Frujin Assen

Цар Симеон ІІ е политически труп, не го ли разбрахте? Дойде човека, взе едни пари и толкоз. А Цар Фердинанд е аут от българската история от 1918. Колко години ще са ни нужни за да простим на някого грешните решения? Той е всякакъв, но не и предател. Искал е България да е силна и правел всичко което може според силите и разбиранията си. Правил е и много грешки, и много грозни постъпки, примерно убийството на Стамболов. Нима след толкова години ще тръгнем да му държим сметка? Той вече си е платил сметката пред Бог, а сега я плаща пред историята, нима трябва да обругаваме и костите му?

От написаното от извора следва че десанта с кораби не се е правил директно на брега. Аз лично си представям десанта така. Корабите пътуват покрай брега с идеята че врагът не знае къде ще дебаркират. Като си изберат пуст бряг (в най лошия случай да ги види тоя и оня местен който да тръгне с кон да съобщава на своите какво става)свалят лодките, качват на тях конете и така разтоварват. Смисъла е че това се прави при пълно отсъствие на врагове което дава възможност безпрепятство да се разтовари.

Викам си, я аз да погугля за тоя пусти дромон. http://www.bulgariancastles.com/bulgariancastles/SMF/index.php?topic=95.0 http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BD http://www.xlegio.ru/navy/medieval-ships/byzantine-dromon/ Два века спустя после описанного сражения (то есть в VI в.) император Юстиниан положил модифицированный триаконтор в основу военного флота Византийской империи. Этот корабль получил наименование дромон (гонщик, греч.). Несмотря на многообещающее название, дромон едва ли был быстрее аналогичных галер Восточного Средиземноморья. Считается, что вернуться к таким скромным кораблям византийцев заставило стремление к дешевизне и простоте обслуживания своего флота, которому в тот момент не было достойных противников. Византия в VI в. вела преимущественно сухопутные войны со своим опасным восточным соперником – сасанидской Персией.

Въпрос към Гръфа и Качо. Преди да почне похода кои ромейски земи са опустушили българите? Май най северния ромейски град е Одрин.

Малко офтопик, ама да не роя теми. Оказва се великата душа, този тъй харесван от либералите политик е бил и нежна душа. http://www.blitz.bg/category/19 Махатма Ганди зарязал жена си заради архитект! коментари/1 1 април 2011, 15:34 Бащата на индийската нация бил бисексуален. Махатма Ганди е бил бисексуален и е давал мило и драго за германски архитект. Това твърди Джоузеф Леливелт в новата си книга “Велика душа: Махатма Ганди и неговата борба за Индия”. Авторът, който е бивш редактор на в. “Ню Йорк Таймс”, пише, че Ганди напуска съпругата си Кастурбай през 1908 г. и заживява с евреина Харман Каленбах. Борецът за независимост на Индия среща архитекта в Южна Африка, където работели заедно в началото на ХХ век. В продължение на няколко години двамата делели едно легло в къща, построена от Каленбах, който освен талантлив архитект, бил и доста заможен. Ганди никога не е крил, че е намерил “сродната си душа” в лицето на богаташа. Разделила ги Първата световна война – тогава Ганди си заминал за Индия, но приятелят му бил спрян на границата заради германското си гражданство и не могъл да последва възлюбения си. Двамата обаче продължили връзката си с писма. В едно от посланията Ганди нарича себе си Горната камара, а архитекта – Долната камара. “Ти напълно притежаваш тялото ми. Това е робство в пълния смисъл на думата”, изповядва се индиецът на любовника си и го заклева “да не хвърля похотливи погледи на жените”. Индиецът твърди, че светът не е виждал любов като тяхната. Махатма Ганди пише още, че не може да си представи нещо по-грозно от “съвкупление между мъж и жена”. Едва 13-годишен индиецът е бил оженен по настояване на родителите си за 14-годишната Кастурбай. Двамата имали четири деца, преди да се разделят. Според автора на новата книга причината Ганди да зареже жена си били именно чувствата му към архитекта.

Нещо за вас, относно десанта. http://www.virtualromania.org/maps/images/ro-13000px.jpg За улеснение 2 карти (то и 1 стига). Виждаме че от делтата почти до Констанца има езеро, по точно е да се каже заблатена област отчасти свързана с морето, доколкото знам тя е плитка, блатиста и не става за корабоплаване. Иначе казано ромейския флот може да направи десант в най добрия случай северно от Констанца. Знаем че ръкавът който днес е изчезнал е минавал доста на юг, така че остров пюки май си е бил доста голям. Островът наистина е природно укрепен, от 3 страни от реката, а откъм морето от блата. А отделно българите са го и укрепили, не е чудно че надеждите на императора бързо са угаснали.

Колкото до асоциалния плебс, такъв винаги ще има, проблема е когато една цяла етническа група спада към него. Примерно у нас с турците такъв проблем като с цигъните няма. С тях има други проблеми, но те нямат нищо общо с този за интеграцията на ромите.

Пак към Расате. Това което го казваш и сега се прави, но е неефективно. Дават се детски само с бележка че лапето ходи на училище. Имам позната учителка. Тя ми разказва как това става. Заключват циганетата в класните стаи с решетки на прозорците и се опитват да преподават няколко хлапета които искат да слушат. Повечето не знаят български, врякат, крякат, правят каквото си поискат. Огромната част не могат да пишат и да четат. Ако не дадът бележка идват да ги търсят делегации от "възмутени родители". Оставям на въображението ти да си представиш ставащото. Пак казвам, оправия няма. За да се оправят нещата трябва да станат няколко неща, които днес няма как да се осъществят. 1 На ромите да се дават по малки помощи само защото са роми. Веднага разни хелзинкски комитети ще скочат и ще има ред сълзи ред сополи за горките роми. Само дето сълзите и сополите ще са съпроводени със заиграването на една доста здрава неокастрена либерална суровица. 2 Полицията да започне да бие ромите. Днес ромите не ги бият, прибират ги, съдят ги, но иначе ги пазят като писани яйца. Ако полицаите почнат да пипат по здраво няма да се краде така много. Това няма как да стане, защото ще заиграе либералната тояга. Оттам насетне интеграцията може да започне когато самите роми пожелаят това, но не и по рано.

Графе, малка забележка. Ако не се лъжа Кубрат беше тоя който е покръстен в Константинопол и който става кан на българите. Пак той, а и не само той дава наемници на Ираклий във войната му с арабите. Ромеите винаги са се интересували кой живее в северночерноморските степи и ако може да се разбират с него, защото оттам се изсипват варварите към империята. В тоя смисъл ромеите отлично са знаели против кого отиват да воюват. Самия факт че отива лично императора, с голяма армия подсказва че той се готви да се срещне с многоброен и силен противник. Най важнот което показва че българите са многобройни е поведението на Аспарух. Какво прави Кубер-покорява се доброволно на аварите. Какво прави Алцек? Покорява се доброволно на франките, когато те го отсвирват отива и се покорява доброволно на лангобардите. Забележете какво прави Кубер, той се решава да напусне аварите едвам когато събира около себе си много ромейски пленници и установява власт над многоброен народ. За негово съжаление, тоя народ се пръска и основаната от него държава си е мижава. Какво прави Аспарух? Приема войната. Ако българите бяха малобройни, лично канът щеше да иде при императора веднага след дебаркирането, да падне на колене и със сълзи на очите да моли за пощада и да уверява императора , че ще му е верен роб, аман заман да го вземе на служба при себе си. По нататъшната съдба на българите също показва че те са многобройни. Ако бяха малобройни и бяха все пак завладели Мизия и покорили славяните никога нямаше да си позволят при Тервел, а и после да ходят по нервите на империята, а да предпочетат дипломацията, както прочее правят и куберовите българи.

Абсолютно, ако днес някой на 40 или 50 години напише нещо такова може да забрави за кариера. Веднага ще го маргинализират. Това може да каже само възръстен човек, на който вече не му пука, който няма закъде да прави кариера. Разликата между комунистическия СССР и либералния запад днес вече не е толкова голяма. Няма лагери и не вкарват така лесно в затвора. Все още има някъв (макар и силно орязън) плурализъм.

Расате, не си прав. Насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш. Държавата може да извърши геноцид над ромите, но не може да ги интегрира в обществото, понеже те самите не желаят да се интегрират. Тя може само да помогне само за по бърза интеграция, а не насила да интегрира както сега се получава. Проблема е нерешим, не и на този етап, не и с тези средства.

Мисля и, някъде северно от Томи. Доколкото знам крайбрежието от делтата почти до Томи е блатисто (даже май имаше някакво плитко езеро).

Глупости на таркалета. Не може да си изсмукваме от пръстите изводи които корелират със съвременни проблеми и се стремят да създатът алиби на днешните педерасти. "Ама вижте, даже през пещерната епоха е имало гейове и са се отнасяли с тях като с равни, и като така, айде разрешете църковния гей брак и да осиновяват деца". Много плитко, много.

Давам копи пейст на статията защото едно от нещата които наистина НЕНАВИЖДАМ са пропаднали след време линкове. Ето го и оригинала за по люботните http://geopolitica.e...zalez-na-evropa Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010 В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира", появил се през август 2010. По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това? Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу". Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж. Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга". Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх. В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години". Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий" за цялата журналистическа общност. Децата, като „фалшива ценност", наследена от мрачното минало Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу" в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист". Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия. Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч" над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада. Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават. Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира" твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните", но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци". В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка. Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос. Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани. Крахът на утвърдените представи В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо? Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни" (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища"), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя. Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика. В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави. Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови. Тези толкова различни имигранти Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира" е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност" – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция. В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме". Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната. Има ли прости решения за сложните проблеми? Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците. Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват" Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална" и дори „опасна", са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира". * Българско геополитическо дружество

Човека е бил български цар, хубав-лош, наш си е. От времето когато е свален са минали 90 години !!! Говорим за погребение, не за реабилитация. Бай Симо мадридски го забравете, за мен и той беше цар, но ... сам си пика в калеврите (както казват, той сам избра да получи пари и имоти, а не място в историята и благодарността на българския народ. Така че, не се безпокойте от царя, той сам се закопа политически. Виждате, че стана вече колко години не поддържа никаква политическа активност, а партията му отиде в историята.

От мен един малък офтопик. Знаем че при Кубрат отношенията между българи и ромеи са топли. Впоследствие отношенията между хазари и ромеи са добри. Българите бягат от хазарите и настъпват в Мизия. И императора като някакъв праволинеен човек тръгва да воюва с тях. Та той е имал идеалната възможност да ги направи федерати. Първо ще се позове на дружбата с Кубрат, после ще покаже голямата си и боеспособна армия, накрая ще намекне за добрите отношения с хазарите които и в този момент воюват с българите... Ползата за империята от приятелски федерати в мизия ще е направо огромна, но той не го прави това, защо ????

Стоедине, наличните изворови данни за съжение не ни дават възможност да видим какво е било преди това, нито след това. Тоест, и да е имало реформи, и да е нямало, няма как да разберем.

Сравненията са безумни. Нерде 680, нерде 717. Това са почти 40 години !!! Това са цели 2 или поне 1 поколение войници. През 680 е напълно възможно кан Аспарух да е разполагал само с част от народа си, докато през 717 кан Тервел има вече установена държава и под ръка са му всички българи и още по важното, много славяни. Знаел е че арабите идват, готвел се е за войната и съответно е можел да изкара една многобройна и добре обезпечена армия със сигурен тил.

Или хронистите от по ранния период лъжат по гръмко. И това също го има. Въпросът е принципно нерешим поради оскъдността на изворите. След 1230 имаме ясно очертана демилитаризация. И това си е тенденция. Битката при Велбъжд е сочена като проблем, обаче забележете. Сключва се примирие, пристига сръбското попълнение и те нападат. Даже сръбските историци обвиняват своя крал в безчестие и че е нарушил примирието. Цар Михаил ІІІ Шишман си урежда битка, при която че само денят и мястото, но дори и часът са уговорени на предния ден! Войните между балканските владетели приличат по скоро на роднински скандали, нежели на войните отпреди няколко века. В тоя смисъл и особено големи армии с големи възможности не са и необходими. После турците това ни го изкарват на всички балканци през носа, ама кой да знае че така ще стане...

Една армия никога не се състои само от изпитани ветерани и опитни войни. Винаги има пушечно месо. Една закалена боеспособна армия ще има в своя състав твърде много, нарочно няма да казвам цифри, новобранци. Част от тях ще загинат, но тези които оцелеят ще се превърнат в новите ветерани. 25 години са ужасно много време, войник който в началото на периода е на 20, в края ще е на 45. Да, ще е много опитен, но физически няма да е в състояние да воюва. Ако мога да си позволя такава аналогия, това е като с футболистите днес, на 16-18 са млади надежди които се учат от 20 до 30 са активни, на 35 вече не стават за футболисти от висшата лига. Така че, всеки един военачалник ще е принуден на 10-15 години да сменя изцяло състава на армията си по чисто биологични причини.

Зелената книга на Кадафи на руски. Който има желание да си я дръпне. http://www.infanata.com/literature/publicism/1146139256-zelenaya-kniga.html

Бляскава победа си е имало. Ама ромеите без да са победени побягнали и българите ги преследвали и убивали. Ми да не са бягали. Аспарух не е бил средновековен рицар джентълмен който да счете, че не е достойно да се възползва от такава досадна грешка. Ами да не са я допускали тая грешка. Ромеите изоставят полесражението и побягват, понасят тежки загуби, българите завладяват Мизия,а после опустушават и околностите на Константинопол, императора сключва с тях мир, е това ако не е бляскава победа тогава кое? От археологията знаем че българите са били многоброен народ. Пехотата може и да се движи с 20 км в ден, но степната конница се движи многократно по бързо. Достатъчно е било разузнавачите да донесат новината че наблизо е забелязана многобройна варварска орда и напускането на императора добива нови измерения.

Да наблегна на нещо. Изворът е гръцки, и съответно представя събитията от погледа на ромеите. Има го и тоя момент че те ползват общ по ранен извор. Много вероятно е този извор да е писан скоро след събитията с идеята да замаже ситуацията. Нещо много важно имаме "споменатите по горе укрепления", ама горе няма нищо такова споменато. И ако не беше тая неволна грешка нямаше и да знаем за укрепленията. По ред на номерата, конницата се появява като гръм от ясно небе, българите се уплащват и се спасяват в някакви укрепления. Дълга обсада не е възможна защото не се е мислело за такава. В един момент императора се юрва да се лекува в Месемврия. Имаме значи уплашени изпокрили се като мишки българи, непокътната ромейска армия така и не влязла в бой, стратезите са на местата си и ... заради един слух че императора бяга за да не е отговорен за поражението (или другия вариант просто отива някъде си и ги оставя "сами") конницата побягва. Забележете побягва , не не отстъпва, а именно бяга. При това така безразборно че българите ги поизбиват. На една професионална, добре снабдена и със самочувствие армия не и прилича за два дни да се разпадне в тълпа изплашени (от какво, от криещия се като мишки мръсен и нечист народ?) страхливци които без ред не отстъпват, а побягват. Това да не са малки деца които като го няма любимата им мама... пардон император изпадат в паника. Какво означава "неочаквано", може би императора е давал сведения на всеки редник какво прави? Ако говорехме за това как Бенковски внезапно заминава от някое село, и там настава паника щях да го разбера, неопитни хора нямат си даже на идея с какво са се захванали и ръководителя неочаквано изчезва. Явно нещо е станало, нещо достатъчно сериозно. Може би ромеите не са очаквали да срещнат укрепления, може би не са очаквали българите да са толкова многобройни. Битка едва ли е имало, ако имаше е нямало как да я пропуснат. Ако хрониста беше написал че ромеите се били храбро и разгромили варварите, но императора заминал смисълът пак остава същия.

Имам такъв въпрос. Колко разстояние би следвало да е минала пехотата през тия 4 дни когато императора е с конницата и после още 1-2 преди армията да побегне? Да не излезе че когато конницата е започвала битката пехотата е била още в тракия.

Много ми харесват едни думи цар Иван Александър използвани в спора чия да е североизточна Тракия. "Говорещия за право не винаги трябва да се опира на него, а с оръжие и твърда ръка да го защитава". Допълнително проблема с интеграцията е грандиозен. Ще дам елементарен пример. Представете си, че отидете да живеете в чужда страна. Там най важното условие за да се интегрирате е да носите жълти чорапи. Ок, ще ги носите, но това ни най малко няма да ви интегрира понеже ще си останете със същия набор от ценности (език, религия, политическа принадлежност и т.н.) които сте имали и в България. А ако около вас има заселени компактни маси българи и поддържате връзки с родината, считайте че интеграцията няма да се случи и след 1 милион години. За мюсюлманите нашия светски свят и светски изисквания са точно тия жълти чорапи.