Извинявам се, ако вече има такава тема. В такъв случай, моля администраторите и по-скоро модераторите да преместят този пост там.
Схизмата (от гръцки: раздяла, отделяне, раздор, скъсване, прекъсване) е едно от най-интересните събития на средновековния свят, тъй като обхваща един почти хилядолетен период от време и същевременно очертава един непрекъснат конфликт между европейския Изток и Запад. Конфликт, в основата на който формално стоят религиозни спорове и различия, но който има далеч по-дълбоки корени и основания.
Външно очертаните проблеми, довели до схизмата могат да се обеденят в две групи, извън проблема за примата на християнския свят. Най-съществените сблъсици били в областта на първата група, т.е на догматиката, а основият проблем бил христологически или по-точно казано относно същността на третата ипостаза на Провидението и Светия Дух. Според никейско-халдическите символи на вярата Светия Дух изхождал от Отца и това господстващо виждане в християнския Изток. Твърде рано обаче, на Запад започнала да се промъква една друга идея, че Светият Дух произхожда и от Сина. Това схващане за първи път било официално изложено през 589 година във вестготска Испания на събора в Толедо. Това е и моментът, от който тази идея започнала да печели све по-голяма популярност в католическата църква. Официално Filioque (т.е от Сина) било въведено на Запад едва в началото на XI век, но идеята битувала дълго преди това и не случайно 150 години по-рано патриарх Фотий в своята инциклика до източните патриарси от 866 година отбелязва, че Филиокве е „върхът на злината”, която е въведена от франкските мисионери в новопокръстена България. Втората група противоречия били в областта на практиката и ритуала като най-важните били противоречията относно женено или неженено свещеничество, миропомазване (конфирмация) или не за всички християни или само за отбрания елит (църковен или светски), да се пости или не в събота, да се ползва квасен или безквасен хляб в Евхаристията, дали кръщенето трябва да е с едно или с три потапяния. Днес това може да ни се струва несериозно, но за времето това се оказват много съществени противоречия във връзка с вярата.
Официално, за начало на Схизмата се посочва годината 1054, което до голяма степен се дължи на историографското начало, положено от Цезар Бароний и Лео Алаций едва в края на XVI век и началото на XVII век. Дали обаче, това е действителното начало на този процес? По-скоро 1054 година бележи само един връх на един продължителен конфликт, чийто корени обаче са много по-рано. Може би за начало на Схизмата реалната дата е по-скоро 11 май 330 година, когато Константинопол е осветен като имперския Град, в който не само пребивава императорът и Сената, но който става столица и „царица на градовете”. Това ново положение на Града изисква не само светски примат, но и духовен такъв, който да съотвества на това положение, за да бъде израз на единението и хармонията между земна и небесна власт, които са основополагаща доктрина на Империята. Обаче, на 11 май 330 година вече имаме фактическо двувластие: църковното първенство на Рим и светското такова в Константинопол. И това заложено двувластие и разделение неминуемо води до началото на Схизмата.
Кратката хронология на конфликта може да се изрази с някои от най-съществените моменти. Още през 482 година император Зенон по съвет на патриарх Акакий (472-489) обнародва текст, известен като Енотикон (единство, съгласие), с който се опитва да успокои монофизите в източната част на Империята и да се постигне мер и единение сред всички християни. Обаче този Енотикон постига точно обратното – той не само не примирява враждуващите теологични фракции, но още повече засилва напрежението, защото е отхвърлен като компромисен вариант от всички. Възползвайки се от това и за да покаже църковен примат по въпросите за чистота на вярата, папа Симплиций (468-483) осъжда Енотикона, а неговият приемник – папа Феликс (483-492) отива по-далеч като си позволява да анатемоса патриарх Акакий на свикания от папата събор в Рим през 484 година. Патриархът е анатемосан, защото неговият подпис също стоял върху текста. Реакцията на църковните власти в Константинопол не закъсняла – константинополският партиарх в отговор анатемосал римския папа и зачертнал името му от диптихите. Това била първата „малка” схизма, наречена Акакиева схизма, която продължила 35 години (484-519).
Точно един век по-късно борбата за надмощие отново се разгоряла като инициативата отново била на римския папа Григорий (590-604), който енергично протестирал срещу използването на титлата „вселенски патриарх” от епископа на Константинопол. За римската папска институция единственото „вселенско” във връзка с вярата и религията можело да се намира само в Рим. Този протест изобщо не бил подобаващо отразен от Константинопол, което говори за нарастналото самочувствие на църковните власти в Града.
Следващият сблъсък бил малко по-късно през 638 година, когато император Ираклий I издал специално „изложение на вярата” в опит отново да се справи с монотелеизма (учение за единната вола на Христос), който се разпространявал в Империята. Тъй като единствено компетентни по въпроса на вярата и догматиката се считали само папите, то това изложение срещнало силна съпротива в Рим като срещу него се обявили папите Северин, Йоан IV и Теодор. В отговор и с оглед на нарастналите спорове през 648 година император Констанс II се видял принуден да издаде още един текст по въпроса, но той вече не бил трактат, а едикт, озаглавен Типос. Реакцията на папската институция не закъсняла. Папа Мартин I (649-655) още през октомври 649 (т.е три месеца след посвещаването му) свикал Латерански събор с участието на 150 епископи. На този събор били обвинени източните партиарси – Сергий, Кир, Пир и Павел и бил изговен спецален опус (определение/постановление), в който било изложено учението за двете воли, придружено с двадесет анатеми срещу неговите противници. Императорът не останал равнодушен и наредил на екзарха на Равена да арестува папата. След настъпилия опит за узурпация на Италия през 653 година новият екзарх на Равена изпълнил това императорско нареждане, папата бил арестуван, изпратен в Константинопол и хвърлен в затвора (653). В края на същата година Мартин I бил изправен пред съда, а на 26 март 655 година бил изпратен на заточение в Херсонес Таврически, където починал някъде шест месеца по-късно.
Иконоборството, появило се в Империята в началото на VIII век внесло ново и допълнително напрежение в борбата за църковна власт между Рим и Константинопол. Още през 731 година папа Григорий II (731-741) произнесъл екскомуникация срещу иконоборците, което включвало и тогавашните римски императори. В отговор импратор Леон III извадил от папската юрисдикция Сицилия, Калабрия и Илирик и те попаднали под константинополската юрисдикция, което предизвикало остри протести от страна на папската институция. Около четиредесет години по-късно, запомнили това отношение на римската императорска власт, папите които започнали да се сближават с новия претендент в лицето на франското кралство отишли още по-далеч. Папа Адриан I (772-791) опирайки се на новата сила зад гърба си, веднага след посвещаването си направил една твърде значителна стъпка. Той наредил от този момент да се сложи край на датирането на папските документи чрез имената на римските императори (772). Това може би е първата сереизна и реална стъпка в отдалечаването на християнската духовна власт от светската такава в лицето на двата центъра – Рим и Константинопол. През 794 година същият папа организирал събор във Франкфурт, на който категорично било осъдено иконоборството и всички, които го изповядват, а през 804 година на събора в Аахен Карл Велики като нов претендент за изразител на римската власт въвел Filioque в Credo (qui ex Patre [Filique] procedit), т.е който от Отца и Сина изхожда.
Папската институция, получила нова самоувереност покрай новите си покровители в лицето на франското кралство (вече с претенция за империя) отново направила крачки към разпалване на конфликта, вече във връзка с патриарх Фотий. През 862 година папа Николай I (858-867) отказал да признае избора на Фотий, а през юли-август 863 година събор в „Св.Петър”, а после в Латерна лишил Фотий от всички църковни достойнства. В отговор император Михаил III изпратил писмо до папата, с което остро възразил срещу намесата на папската институция в делата на Констатинополската църква, тъй като същата нямала никакви права за подобни действия. Самият Фотий през август-септември 867 година на свой ред произнесъл анатема срещу Николай I. По същото време се „намесил” и българския църковен проблем, което довело до нови остри догматични спорове.
Тази изострена ситуация се запазила през следващите векове, докато дошъл XI век. През това време византийските богослови не изоставяли споровете за Filique, за квасения и неквасения хляб, но се появил и нов момент. Той в същност не е нов, но сега бил поставен в необходимата острота – оспорването на ролята на апостолическата традиция. Това на свой ред със сигурност се корени в нарастналата сила на Римската империя (ИРИ) през IX и X век. Докато папството по силата на догмата за „скалата, на която е изградена Църквата”, която почивала на разбирането, че „Аз ти казвам, че ти си Петър (камък, скала) и на тоя камък ще се съградя църквата си, а портите адови няма да й надделеят” и ключовете на царството небесно са дадени на Петър (т.е препратка към Рим) се базирала на това разбиране за примат, то източно православните богослови изразили виждането, че „Петър е на всички, а не само на Рим” (Никола Месарит), следователно градовете с „апостолическа основа” не са само един - Петровият Рим, а много други, които се намират на Изток.
Станалото през юли 1054 година, въпреки че не е без предистория, от гледище на своята острота било по своята същност и неочаквано и изненадващо. Дори тогавашните люде май не осъзнали напълно последиците от това. По същото време в Константинопол пристигнала папска делегация, ръководена от кардинал Хумберт. Тя не се поколебала да положи екскомуникация на партиарх Михайл Керуларий на светата трапеза в „Св. София”. Такава наглост в сърцето не само на Константинопол, но и духовната власт в района (Св.София) не могла да бъде преглътната от патриарха. Той на свой ред веднага анатемосал папските легати и въпреки „театралния характер” на разигралата се сцена (не първа от вида си), този път поради нарастналото самочувствие и сила и на двете институции, започнала схизма, чийто край не се виждал.
За съжаление на константинополската църковна власт, събитията след това не се развивали в полза на Империята. Докато с кръстоносните походи, започнали по византийска инициатива в края на същия век, папството печелело нови позиции и власт и то в земи на Изток, считани до тогава за изконно имперски (т.е византийски), то за Империята нещата се развивали неблагоприятно от 1071 година насетне. През следващия век и след това тя загубила власттта на българите и сърбите, била атакувана и отстъпвала не само от малкото останало в Италия, но и от турците в сърцевината на империята – Мала Азия, видяла се принудена да води борба на живот и смърт със западните варвари, заграбили италийските й владения и дори загубила Градът през 1204 година.
Следващият съществен епизод от тези отношения станал през 1274 година във френския град Лион. На шести юни византийската делегация от висок ранг приела безусловно примата на Римската църква и римската догма. Унията между двете църкви донесла на Михайл VIII Палеолог само дребна политическа изгода (временно примирие с Шарл Анжуйски), но силно недоволство след поданиците му, които по традиция отхвърляли всичко „папско”. Дори ссетра му Ирина (монахиня Евлогия) била една от вдъхновителките на антиуниционната партия във Византия. Колкото и странно да звучи, по това време се прибавил и нов спорен момент – този за Чистилището, третото място между Ада и Рая, така художествено описано от Данте сторед западното католическо разбиране. Тази концепция в същност била нова и продукт на теологичната мисъл на епископското училище на Notre-Dame, която официално и окончателно изкристализирала в края на XII век. Византийските богослови окончателно отхвърляли тази концепция с простичкия аргумент, че в Евангелието нищо не се споменава за Чистилище, ерго това е поредната западна измислица. Така че, Лионската уния била само формална и не постигнала никакво реално обединение на Църквата и на вярата.
Последната стъпка във връзка с този конфликт била направена във Ферара през 1439 година. Империята била само бледа сянка на някогашното си могъщество и сила, тя в същност изживявала последните си мигове, подарени й от новите завоеватели – османските турци. На шести юли 1439 година във Флоренция бил подписан декретът Laetentur caeli. Византийската делегация е повече от представителна – император Йоан VIII Палеолог и патриарх Йосиф II и други видни люде на загиваща Империя, както и най-добрите нейни богослови (като Марк Ефески, Висарион Никейски, Георги Схоларий) и философа Георги Гемист Плетон. Окончателният докумен прескочил като незначителен един от острите до момента проблеми – този с хляба при Евхаристията, така че негласно следвало, че той може да е квасен и неквасен. Но били решени три основни догматични проблема – по въпроса за Filique било костатирано, че в същност няма съществено различие между двете църкви. Експлицитно било отбелязано, че понятието се приближава към Символа на вярата, но имплицитно се давало да се разбере, че на гърците не се налага да правят в това отношение промяна в догмата. По тоношение на новата западна измишльотина – Чистилището, била безапелационно приета новата западна доктрина за пречистването и след смъртта. Бил уреден и най-важният в същност въпрос – за примата в Църквата. По този основен проблем било заявено, че римският папа е „истинският наместник Христов” и че той е „глава на цялата църква, отец и учител на всички християни”, на него от благословения Петър била дадена „пълната власт да се грижи, управлява и владее вселенската църква”. Гърците (те в същност вече били точно такива, а не византийци) били „успокоени”, че властта на папата трябва да се упражнява „съответно с решенията на вселенските събори и светите канони”.
Тази поредна уния била официално провъзгласена в катедрала на Флоренция от кардинал Джулио Чезарини (на латински) и от архиепископа на Никея Висарион (на гръцки). Но и тази уния останала без реални последици, а и то вече нямало време за това. Самата Уния била официално обявена в Константинопол на 12 декември 1452 година от кардинал Исидор (бивш митрополит на Москва). Но отношението към нея може да се изрази най-точно с думите на великия дук Лука Нотарас в навечерието на турския щурм на Града: „По-добре да видя в града турски тюрбан, отколкото латинска митра”. Така и става.
Горното изложение не претендира за изчерпателност и подробност. Затова, всеки може да добавя или коригира според своята преценка.
Но най-важното по темата са въпросите, които тя поставя:
1. кои са реалните причини за нея?
2. кой какво печели или губи от нея?
Очаквам вашите мнения и особено от форумци като Глишев и Алната, които имат интерес към тази тематика.
