Frujin Assen

Какво стана с тая митична реформа, дето я отложиха за лятото, че да идат на море. Вече е септември, подновиха ли работата по нея?

Заради такива като вас българската църква е безсилна! В момента в който тя изрази някаква позиция веднага я облива широка струя помия! Ами защото много хора решават, че искат да убиват, да изнасилват, да крадат... Е те за тва...

На картинките се виждат изстребителни варианти на МиГ-23. Ето къде е разликата Ето го и другия Оставям на вас да познаете кой е изстребителния вариант МЛД и кой удърния БН, и кой е показан на картинките с ислямистите. Ми явно летят, ако не летяха, нямаше да атакуват авиобази когато има тридневни прашни бури, които пречат на самолетите да излетят.

Лилава, ако питаш кое да е дете, дали иска да ходи на училище, ще ти каже НЕ. Ако питате, дали е насилие да учат математика и литература ще ви кажат пак ДА.Всички деца в един глас ще обявят, че предпочитат по цял ден да играят на улицата, вместо насилствено да учат.

Друго нещо си е съвременния семеен модел!

Колкото до изучаването, детето под 14 не е самостоятелно, и родителите ще избират какво да се изучава. Традиционни за България за православие, католицизъм, сунитски ислям. Избира си едно от трите и толкова. Грешиш Лилава, ще ги направи по религиозни. А защо трябва да са религиозни много добре го обясни Графа. За безбожника всичко е тук и сега, няма минало, няма бъдеще, нямаш задължения към предците, нямаш задължения към бъдещите поколения. Живота си е твой и само сега. От телевизионния екран ти обясняват, че ако не караш последен модел бмв си боклук и нищожество, че ако нямаш безразборни полови контакти с всичко живо (и неживо) ти си нещастен, несъстоятелен идиот.

След разпада на СССР в Украйна останала мощна групировка на ВВС и ПВО. Към момента на обявяване на независимостта и през 1992 на нейна територия се намирали 4 въздушни армии и 1 армия ПВО включващи 10 авиационни дивизии, 49 авиополка и 11 отделни ескадрили. Всичко около 600 войнски части на въоражение в които били повече от 2800 летателни апарата с различно предназначение. През 1992 украинската авиация по брой самолети била четвърта в света отстъпвайки само на САЩ, Русия и Китай. Украйна получила 16 изстребителни авиополка влизащи в състава на ВВС и ПВО на СССР, които имали на въоражение МиГ-25ПД/ПДС, Су-15ТМ, МиГ-23МЛ/МЛД, МиГ-29 и Су-27. Су-15ТМ Обаче, голяма част от съветското наследство се оказало за независима Украйна излишно. Към 1997 прихващачите МиГ-25ПД/ПДС, МиГ-МЛ/МЛД и Су-15ТМ били бракувани или изпратени „на съхранение“. Най голяма ценност представлявали изстребителите Су-27. Общо Киев получил 67 машини Су-27. Общото число МиГ-29 достигало 240 бройки, от които 155 били най модерни с по съвършенно БРЕО (Бордово Радио Електронно Оборудване) и увеличен запас гориво. За годините след разпада на СССР количеството бойни самолети способни ефективно да прихващат въздушни цели и да завоюват превъзходство във въздуха се намалили многократно. По състояние от 2012 в изтребителната авиация формално се числили 36 Су-27 и около 70 МиГ-29 от които в експлоатация били 16 Су-27 и 20 МиГ-29. украински самолети "на съхранение"-едва ли някога ще могат да полетят По голямата част от украинските изстребители се намират в плачевно състояние, което обаче не пречело на украинските власти активно да търгуват с тях. Например в периода 2005-2012 Украйна е продала 231 бойни самолета и вертолета, от които само 6 новопостроени, а останалите по рано стоящи на въоражение в украинските ВВС. През 2008 Украйна продаде на САЩ 2 самолета Су-27, което вбеси Русия и тя отказа да доставя резервни части за украинските Су-27. Не бива обаче да се твърди, че украинските власти съвсем не се опитвали да модернизират своите изтребители. За най перспективен в това отношение бил признат Су-27. В запорожкия държавен авиационен ремонтен завод били модернизирани няколко Су-27. Модернизираните самолети получили възможност да носят свободнопадащи бомби и НАР (Неуправляеми Авиационни Ракети), нова навигационна система която ползвала GPS. По съобщения в открития печат били модернизирани общо 6 машини във варианти Су-27П1М и Су-27УБМ1, които били предадени на полковете в Миргород и Житомир. Както вече се каза, Украйна не произвежда части за Су-27 и ремонта на тези машини бе извършен за сметка на "канибализация" на други самолети намиращи се на съхранение. Друг изстребител лекия МиГ29 (модификация 9.13) била модернизирана в Лвовския държавен авиоремонтен завод. На МиГ-29 УМ1 били поставени нови навигационна система и радиостанция. Програмата започнала през 2007 и се планирало модернизация на 12 машини. През 2010 били предадени първите 3 модирнизирани машини, но досега общото им число не надхвърля 8. Имало планове за закупуване от Русия на модерни радари Жук за тези машини, но това не се състояло. Модернизирани Су-27 След дестабилизацията на ситуацията в страната и започването на войната в Донбас възможностите за поддръжка на авиацията и модернизация значително се стеснили поради дедостатъчно финансиране. В хода на войната били свалени 2 МиГ-29. Независимо от гръмките заявления от май 2014 че авиацията ще се използва активно във войната поради лошото състояние на авиационния парк през зимата на 2014/2015 практически не се използвала. В днешно време украинската изтребителна авиация се базира на следните летища Василков-Киевска област (40 бригада тактическа авиация), Миргород (Полтавска област) 831 бригада тактическа авиация, Озерное Житомирска област (9 бригада тактическа авиация), Ивано-Франковск (114 бригада тактическа авиация). Модернизиран МиГ-29 В съветско време на територията на Украйна бе развърната 8 отделна армия ПВО. В нея освен изтребители прихващачи влизаха още РТВ (Радио Технически Войски) и ЗРВ (Зенитно Ракетни Войски). В Севастопол, Одеса, Василков, Лвов и Харков бяха развърнати радиотехнически бригади, в състава на които влизаха радиотехнически батальони и отделни радиотехнически роти. РТВ бяха снабдени с радари и комплекси от различни типове и модификации. -метров диапазон П-14, П-12,П-18, 5Н84Ф -дециметров диапазон П-15, П-19, П-35, П-37, П-40, П-80, 5Н87 -радиовисотомери ПРВ-9,-11,-13,-16,-17 През 1991 частите на ЗРВ на 8 армия ПВО включва 18 зенитно ракетни полка и бригади разполагащи с 132 ЗРДН (Зенитно Ракетни ДивизиоНи). В тези години 8 армия ПВО била така организирана, че да осигури плътно покритие на територията на страната и да защитава важни промишлени и административни центрове. Радиолокационно покритие през 2010 Както е видно от картинката по горе Украйна през 2010 имаше почти пълно радиолокационно покритие на територията си. Само 5 години ситуацията е вече по различна, част от РЛС за загубени в Крим, други по време на войната, а най вече поради крайната износеност. Украйна наследи от ПВО на СССР значително количество ЗРК със средна и голяма далечина на стрелбата С-75, С-125, С-200А,В,Д, С-300ПТи ПС. Във войсковото ПВО най модерни бяха няколко дивизиона С-300В и около 20 дивизиона ЗРК БУК. ЗРК С-75 бяха снети от въоражение още в средата на 90 те, а след тях бяха снети и С-125 в началото на 21 век. ЗРК С-200 служиха чак до 2013 когато и последните бяха снети от въоражение. Най съвременната част от ЗРВ бяха С-300ПТ/ПС от които имаше около 30 дивизиона. По състояние от 2010 на въоражение бяха останали 16 дивизиона С-300ПТ и 11 дивизиона С-300ПС. ЗРВ към 2010 -сини кръгове РЛС за обзор на въздушното пространство -червени кръгове обзорни РЛС към ЗРК С-300 -червени триъгълници С-300ПТ/ПС -оранжеви триъгълници С-300В -бели триъгълници ликвидирани ЗРК Към 2015 всички ЗРК С-300ПТ произведени в края на 70 те се намират в състояние на пълна износеност и са снети от бойно дежурство. Към 2015 единствените далекобойни ракети които остават на въоражение са С-300ПС произведени през 80 те. Отсъствието на качествено обслужване и ремонт през периода на независимостта доведе до там, че значителна част от украинските С-300ПС са небоеспособни. В настоящо време се счита, че има около 7-8 дивизиона които могат да носят бойно дежурство. Модернизацията се изчерпва с два дивизиона, които са модернизирани през 2012. Зони прикривани от С-300ПТ/ПС през 2010 Друг голям проблем са ракетите. Украйна наследи огромно количество ЗУР (Зенитни Управляеми Ракети) 5В55, но няма на своя територия предприятие което да ги произвежда или ремонтира. Днес 25 години по късно всички ракети са с изтекли всякакви срокове на гаранция и надежността им е по голям въпрос. В началото на 21 век Украйна искаше да закупи от Русия ЗРК С-300ПМУ-2, но липсата на пари и нежеланието на Русия да предостави на кредит тези ЗРК провали проекта, провали се проекта и за ремонт на ЗУР в Русия. След 2008, когато Украйна помагаше на Грузия всяка възможност за военно сътрудничество бе погребана. Критическото положение с ЗРВ доведе до включването в тях на ЗРК от сухопътните войски и по точно С-300В и БУК, като така войските останаха само с Оса-АКМ. С-300В имат различни ракети от С-300ПС и са предназначени преди всичко за сваляне на крилати ракети. От тях имаше на разположение 2 дивизиона. Поради крайно износване днес те вече са снети от бойно дежурство. Остават единствено 60 ПУ (Пускови Установки) Бук-М1(10-12 дивизиона). Те можеше да са доста повече, но през 2008 два дивизиона бяха предадени на Грузия. Единият от тях взе участие в бойните действия, а втория бе заловен в разглобен вид в пристанището Поти. Гаранционния срок и на С-300 и на БУК е 25 години, като след ремонт може да се увеличи на 30 години. Днес в 2015 изтича гаранционния срок дори на най младите ЗРК в украинската ПВО. Смята се, че ако не бъдат взети мерки към 2020 реално Украйна ще остане без никакви ЗРВ. Ръководството на Украйна взема мерки. Със свои сили то се опитва да модернизира отдавна извадените от въоражение С-125 до нивото на ЗРК С-125-2Д «Печора-2Д». По рано тези ЗРК се предвиждаше да се продават в страни от третия свят, но нищо не бе направено. Не е ясно колко от древните ЗРК подлежат на ремонт и възстановяване и доколко такъв ремонт е възможен. От всичко гореказано можем да проследим деградацията на украинската ПВО. Днес тя не е в състояние да прикрие цялата страна, а само някой най важни центрове. Крайната износеност на почти цялото въоражение заплашва да остави в най скоро време страната практически беззащитна от въздушни нападения.

На снимките се виждаха МиГ-23. Тези самолети са прихващачи и почти напълно безполезни за удари по земни цели. Едва ли въобще са летели.

Европа никому не е длъжна! Трябва да се тръгне оттук. И като се тръгне оттук стигаме, до това, че европейците щом не желаят бежанци-няма да ги приемат. Ама те продължавали да идват. Ми като идват, просто разстрелват с картечници няколкостотин души, показват разстрела по телевизията и... вече няма бежанска вълна. Проблемът е решен-напълно и окончателно.

Защо няма бежанци в Саудитска Арабия? Правилният отговор е- Една страна, една картечница, една фадрома, един масов гроб... за всички... Работи ли стратегията? Доказано! Какво трябва да направи България (Европа), ако иска наистина да спре бежанската вълна? Правилният отговор! Няколко картечници, няколко фадроми, няколко масови гроба... и всичко спре, ама наистина! Що, какво имаш против Русия днес?

Искам да кажа, че персите примерно, може да си нямат Моцарт, Байрон, Волтер, Люли и прочее, но си имат свои поети, писатели, музиканти, чиито произведения ние не познаваме, и не се интересуваме от тях, това не значи, те персийската, китайската, индийската и т.н. култури са по примитивни от европейската. Евристей, исках да покажа, че дори днес, когато информацията е на 1 клик разстояние, никой не го интересува случващото се в Шри Ланка и Боливия. И това е нормално. Но това, че не познаваме Боливия, не значи, че те имат по примитивно общество и култура от нас.

Бърз тест за тебе Варлорде. Отговори ми, ама честно, колко османски и персийски поети от 15-18 век знаеш и колко от произведенията им си чел? Ще отговоря за себе си-нито един. Без да погледна в интернет не се сещам за нищо. Хайде аз съм невеж селяндур. Но се пробвай да питаш същото и други по интелигентни хора. 1 Колко европейски поети от периода знаят? 2 Колко османски поети знаят? 3 Колко персийски поети знаят? Не може да не си евроцентрист. Всички сме такива. Дори само заради това, че сме европейци, и чуждите цивилизации по трудно ги разбираме и са ни по малко интересни. Прегледай международните новини в някой новинарски сайт. Огромната част са свързани с наболели теми (войната в Сирия и прочее), но останалите са предимно свързани с Европа и САЩ, а останалата част на света тъне в мрак. Никой не го интересува какви са обществените проблеми в Перу, как се развива съдебната реформа в Ботсвана и корупционния скандал във Виетнам.

Религията въвежда най силния морален коректив на един човек, и изучаването и е задължително. В съвременната западна морална система няма греховни неща, има непозволени от закона, но ... само ако те хванат. Тоест, ако човек върши гадости, единствения проблем е да не го залови полицията и да не го осъдят. При религията, независимо дали християнство или ислям се казва, че Бог вижда, всичко и навсякъде. Ако човек извърши грях, той може и да успее да се скрие от закона, но от Бог не може, защото Той вижда всичко. Това в много по голяма степен възпира хората да вършат простотий, отколкото закона, където винаги има вариант "аз ще го направя и никой няма да разбере".

Не е баш така. Технологичен-не зная, но за културен... нима строежа на красиви джамий и дворци (прочее от български майстори) е по лош с нещо от строежа на дворци в европа? Нима османските поети са по лоши от западните? По малко познати да-но това е от съвременна гледна точка. И отново идва проблема, че ние поставяме в центъра Запада. От технологична гледна точка съм съгласен, но и тя преминава през военната. Минават доста години, преди Европа да успее технически да изпревари Османската империя и Русия-това става едва в края на 17 век. Руския цар е първия на който му се налага да вестернизира страна, за да остане над водата. Турците не се и пробват-резултата е трагичния за тях 18 век.

Тук няма да се съглася. Русия например през тези векове е в настъпление и побеждава своите врагове на изток и юг. Обаче също остава встрани от западните иновации, та се налага царя насила да ги въвежда. През 16 век, когато на запад цъфти ренесанса, на изток пък преуспява Османската империя, която е ужасно далеч от всякакъв хуманизъм.

Много яка статия, браво на Варлорда! Това трябва да се обмисли сериозно.

В България също "селянин" стана обидна дума. Хора дошли в София от малки градове и села също в късо време стават столичани и започват да презират "селяндурите". Унищожен е поминака на селските райони в цяла Европа, и в Англия и в Германия и навсякъде. Малките ферми не могат да се състезават с големите и резултата е все повече хора в градовете.

Не са лоши младите, лошото е, че ние вече не сме млади... Стара мъдрост

Много ти благодаря, като почитател на жълтата преса, тоя линк ме накара да изпитам организъм както казват братята роми).

Към началото на ВСВ в японските въоражени сили на въоражение имало няколко типа зенитни картечници, които се различавали както конструктивно, така и по типа на използвания патрон. Във флота за ПВО на катери и неголеми съдове се използвали 7,7 мм картечници Тип 92 и Тип 97. Първият представлявал лицензионен вариант на ръчния „Люис“, а втория бил също лицензионен- „Викерс-Е“. Морската картечница Тип 92 се използвала също от морските десантни части, но се поставяла на универсален триножен станок, копиращ идеята на американския М1917А1 и допускал стрелба по наземни и въздушни цели. Морска картечница Тип 92 В основата на японския 7,7 мм патрон бил английския патрон .303 (7,7х57R), който се използвал и в японската авиация. Главна причина за прехода към този боеприпас се считала необходимостта от разширяване на номенклатурата от специални патрони, което било трудно технически с традиционния 6,5 мм патрон, и повишавало мощтта на картечния огън. В резултат на въоражение приели три 7,7 мм патрона с приблизително еднакви характеристики- Тип 89 с издадена гилза (влияние от британския патрон .303), Тип 92 с прибрана гилза и Тип 99 с по лек куршум. Проблемите от използването на три различни патрона донякъде се изглаждало от факта, че ВВС и ВМФ използвали Тип 89, а другите два се използвали в армията. Паралелно на въоражение оставали картечници с калибър 6,5 мм, което съществено усложнявало снабдяването на войските с патрони. В армията за стрелба по нисколетящи самолети се използвала станочната картечница Тип 92 с калибър 7,7 мм- По своята конструкция картечницата повтаряла 6,5 мм станочна картечница Тип 3. Тя от своя страна била разработена от конструктора Киджиру Намбу на база на закупената от Франция картечница „Хочкис“ преди Руско-японската война. Картечница Тип 92 на триножен станок в положение за зенитна стрелба Захранването на картечницата се осъществявало от твърди ленти (както във френския Хочкис) с емкост 30 патрона, или полутвърди ленти, състоящи се от съединени шарнирно твърди звена, всяко по 3 патрона (всичко 83 звена, общо 249 патрона). Твърда лента с 30 патрона 7,7 мм за картечница Тип 92 Подаването на лентата било от ляво на дясно. В конструкцията била използвана и специална масльонка, която смазвала всеки патрон преди влизането му в цевта и така осигурявала надежното изхвърляне на гилзата, особено при замърсяване, но пък повишавала сложността и затруднявала експлоатацията. Твърдата лента бил просто, но не най удобното в боя решение, доколкото лентата понякога се деформирала и заклинвала, а освен това и замърсявала с прах и пясък оръжието. Японски войници водят зенитен огън с картечница Тип 92 с твърда лента с 30 патрона. Снимката е от боевете на езерото Хасан. Към положителните черти на Тип 92 трябва да отнесем възможността за стрелба и с двата вида патрони ( Тип 92 и Тип 99), простотата на зареждане и разреждане, здравината на конструкцията. За стрелба по въздушни цели картечницата имала недостатъчна скорострелност, само 450 изстрела в минута. Тип 92 най често била използвана със специален станок-тринога, имащ адаптер за зенитна стрелба. В комплекта се придавал и зенитен прицел. Картечницата със станока тежала 55 кг, и за пренасянето и имало специални халки в които се поставяли прътове ръкохватки и така войниците я разнасяли по бойното поле по няколко души подобно на носилка. През 1937 на въоражение постъпила танковата картечница Тип 97, създадена с елементи от чешката ZB-26, пленена от японците във войната с Китай. Танкова картечница Тип 97 На ред образци японска бронетехника били придвидени турелни зенитни варианти за разполагането и. Обаче, на практика това било рядкост, тъй като японската икономика не успяла да насити армията с автоматично оръжие и картечниците не достигали хронически. Картечниците от всички типове използвали до осем различни марки патрони, които не били взаимнозаменяеми. Нерядко разни картечни патрони се използвали не само в рамките на батальон, но даже рота или дори взвод. Освен това японците широко използвали трофейни картечници, основно британските „Люис“, „Викерс“ и „Брен“ и американските M1917 и М1919 „Браунинг“. Всичко за ВСВ се използвали около 20 различни марки патрони за различните картечници. Въобще, зенитните картечни установки в японската армия били малко и залповата стрелба на пехотата по самолетите не можела да компенсира това. През 1933 на въоражение била приета голямокалибрената картечница 13,2 мм Тип 93. Тази картечница представлявала олекотен вариант на френската картечница „Хочкис образец 1930“, чийто лиценз Япония закупила. 13,2 мм бронебоен куршум Тип 93 с начална скорост 765 м/с пробивала 25 мм броня на далечина 100 метра и била предназначена за поразяване на леки бронемашини и самолети. Първоначално захранването с патрони се осъществъвало от пълнители по 30 патрона, а впоследствие бил разработен кутиевиден магазин с лента. Темпа на стрелба бил 480 истрела в минута, а ефективната далечина на стрелба 1500 метра. Голямокалибрена картечница 13,2 мм Тип 93 Картечницата със станок тринога достигала тегло 57,1 кг, но във връзка с това, че стандартния пехотен станок нямал достатъчни ъгли на възвишение се налагало майсторите по частите да го доработват кой как може за стрелба по зенитни цели. В неголеми количества била произведена картечна установка, сдвоен вариантс механизъм за вертикално и хоризонтално насочване, кръгово въртене, автоматичен зенитен прицел и крачен спусък за водене на огъня. Голяма популярност в японските въоражени сили имали американските 12,7 мм картечници Браунинг М2. Японците го копирали и пуснали в производство през 1941 под обозначението Тип 1. За тази картечница вече съм писал, така че, няма да преповтарям. Предвид на отсъствието на развита конструкторска школа и традиции за самостоятелно създаване на образци на стрелково и артилерийско въоражение, за снабдяване на собствените въоражени сили Япония била принудена да закупува лицензии или да копира незаконно чужди образци. В пълна сила това се отнася и за малокалибрените зенитни автомати. Приетото на въоражение през 1938 20 мм автоматично оръдие Тип 98 по своята конструкция повтаряло френската картечница „Хочкис“ образец 1930. Това оръжие още от начало било създадено с двойна цел, борба с лекобронирани и въздушни цели. 20 мм автоматично оръдие Тип 98 Високите станини се опирали на две дървени колела със спици и се буксирало от лек камион или конски впряг. Също така имало възможност за разглобяване на оръдието и пренасянето му на части от товарни животни или хора в труднодостъпен терен. Оръдието имало три станини, които при стрелба се разгъвали. Имало възможност и за стрелба направо от колелата, но тогава при по дълги редове се влошавала точността от неустойчивостта им. Оръдието имало ъгли на насочване -10 до +85 градуга и можело да обстрелва цели в сектор от 360 градуса. Снарядите били достатъчно мощни-същите като противотанковото оръдие Тип 97. На разстояние 245 метра пробивало броня с дебелина 30 мм. Началната скорост на снаряда била 830 м/с, а досегаемостта по височина 3 500 метра. Независимо от сравнително ниския темп на стрелба (120 истрела в минута) и 20 зарядния магазин, което също ограничавало практическата скорострелност, оръдието широко се използвало за ПВО. Общо на въоражение постъпили около 2500 оръдия Тип 98 с калибър 20 мм. В Япония се предприемали опити за създаване на ЗСУ чрез поставянето на 20 мм оръдия Тип 98 на леки танкове, полугъсенични транспортьори и камиони. Във връзка с недостатъното количество самоходни шасита и хроничния недостиг на зенитни оръдия, японските ЗСУ били произвеждани в твърде незначителни количества. През 1944 започнало производство на сдвоен вариант получил обозначението Тип 4. До края на войната били произведени около 500 сдвоени установки. В рамките на военно-техническото сътрудничество с Германия били получени образци и техническа документация на 20 мм зенитен автомат Flak 38. През 1942 20 мм зенитка под японското обозначение Тип 2 постъпила на въоражение. В сравнение с 20 мм зенитка Тип 98, немското оръдие се оказало по скоросдтрелно, точно и надежно. Темпа на стрелба бил 420-480 и/м, досегаемостта 3700 метра, теглото в бойно положение 450 кг, а в походно 770 кг. 20 мм зенитен автомат Тип 2 Автоматичните построителни прицели за тези оръдия изработвали данни за вертичалното и челното изпреварване и позволявали по добро насочване. Входните данни в прицела се въвеждали ръчно и се определяли на око, освен далечината, която измервал стереодалекомер. Заедно с зенитните оръдия била предадена и документацията за ПУАЗО (Прибор за Управление на Артилерийския Зенитен Огън)който можел да предава данните и да координира стрелбата на батарея от 6 зенитни автомата, което съществено повишавало ефективността на огъня. В самият край на войната бил направен опит за производство на сдоен вариант, но поради ограниченията на японската промишленост било произведено само незначително количество от този вариант. През лятото на 1937 в Япония започнало лицензното производство на швеейцарското 20 мм оръдие Oerlikon. По голямата част от тези оръдия били предназначени за въоражаване на бойните самолети. Но някакво количество се използвало в флота в качеството на зенитни. Също имало опити за използването на Ерликони в производството на ЗСУ на база на леки танкове. На база на лекия танк Тип 98 Ке ни през 1942 били построени два варианта на опитна ЗСУ въоражена с 20 мм Ерликони. Най известното и масово оръдие на японската малокалибрена артилерия бил автомата Тип 96 с калибър 25 мм. Това автоматично зенитно оръдие било разработено през 1936 на основата на оръдие на френската фирма Хочкис. То широко се използвало през ВСВ и се явявало основно леко зенитно средство на японския флот. Строена 25 мм установка Тип 96 Тип 96 се използвал в единични, сдвоени и строени установки, както на корабите, така и на сушата. На големите кораби установките се управлявали с ПУАЗО Тип 95, който дистанционно насочвал оръдието и на стрелеца му оставало само да натисне спусъка. Единичните установки се насочвали единствено ръчно. Всичко били произведени повече от 33 000 оръдия. Сдвоена 25 мм установка Тип 96 Най отличителната особеност на японското оръдие от френското било снабдяването му с пламегасител от немската фирма Райнметал. Захранването се осъществявало от магазин с 15 снаряда поставян отгоре. Практическа скорострелност 100-120 и/м, общо тегло 800 кг (единична), 1100 кг (сдвоена) и 1800 (строена) версия. Началната скорост на 320 грамовия снаряд била 820 м/с. Максимална далечина на стрелба 7500 метра, ефективна 1500 метра, досегаемост по височина 5000 метра, разчет 3-9 души. 25 мм зенитна установка Тип 96 се поставяла на различни буксируеми ремаркета. До средата на 30 те 25 мм зенитни автомати Тип 96 били напълно удволитворително оръжие. Но в хода на войната в тихия океан се проявили множество техни недостатъци. Практическата скорострелност била неголяма, а захранването от магазин било признато за неудачно (най добро за такива оръжия било лентовото захранване). Още един минус било въздушното охлаждане, което не позволявало дълга непрекъсната стрелба. Системата за управление на огъня също не била идеална. Единичните оръдия били снабдени само с примитивен зенитен прицел. Строена 25 мм установка на крайцера Едо. При сравнение с зенитните автомати на британския, холандския и американския флотове следва да се отбележи, че противниците на Япония имали забележимо по добри системи за близък зенитен огън, представен от 20 мм Ерликони и 40 мм Бофорс. 40 мм зенитна установка Тип 91 Първите превъзхождали японското оръдие по скорострелност, а вторите по далечина на стрелбата и 4 пъти по тежък снаряд. Наличието на системи за управление на огъня закрепвали превъзходството на Бофорса. Универсалния 25 мм зенитен автомат на Япония съчетавал в себе си не качествата, а недостатъците на Ерликоните и Бофорсите. От 1927 до 1935 от Великобритания за въоражение на големите кораби били закупени около 500 броя 40 мм зенитни оръдия „Викерс“ Марк VІІІ, известни повече като „пом-пом“. В Япония тези зенитни автомати получили обозначение Тип 91 или 40 mm/62 "HI" Shiki. В края на 30 те тези зенитни автомати вече не отговаряли на нарастналите изисквания. Максималната далекобойност била 4500 метра, а прицелната два пъти по малко. Сериозен проблем създавало и архаичното захранване. В японския флот пом-пом не били включени в единна система за водене на огъня, а всяко оръдие стреляло самостоятелно. В хода на ремонти и модернизации по голямата част от 40 мм оръдия Тип 91 били заменени с по ефективните 25 мм автомати Тип 96. Обаче, поради недостига на автоматични зенитни оръдия Тип 91 се използвал през цялата война на вспомагателните кораби и в бреговите батареи. След окупацията на ред британски и холандски колонии в Азия в японски ръце попаднало значително количество 40 мм зенитни автомати Bofors L/60 и боеприпаси за тях. В хода на войната японските пилоти неведнъж могли да се убедят в тяхната ефективност, сега те били обърнати против своите стопани. Тези трофейни оръдия се използвали твърде активно от японската армия против британската и американската авиации, още повече, че собствените зенитки постоянно недостигали. Трофейни 40 мм зенитки Бофорс През 1943 в Япония бил направен опит за копиране и пускане в серийно производство на Bofors L/60. Японските въоражени сили изпитвали остра необходимост от този твърде ефективен зенитен автомат. Обаче, производството вървяло с големи трудности. Отсъствието на техническа документация си казало думата. Оръдията фактически се произвеждали ръчно във военноморския арсенал в Йокосука с темп 5-8 оръдия в месец. Независимо от това оръдията получили обозначение Тип 5 били ненадежни. Холандски сдвоени 40 мм морски зенитни установки Hazemeyer, на база Бофор били използвани от японците като стационарни при отбраната на различни острови. Следва да се признае, че японската промишленост се оказала не в състояние да произведе достатъчно малокалибрени зенитни оръдия за прикритие на своите войски от нисколетящи щурмовикки и бомбардировачи. Тези оръдия се отправяли на първо място в флота и така сухопътните войски се оказали почти беззащитни от удари от въздуха. През 1914 на въоражение в японския флот постъпило на въоражение 76,2 мм оръдие с двойно предназначение Тип 3. Освен борба с малки кораби то трябвало да стреля и по въздушни цели. Морско 76,2 мм оръдие Тип 3 Към началото на ВСВ тези оръдия в по голямата си част били прехвърлени на брега. Оръдията Тип 3 се използвали активно при отбраната на островите. И макар теоретично да можели да обстрелват въздушни цели със скорострелност 10-12 и/м на височина до 7000 метра, на практика резултатността от този огън била неголяма, поради липсата на ПУАЗО. Тоест тези оръдия можели да водят само заградителен огън. Първото специализирано зенитно оръдие в японските въоражени сили станало 75 мм оръдие Тип 11 прието на въоражение през 1922. В това оръдие били копирани много детайли от чуждестранни образци, но най много било копирано от британското 76,2 мм зенитно оръдие Q. F. 3-in 20cwt. Зенитни 75 мм оръдия Тип 11 Обаче, поради недостатъчен опит оръдието се получило скъпо и сложно в производство, а точността и далечината на стрелба невисоки. Досегаемостта по височина била около 6500 метра, снаряда тежал 6,5 кг и имал начална скорост 585 м/с. Всичко били произведени 44 бройки от това зенитно оръдие. Независимо, че били малко на брой зенитните оръдия Тип 11 взели участие в ред войни и останали на въоражение поне до 1943. През 1928 било пуснато в производство зенитното оръдие Тип 88. В сравнение с Тип 11 то било доста по съвършенно и го превъзхождало като точност и далекобойност, то можело да обстрелва въздушни цели на височина до 9000 метра със скорострелност 15 и/м. 75 мм зенитно оръдие Тип 88 Обаче оръдието не било лишено от недостатъци. Особено неудачно било развръщането на зенитките на бойни позиции, когато се отпускали цели 4 опори. Демонтажа на транспортните колела също отнемал време и усилия. Но главния недостатък бил открит по време на войната, то имало малка досегаемост по височина, което го правело слабо ефективно против Б-17 и напълно безполезно против Б-29. Японско 75 мм оръдие Тип 88 пленено от американците на остров Гуам. Надеждите на японското командване да използва оръдието като противотанково също не се оправдали. При десанти по островите американската щурмова авиация и корабна артилерия яростно обработвали японските позиции и тежкото и слабо маневрено оръдие нямало шанс да се спаси. По време на бойните действия в Китай японските войски пленили 75 мм оръдие Bofors М29. След като се изяснило, че това оръдие превъзхожда японското Тип 88 се решило Bofors М29 да се копира. Производството на новото зенитно оръдие получило обозначение Тип 4 започнало в края на 1943. Досегаемостта била до 10 000 метра, а самото оръдие било по технологично и удобно при развръщане. 75 мм зенитно оръдие Тип 4 Поради непрекъснатите бомбардировки на американската авиация и хроничния недостатък на суровини били произведени едва около 70 броя, които били използвани за отбрана на японските острови. Освен собствени 75 мм зенитни оръдия, японската императорска армия използвала пленени в Сингапур 76,2 зенитни оръдия Q. F. 3-in 20cwt, а също и единични екземпляри на американските 76,2 мм зенитни оръдия М3. Впрочем и двете оръдия още от края на 30 те се считали устарели и особена полза не допринесли. В хода на втората китайско-японска война, в Нанкин японците пленили 88 мм морско оръдие, немско производство. Разбирайки, че 75 мм оръдие Тип 88 вече не съответства на съвременните изисквания било решено това оръдие да се копира. То постъпило на въоражение през 1939 под обозначението Тип 99. От 1939 до 1945 били произведени повече от 1000 оръдия. 88 мм зенитно оръдие Тип 99 Зенитното оръдие Тип 99 съществено превъзхождало 75 мм зенитни оръдия. Осколъчния снаряд с тегло 9 кг напускал ствола със скорост 800 м/с, достигайки повече от 10 000 метра, при скорострелност 15 изстрела в минута. За 88 мм зенитни оръдия Тип 99 бил разработен удобен за транспортиране лафет. В случай на пребазиране обаче трябвало да се разглобява оръдието, поради което то било разполагано по бреговата линия, където изпълнявало ролята както на зенитно, така и на оръдие от бреговата отбрана. Към момента на започването на бойните действия на тихоокеанския ТВД в състава на ПВО на Япония имало около 70 броя 100 мм зенитни оръдия Тип 14. 100 мм зенитно оръдие Тип 14 Оръдието било прието на въоражение през 1929. Досегаемостта на 16 кг снаряди била над 10 000 метра. Темпа на стрелба бил 8-10 изстрела в минута. Оръдието се поддържало от 6 станини снабдени с опори. За премахване на колелата и привеждането от походно в бойно положение били нужни 45 минути. Преимуществата на 100 мм оръдия Тип 14 над 75 мм Тип 88 били неочевидни, а самото оръдие било значително по тежко и скъпо и поради това скоро то било снето от производство. По време на войнатавсичките били развърнати на остров Кюшу, където защитавали важни обекти. В средата на 30 те години едновременно с началото на проектирането на ескадрените миноносци за ПВО в Япония започнала разработката на ново 100 мм зенитно оръдие. Вече съществуващите 127 мм оръдия не удволетворявали предявените изисквания заради малката досегаемост, недостатъчната скорострелност и ниската скорост на насочване. Двуцевната артилерийска установка била приета на въоражение през 1938 под обозначение Тип 98. 100 мм артилерийска установка на есминец Акидзуки Тя била поставяна на есминците от тип Акидзуки. За въоражение на големите кораби била разработена установка от полуоткрит тип под обозначение Тип 98 модел А1, но тя се използвала само на крайцера Едо и самолетоносача Тайхо. В началото на 1945 оръдията предназначени за недостроените кораби били поставени на брегови стационарни позиции за защита от бомбардировачите Б-29. Това било едно от немногото зенитни оръдия способни ефективно да се борят с Б-29, обе недостига на снаряди с радиовзривател, ПУАЗО и РЛС значително снижавало ефективността им. В рамките на военно-техническото сътрудничество през 1941 Япония получила от Германия техническа документация и образци от 105 мм зенитно оръдие Flak 38 на фирмата Райнметал. То било достатъчно съвършенно, способно да обстрелва цели на височина по голяма от 11 000 метра. По ред причини, основно заради претовареността на индустрията и недостатъка на суровини производството му така и не било започнато. На базата на Flak 38 в Япония разработили противотанково оръдие с обозначение Тип 1, но производството се ограничило с единични екземпляри. През 1927 на въоражение постъпило 120 мм оръдие под обозначение Тип 10, което било за брегова отбрана и зенитно. То било на база на морско оръдие, като част от морските оръдия били модернизирани като зенитни. Общо били произведени повече от 2000 оръдия Тип 10. 120 мм зенитно оръдие Тип 10 пленено в Гуам Оръдието с маса 8,5 тона се поставяло на стационарни позиции, скорострелността била 10-12 изстрела в минута, началната скорост на 20 кг снаряд 825 м/с, досегаемостта по височина 10 000 метра. 120 мм зенитно оръдие Тип 10 на Филипините През 1943 започнало производството на 120 мм зенитно оръдие Тип 3. Ръководството на японската армия възлагало големи надежди на новото оръдие. То трябвало да замени в масово производство 75 мм зенитни оръдия, чиято ефективност била станала недостатъчна. 120 мм зенитно оръдие Тип 3 120 мм зенитно оръдие Тип 3 било едно от малкото оръдия способни ефективно да се борят с бомбардировача Б-29. Осколъчният снаряд с маса 19,8 кг имал начална скорост до 830 м/с, което давало възможност да се обстрелват цели на височина повече от 12 000 метра. Обаче оръдието се получило доста масивно и теглото му достигало 20 тона, което сериозно намалявало възможностите за бързо пребазиране. Тези оръдия като правило се развръщали на подготвени стационарни позиции. Оръдията от този тип били разположени основно около Токио, Осака и Кобе. Зенитните оръдия Тип 3 се оказали достатъчно ефективни, понеже батареите им били спрегнати с ПУАЗО и РЛС. През октомври 1942 японците пленили в Сингапур английски радари за управление на зенитния огън, които били копирани и пуснати в производство под името Тип 41. През 1944 японските специалисти успели да копират и пуснат в производство американската РЛС SCR-268. SCR-268 в Гуадалканал 1942 год Станцията можела да вижда самолети и да коригира зенитния огън по разриви на далечина 36 км с точност по далечина 180 м и по азимут 1,1. С помощтта на 120 мм зенитно оръдие Тип 3 японците успели да свалят не малко Б-29. За щастие на американците японците произвели едва 200 от тези зенитки. След началото на регулярните американски бомбардировки японското командване било принудено да привлече за усилване на ПВО на сухопътните обекти морски 127 мм оръдия Тип 89. 127 мм оръдие Тип 89 Оръдието с тегло в бойно положение повече от 30 тона се поставяло на стационарни укрепени позиции. Снаряда с маса 22 кг и начална скорост 720 м/с можел да поразява въздушни цели до 9000 метра. Темпа на стрелба бил 8-10 изстрела в минута. Всичко на брега били разположени повече от 300 броя 127 мм оръдия. Повечето отбранявали военноморски бази или крайбрежието. Част от оръдията били сдвоени, разположени в корабни бронирани куполи. Най мощното японско зенитно оръдие било 150 мм Тип 5. То трябвало да допълни 120 мм Тип 3. Разработката му започнала, когато се изяснило, че американските бомбардировачи са способни да летят на височини над 10 000 метра. 150 мм зенитно оръдие Тип 5 За да се спечели време новото 150 мм оръдие било всъщност преоразмерено оръдие Тип 3 под калибър 150 мм. Проекта бил завършен много бързо и само 17 месеца след началото на разработката било готово за стрелба. Началната скорост на 41 кг снаряд била 930 м/с, което обезпечавало обстрел на въздушни цели на височина над 16 000 метра, с темп на стрелба до 10 изстрела в минута. До капитулацията на Япония се отдало да се произведат едва 2 оръдия, които били разположени в Токио и успешно изпитани в боя. Още в първия бой на 1 август 1945 те свалили 2 Б-29. За съжаление войната скоро свършила и те не могли да се проявят в цялата си сила. Тази батарея ползвала ПУАЗО Тип 2, радар и оптичен далекомер, това позволявало воденето на точен огън. Като цяло при японските зенитки може да се отбележи тяхната разнотипност. Това създавало проблеми при снабдяването, обслужването и подготовката на разчети. По голямата част от зенитното въоражение било остаряло и не съответствало на съвременните изисквания. Предвид на недостатъка от ПУАЗО и РЛС част от японските зенитки можели да водят само неприцелен заградителен огън. Японската промишленост се оказала неспособна да произвежда в нужните количества ефективни зенитни оръдия и системи за управление на огъня. Сред водещите страни участнички във ВСВ средствата за ПВО на Япония се оказали най малочислените и неефективни. Това довело до там, че американските бомбардировачи почти безнаказано бомбардирали японските градове.

Няколко добри думи за нашата армия. След проблемите с поддържането на МиГ-29 станаха явни, правителството върна на въоражение няколко МиГ-21, заедно с 6 броя Л-39. Това е добре, защото през септември 2015 изтича гаранцията на МиГ-29 и може да ги ползваме само по африкански (докато паднат). Дълго време се чудех какво става с БМП-23 и наскоро намерих отговор. На въоражение е в учебния център в Сливен. Този център си е дефакто танкова част. Макар да е учебен център, там е събрано най тежкото оръжие на България, танкове, бмп, сау. В общи линии свободното падане спря, това е чудесна новина. Плановете за сваляне от въоражение на МиГ-21, Су-25 и БМП-23 бяха стопирани, което си е положителна новина. За флота също има добри новини, както е известно втората белгийска фрегата също плава, а трите останали стари кораба, които щяха да се свалят от въоражение са оставени. Нека ви задам въпрос. Когато на човек му трябва автомобил какво прави? 1 Търси да купи най новата и модерна кола която му е на сърце 2 Вижда докъде му стигат финансите и купува каквото може

Към началото на ВСВ зенитните средства на САЩ били в лошо състояние, като само бойните кораби повече или по малко адекватно прикритие. В края на 30 те американската армия се намирала в стадий на техническо превъоражаване и зенитното и въоражение съответствало по скоро на края на 20 те. Станочната картечница М1917 с пушечен калибър 7,62 Х 63 мм (.30-06 Springfield) била най най разпространената картечница в американската армия в междувоенния период. Тази конструкция на Джон Браунинг, създадена в сътрудничество с компанията Colt през 1917 представлявала аналог на картечницата „Максим“, отличаваща се със сходни характеристики и опростена конструкция. През 1936 картечницата преминала модернизация. Усъвършествания вариант получил обозначение М 1917А1. Тази модификация имала подобрен механизъм за подаване на патроните, усъвършенстван прицел и нов триножен станок, който позволявал стрелба по въздушни цели. Към картечницата бил добавен и зенитен прицел. Тази картечница можела да води интензивна стрелба, благодарение на водното охлаждане на ствола, което я правело много подходяща за зенитно оръжие. Освен на пехотен станок, тази картечница била монтирана и на специален зенитен станок всякаква бронетехника. В годините на войната М1917А1 била доставяна на цялата антихитлеристка коалиция, в това число и като зенитно оръжие. Обаче, станочната картечница М1917А1 не удволетворявала американските военни, на първо място заради прекомерното си тегло (47 кг). В опит да се олекоти конструкцията на въоражение бил въведен варианта Brauning М1919А4 с облекчена тринога М2. Именно този вариант станал най разпространеното картечно оръжие на американската армия през ВСВ. Конструктивно М1919А4 малко се отличавал от М1917А1. Основното отличие било използването на масивен ствол с въздушно охлаждане поставен в перфориран кожух. Заедно със станока М2 картечницата тежала общо 25 кг, което било почти два пъти по малко. Освен в американската армия, Браунинг М1919А4 получил широко разпространение и в въоражените сили на съюзните страни, където се доставял по ленд лиза. Същевременно обаче далеч по голяма слава като зенитно оръжие добил по колямокалибрената картечница 12,7 мм Браунинг М2. Американски танкисти отработват навици по стрелба по ниско летящи самолети по време на учение в пустинята Мохаве Калифорния, преди десанта в Африка Американската голямокалибрена картечница М2 била разработена през 1932 на основата на картечницата М1921, която от своя страна била проектирана през ПСВ. Главното и отличие станало универсалната конструкция на стволната кутия, което позволявало монтиране както на самолети, така и на бронирани машини, така и като пехотно и зенитно средство. Можело да се ползва както въздушно, така и водно охлаждане, както и смяна направлението на подаване на лентата с патроните. В голямокалибрената картечница на Браунинг се използвал мощния патрон .50 BMG (12,7×99 мм), обезпечаващ на 40 грамовия куршум начална скорост от 823 м/с. На далечина 450 метра, той можел да пробие 20 мм стоманена плоча. 12,7 мм зенитна картечница с водно охлаждане. Но признанието на това оръжие не дошло веднага. Необходимостта и важността от 12,7 мм картечница не била очевидна за американските военни през 20 те и 30 те, които я считали за излишно мощна картечница в сравнение с калибъра 7,62 и недостатъчно мощна в сравнение с малокалибрените оръдия. Обаче, бързото развитие на авиацията през 30 те и особено увеличаването височината на полета и скоростта направили калибъра 7,62 все по малко приложим, нарастнало влиянието на голямокалибрените картечници и малокалибрени оръдия като адекватни средства за борба с въздушната опасност. Първоначално 12,7 мм картечница М2 се произвеждала в два варианта. Оръжиенто с въздушно охлаждане се предназначавало за борба с лека бронетехника и като средство за поддръжка на пехотата. Варианта с водно охлаждане се използвал като зенитно оръжие в армията и флота. Широко разпространение получили зенитните установки на сдвоена картечница М2 с водно охлаждане. Те се монтирали изключително на самолети и транспортни средства, поради извънредно голямото си тегло. За обезпечаване на необходимия темп на стрелба в зенитен вариант била изработен и наземен вариант с въздушно охлаждане, отличаващ се от другия с по доброто си охлаждане, но и по голямо тегло. Този вариант получил обозначението Браунинг M2HB. Теглото било 38 кг, а темпа на стрелба 450-600 изстрела в минута. В годините на ВСВ били произведени повече от 2 милиона картечници М2 калибър 12,7 м. За обезпечаване на ПВО на сухопътните войски били създадени няколко варианта на буксируеми и самоходни сдвоени и счетворени зенитно-картечни установки. Тези картечници се поставяли на всички типове плавателни средства, от торпеден катер до линкор. В морския вариант имало и огледален прицел, но много стрелци изобщо не ползвали прицели предпочитайки да насочват огъня с трасиращи куршуми. Американски моряк на сдвоена 12,7 мм картечна установка с въздушно охлаждане на катер тип РТ някъде на новогвинейското крайбрежие. Основен разработчик и производител на ЗКУ (Зенитно-картечни установки) за сухопътните войски станала корпорацията Maxson L. W. След удачния вариант на сдвоени 12,7 мм установки М13, които се монтирали на шаси на полугъсеничните бронетранспортьори М3, военните изразили желание да получат и по мощна счетворена установка. ЗСУ М13 През 1943 започнало производството на счетворените установки M45 Maxson Mount. Теглото на уставката в бойно положение било 1087 кг. Далекобойността по въздушни цели около километър, скорострелността 2300 изстрела в минута. ЗКУ М51 Буксирния вариант получил обозначение М51, а облекчения на двуосен прицеп за парашутно-десантните подразделения бил известен като М55. На огнева позиция за по голяма устойчивост се ползвали 4 опори на всеки ъгъл. В прицепа имало и акумулатори за захранване с електричество на зенитките и зарядното устройство към тях. Насочването се извършвало с помощтта на електроприводи. Електродвигателите били мощни и благодарение на тях скоростта на въртене достигала до 60 градуса в секунда, което обезпечавало надежно следене на зенитните цели. ЗКУ М55 Най разпространения в армията на САЩ тип ЗСУ със счетворена картечна установка станал М16 на Maxson Mount на базата на бронетранспортьора М3. Всичко били произведени 2877 такива машини. ЗСУ М16 Установките Maxson Mount обикновено се използвали за охрана от налети на вражеската авиация на транспортни колони и подразделения по време на марш. Освен това се използвали и за поддръжка на пехотата против жива сила и лека бронетехника. Поради голямата си мощност те молучили в армията прозвището „касапина“. На база на бронетранспортьора М5, който се отличавал от М3 само по някой възли и агрегати, а също технологията за производство на корпуса се произвеждал и ЗСУ М17. Въоражението било същата счетворена Maxson Mount. ЗСУ М17 Голямокалибрата картечница М2 се оказала силно ефективно оръжие за отразяване на нисковисочинни налети на вражеската авиация. Те имали високи бойни и служебно-експлоатационни характеристики, което обезпечило широкото им разпространение във въоражените сили на САЩ и съюзниците. Макар в куршума с който стреляли браунингите да нямало разривен заряд, то всички типове самолети били уязвими за неговия огън. В края на 30 те, когато започнали да се появяват първите бронирани самолети ВМФ на САЩ започнали да търсят по мощно оръжие за допълване на голямокалибрените браунинги М2. Американските флотоводци се заинтересували от 20 мм швейцарски автоматични оръдия Oerlikon. След провеждане на сравнителни изпитания на 9 ноември 1940 било препоръчано приемането на въоражение на швейцарските „Ерликони“. Зенитните оръдия произвеждани в САЩ били обозначени като 20 mm/70 (0.79") FFS. Те имали скорострелност до 650 изстрела в минута, тегло 62 кг, като захранването се осъществявало от 30 зарядни барабанни магазини. До 7 декември 1941 били произведени 379 автоматични оръдия. Всичко до края на войната през 1945 били произведени 124 735 такива оръдия. Тези зенитки в САЩ били чисто морски и на сушата практически не се използвали. Оръжието се оказало силно популярно в флота заради простото обслужване и добрата скорострелност. Към края на войната всяко свободно място на корабите било заемано от едно и двустволни установки Ерликон. В боекомплекта на 20 мм оръдия Ерликон влизали следните типове снаряди -осколъчни (9 грама тротил) -трасиращи (4 грама тротил и фосфор за осветяване на 1500 метра трасе) -запалителни (4 грама тротил и 3 грама бял фосфор) -бронебойни (4 грама детонит) -бронебойно-запалителни (2 граба детонит и бял фосфор) Масата на снаряда в зависимост от типа била от 124 до 130 грама. Началната скорост от 835 до 870 м/с. Далечина на стрелба до 2500 метра. Зенитните 20 мм оръдия се явявали последен рубеж на отбраната против японските камикадзета промъкнали се през изстребителното прикритие и голямокалибрените зенитни оръдия. На линкорите и тежките самолетоносачи в края на войната тяхното число често надвишавало 100 броя. Трябва да се каже, че в края на войната Ерликоните отчасти престанали да отговарят на изискванията, понеже мощността на 20 мм снаряди често се оказвала недостатъчна да възпрат японските камикадзета. В ограничено количество (всичко 110 машини) в САЩ за ПВО на сухопътните войски била произведена ЗСУ Т10, въоражена със сдвоено 20 мм оръдие Hispano-Suiza HS.404, което на свой ред било британския вариант на Ерликона. ЗСУ Т10 Широкото разпространение на ЗСУ Т10 в армейските подразделения било възпрепятствано от нестандартния за армията 20 мм боеприпас и отсъствието на явни преимущества пред счетворените 12,7 мм установки. Освен това, производството на оръдия Hispano в САЩ било ограничено и практически цялото производство отивало за нуждите на авиацията. В началото на 20 те Джон Браунинг разработил 37 мм автоматично оръдие, но след смъртта му през 1926 приемането му на въоражение се забавило. Формално то било прието на въоражение през 1927, но фактически едва през 1938 след разработката на модернизиран лафет. 37 мм зенитно оръдие М1А2 Модернизираното оръдие получило обозначението М1А2. Теглото на модернизираното оръдие в бойно положение било 2778 кг. Техническата скорострелност 120 изстрела в минута. Теглото на осколъчния снаряд 595 грама. Началната скорост на снаряда 850 м/с. Далечина на стрелба по въздушни цели 3200 метра. Сама по себе си 37 мм зенитка била не лоша. Обаче ефективността и намаляли недостатъчно мощните боеприпаси, поради което било затруднено поразяването на самолети летящи на висока скорост. Точно по това време англичаните се обърнали към американците с молба да произвеждат за тях 40 мм зенитки Бофорс (шведски лиценз). Американските военни ги изпитали и се убедили в тяхното превъзходство пред родната 37 мм зенитка. Обаче някое време вървяло паралелно производство на Бофорс и М1А2. ЗСУ Т28Е1 В хода на бойните действия се изяснило, се зенитчиците на леки установки практически не ползват прицели, предпочитайки да насочват зенитната установка в момента на стрелба по трасиращи изстрели. В съответствие с това били направени изводи и била създадена комбинираната установка Combination Mount M54. Отляво и отдясно на ствола на 37 мм зенитка поставили 12,7 картечници Браунинг М2. Доколкото балистичните характеристики на двете оръжия били подобни, предполагало се, че стрелците ще използват за прицелване картечниците с трасиращи куршуми, а едва след това ще стрелят с оръдието. Тази комбинирана зенитна установка на шаси на бронетранспортьор М3 била въоражена с 37 мм зенитно автоматично оръдие М1А2 и две 12,7 мм картечници с водно охлаждане М2 получила обозначение Т28Е1. Били произведени всичко 80 машини. След нея последвала ЗСУ М15, отличаваща се с кръгово бронепокритие на въоражението. Били произведени 680 машини. ЗСУ М15А1 ЗСУ, получила обозначение М15А1, била на шаси на бронетранспортьора М3А1 и била практически аналогична на М15, но бил поставен друг прицел, внесени промени в конструкцията на комбинираното въоражение. Имала по нисък силует и по малка маса от М15. Произведени били 1652 машини. Първото запознаване на американските военни с шведския 40 мм зенитен автомат Bofors L60 се състояло на 28 август 1940 по време на изпитанията на два купени от Швеция екземпляра и демонстрация на морския вариант на оръдието на холандския шлеп HNLMS Kinsbergen. Обаче шведския вариант на Бофорс не удволетворявал американските моряци като надежност и той бил признат за непригоден за масово производство в САЩ. Американските инжинери внесли множество изменения в конструкцията на оръдието и боеприпасите, за да го пригодят за масово производство, а също сменили въздушното охлаждане с водно и добавили електрически приводи за бързо въртене на установката. Официалното обозначение на американската версия на Бофорс била- 40 mm Automatic Gun. За американския флот били разработени голямо количество едно-дву, четири и шест стволни зенитни установки, в това число и радиолокационно насочване. Производството на 40 мм зенитни установки за ВМС на САЩ било в корпорацията Крайслер. Там били произведени 60 000 оръдия и 120 000 ствола. Американските военни моряци го считали за най добрия зенитен автомат в света. 40 мм зенитки се оказали най ефективното оръжие против японските камикадзета, като правило 1 попадение стигало за да бъде унищожен самолета тръгнал да прави таран. Масовото използване на Bofors L60 в армията на САЩ започнало през 1942, след като през 1941 американските предприятия започнали производството на тези оръдия по поръчка на Великобритания. За ускоряването на производството помогнали англичаните, които предали пълната техническа документация на САЩ. Фактически лиценза за производство на това оръдие бил получен от Швеция едва след началото на масовото им производство. Освен буксирните варианти били създадени и няколко ЗСУ. Бофорсите били монтирани на модифицирани 2,5 тонни шасита от камиони GMC CCKW-353. Освен преките си задължения установката можела да оказва огнева поддръжка и да се бори с лека бронетехника. Бронебойните 40 мм снаряди могли да пробият 50 мм броня на 500 метра. Опитът от бойните действия показал необходимостта от ЗСУ на танково шаси за съпровождане на механизирпаните колони и обектова ПВО. Изпитанията на такава машина се провели през пролетта на 1944 на абърдийнския танков полигон. В новата ЗСУ получила обозначение М19 се използвала ходовата част от лекия танк М24 Чафи. ЗСУ М19 Основното въоражение на М19 бил двустволен 40 мм зенитен автомат поставен в барбет с кръгово въртене. Стрелбата се осъществявала с електроспусък. Управлението на куполата и барбета се осъществявало с помощтта на електрохидравлични приводи с ръчно управление. Началната скорост на зенитния снаряд била 874 м/с, максималната далечина на стрелба по зенитни цели 6900 метра. Обаче, доработката на машината се затегнали. Първите образци на ЗСУ М19 постъпили на въоражение едва през 1945 и в бойни действия практически не участвали. В началото на ВСВ в САЩ на въоражение в сухопътните подразделения на ПВО нямало съвременни зенитни оръдия от среден калибър. Стоящите на въоражение 807 единици 76,2 мм зенитни оръдия М3 не съответствали на съвременните изисквания. Техните характеристики били невисоки, оръдието било сложно и металоемко в производство. 76 мм зенитно оръдие М3 Тази зенитка била създадена през 1930 на базата на 3 дюймовото зенитно оръдие М1918, която на свой ред води родословието си от оръдие на бреговата отбрана. От М1918 зенитното оръдие М3 се отличавало с полуавтоматичен затвор, увеличена дължина и стъпка на нарезите. Станините на оръдието представлявали цокълна основа с ред дълги опори на които била разположена решетка за оръдейния разчет. Металната площадка за разчета била била много удобна за хората, но при нейното разглобяване и сглобяване изисквала много време, което силно ограничавало мобилността на системата като цяло. Оръдието за своя калибър се получило доволно тежко -7620 кг. За сравнение съветското зенитно оръдие образец 1931 година (3-К) било два пъти по леко-3750 кг, превъзхождайки американското оръдие по ефективност и бивайки значително по евтино. Началната скорост на 5,8 кг снаряд била 853 м/с. Далечината на зенитна стрелба около 9000 метра. Към момента на встъпването на САЩ във войната старите М3 участвали в отбраната на Филипините. Някой от тези оръдия се задържали в други райони на тихия океан оставайки в строя до 1943. След като 76,2 мм зенитни оръдия М3 били заменени във войските от по съвременни образци, част от тях били използвани в пропагандни кампании за повишаване духа на населението. Оръдията се превозвали по големите градове на САЩ и демонстративно се развръщали по паркове и площади. 76 мм оръдие М3 изложено в парк в Чикаго Още от началото на бойните действия, когато се изяснило, че 76,2 мм зенитка е неефективна, на нейна смяна през 1942 дошло 90 мм зенитно оръдие М1. Калибъра на новото зенитно оръдие бил определен изхождайки от предпоставката, че трябва да се създаде снаряд с пределното тегло с което може спокойно да борави обикновения войник. Оръдието имало достатъчно високи характеристики, осколъчен снаряд с тегло 10,6 кг който имал начална скорост 823 м/с. Това обеспечавало досегаемост до 10 000 м височина. Теглото на оръдието в бойно положение било 8618 кг. 90 мм зенитка М1 Зенитката М1 произвела отлично впечатление, но била сложна в производство, при това не само оръдието, но и станините били същата конструкция като оръдието М3. Буксирало се на едноосна ходова част със сдвоени пневматични гуми. На бойна позиция стояла на кръстовидна опора, а разчета се разполагал около оръдието на сгъваема метална площадка. Твърде сложен бил самият процес на сгъване и разгъване на елементите от платформата на еднносното шаси. В средата на 1941 започнала разработката на 90 мм зенитка, която освен стрелба по въздушни цели трябва да може да служи и за брегова отбрана. Това означавало пълно прекунструиране на станината, тъй като старата не позволявала стрелба по ниско от 0 градуса. Това било използвано като повод радикално да се преразгледа цялата конструкция. Новия модел 90 мм зенитно оръдие под обозначение М2, пуснато през 1942 било съвършенно друго, с ниско разположен цокъл опиращ се при стрелба на 4 опори. Цялото тегло на оръдието било 6000 кг. 90 мм зенитно оръдие М2 С новата станина разчета много по лесно се оправял, ускорена била подготовката за бой, а на някой модели се появил не голям броневи щит. Обаче основните изменения били внесени в конструкцията на оръдието, модела М2 имал вече автоматическо подаване на снарядите с поставен взривател и дотиквач. За сметка на това стрелбата станала по точна и бърза, а темпа на стрелба нараснал до 28 изстрела в минута. Още по ефективно станало оръдието през 1944 с приемането на въоражение на снаряди с радиовзривател. 90 мм зенитки обикновено били свеждани в 6 оръдейни батареи, а от втората половина на войната им придавали и радиолокатори. За коректиране огъня на зенитната батарея се използвал радиолокатор SCR-268. Станцията можела да види самолети на далечина до 36 км, с точност по далечина 180 м и по азимут 1,1. Радиолокатор SCR-268 Радиолокаторите откривали разривите във въздуха на снарядите от среднокалибрената артилерия и коректирали огъня относно целите. Това било особено важно нощно време. 90 мм зенитки с насочнане от РЛС със снаряди с радиовзривател регулярно сваляли немските ФАУ-1 над южна Англия. Устройството на оръдието позволявало да се използва за стрелба по наземни подвижни и неподвижни цели. Максималната далечина на стрелба била 19 000 м, което го правело ефикасно средство за контрабатарейна борба. Към август 1945 американската численост произвела 7831 броя зенитни 90 мм оръдия от разни модификации. Част от тях били поставени в стационарни позиции в специални бронирани куполи за защитта на военноморските бази. Това оръдие също така било използвано при създаването на ПТ САУ М36 на шаси на среден танк Шерман. Тази самоходна установка се използвала активно в боевете в Европа от август 1944 до края на войната. Благодарение на мощното оръдие тя се оказала единственото сухопътно средство на американците способно да се бори с немските тежки танкове, доколкото танка M26 Pershing, въоражен със същото оръдие постъпил на въоражение в самия край на войната. През 1928 на въоражение било прието 105 мм зенитно оръдие М3, създадено на базата на морско универсално оръдие. То можело да обстрелва с 15 килограмови снаряди въздушни цели летящи на височина до 13 000 метра. Скорострелността на оръдието била 10 истрела в минута. 105 мм зенитка М3 Към момента на приемането му на въоражение самолети летящи на такава височина все още нямало. Тези оръдия не загубили актуалност и към момента на ВСВ. Но във връзка с отсъствието при американските военни на интерес към него пили произведени само 15 броя които били използвани за отбрана на панамския канал. Малко преди началото на войната в САЩ започнали работа по създаването на 120 мм зенитно оръдие. Това оръдие станало най тежкото в линията на американските зенитни оръдия от времето на ВСВ и трябвало да допълни по леките 90 мм зенитки М2. 120 мм зенитно оръдие М1 120 мм зенитно оръдие М1 било готово още през 1940, но започнало да постъпва на въоражение едва през 1943. Всичко били произведени 550 оръдия. М1 имало отлични балистични характеристики и можело да поразява въздушни цели с 21 кг снаряд на височина до 18 000 метра, произвеждайки до 12 изстрела в минута. За тези високи характеристики го нарекли „стратосферното оръдие“. Теглото на оръдието също било впечатляващо-22 000 кг- То се превозвало на самоходен четириколесен лафет. Обслужвал го разчет от 13 души. При стрелба оръдието се опирало на 3 мощни опори, които се вдигали и спускали с хидравлични приводи. След пускане на опорите въздуха в гумите се изпускал за по голяма устойчивост. Като правило 4 оръдейни батареи се разполагали около жизненоважни обекти. РЛС SCR-584 За насочване към целта и управление на зенитния огън се използвал РЛС SCR-584. Тази станция работеща в 10 сантиметровия диапазон можела да открива цел на 40 км и да води коректировка на зенитния огън на дистанция до 15 км. Използването на РЛС в съчетание с изчислително устройство и снаряди с радиовзривател позволявало да се води достатъчно точен огън даже и през нощта. Но при всички свои достойнства тези зенитни оръдия били слабо мобилни. За тяхното транспортиране по пътища с твърдо покритие се изисквали специални влекачи, като скоростта не превишавала 25 км/ч. При липса на път транспортирането даже с най мощни верижни влекачи била крайно затруднена. Във връзка с това използването на 120 мм зенитки на Тихоокеанския ТВД било крайно ограничено. В резултат болшинството от тези оръдия останали в пределите на САЩ разположени по западното крайбрежие очакващи японската инвазия, която така и не се състояла. Около 15 оръдия М1 били разположени за отбрана на панамския канал, а още други батареи в Лондон за защита от Фау-1. Оценявайки американската зенитна артилерия като цяло, трябва да се отбележи, че те имали достатъчно високи характеристики. Американските инжинери успели практически от нулата за кратко време да създадат цяла линия зенитки, от малокалибрени скорострелки, до стратосферни тежки оръдия. Промишлеността на САЩ напълно удволетворявала потребността на въоражените сили в зенитни оръдия. Освен това, зенитки, особено малокалибрени в значителни количества се доставяли на съюзниците от антихитлеристката коалиция. Така в СССР били доставени 7944 зенитни оръдия, от тях- 90 мм оръдия М1-251 броя, 90 мм оръдия М2-4 броя, 120 мм оръдия М1-4 броя. Всичко останало било 20 мм Ерликони и 40 мм Бофорси. Доставките за Великобритания били още по мащабни. В същото време във въоражените сили на САЩ зенитните оръдия играли значителна роля само на Тихоокеанския ТВД. Но и там огън по японските самолети водели предимно флотските зенитчици. Ако в началото на войната заплаха за американския флот представлявали пикиращите бомбардировачи и торпедоносците, то в края това били камикадзетата. В Европа след десанта в Нормандия немската бойна авиация имала за основна цел американските и британските бомбардировачи. В условията на пълно господство във въздуха изтребителите на съюзниците не допускали налети по своите войски. Много по често армейските зенитчици поддържали своите пехота и танкове, отколкото да отбиват атаките на немските щурмовици.

За днешното състояние на българската армия съм отварял тема. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=17510 Ще видя да ревизирам това което съм написал. Оттогава имам малко повече информация.

Бразилия купи 36 Грипена за 4,5 милиарда долара и наскоро даде още 300 милиона по същата сделка за обучение и прочее.