scaner

Има различни фактори за това. По-съществена причина е интензивността на ултравиолетовото лъчение, което е основният генератор за създаването на озон. Слънцето осветява екваториалната област перпендикулярно, там пада много повече светлина, съответно и ултравиолет. На полюсите осветяването е близко до тангенциално, там пада по-малко енергия, включително и в атмосферата. Затова и там е по-студено. Друг фактор, това е наличиет на магнитно поле на земята. Магнитното поле улавя и управлява заредените частици на слънчевият вятър, и ги насочва към полюсите, от там са и полярните сияния. А тези заредени частици са агресивни по отношение на нестабилната молекула на озона, и с по-голяма вероятност я разграждат. Но този фактор работи нерегулярно и само в полярните зони Двата споменати фактора действат в комбина.

Не разбирам, какъв ти е проблемът? Защо да не мога, какво ме спира? Нещата са прости. Създаваш постулат. Изграждаш логическа конструкция на негова база. Проверяваш експериментално следствията и. Ако не се опровергават, потвърждаваш и постулата. И продължаваш напред с една работеща и предсказваща теория. Ако обаче не се потвърждват, значи опровергаваш верността на постулата, и търсиш друг, почваш от начало. Или получаваш гениално прозрение, което да ти даде в ръцете работещ постулат. Нищо друго не се изисква Нищо не пречи да се измисли всякакъв откачен постулат. Пречката е, постулатът да е достатъчно перспективен за да даде проверими следствия, и те да не се опровергаят. Огледай се, така работи науката от древността до сега. Ей такива постулати са голям кът. Не случайно още древните гърци са измислили понятието "аксиома", което е същото. В нашият случай, постулирайки съответната схема на пространството, достигаме като следствие до константната скорост на светлината (по пътя който вече описах), което се потвърждава от експеримента. Достигаме до хиляди други следствия на СТО, които също се потвърждават. Без опровержение. Това е научна теория по всички правила, та дрънка чак... Стъпила на работещ постулат. Ако много те тревожи, че пространство с горната метрика е твърде общо за да го наричаме пространство на Минковски (а то е пространство в което константата на горната метрика има конкретен, фиксиран физически смисъл), няма никакъв проблем. Измисляш си горната метрика, ако ти трябва име кръщаваш си го "пространството на Мунчо" например, изминаваш пътя който ти описах докато докажеш че константата в тази метрика съвпада със скоростта на светлината, и воала, пространството на Мунчо се оказа - като следствие - прострнството на Минковски. Това са само етикети в случая, които не променят смисъла. При това положение значи съм използвал неверен постулат, който експериментът ще опровергае. Не всеки постулат е верен, нали? Например постулатът на Ритц, лежащ в основата на емисионната теория, е такъв постулат.Или постулатът, че петлите с кукуригането си пробуждат слънцето да изгрее Колкото и да е странно, това също е научен постулат, защото е опровержим. Просто е. Всеки постулат и/или следствията му трябва да е проверими, и тази проверка е задължително да не ги опровергава за да изградим полезна теория. Шпага, науката не работи по този начин - "може да е това, ама може и да е онова...". Това което знаем на този етап е, че и това-то, и онова-то не са свързани със светлината. Затова понятието "светлина във вакуум" се използва като светлина, чиято скорост не се променя от взаимодействие с материя. Един вид светлина, движеща се по инерция, без външни фактори които да и влияят. Затова съм изказал и другата възможност: "Вакуум" в твоето твърдение има смисъл на нещо, с което светлината не взаимодейства. Това на настоящият етап се разбира под "светлина във вакуум".

Пак ще поспорим, няма проблем. Вече ти обяснявах - експериментът на Майкелсън и Морли не измерва скоростта на светлината. Каква е целта на този експеримент? Да открие движението на земята спрямо етера. Като до този момент етерът е тълкуван в светлината на Лоренц, като основа на абсолютна отправна система - защото се търси движение именно спрямо "неподвижният" етер. Като "неподвижен" тук е в смисъл, че етерът не се увлича, отделните му части/области не се движат една спрямо друга - демек още базовата идея на Френел за свойствата на етера. Отрицателният резултат какво ни казва? Че не може да се установи движение спрямо етера. Тоест, че принципът на относителност, нарушение на който се търси с този експеримент, не се нарушава. Демек опитът потвърждава принципът на относителност. Който и учебник да отвориш, ще срещнеш това твърдение. От тук не може да се направи никакво заключение дали скоростта на светлината винаги е изотропна. Тя може да не е изотропна, но етерът да не е неподвижен в смисъла на Френел, а да има по-сложно движение. Тоест на база този опит нищо за свойствата на скоростта на светлината не може да се твърди. Не можем да изградим общо предположение, което да считаме за установено. Добре е да попрочетеш повече от трудовете на Айнщайн, всичките му сборници ги има в Колхоза, дето давах чалъм как да се достигат книгите му... А и има много книги написани по въороса, от асистентите му са особено интересните... Тогава ще ти се открие следната картинка. Айнщайн разбира, че имаме две теории, които не са съвместими. Това е класическата физика и електромагнетизма. Той таи някаква любов към електромагнетизма, разбира логиката в уравненията на Максуел, и взема решение - да адаптира класическата механика към електродинамиката, като последната не се променя. По много причини, част от които са добрата експериментална проверка на последната. Други автори, като Ритц осъзнават същият проблем, но приемат да адаптират електродинамиката към класическата физика. Така се получава известната балистическа (или емисионна) теория на светлината. В сърцето на електродинамиката се намира един израз, който дава величината на скоростта на светлината като константа, от две величини на електромагнетизма - специфичната електрична и магнитна проницаемост на вакуума. Простият анализ на тази формула дава две възможности: или това е константа, не зависеща от движението на обектите в пространството, или тя се променя за различно движещи се обекти. Но ако тя се променя, значи пространството има различни свойства за различните наблюдатели, което веднага ще порути всички наблюдения в класическата физика, формиращи там принципът на относителността. Това е много сериозен принцип, и Айнщайн решава да не го пипа. Само го разширява така, че и скоростта на светлината да не го нарушава. На тази база произлиза и необходимостта скоростта на светлината да не зависи от движението на другите тела. Което формира базата на СТО. Към това се натрупват и други съображения, като тази схема съвсем на прима виста се справя с обяснението на натрупаните проблеми във физикаата до този момент. И нататък всички знаем какво се случва. В общият случай един постулат няма никаква теоретична обосновка, той не може да е следствие от никаква теория, а идва като прието за верно твърдение (като експеримента трябва да го потвърди сериозно). Как точно се е стигнало до него е въпрос на гениално хрумване. В горният случай само ти нахвърлям схемата как Айнщайн е стигнал до идеята. Ами и тук не си прав. Нищо не пречи да постулираме пространството на Минковски. Колко му е, дефинираме си че метричният интервал на пространството е: където константата c е някаква за сега произволна константа, позволявайки да имаме веднага цяло семейство от пространства. Тоест имаме една степен на свобода, която да ни развърже ръцете когато трябва Това веднага ни дава в ръцете геометрията на Минковски. Малко изчисления ни довеждат до лоренцовите трансформации като единствените координатни трансформации, които запазват тази форма на интервала инвариантна във всички инерциални отправни системи. Това го има по доста учебници след 30-те години на миналият век, този подход на извеждане на СТО чрез постулиране на това равенство, т.е. от геометрията. Следващата стъпка е да се уверим, че получените лоренцови трансформации запазват уравненията на Максуел инвариантни. Още Оливър Хевисайд някъде около 1890 г. е успял да намери трансформациите, които запазват инвариантни тези уравнения, и те наистина се оказват лоренцовите. Така че проверката не трябва да е нещо трудно, и Айнщайн даже набързо я демострира в основната си статия. Единствената трудност по този път се оказва, че уравненията са инвариантни само тогава, когато тази константа от геометрията по-горе с съвпада точно със скоростта на светлината в уравненията на Максуел. Така премахваме излишната степен на свобода в метриката на пространството, замествайки я с физична величина. Ето че по този начин се доказва обратната връзка, която твърдиш по-горе че я няма. Има ги и двата пътя, и те са напълно равностойни. Ако едното избереш за постулат, другото ще бъде негово следствие. Често се срещат такива положения във физиката. Още Давид Хилберт повдига въпроса да се преизгради цялата физика на постулативни принципи на база сходни съвпадения. Жалко че тази идея не успява да се реализира, на този етап изглежда е невъзможно...

Не е равностойно. Просто с това кратко твърдение маркирам нормалният исторически път, по който е изградена СТО: постулатът за скоростта на светлината (и за относителността), като следствие относителността на времето и пространството (интервали и дължини), следствие лоренцовите трансформации, и от самите трансформации свойствата на пространство-времето в което те работят, а това е пространство-времето на Минковски. Тоест този път може да се проследи детайлно, проследявайки как възниква СТО. Това е показано в известна степен още в първата статия на Айнщайн. Макар че Айнщайн е много скъп на обяснения и много кратък в математиката си, трябва човек да знае много подробности сам. Може да се проследи по-добре този път в други учебници, например на Мьолер (Christian Møller), Грьон (Øyvind Grøn), математическата част може да се намери в Ландау и Лифшиц, но за по-напреднали, и в много други, да не изреждам. Така че аз тук само съм маркирал крайните точки от пътя, който е единствен свързващ двете твърдения.. "Вакуум" в твоето твърдение има смисъл на нещо, с което светлината не взаимодейства. Тоест може и нищо да няма, светлината не си променя скоростта ако нищо не и пречи . Зависи с кой подход тръгваш. Ако постулираш геометрията на пространството, ще получиш константа в него, която се интерпретира (след съответният анализ) като скорост на светлината. Тоест скоростта на светлината се определя от характерът на геометрията, тя е неин параметър. Ако постулираш скоростта на светлината като константа, получаваш геометрията на пространството като на Минковски. Постулирайки тази скорост, няма отговор на въпроса какво я определя, не и в парадигмата на СТО.

Някога и аз се заблуждавах така. Само че една от специалностите ми, "Лазерна техника" ми наля акъл в главата Какъв е процесът който определя забавянето на светлината в някаква (оптична) среда, тоест определя коефициентът на речупване? Има няколко механизма, по които фотонът взаимодейства с атома и неговото поле: 1) поглъщане с последващо спонтанно преизлъчване; 2) поглъщанне с принудено преизлъчване; 3) комптъново разсейване; 4) друг тип разсейване. 1) поглъщането със спонтанно преизлъчване се случва когато енергията на фотона съвпада точно с някое от енергетичните нива на атома, и когато това енергетично ниво е свободно - тоест да има място което да бъде заето от възбуденият електрон и това място да е разрешено от принципът на Паули. АКо тези условия не са изпълнени, най-вероятно да се случи вариант 4). При последващото спонтанно излъчване фотонът се излъчва в произволно направление, със случаен импулс, след нерегулярен интервал от време - той създава закъснението. Тоест фотонът не запазва началната си посока, ако имаме кохерентен лъч той губи кохерентността си. Резултатът в общият случай е под форма на някакъв вид луминесценция. Това не е ефектът който се наблюдава при прозрачните тела. Този ефект съсипва сноповото разпространение на фотони, съсипва и структурата на снопа - ако е кохерентен престава да е, ако е от сплетени фотони престават да са сплетени. 2) Принуденото излъчване лежи в основата на лазерите. То се случва над определена плътност на фотоните в оптичната среда, когато фотон с някакви параметри минава през възбуден атом. Тогава с определена вероятност този фотон принуждава атома да излъчи фотон със същите характеристики като неговите, с което увеличава лавината от фотони в лазерният резонатор. Този процес също няма отношение към това за което говорим, при него се генерира кохерентен поток от фотони, и това не става в произволни прозрачни среди, а само в специално подбрани и подготвени. 3) Комптъновото разсейване се наблюдава съществено при рентгеновото лъчение и нагоре, там вероятността да се случи нараства. При него се променя посоката на фотона (променя се импулса му), така че това не е ефектът който да обясни забавянето на светлината в прозрачните тела. Освен това при него атомът трябва да е зареден. 4) Има редица процеси, които са свързани с взаимодействието на фотона и електромагнитното поле на атома без поглъщане. Тези процеси са свързани с двупосочно взаимодейтвие между фотонът и електронният слой на атома, без електроните да поглъщат фотона. За кратко време се получава нестабилен обект със сложно електромагнитно поле, и измъкването на фотонът от този комплекс коства някакво малко време (което се определя от харакетристиките на атома и на фотона). В зависимост от дълбочината на този комплекс има няколко варианта, които водят до отклонение (разсейване) или липса на отклонение (фотонът продължава със същият си импулс). Точно това е процесът при който фотонът се движи в прозрачни тела. В случая коефициентът на пречупване, с който сме свикнали да работим, се определя от това време, с което фотонът се забавя в този комплекс. Това време за забавяне може да е различно за фотони с различна енергия. Тогава имаме явлението дисперсия - различни времена на забавяне на фотона от атома водят до различен коефициент на пречупване, от там ефекта на призмата - с увеличаване на честотата се увеличава и забавянето на фотоните. Може да наблюдаваме и аномална дисперсия, когато с увеличаване на честотата се намалява забавянето. Това е обяснение от квантовомеханична гледна точка. От гледна точка на вълнновата оптика това забавяне може да се обясни чрез интерференция, но това изглежда малко странно като говорим за фотони. Всичко това обяснение го написах, за да стане ясно, че чрез поглъщне, престой и преизлъчване не може да се обясни праволинейното движение на светлината през прозрачни тела, както и коефициентът на поглъщане. И че само в рядка ситуация ( 1).) имаме такава поредица.

Ами тук нещата са прости. Имаме следната ситуация: две твърдения: А) скоростта на светлината е константа, независеща от скоростта на източника; Б) Геометрията на пространство-времето съвпада с геометрията на Минковски. Лесно може да се види двупосочната връзка. От твърдението А) имаме еднозначно следствие твърдението Б). Както и обратното, от твърдението Б), на база константата която участва в него имаме следствие твърдението А). Някога, чисто исторически, Айнщайн е приел за постулат твърдението А) и е получил следствието твърдението Б). По-късното развитие на теорията показва, че от методологическа гледна точка е по-естествено да се приеме за постулат твърдението Б), и на негова база да се изгради СТО, получавайки твърдение А) като следствие. Така че двата подхода са напълно равностойни и взаимозаменяеми. Вторият отговаря на въпроса "защо скоростта на светлината е константа" -> защото геометрията на пространство-времето е геометрията на Минковски. Защото в случая не става дума за вакуум, за за геометрично пространство, което не може да е среда. Хайде не си слагай грях на душата...

А физическият смисъл на това, че светлината е с различни скорости в различните среди е най-известното нещо. Природата го ползва като информация за "ред" на случване на събития, демек за различни действия във времето. Окото на мухата "работи" с УВлъчи и затова информацията й, че посягаме да я хванем изпреварва по време нашето действие-във времето. Ами не си прав, защото тази формула няма никакво отношение към среди и дяволи. Изречението ти виси във въздуха, никаква основа няма под него - свободна ненаучна интерпретация, фантазия някаква. Добре де, Малоум, ясно е че тези неща около споменатата формула не се учат в училище, но поне добрият тон изисква когато тази формула се дискутира, да се понаучи малко повече за нея, какво тя изразява и какво означават величините в нея. Това са базови положения в диференциалната геометрия. Тази формула описва разстоянието между две точки в някакво пространство (в случая пространството на Минковски, разстоянието между две събития). Самото наличие на тази формула показва, че пространството е метрично (в не-метричните пространства такава формула не може да се построи, т.е. там няма понятие като разстояние между точки, или то не е еднозначно определено). Важно свойство на тази формула е, че тя е инвариант по дефиниция - физическият смисъл е, че разстоянието между две точки (събития в случая) е едно и също за всички наблюдатели. Формулата която ти предлагаш не е инвариант и нищо не характеризира в нашият случай, не определя свойства на пространство-времето. Структурата на този инвариант се определя от коефицциентите пред съответните произведения от базовите преместваания: коефициентите пред dx.dx, dx.dy, dx.dz, dx.dt, dy.dy,dy.dz,dy.dt,dz.dz, dz.dt,dt.dt както и антикомутативните членове dy.dx,dz.dx, dt.dx,dz.dy,dt.dy,dt.dz, общо 4Х4 = 16 елемента. Тези елементи образуват симетрична матрица, и тази матрица се нарича метричен тензор. В диференциалната геометрия всички свойства на едно пространство се определят чрез този тензор - ако ние по някакъв начин го научим, ние ще знаем всичко за това пространство. Това са общи положения за всички метрични пространства, не само за евклидовото или това на Минковски. В нашият случай скоростта на светлината във вакуум участва като част от метричният тензор, и свойствата на пространство-времето (в случая) зависят от нея, не от някаква среда. Мисля, че бъхтането с оная глупотевина - "хипотезата", хич не е здравословно, след като елиминира възможността да се разберат такива базови положения...

Не си прав. В споменатата в началото формула не стои скоростта на светлината в някаква среда, а именно скоростта на светлината във вакуум - известната константа. Докато втората формула няма никакъв физически смисъл - нито ходът на времето нито разстоянието между две точки зависи от състава на средата между тях. Тя не е логическко следствие от никаква теория, а някаква свободна интерпретация... Все едно да твърдиш, че ако някакво топче е от някакъв материал, според формулата пълната му енергия ще намалява, щото с намалявало. Винаги трябва да не се забравя какъв е смисъла на дадена формула в процеса на нейната употреба, иначе смисъла се затрива. В изходният случай скоростта на светлината във вакуум е характеристика на пространство-времето, и тя не се променя от средата с която то е запълнено. Това е изходното положение.

Пак нищо не си разбрал. Това което ти казвам не е приемане, а предпоставка основана на факт, която поставя твоите заключения под съмнение - след като не е задължително резултатите да са еднакви, трябва ли непременно да са еднакви? Наличието на съмнение показва, че логиката ти не работи в посочената схема, иначе съмнение нямаше да има. В случая изглежда разбираме различни неща под "логика". Не знам с твоята логика какво може да се прави... Колкото до моята логика, от доста време я повтарям - когато геометрията не е евклидова, такива особености има достатъчно. В случая - псевдоевклидова геометрия - имаме следствия свързани с дължините и интервалите. А какво лежи в основата на тази геометрия и защо е точно такава - справка постулатите на СТО. Проследяваш изграждането на СТО - то се основава на два проверени постулата и желязна логика - и стигаш до всички решения на въпросите си. За това се иска малко желание и доста честност, която да преодолява съпротивата на егото. Може и да не стигаш до геометрията - при всички случаи по пътя на изграждане на СТО се стига до относителнността на едновременността и относителността на дължините. Просто чрез геометрията нещата стават по-очевидни и по-ясни, цялата схема става кристално ясна. А желязната логика е гаранция срещу всякакви вярвания и приемания, дето те спъват непрекъснато. Някъде в темата дето заключиха разказах кратък пример от Робърт Шапиро как работи науката. Нито нещо се приема, нито се вярва в нещо. Така е и тука. Не се приема за вярно. Няма такова понятие - вярно или невярно, това са недоказуеми твърдения, а науката не работи с такива. Може някакво твърдение да бъде потвърдено или да бъде отхвърлено. Ако не е потвърдено, това не означава че е отхвърлено - и в случая със скъсяването сме точно в тази ситуация. Просто имаме следствие от една логически стройна и експериментално обоснована теория. Което следствие нито е потвърдено нито е отхвърлено. Има ли вярване в нещо тук? Питам. Тази теория в момента ни дава най-адекватната представа за света. И толкова. Всяка теория с такова свойство заслужава вниманието. От друга страна, ти нямаш никакви рационални аргументи срещу нея, само ирационални. И не познаваш как работи науката - вярвали нещо, приемали нещо си. Това е твоята представа за науката, и ти на нея се пениш. Само дето няма връзка с теорията на относителността. Вярването си го запази за църквата. Отучи се да мислиш с такива непродуктивни понятия, така няма да достигнеш до разбиране на каквото и да било.

Единствено при еднакви условия можем да очакваме еднакви резултати. В случая условията не са еднакви. Ти трябва да се обосновеш, защо очакваш пак да са еднакви резултатите? Ми помисли малко де, логиката е елементарна в случая. Във физиката понятието "обяснение" означава да се разкаже с много думи за непосветените каква е връзката между причина и следствие. В случая причината е ясна - псевдоевклидовата геометрия на Минковски. Това обяснява всичко. Колкото за неизмереното скъсяване на дължините - искаш да кажа на глас какво си мисля в момента, или ще попрочетеш какво съм отговорил няколко комментара по-горе? Защо не четеш каквото ти се отговаря? Какви духове, какви таласъми? Колко пъти да повтарям, че никой не вярва в следствията при науката? Тоя разговор защо трябва всеки път от началото да го почваме? Ми води си конспект де. Единствените доказателства за съществуването на нещата са експериментите. Но ако не е извършен експеримент - не можеш да се тръшкаш за доказателство от него. Имаш само следствие, кое не е проверено - то нито доказва, нито опровергава теорията, и не изисква никаква вяра А обясненията - тръгваш по схемата на изграждане на теорията, навръзваш причини и следствия и получаваш обясненията. От постулата - следва относителността на интервали и дължини - следва нов тип геометрия, и си готов с обясненията. Но без да работиш с понятия като истина/неистина. Виж какво казва Попър: "Разумът не е способен да установява истинността на твърденията, а само да ги поставя под съмнение. Дори и истинността на научните закони не може да бъде безспорно установена, тъй като не е възможно универсално валидни обобщения да произхождат от индивидуални наблюдения, колкото и много да са те. Научните закони би трябвало да се приемат за хипотези, условно валидни, докато не бъдат опровергани.” "Казано с други думи, ние никога не можем да докажем, че една научна хипотеза е вярна. Можем само да докажем, че е погрешна. Колкото и наблюдения да показват, че тя е вярна, не можем да сме сигурни, че винаги ще е така. Достатъчно е обаче само веднаж да установим, че тя е погрешна и вече се нуждаем от нова хипотеза. Не е научна тази хипотеза, която по принцип не може да бъде опровергана." А как се опровергават хипотезите е вече ясно - чрез експеримент.

Точно това е проблемът който в момента тъпчем: какъв ти е критерият за "абсурден"? "Абсурден" според тебе означава: а) не го разбираш; б) не е логическо следствие а ирационално; в) противоречи на доказан факт; г) ... какво??? Например, не е ли абсурдно правите да са успередни във всяка отправна система тогава? Дай да уеднаквим речниците на понятията за да се разбираме. Това са единствените възможни аргументи за оценка на теорията. Други няма. И няма от къде да се вземат. Поне не при науката. Отново - осмисли това положение. Това няма нищо общо с науката, това е някаква заблуда. Да попитам: а теорията която дава тези "солидни теоретични основи" на какво е стъпила? А тази на която тя е стъпила на какво е стъпила? Да продължавам ли? Теорията няма от къде да се пръкне, ако няма факти от които да произлезе и с които да манипулира. Всяко твърдение в една теория изисква доказателство. Теоретичните положения, каквито ти предполагаш, също изискват доказателства. Тоест очаква се, че ще има по-базови положения от тях, и те ще бъдат в основата на теорията. И така до безкрайност. Тази безкрайна редица от изисквани доказателства се прекъсва с постулатите. Във физиката верността на постулатите - тоест верността на цялата логическа редица от доказателства до крайната теория - се определя единствено чрез експеримента. Класическата физика е стъпила на постулати, теорията на относителнността е стъпила, квантовата физика и тя... Само теория, стъпила на солидно проверени постулати, се счита че е стъпила на солидни основи. Една теория стъпва на опита, и опитът е единственият и съдник, който непрекъснато контролира основите и следствията и. Аз по едно време съветвах да се прочете нещо от Карл Попър. Много е полезно за да се изяснят именно такива базови положения свързани с науката, неразбирането на които както виждаш не дава възможност изобщо да се тръгне с перспективна представа напред. Цялата фантасмагория с "абсурдността" по-горе се базира на объркване с неясни понятия още на този етап. А какъв е проблемът? Правите са при различни условия за всеки от наблюдателите - за единия се движат, за другият не се движат. Защо очакваш да се наблюдават по еднакъв начин? Имаме правило: при еднаки условия трябва да имаме еднакви резултати. Тук това правило не се спазва, защо ти очакваш пак да има еднакви резлтати? Опитай се да се замисляш и да отговаряш на такива въроси. Полезно ще ти бъде.

Човекът го каза: относителност на едновременността води до относителност в успоредността в указаният случай. Продължаваш логиката: относителността на едновременността е следствие на основният постулат - този за скоростта на светлината. Следователно, ако това не е вярно твърдение/постулат, няма да е вярно следствие и относителността на едновременността, и от там по веригата. Но какво трябва да се направи, когато всички експерименти потвърждават и основният постулат, и следствията свързани с относителността на едновремеността? С какво, освен субективни и ирационални причини, ще обосновеш неприемането на такъв аргумент? И имат ли място субективните причини в една дискусия за науката? Това е въпросът, има ли в неприемането на СТО някакъв обективен елемент, или всичко е субективност и неориентираност???

Вече споменах, че в случая не става дума само за успоредни прави, а за прави които се движат. За такива прави трябва да се спазва правилото - успоредността им да се определя в един и същ момент. Тоест всички измервания нужни за определяне на успоредност/неуспореднст да се извършват едновременно. И именно относителността на едновременността, която е следствие от СТО, определя че две такива прави ще бъдат в различно отношение в различни отправни системи. Това е следствие от теорията, и това е отговорът на твоето "защо". Но това го повтаряме не знам колко пъти вече. След като имаш отговора, защо непрекъснато повтаряш питането? Мислиш че нещо ще се промени? Ако не си съгласен, защо не си съгласен? Ама не "щото така си мисля"... Посъветвах те преди време, ако не си доволен от отговора, потърси защо трябва да е верно обратното положение? Тоест положението което си убеден че трябва да е истина. Бързо ще стигнеш до същият отговор - това е следствие от някакви базови предположения. Е, базовите предположения на СТО ги знаеш и това отговаря на горния ти въпрос. Опитът не показва много неща. особено когато изобщо не е извършван Това дава ли основание за някакви заключение или обратно, не ни дава основания за никакви заключения? Опровергава ли този факт теорията? Не, не я опровергава. Нищичко не казва за това дали теорията отговаря или не на реалността. Простата логика в науката работи така: извършваш експеримент, получаваш резултат, осмисляш го в светлината на моделите по които работиш, евентуално оценяваш дали се опровергава или не модела. Когато нямаш резултат, нищо не правиш. Защото липсващият резултат не може да задвижи механизма. А ти напираш и без факти да правиш оценки. Ми не стават така нещата. Ето, показвам ти серриозен проблем в подхода ти към нещата. Вземи някакви мерки, омръзна ми да го повтаряме.

Позицията се изработва в резултат на аргументация, в противен случай е ирационално субективно състояние което няма значение. Но да си на позиция че нещо е черно когато то е бяло, какъв е смисъла? Да не приемаш резултати въпреки аргументите, какъв е смисъла? Какво отстояваш с такава позиция, и изобщо позиция ли е това? Единствената позиция със смисъл, когато аргументите са опровергани, е да признаеш силата на чуждите аргументи и слабостта на своите. Именнно тази ирационалност в поведението ме дразни и подклажда каквото подклажда.

В основата на СТО лежи по-задълбочен поглед върху времето. Тук се разчита на цяла система от (по принцип неограничен брой) разпръснати часовници, които са сверени по общ за всички системи метод. В случая, когато часовникът на земята щракне на 12:00, толкова ще показва и часовника на Слънцето, и на всякъде другаде (часовници, неподвижни в някаква инерциална система). Товва дава смисъл на понятието "момент" и "в същият момент". Това ще ни позволи знаейки, че ако светлината тръгва от слънцето в 12:00 часа и пристигаща на земята в 12:08:20, тоест пътуваща 8.3 минути, да определим разстоянието между двете точки. Тоест часовниците така са сверени, че да няма никаква разлика между тях. Приивичният начин на оценка на моментите на случване на някакво събитие е, когато ние наблюдаваме вторична светлина, която се излъчва от мястото на случване, и достигне до наблюдателя. Това е възможен начин, но е достатъчно сложен, защото трябва да се отчита и рзстоянието до събитието, за да се оцени времето за закъснение на информацията. Чрез начина на сверяване на часовниците, приет в СТО, този проблем се елиминира - под момент на случване на събитие се разбира показанието на часовник от сверената мрежа, близък до мястото на събитието. И във всичките теоретични анализи на база законите на СТО, участва това покзание, а не изменената от крайната скорост на информацията стойност. Тази схема няма отношение към това, дали времето е абсолютно или не.

Ами това е основният въпрос - трябва ли да се съгласявам, защо, на какво основание? Ти даде ли достатъчно аргументи за да се стигне до съгласие, или просто само го изискваш, ей така? За да очакваш да се съглася, трябва да ме убедиш. За да ме убедиш, трябва да представиш нужните аргументи. А тези аргументи се делят на два големи класа: - логически аргументи. Тоест да покажеш вътрешно противоречие в СТО. Не видях такива в дискусията; - експериментални резултати, противоречащи на постулатите или следствията на СТО. И такива не видях. Е с какво да се съглася тогава? Отношението на всеки един експеримент със СТО и нейните резултати се изразява в три варианта: 1) резултатът от експеримента противоречи на съответният резултат за конкретната ситуация, предсказан от теорията. Този експеримент опровергава теорията. Например ако теорята предсказва, че в някаква ситуация скоростта на светлината е изотропна във вакуум, а тя се окаже различна в различни посоки; 2) резултатът от експеримента е в съгласие със съответният резултат от теорията. Този експеримент потвърждава теорията. Например теорията предсказва, че скоростта на светлината трябва да е еднаква във всички посоки, а измерването на Майкелсън и Морли на земната повърхнист дава разлика НУЛА от скоростите на светлината в две противоположни посоки; 3) резултатът от експеримента няма отношение към следствията на теорията. Например когато проверяваш експериментално законът на Бойл-Мариот, това няма отношение към кинемтичните следствия на СТО. Такъв експеримент не опровергава теорията, нито я потвърждава. Още в първата тема, която ти повдигна, Специалната теория на относителността наистина ли е грешна? се видя, че твоят аргумент може да бъде класифициран или в точка 2) - съгласие с теорията, защото се отнасяше за изотропността на скоростта на светлината каквато и тя предсказва, или ако много се презастраховаме към точка 3) - без отношение към теорията, защото постулатът на СТО се отнася за скорост във вакуум а тук ставаше дума за скорост във въздух (макар че от едната може да се изчисли другата). Тоест във всички случаи не ставаше дума за грешка в СТО, защото тя не е изградена на база този експеримент. Ей това ти не го разбра до края, и още не си го разбрал. Сори. В останалите теми ти се опитваше да атакуваш теоретическата основа на СТО, но от позиция - "ей този резултат не съвпада с това което интуицията на база класическата физика дава, значи е грешка". Ми това не е намиране на логическа грешка или противоречие в теорията (както сам неколкократно призна, формулите на СТО са хитро нагласени за да не се получават противоречия ), а просто борба със собствената си интуиция. Така че какво да ме убеди в твоите аргументи? Хайде опитай по-отговорно да подходиш към аргументацията си. И опитай да вникваш в чуждите аргументи.

Ха добре дошъл отново! Метеоритът не е добър пример. Още повече, че той се движи по крива траектория, парабола. Изкривяване в пространството има, но то не е толкова просто да се наблюдава в случая. Няма да стане с метеорити, а например с измерване на ъгли в някакъв достатъчно голям триъгълник. Изкривяване ще имаме, ако сумата от ъглите в такъв триъгълник в общият случай не е 180 градуса.

Няма какво да му се чудиш. Галилей е изследвал друга задача - дали тела с различни маси ще падат с еднакви ускорения, респективно скорости. Тук вече има значение гравитацията и нейните свойства. Значи, връзката между ускорение и скорост се дава по дефиниция в кинематиката и в нея съмнение няма, няма какво да и се изследва. Докато врзката между падаща маса и ускорение е неизвестна, и трябва да се изследва, и това е правил Галилей. Той е установил че скоростта на падане не зависи от масата, а от там е една крачка да приложим правилото от кинематиката по-горе и да стигнем до извода, че ускореннието на всички падащи тела е едно и също (ако падат от една височина, една точка).

Няма никаква връзка с масата тука. Това свойство на ускорението - да дава еднакви скорости за еднакви времена, идва още от кинематиката, базовата връзка на скорост и ускорение при равноускорителнно движение (ЦЪК): v = a.t Еднакви ускорения за еднакъв интервал време довеждат до еднаква скорост. Никакво чудо не е гравитацията в това отношение.

Според сега съществуващите модели, електромагнитното взаимодействие се е отделило последно, когато силното се отделя от електрослабото. Най-вероятният модел е, че в начлото не е имало фотони а кварк-глуонна плазма. Впоследствие при охлаждането възниква силното взаимодействие в тази плазма и започва барионогенеза, образуване на частици и античастици. Последва анихилацията помежду им, при което се пораждат фотоните. И само някаква асиметрия, неизвестна по причина още, е довела че частиците са се оказали малко повече от античастиците. Но фотоните вече са продукт на този процес, а не обратното, както ти предполагаш. А получените фотони са се блъскали където са могли, и вероятно вторично са пораждали (вече с много малката известна вероятност) пак двойки по процеса който ти описах в полето на вече образуваните бариони, или енергията им е намалявала в резултат на Комптъновото разсейване до поносими размери които познаваме. Процеса който ти се опитваш да опишеш трябва да породи точно толкова частици колкото и античастици, и те после обратно ще се превърнат във фотони. Което няма как да породи масивната материя която наблюдаваме. А имаме ли база за сравнение, която да пречи на нашето възприемане? Въпросът ми е шеговит. Защо нещо трябва да повлиява на възприятията ни (компенсирайки каквото и да е), след като възприятията ни нямат база за сравнение?

Не ти разбирам повечето от мъките ти Но искам да коментирам твърдението, че фотоните се преобразуват в масивни частици. Няма такова нещо. Не може един фотон току-така да породи двойка масивни частици, забранява се това от всички закони за съхранение. Както и не може да се сблъскат два фотона и да породят такива частици, пак законите за съхранение пречат, пък и фотоните не взаимодействат. За да се удовлетворят тези закони, трабва да е намесено и трето тяло, което да отнесе част от импулса, за да си паснат законите за съхранение. Просто казано, пораждането на двойка масивни частици - електрон и позитрон - се случва в полето на някаква друга частица. Според квантовата теория на полето, в полето на всякаква (заредена, защото фотоните взаимодействат само с частици със заряд)) частица имаме море от виртуални фотони, които пораждат двойки от виртуални електрони и позитрони, които пък моментално анихилират и се връщат в това море. При това, колкото повече се отдалечаваме от основната частица, толкова повече това море се разрежда. Има и друг ефект - близо до основната частица морето кипи много бурно, породените виртуални двойки екранират до голяма степен заряда на основната частица, така че наблюдател в лабораторията мери не истинският заряд на електрона, а екранраният, и него го пише по учебниците. Но това е друга тема. Та фотонът, който сме нарочили, взаимодейства с един от виртуалните фотони в това море, като му придава достатъчно енергия, за да може породената от него виртуална двойка електрон-позитрон да стане реална. Излишният импулс се отнася от частицата създала морето, и всички закони за съхранение се спазват. Може да разгледаш ситуацията и по друг начин. Така както в полето на атомното ядро електронът придобива дискретен спектър от енергии, и му трябва фотон с достатъчна енергия за да го извади от това поле (за да стане свободен електрон), то и виртуалните двойки елетрон/позитрон се намират в такъв дискретен спектър от енергии, и им трябва достатъчно енергетичен фотон който да ги извади от морето и да ги направи свободни. Както в първият пример, фотонът не се преобразува в електрон, а само променя състоянието на електрона, така и във вторият случай фотонът не се преобразува в електрон и позитрон, а само променя тяхното виртуално състояние на реално. Докато при анихилацията се пораждат винаги два фотона, обратният процес обикновено става с един фотон. Много е трудно в малката област на морето от виртуални фотони да осигуриш два достатъчно енергетични фотона едновременно, и затова пораждането от два фотона е изключително рядък процес.

Хей, нали се разбрахме, че времето не може да е забързано или забавено? Забавят се само неподвижни в едната система часовници, които се движат във втората, забавянето е по отношенние общото време на втората. По същата причина неподвижен във втората система часовник ще се забавя спрямо общото време на първата система. Докато в дискутираният случай ти разглеждаш ситуацията на "парадокса на близнаците", когато прии среща се оказва че само в едната система часовникът е изостанал. Но това е поради не-инерциалното движение, което променя правилата на играта.

Добре де, но пространствените линии в случая не са геодезични. Геодезични са линиите в пространство-времето. А ти разглеждаш само тяхната пространствена проекция. При това ти разглеждаш само един специален избор от геодезичните линии (има още куп ткива, например орбита около Луната). Ми същото е и в евклидовото пространство, всички прави линии (това са геодезичните там) които се пресичат в една точка, са еквивалентни на твоят избор на събсет от възможните геодезични линии. Така че какво особено има в тях, освен начинът по който са избрани? Капсулата няма как да се свива в случая, като се движи по линиите в евклидовото пространство по-горе, също не се свива. Не изборът на набора геодезични линии в случая е възможна причина, а самата кривина в геометрията, която я има при Луната. Но тя не е достатъчна да направи някаква щета по капсулата, електромагнитните сили на материала на капсулата със страшна сила противостоят на такова въздействие - ако капсулата минаваше през канал през центъра на Луната, тя нямаше да промени забележимо размерите си. Кривината се изразява чрез нехомогенността на полето, което в тримерното пространство се проявява основно като приливни сили. Да де, но при приближаване към центъра тяло с ненулев размер трябва да се разглежда като такова, само центъра на тежестта минава през центъра на луната, стърчащите на страни части не се движат по тази геодезична, и няма да минат през този център, капсулата няма да се сплеска в него. Това движение по не-геодезична е свързано с упражняване на сила върху тези чсти спрямо капсулата, това са приливните сили, предизвикани от кривината на геометрията, но те не са достатъчни да променят нищо.

Както и да е, но това никога няма да се случи. Пречат физическите закони и обстоятелства. Какво е това нещо "пространствена линия"?

Кое условие сменям? Аз само ти обяснявам, че твоето изискване няма съществен физически смисъл, че е невъзможно да стане на практика. Дори да създадеш накакъв материал с това свойство, той ще бъде изключение. Изчисленията ми показват, че при гравитация нещата не зависят от масите и във всички случаи не може да се почувства свободното падане (при зададените други условия), докато при електростатично поле това е изключение, при някакъв изнасилен случай, който няма дори как да се получи. Ти когато създаваш уред за иамерване на ускоренията, акселерометър, не го създаваш така че в някакъвв конкретен случай да не може да измери нищо, нали? Напротив, създаваш го да мери при възможно максимален обхват от ситуации. Човешкото тяло играе подобна роля чрез усещанията си. Замисли се по-дълбоко: човешкият организъм се състои основно от въглерод, азот, кислород, водород, при това не съвсем равномерно разпределени. Ако на един въглероден атом махнеш един електрон, за да получиш зареден атом, ще имаш едно съотношение заряд/маса. На кислороден атом ако махнеш един елетрон, ще получиш друго такова съотношение. За да ги изравниш както настояваш, трябва да махнеш един електрон и малко, което няма как да стане. Още на това ниво имаме смес от различни материали с различно съотношение заряд/маса. Ако добавяш свободни електрони, те ще тръгнат в свободно движение, и под собственото си поле, и под влияние на външното, и това разпределение също ще доведе до различно съотношение заряд/маса на различни места. И аз това ти обясних, че константното съотношение за което ти настояваш е нереално изключение, което трябва да се пренебрегне, задачата се решава за общ случай. Какво значи да не гледаме буквално на задачата? Именно общността на решението разглеждаме. Не е разновидност, а е еквивалентност по физическите проявления, има важни разлики. Това е и смисълът на принципът за еквивалентност в ОТО. Дори да махнем електричестките заряди (да оставим само клетката), а да я поставим на твърдата земя, ще имаме абсолютно същият ефект - човекът ще бъде притиснат към едната и стена точно както в твоя случай това прави силата с която клетката се ускорява. И чрез никакъв експеримент не може да се установи дали някой ускорява клетката (независимо от какъв произход е тази сила) или стоиш неподвижен в някакво гравитацционно поле (поне в хомогенното приближение). Но не трябва да бъркаме причината за ускорението в единият случай с гравитационното поле в другият случай, примерът само показва, че неинерциална система е неотличима от състояние в гравитационно поле от състояние с ускорено движение. Тоест на всякакво ускорение ние можем да припишем съответната конфигурация на гравитационно поле, тоест всяко гравитационно поле можем да унищожим, избирайки подходящо ускорено движение. Но обратната ситуация не е такава, кривината която е същността на гравитацията, не може да се симулира по този начинн, тя не винаги е унищожима чрез избор на ускорено движение. И навлизаме в ОТО