ЧЗ-М-52

Гесер най ще си пасне с бележитият български пантюркист, с манталитет на кашишки фелдфебел, даскал-проф.Добрев, нали е възпитаник на търновската кашишка школа!

Българите не могат да се хуни! 1. Рано появяване в Кавказ на български етноним, внъндур (вхнъндур-оногундур)болгар, още във 3-2 в.пр.н.е., с паралелното появяване на етнонима епагерити/пагерити и тали/двали - дуло, най-рано съобщени от Плиний в 1 в.пр.н.е. 2. Европеиден тип на древните българи (памиро-ферганци) 3. Сарматски тип археологична култура и сарматски тип погребални обичаи. 4. Никъде, никой античен автор не съобщава наличие на българи сред пълчищата на Атила. 5. Не друг а оногурите в съюз със савирити, урогите (маджарите) и сарагурите нанасят смъртоностния удар върху хуните в 463 г. 6. Имената на древнобългарската аристокрация са предимно от сарматоалански произход, алтайски имена почти не се откриват. 7. Древни българи и алани използват една и съща руническа писменост, а хуните нямат писменост! 8. Не бъркайте хуни, хунну с хиони, хиаона, хионити - хоногури. 9. Във формирането на древните българи участва и алтайскоезичен пласт,най-вероятно дошъл със савирите, предцита на съвр.чуваши! но савирите на се хуни, а народ близък до ефталитите, тъй като ги наричато още бели хони и практикуват ефтал.обичай полиандрия. --------------------- Хунският произход на прабългарите днес особено се експлоатира от всякакви пантюркистки маргинали от бившото СССР-пространство.

Да пуснем едно владетелско име: Мортагон, Муртагон, Ομορταγ, Ομυρταγ, Ομουρταγ, Ομβριταγος, Μορτάγων – вариант на прабългарското владетелско име Омуртаг. Окончанието -ων е окончание за родителен падеж в средногръцкия език. (ИД-ЗСБХ,стр.133) Така че името е звучало като Муртаг. Връзката която правят тюрколозите с тюркското yumurta – яйце и напълно изкуствена, без логически смисъл, вложен във всяко име. В.Бешевлиев посочва иранското име Μουρδαγος фиксирано в надпис от черноморския град Олбия. Милор го извежда от осетинското murdag, murtad, murttakk – езичник, идолопоклонник. (ВБ-ИЕП),(ОРС),(ДРС) В пехлеви и съвр.персийски murdār – пропаднал човек, което е навлязло в български като турска заемка (от персийски) - мундар, мръсен, долен човек. Очевидно е че подобни етимологии са недопустими за име на човек, камо ли за владетел. Или ирландското murrtha – богат, muire, muiredach – благородник, знатен. (EDGL) В тох.(б) murtas.s.e – висок, величествен, отнася се за планински връх. (DA-DT-b) Напълно обяснява името на българския кан, особено формата Муртаг(он). В санскрит mirdhān, протоиндоирански mrhdhan, персийски mutūĥ, кашмирски mudār, mŏdarun, непалски mūrdhā – планински връх, било. В.Стоянов посочва българското име Мурто, съхранено в османските регистри от 16 в. (ВС-КПАБ,стр.267) Това е явна умалителна форма от Муртаг. При осетинците се среща името Муртаз, а при чувашите Омартак, Омуртак. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В угрофинските езици, в естонски murd, murdus, лапландски moarast, moarašt, фински marasto, мордвински mar, хантски mora, селкупски margэ, marge – планина. (UE) Смятам че най-удачно е значението – величествен, планински връх. Б.Симеонов посочва чагатайски omurtka – стълб, гръб. (БС-ПО,стр.175) Вероятно имаме тохарска заемка (стълб-висок). Трябва да отбележим че в Източен Тяншан, на изток от Турфан и Урумчи и до днес съществува връх Омуртаг. ---------- и още едно: Маламир, наследил Омуртаг. Като производно може да посочим редките, все още срещащи се български имена Малам и Мальо. Б.Симеонов го свързва със семитското malik – владетел, разпространени при древните тюрки, посредством согдийски. Според него мали-мир означава „власт на господаря”. (БС-ПО,стр.177) При осетинците се срещат имената Малак, Малы, Мали, Малсæг, Мæллæг, Мæлтиз, Мæлкъæги, Малыкъо, Мулук. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите – Малай, Малей, Малентей, Малетей. (ЧАЯ) Откриваме ирански корени. В осетински иронски milængоm, mælætы, дигорски mеlængоn, пущунски maluk, персийски maleh, гилянски mêlih – красив, или кюрдското melûm, гилянското malum – открит, правдив. (VS-ETD) В пущунски mal, meelma, malgerey - приятел. (HP-PD) В пракрит malya, кашмирски masāl – възхвала. Малам-михр е означавало „красив, или правдив като Митрa”, или „приятел, възхваляващ Митра”. ------------- и това: Пресиян (Пресиам), Персиян – владетел наследил Маламир, също името Пресиян ІІ носи пристолонаследника на цар Иван Владислав. В 1978 г. в Михаловце (Словакия) надгробен надпис гласящ: „Тук лежи княз Персиан (Пресиан), (роден) в годината 6505 (996/997), (починал) в годината (1060/1061)”, което показва че българският принц е завършил живота си като емигрант в Унгарското кралство. Етимилогични паралели: а). Пресиян (Персиян) – персиец. Според В.Бешевлиев етимологията на името е обяснена най-удачно от името ПЕРСИАНЪ (Περσιανος, Περσιαμ). Това име Иван Дуйчев свързва напоследък с народностното име на персите, като приведе за доказателство славянските форми ПЕРЪС НИНЪ, ПЕРЪСIАНИНЪ, ПЕРСIАНIНЪ, ПЕРС НИНЪ - персиец. (ВБ-ИЕП) Като аланско име е засвидетелствано и в Боспорското царство – Περσίαν (Персиан). (КС-СНПб-М-1-2005,стр.28) При осетинците се срещат сходните имена Парса, Парсæг. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите – Парăс, Парсай, Пăрсай. (ЧАЯ) б). Пресиян (Персиян) – красив, великолепен. Като втора възможност предлагам връзка с тох.(б) parsāntse, в тох.(а) p.rs – пъстър, красив, великолепен. Д.Адамс го свързва със санскритското prsani – пъстър. (DA-DT-b) В осетински færuxs, кюрдски ferik, ferx, пущунски pêraq, гилянски pеr – бляскав, светъл. (VS-ETD) Възможно е Персиян да отразява индо-тохарското пъстър, красив, великолепен, светъл. в). Пресиян (Персиян) – добре говорещ, оратор, знаещ, гадател. Трета възможност може да се посочи в осет.иронски færsыn, дигорски færsun – възхвалявам, говоря, чета, гадая, правя магия. Аланският първообраз е persin, persan и показва връзка с протоиранскои prs(а), авестийски pэrэs, древноперсийски pras, пехлеви pursītan, съвр.персийски pursidan, партянски purs, согдийски p`rs, хотаносакски, ягнобски, таджикски purs, кюрдски pirsin, белуджи pursaγ, мунджански pэrs, йидга p`rs, вахански pэrs, pörs, рошански, хуфски, бартангски pаrs, искашимски fъаrs – питам, говоря, искам. (ВА-С-1,стр.454-455),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.277) Или Персиян да отразява това древно значение на гадател, знаещ.

"gura рум. - уста, входно място" ! Така ще стигнем и до славянското гърло. Румънската дума може и да е древнобългарска заемка, трябва да се провери!

Проф.Добрев: " Зад формата УХУАН в древнокитайските летописи китаистите виждат етнонима АВАР. " Както винаги "професора" здраво е объркал нещата! Аварите са ефталити и китайците ги наричат хуа което се транкрибира като хвар, авар. Нещата се изясняват от етимолотията на названието ефтал/абдар, В тохарски ипе - страна, народ, еволюирало до "еф", "ав" и в пущунски ddala – народ, респ. еволюирало до ав-дал - народа ав, ави, абии, абари, авари, тохаро-пущунски израз-билингва означаващ просто хора, народ. За ухуаните. Те се появяват след като хунския шанюй Моде разгромява народа дунху(прамонголската общност). Дунху бягат на изток и се разделят на две групи. Едната се обособява около планината Ухуан и в последствие ситайците започват да ги неричат така, а другата край планинята Сянби, като получават названието сянби. Син Тан-шу”, съобщава за ухуаните, които останали в подножието на планината Ухуан, дали началото на племената - шивей, наричани дун-шивей – източни шивей. В расказите за шивейците в „Тан-шу”, се казва че около ез.Далай-нор и по р.Аргун, живеят родовете - менъу, менгъу, менгу, или - менъва-шивей. Етнонимът менъва и менъу, менгу се смята от повечето учени, като първото споменаване на думата монгол, в съответната китайска транскипция. Топонимът Ухуан, по реконструкцията на Карлгрен, се произнасяло като ogwan, се нарича от китайците Чишан, което означава „червена планина”. В монголски, червен се произнася като ulan или ulagaja, което фонетично, се предава с китайското ухуан. Така че самоназванието им е било вероято уласи. Показва сходство с названието на съвр.манчжурска етническа група – улчи, олчи, обитаваща долното течение на Амур, в Улчински район на Хабаровския край. От сянбите произлизат и племената, станали известни с името кидани, които в 10 в. създават собствена държава в Северен Китай – империята Ляо. Етнонима - кидани, според самите кидански източници означава студен, хладен, мразовит, т.е. жители на северна, студена страна. Споменати са за пръв път във „Вей-шу”, за събития от 3-4 в. В монголски, студен е kuyiten, а в някои диалекти: в наймански – hujеn, тумутски – hītеn, хорчински – оnnüt. (ВТ-МИНД) В югозападните райони на Забайкалието се появява бурхутската археологическа култура, наречена А.П.Окладников по населеното място, при вливането на реките Бурхотуй и Онон, където са открити първите могилници на племената шивей. Те са били уседнали земеделци и скотовъди, отглеждали са говеда, свине, в по-малка степен - коне. Имали са постоянни селища, укрепени с валове и ровове. На река Черна в Сретенски район, се намира комплекса „Чудейский утес” - природна крепост, защищена от система от валове и множесто полуземлянки. (Е.В.Ковычев,1984). Край селата Зоргол и Дурой в Приаргунието са изследвани могилници от 1 в.пр.н.е.-1 в., свързани с племената сянби. За разлика от ухуаните, сянбите се появявят на територията на съвр. Монго¬лия, до китайските предели, с постепенно, естествено преселване. Пръвоначално в планината Сянби, където са съседи на ухуаните, те не поддържат отношения с Китай. Миграцията на юг започва в годините на император Хуан У-ди (25-58 г.), когато заедно с хунну извършват погранични набези и грабежи. В 49 г. сянбите, за пръв път изпращат посолство в двора на Хан, за установяване на дипломатически отношения. Сведения за сянбийските миграции дава само „Вей-шу”. Но тук се наслагват и явно митологични данни за легендарния китайски император Хуан-ди, който имал 25 сина, един от които Чанъи, получил земи около голямата планина Сянби. Неговете синове станали вождове на сянбите. Напълно правдоподобни са сведенията че етнонима сянби произлиза от названието на планина. „Вей-шу” казва че сянбите нямат писменост, от поколение на поколение, по устен начин се предава родовата памет, за родословието. Аналогични данни дава Рашид Ад Дин, за монголите, че у всяко племе, родословното дърво, наречене „шеджере” се предава от поколение на поколение единствено по устен път. „Вей-шу” казва че четири поколения след Чанъи, сянбийският владетел Туйин, тръгва на юг и народа му достига до голямо езеро с площ 1000 кв.ли. След още 6 владетеля, Цифен достига до земите на хунну. Във връзка с тази легенда за сянбийския владетел Цифен, интересна аналогия прави Л.Р.Кызласов със свидетелството на Рашид Ад Дин, за предците на Чингис-хан и прародината на монголите, коята се намирала на Ергуне-кун, в басейна на р.Аргун, при сливането и с р.Шилка, което дава началото на Амур. Рашид Ад Дин расшифрова Ергуне-кун като „стръмен хребет” и описва „недостъпна местност, около която имало само планини и гори, далече от големите пътища. „Когато сред тези планини и гори, народа се размножил до такава степен, че земята станала вече тясна, те нямали друг изход и след като разкопали изцяло единия склон, богат на желязна руда, излезли в степния простор”. Принципно виждаме едно и също събитие, предадено по различен начин в древномонголската родовата памет. Северните кидански родове се наричат още шивей. Споменават се за пръв път в 544 г. когато техни пратеници посещават Вей. Делят се на на пет племена, четири носят имена, съобразно посоките на света и едно което се нарича бо-шивей – големи шивей. Бо- идва от китайската дума озн.котел, така че бо-шивей са обитатели на котловина, обитават около р.Зая, приток на Амур в горното му течение.Както видяхме монголите са сред източните шивей. Другите нан- и бей-шивей, всъщност означават южни и северни шивей, първите обитават долината на р.Йонин, а вторите – в Западното Приамурие. Третата група шенмойдян-шивей, носят името на р.Шенмойдян – съвр.р.Нюнже. Има и една друга група да-шивей, за която се знае че не е била монголоезична група, а дошли от север, от р.Лена племена, вероятно с палеоазиатски произход. Най-запдната шивейска група носи името усуги, обитават до ез.Далай-нор и р.Керулен, зад което започват земите на тукю – тюрките, респ. Тюркския каганат. Източните дун-шивей, обитават по р.Аргун, там са и менгъу, менгу-шивей, респ.протомонголите, които обитават тези земи до 750 г., както смята монголския учен Л.Билегта. Шивей водят уседнал живот, развъждат овце и свине, поради студения климат, нивите им дават слаба реколта. Погребалният им обряд е същия като при кумосите и киданите. Михайловската археологична кулутура в Приамурието се свързва със северните шивей. Китайските хроники съобщават и за особена група – жълтоглави шивей. Явно става дума са потомци на европеидните шанжуни-гаоче, все още съхранили расовия си тип. Например легендите за Чингис-хан също казват че той е бил с европеиден вид. (НБ),(СН-ЭИНП) Самото название шивей, според някои автори е по-късна форма на сянби. Други транскрибират шивей като шибири, а сянби, планината Сянби, като сарби, сирби, ширби и предполагат че е предосновата на по-късното монголско понятие Сибир, което означава тихо, неперстъпно, глухо, отдалечено, заблатено място. Етимологията се изяснява от монголски šоvgоr, бурятски šоbоgоr - конусообразен, остър върх, респ. остръвърха, стръмна планина, в древнотюркски süwrä, турски sivri (вж.бълг.турцизъм сиврия – островърха чушка), татарски sürük, чувашки šëvër – островърх. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.456) А.Руднев посочва че в езика на монголците от Вътр.Монголия, съществува названието šīwe, sībege, с което се нарича старото, вече покитайчено монголско население. Произходът на названието се свързва със sībar, sība, sibege, sibe – палисада, укрепление от изострени островърхи колове, или sībege – хълм, дюня, укрепление разположено на хълм. (АР-МГВМ,стр.158) ---------- Прародината на тюрките е източната част на Таримската котловина. Самите те са южни хуни които след разгрома им от сянбийският владетел Таншихай започват да се заселват в почти обезлюдените (след тохарската и асианската миграция) райони на Западния край. По време на междуособиците в Китай, южните хуни създават няколко кратко съсществуващи държави в Хеси, Ордоса (Лю-Хан,Ранна Лян, Сев.Лян, владенията на Хелян-бобо което озн. "бащата-вълк"). Покорени са от табгачите (тоба), управлявани от енертичния Тоба Хуй (не бъркайте името със славянската дума) който създава империята Вей. Част от тези хуни се изселват при жужаните, които ги настаняват край най-източните разклонения на Тяншан, наричани от китайците Цзиншан. Това е хребедът Кърлъг-таг, намираш се на север от Турфан. Названието тюрк - пазач, тургут в монголски им е дадено от жужаните. Това са древните тюрки (туркути) - 100% монголоиди. Експанзията им започва след като завладяват каганата на бившите си господари. Как налагат езика си. Предполагам че по това време белокожото населеине в региона, наричано от китайците "цзе", дили и теле, които са остатъци от старите юечжи, вече е било в процес на езиково алтаизиране. попадайки в държавата на тюркютите, те лесно достигат до най-ранния записан древнотюркски език - уйтурския! За езика на "цзе" има запазено едно изречение в китайска транскрибция което се извежда билзко до древнотюркския език. Така че професоре тези нагласени постановки дето ги четете от Баскаков и руските пантюркистки форуми и сайтове, за "пра-бултаро-хазаро-аварското" семейство се нуждаят от значително преосмисляне. Българското ядро на вхнъндурите/оногондури са в Кавказ от 2 в.пр.н.е. Те няма как да се алтаизирани, още по-малко тюркизирани. Но след 463 г. идват оногури, савири, урогите (маджарите нашите "добри приятели" които ни изгонипха от Панония векове по-късно). Интерсено е че при савирите има ефталитски обичай - полиандирия, но и угорски и алтайскоезичен пласт, показващ паралели с прамонголски и тунгусоманджурски, т.е. това тези "алтаизирани тохари". Чувалили ли сте за "армено-савирския речник" публикуван от унгареца Чаба Детре,по някакви запазени арменски източници от мисията на епископ Израил при савирите? 90% от думите са уторски - явно това са загадъчните "саварти-асфали" роднини на маджарите, засалели се на границата с Персия, както казва Константин Багрянородни! Именно тези езикови "алтайци" дават началото на чувашите векове по-късно. Наличието на неоспоримите българо-чувашки езикови аналогии, показва че част от това неселение участва и в Кубратова България. Явно то донася и цикловия календар, (който глупаците-патриотари в последно време издигнаха в култ като най-точен и незнам си какво още.) Всички числителни могат да се изведат от прачувашките, всички животни, с изкл. на имен - угрофинско название на коня, могат да се изведат от монголски и тунгусоманджурски! Същинските тюрки остават в периферията на този процес, така че нито прочувашите нито прабългарите са били "тюрки"! Нещата са сложни, но праволинейно и лесно развитие няма.

Магура – пещера в Северозападна България. Но топонимът е широко разпространен в Карпатите, където така се наричат някои планински възвишения до 1800 м, височина, зает и в румънски măgură – хълм, височина. В Закарпатска Украйна, също има връх Магура 1363 м. Може да мислим за прабългарски произход на топонима, предвид разпространението му в земи влизали в І-та Бълг.д-ва. В осетински migъ – облак, мъгла и в осетниски kыr, kæri, ягнобски gewr, кюрдски, пущунски, гилянски gor, талишки gür, персийски gur, шугнански gu'r, язгулемски gêr – могила, купчина, възвишение, височина, хълм. (VS-ETD) Така че в Карпатите Магура, най-вероятно е означавало „мъглив хълм или връх”. В България така се нарича една от най-големите пещери. Тук обаче имаме и друга бълг.дума „гура”, „гурво” – яма, отвор, ждрело, в осет.иронски xъuыr, дигорски хъur – гърло, отвор, така че Магура (migъ+ хъur) може да се разгледа и като „тъмна (мъглива) дупка, пещера”. В персийски, пущунски ghār, белуджи, кашмирски, санскрит giri, хинди gār, непалски khor, бенгалски garta – пещера. (DDSA) Интересен аналог е авестийското mаγа, кюрдското mъgъare, персийското magharah – пещера. (ИО-КРС,стр.248)

Не си ме разбрал, няма основание да свързваме хър с хърцой, хър си означава човек, селянин.

Пендар не е турска а славянска дума, от пеняз - монета,заето от немското пфенинг. За средновековието този пример не е много уместен, осебено за такъв официален документ като Бориловия Синодик

Както и да го гледаш Белаур си е! А какво ще кажете за Белгун? Интерес представлява и податката от Бориловия Синодик където Асен е наречен: „На царя Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство, вечна му памет”. Белгун се тълкува като тюркско, куманско име, означавало знаещ. Но в руски откриваме думата бельгун – блатна сова Strix brachyotus, според Фасмер с неизяснен произход. Дали произлиза от представата че совата, респ.бухала се свързват с мъдростта, или произходът е друг, не мога да кажа. В турски bajkuš, bajkara, казахски bajγīz, монголски beg, бурятски begserge – сова, бухал. Май Асеневци много на кумани миришат ми се струва?

Във форума открих до сега неизвестната за мен старобългарска дума чатхуль - вестоносец. Ето и етимологията: чатхуль - вестоносец (προτοσπαθάριος). Старобългарса дума открита от П.М. Мелиорански в старобългарският превод на „Сказине за 48-те аморейски мъченика”. Думата е от алтайски произход. Мелиорански я свързва с халха-монголското sedxül – известие, вест, което в съвр.монголски е дало sэtguul – вестник. Произходът на монголската дума е свързана с монголското sэtgэl – мисъл, дума, sэtgэdэl – впечатление, усещане, халха-монголски setge, бурятски hede, калмикски sed, setkэ, ордоски sedχil – усещане, впечатление, в манджурски sitxu – мисля, в японски sadamé – вземам решение. (БВ-СМ-2,стр.4),(S-AE),(ССТМЯ-2,стр.99) Урало-алтайски паралел с мордвински sato, вепски sada, естонски, фински sattu, саамски sat'tu – постигам нещо, случва се, става, достигам. (UE) Интересен паралел е и чувашкото šut, šutlа – смятям, мисля, имам намерение и цел, в казахски, шорски šоt – смятам, което Егоров и Федотов, позовавайки се на Ашмарин преставят като старо заемстване от руското счет – сметка. (НЕ-ЭСЧЯ,стр.239),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.463) Но предвид и другите алтайски паралели, твърдението става много съмнително. Следвайки логиката, вероятно прабългарското чат/чатхе вероятно е означавало мисъл, което поставя въпраса за произхода на бълг.разговорно чатнах – сетих се, чаткам – мисля!

Интересна е и етимологията на самото название Ибър. Едноименна река и днес има в Рила, дала името на едноименен резерват и Поибрене – село до София, и Ибрица – малка рекичка до Елисейна (Врачанско). Също има Ибру – река в Румъния и Ибр река край Киев. Според Ив.Дуриданов ибаръ, ибръ е старобългарска дума означаваща поток, река. Свързва я с хипотетичното тракийско ibr, ebros, залегнало в основата на Hebros, античното име на р.Марица. (ИД-ЕТ) Вл.Георгиев не према тази етимология и свързва hebros с хипотетичното тракийско ebros – широк, Хеброс – широка река. (ВГ-ТТЕ,стр.37) Но старобългарското ибъръ едва ли е от тракийски произход, особено като се има предвид р.Ибр край Киев. Санскритското abhrā, авестийското abra, ягнобското abrat, кюрдското awr, пущунското abr, талишкото ab, съвр.персийското ābr, гилянското abr, сариколското abru, белуджи varva, означава влага, вода. (L-IAIL) Абаев въстановява протоаланското āpar – дълбока вода, (āp – вода, ar – дълбок, съвр.осет. arf – дълбочина.), съответно названието на р.Днепър, произлизащо от староаланското Dan-apar – дълбока река. (ВА-С-1,стр.63) така че старобългарското (прабългарското) *ибъръ – дълбока вода, е закономерен аналог на еднозначното аланско *апар.

За "курва" думата е общославянска и идва от старовисоконемското huora - невярна жена. бай Фасмер се опитва да го искара от курица - кокошка което си е смешно! куртка - от иранското куртак - къс кафтан.

За "кур", във вахански е кхур (дават го с начална гама), при осетинците е джил(иронски), гир (дигорски) като един осетински филолог ми обясни че "дж/г" е от изходното "к", а "л" - от "р", т.е. аланската протоформа е била кир, общоиранската форма е кар и ипроизлиза от правя, създавам, пораждам. Кар/кур се среща и в албански, което си е българска замека (даже се сещам за една албанска псувня - от която запомних израза курта башка - рошав к-р). От славянсикте езици, кур използват само сърбите, но за го предали и на хървати и словенци (югославско наследство!?) За останалите славяни думата е непозната. Така че това си е сигурна прабългарска дума от ирански произход. Интересно защо в български не се е запазило тюркското сик, ако прабългарите бяха тюрки, как нямаше да съхранят тази най-сакрална и свещена дума? Вижте старницата от Ваханския речник на Стеблин-Каменский!

За брадва, да в БЕР я изкарват от немски, но какво ще кажете за старобългарската форма брады и чувашкото пурта - брадва, което си е директното тохарско перет (в осет.ферет - брадва, според Абаев тохарско наследство). Също в унгарски барт - нож, което се смята за "древнобулгарско" разб.чувашко наследство!

Белаур е брат на покойния Михаил Шишман, владетел на Видин, и Иван Александър (по това време - деспот на Ловеч). Обикновено в българската литература произходът на името Белаур се счита за унгарски - то произлизало от Бела и „Ур" – княз, аналогично на сръбското име Урош. Но това не е така. Етимологията на името Белаур е твърде интересна и показва куманско-влашки произход и означава дракон, змей. При куманите змеят, драконът е на особенна почит. Предвид смесения куманско-влашки произход на един друг род, този на Басарабите, основателите на Влашкото княжество, подобно явление не трябва да ни учудва. В румънски balaur, bălaur, албански bollë, bullar – голяма змия, дракон, змей. В латински boa, bova – водна змия. Вл. Георгиев обяснява bălaur като съставна дума от изходните индоевропейски bola (bela) udra – голяма водна змия, в санскрит balam, тохарски bāl – сила, мощ, голям и в древногръцки υδρα – водна змия, хидра. В румънските легенди балура е летящ змей, обитаващ горите, владеещ изворите, отвличащ хора и нуждаещ се от човешки жертвоприношения. Аналогична е и албанската легенда за слепия змей Бу¬лар (Bullar), който проглежда само в деня на Св. Георги и изяжда първия срещнат човек. Ирландската сага „За втората битка при Маг-Туиред", описва сражението между племената на богинята Дану и демоните-фомори, водени от чудовището Балор (Balor), вар. Balur, Bolur, Bolor, (Stokes 1891). В древногръцката митология Βέλλερος, отразяващ тракийския Βόλουρος, е герой, сражавал се с гигантската хидра, респ. - с воден змей. Думата е заета и в сърбохърватски блавор, словенски blavor (Засавие), babor (Истрия), mlavor (Крас) (Bezlaj, 1976), а имаме и преход на „б" в „м" в сърбохърватски mulavar, словенски molaver – приказен змей. (Калужская И. „Рум. balaur, bălaur ~ алб. bullar ~ с.-хорв. блавор ~ (до)греч. Βέλλερος ~ фрак. Βόλουρος и пр." - http://ameshavkin.na...laur/balaur.htm Също интересна податка представлява якутското uran с тюркското ewren – змей, от което произлиза едно от названията на кипчакското племе кайъ – уранкай, „племе на змея". Белаур и днес е твърде разпространено име в Молдова. ---------------------------------------------- А какво е Вашето мнение по въпроса?

Според автора на речника, думата хър била производна на хърцой, и съобщава че Емилян станев я използвал в разказите си. За произхода на хърцой има много спорове, но факт е че ги наричат още полянци, а в осетински херс, чувашки хир означава поле. Оттам и разпространението на топоними като Хърсово - поле, селище в полето!? Изобщо не мога да се съглася че хърцой значело паток! Така хър се е употребявало в Североизточна България, а не в Македония, където, ако беше така, можеше да се смята за гръцка замека! Според мен хър си е автентична диал.дума от прабългарски поризход!

...а Канси ако го наречеш Мин щеше да устрои традиционна китайска забава за поданиците си с летален изход за теб. Моля изразявай се по-ясно! Нищо не схванах от отговора ти!

Наличието на отделна държавност съвдава рано или късно отделно самосъзнание! Черна Гора и Сърбия, Гърция и Кипър, Холандия, Австрия и Германия, Белорусия и Русия, същото се отнася и за Украйна! Но да се върнем на Армения!?

Рядката дума "хър" е означавала селянин, човек. (Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. Стефан Илчев. С. 1998 г. стр.550) Едва ли идва от гръцки? В случая имаме диалектна дума, а не старобългарска. Но така или иначе думата съществува.

------------- Сценарият с Източна Румелия не може да се повтори. Но ако Източна Румелия беше си останала отделна то днес тракийците нямаше да са българи, може да бъдеш сигурен. Автономистите в Македония не са крайни български националисти, а объркани хора (вземи един Яне Сандански, или Гьорче Петров). Вината е на Българската държава че не успя да сложи ВМРО пряко под българско командване, както сръбските чети и андартите например, ръководени от Сърбия и Гърция.

Проф.Добрев каза: "Голямата заслуга на проф. Баскаков пред българите и България е в това, че той пръв в Тюркологията обособява и описва прабългарите и прабългарския език като отделно-самостоятелна и то първа по ред Булгарска Група в Тюркското Етнолингвистично Семейство. Същевременно пак той въвежда и български подгрупи в Огузската и Къпчашката Групи, в които поставя езиците със силен български субстрат - гагаузски, кумански, татарски и др." ------------------------------------------------------------------------------------------------------ Или както казва народната поговорка "цензурирано", това че Баскаков този прикрит пантюркист е измислил несъществуваща тюркска група си е негов проблем, той служи на пантюркизма. Прабългарите не могат да са тюрки, тъй като тяхната етногенеза завършва преди да е започнала тюркската, а и антропологично са несъвместими, памиро-ферганци с типични монголоиди. Чувашкият език и алтайскоезичната част от прабългарите са потомци на рано алтаизирани тохари (народите дили/теле), затова и този език се по-близо до старомонголски и тунгусоманджурски, отколкото до тюркските езици. Алтайскоезичието про българите идва със савирите - предци на чувашите. Ще дам едни промер дохътор - възглавница, в тунгусоманджурски догъ - теме, глава, тире - възглавница, опора, или титлите двалма, кудерма (в чувашки с -ма се образуват отглаголните съществителни). Чували ли сте диал.дума "мумички" - чревната тлъстина на прасето, в тунгусоманджурски муми - тлъстина! хумси - кожена, в монголски хум - сурова необработена кожа. Въпросът е не дали прабългарите са ираноезичини или алтайскоезични - и двете основи са налице, а доклоко е било представено едното и доколко другото начало!!! Повечето от владетелските прабългарски имена са от сарматски поризход, което показва че управляващата върхушка е била сармато-аланска!

--------- Предлагам съвсем друг прочит, от дигорското dziаntæ – почести, славя и вече посоченото asæ – размер, величина, т.е. „с опредени (големи?) почести”. част от поминателен надпис. ------------ Анзи зера итзи асо е: Ако сравним с осетински, ще видим че там присъстват всички тези думи: „анзи” – в дигорски anzi – година, „зера” – дигорски zærua, zæruæ, иронски zærond – възраст, старост, „итзи” – в иронски ittzыg, дигорски idtæg – много, „асо” – дигорски asæ – размер, величина, период от време, „е” – дигорски æj - спом.гл. „съм” 3л.ед.ч. Или виждаме че се получава явно част от поминателен надпис, показващ че някой е доживял достопочтенна възраст, букв. „…година старост много размер е”, т.е. „в…..годината на преклонна възраст е (или доживял)…”.

За подаграта - причината е недостиг на един ензим превръщат пикочната киселина която е водно неразтворима в карбамид който се излъчва с урината. От подагра високо кръвно не може да се получи, а и не е задължитлно да имате камъни в бъбреците, тъй като пикочната киелина се отлага по ставите и пердизвиква асептично въспамение с болки по ставите - най-често пръстите на краката. -------------- Спомням се че при откриването на костите на Мостич - имал е сериозно ошипяване по гръбначните прешлени! Болестите при средновековните българи: Военен травматизъм Възпалителни инфекциозни и паразитни заболявания дегенеративни заболявания нищо по-различно от останала Европа тогава.

Книгяна Олга / Хелга си е рускиня от варяжки произход. Тя е езичница до зрялата си възраст. Не може да е дъщеря на Петър (чисто по хронологични данни, не може да е дъщеря на Борис). Това е поредната чалга-мистификация - да я искараме българка, ама синчето и е.... мамата на Първата българска държава!

Нацията е рожба на модерната държава на институциите. В средновековието нации няма. Българите които най-рано са погълнати от Сърбия, също нямат бълг.национално чувство, въпреки че до І-та св-в-на имат спимен за български поризход, имам предвид Тимошката и Ресавската области. Под влияние на сръбската пропаганда, българите в Прокоп и Ниш са открити сърбомани още до 1878 г. Смятам че първата изява на Българската нация е Екзархията. Патриаршистите от Южна Македония не влизат в нея и бързо се гърцизират, да в 19 в. българско население живее и в Гребена и в Шатиста и Кожани - но са гъркомани! Помаците които са с друга религия и до ден днешен са с раздвоено и неясно национално чувство! Разделенято на българи и македонци започва плахо да се очертава още в края на 19 в. когато започват уж по практични причини да се прокарват идеите за "Автономна Македония". Тогава и сръбската пропаганда има чувствителни успехи в Северозападна Македония (бъдещата Безспорна зона). Днес в събуждането на някакава "българщина" край Вардара не вярвам изобщо. Има всъщност отмиране на последните нейни остатъци, времето работи за македонизма и тежка ни и горко, ако вардарските селяци ги натикат в Европейската кочина, ще ни разкатаят майката, ще ни принудят да признаем Македонско малцинство в Пирниско! ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Сега по същество към темата: Сигурно всички сте чели книгите на Венедиктова за българската диаспора в Анадола. Авторката се оплита в опитите си да обясни всичко с фалшификата Джагфар-тарихи. Не са ли тези българи преселени от Василий ІІ Българоубиец именно в Средновековна Армения?