Нещо здраво по въпроса.
Стана дума за това, че еврейският въпрос досега не е разглеждан в аспекта на стремежа на Москва за неговото съветизиране. А той влиза в остро противоречие с националното обединение на българските земи. Оттук и неговият драматизъм придобива изключителна острота. А да се счита, че БКП има принос в спасяването на българските евреи, означава да се влезе в противоречие с основните принципи на историческата истина. Подобно схващане е резултат от прилагане на марксисткото разбиране за класово-партийния подход към историческите събития.
В изложеното досега се утвърждава, че приетият от Народното събрание през декември 1940 г. Закон за защита на нацията е тясно свързан както по време, така и по съдържание с решаване на въпроса за националното обединение на българските земи. Този принцип е следван от правителството и цар Борис III и през следващите години. Това проличава още и от факта, че след обнародването на указа на държавния глава за утвърждаването на Закона за защита на нацията през януари 1941 г. в продължение на една година спрямо евреите се прилагат само някои ограничителни мерки. По-драстично е посегнато на собствеността на еврейските семейства, и то на по-заможните от тях. Но по същество еврейският въпрос е поставен в сянка от правителството и се провежда тактика на отлагане, тъй като от Берлин не се оказва настоятелен натиск, който би заплашил или затруднил процеса на обединението на българските земи.
През януари 1942 г. Гестапо провежда конференция на ул. „Ам Гро-сен Ванзее” в Берлин (оттук тя влиза в историята като Конференцията от „Ванзее”), която взема решение за физическото премахване на евреите във всички страни, членки на Тристранния пакт, както и в Испания и Португалия, чийто брой възлиза на 11 291 500 души1. Те трябва да бъдат депортирани в Полша с помощта на съответните правителства и умъртвени в газовите камери. В изготвения на конференцията списъкфигурират 48 хил. български евреи, без тези в Беломорска Тракия и Македония, защото те не са български поданици. Още през пролетта на 1942 г. германското вътрешно министерство започва изпълнението на решенията на Конференцията от „Ванзее” с ясното предупреждение, че няма да се допуснат никакви компромиси. Въпреки това решение и настояванията на Берлин пред българското правителство за по-решителни мерки срещу евреите такива не се предприемат. Поведението обаче на част от еврейските среди, намиращи се под силното влияние на комунистите, прави невъзможно по-нататъшното мълчание на правителството по еврейския въпрос. Централната консистория нарежда на еврейските общини да не съдействат на властите, а евреи-комунисти се включват в подмолната дейност на комунистическата партия2. В годишния доклад на директора на полицията за 1941 г., съставен през февруари 1942 г., се посочва: „При обявяването на войната между Германия и Русия в средите на еврейството се забелязва едно раздвижване и силно подигане на духа. Това не трая обаче много, тъй като наскоро дойдоха големите германски победи и това отново понижи духа на евреите. Понижаването на духа обаче не им попречи да се заловят пак с разпространяването на неверни слухове, с които се мъчиха да внасят смут в обществото, да създават настроение срещу германците и постигат, ако може разединението в средите на българския народ… В заключение за еврейството у нас трябва да кажем, че въпреки Закона за защита на нацията, въпреки с наложените им от него ограничения, те все пак продължиха през 1941 г. да работят подмолно против интересите на страната ни, против политиката на българското правителство, против интересите на българския народ, защитавайки тия на неговите врагове, въпреки че навсякъде разправят, че са били добри българи”3. Това се използва за натиск върху цар Борис III и правителството както от крайно десните среди вътре в страната, така и от Берлин. При това още първата година след обединението на България и образуването на три нови области (Битолска, Скопска, Ксантийс-ка) започва изграждането на цели селища за онези българи, които желаят да се завърнат и отново да се заселят в Тракия. От старите предели на България са подбрани и изпратени в посочените области подготвени кадри за цялата администрация4. Целта е българщината да се утвърждава в тези области, срещу което се съпротивляват гръцки и сръбски среди, обявявайки България за окупатор. В този сблъсък евреите не намират своето място и обективно, като проява на инстинкта за самосъхранение, се озовават на политическия терен срещу българските власти. Но тази граница бележи и началото на тяхната трагедия.
Откъде идва проблемът за противопоставянето на отделни еврейски среди срещу политиката на цар Борис III и правителството и кой го създава? Става дума за две коренно противоположни позиции и два подхода за спасяването на българските евреи. Буржоазната опозиция с ръководител Никола Мушанов, някои политически деятели, както и изявени културни дейци, Св. синод, групата народни представители около Димитър Пешев, опирайки се на принципите, заложени в Търновската конституция, и българските традиции, се застъпват за тяхното спасяване. Но те не се стремят да ги подчинят на своите политически цели или да ги противопоставят на националната политика на правителството. Проблемът възниква в конкретно време и те искат да го решат с конкретни мерки. В протестното изложение на 43-ма депутати от 17 март 1943 г. до министър-председателя те заявяват, че подкрепят политиката на правителството за национално обединение и мерките за сигурност в страната, но не приемат нарушаването на конституционните права на евреите, които са български поданици5. На 19 март 1943 г. Никола Мушанов казва в Народното събрание: „Чл. 7 от Наказателното съдопроизводство дава право на всеки съдия и прокурор, да се уведомява дали едно лице е задържано съобразно и е поставено в определено от закона помещение. Жестокостите и издевателствата спрямо евреите и произволното извеждане от къщите на жени, деца, старци и затварянето им в складове е недопустимо”6. От своя страна Москва и комунистическата партия си поставят за цел да съветизират еврейския въпрос и да въвлекат еврей-ството в подмолната дейност срещу режима в страната. С други думи, да го подчинят на своите партийни цели.
Радиостанция „Христо Ботев″, която се намира на територията на Съветския съюз и се ръководи от Кремъл, на 29 август 1942 г. в предаване, посветено на евреите, призовава: „На борба в редовете на Отечествения фронт за спасяване на България от хитлеристките гнусотии…”7. В. „Отечествен фронт” в статия от 31 декември 1942 г. пише: „Евреи, влизайте смело в редовете на Отечествения фронт! Бъдете начело на борбите, които българският народ води срещу омразния фашизъм! Само Отечественият фронт ще унищожи фашисткото мракобесие и расовата омраза и ще ви спаси от ужасите на фашизма”8. В позив на Околийския комитет на комунистическата партия в София от 23 май 1943 г., отправен към евреите, се казва: „Участвайте масово и спонтанно в общите борби на народа ни за победата на Отечествения фронт в страната, за окончателното сразяване на хитлеризма у нас”9. Окръжният комитет на комунистическата партия в София призовава: „Българи, евреи, обединете се за обща борба против омразното Хитлерово правителство в България”10. В. „Работническо дело”, нелегален орган на комунистическата партия, приканва: „Нужно е всички сили да се приобщят към народоос-вободителната борба”11.
В този аспект на разглеждане еврейският проблем, с неговото развитие и последици, е твърде сложен. За да се достигне до истината, поне в главните насоки, и за да се избегне неговото опростителство и крайно догматизиране, той трябва да се изследва многостранно. Усложнението на проблема идва от натиска на Москва и от стремежа й еврейското население да стане един от потоците на съпротивата срещу властта. Посочените по-горе факти потвърждават това, и то безспорно. Но тук се избягва и премълчава един интересен факт: че в извършването на Октомврийския болшевишки преврат през 1917 г. и последвалите нечувани жестокости и класов геноцид участват значителен брой евреи. А болше-вишкото настъпление срещу ценностите на човешката цивилизация не се възприема от българската културна общественост. В продължение на не едно десетилетие българският печат в страната изнася факти за човешката трагедия в Русия, като я свързва със заемането от евреи на ръководни постове в съветската власт12. Затова и онези среди от еврейската общност, които подкрепят подривната дейност на комунистите в интерес на Москва, насочена срещу националното обединение на българските земи, не се ползват с одобрение от мнозинството от българското население. Ето защо толкова лансираният политически лозунг, че „българският народ е спасил българските евреи”, може да се прокрадне, но не може да издържи на изискванията на една научна оценка. Нещо повече, този лозунг се използва, за да се прикрие истината по възникването и решаването на еврейския въпрос в България и да не се допусне неговото свързване с националното обединение на българските земи. По-нататъшното изложение, подкрепено с безспорни документи, ще потвърди това мое твърдение. Търсим причините на една човешка трагедия, като се стремим да я изведем от нейната идеологизация.
Вниманието на цар Борис III и през лятото на 1942 г. е насочено към завършване и утвърждаване на обединението на българските земи.
Това изисква, на първо място, гражданите в Беломорието и Македония по законен ред да получат българско гражданство. Но усложненията идват от това как да се реши въпросът за гражданството на евреите в Беломорието и Македония. Ако те получат българско гражданство, сблъсъкът с Берлин е неизбежен и ще възникнат нерешими въпроси относно завършването и утвърждаването на обединението на България. Царят се тревожи твърде основателно и от изявлението на Б. Мусолини, направено пред него при посещението му в Рим през юни 1941 г. Дуче-то казва, че „балканските работи могли да се оправят само благодарение на италианската намеса на Балканите”, както и от неговите постоянни претенции за територии от Македония13. Тези земи са завладени от германската армия и върнати от Берлин на България. Следователно за нас, българите, както и за българското население в посочените територии този акт има освободителен характер, но не и за евреите. И още по-трагично, тяхната съдба става проблематична. Тук трябва да се търси отговорът на въпроса, задаван досега от всички: защо не са спасени евреите от Беломорска Тракия и Македония, а българските власти извършват тяхното депортиране, което носи белезите на геноцид?Този въпрос заслужава специално изясняване.
През годините на Втората световна война (1939-1945 г.) неутрална Швейцария се оказва най-удобното място за тайни сондажи между воюващите помежду си световни империи. България има търговски отношения с Швейцария и царското семейства се ползва с добро име сред управляващите среди. Цар Борис III създава своя система за информация и сондажи в Швейцария. Той изпраща за пълномощен министър в Берн Георги Кьосеиванов (1940-1944), завършил право в Париж, с англофил-ска ориентираност, началник на царската канцелария (1934—1935), министър-председател и министър на външните работи (1935-1940). При това опитен дипломат: от 1920-1933 г. е на дипломатическа работа в Берн, Атина, Букурещ и Белград. През пролетта на 1943 г. цар Борис III разбира, че опасността от болшевизирането на Източна Европа става все по-реална и то може да бъде осуетено само от англо-американския войник. Ето защо той възлага на Г. Кьосеиванов да започне тайни сондажи с представителите в Берн на САЩ и Англия. За това какво Кьосеиванов е извършил и какво е докладвал на цар Борис III, не намираме сведения или документи в българските архиви. Някои са унищожени, други са иззети от съветските специални служби след 9 септември 1944 г. Става дума за архивите на Министерството на външните работи и тези от личната канцелария на цар Борис III. Но в проучването на Николай Михайлов на швейцарските дипломатически архиви за времето от 1937-1946 г. намираме свидетелства и за България. Позовавайки се на тях, Михайлов посочва, че през септември и октомври 1942 г. започват да се установяват тайни контакти по еврейския въпрос в България с англичаните, които към края на годината довеждат до неофициални преговори между двете страни „по еврейската емиграция към Палестина”. За тях управляващият швейцарската легация в София Ш. Рьодер докладва в Берн. Цар Борис III предлага евреите от Беломорска Тракия, Македония и Пиротско да бъдат изпратени в Палестина. Но Берлин отхвърля това негово предложение с аргумента, че евреите от тези територии не са български поданици, а са поданици на Югославия и Гърция – двете държави, които са окупирани от германските войски13а. На това цар Борис III не намира основателни възражения. Защо? Да проследим развитието на събитията.
На 5 юни 1942 г. Министерският съвет утвърждава Наредба за поданство в освободените през 1941 г. земи. Съгласно чл. 1 от нея „Всички югославски и гръцки поданици от български произход придобиват право на българско поданство…”. Но в чл. 4 е записано: „Тази наредба не се отнася до лицата от еврейски произход…”14. Наредбата е съгласувана със Закона за защита на нацията от декември 1940 г., където в чл. 21 се посочва, че „Лицата от еврейски произход не могат:
а) да бъдат приемани за български поданици. Жените от еврейски произход следват поданството на мъжете си”15.
В резултат на тези правителствени решения евреите в Беломорска Тракия и Македония остават без поданство и извън закрилата на Конституцията. Приемането им за български граждани означава остър конфликт с Берлин и непредвидими последици за завършването и утвърждаването на националното обединение, което зависи изключително от волята на Хитлер. При това едва ли Берлин би направил отстъпки за евреите от посочените територии, а крайно дясната опозиция, ръководена от ген. Христо Луков и проф. Александър Цанков, отново ще се опита да мине в настъпление срещу цар Борис III16. Равновесието в България би се нарушило тотално. Същевременно Берлин започва настоятелно да изисква от българското правителство да предприеме по-радикални мерки спрямо евреите и в старите предели на България. Затова цар Борис III и правителството пристъпват към пълното отнемане на гражданските права на еврейското население в цялата страна. На 9 юли 1942 г. Народното събрание приема Закон, с който възлага на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос17. На 29 август с.г. следва постановление, с което се одобрява Наредба за управление на еврейския въпрос. С нея се създава Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) към Министерството на вътрешните работи и народното здраве. В Наредбата се посочва: „Приложението на всички мерки за разрешаване на еврейския въпрос се съсредочават в това комисарство, с изключение на тези по закона за еднократния данък върху имуществата на лица от еврейски произход и по закона против спекулата с недвижими имоти”18. За комисар на КЕВ от 3 септември 1942 г. Министерският съвет назначава Александър Белев.
Комисарството през 1942 г. се обслужва от 113 щатни служители, 200 ликвидатори на собствеността на евреите и от 62 надничари. Освен това към него са придадени и работят по указанията на комисаря 40 еврейски общини и Централната консистория. Към всяка община Комисарството има свой представител, наречен делегат19. Създадена е една твърде голяма и функционираща система (над 400 служители), която не трябва да бъде пренебрегвана при историческата оценка на събитията, свързани с еврейския въпрос. От наличните документи се затвърждава изводът, че правителството се отнася с внимание към исканията на Църквата, предявени чрез нейния върховен изпълнителен орган – Св. синод. Правителството получава неговата подкрепа за своята национална политика и му прави отстъпки. В приетата Наредба на 29 август 1942 г. се разпорежда да се освобождават от ограничаване на гражданските права онези евреи, които са приели християнството до 23 януари 1941 г. Освен това по искането на Св. синод министърът на вътрешните работи и народното здраве внася предложение в Министерския съвет за изменение на чл. 10 от Наредбата, която приема следния вид: „Не се смятат от еврейски произход лицата, които са родени или ще бъдат родени от бракове между лица от еврейски произход, български поданици, лица от български произход, при съвокупната наличност на следните условия:
а) бракът да е сключен преди 1 септември 1940 г.
б) бракът да не е сключен по еврейски, а по християнски образец.
в) Родителите от еврейски произход да са покръстени до 23.1. 1941 г. Това е датата на обнародването в Държавен вестник на Указ № 3 на Цар Борис III за утвърждаването на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Докато в ЗЗН датата е „до 1 септември 1940 г.”20. Но нека да вникнем по същество в провежданата политика на правителството по еврейския въпрос, в която се разкриват доста интересни особености.
След приемането на Закона за защита на нацията вниманието е насочено към ликвидиране на икономическата база на еврейското население. Основното е да се отнеме собствеността му, с което се ограничава неговото влияние в обществото, и оттук, както вече бе посочено според полицейските доклади, да се попречи евреите „да внасят смут сред обществото” и „разединение в средите на българското общество”. Но има и друг мотив, който е изключително важен и дори трябва да се счита за основен. Собствеността на евреите е предимно дребна и средна по показателите в България, поради което тя преминава в ръцете на българи от средно икономическо равнище. Това стабилизира тяхното място в българската икономика. А това са средите, в които патриотичното настроение е твърде подсилено през тези години под въздействието на постигнатото националното обединение на България. Така правителството разширява социалната си база, която му е нужна за провежданата от него национална политика. В доклад до Берлин от 5 април 1943 г. германският пълномощен министър в София Бекерле с основание пише: „Трябва да се даде положителна оценка за отзвука от изселването на евреите сред българското население. Много хора с недостатъчен доход разчитат, че ще бъдат лично облагодетелствани от отстраняването на евреите от стопанския живот, тъй като ще се включат в търговията, с която сега се занимават предимно евреи”21.
Потвърждение за това, че правителството извежда на първо място икономическите мерки срещу евреите, намираме в докладите и справките на комисаря Александър Белев. На 29 декември 1942 г. той докладва на министъра на вътрешните работи и народното здраве за ликвидацията на еврейските предприятия. „От 2668 подлежащи на ликвидация предприятия, отбелязва Ал. Белев, до сега са ликвидирани над 2000″22. Но на публична продан са били представени само 250 предприятия. За тези предприятия, които закупува държавата, не се е провеждал търг. Съгласно справката на служба „Ликвидация” към Комисарството до 1 септември 1942 г. са ликвидирани с капитал под 600 000 лв. 1870 предприятия, а такива над 600 000 лв. са 150. Подготвени са за ликвидация 559 предприятия. Блокираните сметки в банките на името на евреи минават към фонд „Еврейски общини”. В този фонд към 22 декември сумата възлиза на 4 715 025 лв.23. Тя се ползва за нуждите на еврейските семейства по разпореждане на Комисарството. Жилищата на изселените в провинцията еврейски семейства остават на разпореждане на Комисарството. В тях се настаняват с плащане на наем мобилизирани служители към Комисарството, новобрачни и многодетни семейства или се използват за държавни цели. Магазините също се дават под наем от Министерството на държавните имоти24. Германският пълномощен министър Бекерле с основание ще докладва в Берлин: „Те фактически успяха в една или друга степен да отнемат от евреите по-голяма част от техните имоти и да ги изтласкат от икономическия живот”25.
До създаването на Комисарството по еврейските въпроси ограничителните мерки срещу еврейското население са твърде малко. Даже не се прилагат със съответната строгост и тези, които са предвидени по законен ред. Еврейското население има задължението да спазва вечерния час, да се движи в определени квартали, да поставя надпис на притежаваните от тях предприятия, че са еврейски. Съгласно справка на Комисарството към декември 1942 г. са изселени в провинцията по тяхно желание 451 семейства с 1240 члена, а принудително – само 3 семейства с 10 члена26.
Още през 1941 г. е въведена трудова повинност за евреите мъже, която през март 1942 г. преминава към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Съгласно Заповед от 27 март 1942 г. на отдел „Временна трудова повинност” към министерството се формират еврейски работни групи от 100 до 300 души. В тях се привикват „за отбиване на редовната си служба лица от еврейски произход, както и запасните евреи – бивши войници, трудоваци и неслужили”27. Евреите, повикани в работните групи, получават храна и при възможност – работно облекло. Съгласно чл. 9 от посочената заповед се изисква „При носене на службата от евреите, отношенията с тях трябва да почиват на строго установените законни норми. Обноските на началству-юващите лица към тях трябва да бъдат във всяко отношение коректни и в никакъв случай да не се допускат волности, противни на закона и дисциплината”28. И подобен текст не е от демагогски съображения, защото целта е да се постигнат по-големи резултати в строителството на пътища. Даже в т. 11 на същата заповед се изисква в началото да не се поетавят високи норми, а „да се установи една постепенност в успеха на работата”, докато свикнат лицата на физически труд29. Главният мотив на правителството е, че страната се нуждае от построяването на пътища, а няма свободна работна ръка освен безработните. Ако се мобилизират селяни за временна трудова повинност, макар и за кратко време, отсъствието им ще се отрази негативно на земеделието. При това във войската са свикани значителен брой запасни офицери и войници, а повечето от войниците са от селата.
Комисарството по еврейските въпроси издава на 29 октомври с.г. Окръжно, с което изисква всички евреи (децата под 10 години се изключват), живущи в пределите на страната, да носят „установения знак – шес-толъчна значка”, а на жилищата си да поставят обозначение с надпис „еврейско жилище”. А за всички евреи, които се ползват от права по чл. 33, ал. II от ЗЗН, както и евреите – чужди поданици, намиращи се на територията на България, до един месец да „носят кръгли жълти значки”30. По това време броят на евреите в Царството по сведения, съставени от Комисарството, е 58 876 души. От тях в Битолска област – 3508, в Скопска област – 4918, в Беломорска област – 4641души. Останалите 45 809 са в старите предели на страната. Те живеят в 42 града, а само в София са 27 289 души31. Освен това в пределите на България пребивават 1835 евреи, чужди граждани от 18 страни, като най-много са турските-граждани – 357, следвани от испанските – 303, от гръцките – 235, и т.н.32. Но тогава още не са предприети мерки за масово изселване на еврейските семейства от София в провинциални селища. Инициативата за изселването на българските евреи извън пределите на страната подема Берлин. Натиск върху българското правителство започва да се упражнява от германския посланик в София Бекерле от края на септември 1942 г. В случая Берлин се възползва от взетите мерки от българското правителство със създаването на Комисарството по еврейските въпроси и даже счита, че българското правителство вече „ще възприеме с готовност едно съответно германско предложение за приемане на евреите”33. Събитията протичат именно в тази насока и имат конкретен и ясен ход.
На 21 януари 1943 г. СС хауптщурмфюрер (капитан от СС войски) Теодор Данекер встъпва в длъжност като съветник по еврейските въпроси в германската легация в София34. След срещи и разговори в продължение на месец с министъра на вътрешните работи и народното здравеП. Габровски и комисаря по еврейските въпроси Ал. Белев на 22 февруари 1943 г. се подписва „Споразумение по изселването на най-първо 20 000 евреи в германските източни области, постигнато между българския комисар по еврейските въпроси г-н Александър Белев, от една страна, и германския пълномощник, капитан от защитните отряди Теодор Данекер, от друга страна”36. Това споразумение се одобрява от Министерския съвет със 127 постановление, прието на заседанието му от 2 март 1943 г. с протокол № 32, в което е записано: „Възлага се на комисаря за еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германските власти до 20 000 души евреи, заселени в новоос-вободните земи”37. И понеже евреите в Беломорска Тракия и Македония са 11 320 души, то Т. Данекер и Ал. Белев започват подготовка да допълнят числото до 20 хил. с евреи от старите предели на България38. Но това е в нарушение на решението на Министерския съвет, където, както беше посочено, е записано „до 20 хиляди”, а не 20 хиляди, и изрично е отбелязано, че се отнася за евреите от „новоосвободените земи”. Подготовката, която извършват Т. Данекер и Ал. Белев, за да се депортират и евреи от старите предели на България, не е тяхно хрумване и има своята предистория. Още на първата среща на 2 февруари 1943 г. Т. Данекер казва на А. Белев, че са се разбрали с министъра на вътрешните работи да бъдат депортирани „нежелателните евреи” от старите предели на България, и то „брой посочен от Комисарството”39. Така че инициативата не е на Ал. Белев, а на министър П. Габровски, който пък знае, че и министър-председателят споделя тази идея. И наистина на 24 февруари 1943 г. министър-председателят проф. Богдан Филов одобрява доклад, саморъчно подписан от министъра на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски, в който е записано следното: „Съгласно постигнатото споразумение с германските власти ще бъдат предадени на Райха 20 000 души евреи, живущи в Македония и Беломорието, а също така и нежелателните евреи от старите предели”40 (Док. 1). Но в края на доклада П. Габровски настоява неговото предложение да бъде прието като постановление на Министерския съвет и да „влиза в сила от деня на публикуването му в Държавен вестник”41. Министър-председателят обаче не го внася в Министерския съвет. Но Ал. Белев и Т. Данекер при съгласието на П. Габровски и положителната резолюция на проф. Богдан Филов считат, че пътят им е открит. При това съгласно решенията на Министерския съвет от 26 август 1942 г. „Комисарството по еврейските въпроси може да иска от всички ведомства необходимите мерки за прилагане на законите и наредбите, отнасящи се за евреите”42. На 22 февруари 1943 г. Комисарството изпраща поверително писмо № 5712 до всички свои делегати с нареждане в срок от 24 часа да се представят списъци на „лица от еврейски произход, които са по-богати, обществено проявени и такива, проявени в противодържавни и противобългарс-ки чувства”43. Със същата цел се провежда конференция на делегатите, която се ръководи от Ал. Белев44. Според плана на Комисарството от старите предели трябва да се изселят около 6000 души, като за София са определени 3500 души, за Пловдив 612 души, а останалите са за Русе, Пазарджик, Ямбол, Бургас, Хасково, Варна, Видин, Лом45. Ал. Белев изготвя план и за превозване с влакове на евреите от Македония и Беломорска Тракия, както и от старите предели на България46. Последните, както от София, така и от останалите градове, трябва да бъдат съсредо-чавани в Радомир „и вдигане след това от там”47.
На 5 март 1941 г. в Комисарството по еврейските въпроси се провежда конференция, на която Ал. Белев разпорежда подготовката за изселването на „неблагонадеждните” евреи от старите предели на България. Евреите, определени за тази цел от Пловдив, трябвало да бъдат доведени до жп гара на 11 март в 4 часа и 5 мин.48. Но няма запазени нито документи, нито спомени, които да потвърждават, че такава влакова композиция е била подготвена на някоя жп гара.
Подготовката на акцията за репатрирането на евреи от старите предели на България се извършва в пълна тайна. За това не е знаел нито един служител от Комисарството, което е видно от техните показания пред т.нар. народен съд. Те са смятали, че това са ограничения, предприемани съобразно решенията на Министерския съвет с приетата Наредба от 26 август 1942 г. Докато съдбата на евреите от Беломорието и Македония е била известна на всички служители от Комисарството и те пряко са участвали в събирането и извозването им до съответните пунктове за предаване на германските власти. Същото се отнася и за местните военни, полицейски и административни служители (Док. 2, 3).
Ако подредим документите по дати и важност, ще получим отговор на въпроса защо цар Борис III и правителството отказват искането на Берлин евреите от старите предели на България да бъдат откарани в Полша и унищожени физически. Ще започна със сведения и документи, които се отминават от досегашните изследвания. Съветникът на цар Борис III – арх. Йордан Севов, обяснява следното за разговора си с царя по депортирането на българските евреи извън страната: „Прати ме бърже да отида при Филов, да му съобщя, че царят не си дава съгласието. Казах на Филов, че царя не си дава съгласието, затова да не допуща да стане това. Каза ми, че той сам няма да вика Бекерле, но ако той дойде повторно по този въпрос ще му откаже”49.
От направените сравнения се установява, че този разговор е воден на 9 март 1943 г., и то около 9 часа. Това потвърждава мнението, че царят е имал сведения от други източници доста време преди това, което за неговата степен на информираност не е учудващо.
Другото сведение е от Елин Пелин, който е бил в много близки отношения с цар Борис III. При разпита на писателя на 24 март 1945 г. от Седми състав на т.нар. народен съд той съобщава, че е посетил царя в двореца и му е казал, че евреите „на всяка цена трябва да се задържат в България и да не се предават на германците”. „Тогава, обяснява той, ца-• рят ме изслуша много внимателно и стана, за да отиде в една от съседните стаи да говори по телефона с някого. Разговаря дълго. Не зная с кого говори, но се върна при мене възмутен и каза: „Магарета!”51. Елин Пелин не съобщава датата и часа на водения от него разговор с цар Борис III, но може със сигурност да се предполага, че това се е случило на 8 март 1943 г. Това се подразбира от казаното, и то с възмущение, от царя – „Магарета!”. В противен случай царят само би успокоил Елин Пелин, че този въпрос е вече решен след разговора му с арх. Севов.
Твърде важен изворов материал за разглежданото събитие са спомените на тогавашния подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев. Но те са написани три десетилетия по-късно, във време на утвърдена тоталитарна комунистическа система. Затова и спомените от начало до край имат оправдателен подтекст, насочени са против кабинета на проф. Богдан Филов, и най-вече лично против него, и така са откъснати от конкретните условия на развиващите се тогава събития. Но да проследим какво се е случило със и около Д. Пешев.
На 9 март 1943 г. той, заедно с представители от Кюстендил и по тяхна молба, се среща в 17 часа с министър П. Габровски. Те са обезпокоени от слухове в Кюстендил, че се подготвя събирането на еврейските семейства, без да е известно къде ще бъдат отведени. В спомените си
Д. Пешев обяснява: „Министърът на вътрешните работи беше в Народното събрание, което този ден имаше редовно заседание, което престоеше да се открие, не помня точно депутатите, които влизаха в групата, зная положително: Петър Михалев, Дим. Икономов, Цвятко Петков. Бяхме всичко десетина души. Министърът ни прие веднага. Аз му изложих накратко сведенията, които имам, нашите опасения и че ние не можем да одобрим предприетите мерки, че не можем да носим за тях отговорност и молим те да бъдат отменени. Министърът ни успокои, той отрече, че предстоят някакви нови мерки срещу евреите и ще се осведоми точно и ще види какво ще прави”52.
От направените от мен съпоставки на редица документи, спомени, разпити на подсъдими и свидетели от т.нар. народен съд може да се твърди, че първите сигнали за изселване на евреи от старите предели на България е дал не Димитър Пешев, а писателят Елин Пелин. Седем часа преди срещата на Пешев с П. Габровски цар Борис вече е дал своите нареждания на министър-председателя. Големият шум, който се вдигна преди години относно инициативата на тогавашното ръководство на Народното събрание, като се обяви Димитър Пешев за единствен спасител на българските евреи, не само че не отговаря на историческата истина, но има за цел и да омаловажи ролята и дори да злепостави цар Борис III. Така че политизацията на еврейския проблем през годините на Втората световна война продължава и през годините на т.нар. български преход, като се крият исторически документи.
Как са отразени тези събития в германските дипломатически документи и в архивите на разузнавателните им служби? На 10 март 1943 г. германският пълномощен министър в София Бекерле отбелязва в дневника си: „От Данекер и Випер научих, че Габровски е разпоредил да бъдат незабавно освободени всички евреи от стара България и че след това комисарят по еврейските въпроси е подал оставката си. Стана точно това, което си мислех! А нима предложения от мене вариант да се депортират евреите само от окупираните райони нямаше да бъде по-резултатен и по-добър?”53.
На 5 април с.г. в доклад до Главното управление на имперската безопасност в Берлин се обяснява: „Освен това може да се предположи, че министърът на вътрешните работи е получил и указание от най-високо място да се преустанови планираното извозване на евреите от стара България. На 9 март вътрешният министър, без участието на комисаря по еврейските въпроси, разпоредил да бъдат освободени евреите, намиращи се в лагерите в стара България. Това разпореждане беше проведено в изпълнение на 10 март 1943 г.”.
Сведения за тези събития намираме и в документацията на българската администрация. От доклада на пловдивския областен директор на полицията от 11 март 1943 г. до министъра на вътрешните работи и народното здраве става ясно, че на 10 март в 3 часа (след полунощ) са задържани със семействата им 612 души по списък, подготвен преди това, и настанени в двора и в помещенията на моторизираната рота. Те са били освободени на 10 март в 12 часа по нареждане на главния секретар на вътрешното министерство, девет часа след задържането им. В доклада е отбелязано: „При освобождаването им евреите пеели „Шуми Марица”, химна на Царя, с викове ура”55 (Док. 4). Докато в Кюстендил събитията се развиват в по-друга посока. В доклад на кюстендилския околийски управител от 10 март с.г. до министъра на вътрешните работи и народното здраве се обяснява, че на 5 март Ал. Белев го е посетил и дал следното нареждане: „На 10 срещу 11 т.м. в някой тютюнов склад да бъдат прибрани всички лица от еврейски произход, които на 13 в 6 ч. 20 м. щяли да бъдат откарани с влак от 27 вагона в Радомир”56. На 8 март представителят на Комисарството Б. Тасев нарежда на еврейската община да се съберат кофи, тенджери, баки и други потребности. Всичко това създава голяма паника сред тази общност в града. Както вече беше отбелязано, се стига до делегацията, водена от подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който като кюстендилски депутат настоява да се проведе среща и разговор с министъра на вътрешните работи и народното здраве. Но акцията в Кюстендил не е проведена, защото в посочения доклад на околийския управител се казва: „Въобще не е имало в Кюстендил нито един задържан или смущаван от властта по повод горното евреин” (Док. 5). И то при положение, че тя е отменена по нареждане на областния директор на 10 март, късно след обяд.
В доклад на Ал. Белев от 4 март до министъра на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски се предлага изселването на евреите от старите предели на България да стане едновременно с тези от Бело-морието и Македония. Те трябва, според Ал. Белев, да бъдат събрани в предварително подготвени лагери, като се използват за това „само тю-тюновите складове”, поради липса на време да се построят бараки.
Опасенията на Ал. Белев са: „След изселването на евреите от Македония и Беломорието, българските евреи ще живеят под страх, че всеки момент могат да бъдат изселени, и ще реагират съответно. При това положение те могат да ни създадат много неприятности във всяко отношение”. И по-нататък: „Ако се възприеме, предлага Белев, изселването на евреите само от Македония и Беломорието, ще следва все пак да се вземат известни предпазни мерки по отношение на евреите от старите предели… за да се осуетят бягствата”59. Докато в плана за изселването, написан от Ал. Белев след 24 февруари, се посочва: „От старите предели около 6000, които трябва да бъдат съсредоточени предварително в лагери, до средата на м. март за евреите от старите предели”.
В архивите, които са предоставени за научни изследвания, няма документи, от които да е видно, че са били задържани евреи в други градове с оглед тяхното извеждане извън страната. Личната секретарка на Александър Белев – Лиляна Паница, в дознанието си, написано в Държавна сигурност на 17 септември 1944 г., посочва: „Бяха събрани само Пловдивски граждани, които са били по-влиятелни и богати и в последствие пуснати”61.
Л. Паница е знаела за подготовката за изселването, както тя посочва, на 6 хил. евреи от старите предели на България, но няма сведения, от които да се направи извод, че тя е съобщила за това на членове на еврейската консистория или на други. Тя е предупредена от Ал. Белев да пази „абсолютна тайна”, в противен случай ще бъде уволнена. Белев се е ползвал пред нея с изключителен авторитет и уважение и тя, както признава, е „имала добри и хубави чувства към Белев″62. На 11 март 1943 г. управляващият швейцарската легация в София Шарл Рьодар в доклад до Берн пише, че същата сутрин имал разговор с министър-председателя Б. Филов, който продължил близо 3/4 часа. Филов му казал следното: „С поведението си българските евреи са срещу интересите на държавата. Те дори биха съставлявали голяма опасност, ако България стане театър на военни действия. Никога не се знае какво готви бъдещето. Възможно е втори фронт, за който толкова се говори, да не бъде открит на Балканите, но нищо не ни позволява да твърдим, че тази опасност не ще съществува някога. Ние трябва да вземем предпазни мерки. По тази причина съжалявам, не мога да изпълня Вашата молба: евакуираните от Тракия и Македония евреи ще бъдат изпратени в Полша, където ще бъдат заети с работа във фабрики, било в организациите на ТОДТ. До сега правителството все още не е взело решение относно живущите в стара България евреи, но аз не мога да ви уверя, че такова решение няма никога да бъде взето. Ние ще посочваме евреите, които ще оставим да заминат за Палестина; онези, които ще запазим тук, и онези, които ще изпратим в Генералното губернаторство. Евреите, които ще останат в България, ще бъдат мобилизирани и ще работят в организации, подобни на организацията ТОДТ в Германия”.
Но министър-председателят, макар и не директно, обръща внимание на управляващия швейцарската легация за „следващите театри на военни действия”. Става дума за това, че правителството очаква да се осъществи балканският вариант на Втория фронт, предлаган от У Чърчил. А България е поела задължение пред Берлин да бъде пазител на Балканите. Правителството счита, че с това защитава и националното обединение, независимо откъде е застрашено то и на каква цена. И в този район, където се очаква да се развият военни действия, евреите, които са враждебно настроени към властта, не могат да бъдат оставени. Такава е оценката на правителството. Така че тук се намесват и воен-ностратегически фактори, по които няма различие между София и Берлин. Затова и проф. Б. Филов заявява на управляващия швейцарската легация, че въпросът за евреите в Македония и Беломорието е окончателно решен. Отново в този разговор Б. Филов споделя своето разбиране, че поражението на Германия във войната ще доведе до болшевизиране-то на Европа.
От посочените досега факти се вижда, че точно по това време (началото на 1943 г.) усилено се говори за откриване на Втори фронт на Балканите. Даже на 28 декември 1942 г. Хитлер подписва заповед за подготовката на операция „Гертруд”. Този факт обикновено не се споменава в съществуващата историография, посветена на еврейския въпрос. Било е нужно евреите от старите предели на България само да се изолират, а не да се депортират извън страната. Те не влизат в общата воен-ностратегическа подготовка за отпор на десанта на Балканите, при който първият удар трябва да поеме българската войска. Никак не е случайно, че министърът на войната ген. Никола Михов посещава в началото на януари 1943 г. главната квартира на Хитлер, където се обсъжда въпросът за укрепването на Беломорското крайбрежие „предвид на възможностите за един балкански фронт”. За целта Хитлер обещава нужното оръжие за българската войска, а България трябва да построи „летище, за да могат германските въздушни сили да дойдат лесно на помощ”64. Седмица след това в България пристига Т. Данекер, изпратен от Берлин да организира депортирането на евреите от Македония и Беломорието.
В обвинителния акт, както и в мотивите на Седми върховен състав на т.нар. народен съд, който съди виновниците по Закона за защита на нацията, се посочва, че подготовката за депортирането на евреите от старите предели на България се извършва „напълно тайно”65. Такава е истината и затова не е нужно да се търсят, а и не могат да се намерят политически дейци, общественици и др., които да са знаели какъв е точният механизъм за подготовката на изселването на евреите от старите граници на България, за да влязат в ролята на единствени техни спасители. От съхранените в архива на МВР материали на Седми състав на т.нар. народен съд е видно, че са издирени основните документи относно дейността на Комисарството по еврейските въпроси. От тях, както и от думите на разпитаните свидетели и подсъдими не може да се направи извод, че се извършва подготовка за извеждане от страната на евреите от старите предели на България с постановление на Министерския съвет, одобрено с указ на цар Борис III. Това е замисъл и частичен опит на министъра на вътрешните работи П. Габровски, на германския представител Т. Данекер и на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев. Те се опитват чрез министър-председателя проф. Б. Филов да го оформят като решение на Министерския съвет, но не успяват. Може да се предполага, че министър-председателят е бил наясно, че с това няма да се съгласи цар Борис III, и се е отказал да внася предложението на П. Габровски за решение в Министерския съвет.
След срещата на 9 март с министъра на вътрешните работи и народното здраве Димитър Пешев решава да продължи, по негов израз, своята „парламентарна акция”. Той написва „Изложение” до министър-председателя, което е подписано от него и още 42 депутати от управляващото мнозинство. На 17 март Д. Пешев официално го връчва на министър-председателя проф. Б. Филов. Неговите мотиви, посочени 26 години по-късно в спомените му, са следните: „До сега, обяснява Д. Пешев, мерките, които бяха взети срещу евреите получиха изричното или мълчаливото одобрение на Народното събрание чрез приемане на Закона за защита на нацията. Тези мерки болшинството от депутатите приемаха, колкото и да бяха тежки, като една необходима жертва в интереса на върховните национални и държавни интереси, сложени сега на карта, във всеки случай не водиха до унищожаването на евреите, което можеше обаче да стане, ако се осъществи това, което се подготвя и предстои да се приложи и българските евреи да се изгонят вън от България, където ще се предадат на една съдба, която тогава беше неясна, макар че можеше да си я представим”66. Това е залегнало като основен мотив и в изложението до министър-председателя. Д. Пешев се основава на сведенията на околийския управител в Кюстендил за подготовката за събирането на еврейските семейства в града. Затова и в „Изложението” се посочва: „Ние не можем да допуснем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора вън от България, каквото намерение един, мислим зловреден слух, иска да припише на българското правителство”.
Министър-председателят проф. Б. Филов тълкува това „Изложение” като опит да се дискредитира националната политика на правителството. Затова по негово предложение и настояване мнозинството бламира Д. Пешев и го освобождава от поста подпредседател на Народното събрание. Не могат да се отрекат гражданската доблест и направеното от Д. Пешев, както и резултатите от неговата парламентарна акция. Гласуването в Народното събрание показва, че депутатите от правителственото мнозинство поддържат със 144 гласа неговата национална политика. Що се отнася обаче до бламирането на Д. Пешев, само 66 депутати го подкрепят. Останалите 33 от мнозинството са против, 11 се въздържат, а четирима напускат заседанието69. Това показва, че мнозинството в Народното събрание приема дотогавашната политика на правителството за пълно ограничаване на гражданските права на еврейското население, но не е съгласно с тяхното изпращане извън страната и предаването им на чужда държава, тъй като те са български граждани. В този аспект парламентарната акция на Д. Пешев има своята стойност. Но тя има и негативна страна, тъй като за пръв път сред депутатите от правителственото мнозинство се появява открито различие, нарушено е така нужното единство в този момент от развитието на България. Защото еврейският въпрос е подчинен на националното обединение на България, а на това обединение не бива да се посяга, то е свещено за всеки истински българин. Още повече че това е времето, когато се хвърлят всички усилия за окончателното утвърждаване на обединението. Затова и проф. Б. Филов, човек с национално самосъзнание, предлага на Д. Пешев, преди официално да изпрати „Изложението”, да говори с него. Но Д. Пешев отказва, като така изразява противоречивите и несъобразени с политическите реалности разбирания и линия на поведение на опозицията в парламента, водена от Никола Мушанов, която е за национално обединение на България, но решително против изземването на гражданските права на еврейското население. При тогавашните конкретни исторически условия правилата на играта диктува Берлин и евреите не могат да бъдат изключени от тях. Въпросът е в стратегическия подход: еврейският въпрос ли ще бъде подчинен на националния или обратното. Затова цар Борис III търси друг път и го намира, макар и с много лъкатушещи ходове.
Цар Борис III подкрепя предложението на министър-председателя проф. Б. Филов за бламирането на Д. Пешев като подпредседател на Народното събрание. С основание управляващият швейцарската легация в София Ш. Рьодар ще докладва в Берн, че цар Борис III има постоянна политика по еврейския въпрос с точно определена цел. В действителност документите потвърждават, че царят подхожда към този толкова сложен проблем с един стратегически подход, като го вмества в националната си политика. Откритите досега документи, пуснати в научно об-ращение, потвърждават това.
При посещението на цар Борис III през март 1943 г. в главната квартира на Хитлер се обсъжда и еврейският въпрос. В строго поверителна телеграма № 422 от 4 април 1943 г. министърът на външните работи на Германия Фон Рибентроп съобщава на своя посланик в София Бекерле: „4) Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевико-комунистически елементи, а останалите 25000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използва за строителни пътища. Не се спрях по-подробно на това съобщение на царя, а само му казах, че според нашето схващане единствено вярното решение е най-радикалното”.
Пред Фон Рибентроп царят изтъква и аргумента, че „евреите у нас са шпаньоли и че съвсем не играят тази роля каквато в другите страни”. Разбира се, Фон Рибентроп не се съгласява с това разбиране на царя. Твърдата позиция на царя идва от това, че при тогавашните конкретни условия, в които се намира Германия по фронтовете, Хитлер е склонен да прави отстъпки на България. След посещението си при фюрера от 31 март до 2 април 1943 г., царят казва на министър-председателя проф. Богдан Филов: „Против един балкански фронт Хитлер сметнал да издигне една тройна преграда: островите, Гърция и българската линия”74. С други думи Хитлер разчита на българската войска, което царят използва, за да реши благоприятно еврейския въпрос в старите предели на България.
На 13 април 1943 г. министър-председателят проф. Богдан Филов записва в дневника си: „След това говорихме по еврейския въпрос. Царят е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша”75. Затова е обяснимо защо правителството засилва мобилизацията на мъже в трудовите роти, които през април 1943 г. достигат 7 хил. души, и защо в края на май с.г. се извършва масово изселване на еврейските семейства от София и други градове из страната, но с помощта на еврейските общини76. По този начин се прави невъзможен всеки опит за подготовка от Комисарството по еврейските въпроси с подкрепата на германците зад гърба на правителството да се изпратят в Източна Прусия българските евреи. На 20 април 1943 г. Бекерле записва в дневника си: „Хофман и Данекер докладват по еврейския въпрос, чието решаване е станало много трудно чрез включването на евреи за работата по пътищата с оглед депортирането. Ако царят е направил в Германия намек, затова искам още веднъж да говоря по този въпрос с министъра на вътрешните работи…”77.
И този ход на цар Борис III се разгадава от германските разузнавателни служби в София. В информация от 17 май 1943 г. те съобщават в Министерството на външните работи в Берлин следното: „Като най-важен аргумент срещу тяхното изселване на изток цар Борис III изтъква необходимостта те да бъдат използвани в българската трудова повинност… До сега в нея са мобилизирани около 5000 евреи… В заключение трябва да се каже, че българското правителство твърде прозрачно използва трудовата повинност на евреите в България единствено като претекст срещу желаното от нас изселване”78. И в действителност през юни 1943 г. в лагера „Табакова чешма”, на четири километра от Плевен, има само 120 души, а останалите са в групи по трудова повинност или са разселени в малките градове и села из страната79. Затова и цар Борис III заявява на срещата си на 7 юни 1943 г. в София с д-р Едуард Шапюза, представител на Международния Червен кръст, че „евреите от български произход няма да бъдат депортирани вън от границите на страната”.
Въпреки докладите си до Берлин, че еврейският въпрос в България ще се реши „напълно” и че по него продължават да се водят преговори, Бекерле започва да разбира своя неуспех. И в доклад от 18 август 1943 г. съобщава на Фон Рибентроп следното: „Българското правителство обаче засега отхвърля решително всяко предложение в тази насока и понастоящем дори при един силен натиск от наша страна в никакъв случай няма да се съгласи, още повече че с това се дава израз на политиката, която преследва сега”. Бекерле има предвид и напомня на външното министерство в Берлин, че още през април 1943 г. цар Борис III при пребиваването си в Германия, „макар и много предпазливо”, казва на Фон Рибентроп каква ще бъде политиката по еврейския въпрос. И по-нататък Бекерле пише: „В разговор със съответните министри и една беседа, която имах вчера (17 август 1943 г. – б.а.) с министър-председателя, зная, че сега би било съвършено безсмислено да се изисква изселването”81. Пред волята на държавния глава са безсилни и министър-председателят проф. Богдан Филов, и германският пълномощен министър в София Бекерле.
От изложените досега документи, а и от други се утвърждава изводът, че цар Борис III и проф. Б. Филов допускат за известно време уговорката, че от България могат да бъдат депортирани евреите, които са „болшевишко-комунистическите елементи”. От това се възползват П. Габровски, Т. Данекер и Ал. Белев и правят опит да го постигнат. Но цар Борис III не се съгласява на това. Той е принуден обаче да прави тази уговорка, защото комунистическата партия и радио „Христо Ботев″ непрекъснато апелират към евреите да участват в подривната дейност против „фашистката власт” и съобщават, че вече много от тях подкрепят Отечествения фронт82. Така комунистическата партия затруднява спасяването на евреите и цар Борис III е принуден да прави сложни политически ходове пред Берлин. За комунистите е важно да служат на Москва като съюзници по пътя към тази цел. И още един извод: в нито един документ, известен досега, отнасящ се до еврейския въпрос, не става дума за депортирането на всички български евреи, а само на 5500 от тях, за да се допълни числото 20 хиляди, Берлин настоява за „радикално” решаване на българския еврейски въпрос, но това никога не е било даже обсъждано от българското правителство.
Безспорен е приносът и на църквата, и на ред политически и културни дейци в защита на българските евреи. Но още по-безспорен е фактът, че окончателното разрешаване на еврейския въпрос, с цялото му драматично развитие, се извършва от държавния глава цар Борис III. Без него не могат да бъдат взети решения по такъв кардинален въпрос, тясно свързан с обединението на България, и той не прави никакъв компромис с това. Царят не позволява чак до своята смърт на 28 август 1943 г. да бъдат депортирани извън страната българските евреи. На 2 октомври 1943 г. министърът на вътрешните работи и народното здраве Дочо Христов в реч пред областните директори казва: „Еврейският въпрос става все по-тежък. Това се дължи на това, че не успяхме да ги изселим. За връщане не може да се мисли. Въпросът е да използваме труда им… Няма вече да изселваме евреи. Където са, там ще останат. Негласно ще им се дават облекчения в смисъл да не тежат на държавата и населението”83. На 25 октомври 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев е освободен от длъжност и на негово място е назначен Христо Стоманяков.
И все пак възниква въпросът: Защо цар Борис III спаси евреите от старите предели на България? Интелигентен, с добра военна подготовка и опитен дипломат, цар Борис III предвижда как ще завърши световният военен конфликт. Нито той, нито обединена България могат да очакват нещо добро от Москва. Болшевизирането на страната ще мине през неговия труп, националното самочувствие на българина ще бъде смазано и ще се замени с интернационализма на Москва. От Лондон, както личи от изявленията на У Чърчил, едва ли може да се разчита на подкрепа след войната. Англия се обявява открито срещу националното обединение на България. И българският държавен глава търси одобрение от Вашингтон за признаване на националното ни обединение, за безспорните български земи. Спасяването на българските евреи му дава шанс да го получи и той не го пропуска.
От досегашните публикации е известно, че цар Борис III още в края на 1942 г. прави сондажи с американските представители в Истанбул и Берн за откъсването на България от Тристранния пакт и за цената, която трябва да се плати, за да се избегне окупацията от Червената армия и болшевизацията на страната84. Сведенията, които той получава, потвърждават неговото разбиране, че Вашингтон се гневи и настоятелно иска да се спрат репресивните мерки срещу евреите, така че и дума не може да става за тяхното депортиране в Източна Прусия. А на 27 март 1943 г. Държавният департамент на САЩ чрез външното министерство на Швейцария официално заявява на българския пълномощен министър в Берн Георги Кьосеиванов: „Според мнението на правителството на САЩ никое правителство, даже да е свързано военно с нацистка Германия, не би трябвало да регистрира факти, които в бъдеще биха били застанали трайно против неговата репутация”.
През годините на Втората световна война САЩ проявяват твърде голяма активност в защита на евреите, докато Москва използва гоненията на евреите за постигане на своите интереси. Нещо повече, ръководителят на Съветския съюз Й. Сталин е антисемит. Веднага след Октомврийския преврат от 1917 г. комунистическата партия разгръща кампания по дискредитирането на еврейската религия и служителите й. Сталин нарежда да се ограничава развитието на еврейската национална култура, език и религия. Даже Сталин с удоволствие разказвал вицове за евреите. След Втората световна война антисемитизмът става открита държавна политика в Съветския съюз. Специалната репресивна служба (КГБ) започва да разглежда евреите като потенциални врагове на съветската държава. Сталин ги смята за агенти на САЩ. Стига се до голямата анти-семитска провокация, т.нар. „Делото на лекарите”, които се опитали да ликвидират ръководни лица на комунистическата партия и съветската държава. По предложение на Сталин на 1 март 1953 г. Политбюро на комунистическата партия взема решение да се изселят евреите от градовете в специални райони на Съветския съюз.
Българската комунистическа партия, която в периода 1942-1944 г. се опитва да привлече евреите в съпротивата срещу правителството, след просъветския преврат от 9 септември 1944 г. се отнася враждебно към тях. С други думи, тя провежда политиката на Москва. Евреите продължават да са крайно бедни, без дом и работа, с изключение на онези от тях, които имат доверие на комунистите. От българските архиви и съхранените там материали трудно може да се достигне и разкрие драмата на българските евреи след 9 септември 1944 г. Вярна или най-близка до истината информация намираме в кореспонденцията, отпечатана във в. „Ню Йорк таймс” от журналиста Джозеф Леви, обнародвана и в Бюлетина на американското посолство в Москва от 17 януари 1945 г. Д. Леви лично посещава няколко квартала в София, където живеят евреи, и съобщава: „Те гладуват, нямат нито дрехи, нито обувки”. Правителството на Отечествения фронт обявява, че евреите в страната имат равни граждански права, но според автора това е „просто фарс”. То месеци наред обещавало да върне конфискуваните еврейски домове, фабрики и др., но досега още „нито едно обещание не е изпълнено”. Освен това комунистическата партия смята, че на Еврейската национална конференция (1945) са взели връх ционистите, а те били агенти на Лондон.
Още един интересен факт. Стефан Богданов, началник отделение „Б” (контраразузнаване) при ДС, пред комисията на ЦК на комунистическата партия, разследваща делото на Трайчо Костов през 1956 г., разказва: „Между другото изселихме евреите, от които спечелихме доста пари, независимо от политическия характер, защото евреите имаха един фонд от американски долари, и иззехме за всеки човек, който ще напусне страната, определени долари за това, че напуска страната. Това беше условието, за да ги пуснем”.
http://www.extremecentrepoint.com/?p=5364
Ето го бъдещето на България. Изгледайте филма внимателно, и се молете да не сме живи, когато те и техните братя заемат не само България, но и Европа. http://www.zamunda.net/details.php?id=280893&hit=1 Докато ние умуваме те раждат, няма спасение...
