Това са бележки по частен въпрос от юридическата история на Британските острови, който напоследък е доста засяган в публикации на западни медиевисти. Интересът към участието на жени в издаването и приподписването на официални документи е част от така наречените „джендър изследвания", тоест изследвания на отношенията между половете – в случая, в историческа и юридическа перспектива. Настоящата тема е само повърхностен обзор, по-скоро популярно представяне на проблема за навлизането на жените в средновековните официални документи.
1. Хартите
Харти (англ.: charters, лат. chartae) са всички средновековни документи за установяване или отстъпване на владение или конкретни права. Съответстват на българските дарствени грамоти. Харти в Англия се издават от VII в., отначало само като дарения от англосаксонските крале в полза на църковни институции. За целия англосаксонски период (до средата на XI в.) всички харти са подписвани от основния дарител и приподписвани от негови подчинени и други свидетели в низходящ рангов ред. Хартите и изобщо употребата на писмени официални документи произлизат от църковни практики, които епископатът наследява от старата римска администрация. Приподписването от много свидетели пък е принос на германското обичайно право, характерно за англосаксите и представлява влияние на обичая всяко обществено действие да бъде засвидетелствано от максимален брой отговорни лица, които могат да потвърдят действителността на описаното в хартата действие – дарение, договор или друго. Най-често става въпрос за дарения и първоначално, както беше споменато, само за такива от крале към абатства и епископи.
Поне до нормандското нашествие (1066 г.) харти на Британските острови се издават само в Англия. Шотландия, Уелс, Ирландия и по-малките острови в Ирландско море не познават официалния писмения документ като средство за овеществяване на дарение. Англосаксонските, скандинавските и келтските обичаи са се наложили в това отношение дори над т. нар. Келтска църква, която, за разлика от римската, няма тясна връзка с практиките на античната администрация.
Харти на Британските острови извън Англия се появяват едва от началото на XII в. нататък – първо в Шотландия, а постепенно и в Уелс и Ирландия с териториалната експанзия на англо-нормандската аристокрация. В самата Англия нововъведение са хартите с правни статути на бурговете, издавани от англо-нормандските крале.
2. Жените
В самата Англия поне до 1150 г. всички запазени издавани харти са подписвани и приподписвани единствено от мъже. В Шотландия тази граница може да се изтегли към средата на XIII в. До голяма степен това се дължи на факта, че отговорните позиции, които водят до участие в публичния живот, са в ръцете на мъже. За средновековното общество би било абсурдно жена да бъде шериф на графство или епископ.
Разбира се, съществуват влиятелни жени: най-вече това са кралиците и абатисите на девическите манастири. Кралицата в англосаксонското общество обаче не е носителка, а само преносителка на суверенитета, а абатисите на практика само стопанисват даренията, които са направени за манастирите най-често чрез епископа. Доколкото поне до XII практически не съществуват самостоятелни орденски институции (особено на изолираните Британски острови), а още по-малко – девически ордени, подобна зависимост на абатисите от епархията е обяснима: жените са разглеждани като юридически непълнолетни. Заслужава си да се отбележи, че например в Шотландия и Ирлания обаче абатите на мъжки манастири нямат подобна зависимост от местния епископ.
Обикновената вдовица в англосаксонското общество също се връща под юрисдикцията на родителите, братята или пълнолетните си синове; овдовялата кралица без пълнолетни наследници попада под юридическата закрила на пълнолетните членове ат мъжки пол на кралското семейство. Поради всички тези причини англосаксонските и келтските жени, дори когато разполагат с фактическо влияние, не се явяват като авторки и свидетелки на дарствени харти. Монетите с образ на кралица на реверса не бива да ни заблуждават: съпругата на монарха се появява на монетите не защото тя заповядва отсичането им (което е прерогатив на суверена), а защото е част от династията. Непълнолетните наследници и подчинените крале (subreguli) също са изобразявани върху пенсовете и манкусите от англосаксонския период.
Разполагаме със сагов материал от XIII в., според който още две-три столетия по-рано скандинавските вдовици се радват на относителна юридическа самостоятелност, притежават и предават имуществата си без външна намеса. Любопитно е, че нямаме данни за подобно положение в относително сродното англосаксонско общество; единствено в т. нар. „Област на датския закон", временно окупирана от викингски нашественици се срещат самостоятелни вдовици, свободно разпореждащи се с недвижима собственост (но и стремящи се да си намерят нов „закрилник", както можем да видим например в „Сага за Олаф Трюгвасон" от кралския свод на Снори).
3. Френското влияние
За разлика от Британските острови, феодална Галия предлага много случаи на самостоятелни наследнички: вдовици и дъщери, абатиси и светски дами, аристократки и буржоазки, нормандки, французойки и каталонки – в романскоговорящите области между Пиринеите и Лотарингия жените имат много възможности за участие в най-видимите страни на феодалния живот (със забележителното изключение на кралската власт, разбира се). Най-късно в XII в. жени самостоятелно наследяват, управляват, даряват и предават цели фиефи, което често бива надлежно описвано – включително и в официални документи, приподписвани от относително малък брой приближени служители.
Първите две поколения англо-нормандски завоеватели (1066- ок. 1100) най-често не познават случаи на наследяване по женска линия или на самостоятелно женско управление на завладян фиеф в Англия. Несъмнено, причината за това е все още не напълно установеният характер на самите фиефи – продължителната на места англосаксонска и англо-датска съпротива правят оставането на фиефите в женски ръце практически нецелесъобразно поне до издигането на първите големи нормандски замъци, което – извън Лондон – съвпада с началото на XII столетие.
Най-късно с възкачването на Анри д'Анжу или Хенри II (1154-1189) започва и широкото разпространение на участие на жени в издаването и свидетелството приподписване на дарителски харти в Англия. Причините за това са няколко. Самият Хенри е граф на Анжу преди да стане английски крал; трите области на Анжу са една от най-гъсто урбанизираните зони в средновековна Франция, с градове като Льо Ман, Тур и Анже, а в градовете с техните комунални права и правото на жени да притежават и предават собственост е относително широко застъпено (и постепенно ще се разширява). Съпругата на Хенри II е небезизвестната Елеонора (или Алиенор), наследствена херцогиня на Аквитания, успешно развела се по свое желание (!) с френския крал Луи VII и една от най-забележителните личности на западното Средновековие изобщо. Още преди първия си брак, както и в краткия период между развода и сватбата си с Хенри тя издава и потвърждава грамоти в собствените си владения около Гийена, Югозападна Франция. Въпреки по-късните й обтегнати отношения с Хенри, личността й е един от факторите за навлизането на жени като приемливи свидетелки и авторки на харти в Англия. Освен това голяма част от бароните на Хенри и Елеонора са нормандци, анжуйци и поатусци – тоест произхождат от онези френски области, които са най-силно свързани с новата куртоазна култура на XII в., в която благородничката получава не само известна лична тежест с по-скоро романтичен характер, но и част от правата на сюзерен и земевладелец.
4. Разнообразяване на ролите
В XIII в. типовете харти, издавани в Англия, се умножават. Появяват се харти на частни лица, най-често повтарящи типовете кралски дарения към Църквата. В тях много често фигурират вдовици, при това като авторки, а не само като свидетелки на дарението. Най-често вдовицата отдава част от или цялото си имущество на конкретна религиозна институция по свой собствен избор и се превръща в един вид пазител на това имущество до смъртта си. По същество такава харта е един вид завещание. С развитието на новите типове светско благочестие през XIV-XV в. понякога група състоятелни възрастни жени заедно се посвещават на служба на Бога, отдавайки имотите си на даден орден и превръщайки се в consorores, „посестрими" на монаси и монахини, без да им се налага да приемат всички ограничения на монашеските обети. Наблюдава се, че подобни сестринства са разделени по съсловен признак: обикновено в дадено сестринство членуват или само аристократки, или само жени от града: вдовици на членове на градските гилдии. Свидетелските подписи в тези харти най-често са на мъже: роднини, съдебни пристави, нотариуси и свещеници, често на епископска служба.
Появяват се и харти на кралиците на Англия. Докато хартата, издавана от краля остава силно консервативна по форма и съдържание под влияние на устойчивите традиции в канцеларията, хартите на английските кралици показват по-голямо разнообразие при поводите, по които се издават, по оформлението и действието си. Кралицата не може да издаде документ, удостоверяващ притежание, права или титла – не и преди възкачването на Мери Тюдор като суверен. Кралицата обаче може да установи с грамота създаването на благотворителен фонд, издържащ се от определени доходи в собствената й листа (или „касетка"). Много често подобни благочестиви начинания се превръщат в действителен източник на популярност за кралската двойка и нотариусът на кралицата същевременно се явява главен изпълнител на милостинята, раздавана повече или по-малко щедро от касата на кралското домакинство. В известен смисъл кралицата на Англия през XIII-XVI в. действа като лице на кралската милост.
В XIII-XVI в. подобни харти се появяват в Шотландия, Уелс и Ирландия. След 1190 г. са засвидетелствани в Херфордшър и Кармартен, издавани от частни лица в полза на местни енории и метоси на големи манастири, а след 1292 – и в Пембрук и Карнарвън, вече издавани от представителки на новата нормандско-камбрийска аристокрация. След 1285 са засвидетелствани благотворителни харти на кралици на Шотландия, а след 1330 – и на частни лица от големите градове в Шотландия: Единбург и Глазгоу. В Ирландия, в района на английско господство около Дъблин са запазени екземпляри от XIV в. на харти, в които абатиси участват вече и като приподписващи свидетелки, редом с епископи, графове, съдии и шерифи. Като куриоз може да се отбележи, че жени започват да се включват и в полусветски сестринства, осигуряващи благотворителни и медицински услуги към Ордена на хоспитала на св. Йоан, а във военното законодателство през XV в. се появяват изрични споменавания на жени, които дължат специален натурален данък в гъши пера и паричен данък върху продажбите на домашна бира за издръжката на кралските войски във Франция. Което означава наличие на относително голям дял вдовишки стопанства, самолично управлявани от енергични и инициативни жени извън аристокрацията и абатствата.
Чудесно, наистина. Но, Спандю, знаеш, че Теодосий Велики закрепостява колоните с едикт, забранява напускането на земеделското поприще и миграцията в града. Робските латифундии се разпадат, но колонатното крепостничество ги заменя. Разбира се, напълно възможно е този процес да е по-успешен в районите, където земеделието зависи от големите реки: за Византия - в Египет и римска Месопотамия (по Ефрат), а за Иран - в персийска Месопотамия (по Тигър). В планински райони, тоест в Албания (става дума за кавказка Албания) или в Илирик (тоест в познатата ни балканска Албания за византийците) може и да няма успех на закрепостяването. Разбира се, марксистите са тъпи: крепостничеството още не е "феодализъм", пък и закрепостеният колон вече не е същото като роб. Във всеки случай стратиотската войска е резултат комай именно от (знаем, временния) отказ да се закрепостяват повече селяни. Или? Иначе Мала Азия наистина е гръбнакът на византийската "нация", ако мога да се изразя така. В тези планински райони гръцкият успява все пак да се наложи, а селячеството вероятно никога не е било напълно закрепостявано. След като Балканите стават напълно несигурни, а Египет, Сирия и римска Месопотамия са изгубени, доходите на империята няма как да позволят продължаване на разточителното наемане на чужденци и просто се налага ползването на незакрепостени селяни в армията. А те няма откъде да дойдат - освен от планинските райони на Мала Азия.