glishev

По-рано пуснах темата за най-възхитителните томове медиевистика, издадена у нас. Тук ще добавя две изследвания за XVI столетие, които носят не по-малко удоволствие, а може би са и още по-обогатяващи. За съжаление книгите са рядкост, на практика неоткриваеми извън големите библиотеки. Фернан Бродел, "Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II" Енциклопедия на търговията, климатите, заливчетата, данъците, пиратството, подкупите, товарителниците и пристанищните кръчми в епохата на битката при Лепанто. От Кайро до Валенсия - в тази книга нищо не остава скрито. Вътрешната история, отдалечаваща се от морето, както и кипежът по бреговете са тема на това сладкодумно, богато и поглъщащо изследване. Авторът започва работа още в немски лагер през Втората световна, цитира индекси и библиография по памет, оцелява и довършва в края на четиридесетте години. Драматична по начина на съставянето си и епична по своя размах, "Средиземно море" е Библия на икономическата, битовата и културната история. Пред нас е бавният механизъм на историята със своите зъбчати колела. Тезите на автора са фундаментални, прости в своето величие. Човек се променя, четейки. Вдъхновяваща книга, която ни кара да разберем собствените си семейни истории на един величествен фон от планини, реки, заливи и климатични промени. За съжаление книгата е практически неоткриваема - точно както и продължението й: "Игрите на размяната". Натали Зимън Дейвис, "Белетристика в архивите" Разкази и разказвачи в писмата за помилване от френското кралство през XVI в. През петнайсети и шестнайсети век във Франция, Бургундия и Навара се създават няколко големи сборника с битови новели: "Сто новели", "Сто нови новели" (поне две книги с това заглавие) и "Хептамерон". Голяма част от тези истории се основават на писмата за помилване, съставени от кралски нотариуси по молба на различни престъпници и затворници. В тях се съдържат вече не куртоазни клишета, а гласове от ежедневието. Истории за щастие и мъка, за сексуални афери, домашни скандали, бедност и охолство. Авторката проследява начина на създаване на литература от тези понякога натъжаващи разкази, първоначално предназначени да умилостивят съдиите в името на кралското милосърдие. И между другото читателят не само се докосва до криминалната страна на късното Средновековие и ранното Ново време, но бива и трогнат от човешките съдби, докоснат от страха и надеждата на реални личности... та дори и научава нещичко за правораздаването във Франция от времето на Луи XII, Франсоа I и Анри Велики. Прекрасен куриоз на нашия книжен пазар.

Мога само да ги препоръчам, това са книги, от които човек остава очарован. Всъщност когато мога ще пусна по някоя и друга дума за още някои любими автори и текстове.

Хуманитарните науки са И забавление. Четенето на философия, антропология и особено на история може да донесе огромно удоволствие. Разбира се, за да става така трябва да се четат достатъчно добре написани книги, в които плътността на тезата, убедителността и занимателността на примерите се допълват с добрия стил, тоест с композицията и ритъма на изследването. Една добре написана книга, пълна с показателни примери обикновено е по-успешна и по-запомняща се от някое скучно съчинение, в което ужасяващата пустота на безтезисността или на абсурдната теза се допълва с нечетивна наукообразност. Особено Средновековието с неговите привлекателни персонажи и разнообразни нрави дава възможност за създаването на невероятно изтънчени изследвания, едновременно полезни и вълнуващи. Политическа история, културна история или история на ежедневието - за ерудиран и ловък автор е възможно да покажетези области на познанието като прекрасна игра на стъклени перли, доказвайки тезата си и едновременно с това представяйки я като елегантна поредица от предположения, примери и аргументи, разнообразени с парадокси и анекдоти. Всичко това не вреди на научността, дори напротив. В края на краищата има един прочут пример за преподавателя, който тръснал на катедрата "Името на Розата" с думите: - Колеги, това е просто роман, но не мога да преподам за Средновековието нищо, което да не се намира вътре. Историята сама по себе си е роман, в който политиката, войната, изкуствата, суеверията и битът са отделни глави. И добрата медиевистика винаги напомня този факт. Тук ще припомня няколко класически заглавия, чието четене е направило разбирането ни за епохата по-задълбочено, а заедно с това е увеличило и радостта ни от четенето на старинните извори. Всичко това може (с повече или по-малко трудности) да се намери на български език. Бих се радвал, ако всичко, което със сигурност съм пропуснал, бъде добавено в темата. --------- Доминик Бартелеми, "Рицарството. От антична Германия до Франция през ХІІ век" От варварската комитатна дружина през гнева на Роланд до изтънчените условности на феодалната война и "случайните" жестокости на турнирното зрелище. Рицарството е най-средновековният феномен, вдъхновяващ и предизвикващ усмивки. Едно задълбочено изследване на различните рицарства - примитивната лоялност на каролингския воин, свирепостта на тамплиера, куртоазността на влюбения, пресметливостта на турнирния "професионалист". Не само хрониките, но и рицарските романи, епическите песни, монашеските хули и народните песни влизат в обхвата на изследването. В крайна сметка рицарите не са само това, което са - те са и това, което е останало запомнено за тях. Цочо Бояджиев, "Нощта през Средновековието" и "Ренесансът на ХІІ век. Природата и човекът" Два примера за онова, което проф. Бояджиев нарича "културна антропология". "Нощта..." е обширен поглед върху суеверията и страховете на учени монаси и неуки селяци за мрака и населяващите го същества. Изворовият материал е огромен и остроумно подреден, самата книга е колкото изследване, толкова и антология с анекдоти от екземпла, жития, проповеди, приказки, хроники и романи. "Ренесансът..." (написан първоначално като предговор към "Пет средновековни трактата", но превърнал се в самостоятелна книга) изследва развитието на Шартърската школа, която излиза от теологията, за да стигне до своеобразна средновековна физика, повлияна най-вече от съчиненията на Аристотел. Двете книги показват две лица на западното Средновековие: изисканата строгост на манастирския интелектуализъм и буйната свобода на пълното със страхове средновековно въображение. Втората е относително трудно откриваема. Арон Гуревич, "Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство" Изследване на простонародните пластове в скандинавските саги и проповедите на Бертолд от Регенсбург. Написана в най-добрата традиция на Михаил Бахтин, книгата позволява да открием всичко онова, което може да ни убегне при четене набързо: народния смях, карнавалното преобръщане на стойностите, преплитането на взаимоизключващи се традиции, страховете, надеждите и общите места в произведения, които на пръв поглед нямат нито особено дълбок подтекст, нито пък връзка помежду си. Гуревич е едно от големите имена на университеите в Тарту и Ленинград, ученик на Бахтин и учител на познавачи на северната литература като Корсун, Тихомиров и Смирницкая. Човек започва да чете германо-скандинавското Средновековие с нови идеи, когато веднъж е бил преведен през темите му от водач като Гуревич. Жорж Дюби, "Времето на катедралите" и "Трите съсловия и въображаемият свят на феодализма" Първата книга разглежда появата на големите романски и готически храмове от високото Средновековие във Франция и Германия. Втората - политическия подтекст на учението за трите съсловия (духовенство, воини и трудещи се) във Франция от ХІ и ХІІ. И в двете Дюби разгръща цялата картина на епохата: религиозните движения, манастирските реформи, стремежа на бароните към "старинни свободи", борбите между епископи и рицарство, колебливия растеж на кралския авторитет и буйното благочестие, каращо еретиците да отричат света, а епископите и принцовете - да възхваляват Сътворението в стройни поеми от камък и строежи от думи. Ернст Канторовиц, "Двете тела на Краля" Изследване на средновековното политическо богословие. Авторът разглежда английската съдебна практика от ХІV-ХVІІ в., свързана с Короната като корпорация. Преплитането между юридически и религиозни концепции, между феодално, римско, обичайно и канонично право създава една квазиреалност на юридическите фикции, която понякога води до абсурди в съдебните формулировки, но и разкрива богатството на криволичещата мисъл в късното Средновековие. Трудът на Канторовиц си служи както с документи, така и с разнообразни свидетелства за популярното разбиране на кралската способност (или неспособност) за действия и на самия владетел не като личност, а като образ на висши сили, като въплъщение на Държавата - една антична абстракция, преоткрита в края на Средните векове. Георги Каприев, "Анселм от Кентърбъри. Светът на неговите идеи" и "Аргументът на Анселм" Двете книги са относително трудно откриваеми. Имат и по-ново издание в общ том. Преди "Византийската философия" проф. Каприев отделя години за изследването на Анселм от Кентърбъри и неговото философско наследство. Анселм е самоуверен привърженик на диалектиката и логиката в инак суеверния XI в. Прочут с двете си противоречиви богословски изобретения: онтологическото доказателство ("Бог по необходимост е онова, от което по-голямо не може да бъде мислено, а такова със сигурност съществува") и концепцията за кръстните мъки като необходимо удовлетворяване на Божията справедливост (енергично оспорвана в православния свят), Анселм е една от най-изпъкващите фигури в предсхоластиката. Едновременно последен представител на антикизирищата диалектика на пост-каролингския период, привърженик на Аристотел, Августин, Боеций и Ериугена, неосъзнато оспорващ Фредегизий от Тур, съвременник на Росцелин, предшественик на Абелар, Бонавентура и Тома Аквински, стоящ някак встрани от бъдещата Шартърска школа, но много популярен в Париж, по-късно оспорван от Кант. Особено "Светът на неговите идеи" може да изкуши всекиго към по-задълбочен поглед върху философията, теологията, диалектиката и дори "физиката" на бенедиктинските школи. Ервин Панофски, "Готическата архитектура и схоластиката" Лекция, прераснала в книга. Панофски, както и Канторовиц, е от онези европейски медиевисти, които намират добър прием отвъд океана в годините на и след Втората световна война. Американските университети ги приемат с отворени обятия. Панофски намира близост между вдъхновението на "магистрите по камъните", тоест архитектите на готическите храмове, епископите-поръчители и авторите на богословските трактати от епохата на голямото строителство. Схоластиката е катедрала от думи; храмът е трактат от камък. Сложна композиция, математически ритъм, огромна форма с объркващо разчленени дялове и дълбок символизъм залягат и в двете. Целта е разбиране на Бога, намиране на място за човека, осъзнаване на размерите, пропорциите и предназначението на цялото Мироздание. Резултатът е величествен, едновременно възвисяващ и смиряващ. Реторически украшения и усмихнати статуи с архаична хубост довършват двата типа градеж; или може би трябва да казваме - двойния тип градеж? Йохан Хьойзинха, "Залезът на Средновековието" Авторът на "Homo ludens" предлага драматична картина на бургундския и нидерландски ХV век. "Оловните отблясъци" на страха от смъртта според него белязват епохата. Дошъл е краят на цял един свят. Но сякаш самото богатство на примерите, които той вади с блестяща начетеност, го опровергават. Стремеж към прекрасен живот; литература на радостта; щастливо съжителство между буржоазия и аристокрация; Бургундия е невероятното място, където Ренесансът среща Средновековието, рицарството се сблъсква с женичките на търговците и това поражда безкрайната клоунада на Стоте нови новели. Бургундия и Холандия заедно просъществуват в относителен мир и несъмнено благоденствие, в благочестието на devotio moderna, в блясъка на херцогския двор и двойната закъсняла мечта по куртоазност и живот, близък до невинната природа.

Домарадски беше поляк, Бог да го прости. Полските археолози обичат да копаят в България - хем им е по-евтино от Гърция и Италия, хем има Античност, хем има и по нещо за келтите, които живо вълнуват полските патриоти.

Така си е, все пак са варвари. Във втори век, когато галите тепърва почват да се обособяват от келтската маса и да усядат, Рим вече започва да гради империя в Средиземноморието...

Е, Лорде, те и римляните добре знаят колко ожесточена може да е една гражданска война.

КГ, не се излагай, Виан е чудесен поет, прекрасен шегаджия и отличен автор на лека прозица

Галите в навечерието на римското завоевание вече имат разнообразни кантонални/племенни управления - начело на даден кантон или племе стои съвет, другаде - изборен магистрат, а на трето място - крал. Групи от кантони или племена образуват относително устойчиви съюзи, понякога с десетки по-малки политически участници. Освен това повечето племена са напълно уседнали и йерархизирани. На този фон политическото развитие на германите е много примитивно. Но в първи век преди Христа Галия от Рейн до Пиринеите вече е доста напредничава и вероятно под известно влияние на гръцката и римската политическа култура. Римската провинция около Нарбон, а преди нея - гръцки колонии като Ница и Марсилия, та дори и по-старото влияние на гърци и финикийци, дошло в Галия през посредничеството на испанските племена носят обогатяващо политическите борби влияние. Освен това античните извори разпознават друидската институция като фактор, обединяващ племената в една голяма културна и религиозна общност, която се превръща едва ли не в нация под натиска на външните обстоятелства - тогава, когато римската власт доказва враждебността си към друидите. Цезар говори за "царе", "държави", "магистрати", "градове" и "родина" на галските племена и съюзи. Налага му се да прави политика с тях, при това понякога доста внимателно. Дори победата не му позволява да премахне отведнъж институциите на галските племена. На галските военачалници се налага да държат речи и то не по тукикидовски. Фигури като Оргеторикс и особено Верцингеторикс напомнят по значението си за Галия например Перикъл или Епаминонд за Гърция. Това са политически мъже, които се опитват да излязат над тесните рамки на кантоналните борби за власт и да се превърнат дори не точно в монарси, а по-скоро в хегемони на мрежа от взаимозависими големи съюзи. Отделни галски кантони, племена и градове секат собствени монети, имитации на гръцки типове. А създаването на монетарница и стопанисването й изискват вече не само родова, а директно политическа организация. Галите са варвари, но не са диваци, особено в навечерието на римското завоевание. Същото се отнася и за испанците по време на Пуническите войни. Единствено римската експанзия попречва на създаването на напълно развита иберийска и галска цивилизация. В този смисъл Юлий Цивилис има на какво на стъпи - и то конкретно на политическото наследство на Белгийския съюз, за който говори и Цезар. Разбира се, във военното дело галите отстъпват много пред римляните. Но пък и галите, и германите се оказвайт крайно способни в усвояването на римските военни принципи. Батавите, разбира се, не са имали шансове за траен успех срещу римляните, но смятам, че дори дори да се беше запазил по-дълго, съюзът на Юлий Цивилис щеше да има по-скоро галски отколкото германски характер, както и опит за римска организация на военните работи. Не зная дали точно този съюз е замислен като държава или съюз от държави, но във всеки случай Галия вече е имала първите си стъпки в политическата организираност.

Не е тежък Чел съм "Сърцата", "Ще плюя върху вашите гробове" (не съм сигурен в българското заглавие, четох си го в оригинал) и "Пътеводител из Сен Жермен-де-пре". Смятам, че Виан е приятно лудичък или че по-скоро се прави на луд. Забавен е, не е тежък, симпатичен е и си пише каквато глупост му хрумне на мига. Свободен поток на съзнанието, особено в "Гробовете". Всичко се дължи на купонджийската нагласа на Виан и приятелчетата му от Латинския квартал

Вероятно си прав. Струва си да се отбележи, че римската администрация не налага автоматично край на старите племенни структури. Има период на овладяване на Галия и Британия (а вероятно и на други провинции), в който централната администрация съжителства - не без проблеми - със старата племенна аристокрация. Така че в рамките на провинциите от първи-втори век тук и там можем да срещнем крале и вождове с предримски произход и какви ли не претенции. В Горна и Долна Германия този етап така и не е надминат.

Пиши спокойно тук Виан е и чудесен прозаик, има налудничаво чувство за хумор.

Отново Юлии, тоест вероятно отново племенни крале. Затова към трети век кралете на галските племена са изчезнали и новите малки провинции вече не съответстват на племенните кантони. За сметка на това се засилва значението на кралете на германските съюзници. Римляните са принудени да си сътрудничат с тях. --- Инак фризите имат все по-нарастващо значение в мореплаването из Северно море и Ламанша, най-вече в III-ІV и VI-VIII в.

Но се прави често от разни идеологически позиции. Досадно е.

Това може би обяснява и защо батавите лека-полека слизат от историческата сцена, за да отстъпят място на франките и фризите в този район: конницата им не е просто най-боеспособната част от въоръжените им сили, тя е и племенна аристокрация и/или ядро на комитата, концентриран около владетеля. Ако си припомним съдбата на по-късни варварски народи, които изчезват от сцената след еднократно поражение, може би ще намерим нещо общо и със съдбата на батавите. Все пак римляните са се опитали да попълнят загубите на варварския си "буфер". Поздравления за темата. За мен въстанията на Юлий и Боадицея, както и епизодите с пиратските екипажи, пропуснати от Караузий са първите свидетелства за някаква политическа еволюция сред келтите и германите.

Не знаем дали Юлий Цивилис е имал римско гражданство, но това е доста вероятно предвид високото положение и римското му име (взето по името на негов патрон и може би първоначален армейски командир). Същото вероятно се отнася и за брат му Клавдий. Възможно е двамата да носят фамилните имена на императорската династия. За съжаление не знаем варварските имена на батавския водач и брат му - ако са били германски, те биха алитерирали с имената на предишен владетел, на рода или направо на племето им. Вероятно самият Юлий е крал на своето племе, което автоматично го прави не само главнокомандуващ на опълчението (и на комитатната дружина, ако си позволим да пренесем реалиите от пети век към първи), но и римски офицер в качеството му на съюзнически цар. Батавите са от тези племена, които не можем еднозначно да причислим към германо- или келтскоезичните народи. Земите им се простират точно в граничните райони между двете езикови групи. Момзен се затруднява да даде сигурно определение на народностите в Белгийския съюз, сражавал се срещу Цезар: сред тях има и келти, и германи. Съюзните връзки и амбициите на Юлий Цивилис се простират и от двете страни на рейнското устие - например треверите са галско, а фризите (излизащи тук за първи път на историческата сцена) - германско племе. В този смисъл въстанието на батавите и съюзените с тях племена е един вид комбенация между някогашните планове на Верцингеторикс и Ариовист: опит да се създаде голям нов съюз на народностите от долното поречие на Рейн - келтски и германски - начело с краля на батавите и може би извън прякото политическо влияние на Рим. За Юлий не е било възможно да не нападне Ксантен; но дори и да се беше въздържал от подобно нападение, то за Веспасиан щеше да бъде невъзможно да не нападне Юлий. Фактът, че не знаем нищо за края на Цивилис, може би сочи, че той не е убит; поне не от самите римляни. Или поне не е публично екзекутиран. Римските автори не биха пропуснали да посочат наказанието за предател. Любопитно е, че е въстановен съюзът с батавите и тяхната военна повинност. Те не са наказан народ. Вероятно самият Веспасиан е бързал да приключи войната, а и предвид качествата на батавите е възможно римляните да са преценили, че една пълна победа би струвала прекалено скъпо на империята. Във всеки случай батавското въстание има голямо значение като епизод, който разкрива доста за особеностите на администрацията и командуването по рейнския лимес и показва, че отношенията, типични за по-късната епоха на Преселението си имат прецеденти още в първи век. Тук виждаме варварите едновременно като римски войници и като комитат. --------- Батавите са разположени в района, за който Цезар пише: "сред галите най-силни са белгите". В същия район (долното течение на Рейн) след векове ще се появят франките, новата свръхсила на Галия и Германия. Тези области контролират пътя към Британия и връзките между Германия и Галия. Пак там протича и един от етапите в търговията с кехлибар и калай. Това е и бъдещата Фландрия, забогатяваща по най-различни начини и предизвикваща войни. Изглежда, че Юлий Цивилис се опитва да поеме контрола над този регион, в който се зараждат властови възможности и стратегически проблеми. Батавското въстание започва да изглежда като репетиция на всички бъдещи фламандски войни, ако погледнем на района не като на периферия на Римската империя, а като на един вид център на Северозападна Европа.

Според мен темата не бива да се превръща в закъсняла и смешна борба на византофили и византофоби. Империята я няма от пет века и кусур, но нейната цивилизация трайно е повлияла на много народи, при това на различните - по различен начин. Хубаво е да видим къде какво византийско влияние откриваме (едно - в Сицилия, друго - в България, трето - в Грузия) и да се опитаме да оценим не толкова дали е "добро" или "лошо", защото това би бил някакъв абсурд, а само в кои сфери го е имало и до каква степен.

Всичко си е правилно, на Гугъл преводачката не се вярва. Иначе имаме друга тема за латински.

Браво! Както разбирам, това са бавни проучвания, които отнемат доста време. Други екипи на Антарктида се подготвят за същия опит над други езера, скрити под километри стар лед. "Добър момент да си антарктически изследовател" Не се съмнявам, че всичко ще бъде проучено и публикувано. Не очаквам някакви екзотични резултати, но това наистина може да е подготовка за евентуалните условия на небесни тела като Юпитеровия спътник Европа, да речем.

Нищо общо Предполагам, че на теб най-много ще ти хареса "Възвишение".

Ние навремето имахме такава тема. Там стана дума за влиянието на Византия върху ренесансовите процеси. Но тук е тема за княз Борис, отворил съм отделна тема за всякаквите там влияния на Византия върху средновековните народи и култури. Да говорим там. Моля, нека не спамим. Ресавски изрично беше помолил за това. Нямам време да местя постинги, просто се съобразете.

То някакви ранни контакти между ираноезични, германоезични и келтскоезични със сигурност е имало. И то може би на няколко исторически етапа: веднъж около разделението на езиковите групи, веднъж около Рейн в епохата между Марий и Цезар и после отново - при Великото преселение. В резултат идват един куп объркващи ни културни и езикови паралели.

Трябва някой по-грамотен от мен да го обясни. Аз съм с Уиндоус 7, Гугъл Хром и Уърд 2007 у дома - и го пиша без проблем. Но на работа съм с Уиндоус Виста, ИЕ7 и Уърд 2003. Тук не става.

Възможно е пътешественикът и скрипторът да са от различни епохи и между тях текстът да се е променил много. Ако съдя по българските преводи на Пу Сун-лин, Ган Бао и класическите поети, "хиляди ли" просто означава "много ли". Не знам не само за бамбука, но и за каталпите, коприната и ориза. Каталпата е декоративно азиатско дърво (днес в София има каталпи, първите са внесени може би по Фердинандово време, но в Античността по-вероятно ги е нямало в Европа). Коприната би могла да се отглежда в Римската империя само от Юстиниан Велики нататък, а дали оризът изобщо е бил познат на римляните - това е загадка за мен, но някак съм склонен да смятам, че не са го познавали. Вероятно китайският скриптор смесва Рим не само с Хиркания, но и с Иран, а може би и с някоя от индийските държави. Като знам, че китайската литература често представя завършени идеи на мястото на разпокъсаните факти, възможно е отглеждането на коприна и на "петте зърнени култури" да обозначава някаква чисто литературна китайска концепция за благоденствие. Впрочем, камили в Римската империя си е имало и не са били страшна екзотика. Колкото до огнедишащите римляни - дявол знае дали не става дума за някакво традиционно представяне на далечните западни народи като не-хора, като духове. Не е невъзможно и на китайския пътешественик наистина да му е направила впечатление някоя циркова трупа, която да му е напомнила за фокусите на мъдрите даоси у дома. Пътищата на китайската мисъл са неведоми за нас и тълкуването на текстовете им е удивително трудна задача. Всъщност китайците не наричат ли Рим с името Ан-нун или Ан-дун? Колкото до изборната власт, това би могло да отговаря както на републиканските реликти в управлението, така и на издигането на войнишки императори, особено ако наистина говорим за III в.

То зависи май от версията на текстовия редактор.

Той ти е и отговорил, няма нужда да "КРЕЩИШ". А иначе - през целия трети и четвърти век на императори, императорчета и претенденти просто им се налага да се бият из цялата империя. И често губят армии. Иначе въпросът е безмислен. Щом някой отива на война, то или е по необходимост, или е от суета. Трето положение няма. Хайде стига офф-топици. Обратно при темата за създаването на България. И, моля, не пускайте по два-три постинга последователно! Научете се най-сетне! Инак и на мен ми стана забавно това за най-богатите провинции.