-
Брой отговори
10135 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
137
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev
-
Руските былини, доколкото знам, са народни песни, изпълнявани от гуслари. Най-често с епическо съдържание. Вероятно думата там идва от миналата основа на глагола "быть" и буквално означава "нещо, което е било", "старина". Иначе най-вероятно келтски думи в българския език навлизат през латински. Тоест опосредствани латинизми, пряко достигнали българския през, да речем, влашки, а може би и през гръцки.
-
Е, ясно, значи явно не трябва да се доверяваме на византийските автори по въпроси от византийската политическа теория Старите източни схизми някога са имали И политическо, и етнокултурно значение. Днес - казвах - това значение намалява. Човек може да се поинтересува от срещите между православни, католици и копти в Египет.
-
Зависи от средата. Православните ентусиасти обикновено получават "видения" от добронамерени мъртви, така че не ги "гонят". Вероятно се "гонят" някакви злонамерени духове, които не се схващат като духове на мъртви хора, а направо като нечиста сила, демони. Има тревожно нарастване на суеверията и употребата на някакъв вид екзорсизми сред голяма част от пасивно православните, особено сред жени. Т. нар. Киприанови молитви са особено популярни, но обикновено не се насочват към духове на починали.
-
Така и не се разбра коя е "универсалната държава" на православните - ту е Византия, ту е Османската империя Нейсе, това са дреболии. Романе, несторианството не просто е част от ориенталското православие (демек още по-източното православие). Несторианци и монофизити (или миафизити) са на практика Църквите с най-древните запазени практики. Това са халдейски, малабарски, арменски и коптски християни. Техните схизми с гръко-православното изповедание са много по-стари от схизмата на православните с римокатолиците и отдавна нямат чисто политически смисъл, но са си в сила и до днес. Склонни сме често да забравяме за тези ориенталски християни, които бих нарекъл "староправославни".
-
Имало е случаи на погребения например на престъпници, светотатци, некръстени, хора, умрели без изповед, от насилствена смърт или от особено тежка болест, които биват погребвани на кръстопът; или по корем; или пък със счупени пищяли - именно за да не навредят на живите след погребението си. Такива неща са засвидетелствани из цяла Европа, включително и на Балканите докъм XIX в. Обратният случай е на хора, починали по "правилен" начин - у дома, от старост, по естествени причини, със съответните церемонии на прехода (изповед, причастие, помазване). Но тях им се слагат обувки, за да преминат успешно пътищата на оня свят, понякога им се слага и монета под езика, за да плотят ако не на Харон, то поне на ангелите-пазители по време на митарствата, които заместват Чистилището в народната версия на православното изповедание. Монетата е била давана включително в моето семейство две поколения назад, ако разчитам на домашни разкази. Има ги и случаите на "видения", в които безпроблемни мъртви се явяват на живите си наследници не като опасни духове, а като доброжелатели и наставници. Това обикновено е рядкост в България, среща се напоследък в зилотско-православни среди (у старостилци и православни неофити) под влияние на подобни руски разкази, идващи от монашески източници: обикновено мъртвият се явява видимо щастлив на свой жив роднина и съобщава, че е в Божието царство; или се явява уморен и посърнал и насърчава живите да се молят за него, защото тъкмо сега минава през митарствата и частния съд в отвъдния свят. Виденията на наистина осъдена душа са много редки и винаги са с предупредителен характер. Всички подобни срещи стават насън. Носят доста от чертите на латинския екземплум.
-
Текстът е приятен за четене, а изрази като "соматично обнажени" са си цяло забавление. Поздравления Ако не ме домързи, бих добавил нещо за голотата у провансалците например. Иначе ни остава да си четем Бахтин и Браун, разбира се. От първия ще научим повече за смешното, низовото и обсценното, а от втория - за смущаващата голота.
-
Това е вярно само дотолкова, доколкото всяка империя се стреми да е единствената държава на света изобщо
-
Дендро, тя и най-конституционната държава в Европа няма конституция Великобритания не е теокрация. Инак Ватиканът е едно кварталче, пълно с музеи и канцеларии, каква ти тук конституция? Макар че има един корпус от текстове, за който говорят като за Costituzione del Vaticano. Рим е столица на пон три държави и днес. В същия град има и още една държава, още по-малка от Ватикана: Малтийският орден. Орденът също е суверенно тяло и не е дори квартал, а само сграда. И също няма конституция (има, но не такава, за каквато мислим). Дали е теокрация? Това са церемониални държави. Крамер, Византия навлиза в епоха на доста бездарно управление още в 1025 със смъртта на Василий II. Поражението при Манцикерт в 1071 далеч не е начало на упадъка, който ще бъде спрян чак от Алексий I. Схизми е имало и по-рано, когато Византия не е била в упадък. Все пак има някакво значение, че Схизмата от 1054 съвпада с период, когато Византия губи позиции в Италия. Инак в XI в. Византия изпада в криза поради лошо управление и противоречия между двата типа аристокрация (служебна и провинциална), както човек може да научи от доста свестни източници, както изворови, така и изследвания. А Константинопол се бори за души и още как. Хазарска мисия, моравска мисия, дори арабска мисия, покръстване на България, покръстване на Киевска Рус, пращане на корона на новопокръстения маджарски крал... и любимият ми пример: един от първите архиепископи на Кентърбъри, св. Теодор от Тарс (602-690, архиепископ от 668), е малоазийски грък Конкретно за България, Сърбия, Моравия и Унгария Византия и Рим се конкурират кой ще кръсти езичниците.
-
Дендро, ти представяш ли си какъв чудовищен севернокорейски култ цари сред май хилядата модерни римляни, родени граждани на Ватикана, по цял ден биещи теманета към "Св. Петър" под мрачните погледи на зли инквизитори, швейцарски гвардейци и японски туристи Щастливо бих си поживял под тежкия теократичен ботуш на страшното ватиканско правителство...
-
Ватиканът не е "теократична държава". Теократична държава е например древният Египет, където начело на страната стои живо божество. Начело на Ватикана не стои божество, а служител на божество. Има разлика. Още повече, че поне до 1870 няма и догмат за непогрешимостта на папата. Всъщност от 1418 г. нататък официалната политика на папската Курия е концилиаризмът, а това е съборен принцип, крайно противопоставен на т. нар. "папоцезаризъм". Държавата, наречена "градът Ватикан" съществува от 1929 г., а темата е за Схизмата от 1054 г. Средновековните Държави на Светия престол или т. нар. Петров дял не са съвсем същото като днешния Ватикан. Но и те не са "теократична държава". В предишни постове ( например в постинг 33 на втора страница от темата) посочих накратко защо терминът "цезаропапизъм" не трябва да се прилага като шаблон върху византийската политическа и религиозна история. Да, той е влиятелен термин и донякъде дава обяснение за модела на управление на империята, само че валидността му е проблематична. Просто отношенията между императорите и църковните институции във Византия са сложни, а не са някаква застинала даденост. Както и да е, Римлянина е прав, че това беше отклонение от темата. Хубаво е, че сега стана дума и за папските владения. Терминът "папоцезаризъм" не се отнася конкретно до Държавите на Светия престол (или по-просто казано, до папските владения). Той е замислен и може да се употребява само за връзките на римското Папство с кралете и императорите на средновековна Западна Европа. Колкото до самите папски владения в централна Италия, те са управлявани като феодално владение. В периода на готското кралство, в този на византийската власт в Италия, в лангобардския период и в каролингската епоха (значи от 476 докъм 930 г.) Рим и непосредствените му околности с доста прекъсвания са управлявани от епископа на града - без тази власт да има някакъв изключителен характер. Епископите в късната Античност и ранното Средновековие често управляват градовете си и обикновено се съобразяват с политиката на военните водачи, разположени извън тези градове. В каролингския период има моменти, когато херцогът на Сполето и/или нарочни пратеници на каролингските императори администрират града и областта му, без да са задължени по какъвто и да е начин да спазват някаква фикция за папски контрол над Рим. И това реално става въпреки "Дара на Константин" и дара на Карл Велики. В Х в. бенедиктинският монах Бенедикт от Соракта дава много точно изложение на зависимостта на папите от каролингските императори в съчинението си "De imperatoria potestate Urbis Romae libellus", което съвсем случайно съм превеждал на български. В следкаролингската епоха и докъм Авиньонския плен (значи откъм 930 до 1306) Рим обикновено е под контрола на папите, които в този период упражняват в най-голяма степен онази наднационална власт, която често бива наричана "папоцезаризъм" (но която също не е безпроблемна). Повтарям, тази наднационална власт не се отнася до самия град и района му. Папските владения са обект на феодални войни, права и преразпределения като цялата останала част от Западна Европа. Спецификите на самата Италия в края на периода добавят и нарастващото самоуправление на отделните градски комуни, които в редица случаи прерастват от комуни в пълноправни синьории, така че се налага папите да преутвърждават властта си в отделните общини на Лацио и Романя със сила и чрез прословутия "непотизъм". Непотизмът е механизмът на управление на Държавите на Светия престол и след края на Авиньонския плен. Това е системата, при която обикновено роднините на живия понтифик управляват синьориите в непосредствена близост до Рим. Тя е естествено нестабилна, защото при относително честата смяна на папите новият първосвещеник често се вижда принуден да влиза в сложни взаимоотношения с управляващите роднини на своя предшественик - или да воюва с тях. Много често за римските папи е било по-лесно да отлъчат някой могъщ, но далечен крал отколкото някой оперетен, но добре укрепил се управител на замък на един път от Рим... Та така. Внимавайте с тези термини "папоцезаризъм" и "цезаропапизъм". Те произлизат може би от протестантска среда в XVIII в. (тоест носят заряд, който е бил непознат на Средновековието) и са популяризирани едва от модерния социолог Макс Вебер, а той (също като римския папа) не е непогрешим и носи със себе си една типична за епохата си малко прекалена самоувереност. Двата предполагаеми модела на управление не са в основата на Схизмата от 1054 г. Първо - защото "цезаропапизмът" не е безпроблемен в самата Византия (в по-ранни периоди много византийски духовници са заставали на страната на римските папи против собствените си императори като най-типичният пример е популярният църковен отец - св. Максим Изповедник) и второ - защото "папоцезаризмът" също не е безпроблемен в Западна Европа (където кралете доста често сами назначават епископи, свалят архиепископи и не се съобразяват безпрекословно с папския авторитет... докато самите папи често са заети да се боричкат със собствените си управители на замъци около Рим). Пак повтарям - Схизмата от 1054 нито е първата, нито дори е последната между Рим и Константинопол. Бягайте от клишетата, четете разнообразна литература, търсете самите извори и не се предоверявайте на едрите обобщения.
-
Дагрон го поставя в кавички. Я виж корицата: Колкото до формулите - хубаво. Прави си ти домашна "наука" по тоя начин.
-
Във Византия положението на императора спрямо Църквата е изменчиво, непостоянно и несигурно. Направо проблематично. Ролята на Църквата спрямо държавата се изменя с времето. Това е мнението на най-влиятелните византолози, изградено върху огромен масив извори. Не може да се наложи ей така една формула.
-
Това материалче е научно-популярничко. Все едно да ме насочваш към Уикипедията. Иначе в постинг 33 по темата, тоест малко по-горе на втора страница има по-сериозна храна
-
Алва, хубаво е, че си впечатлен от едно наистина голямо име, но човек не може цял живот на един Тойнби да лежи, че и да го прилага във всеки разговор. Да, визията му е цялостна. Но, уви, почива на предпоставки, които много специалисти - и най-вече много извори - разкриват като неточни. "Изследване на историята" е много интересно, но е остаряло. По-горе посочих някои примери за неща, които човек трябва да препрочете, ако има сериозен интерес към темата. Конкретно за византийската политическа теория (която освен всичко друго не е статична, а еволюира) предпочитам да се доверя на Караянопулос, Дагрон и Браун. Те са специалисти, работят с извори. Пък и сам съм попрочел по нещо от византийските автори. Като си говорим за Схизмата обаче, византийските автори и византологията са по-важни за западната част от континента, ние тези неща си ги знаем. За нас тук е по-интересно да се сдобием с някаква представа за западните реакции от XI в. и нататък. Всъщност самата Схизма е смятана за особено важна главно на изток. Католиците почти не й обръщат внимание. Изключително интересно е с колко добро чувство пише за гръцките богослови например Анселм от Хавелберг (не е онзи от Кентърбъри).
-
Ти правиш от православието нещо като конфуцианство. ОК, имаш си представата, но тя силно противоречи на средновековните реалности. Както и да е, да се върнем на Схизмата. Византия е само едната страна по проблема.
-
Ами не, Църквата в никакъв случай не може да бъде наречена "държавна" от нито един византийски автор, бил той чиновник, монах, император или какъвто и да е Именно това е модерна представа. "Държавна Църква" за всеки византиец би звучало абсурдно, вероятно дори не би разбрал израза (както не би разбрал и "цезаропапизъм"). Приписваме на ромеите разни неща, които са им практически непознати. Или пък които им изглеждат чудовищни. И да, няма начин власт в Църквата да има някой, който не е богослов - това е доста значима особеност на православното изповедание. Само човек, който изобщо не познава православието, може да каже, че било нямало значение дали императорът е богослов или не. Има огромно значение, че не е.
-
Караме-вараме, до Византия се докараме. И Схизмата от 1054 г., и останалите средновековни феномени, пък и историята на християнството изобщо не се въртят само около Византия. Да, разбира се, тя е един от основните фактори, но не единствен. Има и Папство, има и поместни църковни организации, има и богослови от най-различен род и калибър, има и Западна империя и . т. н. Колкото до клишетата за "цезаропапизма" и за изключителната роля на императора в духовната сфера, там препоръчвам "Тялото и обществото" на Питър Браун и житията на светци, писани от патриарх Евтимий (особено на св. Йоан Поливотски), за да се види до каква степен всъщност parrhesia или дързостта на духовниците пред императора е задължителна за истинските духовни пастири във византийската империя и византийския ареал. Светецът винаги е дързък пред царя и цар, който прекалено много настоява на правата си във верската сфера, лесно се оказва просто тиран, заклеймен от църковните служители. Същото си личи и в целия живот и творчество на огромни православно-византийски авторитети като св. Йоан Дамаскин и св. Григорий Палама. Примерите за борба между светските и духовните власти във Византия са страшно много и не могат да бъдат просто пренебрегвани в името на една недотам вярна формула, каквато е "цезаропапизмът". Също "Императорът и свещеникът" на Жилбер Дагрон, едно чудесно и много ясно изследване на цялата проблематичност около императорското квазисвещенство. Там примерите от изворите са изведени до доста добра теоретична схема и концепцията за "цезаропапизма" е показана в частичната си нищета. Отделно и "Политическата теория на византийците" от Янис Караянопулос говори много ясно за промяната на ролята на Църквата в късновизантийската политика и натежаването на патриаршеската институция над императорската. Накрая - тук из форума и аз имам качен файл за религиозните претенции на западните императори през Средновековието. Те всъщност никак не са слаби, нищо, че обикновено се сещаме само за горкия Хайнрих пред Каноса (което говори повече за силата на една представа отколкото за средновековната динамика на процесите). Традиционното противопоставяне на "западен папоцезаризъм" и "източен цезаропапизъм" си е модерна идея, те нямат достатъчно общо с доста по-разнообразната средновековна политическа реалност. Нито западните папи са с изцяло безспорен авторитет, нито византийските императори са всьо и вся в богословието. Всъщност определено не са.
-
Лично на мен Схизмата от 1054 отдавна е престанала да ми е особено любопитна. Тя не е нито първата, нито дори е схващана като особено различна от по-старите схизми тогава, когато се е разразила. Догматическите й основания и политическите им употреби са само върхът на айсберга. А и дори не е последната, окончателна схизма между гръко-православната и римо-католическата общност. Поне от VIII в. започват да се забелязват сериозни разлики между двете общности. Но и поне до XVI в. има и сериозни прилики. Схизмата, тоест роенето на християнските общности е и богословски, и политически, и дори етнически феномен. Схизмата е естествено състояние на християнството. Източните Църкви имат своите вътрешни схизми. Католицизмът има своите. Протестантството се рои. Ислямът и мормонството (а може би и средновековното богомилство-катарство) са естествен завършек в нови религиозни форми на постоянното християнско безпокойство. Или страничен продукт на християнството. Та дори и ислямът има своите схизми.
-
Изглежда, че и 2012 ще бъде силна за "Изток-запад"
- 1 мнение
-
- 1
-
-
Мерси, Табов, това е интересно
-
Титлата "Велички" още се ползва при ръкополагането на епископи в БПЦ. Градът Белица или Велица трябва да е някъде из Македония, относително близо до областта Кутмичевица, до по-голямата област Котокия (от която Кутмичевица е само част), до Охрид и Девол. И съвсем близо до друго градче, наречено Дрембица. Селищните имена в Македония, Албания и македонската част от съвременна Гърция може би могат да помогнат за установяване на местата. Включително имената на села и махали са интересни. Възможно ли е "Велица" да отговаря на днешния Велес?
-
Оправих малко заглавието