Автор Генадий Борисович Пастернак.
В началото на 80 те бях на длъжност началник на 3 ти отдел на научно техническия комитет на ГБТУ. Независимо от това, че отдела се занимаваше с ОКР от най различен профил, основното внимание беше съсредоточено върху създаването върху създаването на нова перспективна БМП (ОКР Басня), през 1987 машината беше приета на въоръжение под индекса БМП-3. Това беше свързао с факта, че приетата на въоражение БМП-2 (с 30 мм автоматично оръдие) на базата на БМП-1 се явяваше, да си го кажем направо задънена улица, пределно претоварена, неспособна да носи други видове въоражение с прилични характеристики. Не беше възможно, даже леко да се повиши нейната бронезащита (както е известно, БМП-2Д с допълнителни екрани, произведена за 40 та армия в Афганистан напълно загуби плавучестта си, и при това проблема с ниската защитеност така и не беше решен) еили да се приложат мерки за активна защита.
Обстановката около новата бойна машина беше пределно нервозна, както от страна на идеолозите на гражданската промишленост чак до ВПК, кака и от страна на ръководещите министерството на отбраната. Причина за това положение стана информацията за интензивни изследвания провеждащи се по това направление в САЩ и Германия. (БМП Брадли и Мардер съответно). Даже 38 НИИ в Кубинка не считаше работата в Курганмаш завод по БМП Басня за перспективна.
Нашата цел беше да отговорим напълно на държавната и военната доктрина, която беше съответна на фактическото състояние на армията- в условията на студена война над европа беше надвиснал мощен бронетанков юмрук (основно благодарение на съветската армия). И тук се скриваше малък на пръв поглед подводен камък-европейските държави се опасяваха да използват крайни мерки (например се предполагаше наличието на ядрено-минни заграждения). Но те имаха за съюзник САЩ, на който европа не беше толкова ценна и се предполагаше, че те може да стигнат до крайности. Предполагаше се, че те ще разрушат язовирни стени и мостове. Съответно се изискваше, бойните машини да преодоляват водни прегради (без инжинерна подготовка на брегът), носещи ефективно въоражение и способни да транспортират подразделения от линейните части на армията (мотострелковаци). Последната задача се решаваше едновременно от два бронетранспортьора създадени по ОКР Буйност, в рамките на която на тях се поставяше дизелов двигател вместо два крбураторни практически нечуствителни към намокряне на покрива на моторното отделение с по значителни количества вода (двигателя не гаснеше). Резултата от тази ОКР стана приемането през 1986 на въоражение в съветската армия на бронетранспортьора БТР-80.
Ето в тази обстановка през 1982 в 10 то управление на Генералния Щаб възникна задачата да помогнем на братята по оръжие-българите. Трябваше да ги консултираме при създаването на тяхната БМП-23 за която аз си нямах ни най малка представа. Когато ме запознаха с обстоятелствата веднага ми стана непонятно, защо изпращат мен. Както ми обясниха, база на българската машина беше МТЛБ. Нека не се обиждат конструкторите на тази машина, но аз за нея не знаех нищо, освен шегаджийската войскова разшифровка Малък Тесен Лек Безполезен.
Какви консултации можех аз да дам по тази машина? На своята машина българите използваха 23 мм зенитен автомат взет от сдвоената зенитка ЗУ-23-2, а неговия конструктор беше ГРАУ. Защо не бяха привлекли съответните специалисти? Но въпреки всичко ми се наложи да замина.
В България ме посрещнаха много добре и веднага ми показаха новата машина. Оказа се, че в нея бяха включили всичко което бяха получили от нас по лиценз, в частност база -САУ Гвоздика (в отличие от МТЛБ удължена с подобрено брониране), нощен прицел -аналогичен на използвания в нашите снайперски карабини, оръдието също наше, лицензионно, както и радиостанцията.
Седнах на мястото на мерача и започнах огледа, като внимателен конструктор си записвах всички недостатъци, а те се оказаха не малко. На третия лист се замислих, основните недостатъци бяха неотстраними. Защо да им ги казвам? Скъсах листовете и повече на никой не ги показах. Обърнах се към конструкторите-с какво мога да им бъда полезен (главния конструктор се оказа специалист по стрелково оръжие)?
Оказа се, че българите искали да поставят стабилизатор на въоражението на тази машина, във връзка с което се натрупали много въпроси, но по руски те не можеха да ги формулират. А на български аз нищо не разбирах. Те ги написаха и горе долу разбрах смисъла. Отговорих на руски. Българските колеги потвърдиха, че съм разбрал правилно въпроса. Помолих ги да ми дадат в писмен вид всичките си въпроси на вечерята в хотела.
На другото утро им върнах отговорите на всички поставени (около 40) въпроси по въпроса за стабилизатора, които обаче, не касаеха тези проблеми които бяха скрити в самата конструкция на БМП-23. Нейната средна част заемаше двигателя, а купола бяха придвижили към кърмата, което правеше стабилизатора почти безполезен, оръдието практически не можеше да се навежда, а балистиката беше висока, при повдигане на носа на машината тя щеше да сочи в облаците. Друг проблем е появи, когато изпитвахме на ход БМП-23-неголяма ямка под оръдието, която аз на БМП-2 едвам виждах тук можеше да доведе до травма на коленете на мерача, за неудобството допринасяше и въртящият се незастопорен тогава люк. На него така и не удържах, завъртях се и се ударих в нещо. Погледнах и подвеската-хода на опорната ролка беше не повече от 110 мм-крайно малко. Ударите върху корпуса при движение с такава подвеска бяха чести и свеждаха работата на стабилизатора до нула. Още един проблем се изясни като прегледахме МТО, оказа се, че електрогенератора, даже при това натоварване едва издържа. Боята по капака на МТО над него беше изгоряла от натоварването, как искаха да сложат още и стабилизатор? А поставянето на по мощен генератор изискваше модификация на двигателя, тъй като електроприводите следваше да се удвоят.
Проведения преди пътуването инструктаж ме ограничаваше да използвам наработките по БМП-2 и още повече по ОКР Басня, поради това бях силно затруднен, макар да исках с всички сили да помогна на братушките. Но как да помогнеш, когато затворната част на оръдието се разкачва между краката на мерача рискувайки във всеки един момент да го контузи, а при движение вибрациите бяха толкова големи, че не можеше да се види нито една цифра по радиостанцията?
На другия ден ни заведоха на полигон за демонстрация на бойните възможности. На разстояние от 700 м стоеше мишена имитираща амбразура на ДОТ. Въоражен с бинокъл, видях, че към километър зад нея има някакви постройки, макар да не се виждаха хора, беше ясно че че постройките не са изоставени. Българите потвърдиха, това са градини на офицерите.
-А как тогава ще стреляме? изумен попитах аз
-Няма страшно, там сега няма никой.
Е добре, все пак са ги евакуирали.
-Но какво е това по нататък по трасето, май е стадо крави.
-Те са далеч, много пъти сме стреляли, произшествия няма. Животните са извън ефективния обсег, и да ги удари нищо им няма.
Не можех да им забраня да стрелят.
Два три реда по целта не доведоха до попадение. Питах ги за характеристиките на разсейването. Казаха, че в характеристиките на оръдието стои 2 ду. Тези данни били взети от паспорта на сдвоеното ЗУ-23. Такава групираност се изисквала за стрелба по самолети с тази зенитка. Това добре, но ако се постави само единия автомат, и при това без да се знаят изискванията на друг лафет, то може да се получи 3 ду, че даже и повече. А колко е реално на тази машина? Не знаят. А то даже и 2 ду за БМП е много лошо, а ако оръдието е и неправилно поставено...
Решихме да проверим на практика, а българските специалисти и представа си нямат как да го направят. Викам им, дайте да поставим на 100 метра лист шперплат с размери 2х3 метра. Оказа се, че нямат шперплат. Гледам някакъв плакат-по него може ли-може отговориха. Стреляха 1 ред от 10 снаряда по него, а той улови едва половината, а когато стреляхме от БМП-2, тези 10 снаряда се побираха не в мишената, а в полковическа шапка. Оказа се, че българските специалисти въобще не са работили по групираността на стрелбата.
Питам ги, можете ли да направите сега пръстен с маса 500 грама който да се постави върху цевта на оръдието? Можем викат. След час ми носят пръстен с тегло 50 грама! Какво да правя, почва да търся в зипа и намирам някаква метална дрънкулка от 500 грама но с напълно неподходяща форма. Остана да го прикрепя с тел-а тел в нашите поделения колкото искаш-оказа се, че тук няма съвсем никакъв. След час търсене намериха парче с което закрепих тежеста на оръдието, като им казах, че ще има ефект само във вертикалната плоскост. Седнахме да чакаме и си спомних думите на Чърчил- Добрия политик трябва да може да предсказва бъдещето, но още по достоверно да обяснява, защо прогнозите му не са се сбъднали.
Целия ред се оказа в плаката, при това, по време на стрелбата тежеста беше се изхлузила в долната повлиявайки и на хоризонталната групираност.
След този успех ме запознаха с другаря поставил оръдието, той се оказа не просто оръжейник, но даже и съветски гражданин, при това добре владеещ руски (макар и с акцент), той веднага разбра каква противотежест следва да се постави на оръдието, за да се постигне максимална групираност.
Разделихме се напълно дружелюбно, ако не се счита, че на прощалния банкет не присъстваха оръжейника, обиден и разстроен от случилото се и директора на завода, който ми беше обиден от дъното на душата си, че не препоръчах машината за серийно производство.
Впоследствие генерал полковник Потапов се разпореди да се предадът на българите две бойни отделения от БМП-2 с 30 мм оръдия, които те бързо поставиха на своите машини и ги изкараха на парад, макар че предполагам в този момент установката не е била обезпечена нито с електроенергия, нито с ъгли на насочване, нито с динамиката на ходовата част. Успях да изложа тези свои доводи пред заместник министъра по въоражението на България, но той ги счете за несериозни.
Минаха години, и съдбата отново ме изпрати в България-в безплодни усилия да отработим единни изисквания към машините за ремонт и обслужване на танковето от варшавския договор.
Моето присъствие обаче беше забелязано българските беемпешници, които ми съобщиха, че всичко било направено както съм им го нарисувал, но пак не могат да сдадът машините. Помолиха ме, да отида на полигона където повеждаха пристрелките да проверя какво не е наред. Това добре, ама как да ида, като съм глава на делегацията, а върви съвещание? Викат няма страшно, само за час два. Оставих на стола китела и фуражката си и ги последвах.
Никога не съм се возил с такава скорост на жигула-120 км в час. Трябва да кажа, че оръжейника конструктор беше направил противотежеста идеално, но не беше съобразил как да я регулира. Питам го, къде в мишената е попаднал първия снаряд от реда. Не знае. Предложих му, да намажем първия снаряд в червена боя. Червена боя няма-имало само черна. Да, но нали дупките от снарядите и така са черни. Намазахме дебело снаряда. Гаечния ключ в ръце и на втория ред регулирах противотежеста-втората машина оръжейника регулира сам, а мен отново ме качиха жигулата и ме изпратих по живо по здраво.
Позволих си да цензурирам две от мненията, в които се споменаваха партии. Руснаците определено не желаят фондации спонсорирани от чужди страни да им се месят в техните работи. Не ми е ясно, защо у нас се допуска организации спонсорирани от чужди страни да си развяват байряка и да правят каквото си искат.
