scaner

АМи като погледнеш историческият прогрес на тази теория, ще разбереш защо. До 1887 г. Лоренц е градял теорията си на база напълно увлекаемият етер, предложен още от Френел. Тази теория е била в съзвучие с аберацията, всичко било пей сърце, човекът се борел да създаде модел на електрона. След 1887 г. обаче се появяват стабилни резултати от опита на Майкелсън и Морли, противоречащи на тая теория. И започва едно ходене по мъките, въвеждат се скъсяването на дължините, по-късно и забавянето на времето (че е имало и две различни времена, истнско и фиктивно, като никой не можел да измери истинското...). Цялата тази галимация, погледната от сегашни дни, е опит с непрекъснати приближения и предположения да се преоткрие СТО, нещо като изграждане ама отзад напред. Защото и Лоренц и Поамкаре не са тръгнали от постулатите с които тръгва Айнщайн, а са стигнали до тях чак накрая. И реално са стигнали до един абсолютно ненаблюдаем етер, което напълно го обезсмисля. От етер който е има качеството движение преди 1987 г. те стигат до етер който няма това качество, или по-точно може и да го има, ама е принципно неоткриваемо Тоест първият етап на тази теория добре попада под моите аргументи. А трансформацията която после се получава към СТО, е ясна сама по себе си.

Не е нужно да намесваме СТО, само да си усложняваме живота. Достатъчна е и класическата физика. Аберацията се наблюдава като ефект от първа степен по скоростта (като доплеровия, докато ефектите на СТО са много по-тънки, от втора степен, ако си наясно с тази терминология..). Та, значи аберацията чрез етера се обяснява именно при липса на увличане на светлината. Всяко увличане трябва да внесе изкривяване в този ефект, видимо без силно напрягане. Пълното увличане ще доведе до пълно компенсиране на аберацията в съответната отправна система. Значи, самото увличане ще доведе до наклон на лъча - той ще влиза през една точка някъде високо в атмосферата, и увличането ще го измести от тази точка (входът ще остане назад е посока обратна на движението), т.е. траекторията му е наклонена. Аберацията пък е наклон, причинен от самото взаимно движение между източика и приемника, и наклонът е по-посока на движението. И в двата случая наклонът зависи от скоростта на земята, но е в противни посоки, така че двата наклона се унищожават. И докато експериментът сочи че имаме точно очакваният наклон според аберацията, увличането трябва да унищожи тази аберация, да доведе до нулева стойност. Иначе за другото което казваш, Гравити те е насочил към Лоренцовата етерна теория. В нея има голям принос особено в последните и години и Поанкаре. Намесването на скъсяванията на дължините и забавянето на часовниците, в крайна сметка карат Поанкаре да се изкаже, че в така построената теория етерът е напълно ненаблюдаем. Тоест няма негово вличние върху светлината, което да бъде определено като негово

Напротив, прав съм, защото предложих неоспорими доказателства. Това че на такива като тебе им трябват месец за да ги осъзнаят, е просто проблем на проходимост на нервните пътище, не мой проблем.

Ами ти ме слушаш и се нервиш, че хем не си прав, хем си безсилен да предложиш смислен аргумент. Затова и обръщаш на личност - ad hominem, аргумента на безсилните.

Е, ти с тея криви зъркели, дето не можеш да видиш едно очевадно противоречие, си тръгнал другите да оценяваш Тея клоунски номера не минават.

Колкото и пъти да повтаряш, това няма да стане вярно. Именно в другата тема ясно пролича как увличането противоречи с експерименталните наблюдения на аберацията. Което е тотален крах на самата идея за увличане. А от там и за самият етер. Те хората на времето са ги разбирали тея неща, затова и са итхвърлили етера. Сегашното поколение дето само се зомбира и не чете, освен да си повтаря някакви мантри от никъде, на друго не е способно

И как се съгласуват едновременно изискването етерът да е напълно увлекаем (ММ) и да е напълно неувлекаем (аберацията). Ти изобщо мислиш ли когато пишеш тук? Или си заслепен от предразсъдъци?

Зависи какво разбираш под "етер". Ако е среда, запълваща цялото пространство, няма проблем. Ако е среда, кято има обсъжданите тук свойства, да манипулира скоростта на светлината проявявайки специфично свойство "движение", експериментът сочи че такава среда няма. Значи полето на Хигс. не може да е такъв етер.

Само дето както показах, фактите противоречат на наличие на пълно увличане. И тука няма мърдане. Сега какво, ще си криеш като щрауса главата в пясъка, и това ще бъде някакъв аргумент? Или ще поддържаш правото си на мнение, очевадно неотговарящо на истината? В кое от двете има смисъл?

Всеки от тях не противоречи сам за себе си, но и трите заедно протииворечат. Опитът на Физо: след като аберацията изисква етерът да не е увлекаем, няма как нещо да го увлича макар и частично. Аберацията - тя изисква липса на увличане. Увлекаемостта, изисквана от ММ, унищожава аберацията до нула както показах в другата тема. Етерът не може хем да е увлекаем, хем да не е. Така че трите заедно рисуват етер, койтоо принципно нне може да съществува. Ами това че е в покой спрямо една инерциална система, противоречи на звездната аберация. Когато е в покой, той "препредава" наклонът на падащата от източника светлина. Докато фактите сочат друго. Противоречи и на опита на Физо, дето етерът частично престава да е в покой спрямо същата инерциална система.

Всичките налични. Но трите базови класа са сдостатъчни: Майкелсън и Морли изискват пълно увличане. Опитът на Физо обратно, допуска само частично увличане. Наблюдението на аберацията изисква липса на увличане, то е несъвместимо в пълното увличане. Е, на едно място може да правиш и трите експеримента, етерът не може да има и трите качества там. Но ако не знаеш кои са експериментите, отхвърлящи етера, защо не си си написал домашното?

Нещата изобщо не могат да се сравняват. Етер изначално е търсена субстанция, която има специфични прояви на качество "движение" по отношение на светлината - определя нейната скорост, може да се увлича или да не се учлича или частичнно да се увлича. Експериментът показва, че такова чудо няма, защото в определени ситуации трябва да проявява едновременно тези взаимоизключващи се качества. Отклоняването към Америка тук е неадекватен подход.

Хехехе, много добра характеристика за лишено от логика мислене Значи дори да е нищо, дай да го приемем за нещо, че нищото не върши работа Младенов, не става с приемане тая работа, става с доказателства.

Знае се, знае се. Не можеш да твърдиш че нещо съществува, ако нямаш конкретни негови свойства пред вид. В противен случай настояването е безсмислено. А само експериментът е този, който може да потвърди или отрече търсените свойства. И в настоящият момент етер с търсените свойства е доказано че не съществува.

Но измерването на аберацията показва пълна липса на увличане. И това ти разкатава всичките предположения и ги праща на боклука Повече не е необходимо.

Първо, Малък урок по логика. Ти казваш: "Значи щом аберацията е смяна на посокота на светлината - и щом увличането не сменя посоката на светлината - значи увличането не влияе на аберацията. " В това съждение имаш предпоставки и заключение, като обаче заключението противоречи на предпоставките. Предпоставка: аберацията е смяна на посоката на светлината. Възможни следствия: Следствие 1: ако имаме смяна на посоката на светлината - ще имаме аберация. Следствие 2: ако нямаме смяна на посоките на светлината, няма да имаме аберация. Твоето твърдение: щом нямаме смяна на посоката на светлината, не влияе на аберацията, не е в нито едно от възможните следствия. Следователно, то не е верно. Верното по смисъл е Следствие 2. Но моята теза е свързана не със самата аберация, а със звездната аберация - чиято величина се получава като разлика от две аберации, измеренни по различн моменти. Дори според твоето твърдение, след като увличането не влие на аберацията, то разликата от две еднакви аберации ще бъде НУЛА, а не ненулвевото значение което Брадли мери. Изводът от Следствие 2 е същият - щом няма аберация, няма и звездна аберация, т.е. нейната величина ще бъде НУЛА. Тоест това е следствие дори от твоето неверно твърдения. Сега за Брадли. Ти не доказваш нищо за него. Всичките ти твърдения не следват от никъде. Ето защо: Единственото твое следствие от увличането, и за което съм се захванал е, че ъгълът на наблюдение на източнника ще бъде константа в резултат на увличането. Тоест звездната аберация, получена като разлика от два такива ъгъла, ще е НУЛА и ще противоречи на експеримента. Това интерпретирано по смисъла на кръга на Брадли означава, че никакво кръгче няма да се оформя (то би се оформило поради различният измерен наклон), а ще имаме точка - фиксиран наклон целогодишно. Тоест твърдението ти за Брадли по-горе и резултатът по причина увличането приложим за Брадли, си противоречат. Затова е очевидно, че твърденията ти за Брадли не следват от никъде. Свързани са до толкова, че в резултат на увличането кръгчето изчезва.

Ти нищо не казваш къде се формира този ъгъл. Ти казваш, че при всяко измерване измереният наклон на източника ще бъде един и същ. Което превръща кръгчето на Брадли в точка. Само че тук става дума за звездна аберация - което е разликата от ъгъла между истинската и привидната позиция на звездата получен в два различни момента в годинната. Толлкова ли е трудно да изчетеш и разбереш текст от пет изречения, та трябва да ти набивам канчето непрекъснато?

Не четеш какво ти казвам. На картинката с аберацията си нарисувал телескоп под някакъв наклон, и си задал по условие че падащият от вън лъч е вертикален. Проблемът е, че когато измерваме видимият наклон на източника/телескопа, то ние не знаем какъв е наклона на падащата от източника светлина, нито каква е скоростта му спрямо земята. За това в практиката се прави второ измерване, когато земята се движи по отношение на този източик в противоположна посока (след 6 месеца). Тогава получаваме друг наклон. И това което се нарича звездна аберация е разликата от двата наклонна, разликата на техните ъгли. Това определя в какъв ъглов диапазон източникът си мени позицията върху небосклона за една година. Тази величина е еднаква за всички далечни източнници на звездната сфера, нарича се аберационна константа и е 20.5 ъглови секунди. Различна от НУЛА. В твоята версия с увличането обаче, нещата стоят по съвсем друг начин. Както си дал чертежа, и при двете движения на земята ще установим един и същи наклон на източнника. Тоест звездната аберация за него като разлика от двата наклона ще бъде НУЛА. Което противоречи на експеримента. Не ми се оправдавай с Уикипедията, а гледай какви ти си ги накъдрил.

Ами звездната аберация реално се определя от двата наклона към един и същи източник в два момента (защото само при едно измерване трябва да знаем истинският наклон на източника, а не го знаем), когато земята се движи условно наляво и условно надясно (например януари и юли). В случая и двете измерванния ще дадат един и същи наклон (в примера вертикален), следователно звездната аберация ще бъде НУЛА. А тя не е толкова.

Интересно би било до определена граница. Над нея глупостта идва в повече. А тук тая граница се е загубила някъде там в ниското...

Добре, няма да коментираам двете крайни картинки, ще коментирам само средната, набедена за вярна. Значи ако имаме увличане, то при движение на увличащата земя надясно (според чертежа), ние на земната повърхност ще наблюдаваме същото направление на лъчите, каквото е направлението в системата на източника - вертикално. Предполагам, ако земята се движеше наляво, картинката щеше да е огледална, и пак никаква разлика нямаше да има. Следователно, очакваната наблюдаема аберация в случая ще бъде точно НУЛА. Неколкократно вече предсказах това значение при наличие на пълно увличане Но, фактите сочат, че аберационната константа за земята е 20.5 ъглови секунди. Съвсем не нулева, и измерена преди почти 300 години. Следователно, моделът на пълно увличане противоречи с експеримента. Което просто значи че не е верен Просто е.

Добре. В нашият случай влиза във атмосферата и стига до змята, без да излиза. Не разжборам какво си нарисувал, особено на дясната картинка. Въздухът е практически еднородна среда, така че светлината трябва да се движи по непрекъсната и гладка траектория - тя трябва да минава през всяка точка от тази траектория, и да мени посоката/импулса си само ако има въздействие. Което не е вярно за дясната картинка. А за лявата трябва траекторията като започне от точката горе, да е плътна линия до точката долу, т.е. наклонена линия с наклон наляво - така както си я изобразил, увличането трябва да действа на тласъци, което пък ще даде пълен хаос във всички експерименти. Съвсем естествено, ако светлината не е влязла в атмосферата в точка по вертикала на наблюдателя, да я виждаме под наклон когато стигне до него. Което променя оригиналната посока и в случая намалява аберацията към нулата, както предложих. На дясната картинка ми прилича на опит да изобразиш вълна, местеща се вертикално, но с вълнов вектор под наклон. Ми няма такова чудо вприродата, по дефиницията на вълновият вектор Това е достатъчно да се формира наклон на лъча. Представи си, пада едно дребно камъче. Ако не духа вятър, ще падне точно по вертикалата. Ако духа хоризонтален вятър, ще го отмести от тази вертикала, и траекторията му ще е наклонена линия - колкото по-надолу е камъчето, т.е. колкото по-дълго му е действал вятъра/увличането, толкова по-ще е изместено от вертикалата (движението на въздуха увлича камъчето). Съща ще е ролята на увличането и тук чисто геометрично, без значение причината. Точката на влизане в атмосферата няма да е на вертикалата, ще трябва да използваме нааклонен телескоп към тази точка, и това ще указва наклона на лъча. Ми докажи това твърдение. Защоъто според физиката светлината е вектор, и всякакво въздействие върху този вектор го променя. А промяната на един вектор е по голеина и посока, и става само с добавяне/изваждане на друг вектор, т.е. задължително трябва да има векторна сума. Съвсем друг е въпросът далли ти я виждаш, но това не е проблем . На лявата картинка, светлината достигайки долнатат точка на наблюдение, има изместване по хоризонталната ос, тоест лъчът освен вертикална е имал и хоризонтална съставка на скоростта. Ето ти я векторната сума и нейният резултат. Във визиката нещата не са по каприз, а следват от известните закономерности. Айде да не пържиш рибата, която е още в морето До тук единственото което се вижда е, че имаш изключително мътна представа, подплатена с някакви неадекватни рисунки.

Каквото има, съм го разказал многократно. Но виждам, Дънинг-Крюгер ти пречи да разбираш прочетеното... Не мога да ти помогна.

Това са ни някакви твои измишлизмми. Нищо не си разбрал. Ама съвсем нищичко.

Дънинг-Крюгер, нали? Не е лесно...