glishev

Ти си представяш историята подредена, човече. А тя не е. Ромеите не са знаели, че живеят във феодализъм. Махай тия готови формулировки, те не отразяват реалността. Аз ти казвам: хващай медиевистиката, чети история на комуникациите, виж препратките към изворите и после казвай какво може и какво - не. Другото е догматизъм, да не кажа - пропаганда. Във всеки случай, ако Цариград разчиташе само на Тракия за изхранването си, нямаше да стане тоя огромен град, който е станал. Нито пък Антиохия щеше да я има толкова дълго. Нито пък амалфитанците щяха толкова да се косят за митата в Абидос.

Е, Каскадьоре, то досега какво си говорим? Първо, жанровете на българската литература повтарят византийските църковни - похвални слова, проповеди, жития, химни, литургии. Само дето ние нямаме теология, а ромеите имат и то каква. Второ, повтарят ги частично (щото у нас на практика няма светски) - има и византийски жанрове, непредставени у нас: приключенската повест, епосът и светската лирика например. И най-вече историографските съчинения. Трето, византийската култура е нещо различно от византийската империя и се учудвам, че не го разбираш. Какво с непреходна стойност се създава във Византия, а го няма тук? Поезията на Мануил Фил е доста добра. Извадки от нея ще намериш във "Фамилията на Асеневци". Хронографията на Михаил Псел също си я бива, особено като белетристика. Иначе работата е ясна - историята: Ана Комнина, Никита Хониат, Георги Акрополит, Никифор Григора и Йоан Кантакузин са отлични политически и исторически писатели. В теологията като тръгнеш от св. Василий Велики и стигнеш до св. Григорий Палама Византия просто е сила. Някои от тия автори и досега се четат с удоволствие, например св. Йоан Дамаскин, Максим Изповедник и Никифор Григора (който освен историк е и нелош философ, макар варламит). Има публикувани ГИБИ, има "Хронография", има и "Дигенис Акрит" вече - взимай и чети, та да знаеш повече за византийската литература, а не да се чудиш къде са Чосъровците и Абеларовците. Особено Никифор Григора е отличен автор. Имам си два сборника с кореспонденцията на Григора и на Димитрий Кидон и трябва да кажа, че това са хора с остра наблюдателност, чудесен стил и голяма ерудиция. Писмата им са отлично четиво. Все пак, единият е сериозен писател, а другият - дипломат. Не са някакви задръстени тупани, определено. Плюс това, виж какво пише Рънсиман в "Падането на Константинопол": гръцките учени са приети като адски полезни кадри в Италия. Те обогатяват Ренесанса. Е, ако на българите поезията, историята, философията и приключенските истории са им безинтересни, значи проблемът е в българите Не знам в кои изкуства България не е провинция. Ако имаш предвид Боянската църква - да, красиви стенописи. Изцяло съответстват на стила, който можеш да видиш, да речем, в Мистра, Пелопонес. Във всеки случай нямат експресивността на "Възкресението" от цариградската "Хора".

Като гледам, ще си останем на различен акъл. Което не е болка за умиране Във Византия има някои държавни монополи, но не може да се каже, че търговията е монополизирана по принцип. До 1092 си има достатъчно данни за свободна инициатива и търговски съдружия, а после идва хегемонията на италианските градове по море. Освен това и данните, които ти дадох, са си факт. За да говориш по-добре за византийската търговия, намери си "Пътуване към Константинопол" на Лиляна Симеонова и "Константинопол и руската колония" на Тома Томов.

Качо, да се смее ли човек, да реве ли... Тука е бетер от ДИР-а. Аз като разправям, че трябва в стил "Бойна слава" гавра с автохтонството, май съм нещо праффф.

Прочетох много добри неща и повечето от тях не бих седнал да оспорвам. Това, което Ник1 казва за гърците като воини и търговци, много ме изкефи. Малко се дразня от дабъл и трипъл постингите като лош навик, но не е страшно. Едно само не приемам: Точно това оспорвам. Това не е общ критерий, а твой личен. И не става дума за "малабаризми" ("словесни", впрочем), а за убежденията ми като човек, който си блъска пет години главата в ИФ. Колкото до целта на християнството - абе не знам в какво вярваш ти, но аз като чета Евангелията, не виждам Христос да говори за просперитета като ценност, даже напротив (не че и аз не стикам левчетата, както мога, ама поне проявявам доброто възпитание да се кодоша с това). Инак, за да се върнем малко към любимата Византия, ще отбележа следното. В един много дълъг период (ІV-ХІІ в.) Византия е икономическият гигант на Европа, а не "само" теологическият. Това е по-дългият период от съществуването й. Дори след 1092 г. Константинопол генерира повече приход от митниците си, сравнен с Венеция, Бремен или Лондон. Тъкмо затова Венеция иска да го завладее, разбира се. Безантът си е безант до 1204 без мърдане. Фундаците, пътните станции, морското законодателство и находките на амфори византийско производство до кр. на ХІ в. сочат, че дори бита при Манцикерт и налазвана от печенеги, турци и кръстоносци, империята продължава да бълва и да поглъща стоки и злато. Към 1300 г., вече силно намалял като население и стокообмен, Константинопол все още е сравним с нови центрове като Милано и Лондон. Явно проблемът не е в православието... А думите на стария император Мануил ІІ: "Империята има нужда не от император, а от домакин/стопанин" също не звучат много по външно причинному. Напротив, става дума за една безкрайно прагматична оценка.

Галахад, между Дунава и Балкана никога не е имало полиси. Иначе да, имам предвид изобщо антични текстове. Картината е такава не само в римска Мизия, но и в доста други райони на империята. Повечко каменни надписи, по-малко или направо нищо, оцеляло на нетраен носител. Да, това с книгопечатането или с по-късното турско нашествие сто на сто е вярно. И аз съм си го мислил. Иначе теориите на конспирацията са си глупост, това е ясно. За оцелелите в един екземпляр произведения по принцип имаш право. В последния си пример обаче нарочно дадох текстове, които са оцелели в повече екземпляри. Дори "Дигенис" е известен в поне две редакции. Сметката ми е проста. Щом нещо е оцеляло в поне един екземпляр, значи бройките са били доста, може би поне десетки. Това говори за популярност на текста и интерес към преписването му. Щом е оцеляло в повече от екземпляр, значи интересът е бил направо огромен. Щом не е оцеляло в нито един - значи или не го е имало, или (поне от даден исторически момент) интересът се е изгубил, текстът еспрял да бъде преписван и старите екземпляри един по един са се повредили, изгубили и прочие. Но тогава, когато даден текст е съществувал известно време, бил е преписван и четен, а после интересът към него е намалял, оцеляват ако не друго, то поне препратки към него. Цитати, резюмета, понякога негативни рецензии, споменавания на автора и заглавието - такива неща. Голяма част от изчезналата антична литература ни е позната по заглавия и препратки от по-популярни и преписвани през Средните векове произведения. Същото се отнася до част от германските епоси - не знаем текстовете, а само резюметата от запазените преписи на други произведения, където изгубеното се споменава или цитира. Е, точно такива издайнически препратки, заглавия и и цитати от български епос, хроники, лирика или богословски трактати не са известни. Приписките, този толкова богат източник наиформация, говорят за много неща, но не и за светски книги. Почти няма споменаване за стари български книги в самата българска запазена база източници - освен в думите на Калоян за "старите книги", които трудно можем да тълкуваме еднозначно. Евтимий също говори за старата българска книжнина, но има предвид църковната и я осмива като некачествена. После, аз и преди говорих за състоянието на библиотеките в Англия. Там имаме три нашествия, които и ти споменаваш. Да оставим настрана саксонското - нека говорим за българите и саксите в паралел. Англите нахлуват в Британия в V в., в VІІ сепокръстват, в VІІІ вече трупат текстове. Българите пък се покръстват чак в ІХ в. и късно започват трупането на текстове. Българската литература, колкото я има, пострадва вероятно в нач. на ХІ в., когато Василий ІІ завладява страната. Допускам, че тогава пораженията не са толкова страшни. По това време староанглийската литература е преживяла вече една огромна загуба - резултат от езическите викингски нападения, които се стремят именно към манастирите - заради богатствата им. Нямаме данни за византийски изстъпления срещу манастири в ХІ в. Но имаме за викингски в Англия. Идват маджарските и печенежките набези в покорена България. Същевременно имаме данни за нормандското завоевание на Англия. Нормандците се стремят да изкоренят саксонските книги. За кодекса, ползван като дъска за хляб, вече споменах преди няколко страници. За България нямаме такива данни. Знаем, че книжовният английски език под латинско и френско влияние преминава през огромна промяна в периода ХІ-ХІІІ в. Отпадат падежите, променя се лексиката - от германска в романска. Това е благодарение на усилията на нормандците. Между старобългарския от Х в. и среднобългарския от ХІІІ в. няма чак такава разлика. Падежите и лексикалният състав си стоят. Явно ромеите са се отнесли по-малко разрушително към българската отколкото нормандците - към английската книжнина. Назад в темата някой спомена, че съчинение на един от охридските архиепископи от византийско време е запазено само на славянски. В Англия след ХІ в. за сметка на това почти изчезват текстовете на староанглийски. Латинският и френският определено са повече на мода, благодарение на политиката на нормандските крале и техните нормандски архиепископи в Кентърбъри (с изключение на св. Томас Бекет всички други са нормандци; има и един италиански архиепископ). В Охрид от време на време се възкачва и по някой българин. Следователно викингското и нормандското нашествие имат по-жесток и унищожителен характер за английските библиотеки от византийското - за българските. Похвали за св. св. Кирил и Методий и за св. Йоан Рилски има от ХІІ в. (от византийско време), но пък нормандците са забранили култовете към редица стари саксонски светци. Това трябва да ни говори нещо. В ХІІ-ХV в. и в България, и в Англия се развива нова литература. В единия случай на следноанглийски (без реална връзка със староанглийския). В другия случай на среднобългарски (без прекъсване на приемствеността със старобългарския). Средноанглийската литература има богатство от светски жанрове: поезия в рима (Чосър), поезия в алитерация ("Сър Гауейн и Зеления рицар" - което е вероятно повлияно от фолклора завръщане към една старинна метрическа форма), мистерии (двете Пастирски пиеси), история (вярно, повечето текстове са на латински, но има поне петима големи английски хронисти от периода), романи (в стихове - Робер Вас, на норманофренски) и в проза (сър Томас Малори, разбира се). За среднобългарските светски жанрове реално не знаем нищо. Всички (с едно изключение) запазени текстове са преводни и анонимни: "Александрия", "Троянска притча", преводът на Константин Манасий. Изключението е повестта за царската дъщеря Персика. За религиозните средноанглийски текстове знаем доста - проповеди, теология (от св. Анселм през първия Бейкън до Джон Уиклиф, но половината е на латински), молитвеници, Евангелия, литургии, похвали. Вярно, повечето текстове не са на местния език - тъкмо поради норманофренската политика на официализиране на латинския и френския. Нашите религиозни среднобългарски текстове са пак това - проповеди, теология, молитвеници, Евангелия, литургии, похвали. Само дето теологията е изцяло преводна - няма и един трактат, съчинен от българин. Има малко религиозна поезия - химните на Ефрем Търновски. После идва османското нашествие. Образно казано, завесата се спуска над нашето Средновековие. Каквото е спасено в Русия и на Атон - това е. И то е деветдесет на сто религиозни текстове. И да е имало някакви светски, те вероятно не са били много, не са били смятани за важни и не са били съставени оригинално на български, а преводни. В Англия настъпва друга напаст - затварянето на манастирите в ХVІ в. и пуританизмът в ХVІІ. Тогава огромен брой произведения на изкуството, в това число оцелели староанглийски и добре пазени средноанглийски кодекси, пропадат. Знаем за разрушенията в Глазгоу, Нюбъри, Бъри-Сейнт Едмъндс, Лондон и прочие. После идват пожарите. На Атон още в 1262. В Търново и Охрид през ХІХ в. Да ги съпоставим ли с пожара в Екситърската библиотека в 1751? Или с Големия лондонски пожар от 166... - и не помня коя година? Съдбата на българските и английските кодекси е напълно сравнима. Само дето английските кодекси, както са стигнали до нас, съдържат по-голямо жанрово разнообразие. При това без да са спасявани в Русия. Има няколко ръкописни книги от староанглийския период, запазени в манастири по пътя на поклонниците от Аоста до Рим и това е. Много от изгубените английски текстове ни е познато по цитати. Не е така с българските. Цитати в други произведения има и на известни, запазени английски текстове. С българските пак не е така. Сякаш всеки от запазените среднобългарски автори пише за себе си. Голямото изключение, разбира се, е патриарх Евтимий. Така или иначе е културно-исторически факт, че в ХІІІ в. България вече няма кавхани, боили и колобри, а севастократор, кефалии и севасти. Не споря, че за това си има сериозни причини. Просто такъв е фактът.

Аха, и на запад, и на изток действат както центростремителни, така и центробежни сили. Мисля, че в крайна сметка към ХІІІ в. е най-голямата степен на децентрализация (направо на политически разпад) на цяла Европа. Тъй де - Балканите са се "балканизирали" не без съдействието на сърби, българи и кръстоносци; Франция още не е излязла от феодалния хаос; Германия въпреки фигури като двамата Фридриховци е в пълно безредие, както и Италия; а на Иберийския полуостров Реконкистата е бавна и християнските сили често враждуват помежду си. Унгария и Полша, както и Англия може би са една идея по-централизирани, но и тук сигурно ще трябват уговорки. Кръстоносните държави в Светите земи сдават багажа, а Скандинавия е в нещо като временен ступор. Рус е пометена от татарите. Мда, като за класическа епоха на европейското Средновековие ХІІІ в. е доста мътен. Но хайде обратно към темата ни. Нали ставаше дума за бенефициалните реформи на франките. Някой има ли идея как се отнася наказателният херибан за неявяване на военен сбор (40 или 60 солида, забравил съм) към средния бенефиций в Австразия към 800 г., примерно?

Да, уговорките са важно нещо. Е, в тоя тух и аз трябва да чета повечко. И наистина е добре съпоставката да не се прави оценъчно, демек с "хубаво-лошо", дето викаш. Вече друг е въпросът точно какъв тип религиозност с какво отношение към физическите и обществените факти се отнася. Американската религиозност явно не пречи на стремежа към щастие или обогатяване, а пак си е обществен фактор. Ние тук (дори в страни като Испания с традиционно здрав католицизъм) определено не повтаряме толкова често името на Иисус като американците, но пък се държим донякъде с пренебрежение към труда като ценност. За себе си го знам със сигурност, макар че както си седя на компа и чета тук, десетина страници от превода отхвърчаха. Та така. Има си религиозност и религиозност, както е за всяко нещо.

Марица, именно. Аз я знам като Хебър или Хеброс.

Самата германска дума ritter си значи "ездач" и е доста стара. По-стара от самото рицарство. Не съм сигурен какво точно ме питаш. В Сасанидска Персия и в късноримската армия има казанджии и клибанарии, които са си точно тежковъоръжени ездачи. С пики, дълги мечове, стремена и дълги ризници. Всъщност казанджиите понякога имат дори нещо, подобно на кована броня. Жан Фавие твърди, че такива воини (все пак с ризници, де, а не с брони) има при франките по времето на Карл Велики. Мисля, че за такива има данни и при българите. Но всичко това все още не е рицарство. Рицарят трябва освен доспехите, оръжието, слугите и конете да има още и някои специфични функции - включително в мирно време. Това, което на френски е chevalier, а на средновековен латински - miles, далеч не само се бие. Рицарят изпълнява управленски функции. Служи като пратеник, като комендант на крепости, управител на имоти, понякога съдия. Стои по-ниско от бароните и принцовете, на които служи и невинаги е схващан като наследствен благородник с право на предаваемо владение, собствена баниера (знаме) и пр. Такива наследствени рицари има, да речем, от Х в. нататък - първоначално само в Германия и Франция, но бързо се разпространяват и в християнската част на Испания, Италия (в по-малка степен) и Англия (след нормандското завоевание). От един момент нататък (ср. на ХІІ в.) рицарството се смята за обвързване и с известен морален кодекс на поведение, особено в Испания, Италия и Франция. Не знам какво наричаш "желязна пижама" - дългата кавалерийска ризница или кованата броня? Кована броня в пълния й вид се появява чак в ХV в., макар че и през целия ХІV доспехите се променят динамично и стават все по-тежки. В ХVІІ в. с развитието наогнестрелните оръжия кованата броня практически изчезва (освен, да речем, в хусарските части, но те не се състоят изцяло от рицари). В Англия от ХІV-ХV в. обаче "рицар" (knight) изобщо не е воинът с наследствен герб, имот и привилегии. За да станеш рицар в късносредновековна Англия, трябва или дребната аристокрация на графството ти да те определи за такъв и да те прати като свой представител в лондонския Парламент, или кралят (може и някой от перовете на Англия) да те посвети в рицарство и да те натовари със специална длъжност. Отделно нещо е да си пълноправен член на рицарски (военен или военно-монашески) орден. Там и функциите, и въоръжението, и социалният произход варират. Тъй че това е въпрос, на който няма еднозначен отговор. В различни страни и различни векове "рицар" означава нещо различно. А кованата броня изобщо не е задължителна. Инак класическото рицарство е френското, нормандското, фламандско-фризийското и немското от ХІ-ХV в.

А, "самонадаряването" си го има, да (то кога ли не го е имало - че и днес), но не е част от системата, а нейна аномалия.

То е малко идиотско, де. Има няколко падежа и различни варианти за склонение на думите по падежи. В случая Клавдиан е използвал някакво безобразно второ склонение, докато би трябвало да е трето, ама на, поетите обичат да къдрят думите А по латински не е трудно да сбърка човек, не се коси Аз се бях изхитрил в час и като четяхме Цицерон, държах взета от библиотеката двуезична книга на руски и на латински. Като стигнеха до мен, четях на глас латинското изречение и после превеждах руския текст, че по-лесно.

Според мен и административният апарат говори за определена културна принадлежност. Там, където имаме графове, ще се ориентираме, че става дума за западно влияние. При кефалиите и деспотите ще се сетим, че византийското не е далеч. Ето, примерно Първото българско царство си има своя административна система и набор от звания и управленски понятия (всичките там боили, багатури, багаини и пр.). Макар че има автори, които казват, че тези звания говорят за връзка със степната култура, т. нар. Pax Nomadica. Колкото до чуждите системи, те си имат своеобразие. Сицилия има своя magnus amirus под влияние на берберите, испанците имат алкалди, англите имат олдърмени и шерифи, французите говорят за маршали, сенешали и байита, в Германия ще срещнем графове в различни функции (хофграф, бургграф, маркграф, пфалцграф) и херцози, а при скандинавците - бонди, херси и дротнинги. ХІІІ в. не е беден откъм византийска литература въпреки че е нещастен от политическа гледна точка. Един от най-големите им хронисти, Никита Хониат, пише тъкмо посред най-нещастните времена и то доста увлекателно според мен. Има и запазени поеми от периода (не от Хониат - анонимни и от други автори). Докато българската литература от ХІІІ в. е относително бедна на фона на ХІV, когато в Търново наистина се пише много (и то не зле). Между другото, все пак може да се говори ако не за жанрово богатство, то поне за стилово разнообразие на българската литература - новият витиеват стил ("по лепоте", според красотата) е наистина интересен и оцелява около половин век след падането на Търново като авторски прийом в жития и похвали от Рус, Сърбия и Влашко.

Аз ползвам латински. Траки са си. "accingere mecum" e "въоръжи се с мен" или "застани въоръжен до мен", а "Thracas defendere tuos" е "защити своите траки". "Et" е съюзът "и". "Земята/страната Тракия/на траките" не се споменава изобщо. Английският превод е по-свободен. "Земята/страната на траките" би било terra, tellus или patria Thracum. "Страната Тракия" би било Thracia или terra Thraciae.

Добре казано. Освен това всички твърдения, струпани от Рицаря нямат нищо общо с българите.

Рицарю, дори да беше вярно това за еврейските оригинали (което не ми се вярва), то пак не е оригинално творчество, а си остава превод. Нали все това казвам - че българската литература е посредник между Византия и славянския свят, а не среда, където се създават по същество нови образци. Че е имало тракийска литература - просто не е вярно. А дадените от теб автори пишат на латински и гръцки. Пък и да беше имало тракийска литература, тя нямаше да е българска. Докато ние говорим именно за българската. За догматиката - тъй или иначе е факт, че богословски трактати, писани на старобългарски, няма. Има омилии, които в голямата си част са или адаптации на византийска омилетика, или съвършено практически текстове без догматична задълбоченост. RF, пардон Каскадьоре, тук няма -филство или -фобия. Има факти. Нека някой ми посочи непреводно светско българско средновековно произведение. А това, че Византия я няма на картата от 1204 до 1261, изобщо не значи, че я няма и византийската култура. Термини като "деспот" и "севастократор" в българска употреба не са дошли нито от Латинската империя, нито от Папството. Титулатурата на българския цар ("Х, в Христа Бога верен цар и самодържец...") е изцяло калкирана от византийската (X, 'en Christwi twi Thewi basileus kai a'utokratwr...). Всички прахтори и аподохатори от грамотите на българските царе идват от византийската административна система. Впрочем, има и държава, претендираща за византийското наследство и това е Никейската империя - с всички византийски институции. Именно Никея санкционира и създаването на българска патриаршия в Лампсак през 1235 (с което още веднъж се демонстрират имперските византийски функции на василевса и Константинополския гръцки патриарх в изгнание). Навремето и аз подскачах като се кажеше, че няма оригинална българска средновековна литература. Водил съм спорове с тезата, че има. Развявах високо сказанието за Персика, приписките и откъслечните известия за песни за герои (примерно за Самуил). Но това просто е нищо. Легендата за Персика носи всички следи на по-ранни, хем гръцки, текстове (особено на житието на св. Йоан Дамаскин). Приписките не могат да минат за литература, макар че някои от тях звучат чудесно. Песните не са довели до създаването на епос (освен може би цикълът за Марко, но той принадлежи вече на османската епоха). Факт е, че нямаме нищо, подобно на византийския "Дигенис Акрит", уелския "Мабиногион" или френския "Ренар". Обяснението с унищожените български книги не е никакво обяснение, защото и византийските, и западните книги са бивали унищожавани при най-различни случаи. А от друга страна и българските книги са изнасяни, спасявани и преписвани обаче на, оцелели са само служебни и преводни текстове. Освен това все забивате накъм Второто българско царство. Ясно е, че то е византийска културна провинция. Дайте Първото царство, за него беше и темата по принцип. То има и по-самостоятелна култура (макар чисто варварска, разбира се, особено преди Покръстването).

Качо, ми то от Античността изобщо има много малко оцелели папируси. Не само Балканите, ами почти цялото Средиземноморие трябва да е "безписмено". Все пак Античността е много по-стара епоха от Средновековието, нормално е да има по-малко следи, особено на нетраен материал. Повечето запазени антични текстове обаче все пак са оцелели в средновековни преписи. Явно няма как да се каже: щом няма и антични, и старобългарски кодекси, значи има и антична, и старобългарска литература. Античната си седи, надлежно преписана от калугерите. Българската обаче е в липса. Просто средновековни преписи на антична литература има. Е, то и руски преписи на български изводи има (щото на калугерите това им е работата). Само дето преписаната в Русия, Влашко и Сърбия българска литература се състои главно от църковни текстове за обща употреба (никаква терминологична разлика с гръцките оригинали - преводите на религиозните понятия са просто калки от гръцки на славянски) и няколко светски неща, преведени пак от гръцки. Собствено българска светска литература - йок. Сравнението с Античността е неподходящо. Пък и недей, сега ще наскача сдруженото автохтонство да вика как траките били народ с литература, ама лошите римляни им я унищожили RF, затова казах "май", понеже на сто души съм отговарял и вече не съм хептен сигурен кой от тях какво точно е казал.

Къртиш, чистиш и возиш, Рицарю, ама не се вълнувай толкоз.

Дор два.

Е, баш за ХІІ в. не знам, ама какво общо имат нашите Асеневци с Волжка България?

Словаците, нали и те са си едни "македонци", твърдят, че истинската Великоморавия е тяхната си страница, както и че центърът й бил градчето Нитра (много приятно лъскаво централноевропейско село, но с огромно и безмислено соц-НДК с надпис ДИВАДЛО на фасадата, пльоснато в средата). Преди три години с хористите от НГДЕК бяхме в Нитра по повод местни тържества в чест на св. Методий. Местните си го имат за национален светец и много го тачат. И непрекъснато говорят за древните моравски "крале" Ростислав и Светоплук Забавни хора. За тях си беше цяло откровение, че наши бугарски милости също си държим на "Цирил а Метод" и на това отгоре пеем тропари в тяхна чест. Нагледахме се (и се възползвахме, хм, от славянското гостоприемство... с удоволствие бих се върнал в Нитра, но за това - друг път ).

Чак "известно" не е. Фризия като самостоятелно кралство престава да съществува вероятно още в VІІ в., когато франките я васализират. Виж картата по-горе. Остава графството Фризланд. Интересно, че все пак през цялото Средновековие фризийците запазват своите изборни съдии (по един за всеки "кантон" на страната, и не признават нито едно епископско или графско решение без одобрението на съдиите, които се събират на определено място в областта. Това си е остатък от старата тингова германска система. Известно е също, че фризийските рицари често работят на полето заедно със своите селяни - поне до ХІІІ в. В Кръстоносните походи сто на сто е имало и други фризийци, например в Третия, който също минава през България и има контакти с българите. Сред хората на Фридрих Барбароса не може да няма и негови васали от Фризия (понеже графството спада към васалствата на Хоенщауфените, а не на Капетингите). Колкото до Четвъртия поход, там просто участниците са все от близкия до Фризия регион - северна Франция и Белгия по днешному: Фландрия, Шампан, Ено - фризийците са им комшии. Нали има и един рицар от Четвъртия поход - Милон Льо Бребан, буквално Милон Брабантеца, а Брабант пак е малко графство в съседство с Фландрия. То и за Първия поход важи - все пак най-известният водач е Годфроа, херцог на Лотарингия, а тя пак е в течението на Рейн. Не знам дали може съвсем точно да се проследи значението на "фръз" в среднобългарски. Може отначало да е означавало просто фризиец, а едва при Евтимий примерно да е добило по-общо значение на "западняк", синоним на "латин". Интересно дали в българската (и сръбската) литература ще се намери употреба на "фръз" преди Евтимий.

Натане, голем си перко. Гръцкото означава "ХР", тоест е просто монограм на Христос. За никакъв "Разпнат" не съм споменавал. С двете буквички отстрани пак образува "ХР", който обаче е Алфата и Омегата, демек начало и край на всички неща. А заедно четирите буквички се четат и като глагола 'archw, демек "управлявам", "първенствувам". Ето така: "a РХ w", щото знакът в средата може да се прочете и в двете последователности като е в лигатура. Египетското е йероглифът, четен като ankh и схващан от Кристиан Жак като условно изображение на огледало. Думата осначава "живот" например във формулата di ankh mi Re djet, "Ра да го дари с живот" (разбира се, не съм египтолог, цитирам "Малкия илюстрован Шамполион" на Кр. Жак). Не разбирам какво пречи на египтяните да си имат собствен знак на Живота, различен от разни християнски емблеми. Нито какво общо имат и двата дадени по-горе знака с нашето кирилско Ж. Което пък "ж" трябва да измислено от св. Климент Охридски в България през ІХ в. след като св. Кирил е дефинирал, че в славянските езици има такъв членоразделен звук и вече му е бил измислил глаголически знак. Трябва ли сега да ти прилагам и цялата таблица на кирилицата и глаголицата? Тия неща ги има по всички истории на изкуството, учебници по старобългарски и пр. Трябвало е да четеш нормална литература като по-млад, щото сега ръсиш откровени щуротии, които на това отгоре не ти се разбират, понеже не благоволяваш да ги пишеш хигиенично за окото на читателя. Какво общо има всичкият този знаков тюрлю-гювеч с император Константин, който уж бил писал нам си кво? Натане, ти че нищо не отбираш, е ясно. Че си перкав - също. Ами барем недей да спамиш. С това те оставям на мира, драги ми неграмотни човече и се извинявам на модераторския екип за невъздържания език.

Нещо любопитно относно фризийските владения в Ютланд. Тези територии са близки помежду си и очевидно не са губили връзка през вековете. На друго място във форума бях дал герба на Нормандия (два златни лъва passant guardant gauche на червено поле, почти като гербовете на Англия и Дания). Гербът на днешната област Южен Ютланд в Дания (географски се пада по-точно централен) е такъв: По цветове съвпада с датския герб. А ето и този на съвременната холандска провинция (или "графство") Фризия: По отношение на езика, културата и историята ми се ще да говоря вече за Северноморие, както Бродел говори за Средиземноморието Само дето в басейна на Северно море има много по-голяма близост между етническите и историческите елементи. Все пак и регионът е по-малък. Толкин и Блис всъщност сравняват ранното фризийско кралство с малко по-късната англосаксонска Нортумбрия и по един много любопитен признак - географскоторазположение. И в двата случая става дума за владения, разпрострени не толкова навътре в хинтерланда, колкото по брега на Северно море, което носи едновременно възможности и опасности, както става винаги с морските държави. Впрочем, на български има информация за ранносредновековна Фризия в "Карл Велики" на Жан Фавие и в "Скандинавската експанзия и Западът" на Лиляна Симеонова.

ОК, по това спор няма. Аз все това си бая - че не оспорвам причините, а само коментирам самите факти, породени от тези причини. Иначе постановката "положение тежко..." си я знаем и тя не е съвсем лишена от основание. Все пак, с нея понякога също прекаляват.