Алтернативките са хубаво нещо, но нека все пак да са малко от малко реалистични
Примерно така:
1. Османците
- в 1371 османците губят при Черномен (обратното в действителната история), така че Вълкъшин става нещо като свръхиграч в Македония и Беломорска Тракия. По същото време се възцарява Йоан Шишман;
- в 1377 Палеолозите не отстъпват обратно Галиполи на османците (както иначе става в реалността). Османците нямат възможността да си върнат града за момента и да се възползват от вътрешните борби във византийската династия;
- в 1383-1389 османците не успяват да отбележат особен напредък на Балканите (за разлика от действителността). Временно завлазяват Пловдив, но за София и дума не може да става, Македония и Беломорието очевидно са затворена за тях, а Вълкашиновият натиск към Одрин ги принуждава направо да се окопаят във владенията си.
2. България
- в 1371 се възцарява Йоан Шишман;
- в 1371-1386 тлее конфликт между Добротица и Йоан Шишман. Шишман се сближава с генуезците и трапезундците, което не позволява на Добротица да прати силния си флот срещу Трапезунд. Когато Добротица умира в 1386, Шишман си връща Емона, Козяк и Мидия, принуждавайки Иванко да му стане васал и да се откаже от деспотската титла;
- в 1378-1389 връзките между София и Търново укрепват с кампаниите на бан Янука и Шишман към Пловдив;
- от 1371 и смъртта на Йоан Александър нататък маджарите отново започват да засилват натиска си към Видин. В 1376 Йоан Шишман сваля унгарска обсада от града, предава на брат си Срацимир далеч по-безопасни владения около Дъбилин и току-що възвърнатия от османците Пловдив срещу васални задължения; сетне назначава свой управител на крайдунавския град;
- в 1386-1389 Шишман успешно се намесва в междуособиците между влашките воеводи, получавайки няколко крепости по левия бряг на Дунав и в крайна сметка ставайки (или оставайки) сюзерен на Влашкото воеводство;
- в 1389 княз Лазар и крал Вълкашин се сблъскват при Косово за наследството на Стефан Душан. Шишман застава на страната на по-слабия Лазар. Сръбско-българската коалиция надвива прилепския крал и в резултат сюзеренитетът на търновския цар се разпростира и над долината на Струма. Велбъждките владетели стават васали на Шишман, а Станимака и част от Родопите директно минават под прекия му контрол;
- към 1390 Иванко и Мирча Стари се съюзяват в бунт срещу Шишман, но генуезкият флот парализира действията на Иванко, а власите просто са победени в битки при Никопол и Търговище. Иванко и Мирча са свалени и убити, Шишман подарява Емона на генуезците заради помощта им (и си навлича омразата на Венеция с това, но венецианците почти нямат достъп до Черно море), по-голямата част от Добруджа се връща под търновски контрол, а във Влашко е поставен за воевода български велможа;
- в 1392-1393 Шишман и Мурад се съюзяват срещу наследниците на Йоан V Палеолог. Българите завладяват Месемврия, а османците - Галиполи. Мануил II заминава на прочутата си обиколка по Западна Европа, за да търси помощ срещу безбожните османци и коварните българи;
- към 1394 Марко, син на Вълкашин, загива в битка срещу Стефан Лазаревич. Йоан Шишман завладява Сяр преди дотам да са стигнали победоносните сръбски войски. По-голямата част от Македония обаче остава в сръбски ръце;
- в 1396 Сигизмунд Люксембургски и маршал Бусико довеждат кръстоносна армия под стените на Никопол, за да се сражават за спасението на Константинопол от еретиците-българи (Мануил II междувременно се е съгласил да приеме унията по време на западната си обиколка). Български, сръбски и влашки войски се сблъскват с унгарските и френските кръстоносци и, разбира се, ги побеждават; Мануил II избира по-малкото зло, отказва се от унията и става васал на Шишман;
- в 1397 Фружин Асен (син на Шишман) изобличава брат си Александър и братовчед си Константин в заговор срещу стария цар. Шишман обезглавява Константин и праща брат си Срацимир в манастир, но Александър побягва в изгнание в османския двор в Одрин, където се сближава с престарелия султан Мурад и престолонаследника му Баязид, а според някои извори дори приема исляма; Фружин става единствен престолонаследник на голямото българско царство;
- някъде около 1401 (когато вероятно още няма шейсет години) името на Йоан Шишман изчезва от изворите. Към 1403 като цар се споменава вече Фружин, който успешно управлява относително стабилното и разширено царство поне докъм 1435.
Шишман остава в историята като изключително успешен феодален военачалник и политик, който успява да върне на страната си поне отчасти онова влияние, което тя е имала при Йоан II Асен. По негово време и по времето на сина му Фружин българската литература влияе изключително силно над влашката, руската и сръбската, същевременно без да къса тесните си връзки с Константинопол (въпреки военните конфликти) и Атон. Търновските патриарси Евтимий, Григорий Цамблак, Йосиф, Каликст Ангеликуд и Киприан участват в дебати и спорове с гръцки и латински духовници. Генуезките търговци постепенно изместват венецианците по черноморските пазари. Влашко остава под силното политическо и културно влияние на България. Поне временно е сложен край на процеса на разлагане на средновековната българска държава.
В 1402 година младото османско султанство понася силен удар от нашествието на Тимур-ленг или Тамерлан. Битката при Анкара оставя Тамерлановите васали от Караман начело на малоазийските турци. Османската династия изпада в положение, близко до това на Палеолозите от времето на по-ранните граждански войни: няколко бездарни принцове се сражават с все по-малки сили за една вече не особено привлекателна корона. Фружин подкрепя Муса Челеби срещу братята му в замяна на васална зависимост. В крайна сметка Муса остава изолиран владетел-мюсюлманин на едно късче от Тракия, населено с християни и зависим от българския цар. Османските владения се разпадат на две части - европейска и азиатска, без връзка помежду си, защото Галиполи е във византийски ръце. Одрин и околностите му са в ръцете на Муса (подчинен на цар Фружин) . А малоазийска Витиния с Бурса и Никея е под управлението на Мехмед, който се вижда принуден да стане васал първо на Тамерлан, а сетне на караманските емири, които постепенно поемат функциите на султанската власт в Рум, тоест в ислямизираната вътрешност на Анатолия.
Към 1420 г. Муса умира, синовете му приемат християнството, получават високи придворни длъжности в Търново и предават Одрин на българския цар.
В 1425-1435 Йоан VIII Палеолог се опитва да прекъсне васалните си ангажименти към Фружин, но византийските сили се оказват недостатъчни за това. Българите не се и опитват да обсаждат Константинопол, защото все пак нямат флот и артилерия, но успяват най-сетне да пробият стените на Солун в 1428. Това кара ромеите постепенно да търсят мир и да приемат васалното си положение.
Към 1435 Фружин също умира, оставяйки България в стабилно положение като хегемон на Балканите. Най-големите сблъсъци вероятно предстоят с Унгария (за Белград, Видин и Влашко) и Сърбия (заради Македония). Османците са само спомен, а Византия се е превърнала в удобен буфер. Молдова, Белград, Македония, Албания, Гърция и евентуално Константинопол с Галиполи са следващите цели на наследниците на Фружин, ако неочакваният политически възход на късносредновековната българска държава не бъде спрян.