ЧЗ-М-52

......Хе-хе, Петър Добрев и логика......Глишев, П.Добрев понякога има много точни попадения!

але-барда .... брады-пурта! Ако беше славянска заемка от старонемски, щеше да съществува във всички славянски езици! Или и унгарското пурт-нож е пак от алебардата? За хлобрина, Прокопий ясно казва че савирите имали особен вид малко стенобитно оръдие!

....е направо нелепа безсмислица, защото прототюрките се делят на двата си основни клона - огуротюрки/българи и огузотюрки, още преди края на 4-то хил. пр.н.е., а така наречените древни тюрки излизат на историческата сцена едва към 6-7 в. !!!!! --------- Освен смях в залата.....просто без коментар. В 4 хил.пр.н.е. да се твърди че има огуротюрки българи, задминава и "болхиките" на другия Добрев, по своята нелепост. А за коментарите на Перкунас - изцяло безсмислени. Иначе за податките с коргчии и брьчхъ - сърдечно благодаря, ще ги проучим по-подробно. За къл - вътр.стена, нещо не си наясно със значенията. За ведрото също!

...Грод, Мугел, Сандилх и Хиниалон били български владетели... При това и четирите имена са изцяло ирански по произход!

..........българските "архонти" на Балканите през VI в...............просто не са писали..

Прекунас "кур" си е толкова звучна и точна дума, че сръбските славяни като я научили, когато българите ги псували, изобщо не са я променяли, само прикачили едно -ац, курац (нашето по-рядко използвано курец). Виж например диалектната жаргонна дума джуч - пенис, тя си е турцизъм, но никой не си е правил труда да я изменя, тъй като идеално си пасва на българския говор, аналогично е и иранското кур!

"Наличието на река Ибр в Украйна означава едно-единствено нещо - названието е от праисторическия субстратен език." Сигурно, пра-пра.........

И това: къблъ – кофа, ведро, кобел, кобле – ведро, кофа се е срещало в Кичевско (Шапкарев) и другаде по Македония. Според проф.Б.Цонев и общобългарската дума кобилица произлиза пак от къблъ. (БЦ-ИБИ-1,стр.94) Думата е позната и в староруски кобелъ, руски кобел, украински гбол, сърбохърватски кабао, род. п. кабла, словенски kеbеl, чешки kbel, gbel, полски gbeł – ведро. Смята се че славянската дума е заета от старовисоконемдси *kubil, miluh-chubili, средновисоконемски kübel - ведро (Уленбек, Бернекер, Кипарский). Източник на старонемскоата дума латинското cupellum (вж.църковното понятие купел – съд, място за кръщаване). Литовското kubilas, латвийското kubls – ведро се смятат за славянски или германска заемка (Фасмер). От старобългарски думата е заета в албански kobel, унгарски köböl, дори в турски kobul – ведро. (АС-СНА,стр.153) В БЕР се посочва и идентичното осетинско дигорско kъibilа – ведро, думата се използва и в иронски, но е изместена от синонима си kъærtа. Абаев също сравнява думата със старовисоконемското *kubil, но предполага „звукопадражателна” етимология от корена *kbl- нещо кръгло. (ВА-С-1,стр.645-646) Българското кобилица – криво дърво, използвано за носене на рамо, на съдове с вода, както казва Б.Цонев е производно на къблъ – ведро. той посочва аналогоичното румънско cobiliţă, като старобългарска заемка. (БЦ-ИБЕ-2,стр.62) Фасмер приравнява понятието с кобила – женски кон, предвид руското кобылка – част от струнен инструмент. Аналогично в осетински иронски kъоbаlа, дигорски kъоbоlа – дървена тояга с накрайници, във вид на дръжки. (ОРС),(ДРС) Абаев го смята за грузинска заемка, от kъomabali – тояга с накраинк. В съвр.осетински кобилица е съотв. kъostil/kъustelæ. (ВА-С-1,стр.635) Така вече може да се предполага основателно сармато-алано-прабългарския произход на думата, предвид наличиета на семантичната двойка къблъ-кобилица, респ. kъibilа-kъоbоlа, както в български, така и в осетински. Вероятният първопроизход е посоченият от Абаев корен, *kbl-, проявен и в български – клъбукъ, клъбаса, кълбо.

Или тази: кълъигъ – храненик, хрантутник, паразит (Златоструй). Въпросната дума е с прабългарски произход. За изясняване на етимологията и ни помага сходното осетинско иронско kъulættag, дигорско kъuælæuttag – разглезено дете, галеник, лигльо (с порицаващо значение). Абаев обяснява произхода на думата от осетинското kъul/kъоlæ – вътрешна стая, вътрешна стена в дома, т.е. дете прекалено „обгрижвано” от родителите, не напускало дома, семантиката е сходна с българското „гледан в саксия” или „израснал под полата на майка си”. (В.Абаев-Словарь, том-1,стр.640,641) В българското кълъиг виждаме корена *къл – вътрешен и суфикса –иг, т.е. отглеждан в дома, респ. храненик, с по-нататъчно развитие хрантутник, паразит. За kъul/kъоlæ, Абаев посочва аналогичните в персийски kul – свит, сгушен, кюрдски kōl - дом, кюрдски (гурани) kūl, kūlū - хижа, лурски kūlа, пущунски kelai – хижа, дом. В санскритски qjuāja – колиба, kulam – семейна къща.

Пускам малко гювеч: кънига, кънигачии, книхчии – книга, книжовник. (Супр.сб.) Аналогично на български, в осетински иронски činыg, дигорски kъnыg, kыnыgæ – книга, макс. близко до кънига. Мнението на Абаев че осетинските форми са старославянска замека е невярно. (В.Абаев-Речник, том-1,стр.596-597) Може да се формулират три теории за произхода на думата. а). древногермански: книга – знание. Изказана от Миклошч, Улунбег, Преображенский, че славянското понятие произлиза от древноскандинавското kenning, готското kunnun - познание, учение. (А.Преображенски -Этим.Слов.Русск.Яз.,том-1,стр.323) Днес е отхвърлена от славистите, тъй като би трябвало да очакваме славянска транскрипция на германската дума като „ченязъ”, напр. от пфенинг се стига до славянското пеняз - монета. (Делева) б). предноазиатска: книга – царски печат. Изказана от Микола. В арменски съществува думата knik’ - печат, заета от древното асирийийско kunukku – царски печат, както и kaníku – нещо написано. В източнокавказките езици, в лезгински `kh`n, kx`in – книга, се смята че има древни месопотамски корени. Присъствието в прабългарски, чувашки и осетински се обяснява с тясното съжителство на българи, алани и савири в Кавказ. В последните години тази теория бе реанимирана в нашата литература от П.Добрев. в). китайски първопроизход. Изказана от Мункачи, Фасмер и понастоящем общоприета от славистите. Славянското *kъniga, според Фасмер и мнението на болшинството лингвисти, произлиза от древнотюркското *küinig, преминало чрез волжкобългарското и прабългарското *küiniv (уйгурското kuin, kuinbitig) заето от китайското k`üеn – свитък, попаднало в тунгусоманджурски като kuŋ-mu – книжовник, архивар (Рясянен). От прабългарски е заето в староунгарски и секелсклски könyü, съвр.унгарското könyv, отразява старочувашкото *koniv, мордвинското kоnоv – хартия, съвр.чувашкото kenеkе – книга (Рясянен). БЕР повтаря написаното от Фасмер. (БЕР-3,стр.496-497) По принцип изцяло подкрепям тази теория за китайския първопроизход на понятието но е необходимо да направим някои уточнения. На пръв поглед веднага се вижда разликата между „пратюркското” *küinig, уйгурското kuin, и „прабългаро-старочувашкото” *koniv, фиксирано в унгарски и мордвински и другата форма, чувашкото kenеkе, свързвано пряко със старобългарското кънига. Според М.Федотов (автор на основния етимологичен речник на чувашкия език) формата kenеkе (кенеке) не е собствено чувашка, а късна руска заемка, както сигурните такива, башкирското kenəgə, якутското kinigэ. Друг негов довод е е че в чувашки думата кенеке е фиксирана първоначално като название на част от стомаха на преживните (кравите) аналогично на руското и славянско название книжка – част от стомаха на кравата приличащ на листата на разтворена книга (Ашмарин). Третият му довод е че построената от Фасмер връзка кенеке-кънига се базира не невярното цитиране от Расянен на древнотюркска дума *küinig. Оказва се че такава дума няма в източниците. В по-късно издадения „Етимологичен речник на тюркските езици” се установява че единственото подобно древнотюркско понятие е уйгурското kuin – свитък, което си е китайска заемка, в китайски понятието за свитък е идентичен с едно от названията на коприната, тъй като първоначално в Древен Китай се е пишело върху тънки копринени свитъци. В подкрепа на това Ашмарин посочва една стара чувашка дума kuně – парче плат, кърпа с пришити шарки, т.е. не може да се смята че при чувашите е съществувала древна дума kenеkе, както не може да се приеме съществуването на древнотюркска дума *küinig, хипотетично въстановена от Рясянен по хипотетичното прабългарско понятие. (М.Федотов-Этим.Слов.Чуваш.Яз., том-1,стр.274) При това положение рухва цялата теория за „тюркския” произход на думата. В древнотюркски откриваме думата kenzi – рисувана коприна, която е китайска заемка, аналогична на чжурчжунското kiuèn-tsj, манджурското gъovansa – рисувана коприна и gъovаnsэ – книга, свитък, производни на китайското czjuān – тънка коприна, czjuān-czi – рисувана коприна или свитък с текст върху коприна, респ.книга. (Др.Тюрк.Словарь,стр298),(Сравн.Словарь Тунг.-манч.Яз., том-1,стр.156) В случая имаме заемки които са не по-рано от танската епоха, когато названието на коприната е kjwèn. Произходът на китайското понятие идва от древната синотибетска форма *k®ēŋ˜g – нишка, в тибетски е еволюирало до rkjaŋ – вена, в бирмански до khjañ, khrañ – нишка и в дагестанските езеци (цезки, дидойски) до rkan – нишка. В китайски в най-древния предкласически период и ханската епоха се е произнасяло като kēŋ, в следханското време еволюира до kiēŋ и съвременното произнасяне е jīng, в различните диалекти Пекин, Шанхай - ćiŋ, Чанши, п-в Шендун, Нанкин – ćin, Гуанджоу - kîŋ. Аналогично названието на коприната, производно на този корен, еволюира от най-древното k(w)ens, през предкласическото (доханско) kwenh, класическото ханско kwjanh и в следханския период и танското време kjwèn, за да еволюира до свър.форма juàn, в Пекин и Шендун ćyan, Янджоу ćyî, Чанши ćyê, Гуанджоу kyn. Или ако изходим от вероятно изходящата прабългарска форма *кънигъ, то заимстването е станало по-рано отколкото в алтайските езици, не по-късно от времето на Империята Хан, когато китайската форма се е произнасяла с глухо „х” накрая, (виж старобълг. кних-чии – книжовник) което в последствие е загубено и за това липсва в древнотюркски. Например Д.Адамс посочва в тох.(б) kenek – платно, което според него е с неизяснена етимология, но не е трудно да видим китайска заемка означваща коприна, респ. копринено платно. Смятам че прабългаро-осетинското (дигорско) кънига е много по-древно заемане от китайски и най-вероятно е станало посредством юечжите и усуните!

Гесере, твърде сложно е за тебе, за да ти го обяснявам пак....айде отивай при шубашите на курултай! Бешевлиев е писал това за сю-баши преди мнооого години, когато никой не смееше да се съмнява в генеравната линия на партията че прабългарита са тюрки, не му рови костите, диваци са тези които продължават да повтарят старите глупости!

За тулши: В бурятски dūlga, калмицки dūlγэ, dūlxэ, халха-монголски и ордоски dūlga, старомонголски du'uluqa, doγulga, dâwulγa – шлем, прототунгусоманчжурски, удегейски dzauga, орочки dzawa, dzauka, улчийски dzawa – наушници, думата tulga, towulga – шлем се е срещала в езика на куманите. Общоалтайското понятие за глава е *t`ōlu, в древнотюркски tuluŋ, турски tulun, тюркменски duluq, кумикски tulum - слепоочия, в монголски toluγai, халха-монголски и бурятски tolgoj, калмикски tolγā, ордоски tologъö - глава, в тунгусоманджурски, орокски tolpomu, нанайски tōrpoã – теме, корейски täguri – чело. (Старостин) (Б.а.: в осет. иронски tыl, дигорски tulæ – теме на главата, фонтанела на новороденото, въпреки мнението на Абаев че е от един произход албанското tul – месо без кости и кюркското (гурани) tilā – чело, най-вероятно е стара алтайска заемка. (В.Абаев Етим.Речник том -4,стр.329) Но противно на алтайската етимология, може да посочим в старокитайски tō, в ханската епоха twā, среднокитайски tэw, съвр.кит. doû – шлем, каска, като тунгусоманджурските форми кореспондират точно с китайските, а не с монголските. Също интересен паралел е келтското, ирландско tolg, tulg, tolc, кимвърското tolc – огънат метал, кимвърското twll, бретонското toull, протокелтското *tukslo – отвор, кухина, идентично с българското втулка. Откриваме и индоирански паралели, в хинду-урду tulī, tulā – стоманена чаша, talaiyā – метален съд, котел, пущунски tālaey – метални пластини, ddol – метално ведро, съд, мунджански tolo, йидга tāl, дардски tāl, кашмирски thal, синдхи thalu, индоарийски sthālu – метален съд, котел, сариколски tala – ведро, индоирански tulča, tulu – желязно вретено. ----------------------- Към казаното от Аспандиат че може да озночава и колчан, мога да добавя:старобългарската дума тоулъ, заета в унгарски като tulba, словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло – колчан. (Б.Цонев-Ист.Бълг.Ез.,том-2,стр.119) Фасмер търси паралел със старовисоконемското dola – тръба. В чагатайски tulb - кожена торба, което показва пралел с унгарската форма?! В санскрит *tūrṇas – колчан, осетниски tula – кръгъл, пръстен, tulæg – валчест, объл, tulыn – потапям, скривам, вкарвам-изваждам, аналогично на българското затулям, потулям – скривам. Виждаме възможен сармато-алански произход. ------------- Честно казано ме смущава окончанието -ши/-схи в тулши, което откриваме при прилагателните алхаси купе - плетена ризница (Пряк паралел с осетински иронски ælхыncъ, дигорски ælхij – възел, примка, аlхыncъ kænыn – правя възли или примки), хумсхи/хумши купе - кожена ризница, от дебела сурова кожа, в монголски xöm, xüm – сурова кожа. Алтайското понятие е заимствано и в осетински иронски хъuыmаc, дигорски хъumаc – дебела вълнена материя, персийски kham – сурова необработена кожа, както и посоченото от П.Добрев „памирското” хум – дебела кожа.

Хубаво де ...гръцки μάλαμα "злато...но едва ли български владетел ще кръсти сина си с име, произлизащо от езика на врага!?

"Пръгари" не означава българи, а е производно на немското (сакското) бюргери - граждани, това отдавна е известно. Че Стойко превел грамотата и получил няколко флорина за това, нормално в Брашов сигурно е имало бая бегълци от България, бягали са хората от "великата турска култура" и "мирното турско присъствие" на Балакните! Старобългарският език е официална писмена норма но която влашките князе са писали грамотите си, както латинския на Запад, но това не означава че всички власи са го шпрехали, неслучайно Бай Стойко им превел текста! Как ще си обясните факта че в България, кановете предпочитата да пишат надписите си по разни корлони (един вид официални документи) на гръцки, даже не на прабългарски с гръцки букви а на гръцки!

"Колкото и пъти да се самоцитираш, "българи" няма да намериш из китайсктие летописи". Естествено че няма да намери, носителите на името "българи" се изселват от Санцзян още във 3-2 в.пр.н.е. с първите юечжийски вълни. Когато китайцете навлизат в Синцзян (Запдния край) там вече "българи" нама. А булоцзите са техни остатъци, подложени на езикова алтаизация в следващите векове. Макар че кул-роб е тохарска дума заета в тюркски, вейо - дърво, в угрофински ве/фе - дърво, каие - в тохарски квасо - село, кисаин/кисаим (аналог.бълг.кисинии) - селище (а в Кавказ в осетински кесена - крепост, при балкарците кешане - "град на мъртвите" поминателен комплекс от надземни склепове, което си е чисто аланско наследство! Име на владетел - Балинт - от тох. бал - голям и лант - владетел, друг владетел Мивота - от тох. мейвио - тигър.

За шараните-тюркомани, малко разсъждения върху думата: шаран – вид риба. Традиционно се смята че е от тюркски произход, остатък от «тюркобългарския» език, подчиняваща се на закона на ротацизма в тюркските езици. Заето в руски, украински шаран, сърбохърватски шаран, полски szaran. Румънското šaran е българска заемка. Вероятни етимологии: а). от прабългарското *шаръ – блато, смятано за аналог на общотюркското saz – блато. В това отношение може да посочим чувашкото şыrma (çырма) – река, овраг, şыr – размивам, разтварям, şăvаr – поливам, напоявам земята, şur - блато. Думата се извежда от тюркското su, чувашкото şu – вода (интересен паралел в тохарски sāwo – баня, мия се, su – дъжд, swasi – мокри, влажен). Според Г.Ф.Саттаров *ширмэ – река, овраг, е древнобългарска дума, съхранила се в някои топоними в Татарстан: Караширмэ, Икиширмэ, Орымширмэ, и др. Единственият тюркски аналог е турското âirmak – голяма река. (М.Фетодото-Этим.Слов.Чуваш.яз.том -2,стр.156, има го в нета) Подобни топоними се откриват в Дагестан, в даргински šara (шара) - езеро, ливада, и като топоним: Темир-хан шура – езерото на Темир-хан. В кумикски šеrе – блато, езеро. Среща се и като названия на реки: Шура-озен, течаща през Буйнакски и Кумторкалински район и вливаща се в Каспийско море, Кака-Шура, Уллу-Шура са названия на стар кумикски аул в съвр.Карабудахкентски район. Съотв. в първия случай означава „бяла река” (Ак-озёнь), а във втория, „бяла клисура (речна долина)”. Предполага са че са от „древнобулгарски” произход. А това показва че в езика на савирите, обитавали територията на Дагестан е съществувала подобна дума. Възниква въпросът за поризхода на думата шар. Интересни данни дава В.Д`Амико за използваната сред потомците на Алцековите българи в Италия, думата „шерте” означава поток, канал за вода. То пък е идентично с названието „шори” с което местното таджикско население в земите западно от Балх е наричало поточетата и малките рекички, по данни на В.Бартолд. (В.Бартольд-Собр.Сочинения, том-7 стр.56) В шугнански zirаv, сариколски zûwur – река, кховарски s`ur – езеро, река, в по-далечна връзка са санскритското ksara, тохарското karītsñe – влага, вода, влажно място. (Д.Адамс) В български чирникъ, чырнакъ – ручей, чиране – място за пране на дрехи, диалектна дума от (Чирпанско). В осетински cъыrыхsnæg – влажен, мокър, cъыrtt – шуртене на вода. (Осет-Рус-Слов, има го в нета) В пущунски šur, šər, šir, shurkay – плисък на вода, идентично с нашето шурти, диалектното шурка - тече. Във вахански šaršara, šэršэra – водопад, канал с бързотечаща вода, улей за воденица, ягнобски čara, šara - водопад. (И.Стеблин-Каменский-Этим.Слов.Вахан.Яз.,стр.329) Откриваме и в кховарски сходното širnan – влажен, мокър. Явно коренът е древен ностратически, в угрофинските езици, в манси ćork, śorγ, унгарски szür, csorog, csurog, удмурски šorzini, марийски šüraš, фински sirottaa, вепски širmotada, ненцки śurmbā, селкупски sormba – излива се, шурти, в манси tur, torэγ, хантски tor, унгарски ár, удмурски šur, коми šor, марийски šaraš, естонски soru - река. (сравн.таблици на В.Стецюк, виж сайта му),(сайт Вавилонская башня, Старостин) В монголски sürči, халха-монголски šürši, дагурски surē – дъжд, порой, в манджурски šeri, seri – ручей, извор, нанайски soro, манджурски sura – мокри, пропива. (Старостин) Така от изходната настратическа дума šar – река, езеро, блато, произлиза общотюркското saz – блато и общотюрското sazan, татарски hazan – вид риба, шаран (Cyprinus саrрiо), блатна риба. В протоалтайски *sāŕo(-gV), прототюркски *sāŕv-gan, древнотюркски *čortan, чувашки şъrttan, тюркменски, турски čortan, узбекски, татарски čurtan, хакаски sortan, башкирски surtan, шорски, тувински, казахски, ногайски šortan, ойратски, киргизки čorton – щука, змиорка, монголски *siröge, тунгусоманджурски *sarga, корейски salgi – голяма риба, амур, в тюркските езици с разширение – дракон, змей. В монголски *čurukai, curxaj, тунгусоманджурски *čōr, čurхu, sōraldī, в тюркските езици, тюркменски, казахски süjrik, карачаевобалкарски süjrük, татарски söjrök – осетра. Фасмер смята за съвсем случайно съзвучието със шорското šаrаγаn – вид риба липан (Thymallus thymallus) е вид сладководна риба от семейство пъстървови (Радлов). В енисейските езици *saā® - шаран, според Старостин е алтайска, но много по-вероятно е угрофинска заемка. В осетински sаrdzаn – шаран. Абаев го свързва с тюркското šortan – щука, или sazan – шаран. Но явно че двете понятия са от различни по произход корени šort- и saz-! (В.Абаев-Этим.Слов.Осет.Яз., том-3,стр.34) Факт е че в чувашки липсва дума съзвучна с българското шаран. б). от прабългарското шаръ – шарен. Възможно и да се касае и за първоначален угрофински произход, тъй като във фински särki, естонски särg, вепски sär'g', мордвински ser'ge, śär'gä, марийски šereŋγэ – речен кефал, (Leuciscus rutilus), коми čiri, удмуртски čoryk, манси sorex, саамски šoarân – вид риба от сем. Шаранови (Rutilus rutilus), което е идентично по звучене и значение със шаран! Етимологията е свързана с цвета на рибата – червен, финското särki, означава още, зачервен, с пъпчива кожа, обрив, аналогично на нашето шарка, а в мордвински šaržu, марийски sur, унгарски szürke означава сив. Това обяснява и етимологията на шаран – шарена риба. Също угрофинските езици, в коми śir, хантски, манси sart, sort – щука. В дравидски *čar – риба. В шведски sarv, немски serben – червеноперка, древнопруски sarote, староиндийски śaphara – шаран, а в ирландски откриваме сarrachan, carrachön – вид риба, наричана още cobler (Coneys), сarran-creige – змиорка, в англ. shark - акула. Древнопруското название sarote Траутман сближава с литовското žаrúоtаs блестящ, светъл. Преображенский също относя шаран към шар – цвят, боя. (М.Фасмер-Этим.Слов.Руск.Яз., том-4,стр.407-408) Например в дигорски названието на шарана е gъоlоn kæsаlgæ и означава пъстра риба, от gъоlоn, в иронски хъulоn – пъстър, шарен! Така че алтайският произход на българското шаран, не е така сигурно, поради ностратическият характер на корена *šar/*šor – река, воден басеин, както и от угрофинските и келтски паралели и смисловата връзка със „шаръ” - шарена риба. Така или иначе, имаме древен ностратически корен, по Старостин *[č]orw`v – вид риба.

За титлата кана Да съгласен съм с Гесер че в алтайските езици кан означава старейшина, но аналогично е положението и в иранските езици. В някои тюркски езици, в чувашки köne, турски köhne, казахски köne, узбекски kůxna – стар, показва паралел с иранските форми, в ягнобски kuhna, пущунски kohne, кюрдски kohna, талишки, гилянски kanê, персийски kohān, шугнански kina, язгулемски kana, хуфски, рушански kōna, сариколски keno, белуджи konag – старейшина, вожд, произлизащи от авестийски *hanaka, пехлевийски kahwan – старец. В пущунски kan, khon, означава господар, а в нуристански (кховарски) khonza – владетелка, царица. Още Старостин посочва протоиндоевропейското *k(w)en- глава, главен, като го свързва с келтското cеаn – владетел, вожд, латинското genus – родоначалник, consul - предводител.Също откриваме протоиндоевропейското *g'ene-, *g'nē-/*g'nā-, в хетски genzu, прототохарски *kän, латински genuī, genitum, арменски cnanim – пораждам, създавам, старовисоконемски kind – син, knōt, knuot, kunni – род, семейство в англ. kind, kin – порода, род. Твърде интересен факт е че титлата кан се появява в Средна Азия с преселението на юечжите (тохари) далеч преди разселванията на тюрките. Тя е фиксирано в множество кушански надписи под фомата ХОНО със значение цар, синоним на другата кушанска форма shao аналог на персийското shah. (За справка Э.Ртвеладзе. Цивилизации государства и культуре центральной Азии, стр.66) Аналогично при усуните (тохароезични) се среща титлата куньмо, което се тренскрибира като кан-бан (Зуев). Древните тюрки обаче титлуват владетеля си ябгу?! А прамонголците (жужани) използват титлат каган, след като тюрките ги изместват от власт и усвояват каганата им, започват да титтлуват владетелите си също кагани. Аварите които са имали примес от езикови алтайци първи донасят титлата в Европа.Но като паралелна титла са използвали и кана-зауци, посочена от франкските източници! Така напълно възможно е и кушани (юечжи) и усуни и прабългари да са усвоили тази титла по съседство от праалтайците, с окито са били в постоянен контакт, далеч не винаги враждебен и при тях по самостоятелен път да е еволюирала до владетел, нещо което при тюрките не наблюдаваме, а при монголите става много по-късно. Но е възможен и собствен тохарски произход, от тох.kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkaññe, ekaññi – владение, респ. кан - владетел. Като трета възможност може да мислим за китайско влияние - хун - княз, цар, владетел в предимперския период, хуан - император. Каган се обяснява именно като производно на котайското хуанди - император, от китайски: kę - велик + kuan – владетел, през алтайски език – сянбийски, протомонголски. Но е неопровержим факт че титлата е позната на тохарите и те я занасят първи в Средна Азия, много преди монголите! Титлата не може да дойде и с хуните, защото използват шанюй, а кан им е непозната!Шанюй има съвсем друг произход, мога да ви светна по въпроса, стига да искате! За сюбиги - стига с тези шубаши и прочие дивотии, предводител на войската, още малко и ще я изкарате от руското шубаш - главатар, което е от татарски произход! Те нашите владетели са го писали многократно "от бога поставен владетел" писали хората ама кой да чете! Има и форми на изписване „архонт сюбиги” в Хамбарлийския надпис – „Крум архонтът сюбиги излезе с войската си срещу Адрианопол...” което показва че втората част на титлата е сюбиги, а първата кана, а не канас-ювиги. Това се потвърждава и от надпис на Кан Пресиан: „На многото българи, от бога архонтът Персиан изпрати капхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боил колобъра. И капханът срещу смоляните...”, т.е. виждаме същата основа „кана” но като част от друга титла! Може да посочим няколко различни от това, етимологични решения: а). сю-биги – син божи. В тох.(а) se, тох.(б) soya, прототохарски *seiw, *soiw – син, протоиндоевропейска форма е *sowэ – син, потомство, авестийски sawāl, заето и в угрофинското, марийско šэwä – потомство, заето и в древнотюркското soη - произход, при алтайските тюрки seok - род, турското soy (дало бълг.турцизъм сой – род). Тохарската дума се/сойа може да обясни титлата на прабългарския владетел кана-сюбиги – божи син, син на бога, от санскритското bhaga, общоиранското *baga, партянски bāγ, согдийски b`γ, скито-сарматски baga, кушанобактрийски baγа, baγэ – бог, господар, щастие, добра съдба, в кушанобактрийски bagi, bagia - божествен. сю-биги - поставен от бога, одобрен от бога, харесван от бога, любим на бога, хубав като бог. В тох.(а) se-, тох.(б) saim, sai-n, прототох. *sāäiä – поддръжка, защита, „покровителстван от бога” (от бога поставен, с власт от бога), или тох.(а) si, тох.(б) soy – харесвам, т.е. „харесван, избран от бога, скъп на бога”. (DA-DT-b) Аналогично в осет.дигорско siau – скъп, харесван. (ДРС) Аналогично в санскрит su- – добър, хубав, харесван, в авестийски hu-, се използва като префикс, подчертаващ основното качество, напр.: санскрит su-ks•atra, авестийски hu-xšaφra – благороден (от добър род), санскрит su-dānu, авестийски hu-dānu – добре държащ се, с добри обноски, санскрит su-bhr•ta, авестийски hu-bэrэta, староперсийски hubrt (hu-br•ta) – с добро мнение, добра мисъл, санскрит su-manas, авестийски hu-manah – с висок (добър) дух, санскрит su-sravas, средноперсийски hu-sraw – прочут, прославен (с добра слава), санскрит su-kratu, авестийски hu-xratu – с голяма (добра) власт, санскрит sv-apas, авестийски huuāpah, huu-aspa – с добри коне. Подобна конструкция се е съхранила при образуването на някои осетински родови имена, с представката „хуы” поставена пред името: „Хуы-гатæ, Хуы-батæ, Хуы-биатæ, Хуы-бызтæ, Хуы-бецтæ, Хуы-былтæ, Хуы-джетæ, Хуы-цызт, и др.”. Фонетични варианти на компонента „хуы” (ху, хо, ха, хуа, хе) се срещат и при други осетински фамилии. Например: „Хо-зитæ, Хо-сантæ, Хо-сонтæ, Ха-батæ, и др.”. Разбира се това явление не може да се обясни с осетниското название на прасето „хуы”! В някои фамилни имена се среща аналогичен компонент, например: „Лохтæ и Сау-лохтæ”. Би трябвало Сау-лохтæ, да се изведе от осет. сау - черен, но не се употребява като значение черен, респ.лош, а в осетинското народно творчество епитетът „сау” означава не черен цвят, а нещо добро, хубаво, възвишено, виж дигорското „сиау” 1) ценен, драг, скъп 2) сияещ, „сиатæ” - почести. (ДРС) Така че компонентът „хуы” е аналогичен по значение и в осетинските фамилни имена означаво същото и произлиза от иранского „ху”, означаващо хубав, добър. В.И.Абаев в своят труд «Скифский язык» също посочва „ху” в състава на сложни скитски и сарматски думи под формата на компонент-епитет, например: ху+стана (хæрз+конд – с хубаво добро телосложение, добър стан), ху+фарна (хæрз+фарн – с хубава, добра съдба), ху+дайна (хæрз+дин – с добра вяра, религия), ху+уац (хорз+уац, уас – с добра вест) и др. Този епитет влиза и в състава на собствените имена. А от тях произлизат и родовите, фамилни имена. С времето епитета епитета сау, су, ху, хуы, се заменя от аналогичната по значение дума „хорз”. В дадените от В.Абаев скитски и сарматски думи не само началния компонент-епитет, но и вторитте части на думите имат определени значения: фарн, уац, дин и др. Например, във фамилията Хуыга(й)тæ представката означава хубав, а втората – голяма риба, кит (гайта) в санскрит и тохраски gaja, gaye – слон, кит, изобщо голямо животно, чудовище, Хуы-батæ, Хуыбиатæ – добър княз, добър владетел, Хуы-былтæ – с добра уста, по подобие на славянското - златоуст, грузинското - окропири. (З.Гаглойти - Осетинские фамильные и личные имена, има я в нета) Имаме ясна индо-иранска конструкция при която частицата su/hu- както виждаме съществувала в алано-сарматския език, поставяща се пред понятието за да подчертае значението, аналогично в английски подобна канструкция се образува с well- напр. well-treated – с добри обноски. Така че сю-биги отразява дигорското, сарматско сау, су и може да означава „добър, любим на бога”, „хубав като бог”, респ. „избран от бога, поставен от бога” и да отразява точно тази древна конструкция! Аналогично позовавайки се на тази конструкция Цв.Степанов предложи значението „със щаслива съдба” от древноиндийското (ведийско) su-bhaga, авестийски hu-baga – хубава съдба, удача, тъй като bhaga/baga освен бог означава и щастие, добро. (В.Разторгуева,Д.Эдельман-Этим.Словарь Иранских Яз.том-2,стр.49) В пущунски sse – добър, хубав е запазило първоначалната индоиранска форма, без преход „с-х”. Във всички човешки общества от древността и средновековието царската власт се легитимира с божествения си произход. Владетелите отговарят за делата си единствено пред бога и историята. ------------- Така че нещата изискват задълбочено разглеждане, а не да повтаряма като папагали, какво писал Бешевлиев или който и да е!

"Вече писах, че при най-добрия понастоящем преводач и коментатор на древнокитайските летописи Боровкова, ХУ означава "инородец" и такива са за китайците прабългарите, когато през 1700 г. пр.н.е. " Професоре не ме разсмивай, с ху което означава чужденец и западен варварин, китайците наричат согдийците. Българи като етноним не са познати на китайците, с една въпросителна, ако булоцзи наистина е китайската транскрипция на българи, сиреч булоцзите коино са юечжи, тохари по произход, във вейската и танската епоха вече езиково алтаизирани!

„что вызывает сомнение историков в достоверности данного сообщения. Мовсес Хоренаци ссылается на более раннего летописца Мар Абаса Катину, жившего самое позднее на рубеже III—IV вв.” ----------------- Ха-ха, Гесер естествено че това не пасва на невярната хунска теория, затова пишман-историците винаги се оправдават когато техните неверни теории не съвпадат с източниците....че изворите за обърскани,....объркани другия път! Грешката е в твоя телевизор! „А) Сред прабългарите е имало няколко типа, включително и туранид (Южно-сибирски) Б) Самите хуни също не са чисти монголоиди и не са описвани от никой като монголоиди. По-скоро са основно уралиди, с монголоидност, като самите прабългари, в голяма тяхна част.” Напротив, съвремениците са описали един типичен монголоиден вид на Атиловите хуни, не е необходима да се повтарям! При прабългарите има ясен основен памирофергански тип, дори и да има други примеси те са маргинални, и впрочем недоказани от археолоигята. Прабългарсикят антрополог.тип е еднакъв с кушанския и сарматския, в основата на прабългарите и кушаните са юечжите и усуните! „Самите сармати са се влияли от алтайците, а и взаимопроникването на обичаи не говори нищо. При хуните е имало дори славянски обичаи.” Напротив, погребалният обряд говори много. При алтайцинте, вкл. и при древните тюрки, имаме двуетапни погребания, оставяне на мъртвие за различен период от време на открито, на дървени площадки и след като изгние трупа, или се изгаря – древни тюрки, или се погребва – тунгусоманджурци. При българите подобно нещо никъде няма! „Просто защото тогава не е имало българи, а прабългарските племена са били ЯДРО на Атиловите войски. И често хун=булгар, за византийците, нали и аз това говоря.” Смях в залата! Българите се прекват от нищото, а ако си чел Мовсес Хоренаци който обвиняваш в незнание, ще видиш че „Страната на Българите” в Кавказ е известна още преди царуването на Тигран Велики. Аналогичното съобщение за българите в Кавказ се потвърждава и от Йованес Драхсанакертци (9-10 в.), в своята „История” предава почти същите сведения: Цар Вахаршак/Валараш „отправяйки се към крайбрежието и подножията на Кавказката планина, той заповядал на на живеещите там хитри и диви племена да се откажат от разбойничеството, вероломството и нечистите нрави и да се подчинят на неговата царска воля, като му плащат данък, а техните предводители получили почести в неговия двор”. Драхсанакерци е спестил названието на „дивите племена” но в историята на следващия цар Аршак, съобщава че „Във времето на неговото царстване някои от евреите, живеещи в Земята на булкарите, която е в клисурите на Кавказ, се отделили и се преселили в подножията на Кол. Разликата с Хоренаци е 5 века, и нещо друго Драхсанакерци съобщава за вълнения сред евреите живеещи при българите, нещо което Хоренаци е спестил, или двамата са ползвали независим източник, а не са преписвали едни от друг. Анадънму! Не друг а оногурите в съюз със савирити, урогите (маджарите) и сарагурите нанасят смъртоностния удар върху хуните в 463 г." Те прабългарските племена понякога стигат и до бой, но това не ги прави разнородни. Сред хуните на Денгизих, примерно има битогури (черни огури), а саръгурите са жълти огури. Това са си все родствени народности. Измъкваш се съвсем наивно. Т.Симоката ясно е посочил развитието на събитията, че саварите и останалите (угри, оногури) идват то Согдиана, ако не знаеш къде е въпр.гр.Бакат ще ти кажа – в Уструшана, днес е градчето Вокат. Те се появяват в Приазовито и се сблъскват с отстъпващите на изток твои приятели, като ги изколват до крак! За кави „махленски караници” ми говориш! „Имената на древнобългарската аристокрация са предимно от сарматоалански произход, алтайски имена почти не се откриват." Напротив - основно са алтайски имена, но, дори и някой правилно да успее да ги етимологизира като сармато-алански, това нищо не означава, защото сред тюрките има всякакви имена. Често са заемали имена от съседи” Ами, сред тюрките няма Кубер, Кубрат, Аспарух, Алцек, Кардам, Расате, Звиница, Онегавон, Корсис и пр. но при осетниците и днес се изп.тези имена. А при прабългарите няма Мотун, Кутлуг, Тункук, Яглакар и пр. тюркски имена! Мога да ти искарам етимологията на всяко едно прабългарско име...но по-нататък. Древните българи ползват руни, които са много близки до тюркютските и до унгарските (маджарските). А за хуните има данни, от древно-китайски източници, че са имали писменост. Ясно е че нищо не отбираш от древнотюркското и алано-древнобългарското писмо, а секелското е съвсем различно и не прилича нито на тюркското, нито на аланобългарското! Подробно съм изследвал въпроса! 8. Не бъркайте хуни, хунну с хиони, хиаона, хионити - хоногури." Не бъркаме. Хуните са наследници на хунну. Бъркаш и още как, хунну няма нищо общо с хиони, хионити, в осетински хыуон/хион – роднина, земляк! Чувашите произлизат основно от суварите. – Това казвам и аз, т.е. алтайскоезичният примес при българите е вторичен, по-късен, има го със сигурност! Но не той е основен! Един прост пример, българите и днес използваме общоиранското название на пениса – кур, но не познаваме общотюркското сик, нито пък тунгусоманджурското джибе, или чувашкото чăкă. "Хунският произход на прабългарите днес особено се експлоатира от всякакви пантюркистки маргинали от бившото СССР-пространство." Всеки има право да си ескплоатира каквото си иска, ако му е разрешено от законите. Сбъркал си форума, тук пантюркистите ги кастрираме и обезкостяваме и после ги хвърляме на тигрите!

Варна – българското име на византийския Одесос. Името Одесос от гръцки означава „воден град”. След VI век в историческите документи името Одесос вече не се среща. Първото споменаване на името Варна е в хрониките за настъпленията на Аспарух и хората му, които „...дошли при т.нар. Варна, близо до Одесос...” и заселването на българите по тези места. От по нататъшните записки на летописците не става съвсем ясно дали това име се отнася за някаква местност в този район, за селище или река. Теофан разказва, че през 774 г. император Константин V Копроним, се отправил по море на поход срещу българите, но когато дошъл до Варна се уплашил и се върнал. К.Иречек смята, че това име е принадлежало не на стария град Одесос, а на местност в околността, може би Провадийската река и Девненското езеро. Константин Порфироген пише, че Варна е било име на река, същото е и мнението на А.Вретос. От друга страна през 765 г. Никифор съобщава, че капханът на кан Умор бил убит от прислужниците си във Варна. Това убийство не би могло да стане в стария Одесос, тъй като той все още е бил византийско владение. Може би Варна е било някакво селище около Девненското езеро. Според братя Шкорпил тракийско селище с името Варнас е имало по брега на езерото, в района под „Джанавара”, където и днес се откриват множество археологични материали. Димитър Димитров пък смята, че Варна е било селище в западната част на днешния град, където има некрополи от времето на халколита. Няма единно мнение за произхода и значението на името „Варна”. К.Иречек изказва предположението, че то може да бъде славянско и тъждествено на „врана”, вран, черен. За сравнение се посочват сродни славянски думи, произлизащи от старославянската дума uarna, „гарван” - vrana, wrona, ворона. Тогава следва да приемем, че Девненското езеро и Провадийската река са се наричали Черно езеро и Черна река, а името си селището да е получило от тях. Но липсата на славянски поселения в района на езерата до създаването на българската държава дава основание на братя Шкорпил да търсят тракийския корен на името Варнас. Варненският краевед Петър Стоянов посочва интересни находки - в различни части на света, селища с имена като Варна, Варнавино, Варнек и други се намират винаги на брега на река, езеро или море. Той приема, че Варна е било име на близко селище, дало името си на Одесос, и е означавало "град на вода", "воден град". Което всъщност е и превод на името Одесос. В началото на века архимандрит Инокентий дава любопитни подробности от своите изследвания. Той споменава и друго мнение, че името Варна идва от аварската дума вар (вж.варнекан), означаваща град. Кръстю Мирски пък предполага, че името идва от вар, вар, варовик, имайки предвид, че „в Варна и околността й земята и камъните са варовити...”. Селища с името Варна се срещат: в Сърбия – село да Белград, в Азърбайджан – планинско село до Баку, в Северозападна Италия – малко селище, също алпийско градче в областта Трентино-Алто Адидже, в Северна Италия. Няма да споменаваме Варна в Казахстан, Варна в САЩ и Канада и Австралия, които са свързани с нашата българска Варна, в Казахстан – като руска победа от войната 1828-29 г. и Варна в англосаксонските страни, свързвани със сражение на англичаните с русите през Кримската война. ( http://staff.hit.bg/varna.txt ) И така Варна до Белград, Баку и двете селища в Северна Италия са свързани с места свързани с древните българи, което показва че най-вероятно произхода на името е прабългарски, както видяхме най-вероятно свързан с вода, река. В индоиранските езици *var означава вода, дъжд, напоителен канал, река, впротоиндоирански uaHr, авестийски vāra, партянски w'r`, средноперсийски (пехлеви) wārān, осетински warыn/warun, белуджи gvaran, новоперсийски bārān, хинди varsha, дардски wársă – дъжд, язгулямски war, пущунски warkh – напоителен канал, хинди vari, кашмирски waruna (бог Варуна – бог на водите), палийски vāra - вода. (L-LAIL),(DDSA) В чувашки văr – устие на река. Свързва се особено с тюркското ügüz - ручей, монголски ujer/üjr – поток, ручей, наводнение, тунгусоманджурски uwē/uwge/wē – вълна, струя, японски ura – залив, протоалтайски *iuge(ŕV). (S-AE),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.107) Така че Врана име на река, може да е както от алтайски, така и от ирански произход.

------------- Появата на савирите в 463 г. е добре описано от Теофилакт Симоката в неговата История, има я в нета в превод на руски (сайта Востлит), виж и прочети! Това са общоизвестни истини! Няма такива източници които да посочват появата на савирите век по-рано, защото Т.Симоката е единственият известен източник за тези събития!

---------------- Малам и Маламка се срещаше доскоро и не чак толкова рядко в Тракия (Югоизточна България)сред по-старите. Днес вече името не се среща.

Точно това е Ник, няма никакъв допир между българите в Западен Кавказ и хуните. Последните минават директно към Панония, като разоряват готите и увличат със себе си накакви келто-балтийски племена, тъй като имената на хунските вождове Блед, Руа и пр. за достигнали до нас през келтски информатори! ---------------------------------------------- Появяват се хуните, народ с ярко изразена монголоидност, наследник на прогонените от Централна Азия „северни хунну”. Амиан Марцелин е оставил описание станало класическо, показващо техния расов тип: „Племето на хуните, за които древните писатели са осведомени слабо, обитават от Меотидските блата до Ледовития океан и дивотията им надхвърля всякаква мярка. Така след раждането на момчето, нарязват с остър нож, бузите му за да не му порастне след като порастне брада. Така те преживяват до старост, безобразни и безбради като скопци. Всички те се отличават с нисък ръст, набитост, здрави крайници и въобще имат чудовищен вид, нямат бради и могат да се приемат за двуноги зверове”. (АМ-РИ) А.Марцелин наивно обяснява, типичния монголоиден белег, липсата или слабото развитие на брада при мъжете, с обичаят да се нанасят разрези по лицето. Подобен обичай на изпитание за мъжественост наречен инициация, съществува при някои африкански племена. Приск Панийски също обръща внимание на вида на Атила: нисък ръст, рядка брада, дръпнати очи, по-тъмна кожа. Йордан, описвайки деянията на готите, обяснява разгрома им от хуните, поради уплахата обхванала готските войни при вида на страшните хуни. Авторът наивно обяснява монголоидният им вид, смятайки ги за родени от вещици. Йордан е оставил следния портрет на Атила: „По външен вид е с нисък ръст, широкоплещест, с голяма глава и малки очи, рядка брада, сплескан нос и отвратителен цвят на кожата”. (ВД-ТЗР,стр.229) Външният необичаен вид на монголоидите хуни прави голямо впечатление на авторите от късноримската епоха. Те разгромяват готите, а след това и аланските племена обитаващи Причерноморието и Прикаспието. Според легендата хуните минават през Керченския пролив и продължават към Европа. Увличат със себе си големи части от аланските племена и готите, като ги преселват към Централна Европа. В 371 г. те са около Дунавската делта, където според А.Марцелин и Йордан, разгромили местните племена „подобно на ураган”. Тези племена са алпидзури, алкидзури, итимари, тункари и боиски. Приск Панийски пише че предводител на хуните тогава е Руа (Ругила): „Руа, царят на хуните, реши да встъпи във война с амилзурите, итимараите, товосурите, биските и другите народи, жившеещи по Истър и намиращи се под защитата на римляните...”. (ЮД-ГА,стр.34-36) Твърде вероятно е въпросните племена да са били от келтски или смесен келто-балтийски произход, тъй като названията им показват келтски езикови паралели. 1). Тункари – в кимвърски twyn – хълм, възвишение и câr – родственик, т.е. тункари – жители на хълмиста земя. 2). Алпидзури – в протокелтски *alp/alb – хълм, скала, планина, дало и английското alp – планина, както и названието на планините Алпи. Втората част „дзури” отразява келтското câr – родственик, алпидзури – планинци. 3). Амилзури – в келтски (кимвърски) ymil – край, граница, ymylol - краен, ymulu – граничен, или амилзури – крайненци. 4). Итимари – в протокелтски aydu - огън, aidhu - горещ, ирландски aed, кимвърски aidd, бретонски oaz – страст, усърдие, устрем, горещо желание и кимвърски mawred - величие, mawr - голям, т.е. итимари – много горещи, много ревностни, бойки. 5). Боиски (бои) – в кимвърски byw – жив, жизнен, bywiod – енергичен, активен, бои – активни, жизнени. 6). Тавосури – от протокелтски toiwesako – първенец, водач, княз, владетел, кимвърски tywys – оглавявам, ръководя, tywysig – княз, владетел, бритски tovisaci, бретонски toguisoc – княз, владетел, в протокелтски aryo – сят човек, благороден, ирландски aire, кимвърски arwr – герой, войн, в староирландски urra, urraiuu, urodh – господар, феодал, така че тавосури – племе на господари. 7). Акацири – вероятно зад това название се крият, наследниците на съобщените още от Херодот агатирси, обитаващи около Дунавската делта. Херодот казва че те приличали по обичаи на траките, но не ти определя ясно като траки, били миролюбиви и рисували телата си. Но миролюбието им не им е попречило да бъдат управляващ род при скитите. Птолемей помества агатирсите като северозападни съседи на аорсите. Агатирсите са познати и като население в Трансилвания, което показва че е възможно да са келти по произход, част от които мигрират но изток. Може да обясним етнонима с келтското (ирландско) аgh, келтски от о-в Ман aigh, староирландски ōgh, протокелтски aêīg – щастие, което е свързано със староирландското ōgach, ирлански аghach – войнствен, ирландски ōg - война, *aêīgu – война, т.е. печеливш, победител и câr – родственик, или келтското tīros – страна, агатирси – жители на щаслива страна, акацири – щасливици, победители. 8). Алкидзури – в ирландски аilgheas, ōilgheas, староирландски ailges, кимвърски ewyll, ewyllys – волеви, силно желаещ, алкидзури – волеви. Подобен произход може да мислим и за известното племе бастарни, обитавало Дунавската делта в първите векове на новата ера. В кимвърски bas – нисък, малък, аналогично на латинското basis – основа и келтското tīros, кимвърски, бретонски tir, ирландски tiār – страна, или бас-тар-ни – жители на ниска земя. Келти са били и известното племе будини, посочени от Херодот като един от народите в Скития. Обитавали са земите по р.Днепър. В протокелтски budinā, староирландски buiden, кимвърски byddin, бретонски bodin – тълпа, хора, народ, войска, в английски body – тяло, човешко тяло, everybody – всички. От келтски или келто-балтийски произход е и племето неври, обитавало средното Поднепровие, съобщено също от Херодот. Според М.Гимбутас, неврите са балтийци и названието им произлиза от балтийското nerti – гмуркам се, потапям се, аналогично но руското нырять или българското нирея. Но може да посочим по-удачна етимология, в ирландски neart, кимвърски, корнуелски nerth, бретонски nerz – силен, мощен, група хора, в литовски noreâti – волеви, силен, в латински, умбрийски nerus, сабински Nero – силен, така че неври – силни. Келти са били вероятно и известните борани, обитавали черноморското крайбрежие в първите векове от новата ера. Обикновенно се смятат за германско или аланско племе. В протокелтски burro, кимвърски bwrr, bwr, корнуелски bor – голям, едър, силен, тракийски bura – мъж, войн, главя ня семейство, или в протокелтски beran, кимвърски baran, ирландски barae, бретонски barau – гняв, ярост, т.е. борани – силните, гневните. Явно хуните при предвижването си към Панония увличат част от тези племена. Затова косвено говорят имената на първите хунски владетели, станали известни през келтските езици. Например Руа или Ругила, в алтайските езици няма думи които да започват с „р” освен чуждиците. В келтски rig, староирландски ri, кимвърски rhi, галски rix – крал, владетел, т.е. Руа (Ругила, Руг-ила) – владетел, крал. Още по-показателно е името на Блед, брата на Атила. В протокелтски bled, кимвърски blaidd, старокимвърски bleidd, бретонски bleid, bleiz, корнуелски blett – вълк, или Блед – вълк, вълка. Друг хунски владетел е Баламбер и може да се обясни с протокелтското *walo, старокимвърски, старобретонски walo (*kuno-walo), староирландски fal – крал, владетел, така че Б(В)аламбер би означавало силния крал, силния владетел. (EDGL),(КмРС),(M-ELPC)

------------------------- 1). хумсхи-купе (хумши-кюпе). Вж. разгледаната етимология на усмъ – кожа, усмаръ – кожар. Хумси/хумши означава кожен, кожена от дебела сурова кожа, в монголски xöm, xüm – сурова кожа. Алтайското понятие е заимствано и в осетински иронски хъuыmаc, дигорски хъumаc – дебела вълнена материя, персийски kham – сурова необработена кожа, както и посоченото от П.Добрев „памирското” хум – дебела кожа. (ОРС),(ДРС),(DDSA),(ПД-ДБЕ,стр.93) За купе виж. разгледаната етим. на старобълг. дума кабатъ – дебела горна дреха. Идентична форма kupэ има в тунгусоманджурските езици съ значение дебела шуба, дебела кожена връхна дреха, в древнотюркски kübä – ризница, чагатайски köpе – ризница, броня. (ДТС,стр.322) 2). алхаси-купе. Вж. разгл.етимология на старобълг.дума алачуга. Пряк паралел с осетински иронски ælхыncъ, дигорски ælхij – възел, примка, аlхыncъ kænыn – правя възли или примки. Или алхаси-купе – плетена ризница. 3). тоулсхи (тулши). Вероятно значение колчан за стрели в старобълг. дума тоулъ – колчан, или шлем. Б.Цонев посочва диал.думи от Охрид, тулище – кошер, тулешник – кутия за свещи, тулина – корем и в румънски tulnic - тръба. (БЦ-ИБЕ-1,стр.106),(БЦ-ИБЕ-2,стр.100) „Тоулсхи” или „тулши” е дума породила много спорове. Според И.Добрев посочва монголското doγulga, tolga – шлем, производно на алтайското понятие за глава. Също в бурятски dūlga, калмицки dūlγэ, dūlxэ, халха-монголски и ордоски dūlga, старомонголски du'uluqa, dâwulγa – шлем, прототунгусоманчжурски dzabuka – наушници, dil – глава, думата tulga, towulga – шлем се е срещала в езика на куманите. Но противно на алтайската етимология, може да посочим в старокитайски tō, в ханската епоха twā, среднокитайски tэw, съвр.кит. doû – шлем, каска. Също в осет. иронски tыl, дигорски tulæ – теме но главата и възм.връзка със шлем, или келтското, ирландско tolg, tulg, tolc, кимвърското tolc – огънат метал, кимвърското twll, бретонското toull, протокелтското *tukslo – отвор, кухина, идентично с българското втулка. (EDGL) Откриваме и индоирански паралели, в хинду-урду tulī, tulā – стоманена чаша, talaiyā – метален съд, котел, пущунски tālaey – метални пластини, ddol – метално ведро, съд, мунджански tolo, йидга tāl, дардски tāl, кашмирски thal, синдхи thalu, индоарийски sthālu – метален съд, котел, сариколски tala – ведро, индоирански tulča, tulu – желязно вретено. Алтернативното значение на тулхси/тулши се загатва от близостта със старобългарската дума тоулъ, заета в унгарски като tulba, словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло – колчан. (БЦ-ИБЕ-2,стр.119) Фамер търси паралел със старовисоконемското dola – тръба. В чагатайски tulb - кожена торба, което показва пралел с унгарската форма?! В санскрит *tūrṇas – колчан, осетниски tula – кръгъл, пръстен, tulæg – валчест, объл, tulыn – потапям, скривам, вкарвам-изваждам, аналогично на българското затулям, потулям – скривам. (ОРС) Виждаме възможен сармато-алански произход. 4). естрогин-купе - вид ризница. Привържениците на тюркската теория, го обясняват с „естрюгюн” – люспи, тюркска дума с неясен произход. П.Добрев посочва не много точния превод – плетена ризница, позовавайки се на „памирското” yustrika – плетена дреха. (ПД-ДБЕ,стр.94) Но откримваме аналогичен по-точен индоирански паралел. В древноиндийски āstara – обвивка, постелка, подплата, персийски, таджикски, кюрдски, ягнобски āstar – постелка, подплата, вътрешнната страна на дрехата, палийски atthara – покривам, хотаносакски štar – разстилам, вахански astar – вътрешна страна, осетински astær – постелка, облицовка, astærыn/astærun – застилам, постилам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.457-458),(ВА-С-1,стр.77) Вижадаме че тук няма суфикса –схи (-ши), както при другите видове ризници (в тохарските езици със суфикса –si се образуват прилагателни от съществителни), а присъства суфикс –гин. В осетинския език със суфиксите –джын, –чин за иронски и -гин, -гун, -кун за дигорски се образуват прилагателни от съществително. (ВМ-ОЭ-1-3,стр.288) Така че естрогин-купе означава застилаща, покриваща ризница. Напълно възможно е това понятие да се отнася за защитната ризница на бойния кон. Както у сарматите, партите и др.ирансики народи и у прабългарите, вероятно са съществували ризници за конете. Или пък е вид защитно облекло слагано под основната ризница. В съвр.бълагрски „хастар” е персийска заемка през турски и означава вътрешната страна на горна дреха. Като втора възможност мога да посоча в белуджи istrī, бенгалски istiri, хинди istiri, маратхи istrī, непалски istri, синдхи istrii – ковано желязо, плосък железен лист, т.е. броня от ковано желязо, плочеста ризница. (DDSA) 5). хлобрин. П.Добрев стига до логичния извод че вероятно така се е наричала вид обсадна машина, но не намира убедителна етимология. (ПД-ДБЕ,стр.95) Смятам че думата е двусъставна, хло от осет. хælæn – разбиващ, (бълг. хлопна – ударя), хъil – масивна изправена греда и брин, в осет. bыrыnkъ – острие, накрайник, клюн, нос, рило, в протоиндоирански bhraiH, санскрит bhrī - наранявам, авестийски braī, brīn – пробивам, рендосвам, дялам, партянски и средноперсийски bryn, съвр.персийски, таджикски burrīdan – пробивам, язгулемски virin-/virita, ягнобски virin, вахански vrin, vrun/vrit, рошански, хуфски, бартангски virav, искашимски vыrn, шугнански viraγ, сариколски vыireyγ, мунджански vrir, йидга vrī, кховарски brenik – режа, пробивам. (ОРС),(L-IAIL), (ИС,К-ЭСВЯ,стр.381) Като втора възможност може да се посочи връзка с вахански brin – коляно, в пущунски wrun – бедро, от иранското *ren – бедро. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.102). Хлобринът е бил стенобитно оръжие, таран, букв.превод „остър, пробиващ” или „удрящо коляно”. (Б.а.: Прокопий (Войната с персите) отбелязва че, със обоза си, савирите, които са родствени на прабългарите, донасят уникално и непознато досега съоръжение за перси или римляни - специален вид таран: „Тези варвари изнамерили лек закрит таран за обсадна дейност, неизвестен по-рано дори на византийските инженери”.