scaner

Бъркаш. Нищо в установката не мери нещо свързано с честоти. Мери разлики на фази, това е съвсем друго нещо, и е свързано с разликата в пътищата.

Постановката на ММ сравнява времена - времената, за които два лъча светлина изминават два различни пътя. И то не ги сравнява тези времена по абсолютна величина, а като разлика. И даже не тази разлика е интересна (нея винаги я има, двата пътя няма как да се направят еднакви, това е изключително сложна и излишна работа), а сравнява дали тази разлика се променя, ако установката промени направлението си в пространството. В крайна сметка чрез наблюдаване на тази величина се определя дали скоростта на светлината зависи от направлението и в пространството. А вече причините за евентуална такава зависимост се проследяват до наличие на етер и етерен вятър например. Честотата в случая не се променя - ако се променяше, нямаше да се измери устойчива интерференчна картина, а такава е факт.

Хм, забелязвам нещо странно. Вече няколко пъти ми се случва... Докато пиша някакъв отговор и го обмислям, изведнъж получавам сигнал за оценка за него преди още да е публикуван окончателно. Тоест (в някаква ситуация?) това което още не е публикувано се оказва видимо за останалите, макар и в недовършен вид?

Една учителка по немски се оплаква на родител: вашето дете добре обяснява урока, но ако си прибере ръцете, нищо не му се разбира... P.S. Ускорението е абсолютно. Това значи, че него го има независимо в коя инерциална система избираш да го измерваш. Относителните величини имат свойството при определен избор на инерциална отправна система да изчезват, например скоростта.

Тая тема с Щирков я бистрихме на едно друго място, останах с впечатлението че си я разбрал? Добре, сега ще ти дам други аргументи срещу тези статии. Както се казва, резултатите са твърде хубави, за да са вярни По тая с лазера - забрави за петно върху сателита. Няколко ориентировъчни сметки само, и проличават белите конци. Изобщо няма да обръщам внимание, че вече 15 години и никой не е успял да потвърди тези наблюдения... Малко отдалече. На луната когато кацнаха американските космонавти, те оставиха отразяващи призми, които връщат обратно към излъчвателя светлината, независимо под какъв ъгъл ги облъчиш. Та от тогава различни групи учени се стремят да получат отражение от тези призми, с цел много точно да се установи движението на луната, разстояннието до нея и т.н. За целта се използват лазери. Само че лазер просто ей така, има все пак някаква разходимост, която при едни нормални лазери е такава, че петното като стигне орбитата на луната, ще е с диаметър сравним с нейният (навремето от физическия факултет облъчвахме НДК, разстояние към 3 километра права линия, и петното там заемаше вече почти 2 етажа, та с УБО се разправяхме...). Което пък от друга страна ще доведе до много малка плътност на енергията падаща върху тези призми (а е установено, че само един от 250 милиона фотона достига обратно на земята). Разбира се, науката казва, че теоретично минималната разходимост на един лазер се определя с добро приближение като отношението на дължината на вълната на която той работи, към диаметъра на активната му част, това е дифракционната разходимост. Това е теоретична разходимост, на практика е доста по-голяма. И хората са измислили начин, като прекарат лазерният лъч през оптическа система така, че да се увеличи диаметъра му - колкото пъти увеличиш диаметъра му, толковаа пъти се намалява разходимостта на лъча. Реалната лазерна установка на Goddard Geophysical and Astronomical Observatory in Greenbelt, разширява диаметъра на лазерният лъч до 10 фута (към 3 метра, данните са от ТУК) за да постигнат петно върху лунната повърхност с диаметър около 2 километра. Давам ти тези числа, защото лесно по тях може да се оцени какво ще е петното върху един сателит, намиращ се на около 10 пъти по-малко разстояние. Ами съответно 10 пъти по-малко, към 200 метра. Е, сателитът е много по-малък от петното, пита се какво петно е наблюдавал Щирков? Любопитен въпрос, още повече че той едва ли е разполагал с условия толкова силно да намали разходимостта на своя лазер, щеше да го спомене някъде. Така че да забравим какво се виждало на 12 часа... Градски легенди, нали? Сега и малко коментари по другата статия, http://bourabai.narod.ru/shtyrkov/velocity.pdf Там авторът се кълне, че е измерил аберация 20.5 ъглови секунди за спътника, точно като по учебник. Но тогава да се попитаме - щом има такава аберация със геостационарният спътник (и то по причина само движението през етера!) то такава трябва да има и спрямо Луната. Тя също с добро приближение е неподвижна (нейната скорост около земята довежда до аберация от порядъка на части от ъгловата секунда, пренебрежимо за нашият случай). Наблюдавайки я в различни моменти от нейната орбита около земята, трябва да установим заветните 20.5 ъглови секунди отклонение, и да ги припишем като аберация, нали? Да, ама не. Има един учен, Уилям Браун, който е живял в края на 19-ти и началото на 20-ти век. До негово време в движението на Луната се забелязват доста странни отклонения, които не могат да бъдат обяснени. Този учен е раработил таблици на база отчитане движението на земята луната и слънцето, забележи, с точнност 0.001 ъглова секунда на теоретичното положение на луната (нейната ефемерида). Забележи, с тази точност се разминава наблюдението и изчислението, т.е. истинското положение. Някъде да виждаш тук и намек за аберация от 20 ъглови секунди? Няма. Е, и на спътника няма да има Тези му таблици се ползват до края на 80-те години на миналия век, когато всякакви таблици биват изместени от компютрите. А като няма аберация, какво остава? Нищо. P.S. На тази статия специално обърнах внимание на графиката на страница 10, защото по нея може да се правят количествени оценки. Значи, върху моят екран разстоянието между долната (теоретичната) и горната (експерименталната) криви е 45 милиметра, което по скалата в ляво е почти 0.15 градуса, или 9ъглови минути. Величината на аберацията, 20.5 ъглови секунди, се побира 3 пъти в една ъглова минута, и 27 пъти в 9 ъглови минути, т.е. при моите 45 милиметра ще имаме съответствие 45/27 милиметра по височината да съответстват на 20 ъглови секунди, или около 1.6 милиметра от чертежа съответстват на лелеяната аберация. Ако се вгледаме в експерименталните данни, то те шават на практика с почти същата и даже по-голяма стъпка, т.е. измерването на позицията на спътника е с грешка надхвърляща търсената аберация. Любопитно, как успява Щирков от такива данни да получи каквото му трябва?

Айде сега, ще се тръшкаме. Нали ги обсъждахме навремето тея статии, ясни са. Друг път аберация.

КМ е точно физика от всякъде, а интерпретациите са нужни само за философски поглед. Уравненията на КМ не изискват интерпретации, те просто си работят. Инструментализъм Както и да го кажеш, изказваш се без да познаваш материалната част. Хехе, ти и ТО не разбра, давиш се в изфантазирани "противоречия", ма и никой не очаква нещо повече от тебе. КМ изобщо не може дори да си я представиш, лишен си от такъв тип мислене - това пролича още при ТО.

Хм, точно тази представа за делокалиизиран електрон ми се струва подвеждаща. Електрон в полупроводник или в друг подходящ твърд материал може да има всякакви странни свойства, дори отрицателна маса. Не е добра такава аналогия, твърде произволна е. Произвеждане на фотони по ннякаква формула ще доведе до класическата концепция - вече взаимодействали фотони от (евентуално) разпаднали се двойки, които имат определени характеристики и които можем някак да смесим за да стане формулата. От такива фотони при опита за корелацията ще се получи червената картинка за корелацията, класическата. Синята се получава само от сплетени фотони. Просто те имат свойство, което не може да се конструира чрез отделно взаимодействие на всеки от тях. Размерите и геометрията на практика не участват. Геометрията е супер елементарна - източник на два фотона, те летят в различни посоки, и се пращат на поляризаторите които могат да са произволно далече. Обикновено ги пускат по оптичен кабел, но там проблемът с шумовете и спонтанното разплитане стои. Дори не е задължително да достигат едновременно до поляризаторите, това не е от значение (но е удобно когато се работи с повече двойки, за да не става объркване). В Уикипедията има описание на схематичната постановка предложена от Джон Бел която принципно не се различава от тази на Аспект: Aspect' experiment Ето ти за четене първата статия на Аспект: ЦЪК. В нея има някои проблеми, които после друга група отстранява. Ето статията на подобреният експеримент от 1998 г. (в който участва и Антон Цайлингер): ЦЪК А ето и оригиналната статия на Джон Бел, в която се извеждат неравенствата на които трябва да отговарят корелациите между класическата и квантовата интерпретация, и които съвсем бегло и схематично ти нахвърлях по-горе: ЦЪК Мисля че ако прочетеш тези неща за отскок, ще се ориентираш прилично в темата, аз само ти ги преразказах доколкото може да се преразкаже без намеса на някаква строгост...

Коко пъти да ти набивам в празната тиква, че тезата "заложени но неизвестни харатеристики" е на класическата физика, не на КМ? Ква е тая манджа с грозде у тебе? Толкова ли си прекалил с тая пърцуца? Допускаш важна грешка, и после, както обикновено, кошове с талаш

Напротив, това е. Двайсет пъти я повторих до тук. Ами като предполагаш "вложени вероятности за <спин>", какво се случва когато вероятността за едната частица се реализира като спин +1/2, с другата? Кой и пошепва тя какъв спин да приеме, като може да се намира на всякакво разстояние от първата?

Цитирах те. Това е тезата на класическата физика. И къде е погребана физиката сред тези главни букви? Схваща ли колко е лишено от смисъл изказването ти, като стандартна неделна проповед? Лекарствата днес?

Ти както обикновено твърдиш всякакви небивалици без смисъл, и без нищичко да си разбрал. Вкочанили се предразсъдъци... В случая имаме проверка на две предположения - това че характеристиките вече са определени (класическата физика), и че се определят едва в процеса на взимодействието (квантовата физика). Експериментът подкрепя квантовата фиика. И тогава застава въпроса - как единия фотон разбира какъв спин е определен при измерването на другият фотон, за да приеме допълващата до 0 стойност? Малко мозък вкарай в играта, стига се мъчи с тоя таратор...

След като спина се поражда при измерването, като измерим единия фотон, как другият ще разбере че трябва да приеме допълнителната стойнст на спина, за да се съхрани сумарният спин = 0?

Дали нещо се разпространява или имаме друг неизвестен механизъм, божа работа. Квантовата механика допуска нелокалност на взаимодействието, така че са възможни различни форми. Можем да го наречем по стандартният начин, "взаимодействие". Но има допълннителнни уговорки: при досега известните взаимодействия имаме промяна на физическите параметри, те от едни стойности стават в други стойности. И това лежи в основата на предаването на информацията. Тук обаче имаме различно поведение - не промяна от стойност А в стойност В, а създаване, от неопределено състояние в състояние А или В. При преминаване от А в В може да предаваш информация, например на принципа на морзовата азбука (по договорка). При преминаване от неустановено състояние в А или В нямаш предаване на информация - щеше да имаш, ако можеше да го управляваш, когато ти трябва в А или в В. Каква информация получаваш, ако частицата придобие спин +1/2? Защото със същата вероятност тя може да придобие -1/2, не може да се управлява прехода. Тоест този преход сам по себе си не носи информация. Докато ако управляваш прехода, можеш да влагаш информация. Затова и го наричат "призрачно взаимодействие", защото хем прилича на такова, хем няма основни негови качества, да предава информация. Информация може да предадеш, ако допълнително някак си изпратиш информация и за зимереното при твоята частица от двойката, и ориентацията на поляризаторите, тествали посоката на спина. Но това ще стане по друг канал, класически субсветлинен. Това лежи в основата на квантовата криптография Ами аз почти го разказах в предния коментар, ще го повторя. И двете криви са теоретични. Описват следният експеримент: имаш двойка сплетени частици, и ги пращаш всяка на по един поляризатор, който да им измери спина (или поляризацията при фотоните). Тези поляризатори могат да сключват взаимно някакъв ъгъл (разграфяването по хоризонталната ос на графиката), например единият да е насочен вертикално, другият да е хоризонтално (90 градуса). И след поляризаторите имаш детектор на частицата. Всъщност нещата са по-хитри, има поляризатори, които ако не пропуснат частицата, я отклоняват, така че можеш да мериш и броят на частиците които имат нужната поляризация, и тези дето я нямат. Важното е, че можеш да съпоставяш показанията на двата детектора при двата поляризатора. Ако и двата детектора сработват - спиновете на частиците корелират, ако единият сработи а другият не - антикорелация. Ако и двата не сработят - не се брои. Реално в основата на кривата стои произведението от състоянието на двата детектора: 1 - минал, 0 не минал, това е базата за корелацията. И тъй като имаш сумарен начален спин 0, се очаква след измерванията частиците да имат противоположни спинове. За това, ако поляризаторите са успоредни в пространството, ако мине частица през единият, се очаква да мине и през другият. Значи при ъгъл 0 между поляризаторите трябва да имаме корелация 1 (или -1, ако посоките на спиновете са обратни). Може да е малко по-малка, ако по пътя едната частица попадне във взаимодействие и излезе от състояние на сплетеност, затова си има цял протокол за проследяване на грешките (това е и тежкият проблем при кубитите в квантовите компютри). При ъгъл 90 градуса, както обясних, ако мине едната частица (например през вертикалният поляризатор) на другата спина също трябва да е вертикален, и няма да мине през хоризонталният поляризатор. Затова в тая ситуация винаги само единият детектор ще сработва, и корелацията е 1х0 = 0. Малкото реално число сработване и на двата детектора пак е от шумове. Разбира се, тук се работи със статистика от много двойки, ако имаш 1000 двойки и от тях 994 дадат корелация 1, коефициентът на корелация на този поток ще е 0.994, почти 1. Но винаги се изследват фотони от една и съща двойка. По-интересното е когато поляризаторите са скръстени на друг ъгъл, различен от 0 или 90 градуса, например 45 градуса.Тогава всяка частица има определена вероятност да премине или да не премине. Според класическата физика за тая ситуация вероятността е 0.5, демек 50% - равновероятно е частицата да мине или да не мине. Тоест от 1000 двойки минали през поляризаторите, само 500 ще дадат корелация 1, т.е корелацията между частиците ще е 0.5. При квантовата механика обаче нещата са малко по-афиф. Сега ти го разправям само на изуст, сметките не са пред мен, но идеята е следната. Вълновата функция на всяка частица (тя е обща за двете) се състои от два члена, суперпозиция на част със спин +1/2 и част със спин -1/2. Амплитудите на тези части на вълновата фунция са по 1/2. Вероятността да колапсира функцията в едната съставка ако през другият поляризатор премине частица е квадратен корен от сумата на квадратите на амплитудите, т.е. sqrt(2)/2 ~= 0.7 - тоест от 1000 минали двойки 700 трябва да дадат корелация на спиновете си.. Точните сметки ги има например в статията при Аспект, тук само ти обяснявам генезиса на разликата между предсказаното от класическата и квантовата механики. Тоест квантовата физика предсказва при такова кръстосване на поляризаторите корелация от 0.7, докато класическата предсказва корелация от 0.5. Това е разликата между синята и червената линии на графиката. И нататък е ролята на експеримента, да подсигури достатъчно малък шум и достатъчна статистика, за да се определи значима различимост между двете предсказания и данните от експеримента. Тук ти го обяснявам доста схематично, при работа с фотони (поляризация) и електрони (спин) има допълнителни особености и разлики, които малко усложняват конкретната реализация.

Точно така. И предсказанията на този модел не се потвърждават. Математически, психологически, това е модел който дава проверими предсказания, и те са проверени и потвърдени - и опровегават класическият модел, който също е математически. Ти не си мисли, че като можеш да си го представиш, това е нещо по-различно от натъкмен модел. При представата ти интуитивно използваш закономерностите които си придобил в опита. В квантовата механика е същото, просто закономерностите заемат повече място и трябва да се напишат Всички други разлики идват от субективна неудовлетвореност. Процесът който ги поражда гарантира сплетените частици. И свойствата които те проявяват показват че са сплетени. Ако не знаеш какво са сплетени частици и как се пораждат, прочети вместо да задаваш глупави реторични въпроси. Не е това начина. Поляризацията при фотоните е по причина техният спин. Експериментът е провеждан и с електрони, там ролята на поляризаторите е магнитно поле. Полетата не играят роля в крайният резултат, тук се изявяват само вероятностите с които взаимодействат частиците. Експериментът е много хитър, той елиминира всякакви едностранни влияния - полеттата на инструментите ще влияят еднакво и на двете частици, и при такъв тип експерименти влиянието им се елиминира. Затова е избран корелационният експеримент, за да се махнат такива неизвестни проблеми. А как се е разбрало кой фотон от къде се е пръкнал - трябва да прочетеш оригиналните статии, там огромно място е отделено на подготовката на фотоните и изчистването на прблемите с грешките при измерването. Вервай ми, експериментът е проведен много коректно, затова и никой сериозен учен не го оспорва. И да не ми верваш, така е. Е, сега трябва да си коригираш хипотезата, че няма и спин. Тя лесно се коригира, трябва просто да го изкажеш на подходящо място в потока думи И да четеш повече вместо да спориш когато не знаеш.

Тц. Аберацията която обсъждаме е при равномерно и праволинейно движение, когато източник и приемник са в две инерциални системи (и ако са в една такава, няма съответно аберация). А цитираните статии се отнасят за въртене на спътник около земята, което е съвсем друг процес - тук взаимният покой на източник-наблюдател не е инерциален, и законите при него са като в неинерциална система. Но това вече май сме го обсъждали

Виж сега, прочети малко повечко. Първо направи разлика какво твърди класическата физика, какво твърди квантовата. После погледни експериментите, които доказват едната или другата гледна точка. Това е важното, експериментите, а не че имаме предразсъдъци в някаква посока и това да е основание да загърбим експериментите. Това не работи, и само изкривява съвестта. Значи, началното условие е, системата от сплетени двойки по рождение да има спин 0 - просто такъв е процесът при който се раждат сплетените фотони при спонтанното параметрично разсейване. Според класическата физика, всяка от частиците в двойката си има спин в определена посока, който обаче ние не знаем, и можем да определим след експеримента. Тоест частиците си носят определен спин по рождение. Според квантовата механика това не е така. Частиците само притежават способност да имат спин, но докато са сплетени, нямат такъв. Единственото ограничение е, че когато едната частица застане в състояние например +1/2, другата трябва да бъде измерена със спин -1/2 (за да имаме сумарно 0, за да се съхранява момента). И вече в процеса на имерване всяка частица придобива конкретно значение на спина. Двете концепции могат да бъдат проверени, ако се направи експеримент при който измервайки спина на едната частица и измервайки спина на другата частица, да можем да ги сравним. Това са корелационни експерименти, мериш корелация, съвпадения. Предсказанията на двете теории леко се различават за тези корелации, и достатъчно точни експерименти могат да ги различат. Ето корелацията за двете теории: Червената линия описва корелацията според класическата физика, синята - според квантовата. Забелязваш малките разлики. По хоризонталната ос е нанесен ъгъла на който са скръстени поляризаторите, които изследват поляризацията на всяка от частиците. При нулев ъгъл - паралелни поляризтори - корелацията ще е максимална - независимо какъв е спинът, +1/2 или -1/2, щом едната частица мине през поляризатора, през него ще мине и другата частица. При скръстени поляризатори, 90 градуса, ако едната частица мине, другата няма да мине, защото нейният спин ще бъде перпендикулярен на поляризатора и той няма да я пусне, и корелацията е нула. И в двата тези случая предсказанието на класическата механика - има изначално спинове, и квантовата - придобиват се при измерване, съвпада и не става за проверка. Тези случаи не са интересни. Но има ъгли на кръстосване на поляризаторите, при които се появява разлика. Например кръстосани на 60 градуса, или 120 градуса. Тогава, разбира се, не всички частици ще преминат. Ако едната частица (случайно!) е паралелна на единият поляризатор и мине, то другата, с противоположен спин, ще сключва някакъв ъгъл с този поляризаатор. И тук се появява ролята на квантовата механика - тя работи с вероятности, и използването на този апарат дава различна вероятност другата чстица да премине, различна от класическата. А вече тези вероятности произтичат от дълбоко, от принципът на неопределеност, който дава не гносеологически ограничения за нашето познание (не можем да знаем точното положение и точният импулс, в случая точните спинове, макар че частиците си ги имат) а че принципно частицата няма точно положение и точен импулс, в случая няма спинове преди да взаимодейства с измерителният уред. Ей тея две концепции на практика се проверяват, защото водят до различни статистики, картинката горе. На това разчита квантовата механика, и това се потвърждава с експериментите, сочещи че измерената корелация е тази предсказана от квантовата механика. Затова твоята хипотеза е една приказка без никаква основа, базирана на стари и опровергани предразсъдъци.

Добре, какво искаш да кажеш? Нямало да пристигне под 90 градуса - спрямо какво ги търсиш тези 90 градуса? В системата в която наблюдател и източник са взаимонеподвижни, винаги можеш да си избере някакви 90 градуса. Този ъгъл е спрямо направлението по което се движи първия наблюдател. Това е единствената връзка, 90-те градуса нямат общо с втория наблюдател. На него ако му е кеф ще се завърти така, че източника да му е хоризонтално от ляво, ако ще източника ще му е отгоре, ако ще ще му е пред лицето, както реши. Той не се съобразява с оста Х определена от първия наблюдател, затова и този ъгъл няма значение в неговата система. Там е важно само, че аберация няма, че посоката от която идва светлината е същата като посоката към източика, че вълната се движи по тази посока защото сме в покой с източника. Вълновият вектор в системата на покой на втория наблюдател е по линията свързваща източника и наблюдателя, вълновите равнини са перпендикулярни на това направление. Това е 90-те градуса, не нещо друго. И това е факт в тази система - няма причина да е друго. За първия наблюдател вълната също пристига по този начин - тя идва вертикално от горе, вълновите равнинни са перпендикулярни на точа направление, вижда се добре от чертежа. Демек и в двете системи вълната се разпространява както е изискването, с вълнови равнини перпендикулярни на нейното движение. Това което обаче на нас ни трябва е, че двете направления по които се движи светлината - в системата на първия наблюдател, и в системата на втория, сключват ненулев ъгъл. И това е което Младенов не ще да признае - че вълновият фронт се движи под различен ъгълн в двете системи. Той се опитва да го доказва с бъгави картинки, а картинките трябва да бъдат следствие, само да визуализират обяснението, а такова той няма. А доплер ефекта го забрави в случая.

Не внимаваш в картинката. Източникът и този втори наблюдател са взаимонеподвижни. Светлината се разпространява по права линия от източника към наблюдателя. Тази посока определя направлението в което се вижда източика (демек направлението от което идва вълната), и същевременно направлението в което е той. Аберация няма. Тук нещо неясно има ли? Оста Х, спрямо която допълнително определяме ъгъла, се определя от първият наблюдател - той се движи по нея спрямо източника и спрямо втория. Тоест тази ос няма никакво значение за вторият наблюдател. Това че тази ос не сключва ъгъл 90 градуса с източника за него е без значение - той си има посока, където е източника и от където идват вълните. Единственото общо между двамата наблюдатели е, че когато източника е вече в дясно, вторият минава край първият (демек са на една координата). Това ни помага да съпоставим посоката към източника в този момент като посока за вторият наблюдател спрямо Х, и да сравним с посоката от която идва вълната за първият (вертикално спрямо Х). Тоест цялата тази галимация ни помага по-лесно да визуализираме това, срещу което неизвестно защо се тръшка Младенов - че в двете отправни системи светлината идва под различен ъгъл спрямо предварително избрано направление (в случая оста Х) - без значение дали е вълна или не (и двата варианта са съвместими с описаната картинка).

Ох боже, пак не си разбрал. Ми чети втори, трети път... На картинката както е, имаш посоката на вълната която идва на неподвижния зрител (вертикано) и истинското направление към източника (той е в дясно). Аберацията е разликата в тези два ъгъла. Неподвижният спрямо източника наблюдател който въведох (и който е подвижен спрямо зрителя) вижда истинската позиция на източника, и получава директно от нея вълните. Той не вижда аберация, защото видимата позиция на източника съвпада с истинската (или аберацията е нула). Другият, в другата система (покоящ се спрямо чертежа) е този който вижда аберация. Но ползата от този пример е двойна. Едната е, че очевадно демонстрира че в две различни отправни системи видимата позиция на източника е различна. Втората е, че и в двете отправни системи вълната е насочена директно към наблюдателя, фронтът и е перпендикулярен на посоката на движение, независимо че в двете е под различен ъгъл спрямо оста Х. Демек без проблем аберацията да се обяснява и с вълни. И двете твърдения Младенов неизвестно защо отрича и продължава да отрича и продължава да спами наоколо с тъпи безсмислени картинки. Просто показвам че той не може да е прав

Виж сега, забрави за връзка между ДЕ и аберацията. Двете са съвсем различни ефекти, не си влияят един на друг, имат различни причини за възникването. Наклонът на вълната не е по причина на ДЕ, а по причина векторната сума на скоростите - т.е. ще го има и при частици и при вълни. Евентуално върху него ще оказва и допълнителен член към тая сума - скоростта на самата среда, ако се увлича или има собствени движения. Независимо дали светлината е вълна или чстици, щом движението и е свързано със среда, поведението на среда ще влияе и в двата случая. Тоест увличането на вълната/частиците от средата е възможен механизъм ъгълът да бъде променен. Но както обясних, това ще ни прати в противоречие с експеримента. То това е което е вкарало и етера в беля навремето, хем не трябва да се увлича (според аберацията), хем трябва да се увлича напълно (според ММ), хем само частично може да се увлича (Физо).

Никъде не съм говорим за ДЕ от частици, нещо ме бъркаш. Изобщо не виждам защо намесваш ДЕ при аберацията. Аз използвах само готовата картинка, защото на нея бяха изобразени вълновите фронтове и всичко е разбираемо.

Точно за тази ситуация Френел издига хипотезата за неподвижният етер. Значи, не че той е неподвижен спрямо нещо, а че отделните му части не се местят една спрямо друга, не е увлекаем. С такава среда аберацията се обяснява както и до сега, наблюдаемите ъгли са отношение на скоростта на наблюдателя спрямо източника разделено на скоростта на светлината, с други думи всичко произлиза от векторната сума на скоростите. Или просто казано, този неподвижен етер не пречи на аберацията да се случи така, както и ако го нямаше (тогава не са го мислели точно по тоя начин). Другият вариант, увлекаема среда, ще изкриви аберацията в горния вариант. И както до сега дискутирахме, напълно увличаща се среда (противоположното на неподвижния етер) ще елиминира напълно аберацията - видимият наклон на източника винаги ще съвпада с истинският. Частично увличаща се среда ще постигне междинно резултати. Сега помисли върху нещата от следната гледна точка. Значи неподвижният етер не пречи на аберацията да се случва по закона за събиране на вектори (скоростите) и резултатът е точно съвпадащ с резултатът от наблюденията. От друга страна, всяко увличане, частично или пълно, трябва да доведе до предсказване на друг резултат, който очевидно ще се различава от този който сега наблюдаваме. Тоест ако имаме среда, тя трябва да има свойствата на неподввижния етер - задължително. Аберацията има това изискване към средата. Разбира се, може да нямаме среда. Законът за събиране на вектори по скорост работи и за частици, и при тях имаме подобно на аберацията явление (наклона на дъжда например). А за частиците не е нужна изобщо среда. Е, в СТО за светлината също не е нужна среда, и аберацията при нея пак се обяснява със събирането на скорости, и пак дава това което наблюдаваме. Тоест събирането на скорости е перфектният модел който обяснява аберацията и за светлина и за частици (забележи, за друг тип вълни не работи, другите среди в които се разпространяват такива вълни нямат свойстата на неподвижния етер).

Къде в обясненията ми видя доплер при частици? Всичко си се обяснява с вълни, и именно с вълни се вижда как в картинката се появява аберация, независимо колко се пъне Младенов да отрича. Виж сега, имаш някакво недоразбиране за аберацията. Това което се нарича звездна аберация и което е мерил Брадли, това е разлика между два наклона към мястото на видимият източник, измерено в две отправни системи. Във всяка има такъв наклон, и няма никакъв проблем. Няма значение чстици или вълни, не се стига до такава детайлизация. Това което е само аберация, това е разликата в наклона между истинското положение на източника и видимото му положение. Това не може да се измери в една система, ако не се познава взаимната скорост наблюдател-източник, а тя обикновено не се познава (представи си, една галактика на милиард светлинни години, за да определиш нейната напречна скорост, тя трябва да направи някакво значимо преместване върху небето, за да е значим ъгълът на който се премества, което значи да се движи с голяма скорост, което пък е много рядка ситуация, а по времето на Брадли не са и сънували за такива измервания). Така че на практика тази аберация в рамките на една отправна система не може да се определи, тя е ненаблюдаема без познаване на относителната скорост. Неподвижен с източника наблюдател ще определи (ако може) за нея НУЛА, което е съвсем легитимна стойност. Тук никакви вълни не трябва да се намесват - принцип на Окам.

Ами просто става. Най-простото класическо обяснение на доплеровият ефект е, като разглеждаш например как източника се приближава към тебе и на всеки свой тик излъчва по един фронт от вълната. Тъй като източника се приближава, разстоянието му до тебе ще намалява, и всеки нов вълнов фронт ще изминава по-кратък път, т.е. ще идва по-бързо отколкото ао източника не се движеше. Така между два поредни фронта времето намалява, и това е точно промяната в честотата. Не трябват никакви среди.