Гледайки завистливо на чудесните теми за норманите в Италия и африканските царства реших и аз да положа малко труд. Надявам се, че събраното от мен ще ви допадне. Приятно четене.
В периода 1819-1838 Египет завладял областите Донгола, Бербер, Кассала, Сеннар и Кордофан. Това било санкционирано през 1841 със султански ферман, като тези области били обединени под името Египетски Судан. Той трябвало да бъде управляван от египетски вицекрал, назначаван от Египет. Теоретично Египетски Судан станал част от Османската империя, но реално бил владение на Египет. Столица станал основаният през 1822 град Хартум. През 1874 Египет завладял и областта Дарфур, която също била присаединена към Египетски Судан. Опитите да се продължи настъплението на юг били възпрепятствани от блатата които създавали тежък климат. Египтяните претендирали че владеят цялата територия на днешен Судан, но в най южните територии живеели разпокъсани нилотски племена, които редовно били подлагани на нападения.
През втората половина на 19 век в Египет се засилило влиянието на Великобритания. Генерал губернатор на Египетски Судан станал англичанин. Това предизвикало недоволство сред местното мюсюлманско население, което се изразило във въстанието на Мухамед ибн Абдулла, провъзгласил се през 1881 за месия. Въстанието завършило през 1885 с превземането на Хартум, като от страната били изгонени всички английски, египетски и турски чиновници. Скоро Абдулла умрял, но въстанието продължило чак до 1898 под водачеството на Абдулла ибн ал Саид когато било подавено от англо-египетски войски.
На 19 януари 1899 Великобритания и Египет подписали договор за съвместно управление кондиминиум на Судан. Главата на Судан носел титлата Хедив и бил назначаван от турския султан, той от своя страна назначавал английски генерал-губернатор със съгласието на Лондон. Във всяка провинция бил назначаван губернатор /мюдюр/, двама инспектори и няколко окръжи комисаря. Почти всички от тях били британски офицери командировани към египетската армия, като от 1901 били заменени от граждански чиновници. Чиновниците от средното звено били египтяни, а от ниското местни суданци. Първоначално управлението на Судан било доволно свободно, като генерал губернатора имал големи правомощия, но през 1910 бил създаден Изпълнителен съвет, който включвал генерал-инспектор, граждански, съдебен и финансов секретар и 2-4 чиновника назначени от генерал-губернатора. Без съгласието на Изпълнителния съвет генерал губернатора не можел да извърши нищо важно.
След края на ПСВ британските власти взели курс в превръщането на Судан в страна производител на памук. През 1924 завършило строителството на жп линията Кассала Порт Судан, а през 1929 била продължена до Сеннар. Създавала се национална буржуазия.
Същевременно за да укрепят своята власт англичаните разпалвали сепаратизма. Както се каза на юг живеело многобройно чернокожо население което било езическо или християнско. Там било наложено пряко английско управление, а официален език бил не арабския, а английския. През 1921 офицера от 9 судански легион, син на роб от племето динка Али Абд ал Латиф създал първата партия- „Суданско общество на обединените племена“ която искала независимост от Судан и заплашвала с въоръжено въстание.
По време на втората световна война се активизирал политическия живот, започнали да се чуват гласове за независимост. Резултата бил, че през 1946 Южен Судан бил присаединен към северен, арабския бил обявен за държавен език, била разрешена и мюсюлманската религиозна пропаганда. Започнало настаняване на северни чиновници на юг. На 15 октомври 1951 в Египет било отхвърлено британското опекунство, а Фарук бил провъзгласен за крал на Египет и Судан. На крал Фарук не му било съдено да седи дълга на трона и още през юли 1952 бил свален от трона, а Египет станал република под управленито на Гамал Абдел Наср.
След идването му на власт центробежните сили набират скорост и Наср се съгласява да се проведе референдум за независимост от Египет. През ноимври 1953 били проведени избори за парламент в Судан а през 1954 било сформирано преходно правителство на самоуправлението. През август 1955 суданския парламент прекратил договора за кондиминиум с Египет и до края на годината от страната били изведени английските и египетските войски. На 1 януари 1956 Судан бил провъзгласен за независима държава.
Новата държава стартирала с тежко наследство останало още от 19 век. Както вече се каза, Судан се състои от различни територии завладяни от Египет още в първата половина на 19 век. Най видим бил сблъсъкът на юг, където местното негърско население се чувствало притискано от ислямския север. Проблеми съществували още в Дарфур, Кордофан и Беджа. Ядрото на Судан-северните провинции били заселени от разпокъсани арабски племена дошли от Египет, чието единствено свързващо звено бил ислямът и частично вече собствената държава.
Проблемите разбира се не закъснели. На 18 август 1955 йжняци от състава на суданската армия въстанали в град Торит. Това сложило началото на Първата гражданска война за независимост. Основния повод бил че през 1955 в частите разположени в екваториалната провинция започнало масово уволнение на офицери южняци и заместването им със северняци. Съобщава се за 255 убити араби и 20 негри. Правителството в Хартум погледнало сериозно на ставащото и изпратили на юг силна армия, в чийто състав имало даже египтяни и англичани.
Южняците не приели битката и се скрили в буша откъдето започнали да водят партизанска война. Северняците не се задоволили с това и започнали репресии. Съобщава се за 70 негри убити за измяна, а имало и убийства без съд и присъда. Това предизвикало бежанска вълна към Уганда. Южняците обявили, че желаят автономия и са готови да преговарят. Правителството отказало преговори, но надежда за такива все пак същесвувала. Конфликта се разгорял след 1958, когато генерал Аббуда свалил с преврат президента Абдалла Халил и започнал своето управление. Още от самото начало той установил диктатура, като суспендирал конституцията, забранил политическите партии и установил личен авторитарен режим. Ситуацията в Судан през 1958 не била особено добра. Продължавали споровете с Египет за границата и особено за нилските води. Те били започнали още през 1956 и придобили характер на нискоинтензивна война. Аббуда се заел здраво за работа, той снижил цената на памука и така успял да продаде значителни количества от тези които залежавали по складовете, през 1959 памучната реколта била нечувано изобилна и това довело до значителни постъпления в хазната. По този начин към 1960 икономическата криза била преодоляна и започнало икономическо развитие. Това дало на Аббуда значителна популярност в страната. Същевременно той поел курс на засилена и дори насилствена ислямизация и арабизация в страната. Това сплотило около него северните арабски племена, но предизвикало силно недоволство в провинциите Дарфур, Кордофан и разбира се юга.
Президента се заел да уреди проблемите с Египет и правейки някой отстъпки, най сетне към 1960 проблемите били разрешени, а Египет признал независимостта на Судан. През 1961 президента Аббуда извършил посещение в САЩ където успял да установи приятелски връзки с президента Кенеди, и да си осигури американска помощ за амбициозната икономическа 10 годишна програма която трябвало да стартира през 1961 и да осигури независимост на Судан от памука и да повиши икономическата му мощ.
През 1961 започнала и насилствена арабизация и ислямизация на юг. През 1963 бил закрит и парламента който бил единствената възможност на южняците за законно представяне на своите искания. На юг се сформирала партията Анян която продължила гражданската война. Южняците разположили свои бази в съседните страни ЦАР, Уганда, Заир и Кения. Най активни били в Екваториалната провинция, но през 1963 войната се разпространила на всичките три южни провинции. Президента Аббуда отговорил на това с още по голямо насилие и изпратил на юг значителни военни части. Това довело до масови въстания в селските райони на юг които преминали под контрола на Анян. Правителствените войски контролирали само големите градове, но това не ги спирало да предприемат кланета на беззащитното местно население, за да го принудят да прекрати съпротивата. Анян оггорили на това, с атаки над градовете които прераствали в кръвопролитни сражения. Най известна е битката при Вау, при която южняците превзели и за кратко държали този град. Това принудило президента да започне да говори за помирение и започване на преговори. В ислямския арабски север това било прието като предателство.
Най голямата грешка на Аббуда обаче било заиграването му със САЩ. В Москва погледнали сериозно на про западните му стремежи и решили да го свалят от власт. През 1964 КГБ организирало протести в цялата страна и най вече в Хартум против диктатора, а „патриотически настроени офицери“ от обдурманския гарнизон го принудили на 26 октомври 1964 да подаде оставка.
В започналата борба за власт победила партията Умма която излъчила новия граждански президент Сир Хатим ал Халифа. Неговата първа грижа била да разреши южния проблем. Той предложил през 1965 в Джуба столицата на юга да се състои кръгла маса за разрешаване на проблемите.
За съжаление, още през декември 1964 между арабското дарфурско племе мисейра и нигърското племе динка живеещо в провинцията Бахр Ел Газал избухнало неконтрулируемо насилие. В сблъсъците били убити няколкостотин души и правителството едва успяло да потуши конфликта. През 1965 конференцията в Джуба била сорвана от голяма южна офанзива.Възползвайки се от придошлите води на Нил и поради това затрудненото корабоплаване (северняците активно използвали Нил като средство за свръзка и прехвърляне на подкрепления) южняците атакували трите най големи града на Юга и успели да завоюват значителни успехи.
Президента се принудил да премести кръглата маса в Хартум. Разговорите продължили от март до юни 1965 и завършили с пълен провал, тъй като нито южняците, нито северняцитне не отстъпили от позициите си. Във връзка с провала на конференцията президента подал оставка. Новият президент Исмаил ал Азхари бил напълно неспособен да се справи с този проблем и войната продължила. През 1967 южняците предприели нова голяма офанзива.
Азхари започнал да се ориентира към социализма, в опит да осигури развитие на страната, която продължавала да остава крайно бедна и слабо развита. Това въобще не се харесвало на САЩ, които посредством ЦРУ взели мерки да се противопоставят на олевяването. Една от тези мерки била свързана с присъствието на израелски инструктори в Уганда. Те по съвместителство обучавали и въоръжавали южняците. През 1969 израелците били изгонени от Уганда, което сериозно намалило силата на южняците, които били принудени да се откажат от активни действия.
На 25 май 1969 в Судан се състоял поредния военен преврат, и на власт дошъл Джафар Нимейри. Отначало Нимейри бил ляво настроен и се опитал да се заиграва с Москва от която получил военна помощ чрез Египет. Тя се състояла от 12 МиГ-21, танкове Т-55, 85 мм зенитни оръдия, бронетранспортьори БТР-152 и 5 товарни самолета Ан-24. Обаче, още в края на 1971 отношенията със СССР се влошили рязко. През 1971 след серия преврати и контрапреврати Нимейри жестоко се разправил с комунистите и взел здраво властта превръщайки се в нов диктатор. Поради това отношенията с комунистически Египет рязко се влошили.
Същевременно южняците успели да се обединят и да признаят авторитета на Джозеф Лагу, който през 1971 създал партията Освободително движение на Южен судан, която обединила всички партизански групи. Той чуствайки отслабването на партизаните започнал да търси възможност да се договори с Нимейри. За щастие Нимейри се възползвал от случая и преговорите започнали в Адис Абеба с посредничеството на етиопския император Хайле Селасие. Първоначално южняците искали федерална държава, с отделни правителство и армия, но накрая се съгласили на отстъпки. Мирният договор бил подписан на 27 март 1972 и предвиждал създаването на автономен регион съставен от трите южни провинции Екваториална, Бахр Ел Газал и Горен нил. Той трябвало да се управлява от регионален резидент, назначаван от Хартум, по предложение на избираеми регионални асамблеи. Резидента отговарял за всичко случващо се на юг, освен за външната политика, отббраната, финансите, икономическото и социално планиране които оставали под управлението на правителството, но в тях южняците получавали процент. Английския бил признат за регионален език на юга. Южната армия била смесена със северните части дислоцирани на юг в съотношение 1 към 1. Счита се че жертвите на първата гражданска война в Судан са около 500 000 души.
Новият президент, след провала в опитите му да се опре на комунистите заложил на другата изпитана сила-исляма. Судан никога не е бил монолитна държава и сепаратизма винаги е присъствал. Нимейри засилил арабизацията и ислямизацията в опит да обедини страната. Голям коз за страната можел да се окаже нефтът открит в края на 70 те и началото на 80 на границата между Кордофан и Горен нил. Същевременно успехите на ислямистите в други страни дали на Нимейри основание да вярва че е на прав път когато залага на ислямизацията. На 8 септември 1983 Судан бил обявен за ислямска република и шериата бил въведен като основен закон на страната. Страната се ислямизирала с бързи темпове, били въведени ислямски закони, съд, наказания и данъци.
Това естествено предизвикало реакция сред по светски настроените офицери и през 1985, докато Нимейри бил на посещение в САЩ бил свален чрез военен преврат. Новия президент Абдел ар Рахман Свар ад Дагиб отменил конституцията от 1983, но оставил шериата като основен закон. През април 1986 след избори президент станал Садик ал Махди. Той имал да решава един много важен проблем свързан с ислямизацията-съпротивата на юга.
Още през 1983 южняците реагирали за започналата ислямизация, като влиятелния лидер Джон Гаринг създал Народна армия за освобождение на Судан, която била както въоражена сила, така и политическа партия. Сблъсъците между екзалтирани ислямисти и южняци започнали още през 1983 и скоро прераснали във втората суданска гражданска война. Партизанската армия на Гаринг контролирала селските райони и се опитвала да държи в напрежение ислямистките милиции и правителствена армия.
През май 1986 в Етиопия се срещнали на преговори Махди и Гаринг. След дълги и безплодни преговори накрая Махди решил да отстъпи и се съгласил да отмени законите на шериата, да прекрати военните споразумения с Египет и Либия, и да прекрати огъня.
Ситуацията в Хартум обаче била твърде напрегната и скоро Махди бил принуден да се откаже от властта, а шериата така и останал основен закон. Политическата борба в Хартум не преставала, както и войната на юг.
На 30 юни 1989 в Хартум бил проведен поредния военен преврат и на власт дошъл крайният ислямист-диктатор Омар ал Башар. Той разпуснал правителството, забранил политическите партии, профсъюзите и всички други нерелигиозни учреждения, ликвидирал свободната преса. Тоталната ислямизация на страната била подновена с бързи крачки.
През март 1991 излязал новия наказателен кодекс който предвиждал наказания според шериата, включително ампутации, разпъване и пребиване с камъни. Първоначално този закон не действал на юг, но през 1993 започнала замяната на всички съдии немюсюлмани с мюсюлмани на юг и съответно прилагането на този закон. Освен това, била създадена Обществена полиция (религиозна полиция) която следяла зза спазването на шериата, като се отнасяла особено внимателно към нарушенията на немюсюлманите и то особено тези които живеят на север. Южняците контролирали селските райони и извършвали нападения в Дарфур, Кордофан и Сини Нил. Правителството контролирало големите градове и редовно извършвало нападения над районите контролирани от НАОС.
През 1992 правителството предприело внушителна офанзива на юг, сломило съпротивата на НАОС и окупирало цял южен судан, бил превзет и Торит, столицата на НАОС. Върху южняците започнали жестоки репресии. Там били разквартирувани многобройни военни и полицейски части, но най жестоки били ирегулярните въоражени сили (Народна армия за отбрана). Те убивали, грабели и не проявявали никаква милост. Счита се, че 200 000 жени и деца са взети като роби от тях.
Провала предизвикал разкол в НАОС. През септември 1992 се обособила фракция начело с Уилям Бани, а през февруари 1993 още една под водачеството на Керубино Боли. През април 1993 те се обединили в коалиция. Военните действия били възобновени. За това способсвала и позицията на САЩ.
Омар ал Башар поддържал Саддам Хюсейн по време на войната в залива и с това си навлякал гнева на САЩ, като ЦРУ започнали да оказват поддръжка на южняците. Поддръжка им оказвали още Етиопия, Еритрея, Уганда и Кения. Военното щастие преминало на страната на южняците и те успели да овладеят значителни райони от страната. През 1995 южняците се обединили с ред северни партии за обща борба с Башир. Тя обаче била неуспешна, и през март 1996 Башар бил преизбран с 76 % на президентския пост.
През 1997 южняците постигнали надмощие и контролирали вече значителна част от юга. Тогава Башир започнал друга игра, той започнал да сключва споразумения с ред въстаннически полеви командири, които били съгласни на по малки отстъпки. За да се създаде видимост за помирение била подписана декларация културна автономия на юга и право на самоопределение.
Тази маневра дала резултат и войната продължила. През 1999 Омар ал Башир предложил на Джон Гаранг културна автономия на Южен Судан, но той не се съгласил и войната продължила. Въпреки всичко военното надмощие си оставало на страната на южняците и през 2002 Башир най сетне се съгласил да направи отстъпки. Мирните преговори били тежки се водили от 2002 чак до 2004 година, а на 9 януари 2005 в Найроби най сетне било подписано споразумение. Съгласно договора на Южен Судан се давала автономия за 6 години, след което трябвало да се проведе референдум за независимост. Доходите от продажбата на нефт се разделяли наполовина, а шериата нямало да се прилага на юг. Счита се, че в тази война са загинали около 1,5 до 2 милиона души.
На 8 януари 2008 войските на северен Судан окончателно напуснали Южен Судан.
От 9 до 15 януари 2011 в Южен Судан се провел референдум за независимост, на който 98,8% гласували за отделяне.
Това обаче никак не способствало за разрешаване на проблемите в Судан. Както вече се каза Башир поддържал Саддам Хюсейн по време на войната в залива, поради което САЩ обявили икономическа блокада на Судан и го обвинили в страна поддържаща тероризма. А това е действителност, тъй като Судан дава убежище на Ал Кайда и техния лидер Бин Ладен. В Судан радикални ислямисти от цял свят намират убежище и подкрепа.
Срещу Башир има сериозна опозиция, но на изборите през 2000 година той печели 86,5% от гласовете. През 2010 той отново е преизбран, този път с 68,24%.
Очаквайте продължението, конфликта в Дарфур, войната с източен фронт Баджа, конфликта с Египет, война с Чад, сепаратизъм в Кордофан. Ако успея да намеря нещо и за северните арабски племена ще е чудесно. Както виждате една доста интересна история на далечна и слабо позната страна.
Много е важно да помните, че думите българин и християнин са синоними, както и турчин и мохамеданин. Българи мюсюлмани и турци християни няма как да има. Можело е да има българи-мюсюлмани само при масово приемане на исляма. Нещо подобно се случва в родопите, където тези хора наречени помаци са отграничени и от българите (защото не са християни), и от турците (етнически не са турци). Да, те са привлечени от турците и с времето са щели да станат етнически турци. За такова пълно асимилиране обаче иска време, защото са много, и колективното съзнание помни, че са турци, ама не баш. Но защо трябва да говорим общи приказки, като примерите са ни пред очите. Албанците и босненците масово приемат исляма, но не стават турци и не са дискриминирани. Обаче, българите не приемат масово исляма, и всеки отцепил се от народността си увисва във въздуха, дърво без корен, той вече не е българин, защото не е християнин, но не е и турчин, защото пред очите на турците той е дьонме-предател, представител, макар и бивш на християнската общност. Незнам дали го обясних правилно.
