scaner

Това че свободно-падащата система се движи ускорително спрямо друга, която на този етап е неясно каква, няма никакво значение. Значение има само какви са законите "вътре" в свободно-падащата. Още Галилей е дал идеален пример, който трябва да се следва - с кораб, и с експерименти които се извършват в трюма му. Демек експерименти, които не се повлияват от визуалното поведение на разни странични обекти. Ако се затвориш в трюма на такъв свободно-падащ кораб, ще ли откриеш други закони освен инерциалните? Не. Какъв е изводът тогава? А една система която стои в гравитационно поле, дали е инерцииална? Кой е казал че е такава, и защо трябва да му се вярва? Спазват ли се законите на Нютон в нея, че да я наричаме иннерциална? В трюма на един кораб стоящ в такава система, ако едно пробно тяло като го пуснеш, дали продължава да се движи праволинейно и равномерно в нея? Не. Защо тогава да я наричаме инерциална система? Какво и е инерциалното? Както виждаш, по закон характера на една отправна система се определя от вътрешните закони в нея. От тук и простата дефиниция - инерциална система е такава система, в която се спазват законите на Нютон.

Никаква критика не търпи. Класификацията е според физическите закони в съответната система, а не според характера на движението на началото на системата в някаква друга такава.

Всяка не-инерциална система е абсолютна. Няма абсолютна база само за инерциалните системи. Е ти се опитваш в една не-инерциална система каквато е земята, да изследваш някакво не-инерциално движение. Ми не всяко не-инерциално движение в такава система е не-инерциално в абсолютният смисъл, и примерът ти е точно такъв. Въртене имаме, когато в една отправна система има специфични проявления на пробните тела. В такава система има физични закони, различни от тези в инерциалните систем, и чрез произволна смяна на скоростта на наблюдателя в такава система не можеш да измениш това. Това е абсолютността на такава система - чрез нейните закони може да определиш нейното поведение и движение в пространството. Казано по друг начин, законите във всички инерциални системи имат една и съща форма, и по тази причина две системи в отношение покояща/движеща се не могат д бъдат отличени, в това се състои относителността. Докато всяка не-инерциална система може да бъде отличена от всички инерциални системи, в това се състои абсолютността на такава система. В горният ти пример кофата ще бъде в инерциална система. P.S. Ти се канеше да показваш някаква грешка за шести клас, която показвала несъстоятелността на СТО. Какво става? Или си намери собствени грешки в тея "грешки"? Просто ми е любопитно как ще оплетеш конците тоя път.

Само да вметна - според квантовата механика частиците нямат точни положения в даден момент време, както и не се движат по траектория принципно, а не по причина че уредите ни са несъвършенни. И тази принципност води до квантовомеханичните ефекти - ако причината беше само точността на уредите, нямаше да излезем от класическата физика.

Разбира се че не се влияе. Защото движението е относително - как ще повлияе на светлината Пенчо дето с тролея и неговата отправна система минава по съседният булевард? По това спор няма. Да бе, и аз това съм го казал. Имаме сумата между скоростта на светлината в средата, дето не зависи кой как се движи около нея, и преносната скорост на самата среда спрямо този, за който острим термина "увличане". Целият фокус е тази сума по кой закон става. И за това намесих опита на Физо - неговите количествени зависимости, дето ги дава, са много добро приближение за закона за сумиране на скорости в СТО при бавни движения, но ясно показващи че сумирането по Галилей не е коректно.. Демек, каквито и да са горните скорости в рамките на допустимото, резултатът не може да надхвърли скоростта на светлината Ей я формулата която трябва да се ползва: Какво неясно има в това? Така "увлича" и празното пространство", ако ти е удобно тоя термин да го ползваш в такава ситуация в която той няма смисъл. Когато една кутия с вакуум в която се разпространява светлина се движи край тебе, по същият закон получаваш каква е скоростта на светлината спрямо тебе. Това е всеобхватен закон, въпросът е доколко термините понякога имат смисъл, ако се ползват в безсмислени ситуации като споменатата.

Ами вече нищо не и пречи. Няма нужда да интерферира с нещо, и се разпространява нормален фронт. Ако се вгледаш в някойя картинка за интерференция, ще забележиш че там средно пътят на лъчите от процепа до екрана е по-голям от разстоянието между равнината с процепа и тази с екрана, т.е. трябва да се изминава за по-голямо време.: Горе долу това е и идеята за забавянето на вълната в резултат на интерференцията. А като няма интерференция, няма и забавяне.

Toва означава ли, че с подходящата ЕМВ може да се намали скоростта на светлината във вакуум? Може. Преди няколко години беше публикувана една работа, при която фотони се движеха с по-ниска скорост във вакуум от скоростта на светлината във вакуум. Оказва се, че светлината се движи с известната скорост само в определени ситуации - когато фронтът на вълната е плоска или сферична вълна. В споменатата работа бяха създали фотони с фронт с формата на функцията на Бесел, и за него е измерена по-малката скорост. Ето ТУК на руски кратко обяснение. Ей ТОВА е оригиналната статия. А ето ТОВА е временен безплатен линк към самата статия

Ти много залиташ в тези изкривявания на пространство-времето. Кой предизвиква такова скъсяване, и за кого то има значение? Спазвай принципът на Окам - не въвеждай излишни същности, не усложнявай без причина. Ако нещо може да се обясни без да се въвеждат някакви хипотези, то те не са нужни на този етап. Би могъл да ги въведеш, ако с тях се обяснява нещо, което не може да се обясни по друг начин. Та, кое се обяснява със скъсяване и удължаване на пространство-времето? Ама тук трябва доста сериозно да се обосновеш, демек някакъв математически модел, който да покаже това до какво ще доведе, и да видим вече следствията на тоя модел. А ти се опитваш да лепиш някакви преразкази само с думи. Процесът в науката е обратен - с думи се преразказва това, което дава моделът. Думите нямат друг самостоятелен смисъл тук. Да, вероятно на много микроскопичен мащаб пространство-времето няма да е толкова гладко колкото го имаме сега, много от моделите водят до простраанствено-времева пяна. Но проблемът на тези модели е как от такъв (очакван) хаос) да стигнем обратно, до сегашните подредени модели. Този преход липсва, и всякакви модели, които от някакъв хаос водят до по-подредени състояния са добре дошли. За съжаление, такива нямаме. Затова не е достатъчно да предположиш, че нещо там се гърчи или скъсява, а трябва да го доразработиш, за да се види как то съответства на наблюдаемата ситуация. Защото пътища от подредеността към хаоса има много (неограничено), но интуитивно е ясно, че в обратната посока - от хаоса към сега подредените модели) пътищата са много по-малко, най-вероятно само един. И той се търси. Прощавай за това общофилософско отклонение В момента квантовата теория на полето описва полето като същност, която притежава главната характеристика на материята - непрекъснато да се променя, чрез свойствата на това поле, квантовите флуктуации. Доколкото разбирам, ти се опитваш да изместиш това свойство към други свойства на материята - към пространство-времето, да ги отнемеш от полето и да получиш, че промените в полето, флуктуациите и виртуалните частици, са последствие от проявата на простраанство-времето. Това поне на мен ми се струва някак нелогично, все пак понятието за време възниква именно на база промените, някак да се обърне тая каруца пред коня ми се струва неестествено. Но от друга страна, ако отидем на другата крайност при пространство-времевата пяна, от нея би могло да се отдели едно направление, което да доведе до квантовите флуктуации и съответно свойствата на полето... Но за целта трябва да се направи огромен скок - да се дадат някакви свойства и закономерности на тая пяна, тя да не е следствие а първична същност - нещо, което не виждам в момента как може да стане, след като не знаме нищо за нея и не можем да направим обратен инженеринг до сегашни модели. Така че това в общият случай е стрелба в тъмното, ако не може да доведе до модел чиито следствия да могат да се анализират... Не знам дали ползваш добре английски, мога да те насоча към няколко списания, в които често се публикуват подобни хипотетични модели - "ако допуснем че времето има фрактална размерност, какво ще се получи" например. Но пък там трябва много време и много четене, макар че е балсам за въображението Аз навремето много си падах по тая работа, но пък я съчетавах и с друга, полезна (според някои хора ) и за обществото... Като стар ветеран в борбата срещу авторското право в науката много мога да разказвам

Какво е "увличане" на светлината? Когато светлината се разпространява в някакъв обект с оптически свойства, тя има някаква скорост в този обект (демек спрямо него). Пита се, ако в някаква отправна система самият този обект се движи, неговото движение каква добавка внася в скоростта на светлината за наблюдател в тази система? Тоест скоростта на светлината (в обекта!) в тази система е резултат и от движението на самият обект, т.е. неговото въздействие на тази скоростт в случая се нарича "увличане" на светлината. Опитът на Физо прекрасно демонстрира това увличане, и той ни казва, че сумирането на скоросттта на светлината в обекта и скоростта на самият обект се извършва по законите на СТО. Експериментално проверено. Не знам защо този термин предизвиква такова нездраво възбуждение в тоя форум... Как светлината взаимодейства със средата? Сложно. Класическата електромагнитна теория обяснява взаимодействието чрез въздействие върху електричните заряди в средата, които започват да генерират (в резултат на това въздействие) нови вълни. И в резултат на интерференцията на тези нови вълни с входната вълна се образува нова вълна, която се придвижва с друга фазова скорост. Тази фазова скорост зависи от способността на зарядите в материала да се раззклащат, и огрубено се нарича "коефициент на пречупване". Квантовата механика казва почти същото, но пречупено през квантовата електродинамика. Че при преминаване край атома вълновият фронт с фотони търпи някакво влияние от атома, в резултат на което се получава интерференция. Това е нещо като минаването на фотон през двата процепа - след процепите него пак го има. Само че тук имаме много повече от два процепа, и то не са точно процепи, но идеята се запазва - картината на някаква дистанция се получава като интерференция от фотоните/вълните, модифицирани от средата. Разликата с опита с двата процепа е, че тук дистанциите межди процепите са много по-малки от дължината на вълната, което добавя особен привкус в интерференцията. Тук ще чуеш от сериозните физици приказки, че фотонът в изходната вълна е интерференция на падащият фотон и същият фотон само че вече разсеян Всъщност по този метод КМ пресмята вероятностите, но в него няма интуитивната представа която вероятно ти е нужна и която очакваш... Както и да е, в резултат на описаната интерференция се получава какъв е вълновият фронт на някаква дистанция. И вече характеристиките на средата, които довеждат до този фронт (и закъснението му, а това са плътността на атомите, структурата на външният им електронен слой, температурата на средата и др.), водят до класическата характеристика "коефициент на пречупване". Има няколко статии, които детайлно пресмятат този процес и този коефициент, но в момента не ги помня...

Чети повече, за да си разшириш тоя тесен кръгозор... Фотонът и се излъчва като частица, и отскача като частица при удар с друга заредена частица, всичките поведения на частица притежава. И електронът се проявява като вълна, както фотонът. И се проявява като частица както фотонът. Няма разлика в общото им поведение. Именно тази пълна аналогия позволява да се създаде най-точната наука съдавана някога - квантовата електродинамика. Потвърдена с огромна точност. Предразсъдъците убиват, нали помниш?

Сега да ти пиша двойка по квантова механика, е като да се гавря с беззащитно детенце... Не знаеш какво говориш. Порцията енергия някой я носи, енергията не се разхожда сама. Хитростта тук е, че няма значение какво е светлината - поведението на вълна през диафрагма е същото като поведението на частица през отвор - очертава пътят на светлината, направлението към източника. И решава проблемът с аберацията.

Това са пълни глупости. За да наблюдаваш аберацията, ти трябват две диафрагми. Например, входа на телескопа е едната, окулярът е другата - така е било удобно на времето. Тези диафрагми формират две точки, входна и изходна, които пък формират права - направлението от което идва светлината, където е източника, демек това дето се търси. Няма значение дали светлината е частици или вълни или налъми за тази схема. Да не говорим, че в крайна сметка светлината е поток от частици - фотони. След като нямаш абсолютно никакви аргументи, що се извиваш като маруля под валяк, се чудя...?

Значи, това още не е наблюдаемата аберация. Тук просто имаш ситуация, в която наблюдаваш слънце 2 под някакъв ъгъл, и това е цялата ти реалност. Ако си промениш скоростта, може да наблюдаваш под друг ъгъл слънце 1 (което е същото слънце, но виждано под друг ъгъл). Ако още веднъж си промениш скоростта, ъгълът под който виждаш това слънце ще стане трети. И т.н., в случая няма истинско положение, всяко от тях е истинското за тебе - продукт на относителната ти скоростт спрямо източника, от избраната от тебе инерциална система. По договорка "истинското положение" е когато избереш инерциална система в покой с източника. Обаче, ако конкретно се намираш на земята, има следната ситуация: примерно през лятото се движиш по посока на звездата и я виждаш под един ъгъл, а през зимата на обратната обиколка около слънцето се отдалечаваш от нея в противоположна посока и я вждаш под друг ъгъл. И в двата случая ти не знаеш скоростта си спрямо звездата, но знаеш, че в двата варианта разликата между двете скорости е 30+30=60 км/с. А наблюдаемата аберация в случая се получава като разлика от двата ъгъла. Поуката? Когато си в инерциална система, не можеш да определиш "истинското" направление към звездата (т.е. направлението към нея, когато си в покой). Но когато смениш тази инерциална система с друга (както става в примера о-горе), то, дори да не знаеш скоростта си спрямо тази звезда, средното положение на двата ъгъла които измерваш (не точно, има си формула) в тези две системи е "истинското" направление". А отклонението от него в + или - за двете наблюдения е аберацията която вече реално измерваш. Сега, в тоя форум има маса народ на които произхода на аберацията не е ясен, и които си мислят че тя става "някъде там"... А тя както се вижда, е отношение между поведението на източника и на наблюдателя, което отношение няма определено място, но се реализира на мястото на наблюдението - в окуляра на телескопа

Голям умник си, няма що. Не са ти ясни базовите факти, но се пуйчиш тука...

Що за смахната логика е това, което води до такива следствия? След като атмосферата не влияе на поведението на светлината, то няма как атмосферата да увлича светлината във всякаквъ смисъл на термина "увличане", защото увличане най-малкото значи влияние. Е, ако влияе, но слабо, ще увлича, но частично - колкото казва и Физо в опита си Пак си се повредил...

Важното в случая е, че има ъгъл на аберацията, т.е. телескопът се накланя. Защото по-горе твърдеше че не се накланял. Не се накланя допълнително, но се накланя за аберацията. Разликата е малка, но много съществена. Където и да става аберацията, значи се наблюдава Аберацията е отношение между поведението на наблюдателя и светлинният лъч от източника. Това отношение се реализира в мястото на наблюдението, където става стиковането на светлината и наблюдателя. Не може да се реализира там, дето наблюдател няма Това изобщо не следва от горното. Защото опитът на Физо опровергава очевадно това твърдение. Ако имаше пълно увличане, светлината трябва да се движи в обратна посока на увличането, за да се получи същата аберация (същият наклон) както и без среда, както обясних по-горе. Дори аберацията да ставала извън телескопа, някъде горе, то става още по-загадъчно - щом средата почне слабо да увлича светлината, тя тръгва не по посока на увличането, а в обратна посока. Точно обратното на резултатът от опитът на Физо. И колкото по- навлиза в средата и тя я придърпва, точно пропорционално тя се насилва в обратна на придърпването посока. За да се получи, че независимо колко силно е увличането, пътят и е както в ситуацията без среда - за да попадне в телескопа все едно среда няма. Много умна светлина, брей Същият ефект го има и без етер, без да има никакво увличане (щото няма какво да се увлича). Но това е било недопустимо предположение за Ейри, иначе щеше да е основателят на теорията на относителността

Там е работата, че Ейри устновява, че водата не влияе на ъгъла на наклон на телескопа.

Не внимаваш какво ти обяснявам, от там са ти и проблемите. Експериментът показва, че имаме аберация и телескопът трябва да е наклонен. Наливането на вода само показва, че средата в телескопа няма влияние върху ъгъла на наклон. НО, ако сега се замислиш над картинката която ти дадох, ще схванеш че за да е така наклонен телескопа (както показва експеримента), светлината трябва да се движи по траектория, противоречаща на физиката, ако имаме увличане.

Това което показва експериментът на Ейри е, че водата води до същият ефект както и въздухът - демек никакво значение каква е средата. Което, в най-простата интерпретация сочи, че няма етер, спрямо който да се движат тези среди Погледни картинката която ти дадох, и си представи че средата е самият увлечен етер. Как трябва да се изкриви светлината в дясната картинка, за да може телескопа, наклонен както в лявата, да я приеме? Ако се замислиш, някак светлината трябва да реши да върви в посока обратна на движението на средата. Тоест независимо че средата е увличаща по определение, светлината трябва да се движи в обратна посока на увличането? От къф зор? Вижда се, че няма физическа причина да тръгне така Така че тълкуванието на Ейри за увлекаемостта не е верно. Още неговият експеримент е доказал, че етер няма, но е трябвало още сто години да минат, за да стане ясно за всички това

Всякави възможности първо трябва да се докажат - количествено при това. Иначе са само празни приказки, както в случая. А положението е много просто. След като аберацията е известна по произход, и наблюдаемата величина е точно толкова, колкото предсказва теорията за липса на атмосфера, нищичко не остава за някакво увличане - то трябва напълно да отсъства

Фалшиво заключение. което не следва от никъде. Така както си го нарисува, "combined wave" не се различава от входната вълна, т.е. средата не оказва никакво въздействие на вълната. Ама дай тази липса на взаимодействие да наречем "пълно увличане", щото предразсъдъците не допускат друга мисъл За какво "увличане" става дума изобщо след като няма "увличащ" (нещо движещо се) в задачката? Когато има някой, който да увлича, трябва неговата - преносна - скорост на събереш със забавената скорост на светлината в средата в резултат на горното взаимодействие (което картинката не показва, така че е безсмислена), по съответният закон, и едва тогава ще се види има или няма увличане. А така, термини без смисъл се претакат като кисело зеле, съответно и ползата...

На думата нищо и няма. Нещо им има на хората, дето не я разбират А скандалът ще го пуснем по водосточната тръба...

Ами нали точно това е проблемът. При хипотезата с етер аберацията теоретично става само в неувлекаем етер. Ей на, картинката в дясно показва какво става със светлината в среда, която я увлича напълно. Както се забелязва, там аберация липсва - наклонът на телескопът не се променя, за разлика от реалното наблюдение изобразено в ляво, което изключва увличане. Разбира се, тук проблемът възниква поради самото допускане, че налице трябва да е някакво увличане от някаква среда

То още наличието на звездната аберация показва, че е невъзможно пълно увличане на светлината, двете явления се изключват взаимно.

Според актуалната квантова механика електронът определено е състояние на електроното поле с един квант. От там нататък всякакви вълни или матемтически обекти ("вълната на вероятността" например) са призвани да изкристализират някаква картинка на база известните ни класически понятия. Която няма как да стане, защото интуицията не работи на това ниво. Например идеята за електронна вълна ни свежда до модела на Бор, който не работи добре в общият случай. Може би най-адекватна представа би била за частица, която едновременно се движи по всички възможни класически траектории, които и налагат ограниченията наложени от ядрото. Верно, това няма смисъл в реалната каузалност, с която сме свикнали в ежедневието, но това е най-близкото до което можем да стигнем... "Вълна на неопределеността" на мене например ми идва в повече от колкото горната идея, макар че е от същият порядък Най-визуална представа (доколкото изобщо може да се говори за такава) според мен дава транзакционалната интерпретация на квантовата механика. Идеята там е, че частицата - в някакво особено време, не настоящото - опитва възможните пътища и минава по най-удачният между събитията. Местоположението на частицата се определя от интерференцията между вълна, идваща от източника, и вълна, идващата от детектора (от бъдещето, но в някакво "скрито" време). Тази теория има доста критики, но тя доста директно е свързана с горната идея на Файнман. Ето ти ТУК обяснения от един неин привърженик. Изобщо, тук стигаме до интерпретациите на квантовата механика, и нито една от тях не е идеалната. За обща култура по повечето интерпретации може да погледнеш ТУК. За да разбереш начина на мислене в идеята най-горе - частицата минава по всички възможни пътища едновременно, бих ти препоръчал една приятна книжка: КЭД — странная теория света и вещества от Файнман. На много прост и достъпен език се обясняват базовите положения.