glishev

Но до XI в. така или иначе няма ордени, така че какво общо имат с ордените едни византийски императори до XI в.? Докато виж, едни византийски императори от XIV в. си общуват с магистъра на хоспиталиерите като с държавен глава.

Това е опростенческо. Има си историческа специфика и тя не може да се подменя от някакви наши представи.

Е, да, орденските армии не са кралски, това е ясно. Но в самия средновековен свят не са схващали само кралския прерогатив като "държавен". Нито армията на норамндския дук е "частна" (ами да, нали той е английски крал), нито охраната на някой манастир е "частна", а пък Боже опази "частна" да бъде наречена някоя галера на хоспиталиерите, плаваща под орденски флаг. На мен думата ми е за самото възникване на ордени изобщо. Орденът като корпорация на първо място е църковен - и то монашески. Има период от стотици години, в които съществува само един "орден" - именно бенедиктинският. Това значи на практика деветдесет на сто от монасите в западния свят. Няма други калугерски ордени, а все още няма и военни. Това положение продължава от шести поне до единайсети век. Първите новосъздадени ордени са монашески, в XI-XII в. Какво е монашеският орден? Обособена част от монашеското съсловие, от монашеския ordo. Дадена група монаси (дотогава бенедиктинци) се събира, обсъжда нуждите си, представя пред папата проект за нов устав и той бива одобрен или не. Ако бъде одобрен, това е началото на нов орден, тоест на нова, обособена част от монашеското съсловие под свой устав. Орденът си основава манастири, където този нов устав се спазва и си издига генерален капитул - тоест съвет на абатите и приорите на самия орден. Капитулът пък избира генерал на ордена, който е нещо като главен координатор на всички дейности. Тази организация зависи само от папата, а не от местните епископи. Тоест примерно манастирите на августинците около Лион не се подчиняват на Лионския архиепископ, а на своите абати, приори, на капитула и на генерала си. Това е структурата на ордените в общи линии. Това е началото на ордените като феномен изобщо. Разбира се, към всеки манастир има и служители, които не са монаси: селяните от поземленото владение, занаятчиите на манастирска служба, пазачите, стражата, лесничеите, воденичарите и прочие. но всички те са хора на ордена. Добре, а орденът частно лице ли е? Не, доколкото съществува само заради конкретна дейност, предоставена му от Светия престол (и бива закрит, когато не я изпълнява). Има десетки закривани и някои наново откривани ордени. Ордените в своето начало са институции, извършващи конкретна дейност за Светия престол. Примерно бенедиктинците доставят селски свещеници и преписват книги, августинците доставят епископи, цистерцианците дават кадър за университетите, а доминиканците проповядват в по-несигурно християнизираните райони. Горе-долу, разбира се. Има си специализация на ордените и постоянно координиране с Рим. Добре. Това е картината до XII в. А после? По това време се развихря реформа в католическата Църква. Папските теолози твърдят, че цялата власт, дори светската, принадлежи по право на папата. Теолозите на немския император пък защитават, че духовната власт е прерогатив на кайзера. Във Франция пък се получава нещо много странно: епископ Адалберон от Мец, приближен едновременно на капетингските крале, на императора и на Светия престол защитава средно положение: че и кралят, и папата имат огромни духовни и светски права. Адалберон защитава съответно една нова идеология за светостта на трите съсловия: воинско (покрай краля), свещеническо (покрай папата) и прост народ (да кажем - поради политическа коректност). Светостта на воинството започва да бъде отстоявана чрез един нов политически опит - "Божия мир". Божият мир или Treuga Dei е система от примирия, сключвани тържествено от всички участници във феодални войни: участниците си обещават взаимно уважение, пощада, откуп при пленничество, спиране на бойните действия на празници, спазване на азилното право, почит към светините и пр. Това става под натиска на епископите и монасите и е от огромна полза както за кралете, така и за Църквата. Участниците в примирията са, разбира се, феодални земевладелци и техните рицари. На такива рицари Църквата гледа с много добро око и често издига от тях светски абати, защитници на поклоннически центрове и прочие. Това става в навечерието на Кръстоносните походи и е една от генералните репетиции за Походите, защото Божият мир е гледан точно като прелюдия на война с неверниците. Цялата идея за Treuga Dei е взета от Испания, където християните така и така често са принудени да се помиряват пред лицето на маврите. В XI-XII в. църковните автори обикновено страшно ругаят и хулят рицарството в своите морални трактати. Хулят го, защото относително често рицари ограбват манастири, не спазват празници, не тачат авторитета на Църквата и изобщо разбойничестват. Терминът "рицар-разбойник" е особено популярен в Германия. Във Франция и Англия "странстващият рицар" от XII в. е наричан с дума, която може да означава и "грешник" (chevalier errant, knight errant). Точно тогава, когато се появява Божият мир и голяма част от рицарството се присъединява към това движение, духовниците най-сетне започват да пускат и по някоя добра дума за рицарското съсловие. Започва да се прави разлика между "milites gloriosi" (воините-самохвалци) и "milites Christi" (Христовите воини). Това е вече преддверието на възникването на рицарски ордени. Целият "ordo militum", тоест цялото воинско съсловие вече може да бъде разглеждано не като прокълнато, а като правещо трудни стъпки към духовното си спасение. Точно тук идват Юг дьо Пен и неговите седем другари от Северна Франция. Точно от района, където рицарството започва да приема по-благочестив облик под натиска на епископите, монасите и краля - точно оттам произхождат бащите на първия рицарски орден, тоест тамплиерите. Осем бойни другари отиват на поклонение в новозавладения Йерусалим и полагат клетва да отбраняват поклонниците натам. Кралят на Йерусалим се съгласява да им даде щабквартира в града; латинският патриарх ги препоръчва на папата; абатът на клюнийците от Клерво (св. Бернар) пише за тях невероятна възхвала в духа на по-старите писания на епископ Адалберон. С тази подкрепа тамплиерите се явяват в Рим и получават папско одобрение за устава си. Нещо повече - те приемат пълен монашески обет. Без съпруги, без частно имущество. Бедност, въздържание и послушание. И получават същите права и задължения пред катедрата на св. Петър като всеки дотогавашен орден. Това отново са монаси, но вече са въоръжени. Св. Бернар е във възторг, а из цяла Франция започва да се говори за новия тип воинство - Христово воинство, чисто воинство, девствено воинство, воинство на монаси. Всяка командория на Ордена е манастир и дава азилно право като църква. Всеки тамплиер може да се явява пред духовен съд. някои тамплиери дори действат като йеромонаси - отслужват литургия, слушат изповеди и помазват умиращи, когато не присъства ръкоположен капелан. Оттам нататък в продължение на поне два века новите рицарски ордени имитират тамплиерите - хоспиталиери, тевтонци, лазарити, мечоносци, Калатрава, Сантяго, Христос и пр. Всички те започват съществуването си като монаси със собствени устави, с оръжие и с конкретна религиозно-политическа цел, санкционирана от папата. Светските рицари на свой ред започват да говорят за "свещения орден на рицарството" (по принцип) и се опитват да се придържат към един нов, но все по-сложен кодекс на поведение, който получава най-разнообразни форми и винаги свързан с морални изисквания. Такава е модата на епохата. Оттук започва митът за рицарството, ако щете - митът за Кръглата маса. Какво пише Волфрам фон Ешенбах за тамплиерите? Че са пазители на вярата, че са свещеници и че съхраняват Светия Граал. Бернар дьо Клерво ги описва като светци - направо християнски муджахидини. Не се колебае да ги сравни със свети Георги, с архангел Михаил (който става покровител на рицарите) и прочие воини светци. Народът в полусуеверния си страх от духовенството ражда и за тях вицове като за монаси ("пие като тамплиер", "псува като тамплиер"). Кралете назначават орденските приори на места, дотогава запазени за епископи и абати - в Англия има поне десетина канцлери-хоспиталиерски приори. Самият факт, че ордените получават огромни дарения, издържат се с подобни и пълноправните им членове предоставят цялата си частна собственост на съответния Орден, показва огромната им близост до монашеските братства. Мисля, че няма какво повече да се обяснява. Човек може да се запознае с "Рицарството" (цък) на Доминик Бартелеми и с по-горе предложените заглавия - особено с "Трите съсловия" на Дюби. В първите два века от съществуването си военно-монашеските ордени имат абсолютно същия статут като монашеските ордени, от които произлизат. За духовните права на хоспиталиерите препоръчвам "The Knights Hospitaller of the English Langue" (пак цък) на Грегъри O'Mоли и един свой превод (и тук цък). Оттук нататък който иска да поддържа някакви по-мъгляви, общи и неконкретни тези за произхода на военните ордени, просто ще направи по-добре да чете по темата. Да, Изтокът си е Изток и Западът си е Запад, по това не споря. Но да казваме, че Западът имал ордени, защото не бил Изток или че военните ордени произлизали от някакви дълбоки основи на западното мислене - това е все едно да кажем, че Бог е причина за всички неща Вярно е, но е толкова общо и нищо незначещо, че мирише на баналност. Военните ордени произлизат от монашеските, както и от стремежа към "освещаване" на второто съсловие. А монашеските - от нуждите на Рим да създава различни устави за различните групи монаси според техните функции. Съвсем не е случайно, че и Кръстоносните походи, и Божият мир, и военните ордени тръгват именно от Франция, наречена не без причина "най-голямата дъщеря на Църквата". Ето я историческата конкретика във факти, а не в теоретически построения.

Прав си за това, Дендро. Явно съм се водил по-скоро по Алфен, а не по Фавие. Но така де, Карл създава и размества графовете съвсем не по феодалному. Съществува и един стар обичай на ежегодно подновяване на клетви към сеньора, който в следкаролингските времена вече не се спазва, защото графовете отказват да се явяват редовно пред краля. Изобщо, Карл е имал сериозен контрол над служителите си, а и графовете по негово време съвсем не са онези мощни фигури от XI в. По-скоро още са близо до функциите на управители на villae regiae. Затова ги поставям до missi. Има поне един случай, в който missus е и "граф" - това е дукът на Сполето, който управлява Рим след падането на лангобардското кралство и още повече - след императорската коронация. Но това наистина е по Алфен (иначе - по Айнхард и Бенедикт от Соракта). Както и да е, Карл го споменахме само като пример за частни войски, за да ги сравним с орденските. По-скоро можем да ползваме примери от времето на първите Капетинги. КГ, Дендро, ордените по принцип се настаняват там, където папата прецени, че има нужда от тях. Да вземем за пример тевтонците. При възникнали спорове между тях и останалите ордени в Светите земи, папският престол се намесва и разпорежда Орденът на св. Богородица на германските братя (както всъщност му е името) да напусне Палестина и да бъде настанен там, където ще има нужда от него - в случая това се оказват източните граници на Унагрия - заради недопокръстените кумани отвъд границата. Там обаче маджарите са недоволни от "услугите" на Ордена и папата го упълномощява сам да преговаря с християнски владетел, който има нужда от помощ в борба с езичници. Задължително по границите на християнския свят! След като в Испания не приемат тевтонците (защото там вече си имат местни ордени), князът на Мазовше им позволява да заемат владения по границите му с Литва и Жмуд. Имало е възможност тевтонците да бъдат настанени и на Малта, в помощ на сицилианците срещу маврите. Но тъкмо папата преценява къде има вероятност да бъдат приети и им помага с дипломатически средства там, където сметне, че ще вършат работа. Когато поляците се сбиват с тевтонците, е имало сериозна заплаха от полска страна да се отметнат от римския папа и да преминат към авиньонския - защото е течала Западната схизма и Светият престол е бил слаб, макар че се е опитвал да изглади спора между Полша и Ордена. А и самият спор възниква, когато Орденът просто отказва да сключи мир с Литва при покръстването й, а продължава да я разглежда като езическа страна. Това е можело да доведе дори до закриване на Ордена. Е, довежда само до страхотното му унижение. Филип Хубави пък не закрива тамплиерите без папска санкция: трябвало е Климент да се произнесе, за да се изпълни процедурата и да се закрие орденът, при това по стриктно религиозни обвинения. А основният мотив на папата да се съгласи да закрие Ордена е, че Орденът вече не си изпълнява устава и функциите: още в 1291 тамплиерите вече нямат владения в Светите земи и реално не закрилят поклонническите кервани. А процесът по закриването им обхваща 1307-1314. Ето го механизмът на папската зависимост. Сетне недвижимите имущества на тамплиерите (за неприятна изненада на Филип) се оказват присъдени от папата на... хоспиталиерите. Защото хоспиталиерите са успели да заемат Родос с папска благословия в 1309-1312 и са си намерили нова задача - а именно да отбраняват християнските кораби от сарацини и турци. При падането на Родос пак папата посредничи за настаняването на Ордена на Малта. А при падането на Малта и след хаоса, предизвикан от Наполеон в Европа, хоспиталиерите временно са настанени чак в Русия, после пак се обръщат към Рим и папата този път ги настанява, където ще ги намерим и до днес - насред самия Рим, тоест точно в папската държава. Така че не, това не са частни армии, а са сили със специално предназначение, водени от особена порода въоръжени монаси

Ресавски, орденските сили се подчиняват на папски разпоредби, не знам какво може да бъде по-малко частно от това Просто се губи смисълът на дефиницията, ако го увъртаме така. Изобщо, почитаеми съфорумци, нападайте книгите, предложени в предишния постинг.

Мда. Просто в XII в. (когато възникват първите рицарски ордени) византийските граждански корпорации вече почти ги няма, а западните граждански такива още не са особено значими. Остават, значи, кои корпорации? Ами монашеските. А какви са първите рицарски ордени? Имено военно-монашески.

КГ, във византийските градове всъщност има нещо като корпорации - все пак това са си същите римски градове. Действат "партиите" на Сини и Зелени, действат благотворителни дружества на благородни дами и прочие. Да не говорим за ересите и тяхното социално измерение. Романа може да каже дали всичко това по някакъв начин не отговаря и на старите войнишки и погребални колегии в римската Република. Та такива феномени ги има и във Византия, и на запад в запазените градове поне до осми век. Вече стана дума и за реално частните армии на топарсите и пълководците във Византия. Така че не липсата на корпорации прави монашеските и рицарските ордени невъзможни при ромеите. Има си други причини. Нещо повече - във Византия реално действат монашески корпорации, които не са ордени, но заместват ордените: например монашеската "република" на о-в Патмос под върховенството на императора, представляван от най-стария игумен на острова. Днешната атонска монашеска "република" е наследничка на този тип монашески корпоративизъм във Византия. Вярно е обаче, че дори на Патмос и на Атон типиците се придържат към устава на св. Василий. Дендро, за феодални графове можем да говорим вече след падането на Каролингите във Франция и в Германия. При Карл графовете определено действат най-вече като кралски чиновници. Те дори невинаги са наследствени. Във всеки случай възникването на ордените по принцип няма нищо общо с феодалните принципи, защото рицарските ордени подражават централизираната структура на манастирските ордени. Глостър, в древна Рус има много "волости", които се радват на местни привилегии и "стари свободи". Така че невинаги можем да говорим за пълна власт на княза над цялата територия на княжението му. Дори още в Новгород действат две администрации: при Ярослав Мъдри и Ингигерд има две църкви, две дружини и поне две градски съдилища, както можем да намерим в "Сага за Олаф Трюгвасон", част от кралските саги (цък) на Снори Стурлусон. Но ордени в Русия не възникват вероятно заради силното византийско влияние, което носи със себе си Василиевия устав за всички манастири. Все пак е интересно, че Русия създава свой устав за миряните - книгата "Домострой". Така или иначе, говорим си за военно-монашеските, тоест най-старите и най-големи рицарски ордени на Средновековието. Чудим се защо там ги има, а тук ги няма. Значи трябва да си отговорим на въпроса: на каква основа възникват тези монашеско-рицарски ордени? Какви конкретни условия ги пораждат? На български език са издадени "История на Ордена на тамплиерите" (пак цък) от Марион Мелвил и "История на Малтийския Орден" (и тук цък) от Бертран Флавини. Човек може лесно да се запознае с уставите на Ордените. Тези рицарски ордени имат статута на религиозни братства. Имат свои писани статути. Уставите им страшно силно приличат на монашески. Имат свои капитули, тоест нещо като съвети. Имат свои магистри и генерали. Тези магистри и генерали заемат постове, предлагани по-рано само на абати и епископи. Ордените имат политически функции, които са най-често религиозни. Отговарят директно пред папата, а не пред епископи и принцове. Възникват веднага след повечето нови монашески ордени в XII в., в епохата на Кръстоносните походи. Свързани са с Походите. Тъкмо монасите от новите ордени се оказват апологети на "новото Христово рицарство". Представляват част от късната фаза на реформата на нравите, започнала още при Григорий VII Хилдебранд. Колко крайно незапознат трябва да е човек с историята на католицизма, за да не види Ордените като продължение на западната вътрешноцърковна реформа от XI-XII в.? Хоспиталиерите продължават да вършат куп дейности пряко за Светия престол поне от 1307 г., та до днес. На това отгоре дейностите им покриват голяма част от монашеските задължения например на братята кармелити и лазарити, които са си монаси. Какво повече да говорим? Става дума за католически религиозни институции. Прочетете устава на тамплиерите (ако ползвате какъвто и да е западен език), сравнете го с устава на бенедиктинците (има го на български, но трудно се намира), прочетете и "Възхвала на новото рицарство" от Бернар дьо Клерво (ако ползвате поне френски, дори не латински), а вижте и "Трите съсловия" (цък, ама е свършила) на класика-медиевист Жорж Дюби. Какво повече? Изворите, изследванията и фактите са пределно ясни. Началото на орденското рицарство е в пряка зависимост не от феодалните институции, а от писмените устави на западните монашески ордени, възникващи в XI и XII в.

За да спечели Конфедерацията тази война, тя би трябвало да може да доведе Съюза до нежелание да продължава военното усилие. Югът не може да надвие Севера напълно и да превърне цялата територия на САЩ в "Конфедеративни щати". Но навярно Югът е можел поне да се сражава толкова успешно, че най-сетне Северът да се види принуден да спре да воюва. Да, смятам, че това е било възможно. Ако не беше, тази война нямаше да продължи толкова много години и в нея нямаше да има такива големи, оспорвани сражения, такива огромни жертви и такива усилия, хвърлени не само от загубилата, а и от победилата страна. Да, Съюзът е по-добре подготвен за войната в материално отношение. Но невинаги в историята печели по-богатата, по-модерната или по-голямата страна. Победата за Юга би се изчерпила с това той да извоюва независимостта и международното си признание, не повече. Вероятно робството би отпаднало постепенно, така или иначе. За Севера такова поражение би било тежък удар и би повлиял много на американската политика. Доктрината Мънро би се забавила, а враждебността на Вашингтон към Ричмънд би се запазила. Вероятно и "специалните отношения" между Америка и Великобритания не биха се осъществили. Интересното в случая е, че ако Югът беше се запазил като държава, нито той, нито Северът биха могли да се месят активно в събитията в Мексико, така че там може би би се запазила Втората мексиканска империя на Максимилиан. Това пък би довело до много по-сериозно влияние на Германия в Новия свят и съответно - до много усложнения за Антантата в бъдеще.

Дендро, а кой взима херибана от 40 солида, ако войникът не се яви? Фавие не е пред мен, но мисля, че парите отиват у Карл. Повтарям - маркизите при Карл още не са феодали. Както и да е, това е отделна тема и наистина не съм отварял Фавие от десет години. Темата тук беше за произхода на орденските въоръжени сили. Според мен трябва да го търсим не във феодалните, а в манастирските институции: устава, капитула, приора, асоциирането на членове - всичко това и още куп други работи, които са присъщи на големите манастирски и на големите рицарски ордени, а ги няма на изток. Велизарий го споменавам само като паралел. Грейвз направо го сравнява с крал Артур и рицарите му

Дендро, ти май малко си си го хиперинтерпретирал Фавие. Ако помня правилно, Фавие просто казваше, че Карл събира войските с оглед на това кой маркиз до кой фронт живее. Няма причина да вика аквитанския набор, ако войната тази година ще е със саксите. И като споменах саксите, Айнхард пише (и Фавие потвърждава), че Карл води с тях адски дълга война, почти всяка година. А франкските графове по саксонската граница изобщо не се бунтуват, при все че им се налага да воюват почти непрекъснато. При Карл още ги няма частните войски, този модел е от по-късно време. Колкото до орденските войски - те по-скоро не са частни. Хоспиталиерите, тамплиерите, тевтонците и останалите не служат на частните решения на своя магистър, а на Капитула на Ордена, тоест на уставите си според папското разпореждане. Това още веднъж ги доближава до обикновените монашески ордени и показва близостта, даже зависимостта между калугерството и феномена на орденското рицарство. Няма случай, в който орденски сили да са участвали във феодална война за разширяване на командория. Причините за това са много, а и фактът може лесно да се провери. А във Византия частни войски всъщност има - хората на Велизарий му се кълнат в лична вярност според Прокопий; Кекавмен пък описва конфликтите между топарсите; за Дигенис акрит и акритите да не говорим. Та явно не войсковата организация е това, което води до създаването или до липсата на рицарски ордени. Военно-монашеските рицарски братства са си точно религиозен феномен. Това не е обикновено рицарство, не е частна войска, не е феодална институция. Това е религиозна институция. Тамплиерите и хоспиталиерите го доказват адски недвусмислено. Зараждането на военните ордени е в пряка зависимост от религиозни събития и не е случайно, че първите ордени възникват във връзка с Кръстоносните походи, а са организирани именно като калугерски братства - чак до цвета на надризницата, устава, целите, дисциплината и вътрешния ред. Даже постовете, заемани от орденските приори и магистри в кралските съвети са същите като постовете на манастирски абати и епископи.

Ресавски, не се съмнявам, че централизацията води до това да няма частни армии и частни хазни. Изобщо не споря по това. Но и другото е вярно: във Византия няма монашески ордени и съответно не се появяват и техните отрочета, рицарските ордени. Защото всъщност частни армии във Византия се появяват - тогава, когато центализацията рухва. Но ордени в същинския смисъл на думата не се появяват. А рицарският орден на Запад не произлиза от феодалните частни войски; произлиза именно от религиозните ордени, както ще видиш именно от историята на тамплиерите. Тамплиерите пък изобщо не пречат на френската центарализация, те са закрити по съвсем други причини. Даже напротив, военните ордени често изпълняват полезна роля за монархиите, с които успешно си сътрудничат. Хоспиталиерите са живо доказателство. Разбира се, иконоборческата криза не е война на държавата срещу Църквата, а като всяка ерес е борба на първо място вътре в самата Църква. Въпросът е, че едната от двете църковни клики (иконоборците) временно си издейства подкрепата на светските власти. После, в периода на иконоборството все още изобщо няма нито монашески, нито военни ордени включително и на Запад (което не пречи папата да вземе участие в спора за иконите, нито пък пречи на иконопочитателите накрая да спечелят във Византия с подкрепата на ново имперско правителство). Така че по-скоро не намирам причинно-следствена връзка в това, което казваш. Затова трябва да се търси липсата на византийски и изобщо православни военни ордени в липсата на първоначалното условие за възникване на ордени изобщо - Византия по начало не познава орденската институция дори в нейния чисто религиозен зародиш. Може би дори въпросът е зле поставен - би трябвало да бъде формулиран не като "защо рицарските ордени ги няма в Източна Европа", а по скоро така: "защо ги има в Западна". Какво от институциите, довели до рицарски ордени съществува на Запад, а липсва на Изток? Ами ето - именно обикновените монашески ордени с пряко подчинение към папата, а не към епископите, със свои устави, капитули и генерали, със свои имоти и функции. Това на Изток го няма. На Запад го има. И е абсолютно еднакво при военните и при калугерските братства. Та така. Какво създава военните ордени? Създават ги монашеските ордени. Voila. Ето още една възможност да си зададем въпроса. Защо изобщо няма ордени във Византия? Не само военни, а и по-старите, моделните калугерски? Защо няма други византийски устави освен този на св. Василий? Западните ордени - първо монашески, а по-късно и рицарски - са под прякото подчинение на самия папа, а не на местните епископи и владетели, поне докъм XIV в. Въпросът за Византия следователно би бил - на кого се подчиняват манастирите под Василиев устав? На императора, на патриарха или на местните епископи? А отговорът на този въпрос ще ни даде една основна разлика между източното и западното Средновековие.

Тая сутрин се позамислих над това. Нещо като рицарство в действителност има не само в православния свят, но и изобщо в Близкия Изток. Имам предвид "рицарството" като проява на воински качества, разбира се. Спандю е споменавал няколко пъти за арменските нахарари, та дори и за "арменски феодализъм". Нещо подобно има и в ислямизиран Иран, и в Грузия, и във Византия, и в Киликийска Армения - като си прегледаме "Витяза в тигрова кожа", "Шах-наме", "Дигенис акрит" и разни кръстоносни, арабски и даже османски хроники, ще се уверим в това. Казаците, сръбските витязи и киевската стара дружина бяха споменати по-горе. Това, което липсва в православния свят, е не толкова самото рицарство, колкото орденската организация. Ордените сами по себе си възникват като организационна форма на монашеството - това, че се появяват и военни ордени, е частен случай в историята на християнското монашество. Защото пълноправните членове на военно-монашеските ордени са именно монаси, но въоръжени. Добре, но какво е орденът? Религиозно братство със свой устав. Ордените в християнския свят възникват със създаването на различни монашески устави или "правила". първият християнски монашески устав или "правило" е това на св. Василий Велики от Кападокия в Мала Азия (IV в.). Свети Василий се вижда длъжен да напише устав за монасите си, защото първоначалното самостоятелно анахоретство излиза от мода за сметка на монашеското съжителство в манастири. Налага се животът на калугерската община да се ръководи от някакви писани принципи. В този смисъл първият "орден" в християнския свят определено възниква в източнохристиянска среда. Уставът на свети Василий не е предвиден за всички монаси в Римската империя, а само за тези в неговия собствен манастир. Но става така, че из по-голямата част от източното Средиземноморие се налага именно Василиевият устав. Огромният личен авторитет на архиепископа като църковен учител, пък и познаването му на условията на живот в източните манастири водят до този резултат. На практика няма други устави в православния свят. Типиците на православните манастири от Русия до Египет и днес следват в общи линии правилото на св. Василий. Дори правилата, спазвани от по-ревностните миряни (кога да постят и как да се молят, например) донякъде следват монашеските предписания, писани от свети Василий специално за неговото кападокийско братство. Това е интересно, защото показва една ранна склонност към униформеност, към следване на предзададен образец в източното Средиземноморие, а оттам - и у православните, които обикновено са си източни хора, така да се каже. Близо век след св. Василий, в V столетие, още един монашески водач пише устав за братството си - става дума за прочутото "правило" на св. Бенедикт от Нурсия, Италия. Това е началото на бенедиктинското монашество, най-древния и най-типичен западен орден. Оттук нататък всички следващи устави ще следват малко или повече модела на св. Бенедикт. Не всички монаси в ранното западно Средновековие следват Василиевия или Бенедиктовия устав. Имало е изолирани християнски общности (например в Ирландия и в Испания), лишени за дълго от нормални контакти с Рим и с Изтока, така че по тези места се развиват други форми на монашество. Когато Светият престол започва да централизира западния свят (горе-долу от VIII в. нататък), постепенно се налага и нуждата от нови монашески устави - защото по места биват разпратени римски монаси, които имат специфични задачи, а и защото дори в Италия и Франция се налагат реформи на духовния живот. Самите бенедиктински монаси също преживяват такива реформи. Така че се появяват какви ли не ордени, особено след грегорианските реформи от XI-XII в.: августинци, цистерцианци, клюнийци, кармелити, минорити, доминиканци... името им е, както се казва Легион. Веднъж започнало, роенето на ордени и общности продължава чак докъм XVIII в. и постепенно обхваща не само монасите, но и миряните. Рицарските ордени също тръгват оттук - и св. Бернар дьо Клерво чудесно го доказва във "Възхвала на новото рицарство". Лека-полека ще се появят не само монашески и военно-монашески ордени, а и какви ли не нови братства: светски "ордени" на благочестиви миряни, светски риарски ордени, религиозни братства на най-различни протестанти... докато се стигне до английските джентълменски клубове Така че основната причина за липса на военно-монашески ордени в православния свят е тази: преди всичко тук няма различни чисто монашески ордени, защото не съществуват различни монашески устави.

Това за опричнината е донякъде вярно, но опричниците повече мязат на преторианци или на "старата дружина" на киевските князе отколкото на рицари. Впрочем, "старата дружина" от IX-XI в. също се родее донякъде с рицарството. Най-малкото и двете са с древногермански произход. Както и отрядите с "дети боярские". Но Киевска Рус изобщо е под силно скандинавско влияние, та това не е учудващо. Византийските акрити не са точно рицари, разбира се, но по нещо си приличат с тях. Същото важи и за отсрещните ирански и тюркски гранични бейове, естествено. Когато кръстоносците се установяват в Антиохия и Едеса, те бързо установяват, че имат доста близък начин на мислене и сходно поведение с арменските, гръцките и турските управители на крепости в района. Авантюристи КГ, Мома Латинчанка май беше българският легендарен вариант на някаква унгарска благородничка. Ако не е и директно императрица Мария-Тереза Филип Маджарин също си има исторически прототип. Но в легендата всички те стават съвременници на Крали Марко, разбира се.

Един майтап по темата: днешното архонтство в БПЦ е опит да се навакса вековната липса на военно-монашески ордени в православния свят. Така или иначе, нашите архонти са нещо средно между католически рицари и будистки монаси от Шаолин: носят полуаристократични титли, богати са, властни са и си ги бива в силовите спортове

Казаното по-горе е достатъчно. Има само един любопитен детайл по темата. Съществува анахронично сведение от поствизантийския период, че в епирското владение на Михаил Ангел и Теодор Ангел Комнин е имало отряд западни наемници, част от които, разбира се - рицари с що-годе благороден произход. Тези рицари са имали свое знаме (баниера) с двуглавия императорски орел и (уж) са се наричали помежду си "Орден на Орела". Вероятно става дума за нещо като италианска историческа легенда. В доста хаотичния свят на балканските кръстоносни владения и на гръцки държавици под силно западно влияние не е чудно, че се е появил ако не истински орден, то поне легенда за такъв. Сведението е от "Il libro del Cortegiano" на Балтасар Кастильоне. В наше време емигрантските организации на гръцки националисти от Епир са подели тази легенда например в Щатите и в Австралия и "епирският орел" им е нещо като емблема, особено в квартали, където им се случва да се сблъскват с албански емигранти. Аромънските колаборационисти на Мусолини в 1941-1943 също използват тази легенда за свои цели, когато се опитват да създадат своя държавица в северногръцките ройони, окупирани от Италия след падането на Югославия и Гърция във Втората световна война. Разбира се, този предполагаем "Орден на Орела" нито е сериозно потвърден, нито пък дори легендата за него твърди, че е бил съставен от православни. Членовете му би трябвало да са поизпаднали католически благородници, временно на служба при епирския владетел (историйката напомня за стотиците малки княжески ордени, създадени в Германия през XV-XVIII в.). За нас като българи е любопитно дали при Клокотница са участвали западни наемници на служба при гръцкия претендент. --------- Отделно, в "Житие на Стефан Лазаревич" става дума за витяжеската дружина на сръбския деспот, съставена от предани до смърт млади сръбски благородници, разбира се, православни. Всеки сам да си прецени дали това може да мине за нещо, поне бегло доближаващо се до рицарски орден. Сърбия е под известно унгарско влияние в последния етап от историята си като средновековна държава и все пак някакви рицарски забежки може и да са проникнали там. Да не забравяме, че единственият средновековен превод на рицарски роман на славянски език и то на кирилица е осъществен в Хърватско, недалеч от Сърбия, в XV в. В този превод Ланселот и Тристан са наречени с хубавата славянска дума "витяз" (далечен германизъм, с времето започнал да обозначава изобщо "храбрец", "воин" в славянските езици). За ръкописа Позен и куртоазния роман на Балканите - вж. тук: http://mglishev.blog...alkanite.453231 И пак, вече съвсем странично: в Полша, Украина, Литва и Московска Рус през XV-XVIII в. много православни казаци и други авантюристи сами се наричат "лыцари", което е явна заемка от немското Ritteren и от полското ricerzie. Дали казачеството е поне донякъде подобно на орден - други да се произнесат. Любопитно е, че каталонският воин, дипломат и писател Рамон Мунтанер нарича византийския император Михаил IX "превъзходен рицар", а същият Михаил кани нашия цар Михаил Шишман на дуел - съвсем по рицарски (впрочем, Имануел Кант говори ужасни неща за нашия Шишман по този повод в есето си "Към вечния мир"). За прозападните, рицарски хрумвания на Мануил I Комнин всички знаем. Както и за недопроверените сведенийца и легенди за турнири на нормански пленници в константинопол около 1185 г. Но да не се разпростирам а ла Фани Попова - удари Мутафова. --------- Във всеки случай българо-сръбският юнашки епос от XVI-XIX в. за Момчил, Вълкашин, Марко, Андрея, Филип Маджарина, Муса Кеседжия, Грую Пияница, Дете Голомеше, Мома Латинчанка и останалите подобни герои силно напомня процеса на зараждане на френския рицарски епос от отделни chansons de geste от много по-ранни векове (XI-XIII). Лично аз съжалявам, че не се е стигнало до естественото възникване на истински, завършен героичен епос от фолклорните, полуисторически корени на този огромен набор (всъщност направо цикъл) юнашки песни. Абе, както виждаме, няма православно рицарство, но има разни доближаващи се до него феномени в контактните зони с католическата част от света.

КГ, помня, че на тебе ти бяха харесали "Двете тела...". Значи и тази ще ти допадне. Много са различни, разбира се.

Няма начин, Стоедине. Льо Гоф е роден в 1924, когато излизат "Кралете чудотовроци". А Блок загива в 1944, когато Льо Гоф вероятно още е студент във все още недоосвободена Франция. Блок пише "Апология..." в лагер на макизарите някъде между 1940 и 1944, а по това време Льо Гоф е още само хлапак. Но имат общи познати: великият Фернан Бродел и Люсиен Февр са приятели и колеги на Блок и преподават на Льо Гоф. Да не говорим, че и Льо Гоф, и Блок са свързани с "Анали". За мен това са имената , които съставляват славата на Франция през ХХ в.

Блок е особено любим

Марк Блок, Кралете чудотворци. Изследване на свръхестествения характер, приписван на кралската власт предимно във Франция и в Англия. С предговор на Жак Льо Гоф. Превод от френски Валентина Бояджиева.Изд. Агата-А, София, 2011 (2012), 600 с., ц. 32 лв. След осемдесет и осем години "Les rois thaumaturges"най-сетне излиза у нас. Марк Блок е слабо познат в България: най-вече с посмъртната си книга „Апология на Историята или Занаятът на историка", където набързо, но ясно е изложен методът му на работа. Сега най-сетне разполагаме и с основното произведение на знаменития учен. Блок е от най-значимите хуманитаристи на ХХ в., баща на сравнителната история, днес по-популярна като социална антропология. Оригинален и изпълнен с проницателност, трудът му превръща ерудираното изследване на средновековните идеи в истински пътеводител из развитието на политическото богословие на Западна Европа от Средните векове и Новото време. Читателят, който вече познава „Двете тела на Краля" от Канторовиц и е успял да долови цялата сложност на материята или пък е усетил неумолимата религиозна логика на „Императорът и свещеникът" от Дагрон, ще изпита огромно удоволствие от играта с идеи, направлявана от Блок. Удивително е как авторът ни води през почти седемте столетия, през които примитивната вяра в светостта на кралските особи кристализира в отчасти мистично, отчасти медицинско и отчасти патриотично убеждение, че двама от монарсите на западния свят имат божествена власт над конкретна болест. Светостта, наказваща и лекуваща, докосването й – величествено и изцеляващо; от примитивните схващания на древните германи през проимперската теология на V и VI в.,та до кралското чудо от ХIII до XVIII столетие, Марк Блок е наш лоцман в полупознати води, плаването през които не само разрешава, но и поставя проблеми. Какъв е произходът и как протича зараждането на вярата в кралското чудо? Дали германските митове, келтските легенди или библейските текстове водят до създаването на лечителския ореол около кралете на Англия и Франция? Къде се появяват за първи път сведенията за изцеления от ръцете на живи владетели, а не от мощите на мъртви светци? Защо само скрофули, а не всички болести? Светец ли е кралят? И защо тъкмо френският и английският крал, а не носителите на далеч по-авторитетни титли – немският император, папата или византийският василевс? А кой може да лекува скрофули с докосване, например, в Аквитания: дали Плантагенетът, пряк сеньор на херцогството, или Капетингът, негов сюзерен за владенията му на континента? Как се отнасят Църквата и университетите към този свещен кралски прерогатив? И кога изчезва чудото? Човек може да открие и още въпроси за себе си при прочита на „Кралете чудотворци". Самият метод на Блок може да бъде от особен интерес за българска публика, свикнала със съвсем различен начин на четене на исторически извори. Коментарът от Льо Гоф, детайлите около писането на книгата и биографията на Марк Блок правят „Кралете чудотворци" нещо повече от исторически труд. Преводът и апаратът са на добро ниво, но голямото книжно тяло е зле подвързано. Предвид цената, книгата можеше да е в твърди корици.

Глишев е на море, пък и темите за най-ранните българи са му поомръзнали.

Индианската мафия ми е тотално непозната Едно време някакъв итало-американски дон казал на Копола, че е хубаво да се направи филм за еврейската мафия; а ето че и индианската си струва.

Мултитаскингът на български отдавна се изразява описателно с поговорката: "ем сере, ем пере, ем боб бере"

Но, Южняк, ние всъщност инкорпорираме сума ти чуждици и то башка успешно