glishev

Милионите на Дарий и Ксеркс явно вече са били избити от тристате спартиати при Термопилите, десетте хиляди атиняни при Маратон и може би дори още по-малобройните моряци при Саламин; после Кир Млади направил грешка, та допуснал още едни десет хиляди гърци да избият милиони перси при Кунакса за голямо неудоволствие на Артаксеркс; затова Дарий Кодоман вече нямал милиони, които да противопостави на трийсетте хиляди македонци и гърци на Александър. Ще излезе, че един грък убива средно по двайсетина-трийсет хиляди перси през живота си.

Накъсо, Южняк: независимата интелигенция в България няма това, което се нарича powerbase. Дори без да обвиняваме народа, тази независима интелигенция действително няма възможностите, лостовете, с които да наложи своите визии на мнозинството. Не говоря за безполезност или липса на характер; говоря за два напълно разделени ментални свята на една и съща територия. Мога веднага да предложа няколко имена на изключително значими независими създатели на културен продукт от новата и най-новата ни история: Гео Милев, Николай Райнов, Яворов, Пенчо Славейков, Константин Величков. Да посоча и по-нови: Георги Батаклиев, Радой Ралин, Цочо Бояджиев, Иван Теофилов. Това са хора с несъмнени заслуги, но без дълбоко влияние извън собствената си среда. Те формират висока култура и дори висок критерий за живота - морален, политически, научен, художествен. Но нямат абсолютно никаква възможност да възпитават вкусовете спрямо собствения си критерий. Причините, покрай всичко останало, са и в съзнателното противодействие на казионната "интелигенция", а тя действително не е рожба на НРБ; НРБ само я усъвършенства. Отделно от това, но в съзвучие с казионните заклинания за "патриотично" (разбирай: посредствено) съдържание на националната култура стои и демократизмът а ла Иван Хаджийски. Този демократизъм не е положително явление - той е просто недоверие към всичко неординерно, стоящо или опитващо се да стои над ежедневието. Ефектите са ясни.

Чудно тогава защо и Александър не е повел милиони гърци, македони, траки, илири и прочие към Персия

Това за географията и природните условия си е страхотен метод, изобщо не го отхвърлям. Просто споделям, че не бих се изказвал относно броя на населението, защото собствените ми интереси са съвсем различни. Инак Гансхоф пише "Феодализмът" може би през петдесетте и наистина се опира най-вече на документи. Бартелеми с "Рицарството" прави същото (книгата е преведена у нас и е страшно интересна, но за съжаление изложението стига само XII в.) Блок с "Феодалното общество" определено разчита на по-разностранен метод в сравнение с документалния, тоест може би повече би ти харесал. Но и той стига до същите изводи. Като за теб може би най-добре би звучал Льо Гоф ("Цивилизацията на средновековния Запад" е преведена и издадена у нас), защото той наистина задълбава много в материалната култура, технологиите и демографията. Той, разбира се, също не намира разлики във феодализирането на Германия в сравнение с Франция. Сега си взех да препрочета "Карл Велики" на Фавие и там също не намирам някакво разграничение между галските и германските владения на Карл. Същото мога да кажа и за "Каролингите и каролингската империя" на Алфен, която ми е под ръка. Но да оставим авторитетите на мира, те все пак може и да страдат от някаква наследена историографска инерция (пък и не би било лошо да се види какво пишат немски автори по темата, защото аз ползвам главно французи). Видимият факт е, че според капитулариите и хрониките в VIII-IX в. едни и същи като брой и тип казуси пред кралските курии възникват относно земевладението. Тоест от съдебната практика и разказите за семейни конфликти виждаме, че едни и същи процеси текат по еднакъв начин и с еднаква скорост и от двете страни на Рейн. Ще кажеш, че документите може неволно да изкривяват картината, защото приравняват две различни обществени ситуации посредством еднаква терминология и за двете. Бих допуснал, че си прав, но тук не става дума само за терминология, а и за описание на възникващите случаи. Тоест проблемите на земевладението и васалната обвързаност поне през VIII и IX в. действително са еднакви в двете Франкии. Още повече, че при сравнение с германската култура на англосаксонските харти от същия период просто изпъква различието в проблемите. В IX в Англия такова нещо като феодализъм още няма. Но вече наблюдаваме формирането му и в Галия, и в Германия. Имай предвид, че дори чисто административно по времето на Пипин, Карл, Лудвиг Благочестиви и Лотар Рейн не е граница - областите Австразия и Бургундия се простират и по двата бряга на реката. Това положение се запазва чак до времето на Ришельо (!): примерно по време на Първия кръстоносен поход лотарингският херцог Годфроа (или Готфрид) е васал на германския император, а не на френския крал. Лотарингия изобщо си е немска област. Мец, който е доста на запад от Рейн, е град в империята. По-горе вече споменах, че "кралство" Арл и цял Прованс дълго време след временния колапс на Западна Франкия остават под зависимост от императора. А знаеш, че и чисто езиково германският алзаски се запазва в масова употреба чак до 1918, ако не идо по-късно. Повтарям: Рейн не е граница на тип обществени отношения в дадения период. Мислен е като стратегическа граница от Юлий Цезар и по-късно - чак от Ришельо. Но през цялото Средновековие Рейн е ос, комуникационно средство, а не преграда на феодалния свят. Неслучайно Гансхоф определя феодализма като типичен за цялата територия не от Пиринеите до Рейн, а от Лоара до Елба (!). Не споря относно това, че цялостно Германия може да е по-слабо развита от Галия. Допускам го. Но непосредствено около двата бряга на Рейн се ражда типичната феодална структура (спомни си рейнските замъци от малко по-късния период - еднаква гъстота по двата бряга). Защото по своя произход феодализмът наистина не е нито само римски, нито само германски, а е и двете. Затова съм готов да приема, че неговото развитие започва именно от самите земи на франките, по-точно - от двете части на Австразия, непосредствено по двата бряга на Рейн: бившата контактна зона на лимеса. За феодализъм например по-трудно можем да говорим в Прованс - поне през разглеждания период VIII-IX в. Там има прекалено силна приемственост на градската култура. Ранната феодализация, от друга страна, може да се е забавила и в по-"примитивни" германски земи като Фризия, Саксония и Тюрингия. По средата остава обаче именно оста на "татко Рейн", протичащ през сърцето на Австразия. Феодалната структура, едновременно късноримска и германска, се "излъчва" в две посоки от тази територия - и на запад към Лоара, и на изтък към вътрешността на Германия. Ето защо германоезичните епископи в Регенсбург и Аахен имат същите проблеми и задачи като романоезичните си събратя в Лион и Соасон. И ето защо феодалните структури се оказват много активни и по другата голяма река на лимеса - Дунав. Австрия не само е пълна с феодални замъци като Франкония, но и по същия начин става център на високата феодална култура. Бас държа, че ще намерим достатъчно примери за нея и в Бавария, също контактна зона между антична Германия и старата Римска империя.

Спандю пак изби рибата

Обаче явно спорът дори не е само относно това дали ранните българи са били от ирански или от тюркски произход. Разговорът вече опира и до това какво означават самите понятия "ирански" и "тюркски", как се употребяват термини за класификация. Пък и до това кои термини се отнасят до езика, кои - до материалната култура... Да не говоря, че част от участниците в темата просто трябва да прочетат още доста извори, хем по-разнообразни. На мен ми беше интересно това, което Маготин каза за сарматския тип материална култура на ранните българи. Оттам нататък чета предимно глупости. Романе, губим си времето, пак се почна троленето около темата.

Има две български "интелигенции", ако си послужим с руската дума. Нямам предвид техническата и хуманитарната, а по-скоро едно друго разграничение: независимата и казионната. Първата практически никога не е била близка с властта в България, а е постигала своите успехи и неуспехи самостоятелно. Втората е в тясна симбиоза с властта - особено, но не само в НРБ. От казионната интелигенция няма как да се очакват особени заслуги към нацията. А независимата на практика досега е създавала целия ценен културен продукт на страната - обикновено въпреки неблагоприятните условия. Не е учудващо, че при такива обстоятелства немалко значими личности от културната ни история предпочитат да изтърсят дори българския прах от обувките си и да си търсят щастието другаде. Други пък се отчайват. Трети остават тук и вършат работата си за относително малък кръг ценители и обикновено посмъртно намират място в читанките.

А защо не? Но българите как ли не са наричани, включително и "мизи", и "хуни", и "мирмидонци", и "скити". Както и много други народи са наричани как ли не, включително "скити" - но неправилно. Архаизиращо. Това е то. Или четеш повечко и го схващаш, или се правиш на три и половина.

Не ги разбираш ти тия работи, Романе. Щом войската е със специално предназначение, не е важно кога ще се брои и какво ще яде

Сиреч пак стигаме до Криво Подкрушино. Почвам изобщо да се съмнявам, че някога ще стигнем до името на т. нар. Ивайло.

Графе, може да си прав и да става дума непосредствено за хинтерланда на столицата. Просто споменавам, че самата дума "Византия" на славянските езици е образувана доста отдавна като име на територия. Не знам как стои въпросът с оригинала на Манасий на гръцки.

То в изворите често пише разни неща, които трябва да се четат критично. Като с милиона перси на Херодот

"Българите са скити" рече и отсече Ресавски, но Романа е прав, че "скити" в средновековни източници далеч не е употребявано нито само за българите, нито пък само като чисто етническо обозначение. "Скитски произход", "скитски начин на живот", "скитски народи" и така нататък са употребявани от много византийски, а и не само византийски автори, за да се обозначи най-общо било произход от териториите на някогашна Скития, било изобщо номадски бит. Справката за тази многозначна употреба в изворите би била много дълга и всъщност вече е правена от доста филолози. По-назад споменах, че включително маджарите са прибавяни към "скитските" народи със "скитски" начин на живот например от Лъв VI (с уточнението на Йончев). Същото ще намерим у други автори примерно за хуните, аварите, гепидите, печенегите, куманите, та дори и татарите - точно така, татарите също са наричани "скити" във византийски източници. Сещам се, че Кристофър Марлоу в "Тамерлан Велики" нарича Тамерлан "скитски пастир". По логиката на Ресавски би трябвало да се доверим тутакси на някаква комбинация от буквално разбирани византийски автори, да прибавим към него ренесансовата пиеса и да получим накрая безспорната историческа "истина" че щом е наречен "скит", значи и Тамерлан е... българин Няма да ми омръзне да давам любимите си примери: - в "Сага за Инглингите", първата от свода "Хеймскрингла" Снори Стурлусон нарича шведите "скити" и Швеция - "Скития"; - в Арброутската декларация шотландските барони обявяват народа на скотите за "скитски" и произхождащ от "Скития"; - а пък Ян Длугош в хрониката си нарича поляците "сармати" Впрочем, "хуни" е използвано в средновековни източници също като "скити", за да обозначи много повече от точна етническа принадлежност. Примерно аварите са "хуни" за Айнхард. Но за Екехард IV маджарите също са "хуни". А въпреки това ние днес отлично знаем, че хуните са си хуни, аварите - авари и маджарите - маджари, без изобщо да се объркваме. Защото сме наясно с византийската архаизация на етнонимите. Знаем също, че по линия на архаизацията османските турци например биват наричани "перси", а маджарите - "турки". Пълен хаос И какво следва от него? Ами следва това, че любителят, който не е и чувал за Екехард, Снори или Арброутската декларация, се обърква, приема всичко за чиста монета, не схваща проблема за архаизацията и накрая всички се оказват хем скити, хем българи

Да, хипотези много, а сигурност - никаква. Но няма как, като разполагаме с толкова, работим на тъмно Инак гръцкото lachanon за зеленчук вероятно се родее с латинското legumen със същото значение. Ако "Лахана" наистина е било прозвище на т. нар. "Ивайло" с това си звучене, то на среднобългарски нямаме засвидетелствана дума за зеленчук, сродна с гръцката и следователно обяснението на Пахимер през гръцкото значение съвсем спокойно може да е невярно. Доколкото в близките славянски езици има засвидетелствани думи като "лохань" (пак от гръцки произход, тоест разпространени вероятно пак през среднобългарски), то би трябвало да се порови из българската и изобщо славяноезичната база текстове от XII-XIV в. за думи, близки по смисъл и сродни по значение както с lachanon ("зеленчук"), така и с lekane ("паница"). Може да изскочи нещо, кой знае. Информираността ни за името на този български цар е толкова малка, че всяка възможност трябва да се разгледа. "Корд" или "корда" за "стадо" вероятно се родее с "чърда", "чарда" и "черда" със същия смисъл. Предполагам, че за да се образува "ч" от "к", коренът трябва да е изглеждал така в праславянски: *kjred- или *kjrьd-. Което пък ме навежда за възможна етимологическа връзка с германизми като herd, "стадо". Всичко това само по себе си не е особено ценно, но ако пахимер все пак е донякъде прав, то може да излезе, че "Лахана" е лично име (с неясна, пък и недотам важна етимология), а "Кордуква" - прозвище, обозначаващо занимание, "Пастир". Но и това е само догадка.

Забелязах, че не си разбрал Карай.

Въпросът ти в случая не беше дали българите са тюрки, а дали маджарите са били наричани някога "скити". На това отговорих. Пак не си доразбрал.

Зитко, поне аз нямам отговор. За мен това е лице с неизвестно име - една от многото неизяснени личности на Второто църство, пък и изобщо на българското Средновековие. Хрумна ми, че на руски думата "лоханка", "лохань" означава нещо като легенче (от гръцкото lekane), копаня, коритце, тасче - във всеки случай съд с не особено престижна употреба. Подобна дума има и на полски. Та се питам дали е възможно прозвището "Лахана" да произлиза от тази или подобна дума, стига тя да е съществувала в среднобългарски, разбира се.

За момент си представих как Ксеркс повежда населението на цяла днешна София от Персеполис към Хелеспонта.

Е, това е малко прекалено драматично представяне. Неслучайно казах, че добросъвестният изследовател трябва да се концентрира върху самия средновековен материал, а не върху политически притеснения. Смятам тази концентрация за напълно възможна - но, разбира се, тя иска четене на няколко езика, още по-добре на старинните такива. Неизбежна необходимост.

Давай направо. Бездруго забива в сума ти офтопици. Не се научиха тия хора.

"Скити", Ресавски, за "скити" ставаше дума, а не за "турки". ти за това питаше и за това съм ти отговорил. Концентрирай се при четене и слагай запетаи около обръщенията. Йончев хубаво е доизкоментирал.

Не отричам. Много як филм.

Въпросът е съвсем ясно зададен, но е употребен глаголът "съм" вместо глаголът "съществувам". Типична употреба във философски текстове. Човекът пита дали справедливостта съществува (така де, на субстанциално ниво). Разбира се, отговорът по същество би бил, че съществува по начина, по който го правят всички абстрактни понятия. По-сложният въпрос следва от вече зададения: може ли да се дефинира що е справедливост.

Можем да се запитаме кои действия интуитивно бихме нарекли "справедливи" или пък "несправедливи" и оттам да си зададем втори въпрос - кое е общото между тези действия, за да изведем тъкмо това общо като дефиниция. За начало - справедливост или несправедливост може да има само от страна на човек и най-често - към друг човек. Разбира се, в религиозно отношение справедливостта и несправедливостта могат да се отнасят и към Бога, но доколкото Бог би трябвало или да не съществува, или пък - ако съществува - да е разумен, тогава изобщо можем да кажем, че справедливостта и несправедливостта съществуват там, където има разум, който да мисли за тях. Общо взето, справедливостта се определя от човека. Разбира се, можем да си послужим и с езиковата интуиция: в думата "справедливост" намираме корена "прав-", свързан по смисъл с "правилни" действия (и това далеч не е само на български). Тоест справедливо е правилното. А кое е правилно? Всяко общество само решава този въпрос, но доколкото между различни общества все пак може да има редовни отношения, значи има някакво най-малко общо кратно схващане за това що е справедливо, споделяно от всички хора. Най-вероятно накрая ще опрем до златното правило на етиката: "Прави на другите това, което искаш те да правят на теб и не им прави това, което не искаш те да правят на теб." Mutatis mutandis, разбира се. Общественият договор изисква още уговорки, защото е очевидно, че тъмничарят не би искал да бъде затворник, а все пак затвори са нужни Значи освен златно етическо правило, справедливостта най-общо изисква и предвидимост плюс постоянство на ефектите от човешките действия. И то предвидимост и постоянство на действията, която да съответства на споменатото правило. Все пак не е редно за усмивка да получаваме шамар Но всичко това е средношколски подход. Далеч сме от дефиницията и аз надали бих могъл да я дам. Мога само да работя с интуициите, дадени ми от възпитанието и да давам лесни примери с надеждата това да не е безполезно.

И то частично екипна. Извинявам се и аз, но бях в готовност по-скоро за петък.