glishev

Да Целта е много хубаво дефинирана от Милтън: and justify the ways of God to men. Но това е друга тема, а тук си говорехме за Христа като историческа личност.

И Умберто Еко много приятно се шегува как Анселмо д'Аоста бил бъркал мислимото с реалното, ама аз да попитам - че с какво този вид мисловни упражнения е по-лош от теоретичните постановки на най-добрите физици, които умело предполагат какво би трябвало да откие науката им утре? В резултатността? Ами тя е резултат от подбор на инструментариум, друг е въпросът вече кой на какъв инструментариум субективно избира да вярва (с което не казвам, че не се доверявам на технически средства за наблюдение). Но се радвам, че все пак стигаме до това да признаем рационализма на рационалистите

Така или иначе, ставаше дума за рационалност. Тя в случая с Анселм и Тома е налице. Рационалността сама по себе си е приложима съвсем не само към осезаеми в момента обекти, защото, грубо казано, ако не беше така, нямаше да бъдем способни да сметнем колко е две плюс две (не и ако не знаем за какви два предмета говорим, защото само по себе си понятието "две" е толкова абстрактно, че ще се затрудним не само да го дефинираме, но и да посочим "истинския" му обект). Докато Анселм и Тома явно рационалствуват, ако мога така да се изразя, много успешно. Не виждам с какво техните по същество теоретични логически упражнения се отличават от подобните математически упражнения върху теоретичните постановки на някои физици днес - от гледна точка на самата рационалност А и самата "осезаемост" на Бога е различно "реална" или "нереална" при различен подход, което вече казахме.

Доколко това е "обикновен" бушкрафт или истинска жива история е интересно, но не това ми прави силно впечатление. Това за козите през януари, впрочем, е ценно, ще го запомня. Харесва ми, че човекът си е поставил цел и е изтърпял (или търпи още, ако срокът му продължава) известен период на самота и примитивни условия. Това е във всички случаи дисциплиниращо и заслужава уважение, пък и като преживяване може да доведе до сериозни изводи на самия участник по много чисто житейски въпроси.

Процедурно: няма как да е еврейски в случая. Евреите масово не са християни

Това си е малко спекулативно, но не е изключено да е вярно. Любопитно докъде може да се докарат паралелите и спекулациите - дали разказът за фризийското клане и погребението на Хнеф на клада може да е бил схващан на места като разказ за преход и/или жертвоприношение, придружаващ истински трупоизгаряния и това да е допринесло играта да се разпространи като погребален дар. Ей на това вече му се вика смела хиперинтерпретация

Като се зачетеш в Прослогиона, в "Защо Бог стана човек" и в още една-две работи, ти става ясно, че авторът рационализира съществуването на Бога тъкмо според християнските представи. Така че ако те е убедил в основното си твърдение (което не е задължително), би трябвало частните следствия да са по-малък проблем.

Няма да станеш точно вярващ, поне не по дефиниция За рационализациите на Анселм и Тома говорех.

Много хубава тема.

И вярващият има същите като сила, но обратни по посока съмнения Колкото до посочването на обекта не с вяра, то е извършено вече няколко пъти в историята на философията по чисто рационален път, предполагам, че не се налага да припомням общоизвестни неща. А за вярата, представите и базирането им на някакви неща дотук говорихме два пъти. Предполагам, че можем да се съгласим, че ще си останем несъгласни, след като всичко е изложено.

А, пардон, каталонски.

Как се пише на португалски името на въпросния монсеньор д-р дон Жозеп Жил? Инак горе ставаше дума за Символа като продукт на "препирни между крале и императори" и за папите като "държавници" по време на съставянето на Символа - абсурдни твърдения, които съответно бяха отхвърлени. Вече каква точно е ролята на Константин в приемането на формулировката "единосъщен с Отца", има ли действително такава роля и как точно това евентуално би обслужвало императора - то е отделна тема. И тук съм скептичен, но това не е толкова важно.

Находките в предхристиянски погребения от Исландия и Норвегия относително често включват и комплекти от фигури и дъски за хнефатафл или подобни игри. Възможно е някои от дяланите фигури и миниатюрни идоли от кост и бронз (особено популярният дизайн на седнал мъж, държащ раздвоената си брада) да са служили едновременно като изображения на божество, може би Тор, и на "крал" в игри, подобни на хнефатафл. Сакралността на играта е демонстрирана в текстове от Старата еда, където боговете-аси играят на златна дъска, седнали на съдбовните си тронове, а след разрушаването и възстановяването на света новите богове намират същата дъска. Не е изключено на подобни игри да е придаван известен религиозен смисъл, свързан например с предсказания или магическо предизвикване на изхода от сражение - това не само е важна функция например на Один, но е и донякъде подсказано в уелската легенда "Сънят на Ронабуи", където рицарите на Артур надвиват тогава, когато той печели играта на гуидбуил, но губят заедно с неговите неуспешни ходове. Изчезването на дъските за игри като погребални дарове с покръстването на Скандинавия може би е свързано не само с цялостно драматичното отношение на християните към смеха, игрите и забавленията, но и с това, че игрите на дъска са по-скоро асоциирани със старите богове.

А, това е интересен въпрос - за появата на митологията и религията. От една страна е възможно да има психосоматични причини за появата им, при това именно с трупането на историческо, а може би и на биологическо наследство. Това, предполагам, е твоята теза и тя не бива напълно да се отхвърля. Но не бива и напълно да се приема. Част от слабостите й вече споменах. От друга страна, знаем и религиозния коментар по структурната близост между много религии: не толкова (или не само) някакви психически, исторически или биологични натрупвания водят до такова структурно единство; или пък дори те са част от замисъл, от божествен план, остатък от естествен, интуитивен, вдъхновен теизъм. Не знам дали това може да мине за примитивно. За себе си нямам проблем да приема двете твърдения в нещо като единство. Лекарят, който лекува въз основа на научните си (и обективно полезни) представи не е противопоставен на авторитета. Позитивната роля на авторитета в надграждането на науката е била много пъти защитавана и от мен във форума, а дори и в тази тема А доколко религиозната вяра има или няма реално съществуващ обект на опознаване не е предпоставена теза, която сме възприели, а въпрос, който се опитваме да разрешим

Я по-добре не Инак - не знам кой не е медиевист

Така приведен, Юнг ще ни доведе дотам да предположим, че дете, отгледано извън културната среда на прародителите си, ще повтори техните навици и нагласи. Което обаче изобщо не е задължително (и направо не се случва). Така че бих бил предпазлив с Юнг. А и ние всъщност тръгнахме от произхода на виденията в мистицизма. Те могат и да се коренят в културата на мистика (но ако мистикът е отгледан извън културата на прародителите си, тогава в коя култура ще се коренят - тази на уж унаследената по Юнг историческа опашка или в тази на съзнателната му култура?), а може би могат и да нямат нищо общо с никаква културна, тоест намираща се в съзнанието или в предполагаемото подсъзнание рамка. Тезата, че визионерството винаги намира обяснение в културата - още повече в някаква историческа опашка - е най-малкото проблематична. Разбира се, когато говорехме за историзъм одеве, имахме предвид нещо друго и по него се разбрахме набързо. Това, което казваш за лекаря, лекуващ въз основа на своята вяра, ни връща към казаното страница-две по-назад за представите. Разбира се, дори успешният лекар, комуто разумни пациенти с право се доверяват, лекува въз основата на своите представи за лечение и ти не би отрекъл това. Друг е въпросът къде се коренят тези представи. Това и не вълнува пациента чак толкова. А вече доколко оправданата увереност на лекаря има общо с някаква вяра, това оставям на ежедневието.

Доколко (и дали) основата на мистичния опит е винаги във вече съществуващи форми на личната култура и съзнание на мистика - това не се наемам да коментирам. Все пак смятам такава генерализация за практически незащитима. Това е предпоставка, може да бъде добра хипотеза. Но може да бъде и лоша. А това за класическите християнски истини, които били спрели да бъдат такива, е доста слабо твърдение. То отново изразява само позиция от вече взета гледна точка. Самата тази гледна точка също е ограничена в свой инструментариум, което е разбираемо, но не трябва да води до пълна категоричност. Но все пак за това, че историята на християнството трябва да бъде водеща тема при разговори за християнски идеи, съм напълно съгласен. Разбира се, това само по себе си не пречи класическите християнски истини да имат място тъкмо в теорията на познанието, доколкото те също са жизнена, приносна част от огромно рационалистко наследство. Но все пак историзмът е прекалено често подценяван и това води до дразнещо наивни приказки а ла самопознание за тетки.

Батенце, не е истина просто

Е, те тогава нямаше да са мистици. Мистицизмът не може да се откаже от идеята, че все пак съществуват и емпирично реални видения с божествен произход. Камерите са напълно ирелевантни към мистическия опит. В този смисъл например мормоните имат страхотна грешка в понятията. Те твърдят, че духът е форма на материя, но "много фина" по собствените им думи. Тоест, на теория, техните предполагаеми мистически преживявания би трябвало да се поддават на анализ с достатъчно добра техника (и съответно могат да бъдат изобличавани като пълна лъжа). Докато нереформираните християни удържат радикално нематериално схващане за безплътните сили и това им позволява да отричат каквато и да е възможна функция на техниката в изследването на действителността на мистическия опит - както и аз правя в резултат от религиозната си принадлежност. Разбира се, това пък вреди на проверимостта и веднага навежда на мисълта за недоказуемост, тоест отново за шарлатанство. Но нереформираната, класическа християнска позиция няма нищо общо с принципа на чисто научната проверимост. По-горе вече споменах за един друг тип проверимост на мистическите претенции, но тя, макар да е рационална, не се осланя на традиционния материален инструментариум, а има свои критерии. Все пак говорим за вяра. Но дори и в режима на вяра е възможно да се "изпитват духовете", както говори апостолът. Несигурната възможност за допир между скептичния, чисто научен подход и духовния, религиозен такъв е само в доверието към рационалността; но, разбира се, в религиозния случай тя е една оголена, умозрителна, много абстрактна рационалност, която претендира да решава уравнение с много неизвестни. А това предизвиква недоверието на скептичния ум като към игра, която излишно се взима насериозно. Това недоверие е разбираемо от гледна точка на вярващия. Мисля, че съществуването на това недоверие донякъде дори обуславя вярата именно като вид подвиг от собствено християнска гледна точка. Тоест е напълно нормално вярващият и невярващият да приемат респективните си позиции за принципно валидни и разбираеми, тоест да стигнат до we agree to disagree и да доизясняват детайлите по тези позиции. При такъв почтен и продуктивен подход обвиненията в светотатство или в шарлатания биха спаднали до минимум, а драмата на вярата и невярата би се свела до гранични случаи на преходи на скептици към credo quia absurdum или на вярващи към скептицизъм. Една интелектуално и емоционално приемлива версия на психомахия

Е, ако ставаше дума за лабораторна проверимост, това нямаше да са видения. Феноменът е от друг порядък, тук лабораторни изисквания направо не са на място. Просто ще са безрезултатни, доколкото още терминологично не става дума за просто сетивно знание. Ако един до друг се наредят не знам си колко мистици, хем не налудничави и приведат опита си в детайли, не знам дали това няма да спре да бъде литература, за да се окаже емпирия. Но пак няма да е възможно да се проведе лабораторно изследване на виденията им. Със или без смирение, затова вярата е вяра. Тоест - какви си ги говорим изобщо?

Таблут онлайн: http://aagenielsen.dk/tablut_online.html Хнефатафл онлайн: http://www.lutanho.net/play/hnefatafl.html

Да, наистина, Ценов като е бил по история - какво? Със същия успех щеше да е "добър" историк и ако беше от Спортната академия Ако утре проф. Каприев (по философия) започне да пише в раздела за химия и обяви, че е превърнал оловото в злато, ще си спомним къде е проблемът с математиците, пишещи за история

Бел. мод. Два пъти скривам един и същи постинг на monte christo. Графе, прегледай пак правилата на форума, за да няма други форми на предупреждение. Incorrectus, не отговаряй на обида с обида, игнорирай ги. Темата бездруго е безумна и доведе вече до един бан. Бъдете въздържани.

"Sin City 2: A Dame To Kill For" ми хареса, но първият беше по-хубав. "Хобитът", както казах, ставаше. Но това са комерсиалните неща. Гледах две-три представления на London Theatre Live, които си струваха много повече.

За мен - "Зелени сенки, бял кит" от Рей Бредбъри. Излезе лятото, преводът е хубав, а Бредбъри си е класик. Това са разказите и спомените на автора за Ирландия и ирландците от времето, когато е работил над сценария на "Моби Дик". Страхотно написана, вълшебно, както на него му се получаваше.