glishev

Идва от "inter" и италианизираната перфектна основа на латинското "fero" - "нося" (fero, tuli, latus) за "отнасям се (до)" или "отнасям между". Ако искаш, дай цялото изречение, та да видим контекста. на испански, доколкото виждам от примерите в Гугъл, думата означава точно "отнасящ се до". И не се срамувай да питаш - това е съдбата на филолога

До гръко-православната култура най-близка е славяно-православната А и до двете е изключително близка грузинската православна култура. До тях трите пък определено по-близка от католическата са сиро-яковитската (маронитска) християнска общност и армено-грегорианската. Католицизмът е преживял собствена вътрешна еволюция, която го е изменила доста, особено в последните двеста години. Всъщност, говорейки за икуменизъм, често забравяме т. нар. Древни източни Църкви. Арменската, Сирийската, Халдейската, Етиопската, Коптската (или Египетска), Малабарската. Това са християнски общности, които имат известни догматични различия спрямо православието, но като бит и уредба са ни изключително близки - особено арменците. А Арменската и Етиопската Църкви все пак са първите официални национални християнски общности в света. Там най-старите форми на Преданието са изключително добре познати и формират ежедневната практика на вярата повече отколкото при нас и още повече отколкото при католиците. Всъщност много детайли от организацията на тези общности идват пряко от апостолската епоха (І-ІІ в.) и доколкото съвпадат с познатите ни религиозни институции изучаването им представлява най-добрият начин да се разбере несъстоятелността на Реформацията и последвалото я роене на постпротестантски деноминации като опит за връщане към ранното християнство. Ето това са традициите, най-близки до православната. Тези, които постоянно се опират на старото Предание за делата и думите на пустинните Отци, на решенията на първите два или (в зависимост от общността) три Вселенски събора, а не на Втория Ватикански, който скандализира дори някои по-консервативни католици. Всъщност що се отнася и до догмата, и до богослужебната практика, различията ни с арменците и коптите някога са изглеждали фундаментални. На фона обаче на все по-отдалечаващия се от корена на църковната история католицизъм арменците започват да ни стават относително близки. В крайна сметка те дори не са наистина монофизити, нямат различия от нас в схващането за св. Богородица, нямат нови добавки към Символа на вярата, причастието им се приготвя като нашето, нямат догма за непогрешимостта на католикоса в Ечмиадзин, не са съкратили Златоустовата литургия и религиозното им изкуство си прилича с нашето. По въпроса с Халкедонския събор и с йерархизирнето на Христовите природи има мегдан за диалог, пък и съседството на арменската и гръцката патриаршии в Цариград, историческата съдба на арменците и връзките им с българите определено ме карат да ги имам за по-близки дори от униатите (католиците от източен обряд).

А, дослук винаги може да се прави, разбира се Уважение - всекиму.

Точно така. Уважение всекиму. Вересия - никому. Колкото до "догматичното заравяне на главите в пясъка" - нека да оставим тези неща на религиозните авторитети. Икуменистите все още не са отменили валидността на съборните решения и на качествените теологически трактати. А и да го направят, най-много да накривят капата на някой вярващ. Хрумва ми, че когато нещата опират до добър или лош превод, до тълкувание или позоваване на алинея от нормативен акт, никой не казва: "По дяволите тия тънкости, дайте да се побратимим". И това е съвсем естествено. Малките камъчета преобръщат голяма кола, особено в правото (а и в преводите, както си говорим в съответната тема). И в медицинските диагнози един детайл може да се окаже решаващ. Да не говорим как се препираме за най-тънки моменти в историческите си схващания. Тогава нима има нещо чудно, че детайлите на религиозната догма (които често имат исторически и езикови причини и юридически, та и политически последствия) също изискват педантизъм и уважение към материята? Истината е, че икуменистите са обратната крайност на автохтонците Ако автохтонецът е краен фанатик, който не ще и да чуе нищо против мнението си и реве като настъпен по мазола, ако го обориш, то икуменистът е безформено благ. Него не можеш го обори, той е хлъзгав и ти казва: "Прав си, ама по незначителен въпрос. Дай да се прегърнем". Икуменизмът (а особено нюейджърството) са форма на отказ от лично убеждение. Отказ от логика, отказ от позитивно, нерелативно мнение, отказ от доверие към професионалисти (хоп, едно подобие с автохтонизма - нали противоположностите се допират). За мен автохтонското "Не може ти да си прав!" и икуменисткото "И ти си прав" са еднакво блудкави. Две крайности, бягащи в противоположни посоки от здравия разум и в крайна сметка застигащи се някъде далеч от него. За разумния човек нещата винаги са ясни - българите са си българи, а траките са траки; Бог или Го има, или не и ако Го има, Се е изявил само чрез дадена конкретна религия, а не едновременно чрез взаимно противоречащите си брътвежи на кюрета, попове, пастори, ходжи и бонзи. Пък и колкото и релативист да е човек, всеки камък си тежи на мястото. Истински икуменисти всъщност са били някогашните езичници - те са смятали, че не може волята на Зевс да има същата тежест в Индия, каквато има в Гърция. Следователно да се почита Зевс в Индия или Брама в Гърция е глупост. Аз път към Индия нямам. Нямам и към Рим освен като турист. И смятам за безмислено да пея "Харе Кришна", да целувам пантофа на папата или (опази, Боже) да се бутам в т.нар. "храмове на всички религии". Прадядо ми някога е казал: "Мене ми е тука Цариград". Всичко друго е една блудкава псевдодуховна кашица. Който има нужда от усамотение, може да иде на планина, да се затвори в стаята си или да посети някой храм - според вярата на семейството си. Естествената вяра на човек е тази, която е наследил от бабите си. Ако някой има причини да я смени - добре. Но никой не може да служи на двама господари и да има две религии едновременно. Освен ако не е азиатец, може би. В западните култури това се смята за непочтено. "Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от Лукавия."

Икуменизмът по същество е католическа идея. Първоначалният замисъл е от 60-те или 70-те години на ХХ в. Идеята на пръв поглед е чудесна - чрез серия от срещи, разговори и преговори полека-лека да се преодолеят догматичните различия между християнските изповедания. При това католическите водачи още от Павел VІ насам показват ясно, че не става дума за добре познатотото обединение тип уния, при което трябва на всяка зена другата страна да признае папското върховенство. Извършени са много жестове на добра воля - особено между Рим и Вселенската патриаршия в Цариград. Проблемите обаче са доста значими: - постепенно икуменическото движение се изражда в синдрома "да плеснем с ръце и да се прегърнем" без всъщност изобщо да си даваме сметка за сериозните догматични различия и за принципните спорове, които разделят християнските общности. Това не е решаване на проблем, а загърбване на проблема и обижда чувствата на много искрено вярващи - и католици, и православни, и различни протестанти; - икуменическото движение вече излиза извън рамките на християнството и се стига до някакви общи срещи и общи молитви (!) с представители на други религии (хиндуистите са особено отворени за подобен тип дейност), а това за всеки нормален християнин просто е светотатство. Разбира се, някога е съществувала църковната традиция на религиозни диспути с юдаисти и мюсюлмани, но тя е била различна посъщество от днешните политически коректни и хипертолерантни срещи на разни междурелигиозни съвети. Да не говорим, че появата на "надконфесионални храмове" и твърдението, че всички религии почитат един и същ Бог са истинско безобразие. Това е крайна форма на нюейджърски икуменизъм, която противоречи на духа на църковната история - и на православни, и на католици, и дори на англикани. Понеже пея в хор с църковнославянски репертоар, съм гостувал по католически манастири и общности в Италия, Словакия и Австрия. Обикновено хората са изключително приятни, но си личи, че цивилните смятат дейността си и това, че са ни поканили за някакъв вид католическа пропаганда - тоест според редовия католик православните сме нещо като тях, ама малко заблудени, та трябва да влезем в пътя. Според свещениците и монасите нещата не са така - напротив, те всякак внимават да не излезе, че се отнасят покровителствено, но пък понякога се пробват да ни включат в реда на месата си. Втози смисъл най-смисленото отношение, което си спомням, беше това на бенедиктинците от Мелк в Австрия, а най-досадното - това на енорията в Кралова Хола, Словакия. Бенедиктинците бяха обявили концерта ни след месата си. Пяхме в храма на манастира, органистът им импровизира блестящо по нашите песнопения след нас, а накрая няколко монаси изпяха латинските версии на нашите песнопения (понеже примерно Богородице Дево, радуй ся" и "Ave Maria" имат почти еднакъв текст). Без опити за побратимяване. Словаците пък бяха нагласили едно от участията ни не след, а по време на месата. Тоест трябваше ние да изпълним ролята на църковен хор. Добре, но тяхната ектения започва с молебен за папата, а той е еретик за нас. И после текстът на Символа на вярата има изменение при католиците. Освен това не знаехме името на местния епископ, което също трябва да се спомене в ектенията. На това отгоре накрая свещеникът поиска и да ни причестява - с католическото безквасно причастие. Доста абсурдно се получи. Нямаше как да откажем ангажимента, но при нас темпото на ектенията е по-бавно (концертно темпо, няма да претупваме, я) и свещеникът си изгуби реда на литургията. На това отгоре пяхме ектения за патриарх Максим понеже за папата нямаше как да стане (повдигане на вежда от г-н кюрето), за западноевропейския български митрополит понеже така и не разбрахме как се казва местният прелат (никой словак не се прекръсти, нихната вера папищашка), изпяхме Символа без "и от Сина" (удивено шушукане из църквата), навсякъде изпълнявахме "алилуя" по три пъти, а не по два пъти докато енориашите вече се кръстеха, самите ние се кръстехме наопаки според представите на местните баби и като връх на православната, балканска простащина отказахме светото причастие, което възмути всичко живо. А като опря дотам да пеем "Многая лета" за словашкия народ, се получи неловка пауза докато намерим формулата, понеже "православному словенскому народу" щеше да накара и ангелите по небето да изпопадат от смях. Спряхме се на "благочестивому и христолюбивому", което пак е някакъв компромис. После ни казаха, че пеем ужасно войнствено, особено за св. Богородица, а тя била самата Любов, бива ли така - нейният акатист все едно е марш. Ами то си е така, Богородичният акатист е и военна песен за православните и затова звучи по тоя начин, ама кой да ти знае. При освещаването на Даровете кюрето трябваше сам да си отпява "Амин, амин" понеже ние няма как да благославяме католическото причастие (пък и това не е работа на хористите, а на дякона - изобщо католиците са направили някаква манджа с грозде от хубавата Златоустова литургия). На всичкото отгоре хората по Централна Европа имат странния за нас навик да си стискат един на друг ръцете и да си казват: "Единство" след литургия. Да, ама за такива неща има изрична съборна забрана - то е забранено направо да се молиш и да се храниш с еретици, ама хайде, светски хора сме. Обаче да се побратимяваме там и да се тупаме по рамото... ааа, чакай малко. Тези неща се правят само с архиерейско разрешение, инак ако изповядам такава щуротия, свещеникът ми в София ще ми забрани да взимам причастие за известно време (а на практика три поредни недели пропуск за взимането на причастие представляват отлъчване, което се отменя най-рано след година). И накрая ние притеснени, енорията възмутена, отчето обиден и за чий? Зарад единия гол икуменизъм. Благодаря от такива работи. Оттогава съм си казал, че на католически служби мога да присъствам само като турист и слушател. И не, това не са дреболии, причастието и Символът на вярата са основни неща. Едит: всъщност вероятно съм единственият истински икуменист в България Имам една доста смешна история, свързана с католически метох, но е за на маса.

Ми някакъв междинен вариант - Кралица Купа примерно.

Изучава се от археолозите, бе, Щърбе

Толкова много неща са забравени в безпросветността на 50-те години... Хем скорошни неща.

Има си местен трънско-знеполски диалект, който някога са говорели почти всички между Брезник и Босилеград. Днес е запазен главно в трънската (циганска (!)) махала Поток. Отделно има "таен дюлгерски говор", който може би не е бил ограничен само между трънските дюлгери. Имало е и "таен просешки говор". Всъщност това си е български със странни думи или с разместени значения на думите.

Имаш предвид езика от ІХ-ХІ в.? Може би в Англия и Германия не отделят среднобългарския от старобългарския, затова. но съм виждал и авторитетни издания с "Old Slavonic" - без "Church". И смятам, че така е по-коректно. Впрочем, самият аз предпочитам да се говори за "старославянски", а не за "старобългарски" - поне в материали, предназначени за превод. Или "старобългарски" да се наричат само текстове, създадени в България в този период.

Просто има форми, придобили гражданственост, а човек трябва да внимава и за контекста. В конкретните случаи, изброени от теб "полис" не е латинско понятие, за американските щати и немските ландове си имаме побългарени калки, говорим без да се замисляме за Акропол и Кремъл (като само атинският и московският са с главни букви), в случая с Великата харта се придържаме твърдо към "граф", а като си припомним тукашните издания на Тит Ливий, предаваме Numa с Нума, а не с нововъведението "Нум". И, да, ще бъде Нума Помпилий, защото окончанието "ий" отива само към гръцки и латински форми на "-ios/-ius". И Нума, разбира се, ще бъде "цар", а не "крал", пак защото в преводите на антични текстове това е формата, придобила гражданственост. Колкото до до "Йожко" Фишер, това просто е немислимо. Съвременните имена се предават, както звучат освен ако няма форма, придобила за N-ти път прословутата гражданственост. Затова преводачите се питат един друг, затова се ползват справочници, а при цитат се търси дали съответното цитирано произведение не е преведено на български, за да се предаде цитатът според вече съществуваща версия и под линия се посочва изданието. И пак затова трябва да има редактори и консултанти. И не, когато се превежда английски текст за Свещената Римска империя, не може да се пише за "Чарлс V", защото такъв няма. Има Карл V. Не може да се бърка Енрике Мореплавателя с Хенри Втори, с Хайнрих Птицеловеца или с Анри Велики. А който бърка, не трябва да превежда, защото вкарва читателите си в недоумение, в заблуда или в нещо средно между присмех и гняв. Един от любимите ми тъпи моменти е този от "Животът на Карл Велики" на Айнхард, където се говори за "държавата на поатийците" (civitas Potevinorum). Да, "civitas" значи и "град", и "държава". Само дето Поатие никога не е било държава и човек трябва да се сеща за такива неща. Нито пък "le pontife souverain" се предава с "понтиф-суверен", както съм чел, а с "Върховен понтифик". За неща като "Сюблимната врата" (Високата порта) и "Кеят Орсе" (Ке д'Орсе, седалище на френското Външно министерство) не ми се и приказва. Примерите са безброй, няма нужда да ви досаждам. Последният ми челен сблъсък с откровена тъпота беше, когато прочетох, че на някакъв чиновник била поверена грижата за Кралската мента... "the Royal Мint". Без коментар - и не, не става дума за двайсетгодишна първокурсничка. Преводачката на това отгоре е печена юристка. Язък й за дипломата.

Чок пардон, и ний сме взели нещо от Калицин, ама на, пусто славянски примеси развалят истинската ми тюрковъдна изразност

Нема Мирандела, има Мирандола. А Фичино не е превеждал от "древноегипетската митология". Просто защото египетският е разчетен стотици години след Фичино. После - като превеждаш нещо, не значи, че го вярваш. И аз съм превеждал староанглийски легенди, ама не вярвам, че Алфред Велики произхожда от Один

Да, защо не?

ПраФ си.

ЧЗ и проф. Добрев са еднакво поразителни в некоректния си език. И двамата изобщо не схващат идеята за цивилизован разговор. От мен ако зависеше, щях да им скрия последните двайсетина мнения и да им тегля по един едномесечен бан.

Не споменавайте напразно името на Глишоолу Манолъ сюбеги хан Твърде зает съм да чета Йорданка Бибина, за да се занимавам с иранизми

Йоане, ако си върнем и йотуваната голяма носовка, проблемът с членуването ще се оправи от само себе си - ще пишем "денi&тъ"

Браво! Кръщението винаги е добър избор. Пък и всичко това с умереността, здравия разум, еволюционната теория, взаимната търпимост, уважаваната ни национална традиция и пр. е вярно. Все пак най-важното си остава човек наистина да вярва, че има Бог, че Христос е Син Божи, Който е разпнат, за да бъдат опростени греховете ни, каквито имаме и е възкръснал след това. Без тази вяра кръщението става като чаена церемония - много красиво но малко самоцелно. След кръщаването е добре примерно поне веднъж на всеки три недели да се слуша литургия и да се взима Причастие. И, разбира се, по верски въпроси е най-добре да се пита някой свестен и мотивиран свещеник или да се четат православните богословски автори - и стари, и нови, а не да се вярва безпрекословно на приказките на разни възрастни дами, които обикновено схващат религията наистина като табиет. А тя всъщност си е духовен Път и иска самодисциплина, търпение и търсене. И дори чувство за хумор. Може би за приемане на кръщението свещеникът ще те посъветва да се изповядаш предварително, за да приемеш тайнството един вид "на чисто". Всъщност направо го попитай за това. Има начини човек да се подготви за изповед. Всъщност е добре отсега да си потърсиш някой свестен поп, който да свърши работата и да те посъветва дали преди приемане на тайнството трябва да си се запознала с някакви текстове, да си спазила може би някакъв вид пост, да си слушала катехизис и да си приета за "оглашена". Намери си кръстник. Някой по-възрастен от теб, достатъчно близък, самият той кръстен и - в идеалния случай - вярващ. Кръстникът се води за нещо като наставник на кръщавания. Горе-долу като кум за младоженци Най-приятно е да се кръсти човек в "Св. София". Там свещениците Ангел и Веселин са големи симпатяги, половин София ги харесва - нито се превземат, нито претупват службата, нито си мрънкат под носа. Каквото и да ти разправят, религията не е някакъв набор от суеверия, а е вид екзистенциално убеждение. От свещеници и от добра литература ще научиш повече отколкото от госпожите в рода Действай и после разправяй как е минало. Едит: не споменавай пред свещеника си и дума за икуменизъм. Икуменизмът е съвременно учение за сближаване между християнските изповедания и между християните и принадлежащите към други религии. Православните свещеници по принцип гледат много негативно на това учение. То е с католически произход и нашите попове като цяло са подозрителни към икуменистите.

Алилуя! Най-сетне опит за дефиниция! Поздравления, това е то абстрактното мислене. Е, аз се опитвам освен това да отделя "истина" от "факт", но и тази дефиниция тук е работна.

Да бе, Марушке, ама и Фичино е бил католик, а ти и двамата не си ги чела А католиците не вярват в прераждането. Инак той и прадядо ми е бил масон, ама атеист

Е, хубаво де, и аз не съм служил в армията, ама все филми съм гледал, книги съм чел, баща и брат имам, които все нещо са ми споменавали. Не мога да допусна, че всичкото ново преводач е сираче, само дете, момиче, първокурсниче и през живота си на кино не е ходило, книга не е отваряло и прочие. Все едно Малката кибритопродавачка превежда книги Едит: Макар че какво се правя и аз на ощипан... Една позната преди месец ми вика: - Маноле, закъсах, скъсаха ме на един изпит, дай нещо литература и малко помощ, така. Викам си, кой съм аз да откажа на девойка в беда. Дадох там книги, даже услужливо продиктувах няколко общи дефиниции. Мацето реши да повтори пред мен "наученото" и се хванах за главата. Че преподавателите в СУ са идиоти и не могат да обясняват - това го знам. Не знаех обаче, че и аз съм идиот. Дето се вика в даскалския виц, "трети път обяснявам теоремата, накрая и аз я разбирам, а тия все ме гледат като изоглавени". Както и да набивам, нищо не помага

Богданов, прав си, но се успокой - доколкото човек никога не може да предвиди бъдещето, а само да го прогнозира според информацията, с която вече разполага, свободата на волята ни е ненакърнима Този, Който знае и бъдещето, просто не е човек, така че Той да му мисли.

Айде по-кротко. Михай казал нещо и айде да го изядем. Два постинга по-надолу си е изяснил позицията и толкова. Ние си имаме нещо като емоционален проблем, защото македонските братовчеди наистина вбесяващо се правят, че не са ни никакви. Сърбите в момента имат подобен проблем с Черна Гора. Михай, интересно ми е - румънците имат ли подобен проблем, примерно, с Молдова?

Божеее, то и без речници човек трябва да е рядко неграмотен, за да роди началник-кабинет на армията...