scaner

Не си прав. В споменатата в началото формула не стои скоростта на светлината в някаква среда, а именно скоростта на светлината във вакуум - известната константа. Докато втората формула няма никакъв физически смисъл - нито ходът на времето нито разстоянието между две точки зависи от състава на средата между тях. Тя не е логическко следствие от никаква теория, а някаква свободна интерпретация... Все едно да твърдиш, че ако някакво топче е от някакъв материал, според формулата пълната му енергия ще намалява, щото с намалявало. Винаги трябва да не се забравя какъв е смисъла на дадена формула в процеса на нейната употреба, иначе смисъла се затрива. В изходният случай скоростта на светлината във вакуум е характеристика на пространство-времето, и тя не се променя от средата с която то е запълнено. Това е изходното положение.

Пак нищо не си разбрал. Това което ти казвам не е приемане, а предпоставка основана на факт, която поставя твоите заключения под съмнение - след като не е задължително резултатите да са еднакви, трябва ли непременно да са еднакви? Наличието на съмнение показва, че логиката ти не работи в посочената схема, иначе съмнение нямаше да има. В случая изглежда разбираме различни неща под "логика". Не знам с твоята логика какво може да се прави... Колкото до моята логика, от доста време я повтарям - когато геометрията не е евклидова, такива особености има достатъчно. В случая - псевдоевклидова геометрия - имаме следствия свързани с дължините и интервалите. А какво лежи в основата на тази геометрия и защо е точно такава - справка постулатите на СТО. Проследяваш изграждането на СТО - то се основава на два проверени постулата и желязна логика - и стигаш до всички решения на въпросите си. За това се иска малко желание и доста честност, която да преодолява съпротивата на егото. Може и да не стигаш до геометрията - при всички случаи по пътя на изграждане на СТО се стига до относителнността на едновременността и относителността на дължините. Просто чрез геометрията нещата стават по-очевидни и по-ясни, цялата схема става кристално ясна. А желязната логика е гаранция срещу всякакви вярвания и приемания, дето те спъват непрекъснато. Някъде в темата дето заключиха разказах кратък пример от Робърт Шапиро как работи науката. Нито нещо се приема, нито се вярва в нещо. Така е и тука. Не се приема за вярно. Няма такова понятие - вярно или невярно, това са недоказуеми твърдения, а науката не работи с такива. Може някакво твърдение да бъде потвърдено или да бъде отхвърлено. Ако не е потвърдено, това не означава че е отхвърлено - и в случая със скъсяването сме точно в тази ситуация. Просто имаме следствие от една логически стройна и експериментално обоснована теория. Което следствие нито е потвърдено нито е отхвърлено. Има ли вярване в нещо тук? Питам. Тази теория в момента ни дава най-адекватната представа за света. И толкова. Всяка теория с такова свойство заслужава вниманието. От друга страна, ти нямаш никакви рационални аргументи срещу нея, само ирационални. И не познаваш как работи науката - вярвали нещо, приемали нещо си. Това е твоята представа за науката, и ти на нея се пениш. Само дето няма връзка с теорията на относителността. Вярването си го запази за църквата. Отучи се да мислиш с такива непродуктивни понятия, така няма да достигнеш до разбиране на каквото и да било.

Единствено при еднакви условия можем да очакваме еднакви резултати. В случая условията не са еднакви. Ти трябва да се обосновеш, защо очакваш пак да са еднакви резултатите? Ми помисли малко де, логиката е елементарна в случая. Във физиката понятието "обяснение" означава да се разкаже с много думи за непосветените каква е връзката между причина и следствие. В случая причината е ясна - псевдоевклидовата геометрия на Минковски. Това обяснява всичко. Колкото за неизмереното скъсяване на дължините - искаш да кажа на глас какво си мисля в момента, или ще попрочетеш какво съм отговорил няколко комментара по-горе? Защо не четеш каквото ти се отговаря? Какви духове, какви таласъми? Колко пъти да повтарям, че никой не вярва в следствията при науката? Тоя разговор защо трябва всеки път от началото да го почваме? Ми води си конспект де. Единствените доказателства за съществуването на нещата са експериментите. Но ако не е извършен експеримент - не можеш да се тръшкаш за доказателство от него. Имаш само следствие, кое не е проверено - то нито доказва, нито опровергава теорията, и не изисква никаква вяра А обясненията - тръгваш по схемата на изграждане на теорията, навръзваш причини и следствия и получаваш обясненията. От постулата - следва относителността на интервали и дължини - следва нов тип геометрия, и си готов с обясненията. Но без да работиш с понятия като истина/неистина. Виж какво казва Попър: "Разумът не е способен да установява истинността на твърденията, а само да ги поставя под съмнение. Дори и истинността на научните закони не може да бъде безспорно установена, тъй като не е възможно универсално валидни обобщения да произхождат от индивидуални наблюдения, колкото и много да са те. Научните закони би трябвало да се приемат за хипотези, условно валидни, докато не бъдат опровергани.” "Казано с други думи, ние никога не можем да докажем, че една научна хипотеза е вярна. Можем само да докажем, че е погрешна. Колкото и наблюдения да показват, че тя е вярна, не можем да сме сигурни, че винаги ще е така. Достатъчно е обаче само веднаж да установим, че тя е погрешна и вече се нуждаем от нова хипотеза. Не е научна тази хипотеза, която по принцип не може да бъде опровергана." А как се опровергават хипотезите е вече ясно - чрез експеримент.

Точно това е проблемът който в момента тъпчем: какъв ти е критерият за "абсурден"? "Абсурден" според тебе означава: а) не го разбираш; б) не е логическо следствие а ирационално; в) противоречи на доказан факт; г) ... какво??? Например, не е ли абсурдно правите да са успередни във всяка отправна система тогава? Дай да уеднаквим речниците на понятията за да се разбираме. Това са единствените възможни аргументи за оценка на теорията. Други няма. И няма от къде да се вземат. Поне не при науката. Отново - осмисли това положение. Това няма нищо общо с науката, това е някаква заблуда. Да попитам: а теорията която дава тези "солидни теоретични основи" на какво е стъпила? А тази на която тя е стъпила на какво е стъпила? Да продължавам ли? Теорията няма от къде да се пръкне, ако няма факти от които да произлезе и с които да манипулира. Всяко твърдение в една теория изисква доказателство. Теоретичните положения, каквито ти предполагаш, също изискват доказателства. Тоест очаква се, че ще има по-базови положения от тях, и те ще бъдат в основата на теорията. И така до безкрайност. Тази безкрайна редица от изисквани доказателства се прекъсва с постулатите. Във физиката верността на постулатите - тоест верността на цялата логическа редица от доказателства до крайната теория - се определя единствено чрез експеримента. Класическата физика е стъпила на постулати, теорията на относителнността е стъпила, квантовата физика и тя... Само теория, стъпила на солидно проверени постулати, се счита че е стъпила на солидни основи. Една теория стъпва на опита, и опитът е единственият и съдник, който непрекъснато контролира основите и следствията и. Аз по едно време съветвах да се прочете нещо от Карл Попър. Много е полезно за да се изяснят именно такива базови положения свързани с науката, неразбирането на които както виждаш не дава възможност изобщо да се тръгне с перспективна представа напред. Цялата фантасмагория с "абсурдността" по-горе се базира на объркване с неясни понятия още на този етап. А какъв е проблемът? Правите са при различни условия за всеки от наблюдателите - за единия се движат, за другият не се движат. Защо очакваш да се наблюдават по еднакъв начин? Имаме правило: при еднаки условия трябва да имаме еднакви резултати. Тук това правило не се спазва, защо ти очакваш пак да има еднакви резлтати? Опитай се да се замисляш и да отговаряш на такива въроси. Полезно ще ти бъде.

Човекът го каза: относителност на едновременността води до относителност в успоредността в указаният случай. Продължаваш логиката: относителността на едновременността е следствие на основният постулат - този за скоростта на светлината. Следователно, ако това не е вярно твърдение/постулат, няма да е вярно следствие и относителността на едновременността, и от там по веригата. Но какво трябва да се направи, когато всички експерименти потвърждават и основният постулат, и следствията свързани с относителността на едновремеността? С какво, освен субективни и ирационални причини, ще обосновеш неприемането на такъв аргумент? И имат ли място субективните причини в една дискусия за науката? Това е въпросът, има ли в неприемането на СТО някакъв обективен елемент, или всичко е субективност и неориентираност???

Вече споменах, че в случая не става дума само за успоредни прави, а за прави които се движат. За такива прави трябва да се спазва правилото - успоредността им да се определя в един и същ момент. Тоест всички измервания нужни за определяне на успоредност/неуспореднст да се извършват едновременно. И именно относителността на едновременността, която е следствие от СТО, определя че две такива прави ще бъдат в различно отношение в различни отправни системи. Това е следствие от теорията, и това е отговорът на твоето "защо". Но това го повтаряме не знам колко пъти вече. След като имаш отговора, защо непрекъснато повтаряш питането? Мислиш че нещо ще се промени? Ако не си съгласен, защо не си съгласен? Ама не "щото така си мисля"... Посъветвах те преди време, ако не си доволен от отговора, потърси защо трябва да е верно обратното положение? Тоест положението което си убеден че трябва да е истина. Бързо ще стигнеш до същият отговор - това е следствие от някакви базови предположения. Е, базовите предположения на СТО ги знаеш и това отговаря на горния ти въпрос. Опитът не показва много неща. особено когато изобщо не е извършван Това дава ли основание за някакви заключение или обратно, не ни дава основания за никакви заключения? Опровергава ли този факт теорията? Не, не я опровергава. Нищичко не казва за това дали теорията отговаря или не на реалността. Простата логика в науката работи така: извършваш експеримент, получаваш резултат, осмисляш го в светлината на моделите по които работиш, евентуално оценяваш дали се опровергава или не модела. Когато нямаш резултат, нищо не правиш. Защото липсващият резултат не може да задвижи механизма. А ти напираш и без факти да правиш оценки. Ми не стават така нещата. Ето, показвам ти серриозен проблем в подхода ти към нещата. Вземи някакви мерки, омръзна ми да го повтаряме.

Позицията се изработва в резултат на аргументация, в противен случай е ирационално субективно състояние което няма значение. Но да си на позиция че нещо е черно когато то е бяло, какъв е смисъла? Да не приемаш резултати въпреки аргументите, какъв е смисъла? Какво отстояваш с такава позиция, и изобщо позиция ли е това? Единствената позиция със смисъл, когато аргументите са опровергани, е да признаеш силата на чуждите аргументи и слабостта на своите. Именнно тази ирационалност в поведението ме дразни и подклажда каквото подклажда.

В основата на СТО лежи по-задълбочен поглед върху времето. Тук се разчита на цяла система от (по принцип неограничен брой) разпръснати часовници, които са сверени по общ за всички системи метод. В случая, когато часовникът на земята щракне на 12:00, толкова ще показва и часовника на Слънцето, и на всякъде другаде (часовници, неподвижни в някаква инерциална система). Товва дава смисъл на понятието "момент" и "в същият момент". Това ще ни позволи знаейки, че ако светлината тръгва от слънцето в 12:00 часа и пристигаща на земята в 12:08:20, тоест пътуваща 8.3 минути, да определим разстоянието между двете точки. Тоест часовниците така са сверени, че да няма никаква разлика между тях. Приивичният начин на оценка на моментите на случване на някакво събитие е, когато ние наблюдаваме вторична светлина, която се излъчва от мястото на случване, и достигне до наблюдателя. Това е възможен начин, но е достатъчно сложен, защото трябва да се отчита и рзстоянието до събитието, за да се оцени времето за закъснение на информацията. Чрез начина на сверяване на часовниците, приет в СТО, този проблем се елиминира - под момент на случване на събитие се разбира показанието на часовник от сверената мрежа, близък до мястото на събитието. И във всичките теоретични анализи на база законите на СТО, участва това покзание, а не изменената от крайната скорост на информацията стойност. Тази схема няма отношение към това, дали времето е абсолютно или не.

Ами това е основният въпрос - трябва ли да се съгласявам, защо, на какво основание? Ти даде ли достатъчно аргументи за да се стигне до съгласие, или просто само го изискваш, ей така? За да очакваш да се съглася, трябва да ме убедиш. За да ме убедиш, трябва да представиш нужните аргументи. А тези аргументи се делят на два големи класа: - логически аргументи. Тоест да покажеш вътрешно противоречие в СТО. Не видях такива в дискусията; - експериментални резултати, противоречащи на постулатите или следствията на СТО. И такива не видях. Е с какво да се съглася тогава? Отношението на всеки един експеримент със СТО и нейните резултати се изразява в три варианта: 1) резултатът от експеримента противоречи на съответният резултат за конкретната ситуация, предсказан от теорията. Този експеримент опровергава теорията. Например ако теорята предсказва, че в някаква ситуация скоростта на светлината е изотропна във вакуум, а тя се окаже различна в различни посоки; 2) резултатът от експеримента е в съгласие със съответният резултат от теорията. Този експеримент потвърждава теорията. Например теорията предсказва, че скоростта на светлината трябва да е еднаква във всички посоки, а измерването на Майкелсън и Морли на земната повърхнист дава разлика НУЛА от скоростите на светлината в две противоположни посоки; 3) резултатът от експеримента няма отношение към следствията на теорията. Например когато проверяваш експериментално законът на Бойл-Мариот, това няма отношение към кинемтичните следствия на СТО. Такъв експеримент не опровергава теорията, нито я потвърждава. Още в първата тема, която ти повдигна, Специалната теория на относителността наистина ли е грешна? се видя, че твоят аргумент може да бъде класифициран или в точка 2) - съгласие с теорията, защото се отнасяше за изотропността на скоростта на светлината каквато и тя предсказва, или ако много се презастраховаме към точка 3) - без отношение към теорията, защото постулатът на СТО се отнася за скорост във вакуум а тук ставаше дума за скорост във въздух (макар че от едната може да се изчисли другата). Тоест във всички случаи не ставаше дума за грешка в СТО, защото тя не е изградена на база този експеримент. Ей това ти не го разбра до края, и още не си го разбрал. Сори. В останалите теми ти се опитваше да атакуваш теоретическата основа на СТО, но от позиция - "ей този резултат не съвпада с това което интуицията на база класическата физика дава, значи е грешка". Ми това не е намиране на логическа грешка или противоречие в теорията (както сам неколкократно призна, формулите на СТО са хитро нагласени за да не се получават противоречия ), а просто борба със собствената си интуиция. Така че какво да ме убеди в твоите аргументи? Хайде опитай по-отговорно да подходиш към аргументацията си. И опитай да вникваш в чуждите аргументи.

Ха добре дошъл отново! Метеоритът не е добър пример. Още повече, че той се движи по крива траектория, парабола. Изкривяване в пространството има, но то не е толкова просто да се наблюдава в случая. Няма да стане с метеорити, а например с измерване на ъгли в някакъв достатъчно голям триъгълник. Изкривяване ще имаме, ако сумата от ъглите в такъв триъгълник в общият случай не е 180 градуса.

Няма какво да му се чудиш. Галилей е изследвал друга задача - дали тела с различни маси ще падат с еднакви ускорения, респективно скорости. Тук вече има значение гравитацията и нейните свойства. Значи, връзката между ускорение и скорост се дава по дефиниция в кинематиката и в нея съмнение няма, няма какво да и се изследва. Докато врзката между падаща маса и ускорение е неизвестна, и трябва да се изследва, и това е правил Галилей. Той е установил че скоростта на падане не зависи от масата, а от там е една крачка да приложим правилото от кинематиката по-горе и да стигнем до извода, че ускореннието на всички падащи тела е едно и също (ако падат от една височина, една точка).

Няма никаква връзка с масата тука. Това свойство на ускорението - да дава еднакви скорости за еднакви времена, идва още от кинематиката, базовата връзка на скорост и ускорение при равноускорителнно движение (ЦЪК): v = a.t Еднакви ускорения за еднакъв интервал време довеждат до еднаква скорост. Никакво чудо не е гравитацията в това отношение.

Според сега съществуващите модели, електромагнитното взаимодействие се е отделило последно, когато силното се отделя от електрослабото. Най-вероятният модел е, че в начлото не е имало фотони а кварк-глуонна плазма. Впоследствие при охлаждането възниква силното взаимодействие в тази плазма и започва барионогенеза, образуване на частици и античастици. Последва анихилацията помежду им, при което се пораждат фотоните. И само някаква асиметрия, неизвестна по причина още, е довела че частиците са се оказали малко повече от античастиците. Но фотоните вече са продукт на този процес, а не обратното, както ти предполагаш. А получените фотони са се блъскали където са могли, и вероятно вторично са пораждали (вече с много малката известна вероятност) пак двойки по процеса който ти описах в полето на вече образуваните бариони, или енергията им е намалявала в резултат на Комптъновото разсейване до поносими размери които познаваме. Процеса който ти се опитваш да опишеш трябва да породи точно толкова частици колкото и античастици, и те после обратно ще се превърнат във фотони. Което няма как да породи масивната материя която наблюдаваме. А имаме ли база за сравнение, която да пречи на нашето възприемане? Въпросът ми е шеговит. Защо нещо трябва да повлиява на възприятията ни (компенсирайки каквото и да е), след като възприятията ни нямат база за сравнение?

Не ти разбирам повечето от мъките ти Но искам да коментирам твърдението, че фотоните се преобразуват в масивни частици. Няма такова нещо. Не може един фотон току-така да породи двойка масивни частици, забранява се това от всички закони за съхранение. Както и не може да се сблъскат два фотона и да породят такива частици, пак законите за съхранение пречат, пък и фотоните не взаимодействат. За да се удовлетворят тези закони, трабва да е намесено и трето тяло, което да отнесе част от импулса, за да си паснат законите за съхранение. Просто казано, пораждането на двойка масивни частици - електрон и позитрон - се случва в полето на някаква друга частица. Според квантовата теория на полето, в полето на всякаква (заредена, защото фотоните взаимодействат само с частици със заряд)) частица имаме море от виртуални фотони, които пораждат двойки от виртуални електрони и позитрони, които пък моментално анихилират и се връщат в това море. При това, колкото повече се отдалечаваме от основната частица, толкова повече това море се разрежда. Има и друг ефект - близо до основната частица морето кипи много бурно, породените виртуални двойки екранират до голяма степен заряда на основната частица, така че наблюдател в лабораторията мери не истинският заряд на електрона, а екранраният, и него го пише по учебниците. Но това е друга тема. Та фотонът, който сме нарочили, взаимодейства с един от виртуалните фотони в това море, като му придава достатъчно енергия, за да може породената от него виртуална двойка електрон-позитрон да стане реална. Излишният импулс се отнася от частицата създала морето, и всички закони за съхранение се спазват. Може да разгледаш ситуацията и по друг начин. Така както в полето на атомното ядро електронът придобива дискретен спектър от енергии, и му трябва фотон с достатъчна енергия за да го извади от това поле (за да стане свободен електрон), то и виртуалните двойки елетрон/позитрон се намират в такъв дискретен спектър от енергии, и им трябва достатъчно енергетичен фотон който да ги извади от морето и да ги направи свободни. Както в първият пример, фотонът не се преобразува в електрон, а само променя състоянието на електрона, така и във вторият случай фотонът не се преобразува в електрон и позитрон, а само променя тяхното виртуално състояние на реално. Докато при анихилацията се пораждат винаги два фотона, обратният процес обикновено става с един фотон. Много е трудно в малката област на морето от виртуални фотони да осигуриш два достатъчно енергетични фотона едновременно, и затова пораждането от два фотона е изключително рядък процес.

Хей, нали се разбрахме, че времето не може да е забързано или забавено? Забавят се само неподвижни в едната система часовници, които се движат във втората, забавянето е по отношенние общото време на втората. По същата причина неподвижен във втората система часовник ще се забавя спрямо общото време на първата система. Докато в дискутираният случай ти разглеждаш ситуацията на "парадокса на близнаците", когато прии среща се оказва че само в едната система часовникът е изостанал. Но това е поради не-инерциалното движение, което променя правилата на играта.

Добре де, но пространствените линии в случая не са геодезични. Геодезични са линиите в пространство-времето. А ти разглеждаш само тяхната пространствена проекция. При това ти разглеждаш само един специален избор от геодезичните линии (има още куп ткива, например орбита около Луната). Ми същото е и в евклидовото пространство, всички прави линии (това са геодезичните там) които се пресичат в една точка, са еквивалентни на твоят избор на събсет от възможните геодезични линии. Така че какво особено има в тях, освен начинът по който са избрани? Капсулата няма как да се свива в случая, като се движи по линиите в евклидовото пространство по-горе, също не се свива. Не изборът на набора геодезични линии в случая е възможна причина, а самата кривина в геометрията, която я има при Луната. Но тя не е достатъчна да направи някаква щета по капсулата, електромагнитните сили на материала на капсулата със страшна сила противостоят на такова въздействие - ако капсулата минаваше през канал през центъра на Луната, тя нямаше да промени забележимо размерите си. Кривината се изразява чрез нехомогенността на полето, което в тримерното пространство се проявява основно като приливни сили. Да де, но при приближаване към центъра тяло с ненулев размер трябва да се разглежда като такова, само центъра на тежестта минава през центъра на луната, стърчащите на страни части не се движат по тази геодезична, и няма да минат през този център, капсулата няма да се сплеска в него. Това движение по не-геодезична е свързано с упражняване на сила върху тези чсти спрямо капсулата, това са приливните сили, предизвикани от кривината на геометрията, но те не са достатъчни да променят нищо.

Както и да е, но това никога няма да се случи. Пречат физическите закони и обстоятелства. Какво е това нещо "пространствена линия"?

Кое условие сменям? Аз само ти обяснявам, че твоето изискване няма съществен физически смисъл, че е невъзможно да стане на практика. Дори да създадеш накакъв материал с това свойство, той ще бъде изключение. Изчисленията ми показват, че при гравитация нещата не зависят от масите и във всички случаи не може да се почувства свободното падане (при зададените други условия), докато при електростатично поле това е изключение, при някакъв изнасилен случай, който няма дори как да се получи. Ти когато създаваш уред за иамерване на ускоренията, акселерометър, не го създаваш така че в някакъвв конкретен случай да не може да измери нищо, нали? Напротив, създаваш го да мери при възможно максимален обхват от ситуации. Човешкото тяло играе подобна роля чрез усещанията си. Замисли се по-дълбоко: човешкият организъм се състои основно от въглерод, азот, кислород, водород, при това не съвсем равномерно разпределени. Ако на един въглероден атом махнеш един електрон, за да получиш зареден атом, ще имаш едно съотношение заряд/маса. На кислороден атом ако махнеш един елетрон, ще получиш друго такова съотношение. За да ги изравниш както настояваш, трябва да махнеш един електрон и малко, което няма как да стане. Още на това ниво имаме смес от различни материали с различно съотношение заряд/маса. Ако добавяш свободни електрони, те ще тръгнат в свободно движение, и под собственото си поле, и под влияние на външното, и това разпределение също ще доведе до различно съотношение заряд/маса на различни места. И аз това ти обясних, че константното съотношение за което ти настояваш е нереално изключение, което трябва да се пренебрегне, задачата се решава за общ случай. Какво значи да не гледаме буквално на задачата? Именно общността на решението разглеждаме. Не е разновидност, а е еквивалентност по физическите проявления, има важни разлики. Това е и смисълът на принципът за еквивалентност в ОТО. Дори да махнем електричестките заряди (да оставим само клетката), а да я поставим на твърдата земя, ще имаме абсолютно същият ефект - човекът ще бъде притиснат към едната и стена точно както в твоя случай това прави силата с която клетката се ускорява. И чрез никакъв експеримент не може да се установи дали някой ускорява клетката (независимо от какъв произход е тази сила) или стоиш неподвижен в някакво гравитацционно поле (поне в хомогенното приближение). Но не трябва да бъркаме причината за ускорението в единият случай с гравитационното поле в другият случай, примерът само показва, че неинерциална система е неотличима от състояние в гравитационно поле от състояние с ускорено движение. Тоест на всякакво ускорение ние можем да припишем съответната конфигурация на гравитационно поле, тоест всяко гравитационно поле можем да унищожим, избирайки подходящо ускорено движение. Но обратната ситуация не е такава, кривината която е същността на гравитацията, не може да се симулира по този начинн, тя не винаги е унищожима чрез избор на ускорено движение. И навлизаме в ОТО

А от къде на къде трябва да е така? Специфично заредени как? Обемно, по масата, съобразно материала? Костите да имат повече заряд от балдъра щото са по-тежки? Говорим за усещане, не може такива произволни условия да се налагат. В общият случай, при проводящ обект (добър модел за човешко тяло, или за съставен метален акселерометър), зарядът се разпределя равномерно по повърхността. Защото два заряда в обема се отблъскват и се раздалечават към повърхността, изпразвайки обема от заряди. И защото там където има неравномерности по повърхността, се появяват сили на отблъскване между тях, които ги разместват и изравняват рапределението на заряда. Тоест ако човека е проводник, зарядът на главата и краката ще е с добра точност пропорционален на тяхната площ. Ако човек е изолатор, имаш рзлични варианти. Например обемната плътност на заряда да е постоянна, т.е. зарядът на главата и краката да е пропорционален на техният обем. Но масите не е задължитело да спазват същата зависимост, при тях имаме зависимост от материала, който очевидно е различен при тези части. Тоест много специална е ситуацията при която така да разпределиш заряда, че навсякъде да е пропорционален на масата. Освен това не забравяй, че това е опростен модел. Трябва съотношението да поддържаш и при произволно друго делене на човека (например и между очите и ушите, иначе ще усещаш напрежение там), което става съвсем невъзможно.

Дай да разберем защо при гравитация не се усеща ускорението при падане, а в електростатично поле се усеща. Нека за определение разгледаме конструкцията на човека. Нека за определеност човека се състои от две части - глава с маса m1 и крака с маса m2. Може да си въведеш колкото искаш допълнителни части, този модел е достатъчен. Силата която действа на всяка от частите, създава ускорение на тази част. Ако двете части се движат с различни ускорения, между тях ще възникнат сили на разтягане или пресоване, и това са силите които се усещат. Нека за определеност човекът е достатъчно малък спрямо разстоянието до тялото, създаващо силата, така че височината му да може да се пренебрегне (за простота на оценката). При гравитация: Силата от тяло с маса М която действа на главата и съответно краката ще приведе до ускорения: Съответните ускорения с които падат главата и краката са еднакви: и съответно не съществува напрежение между тези части на тялото, значи няма да се усети падането. Причината: масата на всяка от частите я има и в двете страни на равенството, съответно се съкращава, и ускорението не зависи от този параметър. Тоест независимо че всяка част има различна маса, ускоренията не зависят от нея. При движение в електростатично поле: Нека главата има заряд e1, краката да имат заряд e2. Падане към привличащо тяло със заряд E ще създаде съответните сили и ускорения: (където константата k е характеристика на закона на Кулон). Съответно разликата между ускоренията с които падат главата и краката ще бъде: Тоест между главата и краката ще се появи напрежение, и падането ще се усеща. Причината - за всяка част и зарядите, и масите са различни, а те определят ускорението за тази част. Но мозъкът на цацата това няма да го възприеме.

Само Христос може да поема чужда вина Давай да си дискутираме темите и да не се омайваме! Ще разведря обстановката с един пример, даден от Робърт Шапиро, който характеризира как работи науката. Нека имаме следното наблюдение. Някакъв човек в понеделник пие бърбън със сода, във вторник пие водка със сода, в сряда пие джин и сода, и всеки път се напива. При отсъствието на други наблюдения научният извод е, че содата опива Ако добавим ново наблюдение, че в четвъртък той пие само сода и не се напива, научният извод е, че содата разтворена в друго питие е факторът който опива. Това са най-простите хипотези, а науката винаги се базира на най-простите хипотези (те могат да се усложняват само при нови наблюдения). Едва когато забележим, че в петък се пие сода разтворена в портокалов сок, в събота сода разтворена в лимонада или кока кола и пак няма напиване, трябва да усложним хипотезата, че не содата е причина за опиването, а някаква обща съставка в бърбъна, джина и водката. И така стигаме до все още неопроверганата хипотеза, че това е алкохола. Никой не знае, в бъдеще и тя може да се промени... Важно тук е че теорията от сряда, че содата напива, си остава научна, макар и опровергана. Но ако излезем от схемата да търсим най-простото обяснение, което да може да бъде оборено с последващи наблюдения, то излизаме от науката. Например хипотезата, че човек се напива ако Богът на виното го прониже с невидима стрела, не е научна, защото не може да се опровергае. Това ни илюстрира няколко важни характеристики на науката. Първо, никой не вярва в някакви истини или неистини, за което беше спора по-горе с Младенов. Втората характеристика - науката винаги се концентрира на най-простата хипотеза, и я променя и усложнява само под натиска на фактите. Третата характеристика - това е опровержимостта на една хипотеза, само когато тя може да бъде опровергана, можем да я разглеждаме като научна, това свойство се нарича фалсифицируемост. Това са базови характеристики на научният метод, развити от Карл Попър. Преди време спорехме коя теория е "верна" - тази на Птоломей за епициклите, по които вървят планетите, или хелиоцентричната система на Коперник. От гледна тчка на науката, и двете са научни теории, защото са проверими и фалсифицируеми. Но според правилата по-горе науката е приела да работи с по-простата от тях, тази на Коперник - по-простата теория е по-обозрима и има по-малко параметри, които по-лесно се контролират. От друга страна, теорията на Птоломей не е опровергана, защото тя е просто поглед на същото поведение на планетите, но от друга гледна точка. Но нейната сложност затруднява нейното развитие, добавянето на нови епицикли е свързано с много труд и наблюдение, за разлика от простите изчисления в Коперниковата теория. Това е причина по-усложнените хипотези да се пренебрегват за сметка на по-опростените - поне докато не се появят нови наблюдения. Така че не унивайте а дайте да си дискутираме физиката нататък!

Рибар, опаковвай се на кукичката си и се хвърли някъде, не мърси тука. Като не можеш да разбереш нещо, светът няма да свърши, не е нужно да спамиш темите. Или се надяваш да те сполети съдбата на Младенов? Не е толкова трудно, може да те уредим

Всички въпроси към процесът на ускоряване! Имаш допълнителен фактор на въздействие. Какво чудно има след като една топка е ускорявана, да си промени геометрията? И какво общо има с това СТО? Това се случва с всякакви неща и без СТО. Ти сам си си отговорил. Изобщо в СТО се разглеждат най-простите примери, за да се демонстрира ефекта. Всякакви ускорения, загрявания, боядисвания усложняват примерът. Простотата се изисква за да стане примерът достъпен за разбиране. След като ти не разбираш простият пример без допълнителни фактори, как се надяваш да разбереш усложнения, с ускорение? Никак. Защото аз говоря за топка която не се ускорява. Не схвана ли до сега? Ти нали се тръшкаше как земята за един е плоска, за друг била сферична? Там няма ускорение, и това е нормалната ситуация. Това е примерът който трябва да разбереш защо така се случва, и всичко ще ти светне. Още повече че аз съм ти обяснил вече.

Аз не виждам никакъв проблем, ако това се има пред вид. Защото никакъв закон не задължава размерът да е еднакъв във всички отправни системи. Но настойчивото използване на терминът "смяна" подрива тази хипотеза Това мисля че вече много отдавна го констатирахме. Сега само се затвърждава. Обвиненията към Младенов че не разбира нещата не са от вчера, те са доказани чрез много теми.

Това което виждам да си обяснила, е същото което аз твърдя - няма смяна по смисъла на общоприетото понятие. Имаме конкретен статус за конкретна отправна система - в една има един размер и не го променя, в другата има друг размер и не го променя. Във всяка система размерът си е такъв, какъвто е бил. Тоест не става дума за никаква смяна. За което беше и целият спор