glishev

Нали това казвам - ако се роди мъртво, схоластиците просто ще приемат, че у детето така и не е настъпило образуването на разумна душа. Това има проста причина: няма начин технически да се пристъпи към задължителното кръщение на дете, докато то още не е излялзо от майчината утроба, а същевременно няма как и да се кръсти мъртво дете (по времето на Тома тази странна практика вече е изчезнала). Тъй че от презумпцията за безкрайната Божия милост Университетът ще приеме, че следва, щото не е възможно да има разумна душа, която да няма как чисто технически да мине през кръщение. Това ще доведе практически до извода, че щом детето се е родило мъртво, значи плодът е загинал най-късно преди да стане напълно жизнеспособен, тоест вероятно преди седмия месец - и съответно никога не е имал разумна душа. Ще си спомниш, че при раждане, особено на болнави деца, са гледали да ги кръстят максимално бързо, за да не умре некръстен човек. Тоест те съдят какво е станало по-рано от резултат, който излиза наяве по-късно. Било е неизбежно за тях да постъпват така. Ако се роди живо дете на мъртъв баща - е, чудесно, значи то е било наследник най-вероятно още от седмия месец. Ако се роди мъртво - значи никога не е било наследник. Това е малко хитруване, естествено. Но е практически полезно и единствено реалистично като подход. Виждаш, че самата религиозна мисъл се стреми към известен рационализъм. Това и е една от причините нашите източни автори да приписват на схоластиците "юридически подход" към религиозните теми Тук обаче възниква нов казус: ако бъде нанесена телесна повреда на жена в късна бременност и тя роди спонтанно, в резултат на което детето излезе мъртво, но вече добре оформено или пък умре скоро след раждането, вероятно виновникът ще бъде съден директно за убийство, при това с особено утежняващото вината обстоятелство, че е убил некръстен човек. Между другото, днешната католическа позиция е много по-непоследователна от някогашната томистка. Щом днешното състояние на медицината позволява да се проследи развитието на плода много по-сигурно и щом за сегашните католици човек е такъв още от момента на зачеването си (ето ти много радикално схващане, което може да доведе до правни резултати, ако се въведе в законодателството), тогава защо днес католическите свещеници не кръщават още неродени деца? Фактически обичаят им още следва томистката логика, а не е осъвременен съобразно сегашната им позиция. Кръщаването на нероден плод би било силен верски аргумент срещу правото на аборт. От друга страна, все още има етап от бременността, когато полът на детето е неустановим, а без пол не може да се даде име при кръщението и следователно душа очевидно не присъства Тома наистина е бил много по-последователен от съвременните католици.

Нашият съвременен ЗЛС не може да бъде отнесен към Тома и към френските обичаи от негово време. Тоест - тогава е съществувала съвсем друга правна презумпция. Както се сещаш, Тома е бил смятан за върховен авторитет, нещо като Айнщайн сега. Тоест тогавашният законодател (а това в спорни случаи е била Сорбоната) е приемал мнението на Тома за меродавно и върху него е градял правни резултати. Затова уточнявам, че от томистка гледна точка дори нероденият може да бъде и е правен субект. Очевидно, че ние днес имаме друг възглед по въпроса. Или поне нашият законодател има друг възглед, а към него се присъединяваш и ти. Мога само да предполагам, че Тома е допуснал наличието на разумна душа у вече жизнеспособните седмачета (и дори у относително по-малко жизнеспособните, но все пак понякога оцеляващи осмачета). За прилагането на доктрината на непрекъснатото царуване при раждането на мъртво дете писах вече по-горе. Вероятно томистите в Сорбоната биха допуснали опростяване на казуса по римската презумпция за наследяване - тоест ако детето се е родило мъртво, то в него така и не се е образувала разумна душа, а регентът е бил крал по мистичен начин още преди установяване видимостта на фактите. По аналогия с презумпцията, че ако баща и син загинат заедно, се приема, че бащата е загинал първи и наследството преминава нататък чрез сина. В случая, разбира се, аналогията е обърната, но духът на опростяване на казуса е същият. Извинявам се за лаишките изрази

Мерси, графе Йончев, в оригинала на "Сага за Харалд Хардрада" Снори Стурлусон цитира скалда Тюдолв, който бил нарекъл младия Харалд "bolgara-brennir", тоест нещо като "коляч на българи" или "подпалвач на българи", и двете са верни по смисъл. Но българите в оригинала със сигурност присъстват. Напълно възможно е да става дума за тези на Петър Делян, но не е съвсем изключено да иде реч и за волжките българи. Все пак, лично аз по-скоро смятам, че става дума за тези на Делян. В самия текст това е нещо като футуроспекция, ако мога така да го нарека. Защото думата е в самото начало на сагата: Харалд тъкмо бяга от Норвегия, още съвсем млад и тепърва се упътва към Новгород, а оттам - към Киев и Балканите. Тъкмо в момента на бягството той произнася няколко тъжни стиха, оплаква съдбата си на изгнаник. Тюдолв, цитиран от Снори, пише, че тези стихове са произнесени от "bolgara-brennir". В този момент младият Харалд още не е никакъв "bolgara-brennir", така че явно Снори и/или Тюдолв имат предвид "бъдещия подпалвач на българи" или, още по-точно: "онзи, който тепърва щеше да стане коляч на българи". Това е типична сагова употреба на кенинг, тоест на нещо като метафоричен епитет вместо лично име, при това с издаване на бъдещия ход на сагата. Всичко това е много интересно, но няма отношение към въпроса за "славяни, българи и/или славянобългари на Балканите", който, както знаеш, е зле формулиран. "Българи" са наричани не само етническите най-ранни българи, а и всички техни поданици при поглед отвън. Същевременно поне от 886 нататък "български" е езикът на славянските поданици на българите, който без разлика бива наричан и "славянски" език. Постепенно двете понятия се доближават по значение. Не че материята е Бо'зна колко сложна, но по-голямата част от публиката не желае да се ориентира в нея, а иска някакъв елементарен и по възможност ласкателен извод. Инак не е кой знае каква новина, че голяма част от гръкоезичното население на днешна Гърция вероятно е имало славяноезични прадеди в малко по-отдалеченото си минало.

По същество това е проблемът на Иван Асен II и Йоан Ватаци - дъли гръцки морски и български сухопътни сили могат да си взаимодействат при взаимно доверие с цел завладяването на Цариград? И ако да - кой ще задържи града? Друга епоха, същата дилема.

Ако Дюнкерк протича при пълен разгром на британците и Германия някак чудотворно успява да окупира Острова, това би имало три възможни резултата, напълно противоположни един на друг: - 1. Щатите не се намесват, изолират се в Западното полукълбо, а Германия изоставя Япония на съдбата й; година-две след падането на Великобритания немците нападат Русия и, макар и трудно, я помитат. Щатите и Германия създават двуполюсен модел на световна хегемония, може би нещо като Студена война с малки локални конфликти. Слабо вероятен вариант освен ако Америка не се изкуси да погълне Канада, а Германия не прояви нетипично въздържание. - 2. Щатите на първо време не се намесват, изолират се в Западното полукълбо и поглъщат Канада, но след това Германия прибързано се притича на помощ на Япония с подводния си флот. В резултат Щатите се настървяват срещу Германия за въстановяването на европейските демокрации. При немската атака срещу Русия започва система на ленд-лийз. Накрая Щатите и Русия печелят войната, но много по-трудно отколкото в реалността и си поделят Европа по познатия ни начин. Ролята на Америка в Западна Европа е много по-голяма от дейстителната: реално възстановена Великобритания, Франция и ФРГ са слаби сателити на Щатите. Има си я познатата Студена война, но Европейската икономическа общност така и не се образува. В резултат в алтернативното "днес" няма ЕС, а традиционното руско влияние над България е още по-осезаемо. - 3. Щатите не се изкушават да погълнат Канада, а веднага се притичат на помощ на победена Великобритания. Британското правителство в изгнание напряга колониите и доминионите за ново усилие с цел освобождаването на метрополията. В Индия избухва кървава гражданска война: гласът на Ганди е заглушен, а британската администрация обвинява индийските патриоти в колаборация с нацизма. При немската атака над Русия американците се притичват на помощ с ленд-лийза си. Накрая сценарият напомня предишния, но може би с една идея по-голяма възможност за възникване на ЕИО и ЕС (макар и по-колебливо), както и с успех на политиката на Енок Пауъл в освободена следвоенна Великобритания: между британците и нова независима Индия се стига до примирие, но не и до доверие.

Това, че нероденият има право да наследява, не го ли превръща автоматично в правен субект? Знаеш примера на Дрюон с Жан I: Луи Х умира и оставя бременна вдовица. Перовете назначават не само регент, но и "пазител на кралската утроба" и чакат да видят какво ще бъде детето - ако е момче, веднага ще наследи Франция. Ако е момиче, ще наследи само част от личните владения на покойния крал. И в двата възможни негативни случая - на момиче или на мъртво раждане, регентът ще стане крал. Тук проблемът е, че не са можели да определят какво ще е роденото. Тоест не са имали възможността да приложат доктрината за непрекъснатото царуване. По-късно се ражда момче и то номинално царува няколко седмици, но не живее дълго, така че регентът наистина става крал под името Филип V и тогава решават, че непрекъснатото царуване наистина се е осъществило в негово лице, макар временно да е преминало и през персоната на малкия Жан. Тома вероятно би казал, че непрекъснатото царуване е преминало при смъртта на Луи директно към регента, после в момента на оформянето на разумна душа у още нероденото кралско дете "кралският гений" директно се е прехвърлил по мистичен начин върху ембриона, който чак при раждането си получава име и помазание (без това да пречи на непрекъснатото практическо упражняване на кралските функции от страна на регента - но винаги в името на детето, дори когато то още не е родено). Сетне със смъртта и на детето "геният" отново се връща върху регента, защото от краткия живот на малкия крал не са се породили нови наследствени отношения в семейството. Ако детето е било момиче или мъртвородено, вероятно са щели да уточнят, че пред Бога регентът вече е бил крал, но че видимостта на това му качество е станала ясна едва с раждането. Сиреч - от томистка гледна точка моментът на образуване на разумната душа у ембриона моментално поражда правни последици, макар фактическото правораздаване малко да опростява казуса от практически съображения. Това е страхотен пример за сливането на правото, натурфилософията и богословието у средновековните католици. Имали са напълно холистичен, тоест цялостен и едновременен подход към тези въпроси. От чисто научен проблем моментално се пораждат и религиозни, и юридически резултати. А нероденото на някакъв етап от самото си ембрионално развитие вече е правен субект. При малко по-други обичаи позицията на регента като наследник можеше да бъде сериозно разклатена - поне юридически.

Правото не може да покрие реалността в цялата й сложност, може само да се опитва. И го прави, естествено. При това - изхождайки от принципи, заложени от философи, биолози и така нататък. Инак, ако не бъркам, все още нероденият се смята за човек от юридическа гледна точка. Нали затова в много култури смъртна присъда на бременна жена се отлага до раждането. Но темата е повече за есетата на Еко и за исторически засвидетелствания и леко изненадващ възглед на Тома Аквински, тоест бих се радвал да заобиколим тънката материя около абортите.

Тома Аквински за появата на душата или новите есета на Умберто Еко: "Да сътворим врага и други писания по случайни поводи"

Покрай всички други страсти напоследък не съм писал за книги. А не е като да не излизат чудесни нови заглавия на пазара. Човек не бива да пропуска такива неща. И така: Тристан и Изолда Това са най-ранните френски версии на легендата, тоест от XII в., повечето от тях излизат за първи път на български. Двата романа в стихове на нормандците Тома(с) и Берул, анонимната "Лудостта на Тристан" и песента "Орловите нокти" на Мари дьо Франс, която единствена беше публикувана в томчето на Мари дьо Франс. Отново в библиотека "Романия" на издателство "Изток-запад", отново в прелестни преводи на Паисий Христов, който работи наистина неуморно и приносно. Да не се бърка с реконструкцията на Жозеф Бедие, издадена през осемдесетте в старата библиотека "Ариел". Легендата за Тристан и Изолда е келтска, разбира се. Бил е популярен сюжетът за любовна връзка между младата съпруга и най-добрия воин (обикновено сестриник) на могъщ владетел. В Ирландия това е историята на Дърмат и Грания, а в Уелс - на Тристан и Изолда (Изолда също е ирландка). В XII в. Кретиен дьо Троа създава и образа на Ланселот, който, естествено, има своята история с Гуиневир, съпругата на Артур. Но по-ранната уелска версия вероятно е била за Медраут (предателя Мордред). Представените в тома версии не са британски, а континентални - през XII в. със завладяването на Англия келтският свят се "отваря" към Франция и много легенди от Уелс и Бретан са преразказани на френски. Първоначално - в стихове. Оттам следва разпространението им из цяла Европа. Струва си човек да се сдобие с тези текстове. Досега цялата библиотека "Романия" не съдържа и един слаб том (макар че "Роман за Граала" беше преведен в проза). "Изток-запад" работят сериозно. --------- Кристофър Марлоу, "Едуард II". Какво казах за "Изток-запад"? А, да - че работят сериозно. Работят с утвърдени преводачи и се стараят да издават стойностни неща. След "Малтийския евреин" и "Тамерлан Велики" Марлоу се появява отново на български с най-необикновената си трагедия - тази за злощастния крал Едуард II, отново в превод на Евгения Панчева. Спомняте ли си "Смело сърце", епичния филм за Шотландия с Мел Гибсън? Е, там младият Едуард беше син на стария дългокрак крал със същото име, имаше си любовник и, общо взето, беше комичен образ. Някои може да си спомнят романите от поредицата "Прокълнатите крале" на Морис Дрюон - там Едуард беше съпруг на "Френската вълчица" Изабел и не обичаше да споделя леглото с нея, а с разни млади благородничета. Което накрая доведе до бунт и кралеубийство. За същия Едуард става дума. В случая трагедията е писана двеста и петдесет години след смъртта на злощастния Едуард, при това от най-интересния, противоречив и романтичен съвременник не на кого да е, а на самия Уил Шекспир. Самият Марлоу е бил обвиняван в содомия, може би е бил и малко нещо шпионин, загинал е в кръчмарска свада, но освен всичко друго е бил прекрасен поет. Пиесата определено си струва прочита, макар че може би преводът е малко тромав. Напомня Шекспировия "Ричард II", защото и в двете драми става дума за принцове, които искат не толкова да управляват, колкото да се забавляват... а на това трезвите и сурови английски лордове никога не гледат с добро око. Няма как да се пропусне.

Ако немците не се бяха сражавали за Франция, Сталин щеше да ореве света, че западните съюзници са съучастници на фашистите, а Рузвелт пак щеше да има скрупули за съюзническия ангажимент към Русия. Вероятно Чърчил би опитал да се възползва и да хвърли Монти в някакъв по-успешен вариант на Маркет-гардън А немски съюзници като Италия и Унгария щяха да са адски прецакани и още по-нелоялни. Както винаги, политиката на цар Борис да не праща войски на никакви чужди за България фронтове пак щеше да се е оказала недостатъчна, за да спаси България от комунизма, но всетъки правилна заради запазването на човешки животи.

Така си е Пък и от намесата му пак стигам до печалното заключение, че разни non sequitur ни се проповядват като света истина.

Не всички абстрактни понятия са синоними

Е, то винаги е ясно, че става дума за най-общо наблюдение. Винаги ще има и хора, които с основание няма да се впишат в очертаната рамка. Това се подразбира.

Нахвърлях едно есе, което може да ви е любопитно. Темата е евентуална среща между Артур и Беоулф. Както и някакъв опит за приближаване на двата образа. И понеже темата ми е на сърце, вчера пък бях надраскал стихотворение по нея. Не е много добро, но поне е упражнение, а от упражненията понякога илиза и нещо хубаво. Приятно четене. Ще се радвам на коментари, естествено. Ако есето представлява интерес за списанието - още по-добре.

Трудно мога да си представя как немците пресичат успешно Ламанша. Дори конвойната система да се провали пред натиска на подводниците, въздушното превъзходство на британците и американската подкрепа за Англия ще натежат на везните. Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори недотам лоялната Индия не биха изоставили метрополията поне за времето на войната.

Питаш и отговор не чакаш Поне аз не се сещам за други подобно коструирани имена. Спандю може да знае, той направо е експерт по ономастиката, така че евентуално би могъл да измъдри и хипотеза.

Предполагам, че в Залива. Ако не там, то вероятно може да се изгледа и в Тубата. За да не си пропуснал възможност, все пак погледни и Замунда, макар че може и да го няма там.

Е, да, зависи дали са успели да докарат петрол някак. Примерно без Западен фронт повече сили на Източния през 1941-42 евентуално биха могли да си проправят път до Кавказ, това да позволи на Райха редовен достъп до нефт и като резултат Източният фронт да издържи по-дълго или направо да се засили. Както винаги, тежестта на проблема е там. Едно време имаше една екселска игра, наречена "Stalin's Dilemma", много поучителна. Имаш Х ресурси, Y начина да ги изчерпиш и Z хода преди немската инвазия. Накрая или се оказваш чудовище, или губиш войната. Общо взето, всеки играч би искал да мине по-скоро за чудовище, а не да изгуби. Вероятно може да се измисли такава "Hitler's Dilemma", при която основният проблем наистина е троен: Източният фронт + въпросът за петрола + фактор време.

Ще ти харесат.

Е, не, цялата Гарванова трилогия е невероятна. Не е само "Сянката на Гарвана", там са още два филма. Прекрасни са!

Е, как "какво от това". Модерната война е уравнение. Ако се променят условията, може да се промени и изходът. Пък и нали това е целта на алтернативките по принцип - да измъдрят друга история. Патриотизмът или убежденията ни нямат нищо общо с предположенията. В момента пишем "Фатерланд".

Не само жените обичат скъпи аксесоари - мъжете също държим на такива неща, но не толкова на пръстени, чанти и гривни, колкото примерно на оръжия, технически джаджи и спортни пособия. Качеството и цената идват с възрастта и възможностите. Инак - чисто исторически, скъпите бижута първоначално са били мъжка привилегия като знаци на обществено положение. Като правило, регалиите на суверена-мъж са много по-впечатляващи от тези на съпругата на суверена.

Е, мечката е колаж, но много духовит и добре направен

Човекът пише своето и ми се струва, че не е сам.

Някакъв приятел на автора, британец, славянски филолог, преведе няколко фрагмента от "Възвишение" на провинциален английски диалект. Звучеше като по-просташките стихове на Киплинг, тоест - звучеше съвсем на място. Книгата не е непреводима. Ще ми се, наистина, Русков да издаде романа си за двайсетте години и да се върне към идеята за английския романтизъм, защото беше написал една глава от тази книга и доста бях харесал тази глава.