DendroaspisP

В действителност, най-големите армии на Карл Велики са били максимум 10-12 000 човека като конницата е предимно от лек западен тип. Но, нека не смесваме нещата - Карл Велики е можел да изкара на бойното поле и 30 000 човека и дори повече, тъй като потенциалът на империята му го е позволявал. Но не го е правил поради две основни причини - икономическа и логистична. За походите е ползвал (според западната феодална система, която се налага) отряди на не повече от двама-трима видни феодали (нещо като по-късните графове), които са му подчинени. Поддръжката на тази армия в някои аспекти обаче са били за хазната, останалото за самите феодали. И като се има предвид, че той доста често е правел такива военни походи е трябвало да се съобразява с факта, че ако разори феодалите си, те ще се настроят срещу него (това и без това е ставало непрекъснато). Освен това, според посоката на похода се е преценяло кои феодали са били "мобилизирани" с отрядите си - т.е такива, които не трябва да преминават през цялата страна до сборния пунк. Тази система обаче е различна от българската и византийската. За това при равно общо население според системата могат да се дадат различен брой войници. Ясно е, че металното оръжие -ризници и мечове, например, е било скъпо за изработка на времето (дори по време на класическата римска империя, когато специални оръжейни по държавна поръчка са произвеждали оръжие за легионите на конвейер, не е позволявало загиналите легионери или починалите от естествена смърт ветерани да се погребват с оръжието). За това, полагането на такова оръжие в гробовете е било изключение.

За това съм съгласен и го приемам (стискаме си ръцете). Нещата са винаги взаимо-свързани в причинно-следствена връзка (пряка и коствена). Както и 744 нямаше да я има без станалото в 726. То в същност, тук трябва да посочим и още преди това - 692, когато се провежда Трулския събор, известен като Пето-Шести, до колкото има амбиция да попълни решенията от тези два събора. На него също се обръща внимание на езическите атавизми, които все още битуват в християнството (канони 61, 62, 65, 66, 94 и 95) и се посочва, че се наблюдава твърде повърхностна християнизация на по-нисшите слоеве, особено в селските райони, където все още битува крипто-езическата практика дори в рамките на християнския ритуал. А канон 82 изрично се занимава с въпроса как Христос трябва да бъде изобразяван и как не и т.н. От тук пък последва особената емисия монети (три емисии - между 692 и 711 година), които издава Юстиниан II, където по изключение и изобразен Иисус вместо кръста. С този въпрос висшето духовенство пък занимава Лъв III, т.е се провокира дебат, който после прераства в това, за което говорим.

Става въпрос за Еклогата, която случайно или не е публикувана именно през 726 година. Според някои учени, именно старозаветният "центризъм" намира израз в този правен сборник. Наказанията в Еклогата следват доста стриктно принципите на Стария завет - зъб за зъб, око за око. Отделно, към самия сборник е добавен и т.нар Мойсеев закон - приложение на 70 откъса от петокнижието, които са групирани в 50 глави и се отнасят до морално-религиозните предписания и норми на социално поведение. Както бихме казали на днешен език - дават се задължителните предписания за правомерно поведение, което ако не се спазва ще доведе до санкциите, предвидени в юридическия сборник. Тези предписания следват стрикно старозаветната традиция, включително и десетте Божи заповеди. В титул 59 от Еклогата се съдържат също статии, взети от Мосеевия закон. В сравнение с Юстиниановото законодателство (средата на VI век с все още силното влияние на класическото римско право), Еклогата и съпътстващите я закони-приложения са своеобразна крачка напред към всеобхватна християнизация и на държавата и на обществото във Византия. Т.е имаме тенденция и в хипотезата и в санкцията на правната норма на връщане към основополагащи библейски (старозаветни) принципи за сметка на елинизираните и ромеизирани принципи от класическото римско право. Това, между другото, се вързва именно с казаното от теб, че Византия е заобиколена от врагове и тя трябва да се бори упорито за своята вътрешна идентичност, която в този момент повече се свързва с общохристиянското, а не толкова с римското наследство.

Разбира се, че всеки има право на мнение. През 744 година, според мен, още няма тази силна идейна база за гонения. За това, извършеното тогава е по-скоро резултат от военно-политическите събития, които са били използвани за разправа с "враговете", включително и с иконопочитатели. Знаеш какво прави и Юстиниан когато си отвоюва града след Ника.

Смея да не се съглася с това. Напрежение има, инцидентни гонения на отделни висши представители на иконопочитателите - също. Но това, за което говориш е след 754 година, а не през 30-те години. По времето на Лъв иконоборството е по-скоро предизвикано като държавна политика от поведението на папата и римската курия. Няма данни за масови и непрекъснати гонения и терор над иконопочитателите. Има такива, но те като цяло са инцидентни и по-скоро засягат някои от видните представители на иконопочитанието. Нещата обаче се променят по времето на Константин V (741-775), синът на Лъв, останал в историята не с едно, а с две прозвища – Копроним и Кавалин. Той е основния враг на по-късната иконопочитателска литература. Константин не само ескалира напрежението между двата лагера, но реално изнамира и нови врагове, които до момента не са особено активни и закачани – монасите. За разлика от баща си, Константин е не само добър войн, но и доста начетен и образован човек и най-важното може би е бил доста религиозен по своему. Пак за разлика от баща си (а и от другите императори след това), той лично се ангажира и намесва в спора, не толкова воден от политически мотиви (военни, държавни и икономически), а от лично религиозно убеждение. Защо мисля така? Константин лично създава съчинение в защита на иконоборчеството от две книги, достигнали до нас от фрагменти (т.нар Певсис). Т.е той лично се ангажира с теологичната страна на въпроса, а не си търси само извинения и оправдания, за да постига другите си светски цели. Именно тези негови виждания са залегнали в изключително съдбоносният църковен събор през 754 година, след което нещата действително излизат извън контрол. (Между другото неговата теза е доста любопитна – иконата, дори когато се опитва да наподоби своя оригинал, дава само лъжлива и непълна представа, защото в нея са замесени нашите земни, човешки разбирания при отразяването. Бог е неизразим в своята същност, изразимо е само телесното и материалното, но това не са от съществените характеристики на Бога. Христа, който има и материалност обаче не може да бъде изкуствено отделен от Божественото в него, защото това ще доведе до несторианска ерес. Доста кадърна философия като за император и мирянин, де. Според някои, тази философска концепция се основава на едно връщане към античността и по-конкретно към Платоновата оценка за произведенията на изкуството като подражание на подражанието, т.е на „сянка на сянката”. Константин на тази база, стига до извода, че изображението може да съществува като правдиво, само когато е едносъщно с оригинала в духа на православната идея за едносъщието. Т.е Константин стига до една абсолютна крайност, която има тежки последици – той изисква от образа да бъде ни по-малко, ни повече идентичен и тъждествен с архетипа, за да има право на съществуване. Такава тъждество и идентичност обаче е практически невъзможно, щом става дума за човешко творение. За това императорът пише, че единственият образ на Христос, достъпен за човешките сетива е Евхаристията, светото причастие, при което чрез чудодейно и скрито за човешкият мозък действие, виното и хлябът действително се превръщат в кръвта и плътта на Иисус и човек може не само да ги види, но и да ги усети, да ги приеме в себе си като се и пречиства. Ясно е, че след такова категорично и безусловно виждане, спорът вече е неразрешим, няма място за отстъпление или да уговорки, иконата е тотално отречена и то безапелационно.) На тази вече теологично-философска и непримирима база се свиква съборът през 754 година, който има претенцията да е вселенски и да разреши веднъж за винаги със задължителна сила спора за или против иконите (според патриарх Никифор в неговата Кратка история за събора са били поканени 338 йереи). Но на събора отсъстват представители на патриарсите на Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. За това и той е силно оспорван в последствие, че има характер на вселенски събор. На събора за първи път се взема решение за унищожаване на светите икони, анатемосани са и най-видните водачи на иконопочитанието: Герман – бивш архиерей на Византион и Григорий от Кипър, Йоан от Дамаск (по прякор Мансур, но известен ни като Йоан Дамаскин). Друг интересен момент е, че на този събор наред с известните до момента основания за анатема са приети о още няколко анатеми (от 8ма до 16та) срещу почитателите на иконите и мощите като иконопочитателите вече са обвинени в сериозни ереси – и в монофизитизъм и в несторианство. Особено изразителна е точка осем – анатема на онзи, който се осмели да изобрази Божествения образ на Словото след Въплащението с материални краски. Според анатема 16 всички, сътворени от човешки ръце образи на светци – картини и статуи са обявени за суетви изображения на лукавия. Ясно е че след такива решения и анатеми, спорът вече прераства в открива война на двата лагера. За това казвам, че истинските гонения на иконопочитателите започват една след 754 година. Въз основа на тези решения, редица духовници и монаси, които отказват да приемат принципите на събора, са свалени от длъжност и заточени. През 765 година излиза и една новела, в която на основен прицел вече са монасите като най-ревностни подръжници на иконопочитанието (което не е странно като се има предвид освен теологическата страна и факта, че манастирите са основни производители на икони и други свети изображения, които им носят повече от приличен доход тъй като това си е било цяла печеливша индустрия в ония времена). Един от най-ревностните изпълнители на решенията на събора е стратегът на тема Тракезион – Михаил Лаханодракон, който дори прибягва не само до телесни, но и до смъртни наказания (поне според Теофан, де). През август 766 година монасите от константинополските манастири са принудени да дефилират на Хиподрума с леки жени под ръка (сиреч проститутки). Според твърденията на иконопочитателите през този период Константин превърнал и редица манастири в казарми и конюшни като били унищожени и редица икони и други изображения. Но както се вижда, всичко това става след 754 година.

Между другото и законодателството от това време не случайно е ориентирано именно към Стария завет. Но за това ще пиша след обяд като имам време.

Пропускате събора в Константинопол от 754 година. И единственото активно и идейно участие на император в теологичната страна на спора. Константин V освен войн е и доста начетен и образован човек. Нещата, реално ескалират след решенията на този събор (свикан с претенция за вселенски) по отношение на гонения срещу иконопочитатели и особено срещу монасите (не че е нямало и преди това, но не са нито масови, нито чак толкова ожесточени). Едно от интересните решения е избор за патриарх на... монах. Сиреч, за Константин нещата не са толкова еднозначни - светска власт срещу църковна и прочие.

С това съм съгласен. Но у повечето хора битува мнението, че инициатор са императорите и така разместват причината и следствието относно иконоборството. А като се развихрят страстите, то е ясно, че накрая светската власт във Византия ще направи каквото мисли, че е правилно, за да овладее положението, още повече че са си поставили амбициозната задача да укрепят държавата и възвърнат нейния престиж и мощ. И успяват де.

Обаче фактите (до колкото са ни известни и то основно от иконопочитателите) говорят, че в началото намесата на императорите е пост фактум. Лъв е въвлечен в един по принцип обикновен теологичен диспут, когато страстите започват да се нажежават, видно е, че папата също се намесва доста грубо и по-скоро за император Лъв не оставя нищо друго освен да защитава престижа и властта си. В началото нещата не са по-различни от другите случаи през IV-VI век, когато императорите като цяло са въвличани в такива спорове (които водят обаче до възникване и на ереси) и се опитват по-скоро да балансират нещата, което обаче не приема от едната или често и от двете страни в спора. При иконоборството първото противопоставяне е по-скоро външно (по линия на папата), а едва около 755 година (т.е едва през втората половина от царуването на Константин V) нещата сероизно ексалират в Константинопол и въвличат и византийската Църква. За това императорите от Сирийската династия не могат да бъдат подозирани в умисъл и предварителен пъклен план за удар срещу Църквата.

О, политическият аспект също е много важен и интересен, но той не обяснява същността на движението. Всичко започва направо невинно през 726 година (според Теофан), когато по-скоро по случайност Лъв III, започнал "да говори срещу иконите". В същност императорът и бил въвлечен в спор между висши духовници, между които ефеския митрополит Теодосий (син на император Тиберий III Апсимар: 698-705), епископа на Клавдиопол Тома и Константин Наколит. Повод за спора е една "докладна записка" на Йоан, митрополит на Синада в малоазийска Фригия до патриарх Герман относно изявите на епископа на Наколия Константин. Последният, без някаква умисъл или предварителен план, позовайвайки се на Стария и Новия завет проповядвал срещу почитането на иконите. Но това било следствие и реакция на един начетен свещеник срещу прекаленото идолопоклоническо и пълно със суеверия отношения на неговото паство към свещените образи и мощи. Дето се вика - ами прав е човекът и една нищо работа в същност. В отговор партиарх Герман изпратил писмо до епископа, в което направил категорично разграничение между почитта, която се отдава на иконите и светите мощи от една страна, и от друга - на култа към идолите, които не се считат за посредници и божествени изображения, а за самите богове. Такова писмо е изпратено и до епископа на Клавдиопол Тома (също иконоборец по убеждение), в което има защита иконопочитанието с много примери от църковната история. Както виждаш до момента една обикновена попска история по скоро по детайла, отколкото да се влага някаква дълбока идея във философски аспект. Между другото, по същото време е имало и задочен диспут между ефеския митрополит Ипатий с епископа на Адрамитион Юлиан.Този Ипатий, подобно на Герман, също защитавал употребата на свещени изображения, но с важната уговорка, че текстът е по-важен от образа за учения човек, а образите са полезни основно за обикновения и неук човек от народа, за когото те се явяват като своеобразна Biblia pauperum (библия на бедните и по подразбиране на неграмотните). Юлиан на свой ред също не се престарава в спора като към този момент той не е съдбовен за него. Той не се противопоставя толкова на рисуваните икони, а на триизмерните склуптурни изображения и барелефи, които му напомняли за античните езически идоли. Т.е в самото начало на конфликта, който както казах, започва направо инцидентно, различията между иконоборците и иконопочитателите съвсем не са толкова драстични и диаметрални, а са по-скоро внимателно премислени и много нюаннсирани с безброй уговорки. Тъй като императорът научава за тези текущи диспути между висшите църковни сановници, от положението което има взема позиция, с която по-скоро се опитва да тушира напрежението. Той се изказва в полза на умерените иконоборци, но това не се приема от Герман и същия е принуден поради неочакваната ескалация на напрежението да се оттегли от патриаршеския престол през 730 година като го замества Анастасий. И тук вече започва серозният цирк по съвсем политически причини. Папа Григорий II (715-731) веднага се противопоставя на новия избор като отрича правото на императора да се меси в делата на Църквата (забележи от къде идва в същност атаката, не от средите на византийската църква, а отвън). Лъв не може да остави това без реакция и в писмо до папата се обявява за "цар и жрец", опирайки се на теократизма, заложен в Евсевиево-Константиновата доктрина (която в интерес на истината рядко се спазва съвсем точно като императорите и висшия църковен клир като цяло търсят равновесие, а не противопоставяне както мислиш ти). Така, императорът неволно е въвлечен в спор и принуден да защити достойноството и властта си, той способства за ескалирането на този спор в нещо много по-сериозно. По същото време става и инцидента при Халки - Бронзовата врата на Големия дворец в Константинопол където фанатични жени-иконопочитателки убиват спатария, изпратен от императора да свали с войниците си иконата на Христа от вратата, избухва и бунта в тема Елада и на егейските острови, който тенденциозно е използван като повод уж в защита на иконопочитанието, римският папа, ядосан от отговора на императора решава да се прави на мъж и задържа данъците, изпращани от Италия, в самата Италия избухва пореден бунт, където типичната реакция на латинизма срещу елинизма е прикрит под християнска форма уж отново в защита на иконопочитанието. папата, който няма как да не стои в дъното, започва да търси съюзници извън ромеите и се насочва за първи път към християнизираните лонгобарди, което в последствие ще доведе и до франките. По време на италийския бунт е убит и лоялният на императора равенски екзарх Павел и едва след намесата на папа този бунт утихва (още едно доказателство и кой е стоял зад него). Новият екзарх Евтихий (727-751), предвид ходовете на папата е принуден да сключи превантивен съюз с лонгобардския крал и папата е на път да се прости не само с поста си, но и евентуално с главата си. Обаче хитрото отче официално заявява лоялност към императора и това го спасява от репресии. Междувременно, използвайки разгорялата се шумотевица между папството и императора, лонгобардите успяват, уж помагайки да се потуши въстанието на самозванеца Петазий (представяйки се за бившия император Тиберий III), да влязат в Равена и да задължат града цели две години преди дуксът на Венеция Урс да успее да възстанови там византийската власт. Така от мухата започва да става слон. Страстите вече се разгарят и Силентионът от 730 година само допълнително усложнява отношенията с римската курия, които започват все повече да се изострят. Новия папа Григорий III (731-741) свиква в Рим синод, който отлъчва от Църквата всички иконоборци, за да се удари и засегне самият император. Естествено, Лъв подскача от това деяние. Веднага изпраща флота срещу италийскитке владения, но флотът е унищожен от буря в Адриатическо море. Отделно, императорът приел нещата като на война увеличава почти двойно данъците на Италия и Сицилия и конфискува папските владения. Усещаш ли как започва да става мазало? Наред с това, около 733 година той нарежда църквите на Калабрия и Сицилия, Дакия и Македония (включително континентална Гърция и островите) да бъдат поставени вече под юрисдикцията на константинополския патриарх, за да се удари финансово папството и да бъде наказано, за това, че му се противопоставя. От това конюнктурно действие обаче, възниква един страхотен вековен спор относно старата префектура Илирик, който става ябълката на раздора между Рим и константинопол и изиграва своята роля за схизмата от средата на XI век. От този момент, Лъв решава да следва стриктно цезаропаписката идея, че щом Църквата и Държавата са в неразделен съюз, то всяка територия, подчинена на политическата и военна власт на императора трябва духовно да е подчинена и на константинополския патриарх. Както казах от мухата става слон, който при царуването на следващия император - синът на Лъв ще продължи да става още по-голям, та чак до мамут.

Виж, с това, че е ерес не съм много съгласен. Шрайнер наистина го определя като ерес, но пък доста други автори считат (и то с основание), че иконоборството е по-скоро движение, аспект в болословския диспут, който обаче от 20-те години на 8-ми век придобива и конкретни политически измерения, за които говориш. По това време всеки го е приемал именно така - като диспут, в който са били въвлечени огромни маси от населението на ИРИ - и императори, и темни управители, и представители на висшия и нисш клир, монаси и миряни. За първи път го определя като ерес по-късната иконопочитателска пропаганда, включително и чрез Синодика в неделята на православието.

В същност, дискутираме явлението иконоборство в неговата многопластовост, а не само това, кой за какво го използва. Това, кой за какво го използва, го определя само като средство, но не разкрива неговата същност и съдържание, което е много интересно за мен.

Алва, Не си съвсем прав. В интерес на истината иконоборството не възниква изначално като антимонашеско движение, а то става такова в последствие едва през втората половина от царуването на Константин V (741-775), т.е някъде след 755 година. Така че следствието се оказва причина за мнозина. Пропуска се един много важен факт, че за ромеите от 8-ми и 9-ти век именно чистотата на вярата „стои в основата на човешкото битие и поведение, осигурявайки стабилност в несигурния иначе свят”. Така че Константин V атакува манастирите, за да удовлетвори военната прослойка (стратиотите), но това повече е свързано с укрепване на военната мощ и престижа на императорската власт, а не с изначална и идейна борба с духовната власт на Църквата. Т.е в иконоборството има преплетени и земни интереси, но то има своята дълбока идейно-философска и чисто религиозна основа извън земното. Пропускаш и факта, че иконоборската идея първоначално не идва от светската власт, а от представители от средите на висшето духовенство. Така че императорите се „насосват” в последствие като виждат и свои изгоди в това движение. От писмата на Теодор Студит, например, става ясно, че дори след събора от 815 година, мнозина от монасите преминават към иконоборството, когато нямат особена причина да го правят поради някакви светски изгоди или положение, или пък "са хората на императора". Дори някои автори поставят под сериозно съмнение и идеята, че през VII и VIII век действително е имало едро манастирско земевладение. Просто липсват сериозни доказателства в подкрепа на това мнение, а агиографските и исторически източници по-скоро свидетелстват за обратното. Това лишава иконоборството от още една „земна” причина за сблъсъка за власт между император-църква. Действително през този период е имало някои манастири с големи земи, но това са основно манастири в Египет (установено по папирусни документи от VI век), които вече са без значение за империята през VIII век, защото тези земи вече не влизат в пределите на империята. В същност, едрото манастирско земевладение се възражда едва през X век (атонските манастири, витинския Олимп, манастира Св. Йоан Богослов на остров Патмос). Идеята за иконоборството съществува много преди VIII век, но не и с такава острота. Например писмото на Евсевий Кесарийски до Констанция, сестрата на император Константин Велики и иконоборческите съчинения на Епифаний Кипърски по времето на император Теодосий. Още тогава тези противници на иконата твърдят, че почитането на иконите е елинска заблуда и рецидив от езичеството.

Да, не противоречи, но акцентът е друг. Въздигането на имиджа на императора и на императорската власт не минава задължително през борба с църквата, макар да не я изключва. Нека не забравяме, че не малка част от духовенството във Византия също застава зад иконоборството, така че Църквата в тази борба не е една монолитна сила с единствен враг - императора.

"Естествено, че е война на държавата срещу църквата. И слага църквата в малкия си джоб." (мнение на Алвата от вчера за иконоборството) Въпросът е много спорен сред учените. Горното мнение се поддържа от старата руска школа, от историците на Църквата (В.Болотов и П.Малицки) и от част от германските учени през периода на т.нар. Kulturkampf по времето на Бисмарк. От 70-те години на 20-ти век се налага едно ново виждане (Л.Барнърд, Дж.Херин, Дж.Халдън), според което и Лъв III, и Константин V с това движение се опитват да възстановят престижа на императорската власт и нейната популярност сред поданиците на империята. В това виждане има доста истина. От края на VI век и през целия VII век този престиж силно пострадва, поради несполуките на империята, която губи огромни територии. След Юстиниан Велики замира официалния кулк към императора и се замества от образа на "верния в Христа василевс", който добива популярност по времето на Ираклий. Марксистката теория разглежда движението като социално-икономическо явление в духа на класовите борби. посочва се, че манастирите са добили огромни богатства и земи, на което се противопоставя стремежа на императорите да ги конфискуват с цел да набавят средства за войската и държавния апарат. В типично марксистки дух това движение се обявява ца народно и демократично, но нелишено от рационализъм. Императорите го използват, за да се разправят с влиянието на монашеството конкретно и манастирското земевладение като тук "монашеската" партия е реакционната, дори движението се свръзва в павликянството. Но освен горепосоченото, този въпрос има и философско-богословски аспект като авторите се лутат между Платон и неоплатонистите и източните мирогледни концепции като основа, в която се корени това движение. Тук също има интересни мнения.

http://www.youtube.com/watch?v=6x5OubSeb-U

Алва, и това е така, но не само. Поне за мен иконоборството е много интересна тема. Основните императори-иконоборци са били и силно вярващи и религиозни хора, така че за тях е било и въпрос на християнска философия и разбиране за тази религия. За съжаление сега нямам време. Но, ако за теб също е интересна тема, отвори нова тема (освен ако вече няма такава, за което ще помоля модераторите да ни насочат), а аз ще се включа в последствие.

Иконоборството е доста по-сложно явление. Включва и борба за надмощие (император и светска власт - църква и църковна власт), но не се изчерпва само с това. Прояви на иконоборство като идеология има още през III и IV век, но оформящата се тогава Църква по ред причини възприема иконопочитанието, най-малкото като рефлексия от образното почитане на езическите богове, което от хилядолетия е установено в съзнанието и манталитета на бъдещите "ристиени".

Напротив. Спорно е. По тази логика разликата между народ и нация (на което наблегна Ник) съвсем се размива.

Разсъждаваш схематично и на парче. Не отчиташ реалността на историческите процеси. Нациите не се създават по време на капитализма, а тогава приключва процесът на създаването им. Народ и нация са различни неща, вярно е. Но и при нациите едни от белезите са единен език, единна култура, единна територия, единни пазари и прочие. Половината от тези белези започват да се проявяват още през Средновековието. С настъпването на новите икономически отношения, се появяват и нови белези - необходимост от общи пазари, общи икономически регулации и това продължава да насърчава процесите на укрупняване на териториите в някои страни, но обща територия си има и преди това и не всички минават през този етап, въпреки че всички го искат. В този аспект нациите като явление поглъщат народите или етносите. На тази плоскост съм съгласен, че преди 1878 година е трудно да говорим за българска нация все още, въпреки че има български народ. Това обаче противоречи на казаното от Алвата за високата степен на наситеност на българското общество с капиталистически отношения преди 1878 година. Не пасва на това, което ти казваш.

Я тогава ми посочи кои са държавно гарантираните и законодателно закрепени условия на свободна търговия в Отоманската империя през периода XVII-средата на XIX век. А в средата на XIX век индустриалната революция е вече факт в страните с нормална капиталистическа икономика, тъй че, след като и тук е така, защото да не търсим опредметените й прояви?

Да, в тази, която живее и работи извън пределите на Отоманската империя. Я ми кажи колко фабри и заводи има през 1850-та година в земите, населени с българи и произвеждащи по капиталистически модел и принцип. И като сме имали такава висока степен на капиталистическа икономическа наситеност, защо го има този икономически бум в първите три десетилетия след 1878? То ще излезе, че в 1913 сме минали и САЩ по тази логика.

Само относително. До колкото касае междудържавните конфликти на балканските държави. Но щеше да е абсолютно вярно, само ако Отоманската империя четири века след това не бе водила нито една завоевателна война, която се подхранва с войници и от българската народност. В същност, отоманската държава воюва с войници от балкански и другите покорени народи, самите турци са малко, затова се минава на системата на еничерството. И ако го погледнеш в същността му - завоюваните дават войниците да се завоюват други народи. И понеже не е под формата на мобилизация, излиза, че народите си живеят спокойно и "невоенно". Ами тези войни икономически кой ги издържа? Пак тези покорени народи. Единственото предимство е, че битките са били извън нашата територия.

В същност, говориш това, че са (различните християнски народи) под единна чужда политическа власт. Това вече са го опитвали византийците, но нещо не е сработило, а хем всички народи са били дори от една религия с господстващата политическа власт. Отоманската империя е могла да има положително влияние за нас българите само в едно отношение - на икономиката и то по отношение на пазарите (вътрешните) на една сравнително голяма територия. Българите са се възползвали, до колкото се може от това, но самият политико-икономически модел на Отоманската империя е бил толкова остарял и неадекватен, че дори и това предимство е станало недостатък, тъй като ни е лишило от възможността да развием конкуретни икономически отношения с другите европейски народи и да се конкурираме с тях и на външните пазари. Предимствата просто бледнеят пред недостатъците. И на Запад е имало непрекъснати войни между отделните държави, но се оказва, че това в опредлен аспект е предимство за тях - формират и нация и национална икономика и национален пазар и национално самочувствие и въоръжени с това като се откриват Америките, те се оказват конкурентни и си вземат парчето от баницата. А ние под "универсалната власт" на отоманците, векове наред губим човешки ресурс (войници - еничари и прочие), губим национална самоличност, губим ръководната ни прослойка (аристокрацията и интелигенцията), нямаме своя икономика, а работим за завоевателните религиозни стремежи на чуждата ни универсална държава, губим конкурентност и възможност да излезем конкуретни на чуждите пазари. Това е блодатната ровносметка за нас, когато ни освобождават през 1878 година от благоденствието на чуждата универсална държава и на благодатните за нас последици от нея. И още не можем да се оправим от азиатщината в манталитета ни.