glishev

Спандю пак изби рибата

Обаче явно спорът дори не е само относно това дали ранните българи са били от ирански или от тюркски произход. Разговорът вече опира и до това какво означават самите понятия "ирански" и "тюркски", как се употребяват термини за класификация. Пък и до това кои термини се отнасят до езика, кои - до материалната култура... Да не говоря, че част от участниците в темата просто трябва да прочетат още доста извори, хем по-разнообразни. На мен ми беше интересно това, което Маготин каза за сарматския тип материална култура на ранните българи. Оттам нататък чета предимно глупости. Романе, губим си времето, пак се почна троленето около темата.

Има две български "интелигенции", ако си послужим с руската дума. Нямам предвид техническата и хуманитарната, а по-скоро едно друго разграничение: независимата и казионната. Първата практически никога не е била близка с властта в България, а е постигала своите успехи и неуспехи самостоятелно. Втората е в тясна симбиоза с властта - особено, но не само в НРБ. От казионната интелигенция няма как да се очакват особени заслуги към нацията. А независимата на практика досега е създавала целия ценен културен продукт на страната - обикновено въпреки неблагоприятните условия. Не е учудващо, че при такива обстоятелства немалко значими личности от културната ни история предпочитат да изтърсят дори българския прах от обувките си и да си търсят щастието другаде. Други пък се отчайват. Трети остават тук и вършат работата си за относително малък кръг ценители и обикновено посмъртно намират място в читанките.

А защо не? Но българите как ли не са наричани, включително и "мизи", и "хуни", и "мирмидонци", и "скити". Както и много други народи са наричани как ли не, включително "скити" - но неправилно. Архаизиращо. Това е то. Или четеш повечко и го схващаш, или се правиш на три и половина.

Не ги разбираш ти тия работи, Романе. Щом войската е със специално предназначение, не е важно кога ще се брои и какво ще яде

Сиреч пак стигаме до Криво Подкрушино. Почвам изобщо да се съмнявам, че някога ще стигнем до името на т. нар. Ивайло.

Графе, може да си прав и да става дума непосредствено за хинтерланда на столицата. Просто споменавам, че самата дума "Византия" на славянските езици е образувана доста отдавна като име на територия. Не знам как стои въпросът с оригинала на Манасий на гръцки.

То в изворите често пише разни неща, които трябва да се четат критично. Като с милиона перси на Херодот

"Българите са скити" рече и отсече Ресавски, но Романа е прав, че "скити" в средновековни източници далеч не е употребявано нито само за българите, нито пък само като чисто етническо обозначение. "Скитски произход", "скитски начин на живот", "скитски народи" и така нататък са употребявани от много византийски, а и не само византийски автори, за да се обозначи най-общо било произход от териториите на някогашна Скития, било изобщо номадски бит. Справката за тази многозначна употреба в изворите би била много дълга и всъщност вече е правена от доста филолози. По-назад споменах, че включително маджарите са прибавяни към "скитските" народи със "скитски" начин на живот например от Лъв VI (с уточнението на Йончев). Същото ще намерим у други автори примерно за хуните, аварите, гепидите, печенегите, куманите, та дори и татарите - точно така, татарите също са наричани "скити" във византийски източници. Сещам се, че Кристофър Марлоу в "Тамерлан Велики" нарича Тамерлан "скитски пастир". По логиката на Ресавски би трябвало да се доверим тутакси на някаква комбинация от буквално разбирани византийски автори, да прибавим към него ренесансовата пиеса и да получим накрая безспорната историческа "истина" че щом е наречен "скит", значи и Тамерлан е... българин Няма да ми омръзне да давам любимите си примери: - в "Сага за Инглингите", първата от свода "Хеймскрингла" Снори Стурлусон нарича шведите "скити" и Швеция - "Скития"; - в Арброутската декларация шотландските барони обявяват народа на скотите за "скитски" и произхождащ от "Скития"; - а пък Ян Длугош в хрониката си нарича поляците "сармати" Впрочем, "хуни" е използвано в средновековни източници също като "скити", за да обозначи много повече от точна етническа принадлежност. Примерно аварите са "хуни" за Айнхард. Но за Екехард IV маджарите също са "хуни". А въпреки това ние днес отлично знаем, че хуните са си хуни, аварите - авари и маджарите - маджари, без изобщо да се объркваме. Защото сме наясно с византийската архаизация на етнонимите. Знаем също, че по линия на архаизацията османските турци например биват наричани "перси", а маджарите - "турки". Пълен хаос И какво следва от него? Ами следва това, че любителят, който не е и чувал за Екехард, Снори или Арброутската декларация, се обърква, приема всичко за чиста монета, не схваща проблема за архаизацията и накрая всички се оказват хем скити, хем българи

Да, хипотези много, а сигурност - никаква. Но няма как, като разполагаме с толкова, работим на тъмно Инак гръцкото lachanon за зеленчук вероятно се родее с латинското legumen със същото значение. Ако "Лахана" наистина е било прозвище на т. нар. "Ивайло" с това си звучене, то на среднобългарски нямаме засвидетелствана дума за зеленчук, сродна с гръцката и следователно обяснението на Пахимер през гръцкото значение съвсем спокойно може да е невярно. Доколкото в близките славянски езици има засвидетелствани думи като "лохань" (пак от гръцки произход, тоест разпространени вероятно пак през среднобългарски), то би трябвало да се порови из българската и изобщо славяноезичната база текстове от XII-XIV в. за думи, близки по смисъл и сродни по значение както с lachanon ("зеленчук"), така и с lekane ("паница"). Може да изскочи нещо, кой знае. Информираността ни за името на този български цар е толкова малка, че всяка възможност трябва да се разгледа. "Корд" или "корда" за "стадо" вероятно се родее с "чърда", "чарда" и "черда" със същия смисъл. Предполагам, че за да се образува "ч" от "к", коренът трябва да е изглеждал така в праславянски: *kjred- или *kjrьd-. Което пък ме навежда за възможна етимологическа връзка с германизми като herd, "стадо". Всичко това само по себе си не е особено ценно, но ако пахимер все пак е донякъде прав, то може да излезе, че "Лахана" е лично име (с неясна, пък и недотам важна етимология), а "Кордуква" - прозвище, обозначаващо занимание, "Пастир". Но и това е само догадка.

Забелязах, че не си разбрал Карай.

Въпросът ти в случая не беше дали българите са тюрки, а дали маджарите са били наричани някога "скити". На това отговорих. Пак не си доразбрал.

Зитко, поне аз нямам отговор. За мен това е лице с неизвестно име - една от многото неизяснени личности на Второто църство, пък и изобщо на българското Средновековие. Хрумна ми, че на руски думата "лоханка", "лохань" означава нещо като легенче (от гръцкото lekane), копаня, коритце, тасче - във всеки случай съд с не особено престижна употреба. Подобна дума има и на полски. Та се питам дали е възможно прозвището "Лахана" да произлиза от тази или подобна дума, стига тя да е съществувала в среднобългарски, разбира се.

За момент си представих как Ксеркс повежда населението на цяла днешна София от Персеполис към Хелеспонта.

Е, това е малко прекалено драматично представяне. Неслучайно казах, че добросъвестният изследовател трябва да се концентрира върху самия средновековен материал, а не върху политически притеснения. Смятам тази концентрация за напълно възможна - но, разбира се, тя иска четене на няколко езика, още по-добре на старинните такива. Неизбежна необходимост.

Давай направо. Бездруго забива в сума ти офтопици. Не се научиха тия хора.

"Скити", Ресавски, за "скити" ставаше дума, а не за "турки". ти за това питаше и за това съм ти отговорил. Концентрирай се при четене и слагай запетаи около обръщенията. Йончев хубаво е доизкоментирал.

Не отричам. Много як филм.

Въпросът е съвсем ясно зададен, но е употребен глаголът "съм" вместо глаголът "съществувам". Типична употреба във философски текстове. Човекът пита дали справедливостта съществува (така де, на субстанциално ниво). Разбира се, отговорът по същество би бил, че съществува по начина, по който го правят всички абстрактни понятия. По-сложният въпрос следва от вече зададения: може ли да се дефинира що е справедливост.

Можем да се запитаме кои действия интуитивно бихме нарекли "справедливи" или пък "несправедливи" и оттам да си зададем втори въпрос - кое е общото между тези действия, за да изведем тъкмо това общо като дефиниция. За начало - справедливост или несправедливост може да има само от страна на човек и най-често - към друг човек. Разбира се, в религиозно отношение справедливостта и несправедливостта могат да се отнасят и към Бога, но доколкото Бог би трябвало или да не съществува, или пък - ако съществува - да е разумен, тогава изобщо можем да кажем, че справедливостта и несправедливостта съществуват там, където има разум, който да мисли за тях. Общо взето, справедливостта се определя от човека. Разбира се, можем да си послужим и с езиковата интуиция: в думата "справедливост" намираме корена "прав-", свързан по смисъл с "правилни" действия (и това далеч не е само на български). Тоест справедливо е правилното. А кое е правилно? Всяко общество само решава този въпрос, но доколкото между различни общества все пак може да има редовни отношения, значи има някакво най-малко общо кратно схващане за това що е справедливо, споделяно от всички хора. Най-вероятно накрая ще опрем до златното правило на етиката: "Прави на другите това, което искаш те да правят на теб и не им прави това, което не искаш те да правят на теб." Mutatis mutandis, разбира се. Общественият договор изисква още уговорки, защото е очевидно, че тъмничарят не би искал да бъде затворник, а все пак затвори са нужни Значи освен златно етическо правило, справедливостта най-общо изисква и предвидимост плюс постоянство на ефектите от човешките действия. И то предвидимост и постоянство на действията, която да съответства на споменатото правило. Все пак не е редно за усмивка да получаваме шамар Но всичко това е средношколски подход. Далеч сме от дефиницията и аз надали бих могъл да я дам. Мога само да работя с интуициите, дадени ми от възпитанието и да давам лесни примери с надеждата това да не е безполезно.

И то частично екипна. Извинявам се и аз, но бях в готовност по-скоро за петък.

Chushingura или "Четиридесет и седемте ронини" (1962), с любимите Такаши Шимура и Тоширо Мифуне. Има го в сайта на познатата ви африканска републичка и е със съвсем прилични вградени английски субтитри. Докато чакам тази година да излезе новото филмово недоразумение по хубавата стара историйка за закъснялата вендета на 47-те, гледах японската лента и страшно се изкефих. Като по учебник е. Всичко е вътре - замъци, обноски, капещ вишнев цвят, моралният упадък на шогунските служители, залезът на воинското съсловие и дискретният възход на камигата, малко странен хумор, несъвместимите задължения, любовта, честта, смъртта и други такива спътници на самурайското битие. Направо коментар към "Рицарят, Смъртта и Дяволът". Филмът не е бавен, но въпреки това продължава три часа и половина. Направо си е епос като полския "Потоп". Отделни кадри напомнят на укийо-е, рисувани по мотиви от историята за 47-те. Много фина работа. Към края на филма това изображение от Кунийоши направо е поставено пред камерата с декор и актьори: За незапознатите - около 1700 г. един високопоставен служител на шогуна оскърбява провинциален японски феодал; онзи, естествено, гневно вади меч срещу по-висшестоящия на публично място, заради което му е заповядано да се самоубие, а кланът му е разпуснат. Няколко десетки от ронините на закрития клан дебнат сгоден момент за отмъщение срещу високопоставения служител и напук на чувствата си се преструват на мирни граждани. От това очакване се поражда доста голямо напрежение, защото обществото, малко или повече, очаква вендетата да започне всеки момент. Историята си е съвсем истинска, но постепенно е придобила литературно значение - многократно е драматизирана в театрите, разказвана е в хроники и новели, а в двайсети век е филмирана няколко пъти. Сега, разбира се, Холивуд се кани да осакати и нея, но лично аз се каня да си потърся и останалите японски филми, правени от петдесетте до осемдесетте, защото не ми се гледа кич, а нещо по-добро. Японските костюмни драми от 50-те и 60-те изобщо са си епоха в киното - и очевидно далеч не само Куросава си струва да се гледа. "Харакири" (1962) е на Масаки Кобаяши; Chushingura, който сега препоръчвам - на Хироши Инагаки; Ugetsu monogatari (1953) е на Кензо Мицогучи и взима Сребърния лъв във Венеция, а Jigokumon (1953) е на Теиноске Кинугаса и обира както "Оскар" за най-добър чуждестранен филм, така и наградите на BAFTA и Кан.

Лъв VI пише, че и българите, и маджарите имат "скитски" начин на живот и са "скитски" народи. Тук е мястото на въпроса доколко съвременните българи имаме генетична близост с първите българи

Ако Ксеркс беше разставил цели 30 гарнизона от по 50 000 души между Хелеспонт и Тесалия, пак щяха да му останат 200 000 войници (от общо 1 700 000, споменати от Херодот) само за Термопилите, Атика и Пелопонес - и на това отгоре щеше да промени демографията на Балканите много трайно Абсурдно е дори само като си го помисли човек. Така и не разбрах - тия 170 мириади на Херодот само от войници ли се състоят?

Всеки път като стане дума за тези неща, наблягам на това, че наличието на феоди и феодали не е същото като закрепостяването. Двете често вървят заедно, но невинаги. Не бива да се смесват непременно понятията "феодализъм" и "крепостничество". По-горе в темата, а и в законодателствата на уесексци и Каролинги е отбелязано, че всеки свободен трябва да си намери сеньор - никъде обаче в средновековните източници не е правена разлика между Германия и Галия по този показател. В империята на Каролингите процесите текат паралелно и от двете страни на Рейн, без документирано изоставане на десния бряг. Тоест дори в "свободна" Германия има господари и хора на господарите. Същото важи и за Ирландия, и за Скандинавия - все места, където римска власт не е имало. Същото и за термина "васал", ключов за феодалните структури, който смислово се покрива с латинското понятие "клиент" и с германското þegn, а инак е от келтски произход. Не толкова крепостничеството на селяните, колкото васалната обвързаност на воините създава собствено феодални структури. А тази обвързаност определено е позната и извън лимеса. Впрочем, между германските племена още в късната Античност има вътрешни конфликти, които - както и в степите - понякога създават етнически обагрена йерархия. За още по-голяма нюансираност на картината, в Галия има голяма група феодали предимно от гало-римски, а не от германски произход: епископите. Отделно, ако говорим за крепостничеството, самото наличие на ранен германски термин за крепостник (þral) свидетелства, че не само прякото римско влияние води до крепостничество. Тази прослойка може да бъде проследена и в Скандинавия, и в Германия, и в англосаксонска Британия. --------- Тоест - появата на васална обвързаност, на феодални отношения и на крепостничество в самата Германия не отстъпва във времето от същите процеси в Галия. Това личи, както казах, от законодателството и от донякъде сходно протичащи процеси и на други места извън бившия лимес. Няма каролингски капитуларий, който да отбелязва разлика в процесите между източната и западната част на Австразия, да речем. Между IX и XII в. няма документирана разлика в отношенията между antrustiones и domnus от двете страни на Рейн. "Първична" германска свобода се наблюдава в по-скоро изолирани случаи като Фризия. Рейн, общо взето, се явява по-скоро наша психологическа граница, а не толкова средновековна бариера за развитието на феодалните отношения. По тази тема на същото мнение са Гансхоф, Блок и Бартелеми.