glishev

Е, за напускането може и да не прибързваш, все пак, но "малоумникът" бях аз. Много пъти досега сме практикували разчистване или промяна на заглавието на тема. Впрочем, хубаво е в края на заглавието да няма точка, защото обикновено заглавията са без препинателни знаци. Както и да е, това е дреболия. По същество, по самата тема. "Тюрки" на първо място е езиковедски термин и се използва коректно именно като такъв. Тюрките са били етнос, а етносът е културна категория. Т. нар. тюркски езици са група от алтайското езиково семейство, която показва структурн сходство с езика на етноса на тюрките. Тоест тюрките не са биологична или антропологична, или расова група - и следователно никакъв генетичен анализ не се отнася до тях. Защото поданици на тюркски владетели или пък тюркоезични в ежедневието си могат да бъдат хора с най-различна ДНК. Точно както днес някой снажен, рус, синеок тип от нордически тип може да бъде италиански гражданин, италианец по рождение и романоезичен (зщото говори италиански език от романската езикова група). Сиреч самата поява на "тюрки" и на "ДНК" в едно и също заглавие е като да коментираме въпрос от граматиката с термините на химията. Какво е атомното число на съществителните имена? Терминологията е грешно подбрана. И е добре да правим разлика между българи от VІІ в., българи от ХІ в. (при това - дунавски и волжки) и българи от наше време. Има сериозен шанс да се окаже, че биологичният, антропологическият, расовият материал на трите диахронно взети групи е доста различен. Първте българи, тези от VІІ в. още не са балкански жители. У тях вероятно още няма толкова много средиземноморски, а по-скоро има повече степен генетичен материал. Тези от ХІ в. обаче вече от триста години са жители на Балканите и у тях средиземноморският генетичен материал (близък до този на италианците, да речем) ще е много повече. Ние днес имаме още по-силен средиземноморски характер в генетично отношение, защото сме наследници на онези българи, които пет века са се смесвали с огромния генетичен фонд на Османската империя. Забележи иронията - османските, постселджукските, изобщо анадолските турци, които влияят на генетичния ни състав между ХV и ХІХ в. (а и до днес), са средиземноморци по генетичен материал, а са тюркоезични. Тоест, османската власт тук има вторично тюркизиращ ефект върху езика ни, но вторично намалява степните маркери в генетичния ни фонд. Но да се върна на изследването, за което говориш. Какво ни казва то? Че най-вероятно и мнозинството от най-ранните българи, тези от VІІ век, от Кубратова България, са били европеоиди в биологично, в расово отношение. Тоест, още повече предвид географията, те могат да бъдат преки потомци на скити, сармати, готи. Скитите и сарматите, впрочем, също би трябвало да водят произхода си още от Бронзовата епоха. Ами чудесно. На практика с това никой и не спори. В момента повечето разумни историци поддържат мнението, че езикът, властта и етнонимите се сменят много по-бързо от генетичния характер на основната маса от населението. Тоест - ако биологичният материал се променя видимо за стотици години, то етнополитическото самосъзнание и говоримият език могат да се сменят и за няколко десетки, до стотина години. Това на практика означава, че малки, високомобилни аристократични групи променят политическия, етническия и езиковия пейзаж, докато големите маси търпят това действие и много бавно се изменят антропологически - или пък, вместо да се изменят, на свой ред изменят състава на аристократичните групи. Тоест, има взаимно влияние от различен тип между управляващи и управлявани. Впрочем, това историографията винаги го е знаела. Знаел го е и Ибн Халдун в ХІV в. Моделът е негов. Днес явно генетиката преоткрива тази истина, но не си служи добре с терминологията. Така например франките изменят етнонима и самосъзнанието на цяла Галия, а изменят и езиковия пейзаж на Елзас и Лотарингия. Но гало-римляните постепенно налагат расовия си тип и - обратно - езика си на франките. Накрая всички в Галия се оказват "французи" по име, самата страна вече е "Франция", но езикът е този на гало-римляните, както техен е и преобладаващият (не единствен) генотип. Нещо подобно се оказва и с българите. В седми век със сигурност съществуват групи хора, които се наричат българи. Знаем, че в осми-девети век тяхната елитна езикова употреба включва както гръкоезични, така и тюркоезични надписи и най-вече - тюркоезична терминология: с разнообразен произход, но в тюркска употреба. Спокойно можем да допуснем, а и генетичните изследвания показват, че повечето от тези ранни българи са европеоиди, при това може би сродни с прадеди, например, на скитите от причерноморските степи. Остава фактът, че етнонимът "българи" и проявите на тюркоезичие са много близки по време на появата си. Тоест, голяма маса европеоидно степно население започва да се нарича "българи" тогава, когато в нея започва да действа тюркоезична аристократична група. Нещо подобно явно казва и Рашев Голяма част от това степно население, което се самонарича "българи", за което знаем, че в езиково отношение е тюркско и за което убедително предполагаме, че в генетично отношение е свързано със старите скити, завладява територии на Балканите и започва да се смесва с местното население - което пък от много отдавна е от средиземноморски европеоиден тип и определено има генетична близост с населението, да речем, на Италия. Всичко това нито е революционно, нито е новост. Има един малък детайл - че българите заварват на Балканите не само местното население от средиземноморци-ромеи (романизирани, елинизирани и покръстени траки, даки, македони, елини и пр., при това в доста лошо демографско положение), а и още една европеоидна група, произлизаща от някогашните контактни зони между старите степни и балтийските народи - именно славяните. Славяните са дошли на Балканския полуостров около век преди българите и също имат най-вече обикновен, лишен от екзотика, стар европеоиден расов тип, може би не чак толкова шокиращо различен от средиземноморския на по-ранен етап. Тоест всичко сочи, че европеоидните групи, които се движат из Балканите, степите, Централна и Западна Европа се различават помежду си най-вече по език, начин на живот и етноними. А не по външен вид или по генетични маркери. Тоест, да, изследването е симпатично, но тюркоезичните са си тюркоезични и европеоидите са си европеоиди - и двата факта не само с нищо не си пречат, ами и нямат общо един с друг. Да го съкратя ли още? Вероятно най-ранните българи от седми век масово имат "антично" ДНК като на скити и едновременно с това са тюркоезични, а елитът им има екзотичен, "хунски грозен" външен вид - и именно този елит е носителят на "българското" самоназвание. По-назад Фружин питаше - а може ли преди седми век преките прадеди на българите да не са били тюркоезични? Простият отговор е, че може и да може. Може например във втори век преките прадеди на бъдещите прабългари масово да били и ираноезични. Просто тогава те още не са се наричали "българи", а с някакви други етноними. Да го съкратя още? Добре. За поява на българите като степен етнос и/или съюз можем да говорим именно във връзка с появата и налагането на наричаща себе си "българи" тюркоезична (и може би расово монголоидна) аристократична група сред вероятно преобладаващо европеоидно, миксоварварско, произлизащо най-вече от скити, самати и алани (и малко хуни, и готи, и авари, и западни тюрки), степно население, вероятно в началото на седми век. Ето защо заглавието на темата си плачеше за промяната, която направих и която после сте "поправили" в пълно нарушение на практиката на форума досега.

Мой познат кюрд от град Мардин, Турция, на ок. 30 км. от сирийската граница, твърди, че турската армия охранява границата, но реално си общува с позициите на ИДИЛ на сирийска територия отсреща и същевременно пропуска кюрдски бойци да пресичат двупосочно. В самия град (на турска територия!) редът се осигурява от местна кюрдска милиция, която турската армия за момента се прави, че не забелязва. Изглежда, че не само в сирийски и иракски, но дори и в турски Кюрдистан кюрдите са се сдобили със значително, макар и неформализирано самоуправление. За мен това беше неочаквана новина, в смисъл, че съм свикнал да мисля за турската армия като за сила, която не търпи никаква конкуренция на своя територия. Мисля, че ако това е вярно, в този факт има нещо едновременно тревожно, но и едновременно с това - успокоително за България, защото Турция се показва и по-слаба отколкото сме я смятали, и по-ангажирана на изток. Пропускът на потенциални терористи към нас се засилва, но и неоосманските планове се отлагат. Любопитно е как ще се отразят предстоящите парламентарни избори в Турция на тази картина. (Колкото до някаква съзнателна американска помощ за ИДИЛ - това са митове. Разбира се, американската политика с грешките си допусна създаването и нарастването на ИДИЛ, но всяко твърдение, че САЩ нарочно подкрепя терористите сега, е директна московска пропаганда с антиамериканска цел. Израел е на ръба на открита война с ИДИЛ, а Щатите и Израел са свързани с пъпна връв, така че нещата са ясни. От друга страна е американска пропаганда - и то евтина - че Русия крепи ИДИЛ и че Щатите имат Бог знае какви успехи срещу "халифата". Двете свръхсили взаимно си приписват нечисти намерения и се хвалят с несъществуващи успехи, а всъщност изтърваха злия дух от бутилката. Вината на Щатите за зловещото състояние на Средния Изток е много по-осезаема, но и руската е налице. И това го казвам като американофил, да ме прощавате за чисто политиканската забележка - още повече, че имаше основателен потребителски доклад за политическо залитане в темата.) Впрочем, не бих сравнявал ИДИЛ със Саудитска Арабия - въпреки или дори заради тежкия си ислямски консерватизъм, саудитците всъщност не се родеят с "халифата". Кралят в Риад може и да е Пазител на Двете свещени джамии, но не е Повелител на правоверните; в кралството може и да има смъртно наказание, но не изтребва хиляди инакомислещи, нито фанатично руши старинни обекти; Саудитска Арабия може и да е затворена и ксенофобска, но не воюва с "Дар ел-Харб", а открито търгува със света; вместо военен водач, начело на страната стои наследствен геронтократ - по-скоро Андропов, а не Троцки. Не е изключено ИДИЛ да влезе във война и със саудитската монархия. Най-лошото е, че ИДИЛ, изглежда, ще просъществува относително дълго, поне в Сирия и Ирак. Предполагам, че предстоящото създаване на кюрдска държава в Северен Ирак донякъде ще компенсира риска от ИДИЛ, а филиалите на "халифата" в Либия и Ливан ще рухнат бързо, но на ядрото му предстои още доста живот. Това е ужасно. Междувременно Израел се готви да приключи с палестинската автономия (или държава, както предпочитате), а Йордания напълно е изоставила палестинската кауза. Интересно е, че едновременно с всичко това Иран размразява частично отношенията си със САЩ. Иронично и любопитно би било, ако агресията на ИДИЛ успее временно да сплоти срещу себе си толкова различни режими като Асадовия, ливанския, израелския, йорданския, саудитския, багдадския и иранския, както и сега изграждащата се кюрдска държава. Разбира се, това може и да е утопия, но не е изключен и такъв вариант. Също любопитни са контактите между ИДИЛ и йеменската Ал-Кайда.

Нормално е да има разлика между намеренията на правителството и нормалните частни предпочитания на отделния гражданин. Почти всеки деветнайсетгодишен младеж би предпочел да не служи (но пък като опре ножът до кокала, не го питат и обикновено се справя със службата). А всяко литовско правителство, изправено пред сегашната все пак тревожна ситуация, би искало да има повече войници за всеки случай. Интересното е, че отношението към казармата се изменя на двайсет и няколко години. Може би лоялността към страната се осъзнава на малко по-късна възраст от наборната. Вече отделен въпрос е дали каквато и да е армия може да свърши реална работа на Литва, ако на Русия й хрумне нещо. И дали наборната или професионалната армия е по-добра.

@Южняк: аз не си падам по релативизма. Ако ще милиони научни мармоти с импакт фактор да наложат някакви излишно новаторски щуротии в западните университети (за които, струва ми се, с теб споделяме общо лошо мнение на базата на сериозни, старомодни, позитивистични, но не наивни нагласи), то методологията и класификацията на класическото езикознание, на класическата археология и на извороведския подход на Марк Блок пак ще имат повече обективен смисъл. Етносът все пак е първо културен, а не биологически факт. Впрочем, тукашните университети пък си имат други слабости. Изобщо, ние с теб в една кръчма ще родим по-качествени хипотези и проверими идеи от коя да е уважаема комисия, но това е административен, а не научен проблем. Между другото, ние в България пак вървим срещу едни доста сериозни изследвания, базирани на класически методи. В момента (не левичарски, а съвсем смислено) е прието да се твърди, че цялостно Великото преселение не изменя особено много чисто демографските фактори в завладените територии в лимеса (да речем, у Ицхак Хен). Да не излезе, че само българите са изменили демографската картина за разлика от целия остатък от Европа? Впрочем, това и за мен е изненадващ обрат - преди няколко години смятах, че цяла Европа е буквално смляна от варвари, а нещата се оказват по-различни. Ако обаче българите трябва да бъдат изкарани по-многобройни в сравнителен план от франки, от готи или от сакси, вандали, алани и славяни, при това по-многобройни на фона на очевидно средиземноморския ни тип... е, това ще ми се види бая неубедително. Уви, улавям се, че клоня към един демографски автохтонизъм Но това се отнася вече за Балканите и то от VІІІ в. нататък. Инак да, рационално и оправдано е да се спрем именно на тезата за миксоварварски произход и тюркоезична принадлежност минимум на българския елит в VІІ в. И така дори ще имаме повече възможности (и основания) за сравнение на най-ранните българи с готи, хуни, гепиди, вандали, алани, хазари и авари. Инак ще ни се наложи да боравим с разбирането за българите в VІІ в. като някаква свръхизолирана група, което просто би било нелепо. @Atom: това, което казваш, е вярно. Тюркоезичната принадлежност на българския елит в VІІ-ІХ в. за съжаление е довела до излишни измишльотини, "тангризъм" и други такива. Печална работа. Затова днес трудно стигаме до уравновесен поглед към темата.

Както върви темата, се радвам, че се отдалечихме от излишните биологически и генетически опити за изясняване на етническия произход на българите. Може би е най-разумно да се спрем на тезата за миксоварварски произход някъде между ІІ и VІІ в. (лично аз клоня към началото на VІІ, но примерно Спандю би отишъл към ІІ). Вероятно първите групи българи, поданици на първите владетели, наричащи себе си "български", са били от различни варварски, степни езикови среди - иранска, тюркска, дори може би германска (добавете и угро-финска или даже славянска, ако сте в по-дръзко настроение). Вероятно антропологичният, биологическият тип е бил също смесен, но по-скоро е преобладавал европеоиден - както между хазари, авари и пр. Имаме поредния степен народ със смесен произход, възникнал между други изменящи се степни народи. Имаме факта на ранното му тюркоезичие, на горе-долу "сарматската" му материална култура и на степната му принадлежност около седми век. И май това е.

"Може да не са" е нова теза. Нова същност по логическия бръснач на Окам. Има или данни за това? Не. Това, което обаче знаем, е, че между седми и девети век със сигурност са тюркоезични.

Добре, да речем, че "няма шанс", но защо няма? Тук валидният аргумент не е, че "няма шанс", защото това е просто теза. Има няколко възможности за класификация на езика на прабългарите - той може или да е индоевропейски, или да е алтайски (ясно е, че не е угро-фински, нито, да речем, семито-хамитски). Ако е индоевропейски, ще трябва да е от индо-иранската група (няма как да е от германската или някоя друга). Има индо-ирански (или просто ирански) езици, говорени в региона на българите - от скити, сармати, алани и пр. Само дето това е незащитима теза, защото ономастиката, терминологията и бройната система на прабългарите не го позволяват. Вече отделен въпрос е, че материалната култура на прабългарите много напомня тази на (ираноезичните) сармати. Ако е алтайски, ще трябва да е от тюркската група. Дотук известните факти говорят именно за това. Класификацията не е някаква случайност или въпрос на идеологеми, а просто на езикова структура според сравним езиков материал. Та - откъде тая предполагаема класификационна невъзможност, според теб? Забавното е, че днес ние все още се наричаме "българи" като онези "невъзможно" тюркоезични прабългари, говорим единствения език от славянската група, който няма падежи, но все пак е именно в нея; а биологично-антропологически сме си средиземноморски тип като гърците, турците, ливанците, италианците и испанците Миксоварвари от време оно, та до днес. Най-трайното у нас ще вземе да се окаже... името. Имам предвид, че изобщо не е задължително мнозинството поданици на българските владетели още в VІІ в. да са били косооки монголоиди (от което много любители на историята напразно се боят). Но това никак не им пречи да са били тюркоезични - каквито именно са били. Има много други подобни примери в историята. Не е като да няма тюркоезични европеоиди днес (естествено, от средиземноморски тип). В цяла Северна Италия е пълно с руси, синеоки германоиди, които обаче са точно толкова романоезични като южните си сънародници от средиземноморски тип. А всички те са в еднаква степен "италианци". Знаем и германоезични фини (шведското малцинство във Финландия). Ето това е голямата дилема между засега неумелите опити да се употребява генетиката за исторически цели и добре разработената класификация на езикознанието.

Това е на гръцки, нали знаете

О, да, а го има и ТелеРИГ по късно, та и ДенгизИХ, и ГейзеРИХ по-рано Имената с основа, завършваща по готски образец на -рих/-их/-иг/-риг се срещат далеч не само у готите (или българите). Има ги и у хуни, и у вандали. Между другото, това окончание не е само готско или изобщо само германско - то се среща и в много стара келтска употреба. Изобщо, сред варварите-завоеватели от всички езикови групи - германска, тюркска, иранска - има смесване на употребите на имената. Например не е много ясно дали името "Атила" също не е готско ("Татенце" от гот. atter, "баща" + умалителен суфикс "-ila" като в Суинтила, Тотила, Улфила; а вече друг въпрос е дали индоевропейският и алтайският корен за "баща", "*(p/b/f)at-", случайно нямат много стар общ произход от т. нар. "ностратически" период отпреди разделянето на индоевропейските и алтайските семейства, може би ок. 3500 г. пр. Хр. или дори още по-назад във времето). Но всъщност говорех за имената на различните завоеватели в късната Античност и ранното Средновековие. Срещаме името Bulgarius сред готите в Тулуза, както и Franciscus сред лангобардите. Предполагаемо славянските имена, завършващи на "-мир/-мер" също може би ползват по-старо готско окончание. Простото обяснение е, че в целия период ІV-VІІІ в. модата на личните имена зависи много от успеха, от късмета на война и от славата на завоевателите. Различните варварски групи донякъде споделят общ начин на живот, във всеки случай споделят общ воински етос и взимането на прочуто, величаво или поне от прочут произход име е обичайна практика. Сред северните германи е разпрострено име като "Хун", има и име "Хунлаф". При това положение можем да се попитаме: добре, а в такъв случай как изобщо помага ономастиката за езиковото определяне на даден варварски народ? Пак простият отговор е: въпрос на статистика. Все пак, повечето имена на готи имат германска етимология. Повечето имена на българи - нямат. Отделно от това, извън имената има и други известни езикови факти - в случая с готите целият им език е добре проследим (и, да, определено е от германската група на индоевропейското семейство). В случая с българите повечето имена не са германски, а известната им терминология и бройната система директно ги класифицират в езиково отношение в тюркската група на алтайското семейство. Повечето им имена, както терминологията и бройната им система имат достатъчно близки паралели тъкмо в различни старотюркски употреби, а не някъде другаде. Впрочем, в самия старотюркски език има индоевропейски заемки, при това не само от предполагаем стар ностратически пласт, а и от отчетливо ирански такъв. Това не е някакъв повод за изненада и не променя класификацията на даден език като принадлежащ към тюркските езици. Въпросът дали това е достатъчен материал за езикова класификация има също прост отговор - да, достатъчен е. Просто няма конкурентен, нито по-стар езиков материал за българите от VІІ-ІХ в., който да омаловажи наличния най-ранен за тях езиков пласт. Между другото, името на Телериг доста вероятно има готски произход (или поне готско окончание), но за предполагаемия "Исперих" това далеч не е толкова сигурно. Възможно е версията "Аспарух" да произлиза дори от иранското "Пакор". Името на Кубрат най-вероятно също е от ирански произход (като казвам "ирански", имам предвид най-общо от голямата индо-иранска група на индоевропейското езиково семейство, а не в частност "персийски"; ирански езици говорят скитите, аланите и сарматите). Във всеки случай темата е чисто езикова, както казах и одеве. Тук генетиката няма никакво място. Естествено, донякъде е загуба на време да се опитваме да определим точно различните компоненти в етногенезиса на българите. На първо място имаме името "българи" и факта на тюркската им езикова класификация преди ІХ в. Оттам вече със сигурност сред тях е имало различни групи от ирано-, германоезичен и какъв ли не още произход. Това важи и за останалите народи и съюзи от епохата на Великото преселение. Не бива да забравяме, че българите също се появяват в един период и регион на огромно демографско и културно раздвижване и смесване, когато нова народи се появяват и изчезват за по няколко десетки години. За себе си отдавна съм се убедил, че етногенезисът на такива народи преминава през успехите, самоназванието, предпочтания език и идентичността на основалата ги династия и най-ранната й, аристократична група последователи.

Впрочем, да, вероятно етногенезисът на българите е точно миксоварварски - сигурно сред поданиците на Кубрат е имало и тюркоезични, и ирано-, и германо-, може би дори славяноезични. По някаква причина езикът от тюркската група е преобладавал в писмената, ономастичната и институционалната практика на тези българи докъм девети век. Постепенно е станало така, че с преместването на държавата се е променил преобладаващият език на населението. Новите поданици, заварени в седми-осми век на Балканите, явно масово са били славяноезични. Е, добре. Това не са нови неща.

Именно. Тюрките са средновековен етнос или по-точно група етноси. Етническата принадлежност е на първо място културен, а не биологичен факт, така че в случая генетиката просто няма думата. Да си припомним Пратчет: неговият герой капитан Керът е висок седем фута, но е с етническото самосъзнание на джудже, защото е отгледан сред джуджета и припознава тяхната култура като своя. Това е виц, но много показателен. "Тюрк" е самоназвание. Първият етнос, нарекъл се с това име, е говорил език, структурно близък до голяма група езици в алтайското езиково семейство. В езикознанието тази група се нарича тюркска. Ранните българи (първобългари, прабългари или както искате) са ни оставили писмени паметници, имена и термини от седми-девети век, които показват, че и техният език е бил структурно близък до т. нар. тюркска група езици. Това е. Ни повече, ни по-малко. Ранните българи са били тюркоезични. Оттам нататък техният расов (или биологичен), материално-културен, етнически и прочие тип е съвсем друга работа. Те самите не са смятали себе си нито за "тюрки", нито за "иранци", нито за "траки", а просто за българи. Което е нормално. Франките също не са знаели, че са част от "германите" - но са били

Паметна дата. Всъщност по кои източници я знаем?

Не, как ти хрумна? --------- Бел. мод. Изобщо няма смисъл да се спори с автохтонците. А всъщност няма информация за друга, негерманска езикова принадлежност на готи преди това "по-късно" (тоест тъкмо предполаганата от теб "друга", "ранна", "изначална" езикова принадлежност на готите трябва тепърва да бъде доказвана). В историята просто са известни само германоезични готи. И много интересно дали визиготите в Испания са "късно" германизирани (и от кого, може би от вандалите и свевите?). Както и дали гаутите, гьоингите и ютите, все с имена, близки до готското, са "късно германизирани" (това би било пълен виц). Може би и те от лангобардите? --------- Бел. мод. Както казах, няма никакъв смисъл изобщо да се разговаря сериозно с автохтонци. Имаме си и форумно правило за тях.

Торн се опита да го обясни, ама кой да чете. Романа е прав - автохтонна безтегловност. А ние тук си имаме правило за автохтонщините. Готите са германоезични - готският език е един от езиците в германската езикова група на голямото индоевропейско езиково семейство. Готският е много близък до езиците на други германи като саксите, фризите, франките и пр. Това прави и готите един от германските, тоест от германоезичните народи, както знае всеки с поне малко систематична култура в историята и езикознанието. Не са "немци", защото "немци" не е синоним на германи, научете се най-сетне. Впрочем, германоезичните народи в някои публикации се наричат и "тевтонски", което е малко остарял, но все пак разбираем термин. Няма какво да се умува над отдавна известни неща, нито има нужда от откриване на топлата вода. --------- Бел. мод. Препоръчвам заключване на темата.

Излишна тема. Преди няколко години Рицарят я подхвана от автохтонистка "позиция" в "Бойна слава" и предсказуемо стана за смях. После май се опита да го повтори и някъде из "БГ-наука" със същия печален резултат. Предлагам директно да припомним антипсевдонаучната точка от правилата и да заключим. Това че готите били гети и че не били германоезични си е стара тракоманска мантра, която заслужава само катран и пера. Язък само за това, че Рицарят повтаря едно и също през няколко години. Инак Торн е прав, че автохтонците станаха много досадни.

Дрейк, лесен отговор е гарвановото прозвище на Один да е свързано конкретно с алегоричните "гарвани" на летящата Одинова Мисъл и Разум, Хугин и Мунин. Но освен това не бива да забравяме, че като бог на битките, смъртта и кралете, Один отговаря за "храненето на гарваните", тоест за мършата от сражнията, над която гарваните пируват. Вероятно неслучайно Хугин и Мунин са въплътени именно като гарвани, а не, да речем, като лебеди или други птици. Разбира се, свещени птици за Один са и орлите (самият той се превръща в Орел), също царствени птици, свързвани традиционно с битка, мърша и "хранене". За себе си не приемам възможността за исторически засвидетелстван шаманизъм в Скандинавия, но това не значи, че не можем да спекулираме разумно някакъв доисторически шаманизъм, свързан с "превръщане" на жреца в "гарван" или "орел" с цел пророкуване, общуване с Один или дори идентифициране с божеството. А че покръстените скандинавци и нормандци продължават употребата на гарвана като хералдическа и военна традиция не е много учудващо. Цяла Западна Европа е пълна с какви ли не Мелюзини и дракони по кралските щандарти. Все пак, дори най-добрият католически монарх произлиза от фамилия на някогашни варварски вождове, синове и внуци я на Меровей, я на Артур... я на Один. Засега ще съм скептик относно йомсборгския произход на името на полския орден. Трябва да има и "лошо ченге" или "адвокат на Дявола" в тези наши забавления.

Мерси за насочването, Спандю! Темата, както би казал Южнякът, е смело подхваната. Тоест е хубаво, че, съвсем в духа на БГ-наука и на любимата ни комбинация от здрав подход и битова наблюдателност, се тръгва от нещо на пръв поглед дребно като повод за разглеждане. За мен най-интересно е продължаващото значение на старите градски центрове и дори се питам доколко ли артистите от твоите сериали са от стари семейства в стари квартали с две-три поколения приятелски и колегиални връзки. Моя си теза е, че триста души на пъпа на столицата обикновено имат повече влияние (или поне повече информация и лични възможности) от трийсет хиляди, пръснати из страната. Въпреки интернет, физическата близост продължава да има огромно значение.

Устойчиво, дето се вика Ето защо Томас Харди пише за "Уесекс" в романите си. Е, днешната имигрантска вълна постепенно променя нещата, но в големите градове. Провинцията е доста устойчива (но и по-рядко населена) и това не изненадва никого.

И от мен няколко позакъснели мисли за националния ни празник. Той пак мина при разни "за" и "против"... и много, много грубиянщини, които могат да се избегнат. Може би ще изненадам част от приятелите си с този постинг. Хайде дори кремлофобите да не ругаем Трети март (не крия, че имам силни резерви към Русия и особено към Кремъл, но Освобождението си е Освобождение). Трети март все пак не е девети септември, нито е седми ноември. Да, това е датата на едно предварително споразумение, тоест на нещо, което е повече от примирие, но е по-малко от истински мирен договор. Да, дори руската делегация, която го е подписвала в Сан Стефано, е знаела, че текстът ще издържи ден до пладне, но не го е казвала пред благодарните българи - именно за да не изгуби благодарността им. Да, още преди началото на тази (пред)последна руско-турска война Александър II е бил принуден в името на европейския мир да приеме, че Австро-Унгария и Великобритания няма да позволят създаването на една голяма нова държава на Балканите чрез руско оръжие. Да, Русия се е стремяла към Проливите и се е надявала България, при това дори една малка, дори една излъгана в надеждите си България да бъде удобен инструмент за тази цел. Да, Русия си е направила един либерален експеримент с Търновската Конституция и с по-скоро оказалото се вредно еднокамарно законодателно тяло, което още влачим поради един доста криворазбран егалитаризъм. Да, от 1885 г. до днес България не е видяла почти нищо добро от Русия (като изключим полезната ѝ намеса в 1908-1909 около Независимостта и железопътния дълг). Да, всичко това е така. Но всичко това няма нищо общо със самия Трети март. На тази дата все пак е подписан такъв мирен договор, от чиято основна постановка не отстъпва и Берлинският: че ще се създаде едно българско княжество. Ура! Най-сетне българите ще имат своя държава. Да, на тази държава първоначално са очертани справедливи, дори романтични, но нереалистични граници, довели до една вредна "санстефанска" мечта, която е струвала на България хиляди и хиляди човешки животи. Да, тази държава едновременно е формално зависима от Османската империя и поне първоначално под руска окупация (нещо неизбежно, пък и българите тогава са се радвали). Но това най-вече е началото на истинската модерна политическа история на България. Искаме или не, ние нямаме реална политическа и институционална приемственост от Второто българско царство. В този смисъл България е много млада държава. По-млада от Съединените Щати, да речем. По-млада от съседните Сърбия, Черна гора, Гърция и Румъния. По-млада от Белгия. По-млада от Италия и Германия. Очевидно по-млада от османска Турция. И преминала през много повече, а и много дълбоки конституционни, политически и институционални изменения. Ние днес дори нямаме много общо с уредбата на Княжеството от 1878 г. И това, за съжаление, ни личи. Но и това няма много общо със самия Трети март. От подписването на Санстефанския до сключването на истинския, Берлински мирен договор работата по създаването на модерната българска държава вече е започнала. И, да, в този процес участват много руски поданици от различни народи на империята. Мисля, че дори за най-откритите кремлофоби (към които смятам, че се числя) е нормално да се замислят за ценността на Санстефанското споразумение. Без войната, довела до него и без самото него българската свобода може би щеше да се отложи още поне едно поколение напред във времето. А съседните страни нямаше да ни изчакват в развитието и апетитите си. Няма нищо унизително в това да си дадем сметка, че дължим Освобождението на серия от разумни и невинаги съобразени с българската представа за щастие ходове на Руската империя. Отърсила се от шокиралото я поражение през Кримската война, Русия спомага за избухването на Априлското въстание, чийто страшен изход е предизвестен. Това не омаловажава героизма на въстаниците и води до война, оказала се в крайна сметка нужна за нашата свобода (толкова по въпроса за справедливите войни). Между края на въстанието и началото на мобилизацията Александър II, който е една от много малкото симпатични личности начело на Русия, действа за възможен компромис относно Балканите с обяснимо недоверчивите правителства на Австрия и Англия. Да, това означава, че Берлинският договор е бил хладнокръвно замислен още преди самата война. Но можем да поставим въпроса и съвсем по нашенски: а без хич? Би трявало да се замислим, че императорското правителство в никакъв случай не би искало да повтори катастрофата от 1856 г и му е било обективно невъзможно да наложи Санстефанския договор пред Берлинския конгрес през юни 1878. Комбинацията от поредна руско-османска война, мълчаливо търпение от страна на Великобритания и Австро-Унгария, предварително споразумение в Сан Стефано и окончателен мирен договор в Берлин трябва да бъде разглеждана цялостно. Никоя от въвлечените страни не е доволна - нито Русия, нито Турция, камо ли пък новосъздадена България. Но е постигната крачка напред: българите все пак ще имаме своя собствена държава. Народът се превръща в нация с правителство и войка. Този народ, тази млада нация има възможността най-сетне сама да започне да кове съдбата си. И ако съдим по Съединението само седем години по-късно, това начало е било добро. А то просто нямаше да бъде възможно без Трети март. Всички следващи ужасни несправедливости на Русия към България са факт. Но те са друга история. Те не са Трети март. Една добра критика на Санстефанския договор не е отхвърлянето му просто на основание, че е подписан от Русия или че Русия тогава е "продала" България. Не, това би било наивно мислене и за да се отървем от него, ще трябва да препрочетем Симеон Радев, а и Хенри Кисинджър, пък и да си дадем сметка за климата на епохата. Пробългарските чувства на много руснаци и други поданици на империята, както и доброто отношение между руската войска и българското население са факт. Тогавашна Русия на хуманния Александър II е все пак почти типична европейска монархия от края на цивилизования XIX в. със своите предимства и недостатъци. И е направила просто възможното - да, в свой интерес. Резултатът обаче обективно е съществуването на България. То не е идеално, но това вече е главно наша отговорност. Добрата критика на Санстефанския договор би трябвало да отбележи, че всъщнот по-подробните начала на българската модерна държавност произтичат именно от Берлинския договор. Но заради осакатяващите страната граници не можем да празнуваме на първи юли. Тъй че все пак Трети март си остава по-приемлив. Но задължително ли е националният ни празник да е годишнина от политическо събитие и то - свързано с друга държава, при това поне от 1913 насам единствено вредяща на страната ни? Разбира е, че не е задължително. Много хора смятат, че 24 май е по-подходяща дата за национален празник. И на пръв поглед звучи добре. Но 24 май е една календарна грешка. 24 май по нашия нов стил всъщност съвпада със стария 11 май, когато възрожденците ни са почитали паметта на св. св. Кирил и Методий. Така че празникът на Солунските братя би трябвало да се празнува на 11 май. Дотук добре, но и тази дата не е особено удачна, защото е избрана (в Пловдив, в 1851), защото на 11 май просто една до друга стоят две единици, както двамата братя стоят заедно на иконите. Тоест денят е произволно избран. Църквата всъщност почита паметта на светците в дните на успението, тоест на смъртта им - 6 април за св. Методий и 14 февруари (точно така) за св. Кирил. Така че 24 май е просто едно старостилно упорство да се чества остаряла датировка на произволно избрания 11 май. Но какво да се прави - традиция. Пък и кирилицата несъмнено е хубаво нещо. Достатъчно за официален празник, но все пак - не за националния такъв. Другите няколко изтъквани възможности за национален празник са следните: Гергьовден или Денят на българската армия (6 май), Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември). Проблемът с Гергьовден е, че и той като 24 май е объркан. Би трябвало да го отбелязваме на 23 април заради календарната реформа, но продължаваме да караме по старостилному. Тоест празнуваме един погрешен Гергьовден. Съединението е прекрасна дата - изключително подходяща за официален и дори може би за национален празник, защото делото е чисто българско, безкръвно, поправя една несправедливост, защитено е успешно и на практика очертава бъдещето на България (с Тракия, но без Македония). Така че - защо не Съединението? Само по една причина: Съединението е резултат от Освобождението. Княжество България е създадено на Трети март 1878, а на Шести септември 1885 вече е преживяло първите си седем години - и точно затова успешно се съединява с Източна Румелия. Колкото до Независимостта - тя също си струва, но просто не е чак толкова популярна, колкото са Трети март и Шести септември. А празникът е нещо естествено, не е нещо наложено. За огромното мнозинство българи Трети март е напълно приемлив и е свързан с наистина положителни чувства. Това е факт, който също трябва да се има предвид. Трети март е нещо сигурно, без да е точно дата на освобождение за цяла България. Такава дата никога няма да уловим. Между сключването на Санстефанския и Берлинския договор не си представяйте някаква четиримесечна българска идилия в Македония и Беломорието. Но Трети март си остава това: началото на модерната българска държава. От този ден нататък българското княжество вече е факт. Да, институциите му се оформят постепенно, но процесът започва от този ден. Това не е малко. Пък и не е добра идея да започваме непрекъснато отначало. Денят е налице с все фактите. Няма нищо лошо в това да го честваме. Дори ако кремлофобите чак толкова държим на това, можем спокойно да го правим напук на сегашна Русия. На неин фон царуването на либералния Александър II, поставено в края на романтичния XIX в., изглежда доста човечно и привлекателно - един морален контрапункт. Няма да се разпростирам по това, защото темата е историческа, а не политическа. Но не е случайно, че при всички шеги и разкрасявания на съветските и комунистическите паметници у нас през последните години никой не посегна на Царя Освободител, на Докторския паметник или на Руски паметник. Нормалните хора презират грозотията, лъжата, кича и мегаломанщината, но запазват естествена почит към доста симпатичното деветнадесето столетие с неговите героични личности и събития. И към изкуството на Арналдо Дзоки, разбира се. Така че с Трети март всичко е наред. Дайте да го почитаме, както си му е редът. Той не ни е никакъв проблем.

За пубери е абсолютно задължителен. Пратчет е като чесъна - лекува интелектуални настинки Освен дето езикът му е страхотен и книжките му са идеални за сценарии, най-вече леко заядливият му хумор е привлекателен.

Много си го биваше сър Терънс. Роден в 1948, англичанин от провинцията, заклет либерал, добре образован, сменил няколко професии, всъщност и прописал от млад (издал е първата версия на симпатичната си новела "Килимените хора" 17-годишен). След известно време като служител в атомна електроцентрала и журналист се хваща да пише по-сериозно, но първите му няколко книжки не са нещо особено (в "Страта" за първи път използва идеята за измисления плосък свят). От 1983 започва дългата си и много успешна поредица пародии на жанра фентъзи за света на Диска с "Цветът на магията" и "Фантастична светлина". Постепенно от пародия на жанрова литература преминава към сатира - Дискът си остава весел и абсурден, но все повече заприличва на нашия свят, особено в книгите за Градската стража. Хуморът става по-малко ситуационен, а повече социален (но си остава дяволски ерудиран, защото Пратчет има страхотна литературна подготовка). Фентъзи рамката става все по-условна, а магьосниците и техните сблъсъци с тъжните същества от Занданните измерения отстъпват пред проблемите на свръхестествените малцинства в големия град. Освен поредицата за Диска, Пратчет издаде и още няколко по-малки поредици, както и самостоятелни книги. В една от тях е съавтор със също прочутия фантаст Нийл Геймън - това е "Добри поличби", чудесна пародия на филма на ужасите "Поличбата". Пратчет пишеше много добри диалози, направо като за театър или филм. Бързи, с къси реплики и абсурдни, издайнически за объркаността на героите, нелепи фрази. Описанията му бяха брилятни и също кратки. Той беше майстор на сентенцията, на вица, на блестящата фраза и парадокса. По това може би приличаше малко на Оскар Уайлд, но, за разлика от Уайлд, Пратчет нарочно си служеше с разговорен език и с много игрословици - което объркваше преводачите му и изисква четенето му най-вече в оригинал. Заигравките му с "Макбет", "Бурята" и "Сън в лятна нощ" в книгите "Посестрими в занаята" и "Господари и господарки" са пример за прекрасно разбиране на това колко жив, плътен и забавен е Шекспировият текст. Същевременно, Пратчет караше героите си да говорят по много начини, често изтъквайки невъзможността за разговор между университетски преподавател и полицай, да речем. От 2007 Пратчет страдаше от болестта на Алцхаймер, но почти до последно продължи да се среща с почитатели, да пише, да диктува и да дава интервюта, когато беше в добра форма. Той вярваше, че всеки в неговото положение има право на евтаназия и направи документален филм по темата. В 2009 беше награден с рицарско звание за литературните си заслуги. Освен писател, Тери Пратчет беше и доста изявен филантроп. Тери беше съпруг на Лин и баща на Риана Пратчет. Остави след себе си около 70 романа и повести, както и няколко разказа. Много от сюжетите му вдъхновиха компютърни и настолни игри, театрални постановки и три успешни филмови адаптации ("Цветът на магията", "Дядо Прас" и "ПощОряване"). В България е издаван от 1992 г., главно от издателство "Вузев". Първата му книга на български е великолепно илюстрираната от Джош Кирби "Ерик", абсурдна фентъзи пародия на Гьотевия "Фауст", разположена в света на Диска, където са събрани всички суеверия, за които човек може да помисли. Може би най-добрите (поне за мен) книги на Пратчет са: - "Цветът на магията" и "Фантастична светлина" (безумно смешната история на едно пътешествие и пародия на целия фентъзи жанр във всичките му клишета); - "Ерик" (а не "Фауст"); - "Еманципирана магия" (за суфражетките в приказния свят, много елегантна история); - "Морт" (нелош роман за чирака на Смъртта, който при целия драматизъм просто е обикновен пубер); - "Малки богове" (една от наистина любимите ми, страхотен роман за религиозния фанатизъм); - "Въоръжени мъже" (нещо като криминална драма в измисления град Анкх-Морпорк); - "Петият слон" (отлична сатира на централноевропейската политика и пародия на руската класическа литература едновременно). Разбира се, друг читател би посочил други.

Е, винаги има разлика между крайностите и нормалността. Нормално, приятно и полезно е да караш колело от дома до работа, да преплуваш лятото от Албена до Кранево или да идеш на планина. Това си е спорт, просто не е крайност. Вече да си световен шампион по културизъм с всичките му там химии - това е излишно, спор няма.

Арабите работят малко като българи.

Което го прекратява, така е

Това за проверимостта наистина е основен научен момент, имаш основание. Това има два отговора, които и ти, и аз знаем. Единият е, че религията и не изисква проверимост. Другият е, че тя все пак е възможна, но със средствата на мистицизма, за чийто възможен произход вярващият и невярващият по дефиниция имат разногласие. Имаше един лаф, че всеки задълбочен разговор за религия по необходимост води или до анатема, или до конверсия. Това обаче не е задължително (и слава Богу). Смятам, че всеки може да признае на другия, че има основания в това да бъде вярващ или невярващ, след като тези основания са били изложени.