scaner

Ти както обикновено твърдиш всякакви небивалици без смисъл, и без нищичко да си разбрал. Вкочанили се предразсъдъци... В случая имаме проверка на две предположения - това че характеристиките вече са определени (класическата физика), и че се определят едва в процеса на взимодействието (квантовата физика). Експериментът подкрепя квантовата фиика. И тогава застава въпроса - как единия фотон разбира какъв спин е определен при измерването на другият фотон, за да приеме допълващата до 0 стойност? Малко мозък вкарай в играта, стига се мъчи с тоя таратор...

След като спина се поражда при измерването, като измерим единия фотон, как другият ще разбере че трябва да приеме допълнителната стойнст на спина, за да се съхрани сумарният спин = 0?

Дали нещо се разпространява или имаме друг неизвестен механизъм, божа работа. Квантовата механика допуска нелокалност на взаимодействието, така че са възможни различни форми. Можем да го наречем по стандартният начин, "взаимодействие". Но има допълннителнни уговорки: при досега известните взаимодействия имаме промяна на физическите параметри, те от едни стойности стават в други стойности. И това лежи в основата на предаването на информацията. Тук обаче имаме различно поведение - не промяна от стойност А в стойност В, а създаване, от неопределено състояние в състояние А или В. При преминаване от А в В може да предаваш информация, например на принципа на морзовата азбука (по договорка). При преминаване от неустановено състояние в А или В нямаш предаване на информация - щеше да имаш, ако можеше да го управляваш, когато ти трябва в А или в В. Каква информация получаваш, ако частицата придобие спин +1/2? Защото със същата вероятност тя може да придобие -1/2, не може да се управлява прехода. Тоест този преход сам по себе си не носи информация. Докато ако управляваш прехода, можеш да влагаш информация. Затова и го наричат "призрачно взаимодействие", защото хем прилича на такова, хем няма основни негови качества, да предава информация. Информация може да предадеш, ако допълнително някак си изпратиш информация и за зимереното при твоята частица от двойката, и ориентацията на поляризаторите, тествали посоката на спина. Но това ще стане по друг канал, класически субсветлинен. Това лежи в основата на квантовата криптография Ами аз почти го разказах в предния коментар, ще го повторя. И двете криви са теоретични. Описват следният експеримент: имаш двойка сплетени частици, и ги пращаш всяка на по един поляризатор, който да им измери спина (или поляризацията при фотоните). Тези поляризатори могат да сключват взаимно някакъв ъгъл (разграфяването по хоризонталната ос на графиката), например единият да е насочен вертикално, другият да е хоризонтално (90 градуса). И след поляризаторите имаш детектор на частицата. Всъщност нещата са по-хитри, има поляризатори, които ако не пропуснат частицата, я отклоняват, така че можеш да мериш и броят на частиците които имат нужната поляризация, и тези дето я нямат. Важното е, че можеш да съпоставяш показанията на двата детектора при двата поляризатора. Ако и двата детектора сработват - спиновете на частиците корелират, ако единият сработи а другият не - антикорелация. Ако и двата не сработят - не се брои. Реално в основата на кривата стои произведението от състоянието на двата детектора: 1 - минал, 0 не минал, това е базата за корелацията. И тъй като имаш сумарен начален спин 0, се очаква след измерванията частиците да имат противоположни спинове. За това, ако поляризаторите са успоредни в пространството, ако мине частица през единият, се очаква да мине и през другият. Значи при ъгъл 0 между поляризаторите трябва да имаме корелация 1 (или -1, ако посоките на спиновете са обратни). Може да е малко по-малка, ако по пътя едната частица попадне във взаимодействие и излезе от състояние на сплетеност, затова си има цял протокол за проследяване на грешките (това е и тежкият проблем при кубитите в квантовите компютри). При ъгъл 90 градуса, както обясних, ако мине едната частица (например през вертикалният поляризатор) на другата спина също трябва да е вертикален, и няма да мине през хоризонталният поляризатор. Затова в тая ситуация винаги само единият детектор ще сработва, и корелацията е 1х0 = 0. Малкото реално число сработване и на двата детектора пак е от шумове. Разбира се, тук се работи със статистика от много двойки, ако имаш 1000 двойки и от тях 994 дадат корелация 1, коефициентът на корелация на този поток ще е 0.994, почти 1. Но винаги се изследват фотони от една и съща двойка. По-интересното е когато поляризаторите са скръстени на друг ъгъл, различен от 0 или 90 градуса, например 45 градуса.Тогава всяка частица има определена вероятност да премине или да не премине. Според класическата физика за тая ситуация вероятността е 0.5, демек 50% - равновероятно е частицата да мине или да не мине. Тоест от 1000 двойки минали през поляризаторите, само 500 ще дадат корелация 1, т.е корелацията между частиците ще е 0.5. При квантовата механика обаче нещата са малко по-афиф. Сега ти го разправям само на изуст, сметките не са пред мен, но идеята е следната. Вълновата функция на всяка частица (тя е обща за двете) се състои от два члена, суперпозиция на част със спин +1/2 и част със спин -1/2. Амплитудите на тези части на вълновата фунция са по 1/2. Вероятността да колапсира функцията в едната съставка ако през другият поляризатор премине частица е квадратен корен от сумата на квадратите на амплитудите, т.е. sqrt(2)/2 ~= 0.7 - тоест от 1000 минали двойки 700 трябва да дадат корелация на спиновете си.. Точните сметки ги има например в статията при Аспект, тук само ти обяснявам генезиса на разликата между предсказаното от класическата и квантовата механики. Тоест квантовата физика предсказва при такова кръстосване на поляризаторите корелация от 0.7, докато класическата предсказва корелация от 0.5. Това е разликата между синята и червената линии на графиката. И нататък е ролята на експеримента, да подсигури достатъчно малък шум и достатъчна статистика, за да се определи значима различимост между двете предсказания и данните от експеримента. Тук ти го обяснявам доста схематично, при работа с фотони (поляризация) и електрони (спин) има допълнителни особености и разлики, които малко усложняват конкретната реализация.

Точно така. И предсказанията на този модел не се потвърждават. Математически, психологически, това е модел който дава проверими предсказания, и те са проверени и потвърдени - и опровегават класическият модел, който също е математически. Ти не си мисли, че като можеш да си го представиш, това е нещо по-различно от натъкмен модел. При представата ти интуитивно използваш закономерностите които си придобил в опита. В квантовата механика е същото, просто закономерностите заемат повече място и трябва да се напишат Всички други разлики идват от субективна неудовлетвореност. Процесът който ги поражда гарантира сплетените частици. И свойствата които те проявяват показват че са сплетени. Ако не знаеш какво са сплетени частици и как се пораждат, прочети вместо да задаваш глупави реторични въпроси. Не е това начина. Поляризацията при фотоните е по причина техният спин. Експериментът е провеждан и с електрони, там ролята на поляризаторите е магнитно поле. Полетата не играят роля в крайният резултат, тук се изявяват само вероятностите с които взаимодействат частиците. Експериментът е много хитър, той елиминира всякакви едностранни влияния - полеттата на инструментите ще влияят еднакво и на двете частици, и при такъв тип експерименти влиянието им се елиминира. Затова е избран корелационният експеримент, за да се махнат такива неизвестни проблеми. А как се е разбрало кой фотон от къде се е пръкнал - трябва да прочетеш оригиналните статии, там огромно място е отделено на подготовката на фотоните и изчистването на прблемите с грешките при измерването. Вервай ми, експериментът е проведен много коректно, затова и никой сериозен учен не го оспорва. И да не ми верваш, така е. Е, сега трябва да си коригираш хипотезата, че няма и спин. Тя лесно се коригира, трябва просто да го изкажеш на подходящо място в потока думи И да четеш повече вместо да спориш когато не знаеш.

Тц. Аберацията която обсъждаме е при равномерно и праволинейно движение, когато източник и приемник са в две инерциални системи (и ако са в една такава, няма съответно аберация). А цитираните статии се отнасят за въртене на спътник около земята, което е съвсем друг процес - тук взаимният покой на източник-наблюдател не е инерциален, и законите при него са като в неинерциална система. Но това вече май сме го обсъждали

Виж сега, прочети малко повечко. Първо направи разлика какво твърди класическата физика, какво твърди квантовата. После погледни експериментите, които доказват едната или другата гледна точка. Това е важното, експериментите, а не че имаме предразсъдъци в някаква посока и това да е основание да загърбим експериментите. Това не работи, и само изкривява съвестта. Значи, началното условие е, системата от сплетени двойки по рождение да има спин 0 - просто такъв е процесът при който се раждат сплетените фотони при спонтанното параметрично разсейване. Според класическата физика, всяка от частиците в двойката си има спин в определена посока, който обаче ние не знаем, и можем да определим след експеримента. Тоест частиците си носят определен спин по рождение. Според квантовата механика това не е така. Частиците само притежават способност да имат спин, но докато са сплетени, нямат такъв. Единственото ограничение е, че когато едната частица застане в състояние например +1/2, другата трябва да бъде измерена със спин -1/2 (за да имаме сумарно 0, за да се съхранява момента). И вече в процеса на имерване всяка частица придобива конкретно значение на спина. Двете концепции могат да бъдат проверени, ако се направи експеримент при който измервайки спина на едната частица и измервайки спина на другата частица, да можем да ги сравним. Това са корелационни експерименти, мериш корелация, съвпадения. Предсказанията на двете теории леко се различават за тези корелации, и достатъчно точни експерименти могат да ги различат. Ето корелацията за двете теории: Червената линия описва корелацията според класическата физика, синята - според квантовата. Забелязваш малките разлики. По хоризонталната ос е нанесен ъгъла на който са скръстени поляризаторите, които изследват поляризацията на всяка от частиците. При нулев ъгъл - паралелни поляризтори - корелацията ще е максимална - независимо какъв е спинът, +1/2 или -1/2, щом едната частица мине през поляризатора, през него ще мине и другата частица. При скръстени поляризатори, 90 градуса, ако едната частица мине, другата няма да мине, защото нейният спин ще бъде перпендикулярен на поляризатора и той няма да я пусне, и корелацията е нула. И в двата тези случая предсказанието на класическата механика - има изначално спинове, и квантовата - придобиват се при измерване, съвпада и не става за проверка. Тези случаи не са интересни. Но има ъгли на кръстосване на поляризаторите, при които се появява разлика. Например кръстосани на 60 градуса, или 120 градуса. Тогава, разбира се, не всички частици ще преминат. Ако едната частица (случайно!) е паралелна на единият поляризатор и мине, то другата, с противоположен спин, ще сключва някакъв ъгъл с този поляризаатор. И тук се появява ролята на квантовата механика - тя работи с вероятности, и използването на този апарат дава различна вероятност другата чстица да премине, различна от класическата. А вече тези вероятности произтичат от дълбоко, от принципът на неопределеност, който дава не гносеологически ограничения за нашето познание (не можем да знаем точното положение и точният импулс, в случая точните спинове, макар че частиците си ги имат) а че принципно частицата няма точно положение и точен импулс, в случая няма спинове преди да взаимодейства с измерителният уред. Ей тея две концепции на практика се проверяват, защото водят до различни статистики, картинката горе. На това разчита квантовата механика, и това се потвърждава с експериментите, сочещи че измерената корелация е тази предсказана от квантовата механика. Затова твоята хипотеза е една приказка без никаква основа, базирана на стари и опровергани предразсъдъци.

Добре, какво искаш да кажеш? Нямало да пристигне под 90 градуса - спрямо какво ги търсиш тези 90 градуса? В системата в която наблюдател и източник са взаимонеподвижни, винаги можеш да си избере някакви 90 градуса. Този ъгъл е спрямо направлението по което се движи първия наблюдател. Това е единствената връзка, 90-те градуса нямат общо с втория наблюдател. На него ако му е кеф ще се завърти така, че източника да му е хоризонтално от ляво, ако ще източника ще му е отгоре, ако ще ще му е пред лицето, както реши. Той не се съобразява с оста Х определена от първия наблюдател, затова и този ъгъл няма значение в неговата система. Там е важно само, че аберация няма, че посоката от която идва светлината е същата като посоката към източика, че вълната се движи по тази посока защото сме в покой с източника. Вълновият вектор в системата на покой на втория наблюдател е по линията свързваща източника и наблюдателя, вълновите равнини са перпендикулярни на това направление. Това е 90-те градуса, не нещо друго. И това е факт в тази система - няма причина да е друго. За първия наблюдател вълната също пристига по този начин - тя идва вертикално от горе, вълновите равнинни са перпендикулярни на точа направление, вижда се добре от чертежа. Демек и в двете системи вълната се разпространява както е изискването, с вълнови равнини перпендикулярни на нейното движение. Това което обаче на нас ни трябва е, че двете направления по които се движи светлината - в системата на първия наблюдател, и в системата на втория, сключват ненулев ъгъл. И това е което Младенов не ще да признае - че вълновият фронт се движи под различен ъгълн в двете системи. Той се опитва да го доказва с бъгави картинки, а картинките трябва да бъдат следствие, само да визуализират обяснението, а такова той няма. А доплер ефекта го забрави в случая.

Не внимаваш в картинката. Източникът и този втори наблюдател са взаимонеподвижни. Светлината се разпространява по права линия от източника към наблюдателя. Тази посока определя направлението в което се вижда източика (демек направлението от което идва вълната), и същевременно направлението в което е той. Аберация няма. Тук нещо неясно има ли? Оста Х, спрямо която допълнително определяме ъгъла, се определя от първият наблюдател - той се движи по нея спрямо източника и спрямо втория. Тоест тази ос няма никакво значение за вторият наблюдател. Това че тази ос не сключва ъгъл 90 градуса с източника за него е без значение - той си има посока, където е източника и от където идват вълните. Единственото общо между двамата наблюдатели е, че когато източника е вече в дясно, вторият минава край първият (демек са на една координата). Това ни помага да съпоставим посоката към източника в този момент като посока за вторият наблюдател спрямо Х, и да сравним с посоката от която идва вълната за първият (вертикално спрямо Х). Тоест цялата тази галимация ни помага по-лесно да визуализираме това, срещу което неизвестно защо се тръшка Младенов - че в двете отправни системи светлината идва под различен ъгъл спрямо предварително избрано направление (в случая оста Х) - без значение дали е вълна или не (и двата варианта са съвместими с описаната картинка).

Ох боже, пак не си разбрал. Ми чети втори, трети път... На картинката както е, имаш посоката на вълната която идва на неподвижния зрител (вертикано) и истинското направление към източника (той е в дясно). Аберацията е разликата в тези два ъгъла. Неподвижният спрямо източника наблюдател който въведох (и който е подвижен спрямо зрителя) вижда истинската позиция на източника, и получава директно от нея вълните. Той не вижда аберация, защото видимата позиция на източника съвпада с истинската (или аберацията е нула). Другият, в другата система (покоящ се спрямо чертежа) е този който вижда аберация. Но ползата от този пример е двойна. Едната е, че очевадно демонстрира че в две различни отправни системи видимата позиция на източника е различна. Втората е, че и в двете отправни системи вълната е насочена директно към наблюдателя, фронтът и е перпендикулярен на посоката на движение, независимо че в двете е под различен ъгъл спрямо оста Х. Демек без проблем аберацията да се обяснява и с вълни. И двете твърдения Младенов неизвестно защо отрича и продължава да отрича и продължава да спами наоколо с тъпи безсмислени картинки. Просто показвам че той не може да е прав

Виж сега, забрави за връзка между ДЕ и аберацията. Двете са съвсем различни ефекти, не си влияят един на друг, имат различни причини за възникването. Наклонът на вълната не е по причина на ДЕ, а по причина векторната сума на скоростите - т.е. ще го има и при частици и при вълни. Евентуално върху него ще оказва и допълнителен член към тая сума - скоростта на самата среда, ако се увлича или има собствени движения. Независимо дали светлината е вълна или чстици, щом движението и е свързано със среда, поведението на среда ще влияе и в двата случая. Тоест увличането на вълната/частиците от средата е възможен механизъм ъгълът да бъде променен. Но както обясних, това ще ни прати в противоречие с експеримента. То това е което е вкарало и етера в беля навремето, хем не трябва да се увлича (според аберацията), хем трябва да се увлича напълно (според ММ), хем само частично може да се увлича (Физо).

Никъде не съм говорим за ДЕ от частици, нещо ме бъркаш. Изобщо не виждам защо намесваш ДЕ при аберацията. Аз използвах само готовата картинка, защото на нея бяха изобразени вълновите фронтове и всичко е разбираемо.

Точно за тази ситуация Френел издига хипотезата за неподвижният етер. Значи, не че той е неподвижен спрямо нещо, а че отделните му части не се местят една спрямо друга, не е увлекаем. С такава среда аберацията се обяснява както и до сега, наблюдаемите ъгли са отношение на скоростта на наблюдателя спрямо източника разделено на скоростта на светлината, с други думи всичко произлиза от векторната сума на скоростите. Или просто казано, този неподвижен етер не пречи на аберацията да се случи така, както и ако го нямаше (тогава не са го мислели точно по тоя начин). Другият вариант, увлекаема среда, ще изкриви аберацията в горния вариант. И както до сега дискутирахме, напълно увличаща се среда (противоположното на неподвижния етер) ще елиминира напълно аберацията - видимият наклон на източника винаги ще съвпада с истинският. Частично увличаща се среда ще постигне междинно резултати. Сега помисли върху нещата от следната гледна точка. Значи неподвижният етер не пречи на аберацията да се случва по закона за събиране на вектори (скоростите) и резултатът е точно съвпадащ с резултатът от наблюденията. От друга страна, всяко увличане, частично или пълно, трябва да доведе до предсказване на друг резултат, който очевидно ще се различава от този който сега наблюдаваме. Тоест ако имаме среда, тя трябва да има свойствата на неподввижния етер - задължително. Аберацията има това изискване към средата. Разбира се, може да нямаме среда. Законът за събиране на вектори по скорост работи и за частици, и при тях имаме подобно на аберацията явление (наклона на дъжда например). А за частиците не е нужна изобщо среда. Е, в СТО за светлината също не е нужна среда, и аберацията при нея пак се обяснява със събирането на скорости, и пак дава това което наблюдаваме. Тоест събирането на скорости е перфектният модел който обяснява аберацията и за светлина и за частици (забележи, за друг тип вълни не работи, другите среди в които се разпространяват такива вълни нямат свойстата на неподвижния етер).

Къде в обясненията ми видя доплер при частици? Всичко си се обяснява с вълни, и именно с вълни се вижда как в картинката се появява аберация, независимо колко се пъне Младенов да отрича. Виж сега, имаш някакво недоразбиране за аберацията. Това което се нарича звездна аберация и което е мерил Брадли, това е разлика между два наклона към мястото на видимият източник, измерено в две отправни системи. Във всяка има такъв наклон, и няма никакъв проблем. Няма значение чстици или вълни, не се стига до такава детайлизация. Това което е само аберация, това е разликата в наклона между истинското положение на източника и видимото му положение. Това не може да се измери в една система, ако не се познава взаимната скорост наблюдател-източник, а тя обикновено не се познава (представи си, една галактика на милиард светлинни години, за да определиш нейната напречна скорост, тя трябва да направи някакво значимо преместване върху небето, за да е значим ъгълът на който се премества, което значи да се движи с голяма скорост, което пък е много рядка ситуация, а по времето на Брадли не са и сънували за такива измервания). Така че на практика тази аберация в рамките на една отправна система не може да се определи, тя е ненаблюдаема без познаване на относителната скорост. Неподвижен с източника наблюдател ще определи (ако може) за нея НУЛА, което е съвсем легитимна стойност. Тук никакви вълни не трябва да се намесват - принцип на Окам.

Ами просто става. Най-простото класическо обяснение на доплеровият ефект е, като разглеждаш например как източника се приближава към тебе и на всеки свой тик излъчва по един фронт от вълната. Тъй като източника се приближава, разстоянието му до тебе ще намалява, и всеки нов вълнов фронт ще изминава по-кратък път, т.е. ще идва по-бързо отколкото ао източника не се движеше. Така между два поредни фронта времето намалява, и това е точно промяната в честотата. Не трябват никакви среди.

Да, картинката е за среда, и според класическата физика това е бил неувлекаем етер. Но в етера светлината не търпи никакви деформации Иначе картинката перфектно описва светлината според СТО, светлината не зависи от движението на източнника. Така че и в двата случая наклона на вълната не се обяснява със среда.

Това пък от къде? От къде се взе среда в примера в който няма никакви среди?

Нищо екстремно няма. Ъгълът зависи от отношението на скоростта на сигнала и скоростта на източника, и е толкова голям за да се види от всички. В реалният случай той ще е много по-малък, въпреки всичко Брадли успява да го измери. Така че това си успокоение го хвърли в канавката. Именно. И тъй като тя се движи с много по-малка скорост, за това и Брадли е намерил доста слаба величина за аберацията, 20.5 ъглови секунди. Ако беше по картинкатаа, щеше да е към 45 градуса. Всичко зависи от отношението на скоросттаа на източникаа и скоростта на сигнала. Картинката само илюстрира кое как става, а реалните данни идват от измерванията.

Разстоянието е без значение... и един ден, като осъзнаеш аберацията, ще разбереш че и вълните идват перпендикулярно на оста на телескопа Правилно, разстоянията нямат значение. За колкото време светлината идва от източника, толкова време и земята ще се мести спрямо него, така че ъгълът между истонското и видимо положение ще зависи само от отношението на скоростта на земята и скоростта на светлината. То от тази връзка и Брадли е измерил скоростта на светлиата, знаейки скоростта на земята и мерейки само наклони И това се потвърждава, аберация от далечните галактики е същата както и от сравнително близките звезди - определя се от стабилен параметър, орбиталната скорост на земята.

От къде знаеш? Нали не знаеш как се получава аберацията, следователно нямаш обяснение кое е верно и кое не. Ето, аз предлагам модел, който теоретично обяснява аберацията и практически се потвърждава. А ти само празни приказки предлагаш: "не знам, ама не било вярно"... Предразсъдъци, пиле шарено, пресушили са те като чироз... Нищо полезно не е останало.

Ти май нищо не схвана от примера дето ти дадох, а? Тъпак на квадрат се пишеш Баси нещастника... ВЪлни бе, вълни. И в двата случая са вълни. Че ако искаш и плоски да бъдат. В първият случай - чертежа - вълната попада вертикално, но истинското положение на източника не е там по вертикалата - той вече е заминал, защото на вълната и трябва време да дойде от мястото на излъчване поради крайната си скорост. Вторият случай - неподвижен с източника наблюдател, моментно е съвпадащ (прелитащ) с този на чертежа - при него светлината (пак като вълни!) ще идва от истинското положение на източника, което сключва наклон както е и на чертежа. Извади си очите и си сложи дьоптри - наклон!. Факт.

Нищо подобно. Ефектът на аберацията зависи от отношението на скоростта на източника и скоростта на светлината, и ако това отношение се нанесе на горния чертеж, нищо няа да се види. Идеята на чертежа е илюстративна, в това отношение перфектно си върши работата и това е достатъчно да се види причината за аберацията. Нема мърдане тука, кьошето е много тясно

Значи това което обсъждаме до тук е видимият наклон на източника, и той го има винаги, и е различен за всяка отправна система. Аберацията е разликата между видимия наклон и истинският наклон (тя може и да е нула тази разлика). Но тъй като в рамките на една система, ако не знаеш относителната скорост на наблюдателя спрямо източника не можеш да определиш истинският наклон, за целта се ползват данните от двама различни наблюдателя. При Брадли това е измерване през лятото, когато земята се движи в някаква посока около Слънцето, и през зимата, когато се движи в противоположна. И това е звездната аберация която Брадли е измерил.

Това което всеки наблюдател може да наблюдава и да определи в случая, е видимият наклон на източника. Както се вижда, той ще е различен в различни отправни системи. Ако в случая наблюдателят знае и скоростта си спрямо източника - супер, с тези данни може да определи истинското положение на източника. Но и да не знае тази скорост (както в нашият случай) не е болка за умиране - просто трябва да се ползват данните и от двамата наблюдатели, това го дъвкахме в съседна тема. В случая дадох примера с нарочно неподвижен спрямо източника наблюдател, за да цъфнат в цялата си прелест грешните обяснения на Младенов с вълните и техните посоки.

Винаги съм прав. Доплеров ефект не знам дали произвежда, но аберация произвежда със сигурност, защото Брадли я е измерил И принципът на аберацията е точно същият - относително движение на наблюдател и източник, плюс краайната скорост на светлината. Ти нали твърдеше, че светлинният фронт не си променял направлението? Я да видим... Ей ти сега горната картинка. Както видя, ако източника се движи, ти получаваш вълна която е с посока идваща вертикално, когато източикът вече не е в тази посока. Сега нека ситуацият е същата, но с леки изменения: когато източникът е максимално в ляво, край наблюдателят дето е в точката 0 прелита друг наблюдател (2) който се движи със скоростта на източнника и паралелно на него в същата посока по оста Х (т.е. се намира в друга отправна система от първият наблюдател). Източникът за този наблюдател е неподвижен, нали? И вълните които ще получава този наблюдател ще бъдат по линията свързваща източика с този наблюдател(2), т.е. вълновият им вектор е под наклон с оста Х различен от вертикалата. Е, ето ти я аберацията - първият наблюдател в първата отправна система получава вълните вертикално, вторият получава същите вълни (то няма други) под наклон. Това са същите вълни дето се мъчи толкова безуспешно да ги рисуваш Аберация като слънце, и обяснението за нея е като за детска градина. Пък ти дали ще го разбереш, не знам

Много хубава картинка, става и за аберацията Нека имаш наблюдател в точката 0 долу, неподвижен в системата в която източникът е нарисуван подвижен. Когато дойде светлината до него, той в каква посока ще трябва да погледне към източика? В посоката в която източникът е бил перпендикулярно на него (пак в координата Х=0 и от където идва вълната която се докосва до него), или към истинското положение на източника, някъде вляво на Х координата 5? Ей това е аберацията. Вълната идва от "видимото" положение на източника, не от истинското. И причина за всичките ти неразбирания е крайната скорост на светлината. Ако беше безкрайна, истинското и видимото положение на източика щяха да съвпадат. И само в този случай С какво ти е пълна главата че не го проумяваш до сега (и предполагам, няма да събереш сили да го проумееш и по-нататък)? Малко хигиена трябва да извършиш над предразсъдъците си, да освободят място