scaner

Всъщност, ако се замисли човек, разликата между модела на Коперник и модела на Птоломей е само по отношение на удобството. Моделът на Коперник описва траекториите на звездите и планетите от гледна точка на инерциална отправна система (свързана със невъртящо се слънце), моделът на Птоломей - от гледна точка на неинерциална система (свързана с въртящата се земя). Моделът на Коперник позволява да се изрази това движеие с аналитични функции (окръжности, елипси, достатъчно просто и удобно), моделът на Птоломей - във функционален ред (поредицата епицикли). Тоест моделът на Птоломей е разложение на моделът на Коперник по съответната база, свързана с неинерциална система. Предсказателната сила и на двата модела е сходна. И двата модела не дават обяснение за причината на това движение, докато при големият взрив ние стигаме едно ниво по-надолу - говорим за причина, и по този критерии отсяваме моделите. Така че нямаме пълна аналогия. т.е. теоретично предполаганото разширение се доказва чрез червено изместване на светлината от отдалечените звезди?! Не, самата теория на относителност включва в себе си възможността вселената да се свива, да е стационарна, или да се разширява, това са различни възможни решения на нейните уравнения. Какъв точно вариант се реализира в нашата вселена, се определя от наблюдението, и един прост факт за това е червеното изместване на светлината. Значи може да избираме от следните варианти: 1). стационарна или свиваща се вселена, и тогава ни е нужен непознат механизъм ("Баба Яга") за обясняване на червеното изместване; 2). разширяваща се вселена, и тогава съвсем естествено червеното отместване се обяснява с доплеров ефект. Тоест ярко проявление на бръснача на Окам - да не се въвеждат нови същности, ако наличните са достатъчни. Затова разширението на вселената не е нещо изкуствено. Нови същности могат да се вмъкват ако има нови необясними неща, каквито на настоящият етап няма. Погледнато равнодушно, ако с излизането на светлината от гравитационното поле на източника е с изместен спектър към червено, то това е по- икономично отколкото да караме вселената да бяга: Точно обратното е, светлината излиза с такъв спектър, с какъвто влиза, т.е. нямаме изместване на спектъра. Затова нищо не ни помага да правим по-големи икономии от естественото допускане вселената да се разширява (по-горе). Ами това е стара история, вече има натрупани много причини тя да не е способна да опише реално състоянието на нещата, колкото и примамливо да изглежда на пръв поглед (за съжаление, само на пръв поглед). Ето го линка на руски, който на кратко описва историята на подобни теории: Старение света както и какво те не могат да обяснят, поради което са изоставени. В английската версия на страницата в Уикипедията има и повече обяснения. Така че не от добро е останала версията за разширяващата се вселена. Ако имаше нещо по-смислено, никой няма да се откаже да го ползва...

А как предлагаш да се действа? Значи, има известно поведение на нещата, което може да обясни какво се случва. И има неизвестно поведение (непозната причина), която обаче не може да се нарече обяснение, защото просто не е известна, не е позната. Кое трябва да вземем на въоръжение? Трябва ли всичко да обясняваме с потенциалните прищевки на Баба Яга (непозната причина ), или да обясняваме със известните знания? Разширяването на вселената е естествено следствие от теорията на относителността, която на този етап е добре изучена и потвърдена. И на този етап обяснението чрез нея няма алтернатива. На друг етап, ще поживеем, ще видим. Но елементарната логика на науката изисква да не привличаме екзотични обяснения, ако можем да се справим по по-икономичен начин - принцип на Окам. Всъщност, в случая червеното отместване е свързано с увеличаване на скоростта на светлината. Ако светлината е излъчена от източник намиращ се в гравитационното поле, на разстояние извън него тя ще бъде отместена към червеният край. Причината е, че излъчената вътре светлина има отрицателна потенциална енергия, която тя трябва да компенсира до точката на излизане, т.е. енергията и при излизане намалява, което е отместване към червеният край на спектъра. От друга странаа, в гравитационното поле потенциалът е по-голям по абсолютна стойност, което е свързано с по-малка скорост на светлината. Тоест извън полето където потенциалът е по-малък, скоростта на светлината ще е по-голяма от мястото на излъчване. И имаме връзката - червено отместване, и свързано с него повишаване на скоростта на светлината. Ако искаме чрез този ефект да обясним наблюдаемият ефект, то трябва колкото по-се отдалечава източникът от нашето място, толкова повече гравитацията да нараства, съответно в миналото скоростта на светлината да е била съществено по-малка... И двата ефекта обаче водят до проблеми. Нарастването на гравитацията води до поведение на геометрията което е свързано с неприятни и ненаблюдавани последствия за миналото, а промяната на скоростта на светлината в такъв мащаб не се потвърждава от измерваията. Така че този опит за обяснение отпада. Изобщо, взаимодействието на светлината с гравитационно поле не е еднопосочно. Полето на някаква звезда може да се изобрази като яма - на някакво разстояние от тази звезда, във всички позоки, с много добро приближение то може да се приеме за нула. При това положение можем да оформим визуално нещо като вход, съответно изход от ямата. Тогава светлина с дадена енергия на входа на ямата, като стигне центъра и - близо до звездата, ще измести спектъра си към синия край, защото ще придобие потенциална енергия. На излизане обаче, тази енергия ще бъде върната обратно на полето, и на изхода светлината ще има енергия такава, каквато е имала на входа в ямата. Тоест след преминаване през някакво поле светлината не променя енергията си, съответно спектърът не се измества. Така че колкото и да минава през полета, това не обяснява червеното отместване което наблюдаваме. За сега разширяването на вселената е най-доброто обяснение със знанията, които имаме. А със знанията които нямаме (поведението на Баба Яга), не може да се обясни нищо

Пак глупости. Разликата между движение и покой идва от самата концепция за относително движение, още от дълбока древност, и Айнщайн няма пръст тука. Обаче и в класическата физика, и Айнщайн въвеждат неразличимост на двете състояние на основа физическите закони. Различимостта е в конкретиката, каква табелка ще сложиш за конкретен случай, не е принципна. Именно това е "самопризнанието" на Айнщайн Пий си по-редовно хапчетата, че такива халюцинации няма да те доведат до никъде. Сам ще почнеш да се самопризнаваш...

Бла бла Айнщайн е показал, че независимо кое инерциано състояние си харесаме - покой или движение, физическите закони са еднакви. Тоест на база физическите закони не може да се противопоставя покой на движение, няма никаква разлика между тях в това отношение. Затова и твоето твърдение "Излизаме от състояние на покой, ние сме в някакво различно от покой състояние, в движение", няма смисъл - според физическите закони не можеш да различиш двете състояния. За това твърдението ти е глупост. А с глупостите само отиваш у киреча

Няма такова нещо. Всяко инерциално състояние е 100% еквивалентно и заменимо със състояние на покой. Няма принципна възможност за излизане от него. От тук и цялата каша в представите ти. Ако сме в инерциално състояние, ние можем да твърдим че сме в състояние на покой, и това твърдение е вярно. Допускането на противното като противопоставяне на това състояние е грешем логически ход. И естествено, води до противоречия.

Разбира се. А това от своя страна води до ефекта, че в системата на гайката винта е "по-развит", в смисъл че усукването породено от относителността на едновременността е в обратна посока на естествената резба на винта, ако така мога да се изразя, резбата е "по-рядка". И води до намаляване на стъпките от резбата на единица дължина, точно колкото очаква гайката, ако човек тръгне да го смята

Виц: За да намали наплива към социалните мрежи, от Гугъл решили да усложнят въвеждането на captcha за привържениците на Тръмп.

Е, можеш и да не го ползваш. Но това поставя под въпрос смисъла на цялата задача: за какво ти е тогава да го изчисляваш, след като нуждата не е стратегическа, а може ей така, да отпадне по пътя? В тоя ред на мисли, за да размърдам малко темата, ще опиша поредният "парадокс" следващ от СТО. Имаш гайка и винт с резба. Нека за определеност приемем, че винтът се върти (както е по темата), и в инерциална система, свързна с винта, той не се мести в пространството, но се върти много бързо. Срещу него по направление на оста му лети гайка, която по условие не се върти. Тя се надява на винта и винтът се навива на нея, т.е. резбата и на гайката, и на винта, в този случай съвпадат коректно - количеството стъпки на единица дължина и на двата обекта съвпада (по условие). Сега да видим какво става в отправната система, в която гайката е неподвижна. Там към нея се приближава с голяма скорост въртящият се винт. Поради високата скорост, винтът е скъсен, т.е. ще има повече стъпки на единица дължина (значи стъпките на гайката и на винта ще са различни), следователно не би трябвало да може да се навие на гайката. Парадокс? Това е занимателна задачка, която има сравнително просто решение (няма да го казвам!), което до голяма степен се основава и на ефекта който разглеждаме в тази тема

Хм, това не е ли противоречие? Като преминеш в система в която валът е по-усукан, той там няма да е по-усукан?... Както казваше дядо ми на времето, кел файда от ползата ЛТ само ти помагат да изчислиш какво ще се случва, без да харчиш ресурси за експерименти. Например в случая, вместо да се бъхташ да пробваш различни системи за да намериш нужната, по метода на пробите и грешките, да минимизираш разходите като направиш нужните изчисления. Обикновено умните хора работят по този начин.

Здравей! Тук не знам как с прости обяснения може да се обяснят нещата... Знаеш, квантите са състояние на поле с някаква енергия. Ако енергията на полето се намали под необходимата за съществуване на един квант, то кванти няма, но поле има. Това е неквантово състояние на полето. Повишавайки енергията, полето премнава в състояние на един квант, повишавайки още, може да премине в състояние на два кванта и т.н. Та, в неквантово състояние полето на Хигс има интересни свойства, там при него се появява един член който добре се интерпретира като масов член, само че квадрата на тази маса е отрицателен, демек е нещо като имагинерна маса. Това е областта на виртуалните частици. Същите свойства имат и тахионите и тахионните полета, и при тях масата е имагинерна величина. Затова в това състояние полето на Хигс се държи като тахионно. Има и други причини за тази аналогия, но са доста по-сложни и не им е тук мястото.

Това не е болка за умиране, Sci-Hub има няколко различни домейна, и освен това е достъпна и в Tor, така че няма лесно да бъде спряна. Който се интересува за актуален достъп, да пише в Гугъл "Where is sci-hub now" или примерно да провери в линка https://librarygenesis.pro/sci-hub/#! Нещата са пределно гъвкави. В Twitter е спряна само една публична дискусия, не достъпът до самият сървис. Така че ползвайте обилно

Ами няма проблем. Ако на не-въртящ се вал в една система приложиш еднакъв въртящ момент във всички точки по оста му едновременно, в тази система всички точки ще се въртят синхронно, т.е. валът ще се върти но няма да е усукан. И такъв вал, разглеждан в друга система, ще бъде усукан, тъй като едновременното съвпадение на фазите на въртенето в едната система няма да е едновременно в другата, както се разглежда в тази тема. Каква е причината, няма значение. Дали е наличието на максимална скорост на сигнала, или относителност на едновременността е все едно, защото споменатите фактори са следствие на едни и същи постулати, т.е. в случая са равностойни и взаимозаменяеми за обяснение на ефекта. В едни случаи е удобен единия, в други случаи - другият. С наличието на максимална скорост добре се анализира проблемът с "абсолютно твърдото тяло". В класическата физика такова тяло е тяло, което при динамични натоварвания, ускорения - локални или глобални, не променя размерите и формата си, т.е. тяло с нулева еластичност, упростено казано. Такова тяло, като го подбутнеш в единия край, за да запази формата си, другият му край трябва веднага да реагира, независимо на какво разстояние се намира, т.е. в класическата физика няма ограничение на скоростта на сигнала за промяна, тя е безкрайна. Един завъртян в единият край прът започва да се върти веднага и в другия край. Ако нямаме абсолютно твърдо тяло, то тогава действа еластичността - усукване приложено в единия край се разпространява до другият, но силите на еластичността противодействат и в крайна сметка компенсират усукването. В СТО обаче нещата не са такива. Там дори да игнорираме еластичността (да я приемем за нула), имаме други ефекти. Например скъсяването - едно тяло подложено на ускорение от една отправна система до друга, си променя размера в новата, което нарушава условието за абсолютно твърдо тяло на класическата физика. И в резултат имаме микс - част от ефектите свързани с промяна на форма и размер се основават на действие силите на еластичност, част са базови, идват от свойствата на пространство-времето. Например ако придадем въртящ момент само на единият край на един прът, то той ще се завърти и ще бъде усукан. В класическата физика това усукване може да бъде само под действие на еластичните сили, които ще му се противопоставят и ще го компенсират, т.е. за да го поддържаш, ти трява непрекъснато да упражняваш въртящ момент. В СТО свойствата на пространство-времето са такива, че усукването ще се съхрани (само част ще се компенсира от еластичните сили) и след като премахнеш въртящият момент. И в тоя ред на мисли се получават много и различни варианти на усукване. Например, ако на едно "абсолютно твърдо тяло" (прът с нулева еластичност, за по-точно) приложиш моментно въртяш момент в средата, то тогава то ще се върти така, че средата по фаза ще изпреварва двата края, и това ще бъде устойчиво въртене (защото няма сила на еластичност която да го компенсира). Ако приложиш въртящ момент в две точки - ще се получи още по-гърчава картинка. И всичко това само в една и съща отправна система, за разлика от класическата физика. Какво ще бъде в другите системи може да се определи чрез лоренцовите трансформации. Но в нашият случай, прилагайки моментно въртящ момент във всички точки едновременно, може да постигнеш и еднаква фаза на въртене по цялата дължина, т.е. неусукан въртящ се вал. Това е само много частен случай от всички възможности.

Пак да попитам, на основание какви закони е това "следствие"? Не ти ли писна да халюцинираш глупости, не следващи от никъде? Не става тая работа само с високопарни слова Аха, не можело значи. Тогава как може едно тяло, което е в покой за даден наблюдател, да бъде движещо се в друга система, за друг наблюдател? Нали не можело хем така, хем иначе? Първо се научи да мислиш последователно и най-вече логично, после ще говорим по-нататък.

В криминалистиката има едно правило, "no body, no crime"...

А защо трябва да е усукан и в двете системи? Т.е. защо трябва да има някакъв проблем тук? Според кой закон? И как ти хрумна че това изобщо е аналогия на примера с вала? Пълните глупости тука са, че нямаш никакви смислени аргументи, и чисто субективно раздаваш етикети. Заслепен си от предразсъдъци, че нещо трябвало да бъде някакси, само щото вятъра духал неправилно... Това няма нищо общо с наука, а е просто неудобно емоционално състяние...

Този въпрос разбира се е отворен Проблемът е, че около тахионите има много неясноти. Например, не е ясно могат ли те да взаимодействат с останалата материя. Тук има само предположения, от възможността за доста странни взаимодействия, до възможността за липса на такива, т.е. до тяхната неоткриваемост. Има предположение, че тахионите вече ги няма в нашата вселена, те са били само в началото, спомогнали са Големият взрив. При сплетените двойки евентуалното взаимодействие се характеризира без пренасяне на енергия и импулс, т.е. без промени свързани с предаване на информацията. Има възможности за подобни взаимодействия на тахионите с реалната материя, но както казах, това си е само чиста хипотеза засега (разполагаме само с уравнение но без начални условия, в тях има произвол). От друга страна, самата квантова механика е залегнала на нелокалността, и споменатите сплетени двойки са продукт на тази нелокалност. Вероятно в тази посока може да има някакво търсене, скоро не съм преглеждал статиите в това направление... Може да погледнеш нещо за теорията на Бом-де Бройл (английската версия на статията е доста по-подробна и информативна), напоследък към нея има повишен интерес, тя също силно разчита на нелокалността... А за тахионите, на добре изложено четиво на популярно ниво попаднах в списание Наука: Тахиони. Мъка, мъкаааа... На толкова неизпълнени обещания за "грешки" се наслушахме, че кой да повярва на ново лъжливо овчарче? Видно е, че хал хабер си нямаш за какво говориш, но дерзай, "прескачай" дето можеш. Само не обвинявай другите за неуспешните си скоци

Това че е крайна, е пряко следствие от вторият постулат - като следствие от него, величината и е една и съща във всяка отправна система, а в допълнение ние имаме поне едно наблюдение, че тя е крайна А че е максимално възможна е малко по-сложно. Следствие на СТО е, че интервалът между две събития, отчетени по подвижен часовник, е по-малък от интервала между същите събития отчетени с неподвижен. При което колкото е по-голяма скоростта на подвижният часовник, приближаваща се към светлинната, толкова интервалът отчетен по него клони към нула. Логично е да се предположи, че ако се надхвърли скоростта на светлината, двете събития ще променят реда си (интервалът между тях ще продължи да намалява и да стане отрицателен), което значи причината и следствието да си сменят местата. Което е недопустимо от нашата концепция за причинност. Но това е само груба идея, аналогия. Ако сметнем нещата както трябва, лоренцовите трансформации показват, че енергията и импулсът на едно тяло, доближаващо скоростта си към тази на светлината, ще нарастват неограничено, и няма процес, който да осигури достатъчно енергия за да може тяло с по-ниска от светлината скорост да я достигне (и съответно надхвърли). Което пък означава че тя е максималната възможна скорост за такива тела. Сега, ако бъдем съвсем коректни, вярно е и друго - ако тялото има изначално свръх-светлинна скорост, няма процес който да може да му понижи скоростта под светлинната. Тоест потенциално е възможно съществуването на частици движещи се със скорост по-голяма от тази на светлината - тахиони, за които скоростта на светлината да е минимална. Тяхната физика е малко особена, те би трябвало да съществуват в посока от бъдещето към миналото (следствието при тях изпреварва причината от наша гледна точка), и още куп особености има в поведението им. Но ако се примирим с тези особености, няма друга причина да твърдим че не е възможно да съществуват Самите тахиони не знам, но тахионни полета съществуват - полето на Хигс е тахионно по свойствата си, в неквантово състояние. Затова и много важен момент в теориите, които се изграждат (като струнната и нейните версии) е теорията да дава възможност за съществуване на тахионни полета, такива теории са перспективните. Но това е друга история...

Да, попадението е много добро. То кристално ясно показва какви мисловни прегради стоят пред повечето умове, които не се опитват да разберат проблема, а само се опитват да доказват колко са им удобни предразсъдъците... За жалост. Във физиката имаме два, до голяма степен независими подхода. Първият е аксиоматичен, приложен строго за пръв път от Нютон: имаме няколко очевидно верни твърдения, и на тяхна база изграждаме модел който да обяснява и предсказва наблюдаемите резултати. При Нютон това са принципът за относителност и абсолютността на времето, в добавка са и трите му закона. При Айнщайн е доуточнен принцип на относителността, и твърдението за скоростта на светлината, както и трите закона на Нютон. И при Нютон, и при Айнщайн това са аксиоми. Според законите на логиката, които не се нарушават нито от Айнщайн, нито от Нютон, ако се приемат за верни тези аксиоми, то и резултатите от тях ще бъдат верни. Толкоз. Това е положението и с класическата физика, и с теорията на относителността, и с квантовата физика, и изобщо на това ниво колкото СТО е глупост, толкова и класическата физика е такава. Да приказва някой тук че нещо било глупаво, е проява на дълбоко неосъзнато невежество към всеки етап от процеса. А да му ръкопляска някой за това, положението не е с нищо по-добро, напротив... Вторият подход е експериментален: аксиоматичните твърдения и техните следствия трябва да бъдат потвърдени. Условията, в които тези твърдения не са опровергани, се наричат граница на приложимост на теорията, която е изградена на база приетата аксиоматика. Извън тази граница теорията не може да се ползва за предсказания и обяснения, или може да се ползва с едно на ум, докато дойде потвърждение.. Това е етапът който може да каже дали аксиомата е глупост или не, и кога. В този форум никой не прави експерименти, така че твърденията за някаква глупост, както казах, са само признак за дълбоко невежество и неспособност да се осмислят нещата. Както се вижда, всяко твърдение може да бъде аксиома, стига да спазва няколко условия - да не бъде следствие от по-основно твърдение, да е очевидно вярно - тоест да може да се използва като истинно в началният етап на създаване на теорията, и да няма негово и на неговите следствия експериментално опровержение. Последното изискване идва от експерименталният подход, на ниво аксиоматика то не е необходимо, там са достатъчни първите две. Тези три изисквания са достатъчни аксиоматичният подход да е успешем и неговият резултат, т.е. теорията, да се нарече верен. СТО, както и класическата физика, спазват строго тези изисквания. Така че, преди да се присъединяваш и да ръкопляскаш на някакво твърдение за глупости, добре е да си изясниш струва ли си Щото иначе изпадаш сам в глупаво положение. И сега две думи за въртящият се вал. Следствието, че скоростта на светлината е крайна, и че тя е максималната скорост на сигнал в природата, води до следният прост извод. Завъртането на единият край на вала е сигнал, който се предава по неговата ос, и чиято скорост не може да надхвърли тази на светлината. Следователно, независимо че единият край на вала се завърта, другият ще започне да се върти след известно време, едва след като сигналът за завъртането достигне до него. За това време първият край на вала вече ще се е завъртял, и валът ще бъде усукан. Дори да се прекрати натиска на първият край, и да се остави той да се върти под собствената си инертност, усукването по дължината на вала ще се запази, по споменатите причини - крайната скорост на сигнала (както е обяснено и в цитираната от Гравити книга). Това иде да покаже само, че понятието от класическата физика за "абсолютно твърдо тяло" при тези условия не е приложимо - когато скоростта на сигнала е крайна, няма абсолютно твърди тела. Затова и е въведен нов термин от Макс Борн, born rigidity. Това е следствие от аксиоматичният подход. Усукването на вала също е следствие на избраната аксиоматика. И не може да бъде глупост, по причините който обясних в началото. Но обратно, глупак е този който го нарича глупост

Тук имаме прекрасен пример за Бръснача на Ханлън: "Никога не търсете злонамереност в нещо, което може адекватно да бъде обяснено с глупост“.

И за тебе ли предразсъдъците ти служат за удобни капаци, за да наричаш всичко глупост? Голямо "критично" мислене, няма що... За жалост.

А ако те попитам да се замислиш, как стигна до откритието че това е глупост, веднага ще ти цъфнат предразсъдъците - "не може, щото не може..." Младенов, оказа се че не знаеш и какво е това "глупост"? Айде по-сериозно, тук не обсъждаме субективният реализъм Малко повече логика влагай, и може да се получи...

Значи трябва да се пишат по-интелектуални сценарии за тези филми. И от това всички ще спечелят

Естествено че електронът може да бъде намерен (което е 100%!) в дадена точка. И това не противоречи на принципът на неопределеност, той просто твърди, че при това положение имаме пълна неопределеност в импулса му. Принципът на неопределеност тук влиза много тънко... Именно чрез него влиза във физиката нулевата енеркия на квантовите осцилатори. Ако един атом/електрон го охладиш до абсолютната нула, по класическата физика той ще спре да се движи - ще има точно положение и нулева енергия, т.е. точно определен импулс (нула). Което вече противоречи на принципът на неопределеност. Тоест, минималната енергия на един обект не може да е нула. А обектът в случая - електрон - е квант на едно поле. Тоест минималната енергия на едно поле не може да е нула. И от там идват квантовите флуктуации и виртуалните частици, както и състоянието на фиически вакуум. В твоето твърдение обаче става дума за електрон - квант с енергия много повече от нулевата енергия на електронното поле. Тоест принципът за неопределеност тук трябва да се проявява по стандартният си начин - неопределеността в положението на електрона, умножена по неопределеността в неговият импулс, да е по-голяма от една ненулева величина. Но в нашият случай дори това нямаме - ние не определяме/проверяваме физически място и импулс на електрона, ние определяме само вероятността той да се прояви някъде. А вероятностите нямат ограниченнията, наложени от принципът на неопределеност.

А защо трябва да има противоречие с квантовата механика тук?

Ето една симулация как се образуват тези вълни при сблъсък на две черни дупки, на коя част от процеса реагират детекторите: