Frujin Assen

Значи, графа също го каза, аз също. Тежко въоражените бойци са били МАЛКО. В реката са затънали хиляди, докато достигнат до реката, по време на паниката тежко въоражените или ще са хвърлили всичко, или вече ще са настигнати и пленени/убити. Коя е тази река? Май днес няма такава река, а? Има ли днес в района река в която могат да затъват в тинята хора? Да, места има, един вир тук, друг ехееей там, трети на майната си. Трябва да открием къде са били древните легла на реките и кои може да са били достатъчно дълбоки и блатисти ТОГАВА, не днес. На мен ми липсват знания да го направя. Но ако някой от вас е бил по тези места, и познавате географията, съсредоточете се на реките, не на хълмовете. Романе, когато нормален човек види, че битката е загубена и спасението на спъпоценната му кожица зависи вече само от краката му, ще хвърля всичко което което има по себе си, без да го е еня за каквото и да било. Разбира се, че част са нямали това време, но огромната част са имали. Всъщност, най унищожително е преследването, а в боя жертвите са малко. Докато се бият лице в лице, няма как да бъдат дадени много жертви, но когато едните бягат, захвърлили всичко и нямат строй, и всеки се спасява сам, преследвачите просто ги настигат и колят без почти никакъв проблем. В огромната част от случаите облекчените бегълци са по бързи от облечените даже и в кожа преследвачи, които и носят оръжие, а и се опитват поне горе долу да се движат заедно. Но в случая с Анхиало ромеите се набиват в дълбока и тинеста река. Достатъчно препятствие, за да струва живота на хиляди. Коя е тази река?

Дааа, правилно. Стига с тези с тези тежки конници, първо те са били малко, второ, когато някой затъне, или дори просто вижда зор да бяга ще хвърли и ризници и мечове, и всичко което има по него, зер живота е по важен от железарията. Искам да наблегна, че ДНЕС може да има много полета където да стане битката, но тогава е било по гористо и влажно, съответно трябва да се вземе мнение от геолог, къде е било в минато залесено, заблатено, и поле. Ако направим това навярно местата където може да се е провела битката ще бъдат много сериозно редуцирани.

Аз си мислех за Крум... Там има една косвена подробност, която е избягвана. Имало малка, но много дълбока и тинеста река. Вие да се сещате за някоя такава река днес? В която могат да се издавят хиляди хора? Представяте ли си, тогава доколко повече е било гористо и влажно? Щом може да се намери малка, маловажна река, в която да се издават хиляди... Днес май не се сещам в района да има река с подобна дълбочина и заблатеност...

Боиладе, аз вече писах по въпроса. Според Николай Мистик работите не са станали изведнъж, а напротив, армията малко по малко се е събирала по границата и то в отговор на съсредоточаване на български войски. Незнам защо пренебрегвате Мистик като извор.

Аз също съм съгласен, че българите не са се отбранявали. Излезли са на генерално сражение от което ще зависи войната. Ако се отбраняваха щяха да чакат ромеите по клисурите. Според мен (тук ще прозвучи еретично), нито българите са отбранявали проход, нито ромеите са се опитвали да го заемат. Може би, българите са държали някой проход в гърбът си с идеята да избягат през него, ако претърпят поражение. Идеята, че ромеите правят лагер опиращ в някакви непроходими места, за да строят по малко е абсурдна. Лагер се прави, за да има възможност армията да маневрира. Затова се прави и на отворена местност, ако дойде врагът отсам, да може да се отстъпи натам, ако нещо не е както трябва. Идеята местни жители да строят лагер е повече от нелепа. Ами ако стратегическата обстановка наложи да е малко по насам, или някъде съвсем на майната си? Сещам се за една битка на Асен и Петър още в началото на въстанието. Там забравих името на ромея подходил небрежно, не построил лагер, а просто поставил войници на всеки 10 крачки. Ако в тази по късна епоха стоенето на лагер е норма, то едва ли в по ранно време, при събиране на цялата армия, в решаваща битка ще подходят небрежно и няма да построят. Призовавам като свидетел и Николай Мистик. Той пише, че управниците били подведени от злонамерени или глупави гранични управители, които докладвали, че българите трупат войски по границата и се готвят за нахлуване. Управниците проявявайки слабост към мира и глупост, вместо да обсъдят със Симеон ставащото също изпратили ромейски войски за защита, но не мислели да нападат. После, едни лоши хора сред управляващите решили да нападнат българите. Да, ромеите са виновни за нарушаването на мира, и затова Бог дал победата на българите. Но сега, лошите хора са отстранени, ромеите се разкайват и следва да се сключи мир. Предадох в силно сбит преразказ Николай Мистик. Според мен, тук има доказателства, че събирането на войските е продължило много дълго време. Ромеи и българи дълго време (може би месеци наред) са събирали войските си и са се готвели за битка. Няма как при това положение лагерите да са разположени съвсем наблизо. Най вероятно лагерите са отстояли на десетки километри (30-40) един от друг и са се наблюдавали внимателно, като никой не е нападал. Това положение е продължило много дълго време, през което всички са били наясно какво се очаква. В тази ситуация не е имало прехвърляне изведнъж на огромни маси хора, пристигали са постепенно. Възможно е флота да е участвал в подвоза на храни и хора, но това е било практически в мирновременно темпо.

Само едно уточнение. Тогава района (а и цяла Европа) е бил много по горист и пълен с вода, Най вероятно хълмовете са увенчани с корий, а равнините с по млади дръвчета. Разбира се, пак има ниви и незалесени участъци, но са много по малко.

Китайските опити за да създадат Основен Боен Танк през 60 те и 70 те. Често се счита, че историята на второто поколение серийни китайски танкове започва в края на 60 те с Даманския инцидент. Както е известно тогава китайците извадили от водата съветския Т-62 и осъзнали слабостите на своите основни танкове type 59. Реално нещата не стоят точно така. Още в средата на 60 те някой военнослужещи от танковите войски и от промишленоста започнали да осъзнават изоставането на Китай в създаването на нови танкове. Всички програми по създаване на тежки танкове се проваляли, а тип 59 постепенно остарявал. Именно тогава била започната работа по темата "122". Работата се водела бавно и почти без държавна поддръжка. По пллановете се получавал обикновен тип 59, но с ново 122 мм оръдие (в чиято основа стояло съветското М-62, вероятно с намаленалена дължина и изменен затвор) и усилена броня. След завършване на изпитанията на Т-62 в март 1970 накрая било решено да се започне проектиране на танк от второ поколение. Почти веднага сред инжинерите настъпил разрив. Едни считали, че успеха е скрит в гладкостволното оръдие, и е достатъчно то да се постави на добрия стар тип 59. Други обаче считали, че само оръдието не е достатъчно и трябва да се изкопира целия танк. Военните изслушвайки и двете страни решили да се застраховат и дали пари и за двата проекта. Така стартирали два проекта wz 121 (тип 59 с гладкостволно оръдие) и wz 122 (съвършенно ново копие наТ-62). В отличие от простата модернизация -wz 121, където се придвиждало само ново оръдие, от wz 122 се изисквало много повече. Всъщност, той следвало да стане пробив и да надмине всичките си конкуренти. И така, китайските военни искали; 115 мм гладкостволно оръдие като на Т-62, към това оръдие нови боеприпаси, включително ракети, родиолокационен нощен прицел, нови прибори за нощно виждане, нов двигател, увеличение на скорострелността, нисък разход на гориво, възможност за монтиране на спомагателни електромотори, увеличена защитеност на танка посредством копиране формите на Т-62 и използване на многослойна броня, увеличена защитеност на танка отстрани, малокалибрено зенитно оръдие, система за противоатомна защита, защита от химическо и бактериологично оръжие, пневматично окачване с изменяем клиренс и много друго. Накратко, китайските военни искали идеалния танк, при това го искали до края на годината. Първите проблеми възникнали с оръдието. Китайците не успявали да пуснат в производство копие на 115 мм гладкоцевно оръдие, копие на това от Т-62. Във връзка с това се разглеждали разни варианти-например поставяне на 122 мм нарезно оръдие, да се свали оръдието от Т-62 за изпитанията, или да се чака своето оръдие. За щастие към есента на 1970 китайците все пак копирали 115 мм оръдие и могли да го поставят. Обаче имало един проблем-от него не можели да се изстрелват ракети, едно, че това изискване се оказало твърде сложно за артилерийските заводи, второ ракети така или иначе също нямало. Тъй като за китайците да нарушат заповед на началството е немислимо, те постъпили просто. ТЗ изисква ракети? Ами тогава ще поставим противотанкови ракети в отделни контейнери управлявани отвътре. Възникнали и други проблеми-например зенитното оръдие. По план това трябвало да е 20 мм автоматично оръдие, но производството му се оказало прекалено сложно за китайската промишленост. Било решено да поставят сдвоена 12,7 мм картечница, лицензно съветско копие управлявана от танка. В края на годината работите по сглобяването на опитния екземпляр били завършени. Формата на корпуса и купулата били почти напълно копирани от Т-62, освен едно нововъведение-надверижните сандъци били превърнати в част от конструкцията сандъци от бронирана стомана, едно за допълнителна защита, второ като място където танкистите да слагат едно-друго. Двигателя от 700 к.с. бил собствена конструкция. Въоражението китайско копие на 115 мм гладкоцевно оръдие 2А20, 4 пускови установки за противотанкови ракети, сдвоена 12,7 мм картечница. На танка се използвала пневматично окачване с изменяем клиренс, хидравлическа скоростна кутия и устройства за управление. Екипаж-4 човека. През януари 1971 били сглобени първите два прототипа. Въобще скоростта с която били изготвени толкова революционни за китайската промишленост машини поразява. Но за всичко трябва да се плаща. Заплатил и wz 122-на испитанията на машината се чупело всичко което може да се счупи. Оръжейната система, окачването, двигателя, системата за управление-всичко. Очаче китайците упорито поправяли и продължавали испитанията. Машината била изпитвана повече от две години, до края на 1973. В хода на изпитанията били изминати над 3000 км. Като цяло данните от изпитанията били етапни, твърде много било изпитвано за пръв път. Но да се приема на въоражение толкова сурова машина нямало смисъл и от проекта wz 122 се отказали. Но не съвсем. През 1974 била сглобена опитната машина wz 122-1 (или (wz 1221). Това била същата машина, но в по просто изпълнение. От извращенията във вид на пневматично окачване, ракетни установки, сдвоена картечница се отказали. Бил поставен по надежден двигател с мощност 650 кс, вече по надежно копие на 2А20. Но и това не помогнало, машината си останала ненадежна и скъпа. След кратки испитания се отказали и от wz 122-1. И така времето минавало. Преминала и завършила култерната революция-окончателно довършвайки конструктурската мисъл в Китай. Отношенията със СССР все повече се влошавали-скоро при разработка на оръжия ги противопоставяли не на запададните образци, а на съветските. Занимавали се и с бронетехниката. Независимо от закриването си програмата 122 живеела, и даже се превърнала в обща програма по разработка на перспективен ОБТ. Тук е мястото да се разкаже накратко за програмата wz 121. Както се каза, по нея на добрия стар тип 59 мислели да поставят гладкоцевно оръдие от Т-62. Първоначалната идея се провалила, понеже заради конструктивни особености се оказало невъзможно вмъкването на 115 мм гладкостволно оръдие в куполата. Било взето соломоновско решение, гладкоцевното оръдие било преоразмерено като 100 мм, и успяло да влезе в куполата. На новия танк тип 69 били вложени и други елементи от Т-62, например лазерен мерник, СУО (Система за Управление на Огъня), нощен мерник и други елементи. Били произведени 150 броя, когато се оказало, че произведените в китай гладкоцевни оръдия поради лошо качество на производство имат по лоши характеристики даже от родното оръдие на тип 59. В средата на 70 те се опитали да проведат модернизация на тип 69, като поставят на него купола от wz 122. Машината нарекли wz 122-3 или wz 1223. За провеждане на испитанията на шаси на тип 69 била поставена купола без оръдие. При успех мислели да я въоражат с гладкоцевно оръдие или противотанкови ракети (подобно на ИТ-1 Дракон). Но на изпитанията машината не се представила добре. По тежката купола претоварвала шасито на тип 69, поради което машината загубила от подвижността си. По малкия погон на куполата довел до прекомпановка на вътрешното отделение, което направило работата на екипажа много по трудна. Въпреки това, програмата била счетена за успешна и работата по нея продължила, макар самия танк wz 122-3 да бил признат за безперспективен и изпратен в музея в Пекин. Много от инжинерните решения на wz 122-3 по нататък били използвани при танка тип 80. Било 1978 година. До китайските военни дошли вести, че у вероятния противник- СССР се е появил танк, който свежда всичката китайска бронетехника на 0-а именно Т-72. Китайците не могли да му отговорят с нищо, страната била отслабена от културната революция и изостанала от другите държави с 10-15 години. За противоборство с Т-72 било нужно срочно, със собствени сили да се изработи танк. Като пример за подражание бил избран немския леопард-2. Танкът трябвало да е готов за изпитания до края на 1978 и работата закипяла. Проекта бил наречен wz 122-4 или wz 1224. За съжаление китайските инжинери не могли да дадът нищо свое като конструкция. Пътя за копиране на съветската техника бил закрит. Но тук на помощ дошъл запада, с когото тогава били установени топли отношения. В танка поставяли всичко до което могли да се докопат. 120 мм оръдие купили от израелците, само поставили на него свой ежектор, двигателя Maybach MB8V331TC41 купили в Западна Германия. Окачването било копирано от пакистанските М-47 и М-48 (американски танкове доставяни в Пакистан). Даже формата на корпуса и куполата напомняли за леопард 2, избран като модел. От танка, както и от предшественика му wz 122 се искало да бъде поседен писък на модата. Той трябвало да има компютаризирана СУО, автомат за зареждане, добра зашита против ОМП и прочее. В началото на 1979 wz 122-4 бил готов за испитания. Още в процеса на разработка възникнали множество проблеми-така и не могли да произведат качествено 120 мм оръдие, а ползвали сглобено на ръка. Не им се отдало и да се оправят с автомата за зареждане, той постоянно се чупел. Понеже не бил готов двигателя произведен в Китай сложили купен в Германия, който заради несъответствието на много възли и детайли работел ужасяващо зле. Поради липсата на рационални наклони на бронелистовете (копирали леопард-2) защитата била малка. Наложило се да поставят снемаеми бронелистове. На испитанията машината се показала просто ужасяваща. По подвижност и защитеност била даже по зле от стария тип 59. Допълнителните бронелистове утежнявали танка, но давали малко защита. Гориво разходвал като за 3 машини и с една зарядка можел да изминава едва 100 км. Автомата за зареждане просто не работел и заклинвал постоянно. Точността била усасяваща, основно заради суровото СУО, но и оръдието помагало. При това танка се получил скъп и невъзможен за масово производство. Проекта wz 122-4 бил закрит, а танка отправен за доработка, предстояло да се усилва бронезащитата и подвижността. Модернизацията била въплатена в проекта wz 122-6 или wz 1226. Той се отличавал с напълно нова лята купола и вече 12 цилиндров двигател MB12V150 (предишния бил 8 цилиндров) със същата мощност-1000кс. Но и тези промени не довели до нищо. След кратки изпитания и тази машина била призната за бесперспективна и закрита. Все пак наработките били използвани в проектирането на нов танк, замисления като експортен Storm І. Корпуса взели от тип 88 (лицензна версия на Т-72 придобита в края на 80 те). Окачването било старото, американско, само веригите сменили със съветски. След пълния провал с производството на 120 мм гладкостволно оръдие там поставили 105 мм нарезно L-7 (стандартно танково оръдие на НАТО, купено от Австрия). На машината бил приспособен автомат за зареждане от Т-72. Двигателя бил 12 цилиндров 12150L7BW с мощност 730 кс, яваващ се версия на съветския В-54. Купулата била съвсем нова, със сменяеми модули запълнени със специални противоснарядни напълнители. Машината била малко или повече надежна и готова за серийно производство, но купувачи не се намерили. В началото на 80 те китайската танкова промишленост навлязла в нови времена. През 1984 бил пуснат в масово производство танка тип 79. Той представлявал тип 69 с монтирано оръдие Л-7 и СУО от английската фирма маркони. Той послужил и като база за тип 80 който бил готов през същата 1984. Тип 80 по същество бил леко променен корпус на тип 69 с купола от тип 79. Той също бил признат за етапен танк и не влязал в производство. В края на 80 те Китай закупил от СССР лиценз за производство на Т72, които и се явило края на опитите без съветска помощ със собствени сили да бъде произведен ОБТ.

Значи, графе. Погледни на нещата реално. Ако транспортирането се извършва без непосредствена заплаха, то няма нужда голям брой кораби да прехвърлят армията накуп. Как си го представям аз. Пристига маджарската армия на брега на реката. Дори и да приемем, че дунав е гранична река (а тя не е) в този момент местните българи вече знаят-тук има голяма маджарска армия, която трябва да си идиот да не се сетиш защо е дошла. Естествено местните селяни докладват на областния управител. Това става в рамките на същия ден, или най много на другия. Местния управител разбира се има някакви въоражени хора при себе си, но те са малко. Разбира се, той ще обяви мобилизация, но тя ще отнеме време (дни може би седмица). Но дори и с тази мобилизация той пак има малко хора, и не е в състояние да се противопостави. Това което реално може да направи е да изпрати няколко човека с бързи коне да гледат какво прават маджарите и моментално да му докладват. Да започне мобилизация, като хората, животните, реколтата и прочее бъдат укрити в крепостите по баирите строени за тази цел. Византийския флот няма радио, така че, има само приблизителна представа кога маджарите ще са готови. Естествено е да има разминаване и ромеите пристигат няколко дни по късно. Естествено, българските съгледвачи виждат това, ама файда, единственото което може да направи местния управител е да информира незабавно царя. Нито маджарите, нито ромеите бързат чак толкоз, но не са и напълно безотговорни. На българския бряг е стоварен авангард в пълно бойно снаряжение. Той напредва на някакво разстояние и заема позиция да отбранява десанта от внезапна атака. Още по напред са изпратени съгледвачи които да информират отрано, ако се зададе българска армия. Оттам насетне, бавно и без бързане се стоварва основната част от армията. Въпросните железни ризници, шлемове, мечове и прочее железария войника си ги държи в мешката по време на пременаването, зер стават и сакатлъци. Враг наблизо няма, откъде накъде следва, че трябва да е окичен като коледна елха с железария? Слизат си хората на брега, разпъват палатки, обличат се, сядат да хапнат и чакат. Защо превозването да следва да става за един ден? Това да не е ВСВ? Танковата дивизия от Силистра няма да пристигне за 12-18 часа, защото такава няма. През средните векове, с тогавашните транспортни средства времето е било много по широко понятие. Ако вече чак толкова бързат, първите десантирали могат да тръгнат в поход, преди да изчакат всички да преминат реката. Дори и да срещнат враг, в най лошия случай могат да избягват битката ден два.

Беда съм го чел като Достопочтенни.

И аз имам въпрос. Чувал съм за каролингско възраждане, през което културните достижения са значителни, а империята се управлява добре. На какво се дължи това възраждане, и защо запада? Чел съм, че Византия е била централизирана защото е била богата и императора е можел да си позволи да назначава управители. За разлика от тях западна европа (включително Франкската империя) са били бедни и краля не е можел да си позволи такива разходи. Доколко е вярно това, и защо Византия е доста по богата по време когато няма нито индустрия, нито високи технологии, а богатството на държавата се измерва от броя селяни които могат да обработват земята? Доколкото знам, никъде по това време няма забележима технологична разлика в земеделието или занаятчийството. Нещо много станаха въпросите, но се радвам, че Глишев се появи и мога да му задавам въпроси, защото очевидно е, че е доста по умен от мен.

Близкият изток, както и преди 40 години си остава една от най напрегнатите точки на земното калбо. Обаче, ако по рано в региона една след друга избухваха войни за територии, то в наше време много се промени. Сега египетската армия се бори не с израелските танкове, а с собствените си граждани-ислямистите братя мюсюлмамани. Бившите съюзници на египтяните-сирийците са заети също със свои проблеми. В Сирия вилнее жестока гражданска война между светски настроения диктатор и крайни ислямисти. Извечния враг на тези държави Израел остава и до сега обкръжен от врагове, най малкото и досега върху израелците падат самоделните ракети Касам на движението Хамас. Днес освен гражданите на тези държави малко хора помят, как тези държави вплетени в смъртоносна схватка воюваха за своето право. Есента на 1973 на полетата на сраженията в синайската пустиня и на голанските възвишения се срещат един срещу друг в безмилостно сражение стотици хиляди войници и офицери, няколко хиляди танкове, БМП, БТР и множество артилерия, стотици самолети и вертолети. Именно в това време започна петата война, известна като "Войната на съдния ден", тогава на 6 октомври 1973 в съдния ден, най святия ден от еврейския календар, Египет нападна от Синай, а Сирия от голанските възвишения. От всичките шест арабо-израелски войни именно петата се оказа най тежка за Израел и постави на карта самото съществуване на държавата. Тогава в началото на октомври, в резултат на пробива на линията Барлева и разгрома на израелските части беше фктически открит пътя за Тел-Авив. Командващия фронта Шмюел Гонен, губейки контрол над ситуацията, беше принуден да предаде командването на Ариел Шарон. Доайена на съветския дипломатически корпус в Египет адмирал Илиев и посланика Виноградов посъветвали Садат да се възползва от успеха и да продължи настъплението към Тел Авив. Обаче, египетския президент не вниквайки в ситуацията заявил "Аз имам други планове, нека израелците настъпват, а ние ще ги бием". Възможно е това решение на Садат да спаси света от трета световна ядрена война. Във всеки случай, както стана известно после, в тези решаващи дни президента Голда Майер е наредила да подкачат на самолетите ядрени бомби. Това, че петата арабо-израелска война се оказа най мащабната говорят такива факти и цифри. Въоражените сили на Египет след мобилизацията наброяват 833 000 души ( от тях в оперативните войски 310 000 души). Египтяните развърнали 2 танкови дивизии, 2 механизирани дивизии, 8 пехотни дивизии и 20 самостоятелни бригади (1 бригада на президентската гвардия, 3 десантни, 3 спецназ, 3 танкови, 1 ракетна въоражена с ОТР (Оперативно-Тактически Ракети), 1 инжинерна и 3 артилерийски). Танковия парк наброявал 2400 танка (основно съветско производство Т-54/55, Т-62, ПТ-76, а също и Т-34, 2400 БТР и БМП, 1120 артилерийски системи с калибър 100 мм и по голям, 70 установки тактически ракети и 30 установки ОТР, 360 ЗРК (Зенитно Ракетни Комплекси) и 2750 зенитни оръдия, а също и 2500 ПТУРС (Противо Танкови Управляеми Ракетни Системи). Авиацията се състояла от 420 изтребителя (160 МиГ-21, 60 МиГ-19, 200 МиГ-17), 130 изтребител-бомбандировачи Су-7, 48 бомбандировачи (18 Ту-16 и 30 Ил-28), 70 военно транспорти самолета (30 Ан-12, 40 Ил-14), около 80 вертолета Ми-6 и Ми-8, ВМС наброявали 28 кораба. Най близкия съюзник на Египет, армията на Сирия след мобилизацията наброявала 332 000 войници и офицери (в оперативните войски 140 000 души). Сухопътните войски се състяли от 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 21 самостоятелни бригади (1 бригада на президентската гвардия, 5 пехотни бригади, 2 механизирани, 4 танкови, 5 артилерийски, 1 спецназ, 1 бригада ОТР, 2 инжинерни), десантен батальон и батальон пустинна гвардия. Техническия парк наброявал 1820 танкове, 1300 БМП и БТР, 655 артилерийски оръдия с калибър 100 мм и по голям, 20 ОТР, 360 ЗРК,1900 зенитни оръдия. ВВС наброявали 230 изтребителя (110 МиГ-21, 120 МиГ-17), 45 изтребители-бомбардировачи Су-7, 16 транспортни самолети (12 Ил-14, 4 Ил-18), 36 вертолета. Освен това, на сирийския фронт действали също войски на други арабски страни. Ирак предоставил 3та танкова дивизия в усилен състав (20 000 души, 300 танка, 300 БТР, 54 оръдия), а също 73 самолета (18 МиГ-21, 7 МиГ-17, 32 Су-7 и 16 Hawker Hunter), Йордания и Саудитска арабия по бронетанкова бригада, Мароко механизирана бригада, организацията за освобождение на Палестина 2 бригади със специално назначение. След позора на шестдневната война превъоръжението, а по точно пресъздаването на бронираната мощ на арабските армии в 1967-1973 вървяло с безпрецедентни темпове и всичко това под ръководството и при непосредственото участие на главния участник на арабите- Съветския Съюз. Така например, през този период Египет получил от СССР 1260 танка Т-54/55, 400 Т-62, 750 бронетранспортьори БТР-50 и ОТ-62, 150 БМП-1-последния писък на модата по това време, бронирано-разузнавателни машини БРДМ. Доставките на военна техника за Сирия били не по малко мащабни. Освен това, цялата бойна подготовка на арабските армии взели на себе си съветски военни специалисти. Особено внимание се отделяло на ПВО на бронетанковите части които получили на въоражение ЗРК "Квадрат" и ЗСУ- "Шилка". В резултат противовъздушната отбрана на подвижните части на арабските армии порастнали рязко, особено добре било видно това по време на пробива на линията Барлева, когато ПВО създало защитен чадър, който израелската авиация така и не успяла да пробие. На Израел, както някога на Германия се планирало да се наложи война на два фронта, само че, с тази съществена разлика, че между източния и западния фронт в Европа лежали хиляди километри, а в Израел една десетки и всяка грешка или неустойчивост на отбраната можела да доведе до пълна катастрофа. Тази небивала мощ била събрана в ръцете на египетско-сирийското командване, и при това без да се отчита помощтта от техните съюзници-армиите на Ирак, Йордания, Мароко и ООП, обаче както показали всички последващи събития цялата тази военна мощ се оказала в доволно некомпетентни ръце. В отговор на подготовката за нахлуване на своите арабски съседи Израел провел само частична мобилизация. В момента на започване на военните действия неговата армия наброявала 110 000 души. Сухопътните войски се състояли от 4 бронетанкови, 9 механизирани, 1 моторизирана, 1 десантна и 3 артилерийски бригади. След мобилизацията численността на армиите нарастнала до 415 000 души (от тях 310 000 в оперативните войски). Сухопътните войски след мобилизацията се състояли от 40 бригади ( от тях 20 танкови, 12 моторизирани и механизирани, 4 десантни, 4 артилерийски), организационно сведени в 12 дивизии. Техническия парк се състоял от 1850 танка (Шерман, М-48, АМХ, и примерно 150 Т-54/55 и ПТ-76, трофейни), 3000 БМП и БТР, 945 артилерийски установки с калибър 100 мм и повече, 75 ЗРК, 1000 зенитни оръдия, 930 ПТУРС. ВВС наброявали 352 изтребителя (150 А-4, 140 Ф-4, 50 Мираж-ІІІ, 12 Супер Мистерие) и 56 резервни изстребителя ( 20 А-4, 36 Ф-4), 8 бомбардировача Vautour, 66 транспортни самолета (6 С-130, 12 С-47, 10 С-97, 30 Noratlas), 50 бойни вертолета (8 Супер Фрелон, 12 СН-53, 30 АВ-205). Главния доставчик на въоражение и основен съюзник на Израел след войната от 1976 продължавали да бъдат САЩ, които независимо от наложеното ембарго започнали активно да доставят в тази страна различна бойна техника и въоражение, сред които били и най съвременните на този момент танкове М60А1 доставени в количество 150 машини. Още по време на войната от 1967 от САЩ срочно били доставени повече от 200 верижни БТР М113. През 1972-73 били доставени още 448 БТР и КЩМ (Командно Щабни Машини) М577 на базата на М113. Освен това била отремонтирана и трофейна техника-заловени БТР-50П и неговия чешки вариант ОТ-62 Топаз. Обаче, американските доставки били явно недостатъчни и израелците се заели самостоятелно да модернизират цялата си техника, така например били модернизирани танковете Центурион, които получили израелското име "Шот" или както били наричани по частите "Бен-Гурион". Към началото на войната във варианта Шот били модернизирани по голямата част от наличните 700 центуриона. Също така, били преоборудвани под израелски стандарти част от заловените Т-54/55 които получили английско оръдие L-7 и американски картечници, част получили и американски дизелни двигатели. Превъоръжените Т-54/55 получили име ТИ-67. Били приети на въоръжение и трофейни ПТ-76, на които били сменени картечниците и радиосвързочното оборудване. По този начин танковия парк на ЦАХАЛ към есента на 1973 се състоял в своето мнозинство от остаряващи, модернизирани със свои сили танкове, получени от Англия и Франция, или пленени от арабите трофейни машини, и получени от САЩ съвременни образци. Бойните действия във войната на съдния ден се водели кратко, всичко 18 дни и официално били прекратени на 25 октомври, като цяло петата аробо-израелска война завършила като първите четири, отново пълно поражение на арабските армии и само активната намеса на СССР спасила Египет и Сирия от пълна катастрофа и допълнителни териториални загуби. По резултатите от тази достатъчно мащабна, но кратка война, воените специалисти отбелязали, че армиите на арабските страни действали успешно и грамотно само на началния етап при пробива на линията Барлева в синай. Действията на израелците се явяват като пример за грамотна активна отбрана практически в хода на цялата война. Така например на синайския полуостров те осъществили удар по центъра на позицията на арабите, който при това не бил зает от противника (арабското командване не допускало възможността за възможност за преминаване на канала, макар че малко по рано собствените му войски го форсирали). Центъра на арабската позиция бил северния бряг на Голямото Солено езеро. Именно тази точка свързвала двете египетски армии. С загубата и всяко взаимодействие между двете армии се прекратило-канала който с такава трудност бил форсиран станал преграда в тила на египетските войски В Сирия било демонстрирано, че един удар колкото и да е силен може да бъде локализиран. Бил използван контраудар в двата фланга на основата на ударната сирийска групировка. Геометрията на настъплението е такава, че дълбочината винаги е по голяма от ширината. От това се възползвала и израелската армия. Данните за загубите в края на войната са различни в зависимост от източниците. Известно е, че Израел са загубили убити между 2412 и 4000 души, и ранени от 4000 до 12 000 души. Загубите в техника са по точни 420 танка (25%), 390 БМП и БТР (13%) и 160 самолета (30%). Загубите на арабските страни са значително по големи 7600 до 21 000 убити, 8-25 000 ранени, 1270 танка (25%), 500 БМП и БТР (12%), 460 самолета и вертолета (43%), около 200 стационарни и 220 мобилни пускови установки. Според американското списание Нешънъл Дифенс загубените израелски танкове са 420 машини. Обаче в книгата "Съвременни танкове" на Сафонов и Мураховски израелските загуби са оценени на "половината танкове намиращи се на въоражение"-тоест от порядъка на 850 машини. Тези съществени разлики може да се обяснят с това, че полесражението е останало в ръцете на израелците и те са ремонтирали всички останали подбити машини-свои и чужди. По сведения на съветски специалисти в арабските армии израелците са рамонтирали на бойното поле арабски танкове и веднага са ги хвърляли в бой. Навярно оттам идва и разликата в бройките. Американците отчитат само безвъзвратните загуби, само на собствена израелска техника, а съветските източници всички подбити танкове. Съгласно един източник загубите на арабските държави съставят 368 самолета и вертолета, 1775 танкове и бронемашини, били убити 18 500 души, ранени 51 000 пленени 9 700 души; Израел загубил 114 самолета и вертолета, 810 танка и бронемашини, убити 2569 души, ранени 7500 и пленени 530 души. Крайният резултат като цяло се оказал не от полза за арабските страни. При посредничеството на СССР и САЩ на 24 октомври бойните действия били прекратени на сирийския фронт, а на 25 октомври и на египетския. След преговори през януари 1974 Египет и Израел подписали примирие. Сирия и Израел достигнали споразумение за разграничение на границата след 4 месеца. Израелските войски напуснали западния бряг на суецкия канал и Ел Кунейра, обаче съхранили контрола над голандските възвишения. През март 1979 встъпил в сила египетско-израелския мирен договор, сключен в Кемп Дейвид от президента на Египет Ануар Садат и примиер министъра на Израел Менехем Бегин при посредничеството на президента на САЩ Джими Картър. Израел се изтеглил от Синай съхранявайки единствено контрол над ивицата Газа.

С линковете идеята не е добра. Защото ония там като им падне сайта и замина дискусията.

Представям ви един много дълбок и сериозен анализ на Валентин Вацев относно случващото се в България през последните 30 години. Кой с каква и цел и как доведе България до сегашното положение? Каква е ситуацията в момента? Какво бъдеще ни очаква? Все важни въпроси на които смятам анализа на Вацев отговаря добре. За съжаление има и малко съвременна политика, но все пак е писано преди изборите, а и е малко. Пожелавам ви приятно четене. Първо. Неочакваната оставка на министър-председателя беше изненада за по-голямата част от българския политически елит и за цялото българско общество. Обяснението на Б.Борисов за тази оставка не беше прието като достоверно и се утвърди представата, че е действал не толкова в съгласие с волята си и намеренията си, колкото под натиск. Твърденията на Борисов, че е подал оставка под натиска на уличните протести, не бяха приети сериозно дори от членовете на управляващата партия ГЕРБ. Медийни специалисти, политолози, социолози и анализатори направиха опит да потърсят друго, реалистично обяснение за това изненадващо действие. Някои обстоятелства, предшестващи и съпътстващи тази оставка, послужиха като повод за създаването на различни хипотези (с конспирологичен уклон) относно предполагаем външен натиск върху премиера. Така например, фактът, че буквално дни преди оставката си, Борисов уволни министъра на финансите Симеон Дянков, а същият - от друга страна - заяви от чужбина, че въпреки всичко, той ще продължи да бъде финансов министър, даде основание да се предполага, че Борисов е получил предложение да освободи поста от страна на Голямото Ръководство в Държавния департамент на САЩ – тъй като е всеизвестно, че Дянков, като представител на Световната банка в България (и реализатор на нейната политика), е принципиално неуволняем от никаква българска власт. На тази хипотеза (конспирологическа по своето естество) противоречи фактът, че няма такова желание, предложение или намек за действие от страна на ДД на САЩ, които да не са били реализирани (изпълнени) незабавно от страна на правителството на ГЕРБ. Съвсем очевидно за всички беше, че политиката на правителството на ГЕРБ е откровено, целенасочено и осъзнато 100% проамериканска. Откровеният проамериканизъм на последното българско правителство беше прието не да се премълчава или завоалира, напротив – проамериканската природа на властта се демонстрираше съзнателно, целенасочено се подчертаваше, акцентираше се върху тази особеност на правителството с убедеността, че американската подкрепа е безусловен ресурс за управлението. И ако все пак условно се приеме хипотетичната вероятност, тласъкът за даването на тази оставка да е дошъл отвъд океана, то обяснението би било не толкова в дейността на правителството на Борисов (нека повторим – непоколебимо и безусловно проамериканска), колкото в евентуални далекосрочни и дълбинни промени на политиката на САЩ в Балканския регион и в по-широк смисъл в Европа. При интерпретирането на тази оставка като повлияна от външни фактори, си струва да се има предвид и последното съчинение на Зб. Бжежински (“Strategic Vision”), където маститият и безусловно влиятелен съветник на президента Обама, какъвто е Бжежински, заявява открито, че е дошло време за договаряне между САЩ и Русия, тъй като без съгласие между тези две страни предстоящите конфликти с възходящия азиатски дракон Китай могат да бъдат непосилни за САЩ. Това би могло да означава също и дълбинно смислово преориентиране на американското присъствие на Балканите и в тази връзка намаляване на подкрепата за яростно проамериканския режим на Борисов. Друг възможен фактор е стремежа на определени кръгове на българския политически истеблишмент да се заговорничи зад гърба на Борисов с цел привличане на вниманието на сюзерена към себе си, т.е. да е налице интрига от феодален тип (с основен сюжет „кой е по-предан на Америка”). Налице са обаче и възможности оставката да бъде тълкувана като импулсивна реакция на премиера на някакъв демарш на Русия. Известно е, че тази оставка последва след телефонния разговор на Борисов с президента на Русия Владимир Путин - разговор, чието съдържание естествено не беше огласено и което остана неизвестно на обществото в България. Определени кръгове в България не закъсняха със своите удобни тълкувания - Кремъл е посъветвал Борисов да освободи поста, защото в Москва са определено недоволни не толкова дори от неговия прононсиран американизъм, колкото от крайното му нежелание да сътрудничи с Москва и от неговата недоговороспособност и ненадеждност като участник в реализацията на енергийните българо-руски проекти. Трудно е тази хипотеза да бъде оценявана обективно. Истина е, че както самият Борисов, така и целият му политически екип показваха нарастващо нежелание за каквито и да било споразумения с Москва (да си спомним, също така, за какво депутатите от ГЕРБ в българския парламент употребиха последните два дни от работата на Парламента - за окончателно отхвърляне на всички възможности за бъдещо развитие на българо-руското енергийно сътрудничество и за “окончателно погребване” по законодателен път на всички шансове на руското икономическо присъствие в България). От друга страна, обаче, внимателните наблюдатели на дейността на това правителство отдавна са забелязали прикритото и упорито нежелание на Борисов да гори всички мостове с Москва, както и стремежът му всички негови пропагандни ескапади срещу Русия да бъдат разбирани в Москва именно като пропагандни, като елементи на вътрешно-политическия му дискурс, които не следва на всяка цена да бъдат тълкувани от Москва като израз на реалната му политическа позиция. Въпреки привидното простодушие на Борисовиата политическа реторика (достигащо често до откровена несръчност и дори примитивизъм), Борисов успяваше до последно време не толкова да гневи, колкото да дразни Кремъл и да обезсмисля по същество руските инициативи в България, опазвайки се от клеймото “русофоб”. Ако това е така, би могло да се предположи, че тази политическа стратегия (сама по себе си изначално ограничена) е достигнала до своя фактически завършек. Стратегически маньоври, които бяха доказано успешни в епохата на студената война (напр. на Тито и Садам Хюсеин), а също и в досегашния етап на поствоенната история (напр. Кадафи), които се основаваха на идеята да се живее в процепа между Великите сили и да се теглят дивиденти за вътрешна употреба от тяхното противопоставяне, днес вече не е актуална. Винаги е възможно в наше време да успееш - дори без да целиш това - да се лишиш не само от благоразположението, но и от търпимостта на всички международни фактори. В този смисъл секторът от политиката на ГЕРБ, който е отговарял за международната зона на контакти и поддръжка на правителството, вероятно е стигнал до собствената си граница на ефективност. От гледна точка на международната подкрепа нито един български министър-председател в настоящия исторически момент не би могъл да получи много повече (освен ако, разбира се, не е Горчаков, Талейран, Дизраели или поне Венизелос). Идеята да се върви по осветената алея между интересите на Великите сили като се намига едновременно във всички посоки, стигайки до своя естествен завършек, се изчерпа. Нито обективните възможности на конкретната историческа ситуация разрешаваха това да продължи още много дълго, нито субективните възможности на политическия екип на Борисов даваха надежда за успех - в кадрово, интелектуално, образователно и морално отношение екипът на Борисов не беше представителен дори за днешното ниво на българското общество. Второ. Каквито и да са международните обстоятелства, съпътстващи тази оставка (и евентуално влияещи върху нея), от аналитична гледна точка следва да бъде предпочетен не толкова конспирологичния подход, който - както е известно - винаги търси нечия дълга ръка, колкото спокойния исторически анализ, както на обстоятелствата в българския политически живот в началото на 2013 год., така и на дългосрочните и дълбинни исторически тенденции, заложени в началото на периода, който в България е прието да се нарича “преход”, а така и на някои нерешени фундаментални, дълбинни смислови колизии, зародили се в епохата, която непосредствено предшестваше вътрешнопартийния преврат от 1989 год. Без съмнение, обяснението на днешни събития следва да се търси в анализ на днешни причини, т.е. истината за днешния ден по правило обитава днешния ден. Разбира се, това важи и за политическите анализи - и все пак абсолютизирането на структурно-функционалния подход носи определени методологически рискове - отказът от исторически хоризонт пропуска наличието на определени генетични исторически връзки. В този смисъл може да се твърди, че най-големите днешни проблеми в политическия живот на България произтичат не толкова от сложните днешни взаимни преплитания на международни стратегически (и дори конспирологически) фактори, колкото представляват израз на онаследени, така да се каже генетично заложени смислови и идейни дефицити в самата тъкан на днешната българска политическа реалност. Истината е, че т.нар. „преход” в България, който започна с претенцията да се прекъсне една история (да си спомним “45 години стигат”), вече сам има история. С други думи, инициативата “да се спре историята” сама по себе си е исторична, отказът да се продължи историята на социализма има собствено историческо обяснение и собствено фактологично разгръщане във времето на новата българска история. Специалистите по спирането на българската история и насочването й по ново (единствено вярно, разбира се – „иное не дано”) русло сами имат своята история, своята културна генетика, своята социокултурна мотивация и свръхдетерминация (в смилъла на Л. Алтюсер или на Ал.Бадю) И ако днес сме склонни да виждаме в днешния политически живот на България предметна илюстрация към думите на Шекспировия герой (от „12та нощ”) - “Животът е разказ на луд, пълен с вой и скърцане на зъби, но лишен от всякакъв смисъл”, следва да си спомним, че този разказ е започнал много отдавна, преди повече от 20 години - тогава, когато и смисълът убягна. Истината е, че днешната политическа действителност в България (която вече съвсем очевидно навлиза в своя развит системно-структурен кризис), е материализация (т.е. предметно въплъщение) на един социално-политически и икономически идеал - идеалът на късната държавно-партийна комунистическа номенклатура, която още в началото на 80-те год. на миналия век (в интерес на истината следва да уточним - не цялата номенклатура, а само нейната най-брутална, най-хищна и най-деморализирана част) вече беше решила за себе си кое е правилно и кое не е, как трябва да се живее, и как не трябва, и главно - кой трябва да живее, и съответно, кой трябва да освободи мястото под слънцето, тъй като е исторически ненужен и дори вреден „за прогреса”. В този смисъл днес България живее (ако се съгласим да наричаме живот това, което се случва на българите) в победилата утопия на българската номенклатура - защото наистина е прав класикът, който твърдеше, че утопиите имат едно ужасно свойство - да се сбъдват. Трето. Можем да си спомним, че на равнище на партийно-държавните програми беше заложена стратегическата цел „преодоляване на класовото разслоение и постигането на социална хомогенност”. След време историците на българския социализъм ще се питат как, по какъв начин и в какъв смисъл преодоляването на класовото разслоение на класовото общество изглеждаше, че трябва да доведе не до нещо друго, а имено до „социална хомогенност”. Отговорността за безумно ненаучния и абсурдно неуместен концепт “социална хомогенност” официално не беше поета от никой. Но още тогава можеше да се предполага, а днес е очевидно ясно, че той имаше само и единствено идеологическо-камуфлираща функция. Преодоляването на класовите различия (а това не е нищо друго, освен вариант на старата мечта за спирането на класовия конфликт - тук е и отговорът на въпроса защо, например, председателят на БСП Ал. Лилов държеше “тези” и “онези” да си стиснат ръцете) на практика се превърна в удобен идеологически параван за разгръщане на една нова, съсловна социална структура в България. Това, разбира се е напълно естествено. Разгръщането на класовите отношения е белег на историческата модернизация, атрибут на модерността. Обратно - появата, разгръщането и победата на новата социална съсловност на практика означаваше отказ от модерност, реставрация на феодални (по принцип) социални отношения и структури, повече или по-малко успешно маскирани с технократична фразеология. Българският социализъм през 80-те години усилено се феодализираше - всички белези на една настъпваща агресивна предмодерност бяха налице - обществото стихийно се делеше на гилдии, цехове, съсловия, котерии, клики, наследници на партизански отряди, продължители на революционни традиции на дедите си, тънещи в привилегии. Съсловният подход инфилтрира не само културата и масовата психология на 80-те години, но и самата тъкан на държавата като управленска машина. И това беше непоправима беда, тъй като по своя замисъл Четвъртата българска държава беше замислена, обещана и реализирана (в първия си етап) не само като класова държава, която преодолява класовостта, но и като власт, която търпи съсловия, но е в своята природа, по смисъла си, същностно надсъсловна. Българското общество вероятно би преглътнало идеята за съсловна обществена организация и в този смисъл българския социализъм изглежда разполагаше през 80-те години с цял спектър неизвестни за момента (и следователно неупотребени) възможности не само за оцеляване, но и за успешно развитие. При едно условие, обаче - съсловността в социалната тъкан да се разгръща, като държавното управление, заедно с това, да бъде непреклонно и твърдо не-съсловно и над-съсловно - т.е. обратно на точно това, което се случи. С помощта на съветските тайни служби в България, с активното участие (макар и не решително, както се заблуждават днес) на важни сектори на българските тайни служби, под управлението на най-властната част на тогавашната държавно-партийна управленска върхушка, и разбира се, със санкцията и благословията на М.С.Горбачов в България беше извършено съсловна революция. На мястото на не много успешната и силно разколебана в последния етап над-съсловна държавно-партийна власт на остаряващия вече Живков, дойде властта на едно младо, изключително хищно и напълно безскрупулно тясно съсловие - съсловието на част от държавно-партийната номенклатура, което в решителния за него момент получи едновременно съветска и американска подкрепа. Изключително важно е днес да се каже ясно и да се разбере отчетливо - в края на 89 год. се състояха събития, които нямаха нищо общо с демокрацията, нито в широк, нито в тесен, нито в някакъв друг смисъл. На власт в България тогава дойдоха най-реакционните, цинично-безскрупулни и хищни слоеве на тогавашната държавно-партийна номенклатура, които почувстваха, че благодарение на сходните събития в Москва за тях също е дошъл момента да се опитат и да успеят да постигнат следните цели: - Да станат ефективни (по тяхната терминология) собственици на целия огромен масив на тогавашната социалистическа държавна собственост. Разбира се, за тази цел беше необходимо да се арестува (и най-добре да се разстреля) този, който най-много пречеше в партийната йерархия за това - престарелия и безпомощен Живков; и второ, още по-важно - да се обяви фалита на държавата, тъй като от една страна, от нея имаше много за отнемане, а от друга страна - тя беше “нетърпимо тоталитарна”. По парадоксален начин логиката на Р. Разколников се възпроизведе в най-новата българска история. Бабичката - лихварка непременно трябваше да бъде убита, първо, защото беше много богата, второ, защото беше гнусна. В ролята на невинната свидетелка, която също нямаше как да бъде оставена жива в България се яви самия български народ. Новите приватизатори на България основателно предполагаха, че народът вижда и разбира всичко. - Новият политически субект имаше и още една цел, която в известен смисъл беше още по-важна. Задачата беше не просто да се присвои собствеността, а да се създадат държавно-правни механизми, чрез които съсловието на българските управленци да получи възможността да прехвърля новопридобитата собственост на своите деца. Това беше амбиция с исторически размах. Всъщност, целта беше номенклатурното съсловие да се превърне в класа, така както във Франция Третото съсловие по думите на известния абат “в началото е нищо, а в края на процеса се превръща във всичко”, т.е. в управляваща буржоазна класа. Третото съсловие във Франция действително победи, в смисъл, че се превърна в класа, а още по-точно то беше зародиша, който в своето победно разгръщане даде началото на повечето основни класи в новата френска история. Още по-важно: френското “трето съсловие” се появи на сцената на новата френска история като воюваща социална сила - за нов тип производствени отношения, за нова социална структура, за нов тип френска държавност. Победилото на 10 ноември 89 год. българско номенклатурно съсловие по никакъв начин и в никакъв смисъл не можа да произведе нито нова класова структура, нито нов тип обществени отношения, нито нови идейни перспективи за България. Ако победата на “Третото съсловие” във Франция беше началото на края на френската съсловност и съответно началото на възхода на модерната френска социална класова структура, т.е. на самата “модерност” (на т.нар. Grand Modern), то победата на българското перестроечно съсловие беше не крачка напред в модерността на България, а връщане назад, към епохата на българската предмодерност, към годините около и преди Първата национална катастрофа. Победата на българските “димукрати” (както и на техните по-големи братя от Русия) означаваше едно просто и болезнено срутване в предмодерността. Ако се въведе само за момент при анализа на днешните обстоятелства смисловата и понятийна координатна мрежа на европейските революции (а този интелектуален инструмент безсъзнателно работи добре и в България), може да се твърди, че българската перестройка, а вероятно и Руската, представляват контрареволюционен реванш, на контрареволюционен атавизъм на предмодерни “спящи социални сили”, които в периода на целия предшестващ етап на модернизация са очаквали своето време. Четвърто. Точката на завръщане или моментът на реванша в България дойде в края на 80-те години. Държавно-партийното номенклатурно съсловие в България (разбира се, вдъхновено от възхода на своите политически родственици в Русия), успя да се утвърди в ръководството на България като за разлика от френското “Трето съсловие” не премахна всички възможности за бъдеща съсловност, а тъкмо напротив, опита се - и то не безуспешно - да създаде привидно модернистична, но по същината си дълбоко антимодерна, всъщност феодална обществена структура. Българската перестройка съвпадна със зората на новия български феодализъм. За разлика, обаче, от етапа на истинския български феодализъм /напр. Второто българско царство/ новата българска номенклатурна феодалност беше изначално антинародна, антидържавна, противобългарска и криптоколониална. Няма нищо изненадващо в това, че нашите нови приятели от САЩ бяха заинтересувани не толкова от изграждането на структури и форми на модерността в България, колкото от установяването на един откровено компрадорски и антидържавен, космополитен режим, чийто движещи сили бяха две еднакво неадекватни, но привидно противоречащи си политически субекта. Нека повторим още веднъж - никой не бива да се изненадва , че новите господари на България (на които перестроечното ръководство на СССР прехвърли “куфарчето с българския суверенитет”) нито бяха длъжни да реализират, нито бяха заинтересувани от каквото и да е било развитие на България. Новият сюзерен на България - САЩ, наследявайки геополитическите позиции на Русия на Балканите (и съответно в България) онаследи всички права на Руската империя, но разбира се нито една имперска отговорност. Законите на новата българска държавност бяха внесени в българското правно пространство в една полуготова, полуфабрикатна форма, като целта беше не да се осмислят, а само да се имплементират, т.е. безкритично да се завинтят в българската социална тъкан като гаранция за това, че България е само и единствено, и при това завинаги, западна страна от периферен тип. За целите на нашия анализ, обаче, е важно да се хвърли бегъл поглед върху структурите на политическото съзнание на онова съсловие, което в края на 80-те години успя (разбира се, с руска и американска помощ) да узурпира властните позиции в българската държава, и успя да се възпроизведе (а това продължава и до днес) като съвкупен политически субест, т.е. като нова „политическа класа” на България. Първото, което следва да се помни като ориентир за всеки по-нататъшен анализ е, че не по-малко от 50% от управляващите кадри на страната (а в провинцията този процент е по-висок) са преки или косвени наследници и продължители на позициите на късносоциалистическата българска партийно-държавна номенклатура. Този очевиден дори за неподготвените наблюдатели факт, разбира се, може да търпи всяккави интерпретации, но той е безусловен - в смисъл, че давайки място за тълкувания не се поддава на разтваряне в нито едно тълкуване - сигурно доказателство, че имаме работа не с видимост, а с действителност. Това е и разкритата тайна на днешната (продължаваща вече доста дълго) културно-политическа ситуация в България: българският “постсоциализъм” не е нищо друго, освен власт на късно-социалистическите кланове и семейства, но вече еманципирани от задушаващата прегръдка на комунистическата идеология, на Контролни комисии, Комитети за държавен и народен контрол, и - което е най-важно - свободни от всякакви ангажименти и отговорности към обществото, в порите на което това съсловие разви своите възможности, стигайки успешно до властта. Пост-социализъм означава днес просто власт от кланово-фамилен тип на късно-социалистическа и раннофеодална съсловност. Съответно на произхода си, и в пълно съгласие със своите цели номенклатурното съсловие на късно-социалистическа България произведе желания за себе си политически модел и - разбира се - съответно на него и своята псевдодемократична идеология. Тъй като идеалната, силно желана и максимално удобна идеология на късносоциалистическата номенклатура беше неолиберализма (който 10 години преди това успешно се утвърди в САЩ и Великобритания), напълно естествено е че “тайните помисли” и “действителните позиви на сърцето” на новото властно съсловие беше англо-американския неолиберализъм, при това в неговата най-откровена, най-яростна и най-брутална социал-дарвинистка форма. Това, което идеолозите на татчеризма във Великобритания и съответно на рейганизма в САЩ бяха принудени все някак да обосновават и аргументират (за да бъде сломена все пак съпротивата на съответните средни класи, които осъзнаваха, че започва исторически поход срещу техните интереси), в България беше утвърдено по съкратената процедура - със заплахи за насилие и с демонстрации на готовност за насилие, като по парадоксален начин българските неолиберали възпроизведоха една фундаментална болшевишка технологична норма - започнеш ли революцията, не ти е дадено нито да се колебаеш, нито да тъпчеш на място, а можеш само да настъпваш със светкавични темпове като сломяваш безмилостно всяка съпротива. Това което американските рейганисти и британските татчеристи можеха да показват, но не и да изказват, вдъхновените от тях техни български последователи не само го правеха, но и откровено го говореха. Спектърът на изказаните истини беше широк и откровен - от “Жельо Желев - или гражданска война” през “Който не се впише в пазарната икономика следва да умре” до “Бедността е условие за обществено развитие” и “Корупцията е смазочното масло на пазарната българска икономика”. Либерализъм в неговата крайна и освободена от всякакви адам-смитовски морални задръжки форма беше господстващото политическо съзнание на българските перестройчици, добрали се до властта. Пето. От тогава до сега не се е променило нищо. Смисълът на думата “ляво” в българския политически живот може да бъде открит не в речниците, и разбира се, не във фразеологията на днешните леви в Западна Европа. Напротив, смисълът на понятието “ляво” днес в българския политически живот е “ляволибералното”. Командните височини в българското ляво днешно съзнание са завладени от левия либерализъм, който със самата си природа противоречи на всички български национални традиции, обичаи и наследени културно-исторически форми. С други думи, нормативното „ляво” днес в България е нещо средно между идеологията на Игнасио Рамонес, Романо Проди и Хавиер Солана. Същото е валидно и за т.нар. българско “дясно”. Връзката на днешното българско “дясно” с българската културно-политическа история се проявява не чрез смислова връзка с паметта и традициите на класическата българска предвоенна десница, а в периодичните фашизоидни изквичавания на т.нар. “модерна българска десница”. Българският “модерен десен” мечтае не само за радикална лустрация на своите политически противници, но и за геноцид на всички, които не са съгласни с него. Задължителен елемент на днешната българска дясна култура, това са стадионите в които са събрани всички тези, които не са успели да дадат доказателства за антикомунизма си и зад официалните светли ликове - икони на Тачър и на Рейган, които украсяват храма на българското модерно дясно без затруднение се откриват и други образи - на Пиночет, на непрежалимия генералисимус Франко, а също и на някои локални демократически символи от рода на Ал.Цанков. Българските приятели на Хитлер днес безпроблемно възстановяват своя официален публичен дискурс и „доброто си историческо име”. Забавно и поучително е това, че провъзгласеният днес в България „окончателен европеизъм” се съчетава успешно със второто дихание на българската фашизоидност. Връщайки се в днешния ден можем да засвидетелстваме, че с тези два полюса на тогава създадение български политически живот (нека напомним отново - демиургът на цялото това политическо великолепие е късната социалистическа номенклатура) не се е случило нищо. Двата абстрактни модела на “ляво” и “дясно”, които изначално обитаваха съзнанието на късносоциалистическата номенклатура бяха предметно въплътени и реализирани в българската политическа практика. Шесто. Демократичното утро на нова България бързо произведе днешния политически здрач. Сблъсъкът между реалното политическо съзнание на действителния политически субект в България (а това беше либерализмът, който в последно време успя да се развие до либертарианство и затова горните етажи на българския политически и икономически живот днес са плътно окупирани от вдъхновени последователи на Айн Ранд, а метафората на разгръщащия плещи атлант се среща все по-често) със масовите очаквания принуди управляващите към някои компромиси в началния етап на процеса. Поради тази причина освен господстващия неолиберализъм в началото на 90-те бяха лансирани и няколко инструментални политически идеологии, като главната от тях беше социалдемокрацията (с разновидност - модерна лява партия, каквото и да означава това). Показателна бе идейната еволюция, например, на архитекта и вдъхновителя на българския вариант на руската перестройка – А. Луканов. Подкрепейки в началото на процеса социалдемокрацията във всичките й форми (вкл. и най-нежизнеспособните), към 1996 год. Луканов вече откровено говореше за необходимостта от българска дясна партия от „неоголистки” тип. Разбира се, това, което тук е важно, е не динамиката на индивидуалните представи, а реалното политическо съзнание на цялото съсловие. През 1996 год. колективният български Луканов (да напомним, че това беше късно-номенклатурното българско съсловие, което воюваше за своя континюитет във властта и собствеността) беше на крачка от своята историческа цел. Макар и без своя предводител, то направи тази крачка, постигна своята цел и успя да утвърди както своя икономически интерес, така и политическата си воля в края на първото десетилетие на т.нар. “български демократичен преход”. Разграничавайки се от социализма изобщо, българската социалистическа номенклатура успя да изгради своя корпоративно кланов и феодално съсловен социализъм. Българският социализъм беше унищожен в рамките на българското общество, но беше съхранен и възпроизведен като „достояние на нашите деца” в рамките на около 500 най-правилни и най-прогресивни семейства. Днешният политически живот в България с цялата си обърканост, условност и непоправима абсурдност отговаря напълно и обслужва съвсем успешно интересите на победилото номенклатурно съсловие. Първото, което трябва да се види и отчете, е че така наречените български леви и български десни са първо, еднакво неавтентични, непредставителни, нефункционални и исторически абсурдни, така и второ, напълно и изцяло се заслужават взаимно. Българското Ляво и българското Дясно са напълно взаимно съразмерни, единородни и единосъщни поради една проста историческа причина - те не са резултат на исторически политически и икономически битки в действителността (каквото напр. е положението във Франция, Италия, Германия или Великобритания). Тъкмо напротив, това са опредметени политически абстракции, които преди да получат своите предметни тела в днешната българска действителност са били просто абстрактни аспекти в груповото политическо съзнание на късно-социалистическата българска държавно-партийна номенклатура. Като въплътени политически абстракции българското Ляво и Дясно днес си остават аспекти на разпадащото се номенклатурно съзнание; не въплъщение на живи сили на социалната тъкан, а гнилостни продукти на един разпад - защото побеждавайки, социалистическата номенклатура не спираше едновременно с това да гние и да заразява обществения живот на България през последните 20 години. Седмо. Преминавайки от историческите корени и предпоставки на българската политическа система към нейното днешно състояние и динамика, можем да отчетем, че някои от нейните начални (реални, но не и официални) задачи са вече изпълнени. Резултатите от изпълнението на първата основна задача са налице - почти да основи е разрушен производствения потенциал на късно-социалистическа България, разрушени са мощни и сравнително добре развити производителни сили, производствени мощности за милиарди долари са приравнени на нула, което, естествено, доведе до решението на основната задача. Политическият апарат на късно-социалистическата номенклатура (привидна многопартийност, идеен плурализъм и пр.) успешно унищожи производствения потенциал на България, като по този начин България не просто беше срутена от 29-то до 58-мо място в Индекса на човешкото развитие на ООН, но и много по-важно - чрез принудителна и ударна демодернизация ликвидационната команда, организирана от номенклатурното съсловие, извади България от списъка на конкурентите на Запада и превърна територията на страната в зона на радикално потребление. Там, където имаше развити производствени мощности, днес са построени молове (в които българите трябва да превръщат парите, получени от ЕС в стоки, произведени в ЕС). Българската политическа машинария успешно заработи като ликвидационна команда по охлаждане на българската национална икономика (това е терминологията, която беше въведена от Агенцията за икономическо програмиране - орган на чрезвичайна икономическа власт, функциониращ не къде да е, а в Президентството на Република България). Схемата за функциониране на номенклатурната власт като ликвидационна команда беше съвсем проста - ликвидира се производство на стойност 500 милиона долара като ликвидаторите получават своите „ликвидационни 10%”. По този начин номенклатурната власт в България през последните 20 години, унищожавайки производствени активи за милиарди, успя да събере специфичния си ликвидационен хонорар за десетки милиони. Ранните илюзии на средната стопанска номенклатура, че превръщането на държавната собственост в частна ще ги превърне в успешно функциониращи частници - икономически капитани на една функционираща производствена икономика - отрано бяха безжалостно посечени. Така наречената българска “приватизация” смени не толкова субектите на собствеността, колкото обектите - производствените мощности бяха успешно “втечнени”, превърнаха се във финансова наличност, като тези капиталови потоци чрез посредничеството на специално организираната за тази цел банкова система бяха попиляни, разграбени, употребени за неикономически цели, а част от тези средства бяха изнесени на съхранение в сигурни западни банки. По този начин “демократичната революция” създаде ограничен кръг от собственици, които в най-добрия случай притежават не производствени мощности, а финансови активи. Така българската номенклатура се превърна не в успешен колективен капиталист, а в тромав рентиер, в безпомощен икономически посредник на процеси, управлявани от небългарски фактори и превръщащи България в зона на скрит европейски неоколониализъм. Капиталистическата революция в България произведе тесен кръг от собственици-рентиери, но не и капитализъм. Поглеждайки в миналото, можем да видим нещо наистина парадоксално. Никакви комунистически преобразования през 40-те, 50-те и 60-те години , провеждани под знамето на българския комунизъм в този период не са били толкова радикално, дълбинно и същностно антикапиталистически, колкото „капиталистическите реформи” на българските демократи. Борбата на българската номенклатура за капитализъм го унищожи от корен – и като действителност и като възможност, и като перспектива, и като хоризонт на развитие. Вместо обещания капитализъм българската късно-социалистическа номенклатура създаде на територията на Република България един общоевропейски заден двор - смесица от евтин пазар за човешка плът и глобално европейско сметище. Новите собственици на България успяха да се конституират като такива по пътя на съзнателно провежданата от тях икономическа разруха. Осмо. Втората цел, обаче, на тази политическа система си остана недостигната, защото по смисъла си беше недостижима. Номенклатурното съсловие, което узурпира властта в България (нека напомним - с руска помощ и с американско съгласие) не можа да превърне себе си в класа. Днешната власт в България си остана такава, каквато беше в момента на зараждането си. Съсловната власт си остана съсловна, именно поради това тя не е в състояние да спазва писаните закони, които тя самата огласява, не успява да създава и поддържа обществени отношения, които да имат своята историческа трайност и които да не се срутват под собствената си тежест. Представата, че днешната власт в България е корумпирана е дълбоко невярна. Самото понятие за корупция е пренесено и изкуствено засадено в България от общества, където корупцията наистина съществува, но има природата на страничен (макар и много трудно преодолим) ефект на повече или по-малко успешно функциониращо държавно управление. Важно е да се разбере, че там където корупцията съществува - а тя съществува навсякъде, макар и в различна степен - тя е страничен ефект на успешно управленско функциониране. Българската “корупция” не е страничен ефект, а е всеобща задължителна норма, закон на държавно функциониране, фундаментален принцип на държавно управление. В този смисъл е методологически неправилно т.нар. българска “корупция” да се сравнява и съизмерва с явлението на Запад, което носи същото име - тук природата на явлението е принципно различна. Но методологически невярно е също така и българското общество да бъде отнасяно в изкуствено конструирания тип “източни или азиатски общества”. Съдържателни аналогии не бива да се търсят нито на Запад, нито на Изток от България, а само в историята. Съдържателни аналози на днешното българско държавно управление, основаващо се – да повторим - на системно нарушаване от страна на българската политическа класа на своите собствени закони, може да се търси в такива екзотични исторически моменти и места като пиратската република на остров Тортуга през 17 - 18 век, в пиратската свободно управляваща се зона на северната покрайнина на полуостров Ютланд (това е днешна Дания). От подобен тип са били и криминално-политическите зони в Бахрейн в арабското Средновековие, а също и някои свободни политически зони в далечния изток и тихоокеанския регион в първата половина на 19-ти век. Важното тук е да се разбира, че т.нар българска корупция е не грешка в системата – напротив, това е самата Система, не е патология – а тържествуваща Норма, „закон на живота”. Директното срастване на обществено-политическата тъкан с корупционните схеми не ни дава възможност да говорим за развита корупция в България. Природата на това явление по-скоро е в изначалната неспособност на съсловието, което в България узурпира властта, да изгради обществени отношения от модерен тип, основаващи се на рационална прозрачност (т.нар. формална рационалност), и допускащи възможността за публичен контрол. Днешната българска политика е крипто-феодална, което е възможно само в условията на продължаваща несуверенност и чрез механизмите на един успешен, макар и не съвсем добре прикрит неоколониализъм. Истината за днешното българско държавно управление и за самата същност на днешната българска политическа система, разбира се, не е тайна за общоевропейската “супервласт” в Брюксел, и затова са така смехотворни всички опити „да се оплачем в Брюксел”. Тъкмо напротив, българските компрадори и неоконолониалисти са напълно приемливи от идеологическа, морална и управленско-политическа гледна точка на Брюкселската власт. В края на краищата нима очевидния разпад на българската държавност не потвърждава правилността на общоевропейската идеология за отмирането на националната държава и за успешното (макар и не много бързо) излекуване на европейското гражданство от една от най-срамните болести, завещани на днешна Европа от 19-ти век – национализма? Девето. Важно е да се подчертае, че в криза днес в България са не отделните партии (за които ще стане дума по-долу), а самата политическа Система, самия политически организъм, който на пръв поглед е съставен от партии, но който всъщност сам предхожда логически партиите и ги произвежда. Колективен и ексклузивен субект на политическата власт в Българие е българската политическа класа. В противоречие с името си, това е една твърда, затворена корпорация, която има своята трудно подвижна периферия и почти напълно неподвижно ядро. В институционален план тази политическа класа има своето най-добре защитено ядро в т.нар. българска съдебна власт, подстъпите към която (социалните лифтове) работят само по роднинско-кланов метод. Относително по-динамична в институционален план е структурата “правителство”, където промени все пак са възможни, макар и изключително трудно. Най-волатилната част на българската политическа класа е т.нар. “парламент”, който има простата функция да придава формата на закон на непрекъснато променящата се воля на българската политическа класа. Това е весела, шумна и безотговорна дейност, която се извършва под непрестанния контрол на реалните центрове на политическата власт в страната (кланове и родове, фамилии, агентури, тайни общества от непрозрачен тип и отделни посолства). Безмислеността на т.нар. парламентарна дейност (която произтича от простия факт, че българския парламентарист не е нищо друго, освен икономически посредник), не пречи българския парламентаризъм да изпълнява своите фасадно-протоколни функции. Днес в България като висша форма на политическа успешност, като лелеяно встъпване в мистичното Царство на Властта се смята т.нар “влизане в Парламента”. Политическите институции на България днес съществуват без всякаква връзка със своята провъзгласена и обещана същност. Така цялата политическа механика на България може да се разглежда като един голям съвкупен комитет за уреждане на вътрешно-съсловни, предимно икономически отношения, в условие на защитеност от всякакви външни, публични обществени въздействия. Подстъпите към днешната политическа власт в България са надеждно барикадирани, тъй като са от реално съсловно-феодален тип. Целият претенциозен и шумен „български европеизъм” е прикритие на новата българска феодалност. Духът на новите времена беше изгонен от България в края на 80-те и началото на 90-те години. Българското общество посрещна третото хилядолетие “на обратен ход” - носено от динамиката на една успешна демодернизационна вълна, която донесе неизчислими щети на огромното мнозинство от българите, но заедно с това и произведе златната управленска цитадела на 10-те хиляди избрани, които получиха правото да говорят не само от името на българската държавност, но и да управляват българската национална Съдба. Десето. Новият феодализъм в България създаде своите причудливи и екзотични политически псевдо-партийни структури. Първо, следва да се посочат така наречените стари партии на прехода, т.е. българската политическа класика - партиите, които в своята съвкупност и взаимодействие представляваха официално “мотора” на прехода, а реално (но не и официално) фактически представляваха в своята съвкупност политически инструмент за постигане на двете основни цели - преразпределяне на държавната собственост (което, нека повторим, се състоя като страничен резултат от целенасоченото разрушаване на социалистическата икономика в полза и по поръчение на новите приятели на българската демокрация). Втората цел, която така и не беше достигната, беше ефективното превръщане на съсловието в класа, в превръщането на съсловната власт в класова власт, като стана ясно, че това е невъзможно логически, физически и исторически. Основните партии на прехода, които се предполагаше, че съвкупно ще го реализират, бяха БСП, СДС и ДПС. Към края на 90-те тази политическа машина беше вече амортизирана. Елитът на БСП желаеше да бъде в сферата на властта, но без да носи властна отговорност. През 90-те год. партията на българските социалисти в името на тази цел разви и специална оправдателна идеология - преходът е десен и затова БСП няма да поема бремето на властта, но чрез елита си винаги ще присъства в сферата на властта, като по този начин я легитимира. За постигането на тази цел се оказа, че сериозна пречка представлява масовия характер на БСП - в първата половина на 90-те години БСП продължаваше да бъде най-масивното политическо тяло в България, с членска маса около 600000 души, което представляваше реална опасност за реализацията на целите на нейния собствен елит. Толкова масивна, многочислена и политически мотивирана общност от хора заплашваше непроизволно да печели властта, което представляваше огромна заплаха за плановете на т. нар. български преход. Поради това основна, макар и неофициално огласена задача на върхушката на БСП през 90-те год. беше “да се научи БСП да губи избори”. В тази насока работеше политическия лозунг на ранното Лукановско ръководство на БСП от началото на 90-те години - “45% стигат”. На пръв поглед шеговита, тази постановка имаше инструктивен и директивен характер, това беше указание - предупреждение от столичния център на БСП до регионалните и местни партийни структури „да не смеят да побеждават”. Същата “стратегема” се утвърждаваше настоятелно и с хипнотизаторска упоритост в постановките на тогавашния председател на БСП Ал. Лилов. Съдържанието на стратегемата беше, че елегантните загуби на БСП в бъдеше следва да се превръщат в стратегически победи („никой не знае какво губи, като печели, и какво печели, като губи” – казано на езотеричния език на Председателя-Стратег). С други думи, една хипотетична победа на БСП, която разбира се, тогавашното ръководство на партията ситуираше отвъд хоризонта на настоящето, в едно неопределено бъдеще, следваше да се кове чрез серия от системни загуби на всички текущи избори. Победата като загуба и загубата като победа - това беше езотеричното послание на тогавашното ръководство на БСП отправено само към посветените в окултните тайни на политиката. “13% са много за тази провалена партия” пък беше стратегемата на ръководството на БСП в периода на Г.Първанов. Тогавашното ръководство на БСП направи всичко възможно да се прехвърли властта от БСП в разпореждане на братската партия СДС. Този замисъл успя през 97-ма год. И отговорността на властта легна върху неукрепналите плещи на фаворита на българския демократичен преход, на хегемона на новата българска история, на политическата сила, призвана от съдбата да доведе изстрадалата от тоталитаризъм страна до демократичния Ханаан - СДС. Следва да се признае, че СДС тогава направи всичко, което беше по силите му и реализирайки (макар и не докрай, а само докъдето беше възможно) проекта Ран - Ът - Луканов - Лилов доведе политическата и икономическата ситуация в страната до състоянието на реална необратимост. Управлението на И.Костов беше успешно с оглед на заложените цели. Правителството на СДС (на ОДС) в края на 90-те год. успя да изпълни всичко, което беше възможно да се изпълни като реализация на първоначалния замисъл. Нищо странно няма в неговия последвал разпад - така се разпадат структури, станали вече ненужни, поради изпълнените си функции. Изпълнявайки ролята си на политически посредник във всички мислими и немислими политически ситуации, партията на Ахмед Доган - която само на пръв поглед е етническа, а всъщност представлява действен политически съюз на турско-българската регионална номенклатура - успя през тези години да концентрира не толкова власт, колкото значителна собственост и вече чрез тази собственост ДПС намира трансмисии за влияние върху реалните властови процеси в страната. От височината на изминалите две десетилетия следва да се признае, че ДПС се състоя като едно удивително успешно политическо хрумване. Либерална, когато трябва, и турска, когато трябва, партията на Доган се превърна във виртуозен инструмент за номенклатурни игри, включващи заплахи (включително със сепаратизъм от Косовски тип) когато е необходимо, и обилна псевдо-демократическа ултра-либерална фразеология във всички други случаи. Партията на универсалното политическо посредничество, която е и лява, и дясна когато трябва, а в отделни случаи е лишена от всякакъв идеологически профил, обаче стигна до своята закономерна смислова задънена улица. Днес, след напускането й от своя ръководител ДПС е политическа формация с неопределено бъдеще. Главният фактор, който проблематизира това бъдеще, обаче, е не толкова вътрешното политическо състояние на Движението, колкото радикалната амортизираност и деформираност на нейния политически контекст, т.е. на системата, център на която ДПС беше призвана да бъде. Посредникът става безсмислен, когато се променят условията за опосредяване. Единадесето. Десетте години на 21 век представляваха качествено нов политически етап. Промени се не толкова и не само смисъла на думата „преход” (което, впрочем, постави в забавно-деликатна ситуция кликата на новоизпечените български ‘транзитолози’), колкото стана ясно, че досегашните политически механизми от една страна са изчерпани, а от друга страна - са неефективни. СДС отиде в историята, разпадайки се на враждуващи крила и пера, като от него останаха няколко скарани политически секти, за които думата „политически успех” означава вече не субектност във властта, а синекурно пребиваване в Парламента. Остатъците на СДС днес са фактически кантори , които при необходимост са готови да издадат сертификат за политическа благонадежност, сиреч демократичност. Партията на И.Костов е единствената централа в България, която има право да издава сертификати за дясна автентичност (т.е. никой в България не е десен, ако Pontifex Maximus Иван Костов не го е признал за за такъв, в Русия такава позиция заема В. Новодворская). Политическата формация СДС днес запазва своите позиции главно чрез средствата на политическата носталгия и вероятно ще остане завинаги в българския политически живот като политическа формация, вечно призвана да се бори “за нашата и вашата свобода”. Накратко може да се обобщи състоянието на класическите партии на прехода така: СДС (по-скоро остатъците на СДС) функционират сега и вероятно завинаги като елитарно-маргинални и екзотични политически общности, без реално влияние в политическия живот на страната. Бъдещето на ДПС зависи от способността на днешното ръководство на Движението (под патронажа на вечно живия си основател, разбира се) да намери ситуация, в която е необходим посредник, тъй като политическото опосредяване е действителната политическа стихия на движението. БСП запази своето относително тегло (макар и силно намалено) като действителния проблем на БСП е окончателната (и по всичко изглежда необратима) политическа деморализация на нейното ръководство. Днес то успешно претворява на практика (макар и с друга фразеология) „стратегемата Лилов” - всяка загуба да бъде обявена за победа по същество. В резултат на това между ръководството на БСП и нейната членска маса тлее неподдаваща се на прикриване истинска идеологическа вражда, която сама по себе си не дава възможност да се говори за каквото и да било политическо бъдеще на БСП в днешния й вид. Общоприета истина сред членската маса на БСП и сред нейните симпатизанти е, че няма такова поражение за БСП, което да не е победа за нейното ръководство. Началото на 21 век в България беше времето на партиите от нов тип, на политическите субектности от тип “мероприятие”. Такова мероприятие с неясни корени, но с откровено ясни резултати беше партията за еднократна употреба на Симеон Сакскобурготски. Мероприятие беше също така и изключително екзотичната конструкция, която ще остане в историята на българската политика с весело - загадъчното наименование „3-5-8”. Това беше политическа клика, която обедини, макар и временно, части на българската политическа върхушка, чиито официални идеологии бяха напълно противоположни, но чиито интереси съвпадаха напълно. Успешното завършване на мандата на „3-5-8” беше тържество на политическата технология, отпразнувано върху гроба на политическия морал; представляваше блестяща победа на силите на здравия разум над силите на здравия смисъл. След успешния завършек на мандата на тази формация в българския политически живот се утвърди ясното разбиране, че вече нищо не е невъзможно, т.е. че българската политическа върхушка е успяла да доплува до спасителния бряг на свободата в смисъла на окончателна безконтролност. Следващото политическо мероприятие, което в момента приключва, е политическия хепънинг с работно название „Генералът спасява България”, т.е. ГЕРБ. Особеността на това мероприятие се заключаваше в грубото несъответствие между генезис и резултат. ГЕРБ се появи на сцената на българската политика като партия от тип “последна надежда” (или Endlösung) на изключително притеснената и практически отиваща си българска средна класа. Важен фактор за успеха на партия ГЕРБ беше умело поддържаната надежда, че „най-после слънцето е изгряло и на улицата на българската средна класа”. Още на втората година, обаче капанът се затвори, като стана ясно, че ГЕРБ е политически инструмент не на остатъците от българската средна класа, а на 500-те най-правилни (т.е. най-богати) български семейства. Чрез политическата формация ГЕРБ в България окончателно се утвърди и укрепи по необратим начин позициите си съсловната и родово-племенна власт на късната социалистическа номенклатура, на нейните деца и на нейната челяд (феодалната природа на днешната българска власт налага да припомним смисъла на позабравената вече дума „челяд” - това са не наследниците или членовете на семействата и рода, а хранените хора, т.е. юрисконсулти, адвокати, охранители, фризьори, шофьори, приближени архитекти, опитомени или направо купени депутати, редактори и ръководители на медии, писачи на речи, чесачи на пети, майстори на интимни подстрижки - и всякакъв друг обслужващ персонал). Независимо от настоящата политическа нестабилност на днешния български политически живот, нищо по същество не се е променило в политическата формула на България. Тази формула гласи: цялата политическа власт в България принадлежи единствено и само, изцяло и завинаги, необратимо и непоклатимо на цялата българска политическа класа, която няма никакво намерение да я изпуска и да я отстъпва на когото и да е било. Колективният политически субект на Българи т.е. колективният български Луканов (който използва като персонификатор личността Б.Борисов) се чувства съвсем комфортно и през последните седмици успешно подготвя своето възпроизводство във властта чрез очакваните през месец май избори. Може да се прогнозира, че предстоящите избори ще променят персонификатора на българската власт. Но дори и това да стане (а то съвсем не е сигурно), няма да се промени природата на колективния политически субект в страната. Със сигурност ще бъдат възпроизведени олигархизма и компрадорщината на досегашните управленски формули. Най-вероятно е - тъй като последните български правителства бяха par exellаnce комитети (своеобразни изпълнителни бюра) на българското нео-феодално властно съсловие за уреждане на вътрешно-съсловни въпроси, очакваното правителство да бъде от същия тип. И тъй като властта в България доста отдавна има своята цена (която впрочем непрекъснато пада), някоя по-влиятелна съсловна групировка може да плати между 10 и 30 милиона евро, за да си купи следващото българско правителство, като необходим инструмент за решаване на разни насъщни задачи. A “насъщните задачи” на всяка българска изпълнителна власт днес не могат по никакъв начин да бъдат други освен икономически. Проблемите на социалната защита в широк смисъл са табуирани в българското общество твърде отдавна, като всеки опит да се постави някакъв социален проблем е априорно заклеймен като рецидив на комунизма. Официалната идеология на почти всички български политически власти през последните десетилетия утвърждаваше две прости истини - че в едно демократическо общество, каквото без съмнение е българското - всеки получава заслуженото (т.е. Jedem das Seine), и че социалната структура в този смисъл е оптимална, и второ, същата истина, но изказана още по-просто във формулировка, удобна за масова пропаганда: “Драстичното разделение на бедни и богати е първо условие за успешно икономическо развитие на всяко общество”. Поради това днес в България не е прието изпълнителната власт да поема и да решава никакви социални проблеми, с някои малки изключения. Собствено политическата проблематика също не влиза в компетенцията на изпълнителната власт в България през последните десетилетия. Фундаментални и насъщни политически проблеми от рода на национална сигурност, вътрешна сигурност, отбранителна политика, международно-политическо положение на България, геополитически ангажименти на страната и, разбира се, класическите проблеми “на Войната и Мира” много отдавна са прехвърлени за решаване на нашите нови партньори. Например, неотдавна българския парламент прие документ, ангажиращ Република България със всички действия на американската администрация в Близкия изток. По същество това означава, че българската политическа класа разглежда територията на българската държава като подмандатна територия на САЩ. В този смисъл, от политическа гледна точка българският политически елит пребивава в сладка колониална дрямка - всички жизненоважни проблеми, които касаят националната политика, са извадени от компетенцията на българския политически елит и са доброволно прехвърлени в компетенцията на съответните западни учреждения (Държавен Департамент на САЩ, Департамент по Отбраната на САЩ, а също и съответните западноевропейски - предимно американски и британски - тайни служби). По този начин бремето на Голямата политика не тежи върху плещите на българската политическа класа, тя успешно прехвърли отговорността за българската държавност като политически Дом на българите върху своите по-големи и по-опитни западни партньори. Затова насъщните задачи на всяко българско правителство през последните години могат да бъдат описани главно в три групи: - първо, уреждане на икономическите отношения между отделни олигархични групировки и спасяване от дългове на някои по-изтъкнати българи от рода на Иво Прокопиев, Васил Божков и др. национални първенци и нотабили, - втората група задачи включва оптималното управление на финансовите потоци, които постъпват в България по линия на ЕС. Така например, в последно време в България се очаква да постъпят твърде значителни суми по линия на образователните програми на ЕС, което е и скритата причина за един истински драматизъм в предстоящите избори. Правилното разполагане на свои хора на такива държавни постове, които имат стратегическо значение за управлението на тези потоци е въпрос с ключово значение за стабилността на българската изпълнителна власт. Обратно, един конфликт между български олигархични структури по повод подялбата на тези твърде значителни европейски суми може да има твърде силен дестабилизиращ ефект върху българската изпълнителна власт. Казано накратко, всички тайнства на българската политика днес имат преобладаващо икономическа природа и касаят явно и скрито разпределяне и преразпределяне на икономически блага - това е характерно за всеки колониален режим. - но има и трета група задачи, които стоят пред всяко бъдещо българско правителство. Техния смисъл е в системното възпрепятстване до степен на открито саботиране на всички икономически програми с руско присъствие на територията на Балканите. Да се пречи на Русия на всяка цена и с всички средства - това е Веруюто на българския политически елит. В средите на този елит е прието като очевидно вярно, че американската подкрепа за статуквото днес в България и съответната американска благословия за властта на днешната политическа българска класа могат да бъдат придобити единствено чрез непрекъснато демонстриране на готовност да се изпълнят всички американски пожелания. Съвсем точно тази позиция на целия български политически елит беше формулирана от един български влиятелен икономически и политически функционер - “Евразийство - да, но само след разрешение от американския посланик”, заяви той. С други думи, българският политически и стопански елит разглежда своите клиентелни отношения със САЩ като гаранция за своето политическо и икономическо благосъстояние. Затова формулата на новата българска власт, която се очаква да се появи след предстоящите избори е проста. Тъй като нито една от няколкото български олигархични групировки няма доминиращи позиции в българската икономика, и тъй като, от друга страна, проамериканския консенсус между тях е безпроблемен, може да се очаква правителството, което ще се появи да има следните белези: - да бъде откровено проамериканско, както всички досегашни правителства в България през последните 20 години. На практика това означава, че ще бъдат анулирани - и то в близко бъдеще - всички реални възможности за участие на България в някакъв мащабен проект с руско участие. - скоро след изборите, на българските гласоподаватели ще бъде обяснено в достъпна за тях форма, че Развития Европеизъм в България (а това е идеологическото клише, което безпроблемно беше завинтено на мястото на Развития Социализъм) е невъзможен без мащабен добив на шистов газ на българска територия. За утвърждаването на тази нова за България перспектива следващия български парламент се очаква да гласува с конституционно мнозинство. Съставът на бъдещото правителство с висока степен на вероятност следва да бъде коалиционен (поради всеобщото изчерпване на политическия потенциал на всеки отделен участник в предизборната кампания). Не е невъзможна също и изпълнителна власт от хиперкоалиционен тип, с други думи така нареченото “програмно правителство”, за необходимостта от което обяви наскоро председателят на БСП. “Това което не го може никой поотделно - го могат всички заедно” - това може да бъде формулата на една нова българска изпълнителна власт, толкова повече, че в областта на този тип политически технологии България вече има натрупан опит - коалицията „3-5-8” беше власт именно от този тип. Две седмици преди изборите е трудно да се предвиди техния резултат, но е възможно да се посочат основните фактори, които ще играят роля спрямо резултата на изборите: - управляващата досега политическа сила ГЕРБ няма как да получи действително масова политическа подкреп на тези избори от този вид, който тя успя да събере на предишните избори. Обаче ГЕРБ може да разчита както на огромен финансов ресурс, с който безпроблемно да закупи необходимия брой социолози, журналисти, пропагандисти, медийни босове и членове на избирателни комисии, а така също и на значително увеличаващата се през последните месеци прослойка на градския плебс и на т.нар. „нови антикомунисти”, т.е. на групата от ниско образовани, често пъти без образование и основно занятие хора - млади и на средна възраст, живеещи в градовете и виждащи източника на всичките свои проблеми в „заплахата от камунизите” и от „дългата ръка на Русия”. Антируският антикомунизъм се очаква да изиграе съществена роля при оформяне резултатите от гласуването на 12 май. - другият фактор, който влияе в много висока степен на очакваните резултати от изборите е политическата воля на БСП, но не толкова на членовете и симпатизантите, както и на местните елити на БСП, колкото на нейното централно ръководство. Съществува дълъг списък от реални, макар и косвени белези, които убедително свидетелстват, че днешното ръководство на БСП се ориентира не към победа, (която впрочем, съвсем не е невъзможна), а към скрито съглашение с ГЕРБ на базата на съвпадението на дълбинни икономически интереси. Каквито и да бъдат резултатите на предстоящите избори, те със сигурност няма да променят политическата картина в страната. Днес българското общество има нужда не от пренареждането на столовете около масата, а от решителна подмяна на самия национален политически елит. Единствено изпълнението на тази задача ще даде възможност да започне решаването (макар и трудно) на еднакво наболелите два основни въпроса - национално-държавния въпрос, който касае стабилизирането на българската държавност и отвоюването на националния суверенитет като базово условие за всяко обществено развитие. И едновременно с това решаването на другия нетърпящ отлагане въпрос - социалния въпрос на България, който буквално заплашва страната с истински демографски колапс. Въпрос на въпросите днес за Българи е не процентното съотношение на силите в следващия парламент, а радикална подмяна на националния елит. Единствено нова национално отговорна политическа класа - със своите съответни леви и десни формации - може да постави и да реши задачите от национално-демократичен тип, които стоят днес пред българското общество. Съвсем не е сигурно, обаче, че абсолютно необходимата подмяна на днешния български елит е задача, която може да се реши по парламентарен път.

Стоедине, идеята ти за игра е отлична! Бих казал, по скоро една тема за бъдещето, как си представя всеки от нас идеалната бъдеща България.

Златни ти уста КГ. Точно така е. Докато ние се дърляме за цигари, оръжие, прочее и прочее олигархията си разиграва коня.

Забележете най пресния случай. Голяма авария в София, ЧЕЗ заявяват, че им трябват 130 милиона щото мрежата била стара. И като така, първо увеличават цените, второ искат тези пари от държавата. И естествено, държавата е съгласна с това. Енергийните дружества правят заявки пред държавата защо и какви цени искат. И държавата се съгласява-с всичко. Без да и пука, че някой хора имат заплати по 300 лв и пенсии по 140 лв. Ето затова ви казвам, че държавата работи за капиталиста. Нито веднъж не съм чул държавата да каже "Ами не може да повишим цените, защото има бедни хора". Как един път държавата като институция не застана зад бедните хора против едрите капиталисти.

Ами Невски, значи тогава проблема е не в форума като такъв, а в хората които не приемат това което пишеш. Или още по точно, не искат да приемат това което пишеш за вярно.Всички ние навярно сме имали случаи да доказваме, че небето и синьо.

Не е така Антоне. Държавата се намесва. Само че, в полза на капиталиста.

Искам да кажа, че в страната цари бедност, мизерия, много хора едва оцеляват. Има заплати по 300 лв и пенсии по 140 лв. И на фона на тези остри социални проблеми, когато дори работещите са бедни, се появяват някакви защитници на капитализма, които ни уверяват че това е нормално. Според тези хора всеки който не е успял да се уреди в живота е мързелив, нарочно не ще да работи (и поради това е безработен или с малка заплата), прост, тъп и необразован е. Най важното е, че е беден защото не желае да се образова и не работи достатъчно усърдно. Само че, това е пътя към латинска америка, където имаме малка прослойка свръх богати, мижава средна класа и огромна беднота. Ако този път са избрали за България, не мерси, аз там не ща да ходя. Предпочитам да живея в общество с значителна средна класа, и добре заплатена работническа класа. Лумпени разбира се винаги е имало, без тях не може. Въпроса е, колко са като % и защо са станали такива. Дали работническата класа обеднява и се лумпенизира защото е масово необразована и мързелива, или (както аз мисля) едни "правилни" хора, наречени олигарси са решили да вземат и техните пари.

Това не е жълта преса, а сериозен анализ. Ето го резултата от 23 години демокрация и капитализъм. Искаме да стане по добре, а стана както винаги.

Ако не се лъжа, точно тези хора не са от твоите среди, тоест, ти сам признаваш, че там има патриотизъм който на теб ти е чужд понеже сте социално различни. Може ли тогава да се каже, че патриотизма е разпространен предимно сред по бедните слоеве от населението?

Не се и съмнявам, че в средите в които движи Невски например (а и други хора) е нормално да си космополит. Сред други среди обаче (смея да твърдя далеч по многобройни) патриотизма е нормалността, а космополитизма не.

Забравяте Шчербицки от Украйна, само че, той си прави самоотвод иначе е имал всички шансове. Колкото до сватбата на дъщерята на Романов, това е слух, който след години е напълно опроверган. Тоест, някой му е подлял здраво вода. Устинов, Андропов и Черненко също умират загадъчно. Почти съм сигурен, че някой им е помогнал да умрът.

Горещи поздравления за Южняка, баш така е както си го казал. Само че, този национализъм продължава дори и днес. Космополитите като Невски са малцина и са предимно "хора с възможности", а нормалните хора си остават националисти. Да спомена и закона на Охо Бохо- Хубаво е когато племе на Охо Бохо яде чуждо племе, лошо е когато чуждо племе яде племе на Охо Бохо.

Всяко стадо има нужда от пастир. Като изключим най ранната човешка история винаги е имало водачи. Още преди илиадата има време когато владетеля е пръв сред равни, но още по време на илиадата и Агамемнон и Приам са Господари (умишлено пиша тази дума с голяма буква). Всъщност имаме 3 типа Господари, безземлени, които по наследство имат титлата, но нямат властта, незаконни, които имат властта но нямат титла, и такива които имат и власт и титла. Отделно има яростни борби за власт. Иначе казано, има все пак е ясно, че макар държавата не може да съществува без Господар, то държавата, властта, структурата, поданниците са нещо все пак отделно. В момента ти се опитваш да докажеш, че водата е суха, като твърдиш, че е нямало българска нация. Факт е обаче, че чуждестранните пътешественици казват "навлязохме в земята на българите", "този град е в земята на българите". Иначе казано, следва да се изхожда от неоспоримия факт, че тогава хората се разделят на етноси. Да, българска, френска или друга нация е нямало в съвременния смисъл на понятието, но е имало ясно изразени, лесно различими етноси. Хайде още един въпрос с повишена трудност, българите част ли са от турската нация преди 1912? Кюрдите които днес воюват дори с оръжие в ръка против турците и определено им се нарушават човешките права част ли са от турската нация? Как се определя дали определена етническа група е част от нация? По това, че живее на определена територия и е под властта на определена държава? По това че признава тази държава за своя и не желае отцепване? Ох, Ланос, пак влизаш в много дълбоки води. Общата грамотност въобще не е нужна, устното творчество винаги го е имало и е било изключително дълбоко и разнообразно и популярно сред народа. Това че малцината образовани хора рядко са записвали приказките на простите селяци е отделен въпрос. Дали е имало общонационални митове? Сещам се за приказките как при цар Петър данъците били лъжица мед и едно яйце, силно разпространен общонационален мит.