Й. Табов

Във френско издание от 1772 г. (на латински и френски език) имаме също балакри, те са нови съюзници, а командирът им се казва Филаг (ил. 5 и 6). Така е и в английски издания. Ил. 5. Фрагмент от старо френско издание с текста на „Историята …” на Курций Руф[1] на латински език. [1] Histoire d’Alexandre Le Grand, par Quinte-Curce. Chez J. Barbou, A Paris, MDCCLXXII. p. 489.

В известното произведение на Курций Руф за подвизите на Александър Македонски, на няколко пъти се среща едно име, което на български е предадено така: Балакър. Откъсът, в който се разказва за разположението на войските на Александър Македонски в битката при Гавгамела, гласи следното: „И така, след като отвориха проходите на вала, заповяда войските да започнат да излизат. Същевременно подреждаше бойния ред. На десния фланг постави конниците от гвардията си. Началник им беше Клит. Към него прибави отряда на Филота и постави в негово разпореждане командирите на другите конни отряди. Най-накрая постави отряда на Мелеагър и след него фалангата. До нея разположи войниците с посребрените щитове. Началник им беше синът на Парменион – Никанор. В резерв постави войските на Кен и отрядите на орестите и линцестидците. Зад тях – Полиперконт и чуждестранните войници. Командирът на тази войска Аминта отсъствуваше. Командуваше ги синът на Балакър – Филип, неотдавна привлечен като съюзник. Това бяха войските на десния фланг.”[1] В цитирания откъс Балакър е баща на някой си Филип, който командвал чуждестранните войници. Обаче е, че в руския превод на Курций Руф, направен по ръкописи, ситуацията е доста по-различна: там името Balacri е преведено като етноним (име на народност!): „В помощните части стоеше с отряда си Кен, след него Орест и Линкест, и най-отзад Полиперкон, командир на чуждестранния отряд. Началник на тази войска беше Аминта. Фалек водеше балакрите, едва неотдавна приети за съюзници.” (ил. 4) Ил. 4. Фрагмент от руския превод на Курций Руф[2]. [1] Квинт Курций Руф. История на Александър Велики Македонски. Превела от латински Николина Бакърджиева. Военно издателство, София, 1985, стр. 84. [2] Квинт Курций Руф. История Александра Македонского. Москва, Издательство МГУ, 1993.

Аз вече писах, че около 2000 г. на много места книгите на ГЦ още бяха в бившите "секретни отдели" (в няколко от големите б-ки в Сф). Според вас книгите в такива отдели забранени ли са? Ами можело е да се гледат - след съответно разрешение...

И къде е бил заводът за цимент? В Тракия ли?

Да, забраната е много важна. Бях помолил за скан от списъка на публикациите на ГЦ в книгата на ПЧолов. Той е много важен. Защо? Прочетете уводните думи и точка първа от Постановлението с първия Списък, представен по-горе от колегата Йончев. От тях става ясно какви, от кого, как и т.н. мерки ще се предприемат по-нататък. Те са били доста, а техният резултат ще се види от списъка на публикациите на ГЦ в книгата на ПЧолов. Добавям и началото на това Постановление.

Хубава схема. От нея ясно се вижда, че няма тръби. Има само канали - на акведукт (мост) или в тунел. Според мен по-голямата част от такива водопроводи са били на акведукти.

А какво знаете за Балагер и "балагрите"? Статията я няма в мрежата, може да ви я изпратя по е-мейл.

Познавате ли статията Й. Табов. Кой е основал град Булгар? Български исторически четения 2019. Зов български. Андари, Варна, 2019. с. 177-190. Ако да - моля бъдете по-конкретен. Ако не - ще измислим нещо; подписал съм авторски права на издателите и ще ги спазвам в разумни граници.

Сега водопроводите, които докарват вода в градовете от далечни водохранилища, са от стоманени тръби, заровени в земята. В далечното минало водопроводите, които са докарвали вода в градовете от далечни водохранилища, са били акведукти – канали, издигнати на високи стълбове, така че да е много трудно да бъдат достигнати. Защото обикновени канали на нивото на терена (като напоителните) са много уязвими от замърсяване, случайно или нарочно, от диви зверове или хора. Затова водопровод за град като Константинопол от времето на Константин Велики е бил акведукт. Така е преценил и човекът, който е готвил за издаване ръкописа и е разделил гръцкия текст на отделни части и им е поставил латински заглавия. И така, логичният превод на думата aqueductis в заглавието е акведукт. За съжаление българският преводач се е опитал да шикалкави – писал е за тръби. Защо не е пояснил какви са били тези тръби – глинени, каменни, железни? И кой може да каже какво е искал да изрази с думите „от вътрешността на Тракия”? Кое е това място? Тъпи ли са били пловдивските жители, които като „тракийци” вероятно близо до „вътрешността на Тракия”, са строили скъпото и трудно за реализиране съоръжение акведукт, вместо да се възползват от тръбите, които според нашия преводач са им били буквално под ръка?

Тук ще покажа картите от известният атлас, коментиран по-горе, печатан през 1917 г. Албумът е правен от печатари, но кой е отговорен за информацията на картите в него? Не е ли според наложената тогава от Златарски (ако предпочитате – от Ягич и сие) визия за територията на БГ? Ако бях на мястото на Венизелос и колегите му, непременно щях да покажа тези карти – всички да ги видят. Само тези – те са на корицата; в албума има и етнографски карти, но те не са „информационен продукт” на Ягич и сие.

Ако след години отворят гроба на Ал. Батенберг, ще могат ли по костите да определят генетичните особености на българите? Дайте да видим най-напред какво следва от данните за гените на днешните народи. Ето ви и едно мнение на автор от Башкортостан за населението от региона на град Болгар.

Моля, цитирайте ги в темата за генетичните изследвания. Аз съм цитирал научни публикации.

За забраната на ГЦ - моля някой колега да сложи скан от данните за ГЦ в книгата на Чолов "Български историци", - тя има три издания, първото около 1981 г. Там ще видим какво е било достъпно за ГЦ и какво не. За генетиката - вижте данните за хаплогрупите у европейските народи на сайта ЕУПЕДИА. Сборът от процентите на европейските хаплогрупи у днешните българи е малко под 99 %. Българите са европейци - толкова, колкото и останалите европейски народи, по-европейци напр. от румънците. Публикации на гените на българите - без спекулации за стари кости, намерени някъде и обявени за "прабългарски" - съм цитирал в генетичната тема на този форум. Накрая ще сложа още един разказ за ролята, която е изиграла версията на Златарски в Ньай преди 100-тина години.

От последните научни данни се вижда, че Г. Ценов е прав в приписваната му „най-голяма грешка” – автохтонната теза за произхода на българите. Преди около 5 години академик А. Гълъбов писа за генетични данни, които опровергават официалните теории на българските историци за произхода на българите. Оттогава има доста описания на генетични резултати в същата посока. Цитирал съм в друга тема на този форум и книгите на Е. Делев от „Фемили трии ДНА”, а и мои публикации с колеги. Впрочем, липсата на „азиатски гени” у днешните българи се вижда от данните на Еупедия за хаплогрупите сред европейските народи. Резултатите от генетичните изследвания се признават като доказателства в съда … Но ако Г.Ц. е прав в основната си теза, а опонентите му не са прави – каква е причината? Според мен – в противоречивата информация от „изворите” и нейната деформация в публикуваните издания. Исках да дам един ясен пример – но виждам, че уводът към него е „цензуриран”. Е, това е положението – не само с ГЦ … Все пак ще добавя едно сведение от ГИБИ – за Константин Велики и прекарания от него водопровод от България … Каква еквилибристика на редакторите на БГ превод …

Преди години братовчед на майка ми, който е участвал в окупацията на Сърбия като член на българското военно контраразузнаване, ми разказваше любопитни детайли от онова време. Ангажиментът на българската армия е бил да охранява комуникациите – пътища и жп линии. Никой не се е натягал да се бие със сърби. Основните сражения са били между три вида сръбски части: на прогерманското местно управление, на „червените” и на „зелените” (прозападни) партизани. Немците също са били доста пасивни, но са плащали премии за убити партизани. Затова понякога след сражение между сръбски части някои български командири са прибирали тела на убити партизани и са ги представяли на немците и сръбската полиция, за да получат пари. Така са били документирани български убийства на партизани – макар че в тези случаи документите са били „с невярно съдържание”.

Колеги-историци са ми казвали, че най-старият запазен препис на Херодот е от около 1400 г. Това е в синхрон с писаното от Хунгер - без съмнение специалист от висока класа - за гръцките ръкописи от античността и византийското средновековие (че повечето са от 15-16 в., че са с подменени страници и други автори и т.н.) . цитирал съм го на този форум. По-нататък ще гледам да ви дам пример какво представляват "академичните" издания на изворите.

Не знам защо толкова обичате да искате "доказателства" - в диспут за история предпочитам доводи. За това, че ГЦ е гледал оригинални ръкописи, съм чувал от З. Даскалов и др.

Мисля, че е добре да се вземе предвид следното: в окупирана Сърбия е имало и два вида партизани: червени и зелени, които са се борили и едни с други, а и със сърбите от местната "профашистка" сръбска власт; убивали са се ... След войната също са избити много хора - за "сътрудничество с окупаторите". Всичко това е приписано на "окупаторите" - германци и българи. Даже жертвите на бомбардировките на Ниш от англичани и американци са в бройката на жертвите на окупаторите ... Колко са?

Като анализираме информацията, цитирана от ГЦ, трябва да имаме предвид нещо много важно: публикуваните текстове на стари автори не винаги са точни. Ето един откъс от моя публикация: В “Парижском кодексе 1712”' есть еще много интересных и важных деталей. И мы обратимся к некоторым из них. По мнению специалистов (Сюзюмова), текст писан рукой опытного писца. Его почерк устойчив, четок, сокращения отдельных слов обычные. Но все это никак не вяжется с орфографией, которая поражает исследователей рукописи. Один из них – Е. Миллер даже на основании этого считал писца неграмотным, неинтеллигентным и назвал рукопись “Авгиевой конюшней”, которую следует очистить при критическом издании текста. Чем рукопись вызвала такое отношение ученых? Среди “орфографических ляпсусов” в ней встречаем нечто весьма любопытное; Сюзюмов даже пишет, что оно “поражает”. Оказывается, писец путал порядок букв в словах, и получались слова с “измененным” смыслом! Действительно, ситуация непростая. Когда и в каких случаях можно быть действительно твердо уверенным, что “переставленные” (по мнению специалистов) буквы в слове являются следствием ошибки переписчика, или же именно так и с таким смыслом писал их автор текста? И если в “критическом издании” ошибки исправлены, то не является ли это манипуляцией, меняющей смысл дошедшего до нас старого текста? В связи с этим возникает и другая важная проблема. Такие рукописи переписывались неоднократно; по-видимому, каждый переписчик вносил подобные (или другие) ошибки. Насколько мог измениться при этом первоначальный текст? ………… Вся современная картина оценок и практических подходов извлечения информации из текстов дает основание прийти к следующим двум важным выводам, которые следует иметь в виду при работе с “критическими изданиями” старых нарративных текстов: 1. Во многих случаях даже добросовестно изготовленные списки отличаются от первоначальных рукописей, причем в отдельных деталях разница может быть существенной. 2. При подготовке современных научных изданий старых текстов специалисты меняют, иногда существенно, смысл текста. Удается ли им при этом “исправить” его – отдельный вопрос. В светлината на описаната ситуация е редно да се запитаме: отразяват ли изданията, ползвани от Златарски и Ягич, достатъчно точно съдържанието на ръкописите, гледани от ГЦ в оригинал?

На писаното за стари персийски сведения за Скития ще отговоря първо с една пародия: На географска карта от 17 век виждаме названието „Моравия” за област от Шотландия. Един колега, който е живял в Шотландия, ми обясни, че на местен диалект името на областта се произнася приблизително „Морев”. Е, тогава някой би могъл да твърди, че келти от Шотландия са основали Велика Моравия в днешна Чехия, че са владели и земи в днешна Сърбия и са нарекли една река Морава … (картата е от известния атлас на Блау). Други пък биха могли да ни обясняват, че армия от село Бутан е завладяла и основала държавата Бутан … Моето мнение за това какво е „скит” (според някои обяснения се е произнасяло „скют”). Означава голяма чаша, с която се е пиело вино (може би и други неща), и е била елемент на традиционни (и може би с религиозен оттенък) обичаи. Такъв обичай е известен от времето на „хан” (!?!) Крум, който пиел вино с голяма чаша от обкован череп; чаши от череп са правили и „печенезите” (наричани от византийците скити) – например случая със Светослав. Чаша на знамето са имали някои чешки хусити – „калишани” (от каликс).

Дали може да се приеме, че „сака” означава „Скития”? Съмнително е. Но това не влияе на проблема. „Скит” етноним ли е? Или означава нещо друго? Ето още едно мнение: Стефан Византийски: Σκυθαι, εθνος Θρακιον – „Скити – тракийско племе” (Стефан Византийски, Етника). Ще сложа и една парадоксална карта – авторът се е опитал да „впише” текста на Херодот в собствените си субективни представи. Все пак: от текста на Херодот личи, че по онова време е имало повече от една Скитии. Други автори са писали за „Азиатска Скития”. Така че с „географията” на Скития имаме сериозен проблем, и той е свързан с нашата история. Добре е да добавя, че например у някои стари автори „Танаис” е име на Дон, според други – на Дунав. Аналогичен проблем имаме с Кавказ: според мнение от времето на А. Комнина, това е била планина, която се простира от Тян Шан, през Каспийско море, където минава по дъното, след това през днешен Кавказ, през Ч. море и т.н., та до Пиринеите и Атлантическия океан. Но все пак за античните гръцки автори връзката на Скития с Добруджа е доминираща. Отношението в БГ към ГЦ и забраната му е много важен момент в нашата дискусия тук. Във връзка с него моля ако някой колега има под ръка книгата на П. Чолов „Български историци” – желателно е изданието от 1981 г. – да даде тук скан от писаното в нея за ГЦ. То ще ни даде представа за ситуацията.

Един от важните въпроси, повдигнат от ГЦ (засегнат е и в рецензията на Х. Филип) е за „скитите” и разположението на „Скития” От Енцикл. Британика: Scythian member of a nomadic people originally of Iranian stock who migrated from Central Asia to southern Russia in the 8th and 7th centuries Bc . Centred on what is now the Crimea, the Scythians founded a rich, powerful empire that survived for several centuries before succumbing to the Sarmatians during the 4th century BC to the 2nd century AD. Текст от Херодот: ἀπὸ Ἴστρου αὕτη ἤδη ἡ ἀρχαίη Σκυθίη ἐστί, πρὸς μεσαμβρίην τε καὶ νότον ἄνεμον κειμένη, μέχρι πόλιος καλεομένης Καρκινίτιδος. Превод на текста на Херодот: At once from the Ister begins this original land of Scythia, and it lies towards the midday and the South Wind, extending as far as the city called Carkinitis. (The History of Herodotus, English translation: G. C. Macaulay, (pub. Macmillan, London and NY) [1890]) Бълг. превод (П. Димитров): : „От Истър вече е крайбрежна Скития, разположена към юг, срещу южния вятър, чак до град, наречен Каркинитис.» Какво е пропуснал П.Д.? Че тази «Крайбрежна Скития» - една от «Скитиите» - е първоначалната, «оригиналната», «истинската». Другите са дубликати – нещо често срещано в античните ръкописи. Защо Британика фактически отхвърля Херодот?

Сега очаквам някой колега да покаже рецензия за монография на български историк в авторитетно международно издание. Изобщо апелирам да оценяваме научното признание на даден учен преди всичко по неговите публикации и т.н. Чакам примери с публикации на други български историци. Все пак този форум е за НАУКА. По-нататък ще напиша по-подробно за научната цензура по отношение на ГЦ.

Това беше 1 страница от рецензията. По-надолу е превод на началото. Рецензията е обективна, има и критични бележки. Рецензия от Ханс Филип, Берлин Ганчо Ценов, Произходът на българите и прародината на славяните Едно историко-филологическо изследване на историята на древните трако-илирийци, скити, готи, хуни, келти и т.н. Берлин 1930 г., Валтер дьо Грюитер & Kо. 358 стр. 22 (средата) Общоприето е българите да се считат за алтайски народ, вероятно родствен с хуните, тюрките и маджарите. Така например Kаспар Цойс предполага, че те са от тюркски произход, докато водещи изследователи и познавачи на балканските страни, като Шафарик и Иречек, а също и Томашек, защитават тезата, че българите били от финско-уралски произход. За тяхна прародина се приема планината Урал, а народностното им име се свързва с река Волга. Също така за напълно доказано се смята, че българите са преминали за първи път долния Дунав през 679 година, основали там княжество и се смесили с отдавна уседналите там славянски племена. Други български племена приели своята участ в Kавказ, на Волга и Kама, докато татарите сложили край на тази великобългарска държава, просъществувала от ІХ до ХІІІ век. Срещу всичко това застава д-р Ганчо Ценов, лектор в Берлинския университет, в своето обширно произведение “Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven” (“Произходът на българите и прародината на славяните”), издадено от дьо Грюитер и предвидено да излезе в два тома. Ценов изхожда от една много обстойна и задълбочена повторна проверка на писмените извори, които в действителност много от неговите предшественици изобщо не са могли да изследват. Той облекчава читателя, като отпечатва тези източници в оригинал към своите бележки. Тъй като те (източниците) не са лесно достъпни, читателите ще му бъдат благодарни и за това. От тези източници следва изводът, че наличието на българи южно от Дунав е установимо още около 350 г., тоест, че не са дошли от Волга едва през 679 г.; по-нататък, че тяхното присъствие в Илирия и Тракия е установимо преди славяните, дори преди хуните, тоест, че те не могат да бъдат нито тюрки или хуни, нито славяни. Ценов прави още заключението, че българите са потомци на древните трако-илирийци. От интерес ще е да бъдат посочени някои от тези свидетелства. В литературата скитите често се отъждествяват с българите, и тъй като по отношение на скитите без съмнение се мисли за жителите край Волга, българите се извеждат от скитите. Ценов показва, че значението на понятието скити се е колебаело още в древността, като в изворите на Херодот се е разбирало нещо съвсем друго, в сравнение да речем с Овидий, за когото мястото му на изгнание се е намирало в “Скития”. Скития за географите от времето на римските императори се е намирала повече на Дунава, отколкото на Дон или на Волга; във всеки случай от такива обяснения на историческото предание не могат да се правят етноложки заключения. В действителност аз не мога да се съглася с изложенията на Ценов, свързани с понятието “скити” и неговите превращения при античните автори, и мисля, че на него му липсва един по-дълбок поглед в съществото на тези въпроси на историческата география на древността. Но едно е сигурно, че между скитите на Херодот и тези на Страбон съществува голяма разлика. Терминът “Скития” все повече губи очертанията си и подобно на “Сарматия”, се превръща в означение на някои земи на Севера. Главите за скитите в Kавказ, за тяхното отношение към сарматите, кимерите и т.н. не мога да нарека успешни. Обширната литература по тези въпроси явно не е позната на Ценов. Но за неговата атака срещу “communis opinio” (общественото мнение, общоприетото мнение; бел. прев.) всичко това е от второстепенно значение. Във всеки случай Ценов съумява да се опре на едно известие, според което Бадуарий, пълководецът на Юстиниян I, събира своите войски в Скития и Мизия (περι την Σκυθιαν και Μυσιαν), тоест в границите на Римската империя, следователно южно от Дунав. Следва, че Скития се е намирала на долния Дунав и е била римска провинция (срв. картата на Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa: III. Die Völkerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von Diokletian bis Heraklius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Tajfalen aus Transdanuvien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd., 2. Abhandl. – Карл Патш, “Приноси към етнологията на Югоизточна Европа: ІІІ. Движението на народите по долния Дунав по времето от Диоклециан до Хераклий. І част. До изхода на готите и тайфалите от Трансданубия. Виена, 1928 г. – Академия на науките. Доклади от заседания, т. 208, 2 изложение ). Но Мизия и България са посочени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Но тъй като същото сведение се намира в хронографа от 354 година, който издаде Момсен, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в Тракия, то трябва да променя едно (свое) предишно мнение. Преди (Philipp, die histor.-geogr. Quellen in den etimologiae des Isidorus v. Sevilla, Band I, 25, Berlin, Weidmann, 1912 – Филип, “Историко-географските извори в етимологиите на Исидор Севилски”, том І, 25, Берлин, Вайдман, 1912 г.), тъй като бях приел за напълно доказано, че българите са се появили в Мизия едва през 679 г., аз смятах, че картата трябва да бъде отречена като дело на Св. Йероним, тъй като той е живял през ІV век. Сега Йероним и хронографът се

Рецензия: PHILOLOGISCHE WOCHENSCHRIFT Herausgegeben von F. POLAND Einundfünfzigster Jahrgang Leipzig, 1931 Verlag von O. R. Reisland № 10/11 (14.März 1931) Rezension von Hans Philipp, Berlin Gantscho Tzenoff, Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven Eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrako-Illyrer, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten usw., Berlin 1930, Walter de Gruyter u. Co. 358 S. 22M. Die Bulgaren gelten allgemein als ein altaisches Volk und sollen mit Hunnen, Türken und Magyaren verwandt sein. So nimmt Kaspar Zeuß türkische Abstammung an, während führende Forscher und Kenner der Balkanländer wie Schafarik und Jrecek, ebenso auch Tomaschek, den Satz verfechten, die Bulgaren seien finnisch-uralischer Herkunft. Als ihre Heimat gilt das Uralgebirge, ihr Name wird mit der Wolga in Zusammenhang gebracht. Ebenso gilt es als völlig erwiesen, daß die Bulgaren zuerst 679 die untere Donau überschritten, dort ein Fürstentum gegründet und sich mit den daselbst seit langem ansässigen Slavenstämmen vermischt hätten. Andere Stämme der Bulgaren erlebten ihr Schicksal am Kaukasus, an der Wolga und Kama, bis die Tataren diesem großbulgarischen Reich, das vom 9. – 13 Jahrh. bestand, ein Ende bereiteten. Gegen all das wendet sich Dr. Gantscho Tzenoff, Lektor an der Univ. Berlin, in seinem bei de Gruyter erschienenen umfangreichen und auf zwei Bände berechneten Werk „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“. Tzenoff geht von einer sehr eingehenden Nachprüfung der literarischen Quellen aus, die viele seiner Vorgänger in der Tat kaum nachgeprüft haben können. Er macht es dem Leser bequem, indem er diese Quellen im Originaltext in den Anmerkungen abdruckt. Da sie nicht gerade bequem einzusehen sind, wird man ihm dafür auch sonst dankbar sein. Aus diesen Quellen ergibt sich, daß die Bulgaren südlich der Donau bereits um 350 nachweisbar sind, also nicht erst 679 von der Wolga gekommen sind; daß sie ferner vor den Slaven, ja vor den Hunnen in Illyrien und Thrakien nachweisbar sind, also weder Türken, Hunnen noch Slaven sein können. Tzenoff macht ferner den Schluß, die Bulgaren sind Nachkommen der alten Thrako-Illyrer. Es interessiert, einige dieser Belege zu nennen. Es werden in der Literatur öfters Skythen und Bulgaren miteinander identifiziert und, da man bei den Skythen gern an die Wolgabewohner denkt, die Bulgaren von den Skythen ableitet. Tzenoff zeigt, daß der Begriff Skythien bereits im Altertum geschwankt hat, indem die Quellen Herodots darunter etwas anderes verstanden als etwa Ovid, für den sein Verbannungsort Tomi in „Skythien“ lag. Das Skythien der Geographen der Kaiserzeit lag mehr an der Donau als Don und Wolga; jedenfalls lassen sich aus solchen Bemerkungen der Tradition keine ethnologischen Schlüsse ziehen. Ich kann freilich den Ausführungen Tzenoffs über den Begriff und die Wandlung „Skythen“ bei den Schriftstellern des Altertums nicht folgen, ich glaube, dafür fehlt ihm der tiefere Einblick in das Wesen solcher Fragen der historischen Geographie des Altertums. Aber es steht fest, daß zwischen den Skythen Herodots und Strabons ein großer Unterschied ist. Immer mehr verwischt sich der Begriff Skythien und wird, ähnlich wie Sarmatien, zur Bezeichnung gewisser Länder des Nordens. Die Kapitel über die Skythen am Kaukasus, ihr Verhältnis zu den Sarmaten, Kimmeriern usw. kann ich nicht als gelungen bezeichnen. Die umfangreiche Literatur über diese Fragen ist Tzenoff anscheinend unbekannt. Aber all das kommt erst in zweiter Linie für seinen Angriff gegen die communis opinio in Frage. Jedenfalls vermag sich Tzenoff auf eine Nachricht zu stützen, wonach Baduarios, der Feldherr Justinians I., seine Truppen περι την Σκυθιαν και Μυσιαν sammelt, also im Bereich des römischen Imperiums, also südlich der Donau. Skythien lag also neben Mösien an der unteren Donau und war römische Provinz (vgl. da zu die Karte von Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa: III. Die Völkerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von Diokletian bis Heraklius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Taifalen aus Transdanuvien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd., 2. Abhdlg.). Mösien und Bulgarien nennt aber auch die Karte des heiligen Hieronymus, im 4. Jahrh., als eine Einheit nebeneinander: „Mesia hec et Vulgaria“. Da sich eine gleiche Nachricht bei dem Chronographen vom Jahre 354, den Mommsen herausgegeben hat, findet, wo die Ziezi ex quo Vulgares in Thrakien angesetzt sind, so muß ich eine frühere Meinung ändern. Ich hatte früher (Philipp, die histor.-geogr. Quellen in den etymologiae des Isidorus v. Sevilla, Band I, 25, Berlin, Weidmann, 1912) geglaubt, weil es mir als völlig erwiesen galt, daß die Bulgaren erst 679 in Mösien erschienen seien, die Karte dem heiligen Hieronymus absprechen zu müssen, da dieser im 4. Jahrh. gelebt