Й. Табов

запазили са се, защото не са от п.н.е. Който ги е датирал, е направил очевидна грешка.

Чели ли сте какво пише по "Македонския въпрос" в последните издания на Енц. Брит.? В старото издание от 1911 г. има други неща ...

Тази тема я обсъждаме доста, и това е показателно. Сега искам да отбележа нещо важно: няма друг български историк, който да е бил охулван така яростно, така злобно, чиито трудове да са били така унищожавани,...Защо това е така? Преди около 15 г. беше публикувана една брошура за Г. Ценов, която подтикна един от добросъвестните български историци да я критикува публично, на страниците на сп. Исторически преглед. Той се беше доверил на професионалните историци .... Имам чувството, че и сега някои колеги тук повтарят неговата грешка. Ще ви предложа моя отговор, публикуван в И. преглед. ???? За съжаление като че ли сега не може да се добавят текстови файлове - по-рано можеше. ??? Налага се да опитам да вкарам директно текста. Събуденият дух През последните няколко години забравеното име на българския учен от първата половина на ХХ век Ганчо Ценов все повече привлича вниманието на нашата интелигенция. Преиздадени бяха негови книги, излезе и отделна брошура, посветена на научните му перипетии. Кой е Ганчо Ценов? Без съмнение една оспорвана личност: - за опонентите му – несъстоял се историк, чиито произведения са без научна стойност; - за почитателите му – един от най-крупните български учени, с докторат от Берлинския университет, с пет книги, издадени в чужбина, от тях две монографии в едно от най-престижните европейски издателства “Walter de Gruyter”… Каква е точно истината за творчеството и произведенията на Ганчо Ценов? Отговор на този въпрос се е опитал да даде Николай Проданов в рецензията си – публикувана в бр. 5-6/2002 г. на сп. “Исторически преглед” – за брошурата “Възкръсващата история на д-р Ганчо Ценов” с автори Й. Табов и Кл. Василев. Всъщност названието “рецензия” е подвеждащо. Още в самото начало Н. Проданов определя целите, които си поставя, по друг начин. Според него групичка историци-дилетанти е започнала “кръстоносен поход” срещу “професионалната българска историческа наука”; идейна опора на тези аматьори е не друг, а починалият преди повече от 50 г. Ганчо Ценов! За да спаси науката от тази напаст, Н. Проданов заема позата на “рицар-защитник” на “професионалните историци”. Може би не всички историци биха пожелали Н. Проданов да ги защитава. Но все пак трябва да се съобразим с факта, че, публикувайки статията му в свое издание, Институтът за история на БАН фактически го легитимира в поетата от него роля. И така, за спасението на историческата наука, или поне на честта на пагона на “професионалните историци”, Н. Проданов се захваща с основния враг – Ганчо Ценов, а съвременните “историци-дилетанти” са нещо като фон за основната полемика. Първият удар е срещу докторската дисертация на Ганчо Ценов. Както ще стане ясно, той не е избран случайно. Подготовката за него е била направена още отдавна, преди много години, от други хора. Но Н. Проданов е подценил предупрежденията, отправени в рецензираната от него брошура, че сведенията за Ганчо Ценов в “българските му досиета” (включително и в устните спомени на личните му врагове) са манипулирани, и черпи с пълни шепи сведения от тях. С категоричния начин, по който го прави, той поема върху себе си и част от вината за техните деформации и фалшификации. И така, на почти цяла страница Н. Проданов се занимава с детайли около дисертацията на Г. Ценов, за да докаже, че това фактически е един мизерен труд без стойност, при това не по история. По онова време, пише Н. Проданов, в Западна Европа много университети са раздавали докторати без покритие. Такъв бил и случаят с Г. Ценов. Така фактически Берлинският университет, където Ценов е получил доктората си, е причислен към “лошите университети” – нещо, което буди учудване и на което очевидно няма кой да повярва, защото и тогава, както и сега, Берлинският университет е имал славата на едно от “най-строгите” и взискателни учебни заведения. Затова Н. Проданов полага усилия да аргументира твърдението си. Тук той вади един от основните си козове, за който даже използва препинателния знак (!): дисертацията на Ценов била само 35 страници. Не е за вярване! Такова нещо е невъзможно! – ще си каже критичният читател на тези редове. Но да се върнем към разсъжденията на Н. Проданов. Без да е не само чел, но дори според собствените му думи без даже да е виждал дисертацията, той твърди, че в нея няма съществен научен принос. Такъв не можело да има в един толкова кратък труд, а публикуването му в отделна брошура не означавало нищо, защото такава била обичайната практика. Какви обаче са действителните факти? Първата публикация на част от дисертацията на Ценов наистина е с обем около 35 страници[1] и наистина подобни брошури не са били рядкост. Тя обаче съдържа само ЧАСТ от дисертацията. Този факт е отбелязан изрично от издателя на гърба на титулната страница на изданието. Предлагаме на читателите факсимиле от текста, който разсейва всякакво съмнение и категорично опровергава данните от рецензията в “Исторически преглед”, защото първото изречение в него оповестява, че това е само част от целия представен труд. Пълен текст на разработката на Ганчо Ценов за запалването на Москва през 1812 г. от дисертацията му е отпечатана през 1900 г. като № 17 от авторитетната серия “Historische Studien” и е с обем 112 страници[2]. Освен това въпросната публикация на Г. Ценов е ПРЕИЗДАДЕНА през 1965 г.[3], доста след смъртта му, и това доказва не само научната й стойност, но и учудващата й актуалност цели 65 години след първата й поява. Макар че преиздаването е отбелязано в рецензираната от Н. Проданов брошура, той го е пропуснал и въпреки важността му то е останало скрито от редколегията и читателите на “Исторически преглед”. И така, изясняването на горните подробности води до извода, че дисертацията на Г. Ценов заслужава висока оценка (всъщност колко от дисертациите на българските историци са издадени повторно, и то в издателство от ранга на Краус?), а атаката срещу нея е необективна и построена върху неверни твърдения. Понеже техният генезис е възлов елемент в цялостната кампания срещу него и заслужава особено внимание, ще се върнем към този проблем малко по-късно. Тъй като се стреми да ни убеди, че Г. Ценов не е “истински” учен, Н. Проданов атакува и публикациите му. За тази цел той ни поднася общи разсъждения как всеки, който плати на някое издателство (включително и на най-престижните!), може да издаде “каквото си писание иска”. Всъщност престижните издателства са престижни именно защото не издават каквото и да е; и ако се случи по погрешка да напечатат слабо произведение, те не биха издали втори път същия автор. В случая с Г. Ценов става дума за едно от най-реномираните европейски издателства по онова време - Walter De Gruyter & Co., затова Н. Проданов не случайно е “пропуснал” да спомене името му. С монография в него би се гордял всеки, затова двете издадени Ганчо-Ценови книги[4] (в 1930 и 1935 г.) са наистина забележително постижение. Те са достоен финал на изследователската му дейност, плод на която са различни статии, брошури, книги и монографии, като общо 5 от студиите и монографиите му са издадени на запад. Издаването на двете студии на Г. Ценов от Walter De Gruyter & Co. заслужава повече внимание. Още през 1924 г. това издателство пуска ново общонаучно списание “Minerva-Zeitschrift”. Още в първия му брой има статия от Г. Ценов[5]! Това говори за неговия авторитет като учен, защото обикновено в пилотния брой на започващо списание авторите са предварително поканени от редактора или редколегията учени с име, които да привлекат вниманието на читателите. Очевидно статията на Г. Ценов е била добре посрещната, и сътрудничеството му с Walter De Gruyter & Co. е продължило, за да се увенчае с обсъжданите две книги. И така, нападките на Н. Проданов към научните трудове на Г. Ценов са несъстоятелни. С осъзнаването на този факт цялата полемика около Г. Ценов достига своеобразен Рубикон. Ясно е, че трябва да се върнем малко назад и да се опитаме да осмислим отново предмета на спора. Една от основните тези на Н. Проданов е, че Ганчо Ценов не е “истински” учен и историк. Видяхме, че формално тя не издържа критика. Но може би в нея има рационално зърно? Може би Ценов е и учен, и историк, но сътвореното от него е незначително и той не може да се сравнява със съвременните му български историци – Златарски, Мутафчиев, Младенов, Ников? Защо такава позиция не задоволява Н. Проданов и съмишлениците му? Ако тезите на Ценов са слаби и “ненаучни”, не е ли достатъчно да ни посочат къде са слабостите им? Показателно е, че доводите на Ценов за българския произход на свв. Кирил и Методий и Кл. Охридски са посрещнати “на нож” от школата около Иречек и Ягич като проява на шовинизъм – тъкмо от онази школа, която априори е отреждала на българите само второстепенни роли в създаването и усъвършенстването на славянската писменост, а за “люлка” на тази писменост е считала Велика Моравия и нейното население. Защо днес българските историци приемат с такава лека ръка тенденциозните и политически мотивирани обвинения на кръга около Ягич към Ганчо Ценов? Защо папагалски повтарят оценки за трудове, които не са виждали? Защо подминават положителните отзиви? Какво са изобщо опитите да се подмени научния спор с оценки като “шовинизъм”, “ненаучни” и други подобни? И така, защо Н. Проданов (и други като него) не желаят да прочетем писаното от Ганчо Ценов и да разсъждаваме по всяка от тезите и по всеки от доводите му? Това е най-добрият начин да видим кои от тях са верни и кои не са, и да стигнем и до оценка на творчеството му, за да видим кое в него е ценно и кое не е. След тези разсъждения е време да се върнем към рецензията на Н. Проданов и към изложените в нея виждания за личностния конфликт между Г. Ценов и други водещи български историци от първата половина на ХХ в. – Златарски, Младенов, Ников. Вярно ли е представена картината на нападките, обидите, конкурсите? Няма смисъл тук да навлизаме в подробности. Те не могат да повлияят съществено на НАУЧНАТА оценка за творчеството на Ценов, Златарски, Младенов и Ников. Отправяните помежду им публични оскърбления са нещо, което не може да бъде одобрено. Но накрая именно Г. Ценов пред съда изразява съжаление за думите си и оттегля съдебния си иск, когато опонентът му оттегля оскърблението си. Подобни клюки не могат да имат стойност в спор за наука, защото едно твърдение е вярно или не независимо от характера на човека, който го е изказал. Те обаче показват атмосферата на неприязън и преследване, с която е бил посрещан и изпращан Ценов от колеги в България. Ярко свидетелство за нея е подигравателният прякор “studierten Querkopf” (т.е. “учен чукундур”), подхвърлен от чуждите слависти към Ганчо Ценов и използван като оръжие срещу него от някои български историци. Н. Проданов използва горните клюкарски истории за други цели, които съвсем не са невинни. С тях той цели да обоснове изложения от него “психологически портрет” на Г. Ценов. Ето думите му: “… постепенно Ценов формира в себе си комплекс за преследване. Той е неуравновесена и несигурна личност … Можем да определим Ценов като подчертано активно-враждебен индивид, чиято агресивност цели постигането на власт и контрол. Агресивността му се конкретизира в персонална озлобеност …” Позната фразеология! Вече сме позабравили клишетата от вида на “Не съм чел книгите на другаря Солженицин … той клевети … неговото злобно отношение …”. Забравили сме и внушаваните ни от пропагандата психологически портрети, които рисуват “врага” с лабилна психика и произтичаща от нея агресивност. Понеже подобни портрети не се правят за кого да е, следва да заключим, че някой е работил върху дискредитирането на Г. Ценов сериозно и професионално. Всъщност горният цитат за “психическите отклонения” на Г. Ценов е последното звено на атаката срещу него, а началното беше опитът за дискредитация на дисертацията му. Към тях се добавя и още едно звено – междинно: по някое време от българските библиотеки е изчезнала и брошурата, в която е отпечатана част от дисертацията, и броят от серията “Historische Studien”, в която е публикуван пълният й текст, въпреки че всички трудове на Г. Ценов в България са били под строг контрол в секретните фондове на няколко библиотеки. Логиката води към съвсем определен отговор: някой е организирал “изчезването” (вероятно унищожаването) на брошурата и дисертацията на Ценов. С това е изчезнала пречката в “досиетата” и справочниците дисертацията му да бъде пост фактум редуцирана до скромния обем от 35 страници и на тази база да бъде изградена убедителна легенда за “самозвания учен – историк” с лабилна психика и агресивен характер. Вероятно тази легенда (независимо дали горната версия за създаването й е вярна или не) е “преоткрил” и представил в “Исторически преглед” Н. Проданов. Той простодушно пише, че благоприятните за Г. Ценов отзиви от чужди учени са в “главно немски периодични издания от 30-те години, които липсват в България и е невъзможно сега да се направи справка.” Каква мила родна картинка: “нашите” доводи са налице, а на “чуждите” липсват в библиотеките – изпарили са се! Това навява тъжни мисли за манипулациите в информационната база на съвременната българска историческа наука. Начинът, по който още от самото начало на ХХ век започва своеобразна кампания срещу Ганчо Ценов, размахът и характерът й (с апогей забрана на трудовете и името му) съвсем не са следствие от “трудния му характер”. Той е работил по две ключови теми от българската история: произходът на българите и покръстването им, които са обект на фалшификации от много отдавна. През ХІХ и първата половина на ХХ век те са имали и особено политическо звучене и стойност. Затова възгледите му (а и изнесените от него “неудобни” данни) по тези теми са били дразнителят, който – образно казано – го е направил “studierten Querkopf”. Ако примерно Златарски или Младенов биха имали вместо него такива схващания, не той, а те щяха да бъдат представени като “studierten Querkopf”, независимо от характера си, и щяха да бъдат преследвани от водещата славистична школа с не по-малка ярост. Извън споровете за Ганчо Ценов рецензията на Н. Проданов (постановка на проблемите, тон на дискусията) буди и други достатъчно сериозни мисли. Трябва ли дебати като този за научното наследство на Ганчо Ценов да се схващат като “кръстоносен поход” срещу “професионалните историци”? Ще намерят ли сили “професионалните историци”, представяни от Н. Проданов, да свалят мнимия си ореол на “богоизбрани” и носители на абсолютната истина и да станат нормални учени, които за нормални научни проблеми могат да водят АКАДЕМИЧЕН научен спор с нужното уважение към опонентите си, без дискриминация по раса, пол, възраст, професия, без докачки за “честта на пагона”? Спор, в който важна е преди всичко научната истина? Йордан Табов Институт по математика и информатика – БАН Ул. “Акад. Г. Бончев” бл. 8 1113 София [1] Tzenoff G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? E. Ebering, Berlin, 1900. [2] Tzenoff G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Historische Studien No. 17. E. Ebering, Berlin, 1900. [3] Tzenoff G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Nachdr. d. Ausg. Berlin 1900. Kraus Reprint, Kraus, Waduz, 1965. [4] Tzehoff G. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. Walter De Gruyter & Co., Berlin (W 10) und Leipzig, 1930. Tzehoff G. Geschichte der Bulgaren und der anderen Sudslaven von der romischen Eroberung der Balkanhalbinsel an bis zum Ende des neunten Jahrhunderts. Walter De Gruyter & Co., Berlin -- Leipzig, 1935. [5] Tzenoff G. Das Wissenschaftliche Leben in Bulgarien. Minerva-Zeitschrift. Nachrichten fur die Gelehrte Welt. Erster Jahrgang (1924), Heft 1, pp. 13-15.

Трябва да се има пред вид и още вещо важно - трайността на железни предмети В ЗЕМЯТА. Там те доста бързо ерозират. Голяма част от шлемовете, отнесени от археолозите преди 13-14 век, не биха могли да бъдат от онова време - особенр.датираните преди Р.Хр. От тях биха могли да стигнат до нас само жалки проядени парчета желязо с неузнаваема форма.

Освен цената на оръжието, трябва да се обсъди и нивото на технологиите. Не става въпрос за единични бройки шлемове и ризници, които сръчен майстор би могъл да направи със сравнително обикновени инструменти - разбира се, ма много дълго време, напр. десетина години. Горните картинки на "монголци" вероятно отразяват по-късна ситуация, след 15-16 век.

В романа "Айвънхоу" на У. Скот има нещо за проблема колко е струвало рицарското снаряжение: то е било много скъпо, само по възможностите на феодал. Оръжието на обикновените во йници е било по-просто и по-евтино. Слагам цитат от книга по история на технологиите.

На сайта Academia.edu са двете мои статии За Величката епископия и някои български земи по времето на царете Борис и Самуил. История, 2011, № 5, 5-28. Средневековые топонимы в Южных Балканах и география Величкой епископии св. Климента Охридского. Linguistique balkanique LIII (2014), 2-3, 121-152. и глави от книгата С Неба на Землю через хрустальные сферы. Булга медиа, 2015. Предстои да излезе докладът ми The “Church of Bulgaria” in medieval Epirus, Thessaly and Dardania: two hypotheses в сборника на миналогодишната конференция Days of Justinian I в Скопие. За да се разберат проблемите около двете големи български църкви - "на България" (югозападната) и "Търновската" (Преславска, Дръстърска, "на Загора") трябват и географски, и политически данни. По този въпрос вижте статията За названията Загора и България през средновековието. Венец, 7, 342-358 (2016) http://www.venets.org

Графема Б в античните гръцки надписи ИМА; счита се, че означава "бета". Впрочем темата за произнасянето на някои "антични" букви е "политически чувствителна". Както и да е, ето ви таблица с графеми на буквите от стари гръцки надписи (от книга на Додуел, 1819 г.). Много любопитно е името Главко. Според Божилов името "Глава" във Византия е от бълг. произход - и е било доста разпространено. В семейството на Приам също е имало интересни имена: Приам като дете се е казвал Подарк (ами Херакъл му бил подарил живота), Мильо, Главко ...

Благодаря за сведението, че довод в нужната посока има в житието на св. Наум. Темата Главиница (понякога) е включвала части от Епир. Понеже град Главиница (на острова) е епископски престол в диоцеза на Никополския/Величкия митрополит, темата Гл. е основен кандидат за св.-Климентовата Главиница. Фрагмент от карта: Главиница съседна на Епир; но църковно е подчинена на Величкия/Никополски митрополит.

В Грамотите на Василий ІІ са споменати епископия Главиница и град/село Главентин в епископия Белград; очевидно два различни обекта. Думата глава е в основата на голям брой названия – имена на хора, топоними. Но повечето топоними са „незначителни” в сравнение с един. Горе-долу по времето на св. Климент и век-два след него е имало византийска тема Главиница/Кефалония, в която е влизал едноименният остров (и едноименният град); Ана Комнина използва за нея названието Главиница (а не гръцкото Кефалония). По този въпрос е писал Златарски. Това название е било добре известно. Ако не е уточнено, под Главиница се разбира някой от тези три обекта. Понеже св.-Климентовата Главиница е свързана с „царски подарък” – къща, това най-вероятно е в голям град в областта (темата) Главиница. За да разгледаме обективно проблема с локализацията на „епископията” на св. Климент, трябва преди всичко да сме наясно кой е той. А той е „пръв епископ”, т.е. архиепископ, на „българския народ”. За термина „пръв епископ” като еквивалент на архиепископ е писано много. Трябва да сме наясно какво е представлявала тогава държавно-административната единица „България”. Още от дебатите на т.н. Осми събор е ясно, че това са – грубо казано – Дардания, Тесалия и Епир (включва днешна Македония; по онова време Македония е била около Одрин). Още едно важно съображение: от Списъка на Дюканж става ясно, че за съставителя му Църквата на България е апостолическа – основана от апостол. И съответно много авторитетна. За Величката епископия съм публикувал две статии и съм представил доклад на неотдавнашна конференция в Скопие (за съжаление лично аз не можах да отида – заместиха ме колеги). Който иска, може да му ги изпратя за лична информация. Добавям и карта - да е по-ясна географията.

Когато преди стотина години са започнали активно да изследват живота и дейността на св. Климент, са работили главно с житията му (Теофилактовото и Хоматиановото). Гръцкият текст и гръцката форма Велицас дава възможност началното В да се интерпретира като Б и В. Оттам идват и предлаганите форми Бела, Белица и др. п. Дълго време на славянските ръкописи с титлата Велички не е обръщано достатъчно внимание. Все пак и в старите хипотези за локализация на „Велицас” преобладава началното „В”. Напоследък Тр. Кръстанов защитава мнението си, че „Велицас” е днешният Берат. Например в статията си отпреди няколко месеца „Защо св. Климент е Велички епископ в провинция Западна България и Охридски чудотворец, кой го е ръкоположил и кога е починал (Според нови извори)” http://www.mni.bg/2016/07/1100-godini-ot-uspenieto-na-sveti.html той пише: "Открих такъв извор във Ватиканската библиотека, в архива на Аристархи Ставраки, бивш велик логотет на Цариградската патриаршия, и там се среща епископия ВЕЛЕГРАД И КАНИНА, ЮЖЕН ЕПИР (СЕГА БЕРАТ В АЛБАНИЯ) с епископи: 1. Филарет , 2. Серофим, 3. Сергий 878 г., 4. Даниел, 5. Климент 906 - + 25 юли 916 г. и десетки други до ХІХ в." (ще подминем географската грешка – Берат не е и не е бил в Южен Епир; географията е една от „ахилесовите пети” на българската историография). Така Кръстанов извежда „Велицас” от Белград = Берат. Но във всички известни стари славянски извори първата буква е „В”, и – нещо повече – в тях липсва „град”. В старославянски няма проблем да се казва (и пише) „Белградски”. За замяна на „Б” с „В” трябва да се предполага „преход през гръцки”; това би било допустимо за един-два относително по-нови ръкописа, но паметниците с „Велички” са поне 5, и един от тях (Асеманиевото евангелие) не само че е стар, но е и с глаголица …. Затова – вероятността Тр. Кръстанов да е прав за Белград = Берат е под 1%. Горе-долу толкова е и за Бела и Белица.

Цитат от моята първа статия за Велич: Някои изследователи предлагат названието Βελίτζας в гръцките текстове за св. Климент да бъде четено на славянски „Белица” с довода, че на гръцката буква β (в текста на Теофилакт) в български названия може да отговаря звукът „Б”. По този повод А. Милев пише: „Най-силното доказателство против едно такова твърдение е преди всичко титлата на Климент. Всички запазени негови произведения и всички извори, които го споменават, винаги го титулуват като Велички или Словенски. Ако имаше тогава селище Белица и ако Теофилакт не могъл уж да напише б, то в старобългарски има такава буква и би трябвало да бъде „Белички”.”[1] [1] Милев, А. Гръцките жития … с. 151. Всъщност "Бела" (бело, бели, бяло и т.н.) се среща често в топ-оними в Източна Европа. За успешната идентификация на Велика/Велица/Велич трябва да се вземат предвид И други детайли, които са много важни. Все пак св. Климент е бил глава на Църква - на "Църквата на България". Каква е била тази църква, откога ... И коя територия е била наричана "България" през 850-1450 г. ...

Окачваните в храмовете дъски с изобразени теореми се наричат “Сангаку”. Съдържанието им почти във всички случаи е геометрично, а това може би е закономерно за страна като Япония, където култът към хармоничните форми има вековни традиции. На една картина – “икона” Сангаку са били изобразявани до 5-6 теореми и чертежите са били почти винаги красиво оцветени. На нея е било написано името и социалното положение на автора (от тези надписи днес е ясно, че теореми са създавали представители на всички слоеве на обществото, от селяни до самураи). Рядко е имало доказателства. Понякога една и съща теорема се е появявала на различни места и към края на периода Едо е съществувало несъмнено плагиатство. По това време са се появили и книги, съдържащи решения и доказателства на задачи и теорами от “храмовата геометрия”, в които са посочвани храмовете и пагодите на първата им поява. Какво представляват “иконите” Сангаку: творения на математическата фантазия или произведения на изкуството? Или уникално съчетание на едното и другото? На повечето от “храмовите дъски” откриваме чертежи, които представят пред нас хармонични цялостни фигури, чиито цветове едновременно галят окото и подпомагат възприемането и “разбирането” на задачата-теорема. Те са така различни от познатите ни “училищни” геометрични чертежи, които в сравнение със Сангаку изглеждат като нахвърляни или надраскани “парченца” (дъги и отсечки) от прави и криви! Японските “математически картини” са композиции на пълноценни цялостни геометрични фигури: кръгове, квадрати, сфери, триъгълници. Мястото им в храмовете е съвсем естествено, защото и като “абстрактни картини”, и като математически идеи те изглеждат вечни, принадлежащи на света на боговете. Две столения са дълъг период от време, така че някои от храмовете са били разрушени. Техните “Сангаку” вече не съществуват, но част от теоремите са известни от стари книги. Около 900 храмови дъски – “математически икони” са оцелели до наши дни. Три от тях (от 1790, 1845 и 1863 г.) са били открити неочаквано през октомври 1978 г. Д-р Хидетоши Фукагава (който любезно ми предостави цялата изложена тук информация за Сангаку и е автор на научни изследвания и книги по този въпрос) е бил поканен да ги разчете – през периода Едо науката в Япония се е пишела на езика Канджи, който има китайски корени, но днес не се използва и специалистите, които го знаят, са малко. Интересно е да се отбележи, че някои прочути теореми са били известни в Япония преди “откриването” им в Европа. Такива са например теоремата (задачата) за кръговете на Малфати, теоремата за шестте сфери на Соди и др. Ето няколко теореми Сангаку, публикувани като "задача на броя" в списание "Обучението по математика и информатика":

Ако някой ви каже, че е виждал “математическа икона”, няма да му повярвате. Но такива има: това са японските “Сангаку”. Те са една от най-невероятните “сбъднати идеи”, които съм срещал през живота си. Сътворени са в Япония – една много далечна, интересна, неразбираема за нас страна със стари традиции и изтънчена духовност. Във време, за което можем да спорим дали е много отдавна. Периодът Едо (1603-1867 г.) за Япония бележи епоха на самоизолация от останалия свят: на японците е било забранено да пътуват в чужбина, а на чужденците – да в лизат в страната. Това е засилило своеобразието на нейната култура, която се е развивала по самобитни пътища. За японската математика “Вазан” от онова време имаме информация главно благодарение на един старинен японски обичай. Било е прието по стените на храмовете и пагодите да се окачват подарени дъски-картини с красиви изображения, най-често на кон. Първоначално (до ХV в., т.е. доста преди периода Едо) тези изображения са били предимно с размери около 30 Х 50 см, а по-късно се появяват и по-големи, до 90 Х 180 см. Изменят се и изобразяваните обекти: появяват се дъски-картини с математическо съдържание.

Това е доста показателно за това, че национализмът и националните държави са съвременно явление. Не е съвсем вярно ... "Владетел на българите" в много случаи би трябвало да означава "един от владетелите на българите". Например във Византия често пъти е имало едновременно няколко василевси (владетели) - вж. Тактикона на Бенешевич. Названието България е използвано. Слагам пример: заглавната страница на книгата Theophylacti Archiepiscopi Bvlgariae In Omnes Divi Pavli Epistolas Enarrationes Aureæ profecto ac nunc primu[m] tanto studio recognitae, ut uideatur ad harum collatione[n], non antehac in lucem exijsse. in aedibvs Honesti Civis Petri Quentell, 1528.

Бих предложил владетелските династии, включени в нашите учебници по история, да бъдат разделени на три: 1) династията, описана в Именника; 2) владетелите от Борис І нататък; 3) няколко "междинни" владетели - от Крум до Маламир. Интересна според мен е титлата "таг"; тя е спомената още през античността (вижте скана с бележка към съчинението на Тукидид). Хипотеза: и титлата "таг" на Омур таг, и по-късното "-таш" (Тимурташ) вероятно са различни записи на титла "тадж" с персийски (или индийски) корени.

Ето какво пише за това в Уики: "Според спорното описание от Хронография на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]“. В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата „кесар“ (Васил Златарски), „духовно осиновяване“ на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за „архипастирска благословия“ (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът коронясва българския владетел за „цар“ или „цар на България“ (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.)." Ако беше само една молитва ... едва ли само за една молитва ще се пише в такава хроника. Целта на тези редове е да внуши, че е имало нещо като коронясване, но то не е било "законно коронясване", защото патриархът (нарочно? или без да иска?) не е спазил формалните правила. "Домашната" титла на Симеон според Воденския надпис е "стар" (т.е. старши, "самодържец") кавган. Самуил е и "цар на римляните" - това вероятно му е в наследство от Симеон. На това възразява Симеон Логотет - обяснява, че патриархът е поставил вместо стема собствения си епириптарий. Споменаването на стемата показва, че става дума за коронясване (може би неканонично).

"Три години, Табов. Т-р-и. Само 3 (три)." Три не е "много" - и значи се разминава с изворите. При това "много" идва от апологетите на В-2 ... Всъщност може ли едно управление да "разцъфти" за 3 години ? И след това да процъфтява ... Ако Константин е бил съуправител на В-2, какъв е станал Склир - за какво са се уговорили с В-2?

Даже апологетите на В-2, за които властта на Склир е "бунт" и "въстание", честно пишат, че е "процъфтявал" много години. Управлявали са си хората (на Склир) - на големи територии, много години ... Склир може да е ходил на военни походи, да е бил пленяван ... "бунтът" си е продължавал ... Та тия хора са оставили Склир да ходи да се моли на В-2 и да разчита на милосърдието му? ... Това е за наивници. Ще обърна внимание върху две личности от онова време. Едната е паракимоменът (спалникът) Василий, със същото име Василий. Той бил управлявал държавата, докато Константин и Василий били малки. Човек може да си каже - хубава държава, щом я управлява спалник. Но този Василий вероятно е бил способен. Подозирам, че той е бил "по род българин", и че някои от делата му и качествата му са били приписани на адаша му - В-2. Другата е Константин VІІІ. В руски ръкописи наредбата е "Константин и Василей". Константин е бил ключова фигура ... това предстои да се изясни. Така, така ... И Симеон, а и "бунаците" наоколо не са забелязали какво слага патриархът. И патриархът не го е страх, че някой може да усети, и да му падне главата. Какво да се прави - варварщина ... Симеон може и да е цариградски възпитаник, но си е останал прост и глупав - няма как да се усети за такива изтъчени хитрости ...

"не са използвани сравнения за целия набор звукове записани в двата надписа" - защото няма нужда да се използват. "не е ясно определено кои комбинации от букви на какви звукове отговарят (сх, тз, зои т.н)" Старославянската и гръцката азбука са добре познати. Изборът на буквите, по честотите на които се прави изводът, не е случаен: те са ясни и в гръцката, и в славянската азбука. Например на какъв звук според вас може да отговаря буквата В ? "арабски правопис, при който не се отбелязват кратките гласни звукове. В Таджикистан пишат на кирилица, където се отбелязват всички гласни звукове. Един и същ текст следователно се записва по коренно различен начин и честотната употреба на буквите е съвсем различна." Значи трябва да се приложи модификация на метода, отчитаща кратките гласни звукове. Това не е трудно да се направи.

Идеализация на В-2 ... Все пак имам важна забележка. Основният проблем за хората (партията) на Склир, които незаслужено са подценени в предложената визия, е Фока - и той е бил основният им враг. Когато Склир остарява, партията на Склир трябва да го смени с някого. Избират си за водач В-2. Уговарят се. Склир не е само с претенции - той е бил коронясан от патриарха. Това не е проблем - във Византия няколко василевси едновременно съвсем не са рядко явление. Както пише в Тактикона на Бенешевич, василевсът самодържец е сядал в средата на масата, а останалите василевси са сядали наоколо ... Втори човек в империята означава, че Склир е трябвало да бъде над Константин, брата (и съимператора) на В-2. Така че В-2 застава начело на партията (и администрацията!) на Склир. Последният си остава василевс, но поради липса на сили (физически) се оттегля ... Между другото, преди някое време слушах доклад за варианти на "прякора" на В-2 - в някои ръкописи той е "вулгарох(тета)он", т.е. по род българин ...

За съжаление не сте разбрали метода. Моят съавтор пресметна и сравни честотите на всички букви. При някои се откроиха големи отклонения. При това положение се очертава разлика в езиците и тя се аргументира сравнително по-лесно и убедително. Ако обаче честотите са близки, обосноваването на близост между езиците е доста по-трудно - в най-добрия случай трябват много по-големи извадки. Впрочем това е споменато в статията. Там има и други детайли - например вариативност на честотите (по дисертацията на М. Д.). Де да имаше кой да прочете тия неща, преди да пише тук на ангро ... Да не забравяме и първоначалните доводи - УНЕ, ЖОПАН, ПИЛЕ, ...

Склир е бил вече доста стар, не е виждал добре, и едва ли е можел да види (при това отдалече - още преди да е влязъл в палатката!!) гримасите на Василий. Събул ли си е сандалите пред палатката и защо ги е събул ... това са клюки, интерпретирани от партията (и ласкателите) на Василий. Зад тези детайли прозира най-важното: Склир не е имало защо да се плаши от В-2. Бил е сигурен, че ще постигне целите си, и е отишъл при него спокойно. Впрочем ето какво пише в изворите - фрагмент от Псел.

Според Воденския надпис Самуил е "внук" (т.е. или внук, или племенник) на Шишман, "стария" (т.е. старшия, самодържеца) "кавган". Т.е. бил е от рода на Симеон / Шишман ...