glishev

Накъсо - след VII в. ромеите практически не четат латински класици, а и латински църковни Отци. Като си припомним какво е учил св. Константин-Кирил, ще видим липсата на Вергилий, Светоний, Августин и Боеций, които по същото време са гръбнакът на западното образование. А и класиците, цитирани от писатели като Псел, Анна Комнина, Акрополит или Пахимер са все гръцки: Тукидид, Еврипид и прочие. Никога латински. Чак към XIV в. картината започва да се нюансира.

Странно, предвид, че за мен е адски близко в някакъв смисъл.

На това Графът има отговор: "Рим не е само Рим". Явно коментарът към отговора трябва да бъде: "И определено не е само Цариград".

Всичко това не значи, че трябва просто да си лафим някакви неясни неща. Темата беше конкретно за Еко и Тома.

Още повече, когато частните случаи се окажат многобройни, та направо изменят модела.

Това богатство е под носовете ни. Радвам се, че ти е интересно.

Четяла е малка част от населението, но са четяли и пишели разнообразни неща. По-горе споменах за предсхоластиката, та си струва за нея да се прегледа ей тази книжка на Цочо Бояджиев: "Ренесансът на XII век. Природата и човекът", защото там има много информация за философията и теологията на века, поднесена по очарователен начин. Отделно са рицарските романи, отделно - хрониките, отделно - лириката. А има и едни жанрово неопределими "комедии", писани на латински език, които си изглеждат като имитации на Плавт и Теренций, но на практика не са поставяни на сцена (не е било и възможно). Имам два тома от тях, все се каня да ги чета и все не ги почвам. И всичко това става във Франция.

Това тук е за корена на всеки романтизъм. Дванайсети век, велика епоха - началото на куртоазията, предсхоластика и разгар на кръстоносното движение. Следващите три столетия дишат с неговото темпо, а и днес още предъвкваме тогавашните страсти.

Не бързай да редактираш заради мен, аз често отивам към свръхопростяване в теми, в които не съм специалист, а това най-вероятно е грешка.

Да, това е наистина доста любопитно. Покрай четенето на Грейвз и аз доста се запалих по тази странна ранна "цивилизация".

Аз тая реакция точно от тебе вече я бях предвидил

Естествено, че са! Из нета по едно време течаха инструкции на цариградския патриарх до руския по повод покръстването на извънземни.

Бий марсианеца, спасявай Земята!

Есе върху любовното изпитание в "Ерек и Енида" на Кретиен дьо Троа (Източник) В "Ерек и Енида" на Кретиен дьо Троа действието се задвижва от агонален, състезателен, игрови мотив (по Хьойзинха): красотата на дамата се определя в сражение. Онзи, който хване Белия елен по време на кралския лов, има право да избере и целуне най-красивата дама в Артуровия двор, но всяка от дамите има любим воин, който ще защити нейното право да бъде наричана "най-красива" (ст. 43-58). Наградата на Турнира за сокола (или Ястреба-врабчар в "Герайнт, син на Ърбин" от "Мабиногион") се дава на онзи, който доведе най-красивата дама със себе си и защити правото й да се смята за такава в бой (ст. 570-574). В крайна сметка и Еленът, и Соколът трябва да бъдат поднесени на избраницата като знак за нейния триумф. Победата на рицаря е само средство към постигане на този триумф. В "Смъртта на Артур" от Малори конфликт между рицари избухва на няколко пъти заради спор чия любима е "най-прекрасната дама" и дори за изпуснати непочтителни думи относно чуждата избраница. Това, естествено, е литературна условност, която обаче отговаря както на куртоазния идеал, така и на неговите по-дълбоки корени в постоянно преработвания келтски фолклор, осмислян през новите изисквания за "любовно изкуство", влизащи в културата на обитателите на замъци през преводите и коментарите върху Овидий. Любопитен е въпросът как се е стигнало до устойчивия мотив, че достойнствата на избраницата се определят с битка между нейния шампион и противопоставил се воин. Възможно е да става дума за комбинация между идеи от разнороден произход. Тук ще се опитам да разгледам тези идеи. Позната е средновековната практика на съдебния дуел: законността на претенциите върху дадена собственост или дори над кралски трон, както и обвинението или защитата в процес, воден според обичайното право на германските народи могат да се доведат до завършек в двубой пред свидетели и по определени правила. Но какво общо има красотата или добродетелта на любимата със съдебен спор? Хьойзинха би казал: общият момент е в игровото начало. В късното Средновековие, когато куртоазната култура довежда "любовното изкуство" до висока степен на сложност, в бургундския двор се провеждат "любовни съдилища", които разрешават подобни въпроси чрез игрова процедура с редуване на аргументи, а не на удари. Целта, естествено, е забавление. Но не е изключено "любовните съдилища" отчасти да заместват или поне да допълват условностите на турнирното сражение. В "Нощта през Средновековието" Цочо Бояджиев отбелязва, че в някои италиански градове по време на карнавал младежи в пълно турнирно въоръжение трошат копия о портите на домовете на красавиците на деня, за да демонстрират триумфа на красотата над грубата сила. Това отново е игрова практика, "турнир" без противник. Доколкото много от средновековните турнири имат условни "сюжети" (както в Античността са ги имали част от гладиаторските игри, а днес ги имат например ролевите игри на живо), възможно е сблъсъкът в името на красотата да е именно "битка" или игрови "съдебен дуел" за определяне не просто на "най-красивата", а на "кралица" - била тя "господарка на Белия елен", "кралица на бала", "повелителка на извора" или друга произволна, игрова титла. "Роман за Розата" също включва "обсада" на Замъка на Розата. Произходът на тази агресивна игра, естествено, се крие и в борбата за вниманието на дамата, но и в дълбоките пластове на фолклора, на родовата памет (по Грейвз), които пазят под смекчена форма разкази за някогашни жертвоприношения, военни игри и други култови практики, насочени към женско божество. А може би и за конфликти между привърженици на много стари култове. Разбира се, това предположение е донякъде изстрел в тъмното. Той обаче намира подкрепа във феномена на "странстващите дами" - късносредновековен куртоазен поведенчески тип, при който благороднички, понякога самите те в доспехи, "охраняват" павилион, кръстопът или извор и канят всеки "случайно" преминал оттам рицар на турнир, провеждан наблизо. Дамата в този смисъл не е само пасивна, приемаща страна в играта, а неин организатор: тя активно търси воини, както суверенът се стреми да привлече наемници в свитата си. Подобна е ситуацията отново в "Ерек и Енида" (ст. 6044-6106), където рицарят Мабонагрен е шампион на безименната си (!) любима, защитава нейния замък и по нейна воля влиза в двубой с всеки воин, преминал оттам. Заплашен е да изгуби и нея, ако бъде победен в битка (подобно на античния цар-жрец на богинята Диана от езерото Неми; новият жрец винаги трябва да убие досегашния в двубой). Примерите могат да бъдат много - така например Реймонден от "Роман за Мелюзина" става шампион, съпруг и почтителен служител на феята Мелюзина, задължавайки се да пази нейната тайна и да й се подчинява във всичко. С нейна помощ, разбира се, той печели сражения и богатства, но е застрашен от загуба на всичко това и най-вече на нейното благоволение и присъствие, ако не опази тайната й. Нощната среща край горски извор и хтоничните превъплъщения на феята само подчертават дохристиянския, примитивен произход на мотива. Отново в "Роман за Мелюзина", но и в историческия пътепис на Ханс Шилтбергер откриваме друга крайност на подобен мотив: рицарят, прекарал тридневно бдение в Замъка на Сокола край Трапезунд има право да поиска от тамошната господарка каквото и да е, но не и самата нея: тук е илюстрирана недостъпността, табуираността на високопоставената дама, светица или богиня. Благосклонността и тази недостъпност са противоречиви, но еднакво важни нейни характеристики. Извън тези дълбоки пластове на куртоазната преработка на фолклора, рационализиращото обяснение за връзката между красотата и воинската храброст би могло да бъде в смисъл, че съвършенството на дамата (не само в хубостта, но и в добродетелта й) поражда безукорна смелост. Тук има място за дискусия върху квазирелигиозните измерения на куртоазния култ към Дамата, които може би произлизат от набиращия сила през XII в. култ към света Богородица. Отделно, може да има известен опит за рецепция (през популярния в замъците Овидий) на опростени платонистки концепции за облагородяващото въздействие на красотата и добродетелта. В подкрепа на тази спекулация може да бъде приведен примерът на Хьойзинха от "Залезът на Средновековието" за "любовния съд", който разглежда "случая" на Рицаря с ризата. Разказът е елегантен: в началото на тридневен турнир рицар моли избраницата си да му разреши да носи нейните цветове и да й посвети усилията си на бойното поле. Тя му разрешава, но му налага изпитания: на първия ден той трябва да се сражава добре и да надвие всички свои съперници; на втория трябва да смири гордостта си и да се сражава зле по нейна заповед, така че да бъде победен от всички; на третия трябва да влезе в бой без доспехи, само по риза, с риск да бъде смъртоносно пронизан. Изпитанието е успешно издържано и за доказателство рицарят представя на дамата разкъсаната, окървавена и прашна риза. Гордостта е смирена, суетата е надвита, истинската любов тържествува. Като знак за благосклонност дамата се появява пред целия двор, облечена в същата кървава риза на своя шампион. Няма нужда да се набляга повече на допусната физическа близост, тя е символизирана от ризата. Това са възможните фактори, довели до идеята за красотата, защитавана в бой: от една страна - условни турнирни сюжети, произлизащи от преработени и смекчени фолклорни мотиви; от друга - съдебен дуел по правила; и от трета - квазирелигиозни морални представи. Последният елемент е част от самоидентификацията на куртоазното общество в рамките на християнските добродетели при силната опозиция на Църквата срещу суетния характер на светското рицарство и особено на турнирите. Известно примирение между църковната и куртоазната позиция има в част от практиките на военно-монашеските ордени, които изключват каквато и да е близост с жени, но насърчават култа към света Богородица като полезен за кръстоносния ентусиазъм на орденските рицари. Възможно е светска преработка на този религиозен момент да съществува в "любовта отдалече" на трубадура Жофре Рюдел, който избира за свой идеал не дама от обкръжението си и дори не светица, а тъкмо труднодостижима жена от латинските завоевания в Светите земи: графинята на Триполи. Сраженията на Рицаря с ризата могат да ни насочат към още една форма на куртоазната култура, а именно по-малко популярното изпитание за самата дама. Дотук разглеждах изпитанията за воина, но е факт, че не само мъжът, а и жената може да бъде изправена пред предизвикателство. Немската приказка за сърцето на любимия показва благородничка, която е принудена от ревнивия си съпруг да изяде сърцето на свой обожател, а сетне да понесе и дълго покаяние, носейки само траурни или съсипани дрехи и да прислужва на трапезата (тук могат да се търсят паралели с мита за Пелопс и други подобни; още повече, че след изяждането на сърцето, самата дама отказва да вкуси друго ястие, подобно на тези, които са опитали хляба и виното на ирландските духове "ши"; възможно е тук да има отзвук от много древна практика или поне символ на свещен канибализъм и свещено въздържание, смекчени в приказната форма). В "Мабиногион" неволна убийца е подложена на покаянието да носи пътници на гърба си и да им разказва за престъплението си. Енида от "Ерек и Енида" (ст. 2160 и сл.) също е принудена от новия си съпруг Ерек да носи старите дрехи, в които я е видял за първи път и е подложена на изпитанието да мълчи, докато пътува с него към двора на Артур (парадоксално, Енида доказва любовта си, нарушавайки мълчанието, когато предупреждава Ерек за криещите се край пътя разбойници). Изпитанието на Изолда в романите на Томас и Берул също попада тук. Действието на дамата на Рицаря с ризата може също да бъде интерпретирано като вид покаяние за прекалената й суровост към него по време на турнира: слагайки неговата окървавена риза, тя демонстрира още веднъж неговите страдания и разкрива собственото си уязвимо тяло. В предговора си към "Ерек и Енида" Стоян Атанасов много уместно отбелязва противопоставянето между (адюлтерната) двойка на Мабонагрен и Безименната му любима, в която дамата изцяло разполага с водеща роля и (женената) двойка на Ерек и Енида, където водеща е волята на рицаря. В това противопоставяне можем да търсим известен конвенционален морализъм, дори с религиозна окраска; както и изправянето едни срещу други на куртоазния, светски идеал с неосъзнавани дохристиянски корени и на идеала за любовта и йерархията в християнското семейство. но изпитанието на дамата далеч не е само с такъв произход: ако се насочим към края на шотландските приказки за Черния бик от Норуей или рицаря Там Лин, ще открием, че ролята на дамата може да бъде решаваща за спасяването на нейния избраник, а страданията й - с морално значение, но без религиозен отенък. Тоест любовните изпитания в куртоазната литература могат да бъдат и за двете страни; докато за воина те са свързани с естествената употреба на оръжие, то за дамата представляват преминаването й в нов статус и може би донякъде се родеят с "говеенето" на младата невеста, познато от българския фолклор. И в двата случая изпитанията могат да бъдат мислени както в християнска, така и в чисто фолклорна перспектива, при това на няколко нива, както се опитах да покажа. --------- Досещате се, че нямам против да влезе и в списанието.

Дотук имаме ли термини, познати от тюркски употреби в български източник? Да. Имаме ли сигурни иранизми? Поне засега - не. А че има още въпроси за задаване - има, естествено. Но най-ранният известен пласт от езика на прабългарите съдържа това, което съдържа. А не нещо друго Да се предпоставя, че трябва да е имало ирански пласт преди тюркския не е много сериозен подход. Човек трябва да вади заключения от това, с което разполага, а не да предполага какво трябва да е съществувало, когато няма на какво да стъпи. Каквото има да се каже за езика на прабългарите, вече е казано и сочи към тюркоезичие. Ако проима нов материал по темата, ще си струва да се говори отново. И двете крайни залитания - тюркско и иранско - са напълно безсмислени. Но е съвсем разумно да се каже, че първите българи са тюркоезични степняци със смесен смесен етнически и антропологически състав и с материална култура, най-близка до тази на сарматите. Това беше от мен, приятели, а всичко останало е преливане от пусто в празно

Накратко, Скуби - проблемът не е, че се работи, а че се работи зле.

То не е номерът да се "опровергава" просто ей така, а да се стигне до нещо разумно. Всичко с мяра.

Не обичам спама и възвишеното псевдофилософстване.

Извънземните ли, бе, Романе

Тоест има кодиране в самата езикова система. "Думам ти, дъще; сещай се, снахо". Или "планове, които се вписват в други планове" по също толкова сполучливия израз на Франк Хърбърт. Това е съвсем съзнателна човешка дейност, ако си припомним съставянето на стотици "езотерични" трактати през XVII в., които имат едно значение за непосветения и друго - за посветения в кода им. Както и наистина военната употреба на британски кръстословици от немските шпиони през Втората световна. А езиковите гени, тоест тези, отговарящи за адекватната употреба на езика, са близо до ума, ако си припомним наличието или липсата на музикални способности, с които езиковите определено се родеят. Нищо ново под слънцето, наистина.

Исав, за "кисиниите" нищо не мога да кажа. Не намирам една неясна дума за решаваща в каквато и да е посока. Относно осми век имах предвид царуванията, отбелязани в Именника с календарни термини, които определено не са ирански. Е, не казвам, че оцелелите преписи на Именника са от осми век, но самите царувания са си оттогава, а и някак не ми се вярва преписите да са правени под татарско влияние Накъсо - смятам названията на годините в Именника за тюркски, за доста по-ранни от оцелелите преписи и за напълно относими към осми век. Атом, тюркоезичие у аварите е доста по-вероятно за мен. Нямаме никакви данни за ираноезична принадлежност при тях, а тюркски термини все пак намираме (най-малкото такива, известни от тюркски и алтайски употреби, тоест подходящи за такава класификация, точно както при българите). Тюркските думи при маджарите могат спокойно да се дължат и на по-ранни контакти с тюркоезични (включително, но не само с волжски и дунавски българи), и с оцелели групи авари вече в Панония. За хуните нищо не мога да кажа. Според мен никой не може. В германските езици всъщност има известен брой възможни алтаизми. Най-лесният и популярен пример е името на божеството Донар.

Лека нощ, Алва, скучно ми е да си говоря с теб

Това си е вярно, гръбнакът на една жизнена нация е средната класа. Но и самата средна класа би трябвало да взаимодейства с някаква интелигенция, за да не затъват и двете, а покрай тях - и цялото обществено тяло. Трите съсловия, нали си спомняте: bellatores, laboratores, oratores

"Отвлекат", Алва Е, да, папската институция си има значението, то по това никой не спори. Въпросът е да не се налагат модерни историографски конструкти като уж автентични средновековни модели. Затова - винаги сверка с фактологията.

Цари Мали град или Белчин баня е приятно място, но трябва да кажа, че самото село е много по-интересно от крепостта. Моят личен кошмар след новите бетонно-арматурни безобразия в Плиска и Преслав е срамният конструктор Лего в Перник. Някой ден като взема властта, доста боклук ще разчистя от страната Шумен и Търново, за щастие, отдавна не съм ги виждал, а и не настоявам --------- Но стига с моя негативизъм. Истинско удоволствие е да се слезе в подземието на базиликата "Света София". Идете, няма да съжалявате, не е никак лошо. По-забавният момент е само малкото пропаганден материал за "Сердикийския едикт" на Галерий, който бил революционен и бил изпреварвал с две години Медиоланския на Константин. Но това попада в извинимата графа местни куриози.