-
Брой отговори
10135 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
137
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev
-
За мен не е тъжно, Аспандиате. Случайно се познавам със стария г-н Юхас и съм чел книгата му, но просто не съм съгласен с тезата й. Виж, "Тюрко-българи и маджари" ми харесва много повече По р. Морава никаква триезична догма не би могла да проникне, както и баварското духовенство не би могло да се разпорежда. Просто Морава по тези времена е насред България и българите биха имали нещичко да кажат по отношение на немското самоуправство Проблемът с триезичните изобщо не засяга български земи, а и няма никаква логика св. Кирил да пътува от балканското Поморавие до Рим през Венеция (където триезичните го засичат и спорят с него). От чешка Моравия обаче пътят към Рим спокойно може да мине през Венеция, както знаем от пътуванията на сума ти по-късни персонажи. Инак от балканското Поморавие най-бързият път до Рим би бил не през Венеция, а през сръбските земи до Адриатика и оттам - с кораб до Анкона, папското пристанище, гледащо към Балканите. Ако изобщо някакъв българо-славянски (или сръбски) "княз" от балканското Поморавие, подчинен на княз Борис ходи до Рим в състава на българска делегация, това още не дава никакво основание да пращаме Кирил и Методий в Поморавието. Този "княз" в кои извори е споменат и Ростислав ли се нарича? Сръбската медиевистика отдавна щеше да си го е присвоила и да го е идентифицирала с "Растицен, кънендза моравскаго" от "За буквите". Българските делегации до Рим си пътуват, а княз Ростислав от чешката Моравия така и не ходи до Рим. А пък тъкмо при него са пратени Кирил и Методий. И тъкмо той си има проблеми с триезичните... В службата на св. Методий се казва, че чрез него са се просветили "Мизия, Панония и моравската земя". Да не забравяме, че според късноримското административно деление Поморавието попада в Горна Мизия, а не е отделна провинция. Плюс това в словореда на литургията "Мизия" и "моравската земя" са разделени от Панония и по никакъв начин не се намеква за близостта между Мизия и моравската земя. Пак в службата се казва, че Методий е утвърден за архипастир на старата панонска Църква, възкачен на престола на св. Андроник. Панонската Църква е тази от ІV в., просъществувала за кратко преди хуни, готи и гепиди да завладеят тези земи. В панонския църковен диоцез не попада балканското Поморавие. Но в по-късни времена Панония и чешката Моравия винаги ще бъдат споменавани заедно - та Словакия, която претендира да е наследница на Великоморавия, дори влиза в състава на Унгарското, а не на Чешкото (а камо ли на Сръбското) кралство до 1918. Това е стара традиция. Ако твърдението ти, че "обикновено през Средните векове и по антични времена определението "Велика, Magna" се е слагало за новоусвоени и новозавладени области", беше вярно, то не Кубратова, а Аспарухова България щеше да се нарича "Велика". Напротив, имаме например факта, че и за Снори Стурлусон Скития, митичната родина на асите, е "Великата Свитьод", а "новозавладяната" от тях Швеция е "Малката Свитьод". Това е в началото на "Сага за Инглингите" от "Земния кръг". Пък и какво ще е това ново завоевание по бреговете на р. Морава под носа на българите? Както знаем, от Крум нататък българската власт достига далеч на север и на запад в Панония и наследниците на Крум се отнасят доста сурово със славянските племена, когато те се опитват да заобикалят недвусмисления български суверенитет. Течението на Морава, югоизточно от Белград, е дълбок български тил в ІХ в. Какви ти нови завоевания, какъв княз Ростислав, какви триезични немски духовници и какво Великоморавско княжество до Белград? И откъде накъде Климент, Наум и Ангеларий ще бягат от такава Поморавска "Великоморавия" към Белград, за да се озоват в Плиска и накрая Климент да се озове край Охрид... ако си го представиш на картата, ще излезе, че Македония, Нишко и Белград са български, но между Ниш и Белград има полунезависимо княжество, наводнено от немски духовници, настроени враждебно към славянските книги и управлявано от някакъв княз, за когото не се споменава да е Ростислав, но който от време на време отива като български дипломатически посредник до Рим. По дяволите, да не би Кирил и Методий всъщност да са просветили сърбите?! А те пък са си имали проблем с немците още тогава... Г-н Юхас просто е измислил слаба теза, това е. Та ние дори нямаме някаква изворова информация българите, сърбите или ромеите да са наричали областта около р. Морава "Великоморавия". В случая имаме незащитима спекулация на г-н Юхас, базирана само на името на реката. Явно в случая с Ростислав, Кирил и Методий става дума за друга Моравия, а не за течението на р. Морава на Балканския полуостров. И много добре се знае коя е тази Моравия.
-
Сигурно мнозина си имаме някаква фетишистка представа, с която свързваме дадена епоха. За мен например Античността се свързва предимно със статуи, а Средновековието - с мечове. Сетих се за тази тема покрай съкровищата, изложени от Елемаг. Ето два от предпочитаните ми предмети, около които се формират представите ми за древността: Реликварият на Карл Велики, ХІV в.; Шлемът на Редуалд от Сътън Ху, VІІ в. Ужасен кеф ми правят.
-
Страхотна тема По дяволите, като дете съм, падам си по лъскави нещица. Дори се сещам за подобна тема.
-
Ние, простите хуманитари, само ще четем
-
Ник, кажи го направо, че много от колегите минават през СУ като пролетен ветрец през клонака Обаче пък да се гордее човек с безсистемност не е много хубаво.
-
И опасно. Много хубава тема, интересни линкове. Благодаря, Историк! Вълкът винаги ще си остане привлекателно животно, но и винаги ще ни е страх от него. И двете чувства са оправдани.
-
Аз ако ще внимавам, по-добре да продавам компа и да купувам снайпер Не бе, лафим си за нещастната КНДР. Бих се радвал да видя там някаква промяна. Ама ако Китай и Щатите не се разберат, царство Ким може и да векува за срам на света.
-
Не съм Збиг, не съм и капацитет по въпроса. Разсъждавам си, колкото ми стига акълат. Съвсем бакалски казано, ако в най-добрия от всички възможни светове двете Кореи се обединят под сеулска шапка, това ще значи, че страната ще има нужда от МНОГО инвестиции. Южна Корея, разбира се е богата страна, но пък Северна е поразително бедна. Някой ще трябва да помага отвън с капитали. Разбира се, това ще е най-близкият съюзник на Юга. Така че дори при обединение за известен (можи би не кратък) период САЩ и донякъде (в много по-малка степен) Япония ще имат приятното задължение да инвестират в Севера. А това е силна позиция. Но пък на китайците не би им харесало. От друга страна, ако Китай лека-полека най-хуманно прилапа Пхенян, американците биха могли да бъдат доволни, че са се отървали от идиотската КНДР и да се наслаждават на вечна дружба с Юга. Който и да се намеси там, би било за добро. Най-реалистично е това да е Китай, когато в Пекин им писне от безперспективността на царство Ким.
-
Прав си, но тия не са немци. А от това дъно днес всяка промяна ще е по-добра.
-
MG, това би била братоубийствена война и никак не съм сигурен, че южняците биха я спечелили. По-скоро добре ще е за няколко години Китай да бъде подработен от Щатите да спре подкрепата за КНДР, да ги заплаши с разни ултиматуми (по няколкостотин по китайски тертип ) и накрая просто Китай да влезе в Пхенян. Всички ще спечелят, дори Югът.
-
Не вярвам Китай вечно да подкрепя тия идиоти. Вярно, скоро Ким Джон Ил/Ким Чен Ир или както там му викат на вожда си заведе своето синче за одобрение в Поднебесната и явно китайците засега одобряват КНДР-ейските глупости, но няма да се учудя, ако в някакъв момент Китай и Щатите заедно зачешат Пхенян. Не от взаимна обич, разбира се, а от простия интерес, че южна Корея е по-смислен и надежден партньор и за двете свръхсили от тоя скапан режим. Ако нещо крепи съществуването на династията Ким, това е нежеланието на Китай Щатите да си разширяват зоната на влияние и инвестиции в Азия. Би било добре Китай един ден сам да приключи с КНДР. Кореите така и така не могат да се обединят, все пак като китайски поданици ония нещастни хора ще живеят малкопо-добре. Пък и дето се вика, по-добре ужасен край отколкото ужас без край. Вярно е, че съм малко наготово фен на Георги Марков, но ми се струва, че тук чак такова чудо никога не е било. Нито дори през 50-те години.
-
Обърни снимката, монетата е пробита откъм долната страна на надписа И дай снимка на обратната страна, може някоя тугра да изскочи
-
Всичко това звучи прекрасно, но проблемът в частност в нашата история е, че всяка нова щуротия не просто бива изложена и обсъдена, ами тутакси си намира кресливи привърженици, които не си я дават. Всяка хипотеза тутакси става бетонна теория по силата на безобразния фанатизъм на част от привържениците си. Айнщайн също се е сблъсквал с това. А и ние определено не сме Айнщайновци.
-
Ами чети и ти. Многото четене е ценност. Тогава човек по-малко си измисля, но пък мисли по-качествено. И по-малко вярва на невероятни хипотези.
-
Вуз о контрер ет ън жени, мон шер, лорскь моа жь м'ан дут мем ан ме посибилите юманитер
-
Уповаване, а не оповаване, мейкбългар. Ирански-славянски, все тая, важното е да е правилно. И индоевропейският не е език. То и да се учи е хубаво Годо, туряй го в подписа, после ще се фукам, че БГ-наука ме цитира Качо, пък ние се наливахме в барчетата по Шипка и в Докторската.
-
Чета тук и другата тема за размера на Вселената. Боя се, че съм ужасно бос в точните науки, но все си мисля, че идеите не заемат място, а същевременно абстрактното мислене може или чисто логически, или дори понякога интуитивно да ни отведе до фактическата истина, докато аналитичната наука е длъжна да проверява всяка своя стъпка и напредва по-бавно (но пък по-сигурно). В случая с числата наистина имаме чиста абстракция. Тръгнали сме от това да броим грудките, които ще изядем за вечеря: една или една... и още една. И това "още", появило се някога в главата на древен предтеча, е първото броене. А днес вече знаем, че (стига да сме хапнали добре, защото абстракциите на гладно са неприятно занимание ) не ни трябват грудки, за да броим. Броенето, пресмятането може да бъде чиста абстракция. Не ми трябва да рисувам пет ябълки на пет места, за да сметна, че 5х5=25. Оттам всяка величина мога да обознача като някакъв х. Следователно и звездите в небето, и галактиките във Вселената, и песъчинките на блажа, дори и общия брой на атомите във Вселената към дадена частица от секундата мога да обознача с х. И винаги мога да добавя 1 към този х. Във въображението си, естествено. Само там. И винаги мога да спра да приписвам стойността х на някакъв конкретен брой неща, а един вид да я съзерцавам в ума си (нещо подобно може би е имал предвид Питагор; или пък Анселм от Кентърбъри, като се замисля). От това занимание може и да няма пряка полза, пък и всеки физик би ме свалил тутакси на земята, казвайки, че този мой х е напълно произволен, реално не ми е известен, а и стойността му непрекъснато се изменя (ако съм тръгнал от броя на атомите, например, защото, ако не греша, в звездите протича непрекъснат процес на разпадане на атоми). Но самата идея стои и тя, съвсем сухо погледнато, е съвършена. За даден миг даден брой неща съществува в даден вид. Този брой може да е неизвестен за мен, но е изразим числено, стига да се наема да броя достатъчно дълго време. И към който и да е достигнат голям брой винаги може наум или на хартия, или в електронно изчисление да се добави друг брой. И така - до безкрай. Ако има нещо безкрайно, това е самата природа на числата. И тя, а това е истинско чудо за мен, не заема място. Смятам, че би съществувала сама по себе си и без мен. Аз не я създавам, съзерцавам я. Същото се отнася за неща като пространството и времето, струва ми се. Боя се, че тук съм отчаян и примитивен привърженик на Евклид, когото приемам напълно абстрактно. Да, възможността ни за движение в пространството е ограничена от гравитационните закони на Вселената. Да, както беше казано в другата тема, както и да се движим в рамките на Вселената, сме обречени да се върнем изходната си точка (един вид, бягайки от нея със свои сили, биваме връщани в орбитата си от нейните). Но мисълта, самата мисъл, пронизва гравитацията и безпрепятствено достига да това, което бих нарекъл чисто пространство. Пространството, което, като числата, е без край, в което съществуват всички идеални Евклидови величини - безкрайните прави, безкрайно непресичащи се, когато са успоредни (а и в много случаи, когато не са), равнините, дори неуловимата точка, този препъни-камък на геометрията. Вселената с всичките й сили е разположена в това само по себе си неизменно пространство. Нейното влияние не е върху него, а върху нашите способности да виждаме и да се движим. Но нейните сили спират да действат, когато нещата опрат до мисълта и абстрактното схващане за величина. Числата ни служат отлично, за да пресмятаме неравностойните си отношения с Вселената, но те могат и да поставят умовете ни извън нейнта зависимост. Удивително е: бастунът, с който опипваме пътя в мрака предсебе си, може да ни послужи като тояга, за да срутим стените на този мрак. Но това, разбира се, е мистицизъм, чийто прекален възторг не на всекиго ще се понрави. Остава едно: способни сме да конципираме числа и числа върху числата. Способни сме да си представим и идеално, и изкривено пространство. Способни сме да говорим и за крайна, и за безкрайна Вселена. Можем да видим и времето, в което сме, и вечността, от която времето е миг (но в която разстоянието от секунда до секунда пак може да се измери с тиктакането на обикновен часовник). Едновременно висим в безкрая на пространството, вечността и необозримите числа (винаги +1, заради дързостта ни) и уютно подреждаме около себе си ограничени разстояния, дати и точни данни. Като човек, който си е запалил малък огън и наблюдава конкретната догаряща съчка, следейки любопитно и най-малките промени в нея, докато зад гърба му изгрява Слънцето. Но и самият този пример е ограничен, защото и Слънцето, естествено, е малък огън пред броя на всички звезди (+1, както казах). Техният брой пък е малък огън в сравнение с безкрайната възможност да броим. Откъде е у нас тази способност за абстрактно съждение и за въображаемо излизане от постоянно налагащото ни се крайно време, крайно пространство и краен брой неща? Тази абстрактна способност не ни е нужна - тя просто съществува. Лично на мен ми носи удоволствие, че я имам и че я упражнявам в момента. Защо ми носи удоволствие? Не вярвам това да е инстинкт - инстинктът служи за практически цели, неговата тояга е бболката или страхът от нея, а неговият морков е най-често физическото удоволствие или спокойствието. В случая не мога да кажа че съм спокоен, нито че удоволствието е физическо. Нещо в мен ме кара да изпитвам удоволствие при самата мисъл за ограничеността на нещата във времето и пространството, както и за крайния им брой. И за неограничеността на самите време, пространство и възможност за броене. В тази абстрактна, идеална, Евклидова, Платонова и Питагорова безкрайност не на нещата, а на измеримостта им, превръщаща се в неизмеримост има нещо изключително вълнуващо. Явно няма мърдане от мистицизма, когато се замисля за числата и безкрайността им. Струва ми се, че това е чувство, близко до религиозното. Готов съм да допусна, че способността за абстрактно мислене, рефлектирането върху тази способност и извличнето на удоволствие от способността и рефлексията са Божият подпис в нас.
-
Пак ще има глупости и неразбории. По-хубаво е подходът да е ясно установен. Все пак имената на много фирми включват предмета им на дейност и тогава появата на преведения предмет ще представлява нарушение на фирменото име. Интересно, дали Макдоналдс примерно ще пишат "щастлив час" и "щастливо ядене"?
-
Мдааа За момент се уплаших, че са приключили славните дни на крадене и дописване на дневници, но Тироглиф ми оправи настроението. Hasta la victoria siempre! Като даскалувах, бях много неприятен в това отношение. Понеже като ученик изобретателно бях крал дневника, като даскал трудно ми минаваха тия номера.
-
Моят е закачлив, автохтонският - абе, римува се със "закачлив". Да си престоял повечко в СУ, де, не е нито скъпо, нито трудно. Колкото до дискусията, тя също си има нещо като правила, ама забравям, че някои хора презират хуманитарното образование (а все пак имат мнение по хуманитарни въпроси, акълът ми не го побира). Нови проучвания... нали знаеш, към някои работи няма какво да се прибави, за да не се развалят. Примерът ми винаги е с английските автохтонци, дето от стремеж към нови неща изкараха, че няма келтско заселване в Британия. "Новите търсения" ги правят вашите хора, автохтонистите, дето ги хваща простуда от течението и затова не се заседяват в аудитории. Ако има нещо смислено в нововъведенията напоследък, то е от по-умерените ирански привърженици - те поне боравят с факти, а не с фантастика. Ох, вярно, и на тях са им гнили кокалите по банките в 65-а аудитория...
-
Мисля, че е на български. Тъй и тъй по каменните надписи гръцките и българските букви са почти еднакви, но не знам дали "кехая" съществува в гръцкия език. Със сигурност в гръцката азбука я няма малката носовка, която ми се струва, че разпознавам в края на всеки ред, както и в името Стоян на първия.