glishev

А, ще слушам, че как. Това е бая любопитно, не може да се пропусне четивото. Тия анадолски българи ме хвърлят в тъча.

Никога не е късно човек да се изложи Друг път не ме питай за мнение по проблеми, от които бъкел не отбирам Но пък поне има шанс да науча нещо. Тези книжици на Венедикова практически откриваеми ли са?

Не знам за по-нататъшните планове. Преглеждайте страниците на клуб "Военна история" в Бойна слава и във Фейсбук. Тия дни ще запиша най-сетне и двете си досегашни лекции.

Това за Кълъч Аслан II си е направо половината отговор, да. Хрумването за Алексий Комнин и печенеги вместо "българи" също е добро, но пък имаме ли сведения той въобще да е пленяван? Щом Мануил не води лично похода в Унгария, по-скоро бих се отказал от иначе привлекателната идея, че става дума за българин от Срем на маджарска служба. Но пък сблъсъкът му с "персите" тяло в тяло може също да е основа на такъв объркан епизод у Михаил Сирийски. "Българското княжество в Мала Азия" ми се струва пълна фантастика, ако не се подкрепи с извори. Възможно е хипотезата да почива именно на Михаил Сирийски и на свободно предположение за владение на ромеизиран български аристократ в Азия, воюващо срещу Мануил на страната на Кълъч Аслан II... но тук има адски много несигурност. Боя се, че няма да мине без ГИБИ и "Алексиада".-та. Защото като чета темата, ми става ясно най-вече едно: Михаил Сирийски просто е майстор на лошата хронология, а вероятно и на смесването на събития. Мисля, че тук най-разумно е да спра да се изказвам, а да изчакам я Ги дьо Мон Феран, я Сантяго да прелетят и евентуално да предложат някое добро предположение.

Глостър, да ти похваля една книга: http://en.wikipedia.org/wiki/Richard_III_(biography) http://www.amazon.com/Richard-Third-Paul-Murray-Kendall/dp/0393007855 Скоро си я купих на старо заедно с биографията на Уорик "the Kingmaker" от същия автор. Биографията на Ричард е много приятно написана, с драматичен тон, но обилно подкрепена с препратки към източници. Не е роман, а изследване, но достъпно написано. Съвсем рикардианско по дух четиво, според мен книгата би ти допаднала. Ричард е представен меланхоличен, сериозен, мълчалив, талантлив, компетентен, храбър, упорит, понякога неизбежно суров, но никога излишно кръвожаден, лоялен до смърт към брат си Едуард - и напълно неспособен на компромиси. Пълна противоположност на самия Едуард; най-сетне, изпълнен с презрение към Джордж Кларънс, изобщо някаква особено трагична версия на ренесансов държавник. Принцовете в Тауър са удобно сметени под килима

Клуб „Военна история” представя: Османско-венецианската война (1714-1718), отбраната на Корфу и граф Шуленбург Вторник, 26 март, 18:00 ч. Ректорат на СУ, Южно крило, 83 аудитория. 1716 г. Колко изискано звучи! Дори самата цифра носи барокови усещания. И точно в тази идилична 1716 някакви варвари обсаждат Корфу, смущавайки спокойствието на Сияйната република. Дамите и музиката ще трябва да почакат, защото недотам победоносният, но пък разбиращ от изкуство граф фон дер Шуленбург се е заел с енергичната отбрана на прелестния остров. Венеция отстъпва почти до прага си, за да покаже точно там, че все още има зъби. Тимпаните и фанфарите призовават към война, цяла Гърция пламва, морето се обагря в кръв, а Италия затаява дъх пред сблъсъка на адриатическия Давид с османския Голиат. Не е сигурно кой печели войната, но поне славата, тази капризна богиня, този път е на страната на венецианците и техния маршал. Лектор: Манол Глишев, Музика: Антонио Вивалди (Special Guest Stars: истанбулският мехтерски оркестър) http://www.facebook.com/events/156297861199799/

Само казвам, че петнайсети век извън Италия си има свой принос към цивилизацията, в частност към високата култура - една много жизнена късна готика, без много вземане-даване с италианския Ренесанс.

За това говорех, благодаря. Изчерпателен, както винаги

"Закуска по време на настинка" - нови книги

Е, поне аз не бих давал акъл на Мон Феран, а и на Сантяго относно латините. Не днес Но, виж, бих прочел повече от тях двамата.

"Погледът ми при писането на тази книга беше като че ли устремен към дълбините на вечерно небе, но небе кървавочервено, тежко и пустинно, със заплашителна оловна сивота, осветено с фалшиво, медно сияние." Йохан Хьойзинха, "Залезът на Средновековието" Пишейки в 1919, веднага след края на Първата световна война, когато "векът е разглобен", Хьойзинха може би не е успял (или не е искал) да избяга от сравнение със собствената си епоха. За него западноевропейското петнайсето столетие е време на края, а не на началото на една цивилизация. На север от Алпите, в Бургундия и околните страни той не намира свежестта на Ренесанса, а само последните, закъснели, даже загниващи плодове на Средновековието. Бил ли е прав? На пръв поглед наивен въпрос: та това е Хьойзинха. Авторитетът му е повече от заслужен, ерудицията - безспорна. Наистина, петнайсети век е епохата на мъртвешкия танц, болезненото благочестие, страха от смъртта, въплътен в изкуството (особено в страшните скелетални надгробия) и религиозните трактати. Нашият автор вижда в разкоша на придворните обичаи само кухота и безжизненост, които противопоставя на свежия италиански устрем към достигане и дори съревнование с класическата Античност. Неговият петнайсети век отстъпва пред по-ранните столетия на разцвет за рицарските и църковните добродетели. Хьойзинха отказва да прокара мост между петнайсети и шестнайсети век. Тук можем съвсем справедливо да се запитаме дали пък шестнайсетият предлага основания за повече търсене на оптимизъм във високата култура - без да го подценяваме. Дали късноготическите форми на придворната и духовната култура са "безжизнени" и "кухи" между 1401 и 1501 е повече въпрос на лична интерпретация отколкото на строго класифициране. Този текст предлага моите лични основания да виждам века съвсем различно от Хьойзинха - и то не без помощта на неговите прекрасни примери. Политическият век Франция преминава през най-страшните си поражения в Стогодишната война, но излиза по-силна от всякога - и дори си позволява да се намеси отново в съперничествата на италианските държави. Бургундия проблясва и изчезва в капризите на династичните промени - и в крайна сметка, въпреки впечатляващото звучене на хабсбургските титли, ползата отново е за Франция. Сред залеза на рицарството и значението на монархическите бракове Франция, Бургундия, Фландрия, Ниските земи и западните части на Германия забогатяват видимо. И то не само аристокрацията. Градовете стават истински центрове на финансова мощ и гордост, заявена чрез архитектурата. Градските управи си съперничат с катедралите. Междувременно, въпреки повтарящите се епидемии, постепенно се отдалечават безумните години на Черната смърт (1346-1351) и населението отново започва да нараства. Войните на века са водени свирепо, ту по рицарски, ту по наемнически, но винаги с широта на жеста, която изключва потиснатост, каквато "оловната сивота" на Хьойзинха предполага. Не бива да забравяме, че участниците в тези войни и бракове често са луди, но почти винаги са млади и изпълнени със стръв и към власт, и към разкош, и към всички съпътстващи ги сладости на живота. Отчаян стремеж да се вземе повече преди смъртта? Може би. А може би и чиста joie de vivre. Средновековието, дори и късното, предлага достатъчно примери на наивна радост от удоволствията. Литературният век Несъмнено оптимистичен. В Стоте новели и в Стоте нови новели (произлизащи тъкмо от бургундския двор) преобладават весели истории, неприлични детайли, симпатични разказчета за преяждане, изневери, пътешествия, походи и кражби, в които ще намерим много от Бокачо и от по-късния Рабле, но почти нищо - от задаващата се фаталистична трезвост на Маргьорит дьо Навар. Монсеньор дукът на Бургундия и неговите придворни с удоволствие споделят опита си като рицари, като прелъстители и наблюдатели на своето време. И като участници. В новелите им няма нищо "кървавочервено, тежко и пустинно". Напротив, тонът е пролетен, ненаситен и сякаш щастлив. Непресторена жажда за живот, при това с много по-малко условности в сравнение с по-старата куртоазна литература. Мъртвешкият танц е оставен на манастирските автори, които също не са пропуснати в поредицата новели от дижонския двор. А все по-богатите на смисли стихове от века - като например тези на Вийон, но и на повечето му съвременници - може и да не са неизменно бодри, но това не прави тона им по-малко жизнен; дори Шарл д'Орлеан не е лишен от енергичност, въпреки старомодните условности, на които сякаш се подчинява. Фаблиата само ще спомена - Чосър би им се възхитил. А с появата на книгопечатането старият куртоазен дух намира прелестен израз в несломимия дух на Малориевите странстващи рицари. Век на композитори и художници Гийом Дюфе и братя Лимбург са напълно достатъчни, за да няма нужда от повече примери за щастливата светлина на петнайсетия век. А те дори не са изключения. Извън Разкошния часослов на дук дьо Бери (първите самостоятелни пейзажи на север от Алпите!) има безброй немски и холандски олтарни композиции, чиято хубост далеч не е само в позлатата, а най-вече в изобразените лица и жестове; телата се отърсват от тържествената си, може би иконична, средновековна скованост - дори без италианско посредничество. Богородиците стават все по-привлекателни (което може би е кощунствено за православния неофанариот днес, но е щастие за туриста и гордост за католика), все по-нежни, а нещо от готическата усмивка на по-ранните столетия оцелява в замечтаните изражения на тези аристократични светици. Музиката, оказва се, се развива съвсем паралелно и в Италия, и на север в петнайсети и шестнайсети век. Век на машини и кораби О, да, това тъмно Средновековие... Същото, което използва вятърната мелница поне от средата на дванайсети век; и часовниковата кула от не много след това. Но дванайсетият век, ще възрази Хьойзинха, е време на разцвет, а петнайсетият - на крушение. И все пак - Гутенберг печата Библията, кастилците - своите кралски харти, а Какстън - "Смъртта на Артур" тъкмо в това скръбно столетие на "фалшиво, медно сияние". А в последните му десетилетия първо португалските и след тях - италианските и кастилските моряци доста смело опъват платна към хоризонтите на дотогава малкия свят. Такъв е моят петнайсети век, когато погледна извън злощастните Балкани и дори извън щастливата Италия. Съвсем не е същият като този на Йохан Хьойзинха, при цялото ми възхищение от него. Не успявам да видя нищо "кухо", "оловно" или лишено от живец в стремежа към прекрасен живот, присъщ на тогавашното, все още относително невинно общество.

Дрейк, за пореден път - страхотни материали и свършена работа. Спандю, по моему отговор 1. на твоя въпрос е най-верен. Доста дълго време Схизмата практически не е особено важна за ежедневието на източните и западните християни, особено в смесените райони като Южна Италия и далматинските острови. Тежестта й се усеща повече около Четвъртия поход (съвсем обяснимо) и най-вече след като османците превземат Константинопол. Дотогава е имало огромен брой случаи и на сдобрявания, и на ефективни съслужения, абе - мешана скара. Това плаче за отделна тема. Дрейк, норманите не заварват ли в Южна Италия и Сицилия работещи арабски и византийски монетарници, които просто да са продължили дейност под новата власт? Защото виждам доста имитации на византийски и арабски типове. Всъщност в Сицилия и арабските монетарници би трябвало да стъпват на по-стари, пак византийски. Или се лъжа? Да не говорим, че норманите все пак идват от Нормандия, която има свои традиции в монетосеченето, най-вече по френски образец. Всичко това отговаря на въпроса на КГ как така тези хора имат ноу-хау за уреждането на тази важна дейност.

Това е много, много вярно!

Не ми се спори, виж пак какво точно съм написал. Ето защо, джентълмени, предпочитам БС.

Бях май на седем и брат ми ми даде една малка бяла книжка за крал Артур... същото е и досега (Ти си бил цял поет, бе, КГ. Това за дворовете ми е доста познато.)

Всъщност в Първата световна фронтът рухва при първата по-сериозна офанзивна кампания срещу България. Знаем, че Сърбия и Румъния са победени бързо и не без помощта на Австрия и Германия. А никой не оспорва, че българите са били напълно годни да стават, да отиват на война - и да побеждават. Но не са били подготвени да издържат на чакането, на отдалечеността от домовете си, на скуката и неизвестността. Не са били готови да си мълчат, да търпят и да чакат заповед, каквато и да е тя (КГ разказваше тук поучителната история за войската, която не ебава да изпълнява). Едно и също си проличава и в 1913, и в 1918. Смелостта им е неоспорима, но и липсата на търпение - също. Нервите им не издържат. Владайското въстание (както и критиките към всичко и всички още в 1913) го показва. Точно това казвам и аз, Лорде. Пък и Романа добре го е казал. Да, причините сигурно са в това, че имаме малка и предимно аграрна страна. Във всеки случай ефектът от тях е ясен - България може да спечели само изолирани светкавични кампании. Удължи ли се работата, изгубена е.

Бог да прости Тодор Колев, той наистина беше невероятен. Изобщо, последните две-три години си бяха мор по артистите: Велко Кънев, Георги Русев, Георги Калоянчев, Тодор Колев... Никой не е вечен, но това са си осезаеми загуби.

Може би не са съзнавали какво е да тръгнеш на война. Единствената, която дотогава са водили, е Сръбско-българската, а тя си е малка война (нелишена от слава и блясък). Българите може и да са "прусаци на Балканите", но се оказва, че им е липсвал онзи хъс да се бият като обезумели, дълго и без отдих, който някога са демонстрирали, да кажем, прусаците в Седемгодишната война. Били са готови да идат на война, но не и да останат дълго в нея. Фатална липса на постоянство, от която страдаме и днес.

Както винаги, италианските успехи се изчерпват със спортни куриози в авиацията. Освен това орелът може да не е бил точно италийски - допускам галска диверсия от Алпите. Като съдим по самоубийствената самопожертвователност на костенурката, тя пък е от Магреб. Нумидийка.

Е, да де, за това ми е думата. Но има и друга, съвсем не политическа страна. Става дума за самите войници. Те са готови да се срагават, но не са съгласни това да продължава дълго време. Нито пък особено им харесва да се бият с довчерашни съюзници, каквото и да им се обяснява. Да не говорим, че от отец Дочев вече знаем, че даже и по окопите простият войник е бил напълно наясно, че Румъния просто ще влезе в Добруджа и няма кой да я спре. Знаело се е още в есента на 1912! Е, при тези обстоятелства колко да е готов войникът да воюва? Нали трябва да е уверен, че ще победи, че дари и да загине, това ще е добре за собствените му деца? А нашите така наречени държавници обещават победи, но не могат да обещаят резултат от тях. В известен смисъл войниците са готови само за блицкриг, а правителството за нищо не е било готово. В крайна сметка победата се оказва на страната на елегантния румънски "помирител" (а донякъде даже и на железния турски нерв, при все че връщането на Одрин е повече от Пирова победа). Реалната полза за България е само излазът на Егейско море, но в 1913-1918 той няма как да бъде използван. Сърбия е доволна от разширението си, а иначе вероятно най-сериозна придобивка получават гърците със Солун и албанците, които пък най-сетне се виждат едва ли не нация. Всички печелят, половината не са доволни, България сама се е вкарала в невероятно гаден капан, а на това отгоре е предизвикала международна неприязън.

Е, някои са били. Германофилията на Филов, например, граничи с глупост на моменти, пък и в 1943 да си германофил е вече почти същото като да си нацист. Но престъпник ли е Филов? Не мисля - освен ако не приемем, че прекален германофил и Одину не е драг.

Бе и аз съм фен на доброто суеверие, там, да има крф, джампири, киликанзери, свети Терапонтий Велешки - това добре. Ама като чуя за извънземни и края на света, почвам да се оглеждам за по-голяма тояга.

Македония е лудницата на българите.

Ако е за вината - тя е на Хитлер и чудовищата около него. България (и българите) си има мършата, тоест също такива малки хитлерчета и чудовищенца, но дори не мисля, че царят и правителството влизат в този списък. По-скоро разни кресливи неудачници, които са вряскали за величието на Райха и против евреите. Но за щастие, България и българите са спасили толкова живота, колкото е било възможно. Жалко, че не сме спасили всички, разбира се. И все пак... слава Богу, че ни се е разминала една хубавичка нацистка окупация. При повече храброст пред лицето на нацистите спокойно е можело да се озовем в положението на Холандия или Дания. Но България спасява тези евреи, които е можело да бъдат спасени (а е можело да бъде съвсем друго), отделни българи спасяват и част от тези, които няма как да бъдат опазени от държавата. И на това отгоре нито един войник не заминава на Източния франт. При това други Хитлерови съюзници са били мятани, подмятани и са получавали разни неприятни териториални изненади (като Словакия и Румъния, да речем), а България все някак минава между капките. Това, мисля, го дължим на не особено героичните, но безкрайно заслужили фигури на "монархофашистите". Какво повече да искаме от паметта на тези хора?

Ако не пукнем от смях поради глупостта на пророчествата.