и в обратната посока: самите ние сме високотехнологични колонисти, тъй че ще видим кой - кого

За лаик като мен - безумно интересно. Мога само да изкоментирам с една тъжна прогноза: че между историци, филолози, археолози, антрополози и биолози много трудно ще се стигне до взаимно ползотворно сътрудничество.

Допускам, че е била част от система, но е отблъсната оттам поради някаква странна гравитационна причина. Има ли "скитащи" звезди?