glishev

Абе ясно е, че цялата тема тръгна, защото на практика има българи, на които не им се учи.

Прав си, че трябва човек да се отърси от първосигналните нагласи. Това, че не можело всички българи да завършат <b>гимназия</b> или че гимназията е някакъв (при това лош!) "елитаризъм" - ето това е първосигнално. Това е двойкаджийско мислене. И точно в момента е много вредно за страната, защото тук простащината е на власт. <div><br></div><div>А че добре училите са по-добре платени е причина да се учи, а не да се умува колко вредна е науката </div>

Същото като гьостерицата, ама на средногорски В твоя чест вече ще й викаме глостърица Майтапа настрана, "гьостерица" значи тояга.

Има си неща, които са самоочевидни. Може да се чуди над тях само човек, който обича не толкова разсъждението, колкото преливането от пусто в празно. Или пък който няма база от факти зад себе си. Ето затова - отново трябва да се учи. за да бъдат разговорите смислени, а главите - пълни с факти вместо с въздух. И по-горе вече ти е отговорено.

Напълно си прав. България трябва да се грижи и за мюсюлманите си, за да не почнат те да търсят грижа от другаде.

Всъщност не задаваш въпроси, а теми за книги. Но, накратко, образованието служи на три цели едновременно: - да ти помогне да си обогатиш личността; - да ти помогне да си намериш работа; - да ти набие в главата обществените ценности. Тези три цели не си пречат взаимно, пък и за повечето хора наистина минават през училището. От гледна точка и на трите, общественото образование е безусловна ценност. По това няма какво повече да се пита, защото би било дървена философия. Колкото до различните мотиви да се учи - чудесно. Нека всеки си има своите лични мотиви защо учи, важното е всички деца да минават през училище. И училището да е на ниво. Това е по темата, другото е офф-топик. Да, трябва да се учи. Друг е въпросът, че самото образование трябва да се рационализира и че не е задължително куцо и сакато да ходи по университетите. Но всички трябва да имат поне дванайсети клас и това също не подлежи на обсъждане. Който не го осъзнава е доста, как да се изразя... наивен.

В това няма нищо типично за тукашните мюсюлмани. Никакви арабски влияния не трябва да се позволяват над мюсюлманите в България. Демокрацията е хубаво нещо, но тя не бива да се саморазрушава. Генджевизмът у местните мюсюлмани трябва да се насърчава всякак.

При всички случаи: учене му е майката. Дали за самоусъвъшенстване, дали за хляба, дали заради обществото - но трябва. Колкото повече, толкова по-добре. И университетите трябва да разполагат с големи свободи.

За това всички сме съгласни. А колкото до метачите - сащианците са му измислили цаката: изнесени производства. Много е хубаво, когато кафявите, дето правят маратонки, си получават двата цента на ден не до вратата ти, а на друг континент.

Катарски - не. Катарите нямат отношение към легендата. Просто Ешенбах пише, че Замъкът на Граала е охраняван от тамплиери, а в съзнанието на конспировъдите няма разлика между тамплиер и катар. Знаеш как е. Романът на Ешенбах май е частично превеждан у нас, но не съм виждал изданието, само имам непотвърдено сведение. Със сигурност обаче е поне частично преведен на руски, аз така съм го чел.

Има няколко "режима" на религиозен пост в християнството. Говоря само за православните в случая. Постите са пожелателни, а не задължителни за миряни. Силно препоръчителни са за жененото свещенство, а са задължителни само за монасите и епископите. Съществуват и различни степени на пост - пълен, строг, лек и така нататък. Пълният пост е кратък и е свързан с покаяние или самодисциплина - това е пълно въздържание от храна, а понякога и от вода. Рядко се изпълнява, най-вече от монаси. Строгият пост е на практика само растителна храна и то ограничена. Също рядко срещан и то пак сред монаси и малцинство ревностни миряни. Лекият пост, тоест периодичното въздържание ту само от месо, ту от месо и млечни продукти е най-често срещан, силно препоръчван от църковните институции, но и много често не се спазва. Аз, например, съм вярващ и практикуващ православен, но спазвам пост само през последната седмица преди Великден. Досега не са ми отказвали причастие по такава причина, при все че се е случвало свещеник да ми направи забележка. Най-опростено, монасите изобщо не трябва да ядат месо, но все пак няма пълна забрана за това в непостни дни. Всяка седмица извън постните периоди сряда и петък са постни дни - монасите трябва да ги спазват по задължение, а останалите - по съвест. Неделя по принцип е празничен ден и може да се ядат повече неща. Отделно от това, най-важните постни периоди през годината са: Коледният (декември, приключва на 25 декември), Великденският (напролет, приключва на Великден) и Богородичният (летен, приключва на 15 август). Грубо, постните периоди са от по четиридесет дни. Летният може да се раздели на две двадесетдневки - Петров и Богородичен пост. Дори през постните периоди се разрешава (но не се препоръчва) консумацията на риба, вино, растителни мазнини и млечни храни - ако е неделя. В съботите се препоръчва пост или поне частично въздържание, за да се подготви тялото да приеме свещеното причастие от хляб и вино в неделя. Самото причастие, което е и центърът на християнския религиозен живот изобщо, се приема от миряните винаги на гладно в неделя сутрин. Първото неделно хранене на практика е обядът, който може да бъде изобилен. В последния ден преди началото на поста, в определени неделни дни и празници на светци през самия пост, както и в празника в края на всеки постен период на практика се пирува със сезонна храна. Знаете - агнешко на Великден, свинско на Коледа, риба на Никулден и т. н. Самите християни не разглеждат постите като сезонно обусловени, но то на практика си е така. Например в най-тежките зимни месеци след Коледния пост се яде свинско на поразия, а после Великденският пост идва като един вид почивка на организма. Летният двучастен пост също е по-скоро полезен, защото, така или иначе, не е много добре човек да се натъпче до пръсване с мръвки посред лято. Очевидно постният режим през годината е свързан с климатичните особености на Европа и Средиземноморието - което не е учудващо.

http://junctrebellion.wordpress.com/2012/08/12/how-the-american-university-was-killed-in-five-easy-steps/ Извинявам се за дългия чуждоезичен цитат, но текстът е интересен, а преводът би отнел много време. На мнозина ще им стане интересно. Вървим донякъде по този път. Подчертал съм нещо, което ми се стори изключително вярно.

Ясна работа, още четеш Мизес

Последният превод от Паисий Христов е на "Роман за Розата", точно от времената на прехода. Също разкошна книга. Даже може би там преводът е по-хубав. Или пък просто Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон са били по-добри поети от Кретиен.

Много е готина книгата, точно средновековна сапунка. Особено за тебе като фен на римляните кичът вътре ще е адски забавен.

Робер дьо Борон, "Роман за Граала" В края на XII в. френската литература процъфтява. Кръстоносните походи, завладяването на Англия от нормандците и възходът на новото монашество предоставят огромни възможности пред авторите от северна Франция. Феодалите, манастирите и кралете имат нужда от нови книги, при това едновременно забавляващи и поучаващи. Чете се пред публика, чете се на глас, чете се пред дамите, гостите и роднините. Рицарските подвизи и благочестието на светците винаги са любими сюжети, а автори като Кретиен дьо Троа, Робер Вас, Тома, Берюл и Робер дьо Борон прекрасно съчетават несъчетаемото. "Роман за Граала" е източник на много от нещата, които днес "всеки знае" за Светата чаша с Христовата кръв. Може би келтски мит, Граалът се превръща в символ на едно християнизирано рицарство - идеал и израз на копнеж по небето у едно военно и куртоазно съсловие, което обичайните проповеди на монасите лесно осъждат на вечни мъки. Йосиф Ариматейски, изцелението на императорския син, невинността на Пилат, раждането на магьосника Мерлин - това са само част от темите в Романа за Граала. Освен всичко друго, текстът е в проза, което го прави значително по-лесен за възприемане от "Персевал или Разказ за Граала" на Кретиен.

Както и да е, това може би е за отделна тема. Тази започна много забавно, но сега в нея се трупат главно съобщения за разни неща. Да не я оспамваме Препоръчвам книжката на Брайсън.

Разбрахме ли?

Мишел Рокбер е гласът на катарите в XXI в. Той ги изследва, познава ги, успява да отсее натрупаните клишето и да извади наяве една донякъде новаторска, много убедителна картина на тяхното съществуване в Ломбардия, Прованс и Тулуза. От презвитер Козма до Бернар Ги и Гийермо де Тудела, авторът познава добре изворите си и знае как да ни преведе през тъмния лес на противоречивата материя. Чест му прави, че, за разлика от мнозина западни и особено френски медиевисти, познава и източноевропейската литература по темата, включително изворовата база. "История на катарите" е интересна, добре съставена и невероятно информативна. Научаваме много за вътрешната структура на еретичната църква, за вписването на еретиците в света на феодалните институции, за това дали и кога е коректно да говорим за т. нар. "съвършени" и още много други неща. Препоръчвам горещо, това е поредното отлично попадение на издателя с добро френско заглавие.

А Яго?

Александър Шурбанов е един най-големите ни англицисти. Може би наследник на самия Марко Минков. Също като Минков - познавач на английския Ренесанс. Също като Минков - задълбочен в елизабетинските и постелизабетинските автори: Шекспир, Марлоу, Флетчър, Джонсън и съдружие. Освен това е пореден преводач на Шекспир ("Хамлет" и част от сонетите), а най-вече на Милтън и Чосър. Първият български преводач, изобщо помислил за англосаксонския "Беоулф". И преподавател, вдъхновил чудесни преводачи като Кристин Димитрова и Евгения Панчева. Дотук добре, звучи академично и тежко. Но освен всичко друго, Шурбанов е поет. При това - добър поет. В никакъв случай не човек на "поантата" (за Бога, какво означава това, става дума за лирика, все пак). Напротив; бавен, разсъдлив (да, най-сетне, разсъдлив български поет! Е, хайде, Иван Теофилов също е такъв), ерудиран, но не и парадиращ с това. На професорската си възраст и с толкова много английска литература в главата, изобщо не му се налага да доказва каквото и да било. Шурбанов просто е събрал онова, което е сметнал за добро из тетрадките и файловете си, и го е дал за публикуване. Александър Шурбанов, Избрано, т. 1, стихотворения: "Отражения". Освен поет, Шурбанов е и есеист. Но какво е това? Ами човек, пишещ есета. Добре, ами какво е "есе"? Не знам, но неговите са интересни за четене. Ето един човек, по-стар от баща ми, по-млад от дядо ми и съвсем не скучен или изгубил интерес към ставащото наоколо. Сутрин може би проверява домашни, нощем може би спи или превежда, но от време на време ту нахвърля концентрирана мисъл в стихове, ту си позволява да се разпилее в някакви кратки прози. Отлично, това прочиства ума, а си струва и четенето. Как гледа на доносническите власти един човек, сам обявен - и то може би несправедливо - за доносник? Как вижда парковете в София някой, който знае, че "в Англия вечер парковете се заключват"? Как вижда Бога някой, който може би четиридесет години не е имал възможността да се запита дали вярва или не? Хубаво е да се четат есетата на такъв човек. Това прави читателя малко по-склонен да мисли извън обичайните коловози на ума си. Александър Шурбанов, Избрано, т. 2, есета: "Приписки".

Я да вдигна тая стара темица, че някой да я види. КГ, ти си я беше купил май тая книга?

Реверте е известен най-вече като автор на поредицата романчета за капитан Алатристе (филмирани като "Алатристе", с Виго Мортенсен в главната роля) и на "Клубът Дюма" (свободно филмиран като "Деветата порта", с Джони Деп). Може би най-популярният жив писател от Испания. Книгите му най-често са исторически романи, но има и една-две криминални истории, както и сюжети, повлияни от собствения му опит като военен кореспондент. Още няколко са филмирани. Преди около месец в България излезе преводът на най-новия роман на Реверте: "Обсадата". Испания, 1810. Град Кадис, седалище на правителството, е под обсада от Наполеоновите войски. Градът е изолиран по суша и снабдяван с всичко по море. Французите се опитват да бомбардират, засега неуспешно. Междувременно зад стените започва поредица ужасни убийства. Един не особено симпатичен полицейски комисар трябва да разкрие убиеца или сам да стане изкупителна жертва, когато властите го обвинят в некадърност, за да избегнат бунт на тълпата. Богата дама наема корсари, за да пленяват френски товарни кораби в името на Бога, Краля и Отечеството. Един френски артилерийски капитан не може да спи от усилия да пресметне какви точно оръдия да използва, та най-сетне да срине непревземаемия Кадис. Предатели и контрабандисти шават из града, а англичаните - съюзници по неволя на Испания - притискат нещастното правителство за търговски отстъпки в южноамериканските колонии. Жега, прахоляк и мухи. Но животът някак продължава и човек все още може да изпие чаша шоколад в някой от кварталите, до които френските снаряди не достигат. Книгата е отлична, препоръчвам я. Не пада по-долу от "Хусарят", "Учителят по фехтовка" и "Клубът Дюма". Хуморът е сух, стилът е очарователен, събитията са заплетени, характерите се запомнят, а войната си тече измамно и почти неусетно.

Така и така ползвам теммичката за обяви по шекспировски теми, та ето още нещо: Бил Брайсън, "Шекспир. Светът като сцена". Издателство "Еднорог", София, 2012, 215 с., цена: 12,90 лв. Превод: Владимир Германов. Нелошо популярно изложение на биографичния материал за Уилям Шекспир. След биографиите на Бърджис и Куенел тази е съвсем в популярния и забавен стил на БиБиСи, но донякъде се родее и с проницателния тип писане на Кенет Кларк. Бил Брайсън е чудесен историк на бита, а подходът му към Шекспир е не по-малко подробен от този в досегашните му книги. Препоръчвам книжката, наистина се оказа добра. И е много подходяща за разсейване на всякакви конспиративни заблуди Приятно четене!

Ба, сигурно ще се намери такъв амулет или друг вълшебен предмет, който да връща мъртвите. Или поне да говори с гласовете на мъртвите. Сещам се за за меча Андурил, който Мъртвите разпознават и за Теренонския камък, чрез който Погълнатите говорят. Изобщо, нищо ново под слънцето. Роулинг е талантлива компилаторка, но всичко в литературата вече е измислено, пък и класическото фентъзи винаги си служи с познати, архетипни, направо митологични мотиви. Това означава, че дори и Роулинг няма как да е особено оригинална, но в никакъв случай не прави книгите й по-малко интересни. Така че си бъди фен на "Хари Потър", но отваряй и други книги. Толкин и Ле Гуин страшно много си струват.