glishev

Ти просто гледаш да се скараш с някого. Иначе и по-горе бях писал - може да има всякакви личности, но има възможности да се намалят рисковите условия за тях. Такива възможности, които и ти всъщност би харесал. Не търси заяждане на всяка цена.

Вече има един-два такива, за щастие.

Невски, аз и не твърдя, че момичето е загинало сега в България. Просто правя паралел, за да бъда ясен. Да, освен това е вярно, че не ни харесва, дето тук е патово положение, както казваш. Между другото, ако повече хора се стремим да изкараме повече пари по възможностите си, ще видим, че и производството ни стига. За съжаление, нашата инициативност в България е в ниска точка.

По моему "отвлеченият" е луд или си измисля, но може и в един момент да си повярва; близкият му кръг хора иска да вярва и успява; по-широк кръг наистина му вярва от някакъв момент нататък; още по-широк кръг се преструва, че вярва или се опитва да рационализира изискваната вяра; а външният свят или се подиграва, или е безразличен, или се бои от фанатизма на вярващите

А не е ли най-добре да си едновременно патриот и космополит... без да си нито шовинист, нито безродник Просто и своят, и чуждите народи си имат и добри, и лоши черти. И това трябва да се приема спокойно.

Бог да прости момичето. Няма безгрешна система. Има обаче по-малко погрешни и повече погрешни системи. Колкото по-крайна е дадена система, толкова по-грешна е. "Капитализмът", тоест съществуването на частна инициатива, собственост и пазар не убива сам по себе си; убиват неговите крайности или неговите болестни състояния. У нас няма нормален пазар на труда, а има корупция и мафия. А и още стотици проблеми, включително и в нагласата на мнозинството граждани. Убиват корупцията и мафията. "Социализмът", тоест липсата на частна инициатива, собственост и пазар със сигурност убива много повече хора, защото е погрешен в самата си основа. А и никога няма да се върне - дори тези, дето се правят на уж социалисти, всъщност не го искат. Те искат също капитализъм, но не нормален, а корумпиран, изгоден само за тях. Убиващ. Единственото постижимо у нас е да се лекува капитализмът от болести, тоест от корупция и мафия. Само тогава хора като това момиче няма да имат причини да се самоубиват (или поне ще имат много по-малко такива причини). А това лекуване на капитализма става само по един начин: с недоволства. С протести. Защото няма друг начин да се уплаши мафията, която е взела властта за себе си и задушава всяка частна инициатива. Държавата в момента работи против малките търговци, но в интерес на малка група едри риби, които колят и бесят. Затова почти никой нормален търговец не може да наеме служители с достатъчни заплати. Ясно е, че в провинцията хората масово са твърде принизени и уплашени. В София работим и в тяхна полза, когато протестираме. Това трябва да бъде разбрано ясно: в София протестираме, за да не се самоубиват такива момичета. Още веднъж: Бог да прости.

Поне аз не знам за такава адаптация, но може и да има. Обаче препоръчвам четене в стихове: - първо, полезно е, за да се научи човек да разбира такива текстове: "Илиада" също е в стихове, няма как, такива неща се учат в училище и човек трябва да умее да ги разбира, а дори и да ги харесва; - второ, "Божествена комедия" е написана в стихове, добрите й преводи са пак в стихове и всяко произведение е по-хубаво, когато се чете във форма, близка до оригиналната.

Сага за турския рейд (Линк) Правилно сте прочели. Става дума за исландска домашна сага от седемнадесети век, разказваща за нападение на вероятно заблудени берберски корсари на османска служба. Така де, освен Пири Реис и Ерик Червенокосия, съществуват и други герои на мореплавателния абсурд. Отдавна знам за рейда (но мислех, че е бил в шестнадесети век). Знаех и че има късно писани домашни саги в Исландия. Но това тук надминава и най-разюзданите ми представи Всъщност бях чувал и за така наречената "Турска сага", но не вярвах, че съществува наистина. Е, съществува. Напълно достъпна за прочит на английски в линка по-горе. Получих линка от Warlord и съм му адски благодарен.

Така си е, Спандю, КГ. Като се разгледа хубаво историята на средновековното Папство, си проличава, че претенциите и амбициите на папите са се променяли. Апетитът идва с яденето, разбира се, но това не е постоянен процес - апетитът намалява в периоди на политическа слабост и това е съвсем нормално явление (пък и добре познато за нас на Балканите - особено когато разглеждаме променящите се амбиции на византийските императори, да речем). Примерно "византийските папи" от пети-осми век искат главно едно: самият град Рим да бъде защитен от ариански изстъпления - затова първо ромеите, а после франките са търсени като един вид неизбежни покровители срещу готите и лангобардите. Срещу арабските пирати от осми-девети век явно помагат само дебелите стени на Кастел Сант' Анджело Същевременно това не пречи на папите от периода да се борят адски активно с ересите във Византия и Испания (макар да не смеят да свикват антиариански събори в самата Италия). Отделно тече и борбата за души на Британските острови и в Германия, където покръстителските амбиции на римските бенедиктинци застават срещу усилията на ирландското монашество. Така че отчетливо си личат две различни насоки на папските действия: "малката" италианска политика и "голямата" политика на покръстване и на борба срещу ересите. Григорий Седми пък има по-голям размах - Византия вече не е фактор за него, арабските пирати също не го плашат, ариани няма, а западната империя практически феодализира Църквата, срещу което папата се нахвърля с всичките си сили, които вече са и политически, защото той разчита и на съюза си с отделни италиански сеньори и общини. В резултат - полуунижение за Хайнрих Четвърти, полууспех за Григорий: ако не друго, то поне в Италия епископите ще се назначават само от папата. Не е малко, това е основата на бъдещи успехи. Но не е и някакво покоряване на континента Инокентий Трети е големият играч на Средновековието: Рим е здраво в ръцете му; кралете на Арагон, Сицилия и Англия са му лични васали; сърбите, българите, поляците и част от руснаците имат нужда от него; той се опитва да координира цялата политика на кръстоносното движение (и почти успява, но Венеция играе срещу него); най-сетне той и Франция удържат Арагон извън Тулуза и насочват Симон дьо Монфор срещу албигойците. Това е истинският папоцезарист Други като него почти няма, най-малкото защото и условията непрекъснато се променят. Има-няма сто години след Инокентий французите местят Папството на своя територия, за да им е по-удобно да го контролират. Оттогава, та чак до Контрареформацията институцията е в почти постоянна криза, при това не само политическа, а и морална. Изобщо, шарена история, на която й трябва нюансиран поглед. Същото смятам и по отношение на византийския "цезаропапизъм", разбира се. Както и за това кой е носител на римското наследство в Средновековието. Говорили сме си за тези неща, знаете, че избягвам еднозначни обяснения.

Темата е хаотична, заглавието - нищо неказващо.

И ти имаш право...

Веднъж имах интересно преживяване по отношение на националната идентичност. Възрастна жена, народна учителка и комунистка каза пред мен по повод един тип, който стреляше ентусиазирано със сигнален пистолет на Нова година: - Ами че човекът е българин. Явно дамата някак дълбоко разбираше гърменето като проява на българщина и човещина едновременно.

Ами освен да ви поздравя и двамата, няма какво друго да кажа. В северна Галия, където е люлката на класическия феодализъм, отрядите от buccellarii на знатните гало-римляни са постепенно изместени от отрядите vassi на франкските благородници в период, когато повечето селяни са били на теория свободни, но на практика закрепостени. Роби уж вече няма, само на практика има обезправени свободни лица. Тоест сте прави. Примерно Гансхоф би ви изръкопляскал (което и аз правя). А това за "германския" характер на западните средновековни институции, оформящи обществото е толкова очевидно, че никога не съм го смятал за тема на обсъждане въобще. Разбира се, голямото изключение е Църквата, която по същество е късноримска институция Но иначе всякакви парламенти, свити, "стари свободи", съдебни дуели, васално-сеньориални връзки, родови мъсти, разпадания на патримония, кръвни откупи, ограничено изборни крале и така нататък... наистина е от културата на германоезичните завоеватели. Даже съм учуден, че Южняка чак толкова прави това на въпрос Ясно ми е, разбира се, че испанската и френската историография се стремят да избягват думи като "германизъм", но все пак не падаме от Марс Руските и дори британските автори примерно нямат проблем с тоя термин.

Не казвам и обратното - че римските папи са без влияние. Просто то не е чисто политическо. Тук пренебрегваме чисто религиозното значение на Светия престол за сметка на политическото - защото самите ние сме политически животни, а не homines religiosi. Има период, когато Папството е страхотен политически координатор, но този период просто не продължава цели хиляда години. Това не е пречело западните народи да смятат епископа в Рим за нещо като християнско полубожество В някакъв смисъл папата е нещо като японския император или като късните абасидски халифи. Е, една идея по-влиятелен.

Връщам се с една тема, покрай която няколко пъти сме минавали. Няма да я развивам адски подробно, просто ще набележа няколко близки до ума общи положения. Накъсо - в Източна Европа може би покрай руската историография от XIX в. сме свикнали да надценяваме чисто политическата тежест на папската институция в западното Средновековие. Обърнете внимание: не говоря за безспорния духовен авторитет на папите във формулирането на догмата и налагането на дисциплината, а конкретно за възможностите им за политическа намеса в делата на крале и императори. За западното Средновековие за удобство ще използвам познатата класическа рамка: V-XV в., макар инак да споделям схващането за едно "по-дълго" Средновековие, неотделимо от късната Античност и ранното Ново време. Ако Средните векове заемат познатото ни хилядолетие, то в значима част от това хилядолетие папската политическа тежест или направо не съществува, или е слаба в сравнение с други обществени сили. А и дори в периодите на силна папска политическа власт, тази власт не е еднакво осезаема в различни региони на Западна Европа. І. Времето От края на V до средата на VІІІ век, тоест в първата четвърт (!) от избраното хилядолетие папската политическа власт просто не съществува. Вест- и остготите, лангобардите, ромеите и франките, които си имат вземане-даване с Рим и епископа му, влияят върху съдбата на Града и понтифика, но сами не търпят влиянието му извън въпроси от чисто догматичен характер. В тази първа четвърт на Средновековието папата може дори да бъде арестуван, унижаван, отвеждан и изобщо всячески тормозен; да не говорим, че често изпълнява функциите на един вид управител на Рим, подвластен било на готските или лангобардските крале, било на византийския екзарх в Равена. Краят на този период идва с тройното събитие: издаването на Дара на Константин, допитването на Пипин Къси за кралската власт и първото франкско нахлуване в Италия. Периодът понякога бива наричан "византийско Папство" в западната историография. В VIII-IX в. Светият престол определено е под каролингска зависимост. Карл Велики, Лудвиг Благочестиви, Лотар и наследниците им назначават херцога на Сполето за управител на Рим, изпращат редовно светски missi dominici при нужда от арбитраж на спорове при катедрата на св. Петър и се ангажират със защитата и стопанисването на Града. Да не говорим за арабско-мавританските набези. Този период може да се нарече "франкско" или "каролингско Папство". Вече е изминала повече от една трета (!) от разглежданото хилядолетие. Вярно е обаче, че допитването на Пипин Къси и императорската коронация на Карл Велики дават основание на по-късни папи да изтъкват изключителното си положение спрямо светската власт. Само дето започват да го правят едва след упадъка на Каролингите. В ІХ-Х в. с управлението на Отоните Рим остава в по-скоро подчинена позиция. Императорите създават крале (1); императорите назначават епископи (впрочем, както е било при Каролингите). Споровете с Византия все още са главно за принадлежността на южноиталианските области, а не в духовната сфера - така че например епископ Лиутпранд от Кремона, макар италианец и духовник, служи като императорски дипломат, а не като папски легат. Изминала е половината (!) от разглежданото хилядолетие... В XI-ХІІІ в. настъпва познатият ни обрат. Императорската власт е в упадък през първите два века от подпериода. Това е иконичният момент с покаянието на Хайнрих ІV в снега пред замъка Каноса (Хайнрих обаче продължава сам да поставя епископите в Германия). Светият престол насърчава Реконкистата в Испания. Арагон и Англия попадат под зависимост от наследниците на св. Петър. Кръстоносните походи протичат под координацията на Рим. Сърбия, България и част от Рус временно попадат в католическата сфера на влияние. Тук обикновено източноевропейската историография спира и посочва: "Ето това е истинският характер на папското положение в западното Средновековие". Но още в XII в. започва развитието на самостоятелни школи, които изземат папската политическа и догматична инициатива или поне я споделят, превръщайки се с това в арбитри между кралете и понтифиците: говоря за университетите, чиято автономия поне часттично подкопава папския догматичен монопол. С края на тринайсетото столетие завършва и този момент на папски триумфализъм - пък и той никога не е бил съвсем пълен, защото фигури като Фридрих І Барбароса и Фридрих ІІ са много успешен противовес на унизения Хайнрих ІV. Разбира се, тъкмо XI-XIII в. са високото Средновековие, което най-лесно разпознаваме като класически период на разглежданото хилядолетие. XIV в. е столетието на Авиньонския плен и на огромното френско влияние в работите на Светия престол. Дори при униженията от първите загуби в Стогодишната война, Франция временно се превръща в "империя", тоест в тази светска сила, която диктува на папите какво, кога, как и дали да вършат. А XV в., краят на Средновековието, е време на разцепление, на вътрешнокатолическа схизма, на ереси в Бохемия, на налагане на концилиарен принцип, на морално разложение в йерархията, на краха на кръстоносната идея, на борби в Италия и най-вече - на императорски арбитраж над Папството в Констанц. Предстои и Реформацията. В крайна сметка по-голямата част от Средновековието е изтекла, без римските епископи да са имали контрол над събитията и монарсите. ІІ. Пространството Не само времето е разпределено неизгодно за средновековните понтифици; далеч не цялото пространство на западния християнски свят е достъпно за променливата папска политическа власт. Обхватът й се разширява - нееднакво! - с разпространението на християнството сред езичниците и се стеснява при сблъсъка с местни църковни организации, езическа реакция или вътрешно разцепление. Иберия е разделена между ислямските завоювани земи и доста самостоятелните в религиозно отношение християнски кралства, които спазват собствена календарна система, различна от римската. Келтските региони в Арморика и на Британските острови имат алтернативна църковна организация поне докъм единайсети век и тя често е открито враждебна към римските легати. Албигойската ерес в Прованс, Тулуза и Бургундия временно създава район, отцепен от политическия и религиозния контрол на Рим - и то точно там, където преминават комуникациите между папата и френския крал. За Рим Скандинавия е бяло поле докъм хилядната година и продължава да бъде относително изолирана дори след трийсетте години на единайсети век, когато даже Швеция вече е успешно покръстена. Германия е практически затворена на политическите интереси на Рим: страната на тевтонските крале-императори, които сами управляват църковната структура. Дори в Италия има райони, изолирани от папската власт: който се интересува, може да намери темата ми за патриаршията в Аквилея (а и Венеция традиционно се противопоставя на много от папските амбиции, особено в Източното Средиземноморие). Отделно от това, Амброзиевият обряд в Милано създава и известно литургично разнообразие, което усложнява дори картината на християнските практики. Надявам се темата да ви се види интересна.

От моя силно ограничена гледна точка наистина става дума за психологически феномен. В края на краищата вече хиляди години отделни хора разказват, че са били отведени на третото небе, че са срещнали ангели и демони, че са видели прадедите, Небесния господар на нефрита и така нататък. Всяка епоха има свой речник, своя терминология, за да изрази неизразимото - било копнежа, било страха от небето. Позволявам си да смятам, че обикновената молитва е достатъчен предпазен клапан или защитен механизъм за изпускане напрежението на ирационалното у нас, който спестява вътрешния импулс да "срещаш" било светци, било марсианци - и още повече да бъдеш "отвличан" от тях.

Логиката определено има място в хуманитарните науки, но никога не бива да бъде опростенческа. Просто всяко историческо, филологическо или психологическо положение има страшно много неизвестни

Поредната безумна тема.

"... и с принадлежността СИ към българската нация..." Искам или не, просто съм българин. За свое собствено щастие, по-скоро харесвам тази си диагноза Патриотизмът, един умерен, отворен към външния свят и учтив, но и неотстъпчив от своето патриотизъм, е най-обикновена необходимост. Не вярвам, че нацията ни е божествена, нито пък че е идиотска. Просто - още една от световните нации със свое място под слънцето, със свои добри и лоши качества. Добрите трябва да се засилват, а лошите - да се лекуват. Чудесно е и да се учим от други нации, и да им предаваме нещо от своя опит. Чувството ми за принадлежност към страната и нацията е силно. Аз съм това, което съм, защото съм роден, отгледан и научен да мисля именно тук. Разбира се, щастлив съм, че имам късмета да не съм точно от "средно" българско семейство, защото то е подложено на много силен стрес и в него като правило се живее нещастно. Но това не ме прави по-малко българин. За мен ценното в България са езикът, литературата, природата, донякъде типичният ни скептичен индивидуализъм и най-обикновените добродетели на планинското население - които, за съжаление, са на изчезване. Не се гордея, че съм българин, просто съм такъв. Не съм друг. Нямам нищо против никоя чужда нация. Хората навсякъде са хора. Онова, което ме вдъхновява в България, както казах, е езикът. Ще се гордея, когато и аз допринеса нещо за него. Обичам този език. Всичките ми възможности за самоидентифициране са еднакво важни: аз съм и шоп, и македонец, и трънчанин, и софиянец, и историк, и поет, и православен, и по-общо християнин, и европеец, и балканец, и българин. Тези неща си вървят заедно, едно без друго не могат. На първо място все пак може би съм шоп, защото съм емоционално свързан с пейзажа на Софийското поле. Най-близката ми общност е семейството. Определено се интересувам от културата на тукашните етнически общности, а и не само от тази на тукашните. В България се чувствам свой сред своите и чужд пред държавната администрация. Пътувам в чужбина средно веднъж на две години, най-често за интервали от седмица до месец. Естествено, че смятам България за своя родина. Дори и да не я смятах, тя пак щеше да е такава. Дебат за националната доктрина е повече от нужен. Нямам нищо против двойното гражданство, но смятам, че хората с него би трябвало само да могат да гласуват, а не да бъдат избирани. Самият аз нямам двойно гражданство. В цялата анкета е пропуснато нещо изключително важно за българската култура и идентичност: нашата отлична национална кухня. Тя има много общо с кухните на съседите и това е естествено. Важното е, че е богата, разнообразна, неустоима и успешно сближава хората, били те българи или не

Може би просто се появяват условия за развитие на такъв тип отношения. Гансхоф намира доста прилики например между западноевропейския феодализъм и Япония от периода на гражданските войни. Нищо не пречи аналогични структури да има и при парти, арменци и какви ли още не. Мой преподавател говореше дори за нещо като микенски феодализъм, тъй че нищо не ме учудва

Наивничко. За шпионажа прочетете пътеписа на Бертрандон дьо Ла Брокиер - та да видите точно какво представлява и как действа късносредновековен шпионин. Много е интересно, пък и го има на български.

Препоръчвам следното: Ернст Канторовиц, "Фридрих II". Цъкнете линка. На английски език, за безплатно теглене в какъвто си искате формат. Това е прекрасна биография на този наистина изключителен монарх, при това от достатъчно задълбочен специалист. Няма нужда да обяснявам кой е Фридрих Втори, нито кой е Канторовиц.

Препоръчвам следното: Ернст Канторовиц, "Фридрих II". Цъкнете линка. На английски език, за безплатно теглене в какъвто си искате формат. Това е прекрасна биография на този наистина изключителен монарх, при това от достатъчно задълбочен специалист. Няма нужда да обяснявам кой е Фридрих Втори, нито кой е Канторовиц.

Смятам, че Емрис Аврелиан, Емрис Уледиг (Емрис владетеля), амхераудр Емрис (император Емрис) или Амброзий Аврелиан вероятно е митологизиран образ на историческия император Аврелиан. Превърнат в брат на псевдоисторическия Утер Пендрагон. Утер и Емрис надвиват саксите ("езичниците"), горе-долу защото Аврелиан надвива какви ли не варвари и спасява империята от разпад. Сред романо-бритите (келтските уелсци) от късната Античност и ранното Средновековие са особено популярни императори като Септимий Север, Константин Велики и Максенций. Защо не и Аврелиан? Аврелиановият култ към Непобедимото слънце е силен в късноантична Британия наред с митраизма. Остатъци от синкретични соларни култове сред постримските брити има засвидетелствани както в литературата им, така и дори в малко особената форма на християнство, която изповядват поне докъм 1282 г. Повече детайли за това могат да се намерят например в "Пътешествие из Уелс" на Джералд Камбрийски, в легендите от "Мабиногион" и в част от по-трезвите размисли на Робърт Грейвз за уелските легенди из "Бялата богиня". Разбира се, Грейвз има и безумни предположения, но е страхотен познавач на структурите на ранните индоевропейски религии - на нивото на Дюмезил. Накрая бритите прибавят легендарния Артур към списъка с "британски" императори на Рим - и то, точно както с Емрис Аврелиан, като роднина на Утер Пендрагон.

Аз мога, но ще ти струва пари