Отиди на
Форум "Наука"

glishev

Потребители
  • Брой отговори

    10135
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    137

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev

  1. Така или иначе, в XIX в. британците отдавна нямат клади, а се опитват да отучат и индусите от такива. Ами браво.
  2. Бел. мод. Мейк, стига глупости. Как са изглеждали е трудно да се каже, пък и вероятно са били бая смесени. Триста пъти се обясни, че тюркската теория ги изкарва най-вече тюркоезични, а не непременно монголоидни. Ти си каканижеш глупости и спамиш. При още един абсолютно ирелевантен спам, просто ще ти тресна десет дни отдих. Иди да прочетеш пак правилата. На чат го обърнахте тука.
  3. Жезъл вероятно. Където пък светецът е мъченик, понякога държи палмов лист в ръка.
  4. Бел. мод. Това наистина не е форумна тема, а чат-канал. За четири минути една страница мнения, хем кратки. Плюс това - след две предупреждения продължават да се сипят постинги от един акаунт един под друг. Спам направо. Ще затворя временно темата, ако писането не се разреди в следващите пет минути. Има си хигиена на писане.
  5. Е, ацтеките може да са се смятали за много благородни, но това не значи, че трябва да сме толерантни към подобна форма на, хм, култура. Този, който държи да си принася пленниците в жертва, би трябвало да може да го прави или само далеч и то скритом, или направо... никак. Британците почти са успели да изкоренят обичая с изгарянето на вдовиците от Индия. Който твърди, че индийците са имали някакво естествено и заслужаващо толерантност право да горят вдовици, е идиот. Диващината следва да е наказуема.
  6. На чат го обърнахте. Глостър и КГ, моля ви, не пускайте по две-три съобщения непосредствено едно под друго. Освен това не говорех само за етнически малцинства, а въобще за всяка група "други". Така или иначе, кой крив и кой прав е дълга работа. Важното е, че наистина всяко едно мнозинство е длъжно да поддържа своето изгодно статукво, ако иска да оцелява и да просперира. Това е природен закон. Всичко друго е бошлаф работа.
  7. Аре пак гейски теми. Таман ги беше позатворил колегата. Както и да е. Стоедине, малко се изненадах от тебе Все пак е храна за размисъл, че най-много се множат онези общности, в които гей-култура на практика няма. Тоест там, където мъжете (ако ще и против волята си да е) са хетеросексуални в основния си брой, популацията скача. Значи цялата работа в крайна сметка опира до елементарни дарвинистки сметки. Който се множи повече, се налага в екологичната ниша. Дори да махнем морала, религията, културата и обикновената нетърпимост, няма как да ритаме срещу ръжена на биологията. Ако процентът на хомо-, би-, неженени, бездетни, малодетни, осиновяващи, асексуални, алтернативно сексуални, емигранти и прочие скочи достатъчно (което става с търпимостта към тях), то в един момент популацията в страната Х просто пада и въпросната страна постепенно бива демографски завладяна от други, не чак толкова алтернативни чужденци. Като правило обаче, не чак толкова алтернативните се оказват и не чак толкова търпими към други, несексуално насочени елементи от културата в съответната страна. Като резултат настъпват разни сблъсъци, революции и прочие. Сиреч - обикновеният неолиберал си мисли, че като приема с добро всяка новост в морала, си прави услуга, защото ще получи същото отношение в замяна (нали, по златното правило на етиката). да, но в природата етика няма, има само места в екологичните ниши. Тоест обикновеният неолиберал ще бъде в крайна сметка изтормозен не от невинните педерасти, а от дошлите на тяхно място емигранти от третия свят. Те, между другото, ще изритат и невинните педерасти от хранителната верига. Така че търпимостта наистина е признак на цивилизованост. дето се вика - да, хубаво е да си благороден. Но благородството не бива да е самоубийствено. То трябва да има разумни граници. Малцинства от демографски и сексуален тип? ОК, но... в ниски проценти. Мнозинствата трябва да се пазят от малцинства, ако не искат на свой ред да станат мацинства. Казвам го без омраза, това си е просто очевиден факт от естествената история, както и от историята на цивилизацията. Всекиму място под Слънцето, разбира се. Но общественият климат винаги трябва да торерира преди всичко мнозинството. А малцинствата винаги са длъжни да се борят за повече. Това е естествена динамика. Не се учудвам, че малцинствата искат своето (тоест да станат мнозинства). Но те винаги ще успяват само там, където мнозинствата са склонни да им отстъпват. Това щеше да е напълно безпроблемно от етическа гледна точка, ако обаче не ставаше неизменно с цената на сътресения, разруха и трагедии. Ерго всяка статукво трябва да бъде пазено. На всяка цена. Тъй че - време е за ниска толерантност! Да опазим малцинствата от самите тях!
  8. Ми не знам, Мейк, то произлезе от твоите безумни тези --------------- Южняк, за съжаление и тази ти тема ще иде в шеста глуха. Виждаш с какви мечки се борим Както и да е, само да уточня две-три неща, за да не излезе, че съм приказвал някакви щури работи. По Черноризеца по-скоро излизаше, че самият старобългарски е кабинетна рожбица, а не че славяните не говорят своите си езици Не бих могъл да твърдя чак толкова налудничави работи. Всъщност казвам само това - че старобългарският (или старославянският, или староморавският, или Кириловият език на Евангелието) е не просто славянски, а славянски прим: дотогава несъществувала висока норма, която издава много гръцки влияния, а не толкова реалното диалектно състояние на славянските племена и народи към 860-те години. Оттам и невъзможността да съдим за българите от църковните глаголически текстове. То би било все едно да съдим за простонародните гръцки диалекти от девети век по невероятно сложните текстове на патриарх Фотий. Сигурно отлично разбираш, че не става дума само за създаването на трийсетина знака, с които лесно да започне писането на славянски. И това си личи и у Черноризеца, и изобщо у цялата старославянска книжнина, част от която ми се е налагало да чета, за да не повторя годината Работата на св. Кирил е била и да състави граматика (уверявам те, адски прилича на гръцката), и да нагоди термини, които дотогава не са съществували у славяните (знаем го, защото цялата славянска църковна терминология се състои от преки калки на гръцки понятия), и направо да преведе книги, които отразяват дотогава несъществували у славянските народи реалии. Бил съм преводач и имам представа колко трудно е да се превежда, когато понятийният апарат на превеждания текст практически не съществува в реципиращия език. на практика преводът тогава обогатява езика-реципиент, приближавайки го до езика, от който се превежда. Ти също си даваш сметка за тези неща, защото скоро беше писал за "бедността" на българския, когато става дума за съвременна научна терминология. Всъщност няколко души освен мен ти повториха тези неща. Впрочем, какъвто и да е бил старият, предславянски език на самите българи (за мен тюркски, а за теб - някакъв друг), надявам се, в момента не отричаш, че към девети век българите все още го говорят (без да отричам, че употребата му все пак е към залеза си). Има достатъчно извори, които показват, че прабългарски термини са познати дори на чужди автори. А и относителната липса на данни за прабългарския в "старобългарски" текстове постепенно намалява и към X-XI в. се появява поне частична употреба на прабългаризми в старобългарския. Вече дали тюркските езици принципно са с креолски произход - това си е изцяло отделна тема. По моему не са с повече или по-малко креолски произход от коя да е друга група естествени езици в Стария свят. В крайна сметка всеки говор произлиза от друг(и) говор(и). Днешните романски езици "креолски" ли са? Нали и те произлизат от разнообразно смесване на латински език, германски езици, малко гръцки и пр... Ако романската група може да мине за креолска - ей Богу, тогава и тюркските езици ще са креолски.
  9. Пффф, саките били говорели славянски езици Значи, партските командири при Каре са си приказвали на старобългарски: - Соурена бо бысть воевода партскаго кънендза иже римскимъ легионамъ размаза страшномъ же размазваниемъ
  10. Рейвън го казва достатъчно ясно. Има най-разнообразни причини византийските автори да употребяват разни етноними. Просто често тези причини водят до практически произволни наименования. Щото например античните мизи и античните скити не са едно и също (още повече пък мизите от Мала Азия). А византийците почват да наричат българите ту "мизи", ту "скити", смесват ги и с мизите от Мала Азия, понякога ги наричат и с други имена, появяват се едни "мирмидонци".... въобще, хаос на средновековната книжнина. Не че тия извори не могат да се използват - просто трябва да се прави внимателно.
  11. Вярно, да, сега чак я видях. Механична глупост. Мерси, поправена е.
  12. А, причини може да има всякакви - например за да бъдат отличени все някак от вече употребеното име на скитите. Повторението, знаеш, е проблем на лошите автори, а византийските обикновено са много грамотни откъм формалната, литературна страна на текстовете си. Не се майтапя, византийските хроники си имат историческа стойност, но не бива да забравяме, че са си и литература. Лично аз бих седнал да се питам защо наричат сърбите "трибали", маджарите - "турки" и турците - "перси". Лично за мен и кръстоносците не са латини, защото латините са племе от антична Италия, а не сбирщина от французи, англичани, немци и други такива германоидни миксоварвари Но византийците си ги наричат "латини" и това е.
  13. Мда, той и Омир споменава две Етиопии, ама хайде наистина да оставим Херодот и Омир на мира Ресавски, бе, не подценявам ерудицията на Теофилакт. Просто византийците са си такива - архаизират. Да, видях постинга на Пандора с коректните етнически означения, но те са само част от употребяваните във византийската литература. Просто остарелите класически етноними са си практика на византийските автори. Да не говорим, че "скити" наистина е употребявано за всякакви степняци. Тия скити, ония скити... накрая се оказва, че почти всички от Херсон до Китай са скити =)
  14. Византийското "скитски" не означава кой знае какво. За тях "скитски" изобщо обозначава "ония диваци от Севеpа", а говори добре и за ерудицията на съответния византийски писател, който демонстрира, че познава класическите изрази. Османците относително често са наричани "перси", сърбите понякога са наричани "трибали" и изобщо - трябва да се внимава, когато се четат византийски автори. Архаизация, знаете. Няма да се учудя, ако примерно татарите, куманите, печенегите и така нататък също са наричани "скити" във византийски източници.
  15. Няма лошо, разбира се. Малко се изненадах само от реакцията ти относно Черноризеца. Според мен просто нашите две подготовки просто ползват различен език, оттам и разликата между мненията ни. За мен това е наистина поучително. Няма как да не ти кажа, че се радвам на добре поставените въпроси.
  16. Южняк, прощавай Не съм си дал сметка за "креолския характер", а това, че всяка група езици произлиза от други групи езици ми беше близо до ума още в първи курс Колкото до критическия прочит - е, какво да се прави. Всеки има свои виждания какво е именно критическият прочит.
  17. Четвърти Вселенски събор в Халкедон, 451 г. Пети Вселенски събор в Константинопол (втори Константинополски или "Триглав"), 553 г. --------- Галахад, не знам за православните в Италия, напълно е възможно да си прав. Така или иначе, гръкоговорящите от Южна Италия не са православни и си имат свои католически епископи от източен обряд. А тези от Аквилея са си най-нормални католици, просто им е останала "патриаршията" от времето на "триглавата" схизма, когато временно не са приемали решенията на Триглавия или Пети Вселенски събор.
  18. Ами те тия са били едновременно православни и католици до 1054, после си продължават най-нормално като част от западния свят, без да обърнат особено внимание на схизмата (като повечето западняци на първо време). Към 1204 вече им е било ясно, че са католици, но са си имали местни традиции. Всъщност адски много западни райони на запад са си имали свои версии на литургичния ред. Истинските полуправославни в Италия са едно бая сериозно малцинство гръкоговорящи от Юга, които си имат гръцка литургия поне до XV в. Докато тия от Аквилея са просто някакъв вид алтернативни католици. Но да, все пак контактна зона.
  19. Малко предистория Който се е интересувал от византийска история и от отношенията между Рим и Константинопол, знае термина „пентархия": това е запазената още от времената на Теодосий Велики (379-395) „петглава"организация на християнската Църква в Римската империя с петима патриарси, архиепископи или митрополити начело. В късната Античност тези три титли все още са взаимозаменяеми. Двамата патриарси на Рим и Александрия са най-влиятелни; и двамата са наричани „папа" от преданите си последователи. Патриархът на Антиохия е почитан като религиозен водач на повечето християни в префектурата на римския Ориент, тоест горе-долу в днес многострадалната Сирия, Ливан, част от Мала Азия и Западен Ирак. Епископите на Йерусалим и Константинопол също влизат в пентархията и са смятани за патриарси, но с не толкова голямо влияние и престиж: Йерусалим наистина е свещеният град на евангелските събития, но не е особено важен административен център, а пък Константинопол все още не се е утвърдил като „царица на градовете". Дотук – нищо непознато. Нарушеният модел Не толкова популярно обаче е съществуването на шеста „патриаршия" в ранносредновековното християнство. При това не говоря за църковните организации в България, Грузия, Армения или далечна Етиопия, а за самата Италия и то от много ранен период. От тази шеста патриаршия, нарушаваща модела на пентархията произлиза употребата на титлата „патриарх" като почетно звание за предстоятелите на няколко исторически значими църковни катедри в римокатолическата Църква. Знаете ли, че например архиепископите на Венеция и Лисабон днес формално са „патриарси"? Ето един любопитен факт. Добре, но откъде произлиза това звание? Всеки що-годе начетен човек веднага би предположил, че в епохата на Кръстоносните походи, когато латински духовници временно заемат катедрите в Йерусалим, Антиохия и Константинопол, патриаршеското достойнство е било „заето" и се е появило в западна употреба. Особено вероятно през Венеция, която налага своя прелат Томазо Морозини за патриарх на Константинопол в драматичната 1204 година. Още повече – щом и днес тъкмо венецианският архиепископ е „патриарх". Впрочем, не много популярен факт е, че и римският папа по традиция носи патриаршеска титла – едва настоящият понтифик Бенедикт XVI (Йозеф Ратцингер) се отказа от остарялата титла „патриарх на Запада", която датира поне от V в. Все пак – нито Кръстоносните походи, нито полузабравеният елемент от папската тиулатура са в основата на тук-там появяващата се из католическия свят патриаршеска титла. Началото е доста неочаквано. Градът Аквилея е градче с около три хиляди жители в най-североизточния край на днешна Италия, недалеч от границата със Словения. Районът се нарича Гориция или Фриули. Селището е основано във втората половина на II век сл. Хр., вероятно като военна база по време на войните на Марк Аврелий и Луций Вер срещу германите. Първоначално има статута на колония. В III-V в. е център на региона Истрия и Венетия (диоцез след реформите на Диоклециан). По време на последните римски гонения срещу християните в Аквилея се формира християнска община с епископ начело, както в стотици градове из цялата империя. Възможно е първите мисионери, покръстили Аквилея да идват от Александрия – в действителност повечето християнски мисии от периода на гоненията пътуват от Изтока към Запада, а и такава връзка с най-авторитетната източна Църква би обяснила донякъде култа към александрийския апостол и евнгелист св. Марк в североизточна Италия (този култ се проявява особено силно във Венеция). При края на Западната империя, Аквилея с цялата си околност се оказва част от кралството на Теодорих Велики, който запазва римската административна структура. Краткотрайното господство на Византия в северна Италия при готската война не променя нищо в статута на града. Християнството Като християнски религиозен център, Аквилея придобива известно значение още вIV в. Св. Амброзий (архиепископ на Медиолан или Милано, опонент на римския примат в управлението на Църквата, създател на миланския литургичен обряд, учител на св. Августин и може би първият човек, способен да чете на ум в историята на западната цивилизация) свиква там поместен събор (381 г.), който осъжда арианската ерес в лицето на епископите Паладий от Рациария (Арчар) и Секундиниан от Сингидун (Белград). Както изглежда, дори четири десетилетия след Сердикийския събор (343 г.) основните ариански водачи продължават да идват от Балканите. Както и да е, владиците на Аквилея подражават на св. Амброзий, оформят т. нар. аквилейски обряд в литургията и се радват на постепенно разширяване на диоцеза си – няколко околни епархии влизат в състава на новата архиепископия в Аквилея. Валериан е архиепископът, който председателства събора заедно със св. Амброзий Медиолански; по негово време към архидиоцеза на Аквилея се присъединяват епархиите Конкордия, Трентум и Юлиум Карникум. Непосредствено след събора, по времето на архиепископ св. Хроматий (388-408), в Аквилея живеят прочутият преводач на Библията на латински св. Йероним (неговата Вулгата и до днес е основният латински текст на Светото Писание) и Тираний Руфин – преводач на Ориген и други гръцки църковни авторитети за Запада. В това отношение Аквилея има не по-малко значение от Рим за формирането на латинското християнство. В V иVI в. все повече епархии от североизточна Италия, Ретия и дори Панония се присъединяват към архидиоцеза на Аквилея. Архиепископът ръкополага или одобрява ръкополагането на епископи в двадесетина обикновени диоцези. Към XIIIв. списъкът с епархии, подчинени на патриаршията ще е окончателно оформен и ще се запази до 1751 г. Христологичните спорове В 554 г. миланският и аквилейският архиепископи се противопоставят на Рим и на решенията на Петия Вселенски (или Втори Константинополски) събор. На практика Вселенските събори са предизвикани от необходимостта да бъде формулирано ортодоксално мнение срещу новопоявила се ерес или пък за да бъде направено разграничение между ортодоксалната догма и някоя от по-старите, вече веднъж отхвърлени ереси. Петият Вселенски събор (наречен и Триглав) има за цел да опровергае монофизитските обвинения, според които предишният, Четвърти Вселенски (451 г.) съдържа несториански постановки. Това е доста суха материя и се налагат няколко разяснения. Най-общо казано, всяко крайно твърдение в християнската религия рано или късно бива обявено за ерес; в някакъв смисъл основната догматична политика на Църквата е да поддържа трудния „среден курс" между взаимоизключващи се твърдения. Така монофизитите поддържат, че Христос е само Бог, арианите – че Христос изобщо не е Бог, а несторианите – че Христос е едновременно две същества – самостоятелно Бог и самостоятелно човек. Ортодоксалната догматика отрича правотата и на трите учения, поддържайки компромисната формула, че Христос е едно същество, в което по уникален начин е съчетана и божествена, и човешка природа. Така или иначе, несторианите подозират позицията на Вселенските събори в монофизитизъм, а монофизитите – обратно, в несторианство. Това е трудността на средния път, така да се каже. Такъв е и доста сложният духовен климат в епохата на христологичните спорове. Именно тук се корени началото на патриаршията в Аквилея. Схизмата Петият Вселенски (или Втори Константинополски - мерси, Алва!) събор, в стремежа си да отхвърли всяко възможно монофизитско обвинение, приема някои формули за Христовата природа, които изглеждат с донякъде несториански уклон (макар че всеки грамотен свещеник би се наел да разяснява подробно тънките разлики между ортоксалното схващане за Богочовека и несторианското - за Бога-и-човека Христос. Неслучайно Томас Карлайл се е отчаял от четенето на византийско богословие). Именно от несториански уклон са се бояли в Аквилея и това води до отхвърлянето на константинополските решения. За Милано пък това е още един удобен повод да се изрази несъгласие с Рим – шести век все още е епоха, в която римската хегемония над западните Църкви далеч не е пълна. Това е началото на трикапитолинската или триглавата схизма, в която Аквилея и Милано заедно се опълчват срещу цялата Вселенска пентархия в името на една все по-неуловима ортодоксалност на христиняската вяра. В 557 година умира архиепископ Македоний. Неговият приемник Павлин обявява при избора си, че прекъсва общение с Рим и Константинопол, които директно обявява за обзети от несторианската ерес. Нашествието на лангобардите и създаването на новата патриаршия Това обаче е смутният период на византийския опит за реконкиста в Италия. Десет години по-късно, в 567-68 започва нашествието на лангобардите в Италия, повикани непредпазливо от пълководеца Нарзес на помощ срещу отчаяно съпротивляващите се остготи. За да е пълен не само политическият, но и религиозният хаос, остготите и арианите са новопокръстени ариански еретици, но въпреки близостта във вярата си се сражават ожесточено помежду си. Но докато остготите се отнасят търпимо към ортокосалните италийци и ромеи с техните постоянни христологични спорове, то лангобардите внасят и варварска жестокост в омразата си срещу папско-имперската форма на религията. Архиепископ Павлин може и да не признава константинополските решения за благочестиви, но е принуден да приеме закрилата на укрепеното византийско островче Градо, недалеч от Аквилея, в най-североизточния ъгъл на венецианската лагуна. Това обаче не му пречи да се обяви за автокефален патриарх в същото укрепено градче (568). На фона на драматичните събития в Италия първоначално никой не обръща внимание на този жест. Той обаче е факт: папското върховенство над Италия и Запада е пропукано. Трикапитолинската схизма е първата от западните схизми. ... и още една патриаршия! По-голямата част от латинските епископи в североизточна Италия се придържат заедно с паството си в градовете към новата „аквилейска" патриаршия в Градо. Авторитетната катедра в Милано обаче не държи да признае над себе си ново върховенство и предпочита да се върне към пълно общение с Рим и Константинопол. Това кара част от ортодоксалните латински епархии в архидиоцеза на Аквилея-Градо също да потърсят помирение с катедрата на св. Петър. В 606 г. патриархът се завръща в собствения си град, но губи и епархията на Градо: в 607 тамошният местен епископ на свой ред се обявява за патриарх, но е в пълно общение с Рим и Константинопол, признавайки Петия Вселенски събор за легитимен. Така малката патриаршия в Северна Италия се оказва разделена: част от италийското население в териториите й всъщност няма нищо против Рим и Константинопол, но все пак продължава да има собствен патриарх, а друга, по-малка част, упорито се придържа към антисъборните си убеждения и лоялността си към изолирания първосвещеник в Аквилея. В това вероятно можем да разпознаем и намесата на лангобардската политика: Аквилея се намира в териториите на лангобардското херцогство Фриули докато Градо все още е във византийски ръце: логично е патриархът, отхвърлящ решенията на един византийски събор да бъде относително добре приет в лангобардските владения. Ромеите пък на първо време не пречат на местния епископат да поддържа собствен „патриарх", колкото да не изгубят подкрепата на адриатическите градчета в този все по-проблематичен район. Човек може да реши, че Аквилея се превръща в патриаршия на самите лангобарди; това всъщност не е така, защото лангобардите най-често припознават съвсем самостоятелните ариански епископи от остготски произход. Аквилея по-скоро е патриаршията на изолираните италийски католици в сърцето на лангобардското кралство. Както ще видим, те постепенно се връщат към общение с Рим и Константинопол..Във всеки случай на новата патриаршия в Градо й предстои блестящо бъдеще. В 699 г. съборът в Павия се възползва от временно примирие между лангобардите и Византия и успява да постанови, че Аквилея също ще приеме Петия Вселенски събор. Схизмата приключва със стискане на ръцете, но Рим е принуден да признае и двете местни патриаршии в Градо и Аквилея. Италия се оказва разделена между Византия и лангобардите в политически смисъл, а в религиозен – между арианските варвари от една страна и трите катедри на ортодоксалните християни от друга. Междувременно в голямата лагуна на югозапад от Градо и Аквилея е започнало формирането и на венецианската държавица, която постепенно ще се превърне в Сияйната венецианска република... Лангобардското нашествие и трикапитолинската схизма заедно съдействат за постепенното възцаряване на абсолютния хаос, така типичен за средновековна Италия. В 731 г. е установено трайното разпределение на североизточните италиански епархии между двете патриаршии: латинските християни от континентално Фриули остават под върховенството на Аквилея, а тези от крайбрежните селища на Венетия – на Градо. Патриархът на Градо, разбира се, е в далеч по-изгодното положение на независимост от лангобардите. Междувременно самото островче, където се намират резиденцията и главният храм на патриарха, влиза в състава на новата венецианска република, която постепенно става все по-самостоятелна, докато византийският екзархат се свива под ударите на лангобардите и окончателно е унищожен в 751. На практика патриаршията в Градо постепенно ще се превърне в патриаршия на Венеция (което й позволява да се запази и до днес). Изгодни отношения със западните императори; св. Константин-Кирил и патриаршиите в Аквилея и Градо След падането на лангобардското кралство под властта на Карл Велики (774), бъдещият патриарх Павлин II от Аквилея става магистър на граматиците в Аахен (776), присъства на събори в Регенсбург (792) и Франкфурт (794), пише поредица полемични трактати срещу испанската ерес на адопционизма (късна версия на арианството), поддържа приятелство и кореспонденция с прочутия Алкуин от Йорк и дори изпраща мисионери сред аварите в Панония – вероятно не без съдействието и насърчението на франкския крал. Всъщност след падането на Аварския хаганат патриаршията на Аквилея е натоварена с окончателното покръстване на новите поданици от Източната и Хунската марка. Архидиоцезът на Аквилея е разширен чак до Дунав. Очевидно Карл превръща патриаршията в инструмент на църковната си политика, особено на изток. Синът на Карл, Лудвиг Благочестиви, се опитва да обедини Аквилея и Градо в 827 г., но венецианците отхвърлят искането на императора да се откажат от автокефалността на Градо. След като в 809 г. Венеция е надвила франкските нашественици на младия крал Пипин, господството на Каролингите в Ломбардия по никакъв начин не успява да засегне републиката във венецианската лагуна. В IX и X в. старото Фриулско херцогство и Каринтия временно попадат във владенията на баварските херцози; тъкмо това е районът, от който произлиза триезичната ерес, срещу която се изправя св. Константин-Кирил на събора във Венеция през 867. Отново не е случайно, че съборът, на който триезичното учение е обявено за еретично, се състои именно във Венеция: по това време градът в лагуната все още е под византийска зависимост, а старите спорове за епархии между патриарсите на Градо и Аквилея все още не са изгладени – така че патриаршията на Градо има всички основания да подкрепи мисията на св. Кирил. В началото на XI в. конфликтът между патриаршиите на Градо и Аквилея се изостря. Причините вече не са толкова догматични или дори чисто административни; започнала е борбата за инвеститурата и Аквилея стои твърдо на страната на император Конрад II (1024-1039), докато Градо защитава върховенството на Рим. Или по-скоро големият конфликт между Империята и Папството е използван като знаме от местните авторитети, които решават споровете си с оръжие в ръка. Докато патриаршията в Градо се превръща едва ли не в градска магистратура на венецианската република, патриаршията в Аквилея става истинско църковно княжество от чисто феодален тип: части от старите херцогства Фриули и Каринтия се намират под прякото управление на патриарха (награда за лоялността към императорската кауза). Патриарх Попон от Аквилея (1019-1042), роднина на императора, се опитва да прогони венецианците от всичките им континентални владения и дори съоръжава експедиция, която плячкосва резиденцията на конкурента от Градо в покрайнините на самата Венеция в 1031. Разбира се, с папска помощ – и на събор, и на бойното поле – венецианците го принуждават да отстъпи всичките си завоевания. Същият Попон издига нови стени около Аквилея и Чивидале ди Фриули, както и нова катедрала в главния си град („Света Богородица" или Santa Maria Assunta,една от многото нови романски катедрали, появили се след края на Големия страх от 1000 г., както свидетелства Раул Глабер – още едно свидетелство за бързия подем на Западна Европа в XI в.). Патриаршеската държава: светейшият принц и неговият парламент В 1077 г. патриарх Зигхард фон Байлщайн (1068-1077) получава окончателно потвърждение на светските си владения от унизения при Каноса император ХайнрихIV. По време на бунт императорът се оказва блокиран в Италия, защото повечето германски владетели блокират пред него алпийските проходи. Само патриархът на Аквилея (родственик на няколко графски семейства от Бавария) пропуска суверена на север. Това води до провъзгласяването на патриарха за херцог на Фриули, маркиз на Истрия и принц на Империята. Светските владения на Аквилея се наричат „Отечество на фриулците" (на латински, фриулски и италиански се получава игрословица между думите за „отечество" и „патриаршия"). Факт е, че фриулският диалект се обособява като самостоятелен език със своя литература и особености – процес, улеснен значително в Италия, разпокъсана дори в сравнение с положението на останалите средновековни страни. Все пак е любопитно, че в териториите на патриаршията почти няма анклави на чужди владения – рядък случай на териториална цялост, ако не броим няколко замъка под пряка зависимост от самия император. В териториите на патриаршията за първи път след края на Античността е извършено строителство на пътища (практически ремонт на римската пътна система). Патриаршията обхваща по-голямата част от истрийския полуостров и областта Фриули – тоест приблизително 15 000 кв. км., радва се на фактическа независимост от императорите (по-голяма от тази на църковните владения в самата Германия или във Франция) и всъщност представлява алтернатива на папските държави. От 1231 съществува редовен парламент на Фриули, един от най-старите парламенти в Европа (наред с исландския Алтинг и английската Комисия на двадесет и петимата барони). Парламентът представлява периодична среща на патриарха с благородниците и общинските първенци от всичките му владения. Самият патриарх обикновено е избиран от капитула на епископите във Фриули на своеобразен конклав и обичайно утвърждаван от папата, особено след 1250. В средата на XIII в., когато императорската институция е в най-ниската точка на авторитета си, патриаршията се оказва под заплахата да бъде завладяна от амбициозния Ецелино да Романо (1194-1259), тиран на Верона и Бреша и поддръжник на вечно отсъстващия император и крал на Сицилия Фридрих II фон Хоенщауфен (1194-1250). Това принуждава патриарх Бертолдо I (1218-1251) да промени съюзната политика на патриаршията – оттогава Аквилея се свързва с Папството и Венеция срещу Сицилия и Германия. Във всеки случай патриаршията остава стабилна и компетентно управлявана: съседството на Венеция се превръща в положителен фактор за развитието на градския живот след спирането на враждите между Градо и Аквилея. Венеция и прицовете-патриарси установяват взаимоизгодни отношения, които намаляват принудата за Сияйната република да поддържа силни гарнизони в самата метрополия. Междувременно богатствата, идващи от изток (и особено от придобитите в 1204-1212 бивши византийски владения) се оказват полезни не само Венеция, но и за съюзниците й. Впрочем, още от 1105 г. патриаршията на Републиката се е преместила по-близо до закрилата на дожите, в Риво Алто или Риалто, а от 1204 нататък към екзотичните църковни титли в този край на Италия се прибавя и привилегията латинският патриарх на Константинопол винаги да е венецианец. Периодът приблизително от 1275 докъм 1350 е кризисен за патриаршията. Съюзът с Венеция невинаги е траен, графът на Гориция (Словения) оспорва териториалната цялост на църковната държава, а някои общини като Верона и Мантуа временно се откъсват от зависимостта си и се опитват да установят свои синьории или републики. Неколцина патриарси стават жертва на убийство (не кой знае колко изненадващо за политическите нрави на средновековна и ренесансова Италия). След 1350 започва нов кратък период на относителна стабилност за Аквилея и Фриули. В 1366 патриарх Марквард фон Рандек (1365-1381) издава сборник на фриулското обичайно право: Constitutiones Patriae Forii Iulii, който остава в сила като писан кодекс на областта в продължение на четири столетия. Краят на фриулската независимост В 1411-12 г. конфликтите между фриулските градове Чивидале и Удине стават причина за външна намеса в работите на патриаршеската държава. Империята и Унгария застават зад Чивидале, а Удине се ползва с венецианска подкрепа. Когато имперските войски превземат Удине, патриаршеският трон е зает от Лудвиг фон Тек (1412-1439), който отново връща Аквилея към имперската кауза в Италия. Венеция обаче се намесва в защита на Удине, превзема и този град, и Чивидале, както и още десетинафриулски общини: това е един от етапите на разширяване на венецианскатаTerra firma, Dogado или Stato da Tera – всички понятия обозначават континенталните владения на Републиката в самата Италия. Към 1420 е сключен изгоден за венецианците мир: патриархът запазва титлите и резиденцията си, но Свещената империя и Венеция си поделят по-голямата част от фриулските територии. Още една подялба ще се състои в 1509. Австрия ще задържи Тирол и част от Фриули чак до 1918 г. – с прекъсване през Наполеоновите войни. Венеция запазва своите разширени владения на континента и ги разширява частично дори в Ломбардия до 1797, когато Републиката е анексирана от Наполеон. На практика след 1420 г. патриаршеската държава на Аквилея прекъсва съществуването си. Самата патриаршия се запазва в рамките на венецианската република, но вече не взима особено участие не само в политическия, а и в религиозния живот: нямаме данни за участие на аквилейски легати в Констанц (1418), Флоренция-Ферара (1439) или Базел (1439). В 1451 г. патриархът на Градо официално сменя титлата си и става патриарх на Венеция: едно отдавна вече фактическо положение. На практика актът е демонстрация на венецианската мощ: Аквилея е подчинена, Константинопол (все още) е под закрилата на Републиката, а „бракът с морето" на дожовете осигурява на венецианския първосвещеник престиж, какъвто може би има само Рим. Закриването на патриаршията В 1579, шестнайсет години след края на Тридентския събор (проведен на границата между венецианска и австрийска територия, в бившите владения на Аквилея), е отменен старинният аквилейски или патриаршески обряд в католическата меса. В 1751 самата патриаршия е закрита като епархиите й са разделени между архиепископите на Удине и Гориция, под върховенството на венецианския патриарх. Не може без изводи Патриаршията започва съществуването си като типично религиозна институция от времето на христологичните спорове под византийско влияние. Превръща се в една от многото италиански държави, но има своеобразно устройство, практически непознато от други примери: едновременно монархия, теокрация и република, светско и духовно владение, феодално и конфедеративно. Преживява Средновековието като един вид анклав на църковно самоуправление в рамките на католическата общност и залязва с края на епохата, която го е създала. Религиозен и политически куриоз, патриаршията в Аквилея е истинска зона на контакт между градската култура на Италия, религиозния авторитет на християнството, рицарството, империята и анархията на Германия и княжествата на западнобалканските славяни. За разлика от повечето италиански държави, Аквилея-Фриули няма морски амбиции. Няма и как да ги има, предвид съседството на морската свръхсила Венеция. Може би най-ценното от историята на Аквилея остават катедралата и пътното строителство, парламентът и капитулът като институции и, разбира се, трудовете на учените монаси, епископи и патриарси. Титлата на венецианския патриарх също произлиза пряко от аквилейската традиция. Текстът е съставен по: - Auguste Bailly, La Sérénissime Rébublique de Venise, Paris, Fayard, 1946; - Gregorio Caravita, Federico II imperatore: nell'ottavo centenario della nascità, 1194-1994: i rapporti con Ravenna, Rimini, Luisè, 1994. Който не иска да го чете тук, може да си го изтегли: Патриаршията в Аквилея.doc
  20. под "истински имена" явно никога не трябва да се разбират точните термини... а лесните за разбиране, но не задължително логически издържани приказки. Дори Уилям Окам би се ужасил от такава употреба на "бръснача" си.
  21. Естествено, това си е така (отнасяш плюсче). Но така или иначе, покрай тая пиеса Ричард е станал нещо като образ на абсолютното зло. Много й се кефя.
  22. Мастър Уил цяла пиеса е написал по въпроса, хайде холан
  23. Е, как кой, твоят епоним - Ричард, дук Глостър
  24. Войната направо си завършва с победа за Йорк. Друг е въпросът, че йоркистите също се избиват помежду си (не без помощта на недобитите ланкастърци, които пък, естествено, търсят мъст), пък и смяната на лагерите е често явление. За мен е интересно, че Войната на Розите фактически не пречи и на двете страни да поддържат позакъснели амбиции за Франция, същевременно да я ползват за убежище... в края на краищата тази война е лебедовата песен на англо-нормандската аристокрация.
  25. Абе моралът си е морал и е един за всички, няма какво да му се умува.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Твоето дарение ще ни помогне да запазим и поддържаме това място за обмяна на знания и идеи. Благодарим ти!