glishev

Тя си е интересна. Може да съберем най-екзотичните и интересни средновековни държави в Европа. Византия и Исландия ще са на първо място. Може би после идват Делът на св. Петър, Свещената римска империя, Венеция, съюзените три кантона и Новгородската търговска република. Дорис, перуките далеч не са чисто средновековен феномен.

Петър Делян и Константин Бодин искат да бъдат царе, но така или иначе въстанията им са неуспешни Естествено е да повтарят жестове, типични за издигането на владетел, но само жестовете не правят от въстаническия водач монарх. Трябват трайни успехи. Като при Тодор-Петър и Асен. Очевидно до 1197 Калоян няма голямо участие във властта. Може би поради младостта си. Или заради авторитета на по-възрастните си братя. Ако беше действащ монарх, не би могъл да иде в заложничество.

Това със сигурност важи за повечето изредени архитектурни паметници. Като видиш катедралата в Улм, Света София отвътре или Крак де Шьовалие, по-скоро ще се удивиш. А и институциите също никак не се връзват в представите за мрачното Средновековие, така че са си удивителни.

Алва, казал си доста интересни неща. С някои от тях съм съгласен, други трябва може би да се нюансират, за трети си имам резерви. Не съм сигурен доколко може да се говори за ефективен цезаропапизъм - административно империята наистина доминира над патриаршията и над свикването на събори, но пък няма императорска ерес, която в дългосрочен план да се е утвърдила напук на монашеските възражения. Досега в православния свят всяка ерес на император бавно е бивала надвивана от монашеската опозиция, която често не се съобразява и с патриарха, а оказва влияние върху съборите. Когато говорим за отношенията между империята и Църквата във Византия, трябва да имаме предвид, че те са динамични - между идеалната симфония в най-добрия случай и пълния разрив в най-лошия. Църквата, която е доста многолика сила, се проявява различно при различните обстоятелства. Тя защитава императорския авторитет по принцип, но не и императорските своеволия в частност. Тя държи на ролята на императора, но винаги реагира яростно, когато той се опита да надскочи ролята си. Монасите са парламент, те са омбудсмани, те са обществено мнение, те са журналисти, те са блогосфера и какво ли не във Византия. И дори патриархът може слабо да им влияе. Монасите-интелектуални водачи винаги са били осебна сила в средновековното православие. Днес, струва ми се, ни липсват такива фигури с размаха на Максим Изповедник или Григорий Палама (макар отделни групи зилоти да си имат любими гурута). Обикновено в рамките на църковната йерархия митрополитите са разделени - някои от тях са с императора, други са против него, когато възникне спор в догматиката. Свещениците обикновено са с митрополита си. Патриархът много лесно се оказва императорски поддръжник - или е съгласен, или василевсът го сменя. Монасите обаче почти единодушно са против императорски намеси и новововъдения в догматиката. И населението често е с тях. Което води до напрежения, репресии от страна на империята, две-три десетилетия спорове и конфликти. Накрая монасите неизменно печелят и някой техен водач става патриарх. Следва период на идилично разбирателство между примиренчески настроени императори, административно кадърни патриарси и монархически настроени монаси. И така до следващата императорска ерес. Затова концепцията за цезаропапизма винаги се изправя срещу здравата традиция на съборността. Динамично равновесие. Относно това, че Византия е наистина универсалната държава за православните (не само на Балканите, а наистина универсална, защото що за универсалност е ограничената) си има много прост аргумент: съборите. В "Правилата на св. православна Църква с тълкованията им", съставени в два тома от свещ. д-р Стефан Цанков, протодякон Иван стефанов и Пенчо Цанев и издадени в София през 1912-1913 са включени само византийски поместни събори. Ясно е, че за православните Вселенски са само съборите, свиквани в Римската/Византийската империя. Това само по себе си е показателно. Но не е само това. Повтарям - от поместните събори не са включени никакви невизантийски. А съборните решения са гръбнакът на светото Предание на Църквата. Следователно и днес всички православни поместни Църкви се водят по правила и решения, взети някога във Византия. Няма защо да уточнявам, че в изданието не е включен и нито един събор, проведен след 1453 г. Още един пример. България изоставя унията през 1235. Търсейки легитимност за Църквата си, българите искат и получават патриаршеско достойнство за протойерарха си от константинополския патриарх в изгнание на събора в Лампсак. Значи българите всъщност се легитимират чрез патриарха и императора (председателстващ събора) на Византия. Но Рус, Сърбия, Грузия и Трапезунд не отбелязват този събор по никакъв начин - патриархът и императорът за тях не са точно византийски, защото Константинопол не е в техни ръце. Трябва да минат още почти трийсет години (до 1261) и когато най-сетне патриархът и императорът сядат отново на престолите си в царстващия Град, православните народи отбелязват възобновяването на българската патриаршия. Византия е универсалният източник на легитимност за православните. А Константинопол е източникът на легитимност за императора и патриарха. Ето защо и патриархът не би напуснал Цариград. Трети пример. Михаил Панарет, когото скоро превеждах, говори за трапезундските императори като за законни и уважавани монарси. Същевременно нарича себе си и останалите поданици на Трапезунд "ромеи". Нарича Палеолозите "императори на ромеите". Да не би Михаил да оспорва властта на трапезундските владетели? Не. Но за него естествената столица е Константинопол. В 1453-1466 един от последните византийски политически теоретици, Георги от Трапезунд, се опитва някак да обясни завоеванието на Константинопол и в своите трактати и писма до султана стига до извода, че Бог е пожелал Мехмед ІІ да стане василевс на ромеите. Между другото, в едно от писмата си до Венеция султан Баязид ІІ сам се нарича василевс и автократор. Писмото е на гръцки. Писмото на султана до запорожците (на което те отвръщат с прекрасни ругатни) също включва твърдението, че той е закрилник на християните. Не Османската империя е универсална държава за православните. А Османовата династия е наследила трона на универсалната за православните Римска империя - или поне такова е самоутешението на фанариотите след поражението на християнските императори. За това пише и йерусалимският патриарх от ХVІІ в., когото ти цитира одеве. Има запазени едни много интересни сребърни табакери, които патриархът е подарявал при повод на османски сановници - на единия им капак има двуглав орел, а на другия полумесец. Това наистина е историческа ирония - симфонията между Църквата и Византия може да съществува само когато императорът не се меси в догматични въпроси. А единствените императори, които никога не биха се месили в догматични въпроси, просто няма как да са християни. За мен, разбира се, това е ужасно пораженски начин на мислене, но това са реалностите. Все пак остава фактът, че в правилата на Църквата не се публикуват поместни събори, проведени след 1453 г. Въпреки опитите на патиаршията да наложи мисленето на османците като нови господари на Римската империя, инстинктът на повечето монаси и миряни остава при средновековната империя. Опитите на българите и на московците да обявят столиците си за Трети Рим минават напълно маргинално и неуспешно. За Църквите на Йерусалим, Александрия, Антиохия, Грузия и България Цариград си остава естествен център дори и след националните освобождения. Затова Екзархията първоначално е базирана в Цариград, а арменският епископ в града доста нахално носи титлата патриарх. Разбира се, тази сянка на Византия, този исторически спомен или "Византия след Византия" с времето избледнява. Днес има православни, които изобщо говорят, че патриаршията в Цариград е отживелица, както и вселенската титла на патриарха. В Русия, разбира се, е по-лесно, там си имат цар и държава. От ХVІІІ в. нататък има известно нарастване на престижа на руския цар на Балканите, но далеч не чак месианско. След освобожденията от 1828 и 1878-1908 Гърция и България си възстановяват старите царски титулатури, но не и усещането за универсализъм. Интересно, че дори след 1919 Югославия не превръща краля си в цар. Вероятно заради католическите поданици от Хърватско и Словения. Живеем в последните години, когато някой носи титлите "цар" и "василевс" - нашият Симеон и гръцкият Константин. Както и да е, темата отначало беше за падането на България под турска власт, после за ролята на Църквата в събитията от ХІV-ХV в., за евентуалните вътрешно присъщи слабости на православието и накрая стигнахме до отношенията между даржава и Църква във Византия и до въпроса има ли сакрално царство за православните. Прекалено разхвърляно.

Честито! Да не ти е син

Явно става дума за ХV-ХVІ в. Не знаех тези неща, така че явно не съм бил прав и не е "изключено", поне не за този период. Ще ми е интересно да науча повече. Давайте информация с позовавания, това за мен си е куриоз. Обяснението за Великата схизма от 1054 с отнемане на енории и/или епархии от Охридската архиепископия много ме учудва. Все трябваше да знам нещо по въпроса. Недоверчив съм, трябват извори. За църкви, служили на славянски в Италия пак се съмнявам, но е възможно да е имало през ХV-ХVІ в. за нуждите на сърби и българи в Италия. Литургията, служена от св. Константин-Кирил пред папа Адриан е изолиран акт с особено значение, за нея не говоря изобщо. Гръцки служби и гръкоезични католици от източен обряд в Италия има и сега.

Не мисля За съжаление в България нямаме толкова впечатляваща средновековна архитектура. Ако излезем от самото изброяване на паметници, средновековните "Седем чудеса" биха могли да бъдат и други: 1. Викингското корабоплаване, откриването на Исландия, Гренландия и "Винланд" (VІІІ-ХІ в.); 2. арабското корабоплаване, откриването на Мадагаскар и ислямизацията на части от големите архипелази югоизточно от Индокитай (VІІ-ХІІІв.); 3. вятърната мелница (ХІІ в.); 4. триполната система (ръж-просо-пшеница-угар); 5. банковата полица (ХІІІ-ХІV в., Тоскана и Ломбардия); 6. готическата архитектура по принцип (ХІІІ-ХV в.); 7. навлизането на барута във военното дело (ХІІІ-ХІV в.). ------------------------------------------------------ 8. Бързото разпространение на книгопечатането (ХV в.). Китайците така и не правят нищо разумно с барута и печатната преса; 9. Експедициите по западните брегове на Африка, подготвени от принц Енрике Мореплавателя (ХV в.); 10. Френско-бургундската дворцова култура и културата на Фландрия и Холандия - живопис, мода и литература (ХV в.); 11. Ранният Ренесанс - в Италия той започва още в ХІV в., за който сме свикнали да мислим като за Средновековие. Така че ранният Ренесанс е средновековен феномен. Това бяха някакви общо цивилизационни достижения на Средните векове. А правни и политически? 1. Корпусът на Юстиниановото законодателство, преписван и ползван из цяла средновековна Европа (VІ в.); 2. традиционното германско право и съдебен процес, поставил началото на днешната англосаксонска система с жури (VІ-ХІ/ХІІІ в.); 3. капитулариите на Карл Велики относно училищата (ІХ в.); 4. старата Исландска република - първата и засега единствена на практика либертарианска държава в света (930-1262); 5. създаването на Болонския университет с академичните му свободи (ХІІ в.); 6. Великата харта на свободите в Англия и началото на парламентарната традиция (1215); 7. "Вечната клетва за братство" между кантоните Ури, Швиц и Унтервалд - първата самоконституирала се по волята на народа държава в света (1291). ------------------------------------------------------------ 8. Северната Ханза на градовете от Балтийско и Северно море - може би първата международна организация за регулиране на търговските връзки (ХІІІ-ХVІІ в.). А литературните съкровища? Средновековният епос по нищо не отстъпва на античния и древноизточния. Лириката (първата римувана лирика в Европа, може би по персийски образец през мавританско посредничество) също е изключително богата, с изцяло средновековно жанрово разпределение, съвсем различно от античното. Хрониките и историографията изобилстват. Теологията пък просто е царица в библиотеките и скрипториите. Романът - изцяло средновековен жанр, първоначално в стихове, после и в проза, приключенски, рицарски. Оказва се, че има и нещо като средновековен театър - мистерии от ХІІІ-ХІV в. и френски латински "комедии" от ХІІ в. Няма начин да изброя само седем от тези "чудеса". Отделно има богата средновековна скулптура и средновековна живопис - миниатюри, стенописи, а и картини на дъска и платно от ХV в. нататък, произлезли от старите икони на дъска. Има и невероятна торевтика. Ако заговорим за институциите, "чудесата" на средновековна Европа пак са доста интересни и нямат много общо с Античността: 1. ордените - монашески и военни; 2. университетите; 3. парламентите, вечетата и тинговете (не, не са същото като Сената в Рим); 4. съдебното жури; 5. рицарството и приписваният му морален ангажимент; 6. организацията на Църквата - по същество средновековен феномен; 7. изборните съдии на фризийците, разполагащи с по-голяма власт от херцозите и графовете на Фризия и Холандия (VІ-ХІV в.).

Царува в 1185/6-1197. В 1190-1196 си кротува в Преслав. Асен също получава царска титла и поема командуването на войските в този период. Двамата малко приличат на Василий ІІ и Константин VІІІ в това отношение. Не съм сигурен, че е коретно да го номерираме като "Четвърти". Петър Делян и Константин Бодин не са точно владетели. Особено Делян. Интересно дали константин Бодин продължава да се нарича "цар на България/българите" след като става зетски княз/крал. Определено не е в приятелски отношения с ромеите, нали ограбва техни кораби.

В късна Византия почти се стига до папоцезаризъм. Разбира се, преувеличавам малко, но нали виждате това в подписа ми? Империята в края на ХІV в. вече на практика е мит или спомен от миналото. Властта на василевса е по същество княжеска власт над няколко града, още повече, че той е и васал на османците. Патриаршията обаче все още има голям авторитет (да припомним, че Карвуна и Видин преминават към юрисдикцията на Цариград в навечерието на османското завоевание). Сръбската патриаршия всячески се опитва да добие признание за каноничността си от Цариград. А патриархът дори пише на московския княз, за да му припомни значението на империята - в този смисъл патриархът се явява един вид последният шампион и адвокат на империята, защото самият император е само сянка на това, което е бил. Ето го целият цитат: Антоний, патриарх Константинополски, в четвъртата година на Мануил ІІ, до московския княз Василий, 1394/5: Това са думи, които в 1395 г. (в дванайсет без пет, така да се каже) биха звучали нелепо от устата на императора, нищо, че в този момент това вече е самият Мануил ІІ, към когото имам личен пиетет. Но от устата на патриарха те все още имат особено значение. Патриархът обикновено е и фигурата, която трябва да посредничи между крайните антилатински настроения на монасите и народа и пролатинските надежди на императора и двора. Пак патриархът обикновено действа като координатор на византийското влияние във вече окупираните от османците области, защото запазва контакта си с местните митрополити. В случая патриархът превръща василевса в нещо като икона, пренасяйки значението му от политическите измерения към верските. Това е може би последната и много ярка ярка проява на сакрализацията на императорската власт у ромеите. В България до 1393 нямаме чак такива прояви на монархически възторг макар че похвалите на Йоан Александър, на Срацимир, а и дарствените грамоти на Александър и Шишман сякаш издават подобни нагласи. А има и нещо като български вариант на папоцезаризма (разбира се, казано съвсем условно) - като знаем кой застава начело на отбраната на Търново. Наистина ми се струва важен въпросът къде е Шишман по това време и защо не е в столицата си или поне защо не обикаля Влашко, Сърбия, Видин и Унгария с молби за помощ, докато Евтимий и защитниците се отбраняват. Впрочем, функцията на епископа да бъде докрай с паството си, да координира усилията му в опасност и да поема лично най-лошите последици при поражение са много стар рефлекс в православния свят. След битката при Ярмук именно патриархът предава Йерусалим на арабите и преговаря с арабските водачи. В Александрия пак патриархът води отбраната на града и преговорите с мюсюлманите при капитулацията. По времето на Ираклий пак патриархът управлява Константинопол, докато императорът събира наемници, за да удари персите през Кавказ. Докато Мануил ІІ е на обиколката си за средства в Западна Европа около 1400 г. отново патриархът е начело на управлението. За по-нови времена се сещам за примера на нашия мъченик митрополит Борис Неврокопски. А и не е само той, има такива няколко примера от османско време, включително и с един от охридските архиепископи. Pastor curare gregem debet... пастирът трябва да се грижи за стадото си. Има и един интересен епизод от руската Дума в 1917. При оповестяването на абдикацията на Николай ІІ един делегат, мужик, разбира се, казва: "Сега като няма цар патриарха ли ще обичаме?" Византия и България в навечерието на нашествието, а и след него са горе-долу в това положение - авторитетът на патриарха е неизменен, докато този на императора/царя/царете е силно накърнен и отива към залез. Което, мисля, отговаря донякъде на по-старата ни тема с КГ относно близостта между народа и Църквата по време на исихастко-варламитските спорове. А и лично за мен е добра причина да не мога да приема твърдението, че Османската империя се явява някакъв вид "универсална държава за православната цивилизация". Преди нашествието универсалната държава или поне царството-модел за православните, доколкото може да се говори за такива неща, е, естествено, Византия. Дори за българите - българските царе постоянно оспорват авторитета на империята, но с нейните средства Същото важи за Сърбия, Грузия и Трапезунд, а Русия, както си личи от писмото на Антоний, е малко по-особен случай. След нашествието Русия остава единствената православна държава и през ХVІІІ в. за известно време ще придобие огромен авторитет сред православните в Османската империя. Но в периода ХV-ХVІІІ в. има един политически хиатус, в който Цариградската патриаршия се опитва да се превърне в нещо като православен Ватикан. С всички особености на днешния католически Ватикан - екстериториалност на отделни територии (Атон, Патмос, Метеора, "Св. Екатерина Синайска" и донякъде в самия Фанар), подчиняване на други православни патриаршии (Йерусалимската, Александрийската гръцка и Антиохийската, пряк контрол над Църквата в България), собствена охрана (така наречените чауши на патриарха), дипломатическа дейност (постоянен контакт с османските власти, с руския цар и дори - куриозно - с някои протестантски групи в Германия), титлата "Вселенски патриарх", а и представителство на т. нар. "рум милет" пред османците.

Темата наистина е интересна. За момент се зачудих какво има предвид Рицарят с това, че Италия е най-дълго воювалата страна от Втората световна, после дидях и това за войните отпреди 1939 и се съгласих Рицарю, колониите всъщност сами по себе си не носят големи приходи. Това най-добре са го разбирали англичаните и затова се насочват повече към развиване на местни пазари, към които да изнасят собствената си продукция. Мусолини не го е знаел и е смятал, че Италия ще печели от пряк внос на абисински ресурси към Европа, което просто е наивно. В участието на Италия във ВСВ си струва да се отбележат още абсолютният провал на италианците срещу Гърция (който води до намесата на Германия на Балканите и фаталното забавяне на операциите на Източния фронт) в 1940-41, смехотворният пердах, който италианците ядат от вече победена Франция в Алпите през 1940, както и претенциите на Италия за територии и сфери на влияние на Балканите преди и по време на ВСВ. Освен в Гърция и Албания, Мусолини и Чано се надяват да разпрострат влиянието си и над Черна гора, Хърватия и Словения. Павелич си е Павелич, но някакъв италиански благородник формално е обявен за хърватски крал. Чел съм за няколко куриоза от войната - лични подвизи на италиански летци. Не става дума за някакви бомбардировки или за рекорди по свалени вражески изтребители от някакви асове, а за огромни разстояния, преминати при радиомълчание и ориентиация по релефа от италиански въздушни куриери и товарни самолети. Regia Aeronautica е комай единственият успешен род войски на Италия през войната. За мен е интересен един съвсем частен казус от отношенията между България и Италия през войната. Горе-долу по времето, когато цар Борис умира, семейството на жена му Йоана, Савойската династия, се оказва на страната на Бадолио срещу Мусолини. Кралят си сътрудничи със Съюзниците, а до 3 септември 1944 България остава в съюз с така наречената Италианска социална република на Мусолини. Любопитен съм дали има някакви данни за опити за контакт между царица Йоана и семейството й в този период и дали около лятото на '44-та, когато Мошанов пътува до Кайро, за да преговаря с англичаните, царицата е взела някакво лично отношение към евентуални преговори. Това е любопитен детайл - от август 1943 до септември 1944 България е все още част от Оста, а от скоро след август 1943 вече има две италиански правителства, с едното от които ни свързват задълженията като съюзници на Райха, а с другото - личността на царицата. Знам, че тя не е изявена политически, но може би по документи в архивите и по италиански публикации може да се намери нещо. В случай, че данните са малко, това пак е тема като за статия, а ако се намери нещо реално - би могла да се получи направо книжка. Жалко, че никой не се сети да попита старата царица за това, докато беше жива. Отделно от това, в България монархията формално се запазва до 1946, в Италия, ако не бъркам, е същото. Любопитно е също дали има някакви връзки между Йоана и семейството й в периода от Девети септември до приемането на новите конституции в Италия и България. За Йоана се знае, че изобщо не е харесвала нацистите (това си проличава на едно немско изложение, когато се подиграва с Гьобелс), а и семейството й губи принцеса Мафалда (Йоана и Мафалда вероятно се срещат в София при погребението на цар Борис, а Мафалда е ненавиждана лично от Хитлер). Общо взето, това би могло да бъде нелоша частна тема: "Царица Йоана, Савойската династия и българо-италианските отношения 1943-1946". Стига само да се намерят източници.

Не, защото привеждам разнообразна аргументация, при това винаги конкретна, а не толкова абстрактна или общотеоретична.

В италианската провинция православни църкви няма, това е сигурно. Има католически от източен обряд, както и няколко общини, където литургията е на гръцки. И дотам. Част от Южна Италия евентуално би могла временно да попада под юрисдикцията на Охридския архиепископ някъде между 1025 и 1085. Но това няма да намери потвърждение в никакви извори. Архиепископът на Катаня в Сицилия дори има номинален патриаршески сан, както и тези в Аквилея и Венеция, така че направо е изключено.

Алва, брат, ти си нова порода спамър (без лоши чувства казано). Досега съм смятал, че спамът е рожба само на простотия. Сега виждам, че може да бъде и продукт на начетеност, макар и едностранчива.

Забихме в Тойнби и тюрлюгювеча

Всъщност си прав, приеми моите извинения и тържествения ми обет за радиомълчание

Има села като Bulgaro, а и такива фамилни имена из Италия. Има и гръцки енории (католически по източен обряд с гръцка литургия). За българска служба в Италия за първи път чувам. В Рим, недалеч от Треви има църква, където веднъж седмично български православен свещеник служи литургия, но иначе ми звучи странно.

А и преводът е страхотен. Сигурно всички по-корави фенове ги знаят наизуст. Младите, младите да се учат Страшна забава са "Дневниците"

И понеже аз все пак съм чел ако не друго, то поне тритомника, излязъл на български и имам пълното основание да предпочета дали да говоря по неговата или по друга терминология. Определено предпочитам тази на Мантран, Дюмезил, Рънсиман и прочие историци. Както и повечето от юзърите във форума. Изглежда, че само Алва ползва термини и изрази не в общоприетатата им употреба, а в тази на Тойнби. Следователно няма нищо чудно в това, че често остава недооценен. Така е като говориш не на езика на компанията, а на някакъв собствен си - оказваш се некомуникативен. А когато въпреки всички настоятелни подканяния дазаговориш на общия език останат без последствие, компанията естествено решава, че просто не знаеш общия език. Сиреч в случая - не четеш историци.

Пък и не е задължително като харесвам А да харесвам и Б.

Че тя и темата струва колкото моите знания по физика.

Всичко, което според всички други автори, а и според обикновения common sense е белег на могъщество, сигурност и богатство, за Тойнби (преразказан от Алва) сочи към разпад.

Че какво й е лошото на 680? А да се объркват ученици, така че да изкарат някоя цафара, е безотговорно. Всеки е зубрил и щуротии като ученик. Без това не може.

О, не, отказвам да се занимавам с поредното антиисторично словоблудство. Каквито и културологични или философски причини да има за убежденията ти, те противоречат на всичко, което историкът би могъл да приеме за достоверно. С КГ се опитвахме да разберем има ли някаква роля духовенството (и в частност исихазмът) в падането на балканските страни под османска власт (според мен Църквата дори забавя с малко завоеванието или поне донякъде смекчава последиците му). Политическите изявления на патриарсите от ХVІІ в. или гръмките теории на Георги Трапезундски за мястото на падишаха в православния свят слабо засягат самото завоевание, те са негово последствие. ХІ-ХV в. е епохата на оформяне на православния свят, какъвто е днес (с оформянето на сръбската Църква и началото на руската), а ти ми обясняваш, че от VІІІ в. се отивало към разпад на нещо си. Това просто са неразумни неща, към които имам ниска търпимост. Играй си сам и се опивай от висотата на антиисторизма си. Жалко за интересната тема.

То тук "автохтонство" е неточен термин, защото е частно исторически, но подходът на Петков във физиката и на автохтонистите в историята е удивително сходен. Може би можем да класифицираме така: Разновидност Petcovus, вид Physicus, род Autochtonoidae, семейство Pseudoscientificae, клас Trolloidae. Кой му е първият събеседник в темата, та почетно да наречем екземпляра на негово име? Гледам, че тая чест се пада на Историк, така че имаме Petcovus Physicus Historici, известен в някои среди и като Physicoaberrator Antirelativus Einsteini.

Какво? Х в. - начало на разпадане на православната цивилизация? Алва, моля те... все пак тук има и хора историци, за тях Х в. по-скоро е началото на нов етап (и то определено не такъв на разпад) за православния свят.