glishev

Дендро, много як разбор Само "спартианите" са спартиати и Термопилите се падат на юг от Тесалия, демек за персите са след прехода през тази област. Инак останалото е много добро и за пореден път прекрасно илюстрира как трябва да се отнасяме към изворите: внимателно.

Мерси за включването по темата, Спандю. Сега мога да ти отговоря и ето, правя го. Класическият развит феодализъм по-скоро се наблюдава още от дванайсети, а не чак от тринайсети век. В четиринайсети вече започва неговата голяма криза. Темата беше за най-ранните му прояви и ти съвсем точно си отбелязал произхода му още в каролингската действителност от девети век. Колкото до нейния произход обаче, не бих го ограничил само до Галия (тоест до Западна Франкия или бъдеща Франция на левия бряг на Рейн). Каролингският протофеодализъм се наблюдава еднакво и в Германия, и в Галия. Развитият, класически феодализъм от дванайсети век също се наблюдава еднакво във Франция и в Германия - припомни си популярната дефиниция, че "феодализъм" е типичния обществен страй между Лоара и Елба. Рейн изобщо не е граница на този тип обществени отношения. По-скоро е негова централна ос. Гансхоф коментира доста подробно невъзможността да отделим късноримските от германските корени на феодалните структури; римската вила и германското племе имат еднаква роля за формирането на феодалните връзки. Германският военен comitatus, тоест въоръжената свита на вожда ("дружината" в по-късна киевска употреба, пак под германско влияние) и свитата млади buccelarii на провинциалния гало-романски магнат не могат да бъдат разграничени - и от двете произтичат връзки на лична вярност и определен воински етос. Дори не е изключено самият ранногермански въоръжен комитат да има гало-романски произход: във втори век съществуват градове на германска територия като Аргенторат, Колония Агрипина и Могонциак или Монахиум; още Цезар отбелязва, че Рейн не е пълна езикова граница между гали и германи; и най-сетне, пак във втори век известно време функционират римските провинции Горна и Долна Германия, които са разположени между Рейн и Елба. Контакти и влияния между империята и земите на германските народи има поне от времената на Марий и с времето те само се задълбочават. За себе си съм приел, че например в трети и четвърти век германските народи по лимеса са под много сериозни римски влияния в материалната култура, а отчасти дори във военната си организация. В "Рицарството" Доминик Бартелеми също твърди, че римските и германските корени на рицарското съсловие са трудни за разграничаване едни от други. Мисля, че смело можем да говорим за култура на границата, на лимеса, на контактната зона - една недотам популярна страна на античната цивилизация. Това ще е по-скоро култура на местните авторитети, на малките пазарни и гарнизонни средища, на синкретичните богове, на грубата скулптура, на войнишкия латински, смесен с германски и келтски думи, на местните вождове и магнати със собствени въоръжени свити, вписващи се повече или по-малко успешно във военната и политическа структура на провинциалното ежедневие, но и на не много различните обичаи непосредствено отвъд границата. Тацит, разбира се, не би се съгласил с такава представа, но смятам, че той донякъде архаизира, уеднаквява и стилизира разказа си за германите - което не го прави неизползваем, а просто добавя нуждата от сравняването му с други автори. Не е вярно, че викингите и маврите тормозят само периферията на Западна Франкия (тоест Галия или Франция). В края на каролингската епоха викинги обсаждат Париж и дори достигат чак до Бургундия, доста навътре в континента; има и арабски набези, та дори и краткотрайни завоевания из Прованс и планинска Савоя - повтарям, доста след Карл Мартел. Отцепването на половин Нойстрия от нормандците също е доста сериозна криза. Мисля, че Галия е пострадвала дори от изолирани маджарски удари. Франция няма сериозен излаз на Средиземно море от средата на девети век поне до двайсетте години на тринайсети: Тулуза е самостоятелна, а Прованс най-често е под зависимост от германските императори, което означава, че големият житен път Рейн-Рона не е под контрола на френския крал. Не мога да коментирам дали населението на средновековна Германия е по-малко от това на Франция; според мен и тук трябва предпазливост. Същото важи и за предположените от теб ниски доходи на германските владения. --------- Тоест Германия съвсем не е по-малко феодализирана от Франция; но е много вероятно да си прав в това, че и в двете страни произходът на феодалните институции може да се търси в развитието на римската провинциална структура - защото всъщност дори Германия не е чак толкова лишена от римски влияния.

Може техническото название "Византия" да се е наложило успешно И заради безанта, в това има известна логика, защото думата е популярна и добре позната. Да ме поправи Галахад, ако бъркам, но мисля, че в българския превод на Константин Манасий поне на едно място се среща думата "Византия" (в женски род, а не "Византий" или "Византион", което би било по-очаквано). Възможно е пак да става дума за по-особено склонение на името на града, но е възможно също така да става дума и за страната, принадлежаща на този град, тоест за "Византия" в смисъла, в който употребяваме понятието и днес. Замислете се, че на западните езици говорим за Byzantium или Byzance, което е името на самата столица; а на славянските езици говорим за "Византия", което е име в женски род, име на цяла страна. Тоест на руски и на български понятието "Византия" не е образувано пряко като заемка от ранномодерна западна историография, а си е стара, съществуваща славянска дума.

Което и мен изненада.

Темата е любопитна. Повечето грамотни се самоопределят като "ромеи", но дори за тях това вече означава конкретно гръкоезични православни. А вече в XIV в. се появяват и грамотни лица, които в зависимост от контекста говорят за себе си като за "елини", разбира се, без да се имат за езичници. Понятието "елини" вече не значи същото, което е означавало в VII в., а отново хора, които говорят гръцки. За "мълчащото мнозинство", тоест за простолюдието на пост- и паравизантийските гръцки държави не знаем много, но е възможно да се имат просто за "християни". За това има податки вече от османския период, пък и дори още от IX в. Не е изключено част от гръкоезичните православни поданици на латински сеньори да имат себе си за "грики" по името на простонародния средногръцки. И, естествено, не е изключено гръкоезичните православни, независимо дали под гръцка или под латинска власт, да се самонаричат с различни имена ("ромеи", "християни" и "грики", а в случая с грамотните - и "елини") според това за пред кого употребяват съответното самоназвание. Ако изобщо има систематичност на самоопределението, особено сред простолюдието - а за мен това е силно проблематично! - то тази систематичност е сложна. За чужденците, разбира се, определението е дистанцирано и следователно по-лесно: латините и славяните говорят за "гърци"; арабите говорят за "рум" (макар че "рум" могат да бъдат и турци-мюсюлмани на бивша византийска територия, обговаряни в арабски текст); за арменците и арабите-християни пък има "мелекити", тоест буквално "царски хора" - това означава привърженици на гръцката форма на православие. ---------- Ако трябва да опростя материята - а това трябва винаги да се прави предпазливо - ще кажа, че обикновеният гръкоезичен православен най-често смята себе си за "християнин"; василевсът и общността като цяло са "на ромеите"; а грамотната прослойка от населението в този период от време на време кокетничи със самоопределението "елини". А чужденците като цяло не се интересуват от всичко това и наричат тази общност на гръкоезични православни с общото име "гърци".

Самата поема в оригинал е приятна; преводът също е майсторски.

Не знам къде си попаднал на него. Това е българският превод от Любомир Николов на Толкиновата поема "Philomythus to Misomythus". Тя има и още едно заглавие: "Mythopoeia". Мисля, че е писана през трийсетте години. Толкин я посвещава на своя колега и приятел Клайв Луис, който също е писател, а под влияние на Толкин постепенно става християнин, дори християнски философ, а и един вид постромантичен автор също като Толкин. "Митолюбецът" в случая е самият Толкин. "Митомразецът" - Луис. С времето ролите донякъде се обръщат.

Аз да се обадя пак със старата песен - не по последните постинги, а по заглавието на темата. Приятно ми е, че тя се съживи. Навремето имахме във форума потребител, който смяташе, че Византия действително е Римската империя - и то че само тя е Римската империя, защото политическата приемственост е очевидна. Монте Кристо казваше: "Рим не е само Рим", но имаше отново предвид конкретно Византия. Аз си имам тезата, че Рим наистина не е само Рим, защото римското наследство не е нито само политическо, нито само културно, а е безкрайно разнообразно - и се проявява по различни начини в различни краища на Стария свят. Тоест - Рим е и Византия, но далеч не само Византия.

Ако се съберем в петък, ще ви агитирам за идеята за дискусийка на живо по средновековната логистика В Университета примерно.

Супер Просто и ясно казано.

Тоест ги определя като притежаващи същия тип материална култура като сарматите? Което не води до заключения за езика им, да речем.

Бел. мод. Екипът обсъди понарасналото напрежение в темата и реши временно да я заключи. Днес е четвъртък, 26 септември, ще я отключим отново по някое време в неделя, 29 септември след тридневен отдих за изясняване на всички хипотези и изпускане на парата. Темата е безкрайно интересна, но в нея споровете не бива да прерастват в лични нападки. Monte Christo поднася прекрасна информация, но тонът му невинаги е подходящ. А колегите Galahad и mitaca наистина би трябвало да се постараят още за изясняване на позициите си. Преди всичко, момчета - не се вълнувайте, когато спорите Бъдете безсмъртни поне до неделя!

Това на Южняка е сценарият на "Гадни копИлета", но немска версия

Книгата изглежда сериозна, а не насочена към куха сензация. Любопитен съм дали авторът предлага извод по въпроса дали протоортодоксията (доникейското християнство, което формира решенията на Първия вселенски събор) е по-разпространена от останалите версии на християнската вяра в първите три века от съществуването й при условията на чести гонения.

Е, старите философи и теолозите след тях отдавна са се справили Отваряте "Божествените имена" на псевдо-Дионисий или Категориите и Етиката на Аристотел и там намирате, че злото се определя чрез доброто, а не обратното. По-горе неслучайно говоря за "организация на материята". Старите автори директно са казвали, че базисно условие за доброто е съществуването. Съответно "по-добро" е по-отчетливото съществуване. "Злото" по себе си е недостиг на битие, накърненост на съществуването. Тоест злото е недостатъчно добро, без обратното да е вярно. Същото се отнася до "нищото" и "мрака", каквито и да ги плещи Фредегизий от Тур. Но понеже виждам, че тук има привърженици на схващането за субстантивността, тоест за самостойността на злото - вероятно би ви било приятно да прочетете малкия трактат на Фредегизий "За нищото и мрака", а после да го сравните например с "Божествените имена" на Дионисий. Много приятно упражнение е. Човек накрая остава с определеното усещане, че горкият Фредегизий е бил в контакт с някакви религиозни дуалисти

Пак е някакво работно понятие, от което се тръгва. Знаеш, че и във философията е като в математиката - всичко, което може да се дефинтира, се дефинира с други понятия. Докато накрая се стигне до базовите понятия, които не се дефинират, а се приемат за дадени, защото просто не може да се върви по-назад. Ако имаш интерес към материята, можеш да се опиташ или да четеш вече писаното по въпроса от разни автори, или сам да се опиташ да съставиш дефиниция на душата - не защото я приемаш за нещо реално, а просто като работно начало. Ако в един момент стигнеш до извода, че термините, с които боравиш, взаимно се изключват или направо са безсмислени, можеш или да почнеш отначало, опитвайки се с нови термини, или направо да зарежеш, установявайки, че цялата тема е преливане от пусто в празно, защото обсъжданият обект е нереален.

Ние вече не сме пияни костовисти, а друсани къневисти, идвай, безопасно е

Е, все пак Якинта е поне просопографски интересна. Моята мъка е една полубългарска полуцарица и по-точно измисленото й име, което се разпространява из какви ли не медии. Става дума за дъщерята на константинополския император Анри, която се омъжва за Алексий Слав. Вероятно незаконна дъщеря, впрочем. Миналата година по някакъв повод бях споменал нещо за тази дама и Йончев беше припомнил откъде идва заблудата с името й: Фани Попова-Мутафова я нарича "Изабел" в романите си. Оттам се е получило някакво натрупване на нови и нови митове, така че днес из сума ти печатни медии и сайтове въпросната дъщеря на Анри бива наричана "Маргарита-Изабела". А такова име просто няма в нито един, ама в нито един средновековен извор относно Латинската империя и Анри дьо Ено. Няма нужда да обяснявам, че съответно това име липсва и в каквато и да е модерна просопография или генеалогия, било на латинския Ориент, било на Фландрия и Ено. Жената просто е с неизвестно име. Нещата изобщо не опират само до "Историята" на Валансиен. Пълен кич. Ако наберете "Маргарита-Изабела" в Гугъл, ще видите за какво става дума. Направо да се побърка човек. Извинявайте за офф-топика, знам, че въпросната не е българска царица, просто за пореден път се вбесявам от безконтролното ширене на митове. Знаете, същото се отнася и до "Мария", дъщерята на Калоян (или може би на Борил - същата, която става жена на император Анри). И до "Целгуба", Калояновата съпруга. Нищо не е в състояние да убеди широката публика, че тези имена произлизат само и единствено от романите на г-жа Мутафова (която някои сигурно бъркат с Мутафчиева). Сега към тези две знатни дами от същия период се прибавя още една адски сигурно именувана особа, а именно "Маргарита-Изабела". Подобен псевдоисторически кич е и прибързаното отъждествяване на Теодора Ангелина, съпругата на Иванко с Теодора Ангелина, съпругата на Леополд VI фон Бабенберг, херцог на Австрия. Вече съществуват какви ли не текстове, "обясняващи" как вдовицата на Иванко се е озовала в Австрия. (За незапознатите ще поясня, че "Ангелина" в случая не е второ лично име, а фамилно име в женски род. Двете Теодори са от рода на Ангелите, към който принадлежи и император Исак II.) Такива заблуди и митове се множат все повече. Не по-малко "любим" ми е този, че киевската княгиня Олга била дъщеря или на княз Борис, или на Симеон Велики. Това са само няколко примера за абсурдни, но безкрайно популярни мнения относно жени, свързани с българското Средновековие. Приключвам тази своя печална тирада с една последна добавка: Агата, съпругата на Едуард Изгнаника (втори син на англосаксонския крал Едмънд II Желязното ребро), майка на един претендент и на две светици, относително често бива обявявана за дъщеря на българския цар Гаврил-Радомир. А единственото, което се знае за нея, е, че е била някаква роднина на император Хайнрих III или IV.

Няма как да попълня анкетата, защото допуска само един отговор, а според мен верни са поне половината от предложените възможности едновременно

Включително и заради това, да.

Еми като не стана домашната разпивка, мое да се измисли алтернатива нещо.

Може да ти звучи, но е производно на думичката "хиацинт".

Явно, че името на Яквинта идва от гръцкото Ὑάκινθη, но интересно как ли се е произнасяло на старобългарски. Едната възможност е предложеното "Яквинта", но лично аз клоня повече към "Иакинти" или "Иакинта".

Ресавски сега ще приложи кръговата отбрана, Романе Внезапно пелтастите ще се окажат илоти.

Странно, аз пък мислех, че да сравниш Херодот с Тукидид и Ксенофонт е разумно. Поне така смятаха преподавателите ми и в гимназията, и в Университета, а май и Шаму. Но явно и те, и аз сме полуинтелигенти. След подобно откровение замлъквам смирено...