scaner

В криминалистиката има едно правило, "no body, no crime"...

А защо трябва да е усукан и в двете системи? Т.е. защо трябва да има някакъв проблем тук? Според кой закон? И как ти хрумна че това изобщо е аналогия на примера с вала? Пълните глупости тука са, че нямаш никакви смислени аргументи, и чисто субективно раздаваш етикети. Заслепен си от предразсъдъци, че нещо трябвало да бъде някакси, само щото вятъра духал неправилно... Това няма нищо общо с наука, а е просто неудобно емоционално състяние...

Този въпрос разбира се е отворен Проблемът е, че около тахионите има много неясноти. Например, не е ясно могат ли те да взаимодействат с останалата материя. Тук има само предположения, от възможността за доста странни взаимодействия, до възможността за липса на такива, т.е. до тяхната неоткриваемост. Има предположение, че тахионите вече ги няма в нашата вселена, те са били само в началото, спомогнали са Големият взрив. При сплетените двойки евентуалното взаимодействие се характеризира без пренасяне на енергия и импулс, т.е. без промени свързани с предаване на информацията. Има възможности за подобни взаимодействия на тахионите с реалната материя, но както казах, това си е само чиста хипотеза засега (разполагаме само с уравнение но без начални условия, в тях има произвол). От друга страна, самата квантова механика е залегнала на нелокалността, и споменатите сплетени двойки са продукт на тази нелокалност. Вероятно в тази посока може да има някакво търсене, скоро не съм преглеждал статиите в това направление... Може да погледнеш нещо за теорията на Бом-де Бройл (английската версия на статията е доста по-подробна и информативна), напоследък към нея има повишен интерес, тя също силно разчита на нелокалността... А за тахионите, на добре изложено четиво на популярно ниво попаднах в списание Наука: Тахиони. Мъка, мъкаааа... На толкова неизпълнени обещания за "грешки" се наслушахме, че кой да повярва на ново лъжливо овчарче? Видно е, че хал хабер си нямаш за какво говориш, но дерзай, "прескачай" дето можеш. Само не обвинявай другите за неуспешните си скоци

Това че е крайна, е пряко следствие от вторият постулат - като следствие от него, величината и е една и съща във всяка отправна система, а в допълнение ние имаме поне едно наблюдение, че тя е крайна А че е максимално възможна е малко по-сложно. Следствие на СТО е, че интервалът между две събития, отчетени по подвижен часовник, е по-малък от интервала между същите събития отчетени с неподвижен. При което колкото е по-голяма скоростта на подвижният часовник, приближаваща се към светлинната, толкова интервалът отчетен по него клони към нула. Логично е да се предположи, че ако се надхвърли скоростта на светлината, двете събития ще променят реда си (интервалът между тях ще продължи да намалява и да стане отрицателен), което значи причината и следствието да си сменят местата. Което е недопустимо от нашата концепция за причинност. Но това е само груба идея, аналогия. Ако сметнем нещата както трябва, лоренцовите трансформации показват, че енергията и импулсът на едно тяло, доближаващо скоростта си към тази на светлината, ще нарастват неограничено, и няма процес, който да осигури достатъчно енергия за да може тяло с по-ниска от светлината скорост да я достигне (и съответно надхвърли). Което пък означава че тя е максималната възможна скорост за такива тела. Сега, ако бъдем съвсем коректни, вярно е и друго - ако тялото има изначално свръх-светлинна скорост, няма процес който да може да му понижи скоростта под светлинната. Тоест потенциално е възможно съществуването на частици движещи се със скорост по-голяма от тази на светлината - тахиони, за които скоростта на светлината да е минимална. Тяхната физика е малко особена, те би трябвало да съществуват в посока от бъдещето към миналото (следствието при тях изпреварва причината от наша гледна точка), и още куп особености има в поведението им. Но ако се примирим с тези особености, няма друга причина да твърдим че не е възможно да съществуват Самите тахиони не знам, но тахионни полета съществуват - полето на Хигс е тахионно по свойствата си, в неквантово състояние. Затова и много важен момент в теориите, които се изграждат (като струнната и нейните версии) е теорията да дава възможност за съществуване на тахионни полета, такива теории са перспективните. Но това е друга история...

Да, попадението е много добро. То кристално ясно показва какви мисловни прегради стоят пред повечето умове, които не се опитват да разберат проблема, а само се опитват да доказват колко са им удобни предразсъдъците... За жалост. Във физиката имаме два, до голяма степен независими подхода. Първият е аксиоматичен, приложен строго за пръв път от Нютон: имаме няколко очевидно верни твърдения, и на тяхна база изграждаме модел който да обяснява и предсказва наблюдаемите резултати. При Нютон това са принципът за относителност и абсолютността на времето, в добавка са и трите му закона. При Айнщайн е доуточнен принцип на относителността, и твърдението за скоростта на светлината, както и трите закона на Нютон. И при Нютон, и при Айнщайн това са аксиоми. Според законите на логиката, които не се нарушават нито от Айнщайн, нито от Нютон, ако се приемат за верни тези аксиоми, то и резултатите от тях ще бъдат верни. Толкоз. Това е положението и с класическата физика, и с теорията на относителността, и с квантовата физика, и изобщо на това ниво колкото СТО е глупост, толкова и класическата физика е такава. Да приказва някой тук че нещо било глупаво, е проява на дълбоко неосъзнато невежество към всеки етап от процеса. А да му ръкопляска някой за това, положението не е с нищо по-добро, напротив... Вторият подход е експериментален: аксиоматичните твърдения и техните следствия трябва да бъдат потвърдени. Условията, в които тези твърдения не са опровергани, се наричат граница на приложимост на теорията, която е изградена на база приетата аксиоматика. Извън тази граница теорията не може да се ползва за предсказания и обяснения, или може да се ползва с едно на ум, докато дойде потвърждение.. Това е етапът който може да каже дали аксиомата е глупост или не, и кога. В този форум никой не прави експерименти, така че твърденията за някаква глупост, както казах, са само признак за дълбоко невежество и неспособност да се осмислят нещата. Както се вижда, всяко твърдение може да бъде аксиома, стига да спазва няколко условия - да не бъде следствие от по-основно твърдение, да е очевидно вярно - тоест да може да се използва като истинно в началният етап на създаване на теорията, и да няма негово и на неговите следствия експериментално опровержение. Последното изискване идва от експерименталният подход, на ниво аксиоматика то не е необходимо, там са достатъчни първите две. Тези три изисквания са достатъчни аксиоматичният подход да е успешем и неговият резултат, т.е. теорията, да се нарече верен. СТО, както и класическата физика, спазват строго тези изисквания. Така че, преди да се присъединяваш и да ръкопляскаш на някакво твърдение за глупости, добре е да си изясниш струва ли си Щото иначе изпадаш сам в глупаво положение. И сега две думи за въртящият се вал. Следствието, че скоростта на светлината е крайна, и че тя е максималната скорост на сигнал в природата, води до следният прост извод. Завъртането на единият край на вала е сигнал, който се предава по неговата ос, и чиято скорост не може да надхвърли тази на светлината. Следователно, независимо че единият край на вала се завърта, другият ще започне да се върти след известно време, едва след като сигналът за завъртането достигне до него. За това време първият край на вала вече ще се е завъртял, и валът ще бъде усукан. Дори да се прекрати натиска на първият край, и да се остави той да се върти под собствената си инертност, усукването по дължината на вала ще се запази, по споменатите причини - крайната скорост на сигнала (както е обяснено и в цитираната от Гравити книга). Това иде да покаже само, че понятието от класическата физика за "абсолютно твърдо тяло" при тези условия не е приложимо - когато скоростта на сигнала е крайна, няма абсолютно твърди тела. Затова и е въведен нов термин от Макс Борн, born rigidity. Това е следствие от аксиоматичният подход. Усукването на вала също е следствие на избраната аксиоматика. И не може да бъде глупост, по причините който обясних в началото. Но обратно, глупак е този който го нарича глупост

Тук имаме прекрасен пример за Бръснача на Ханлън: "Никога не търсете злонамереност в нещо, което може адекватно да бъде обяснено с глупост“.

И за тебе ли предразсъдъците ти служат за удобни капаци, за да наричаш всичко глупост? Голямо "критично" мислене, няма що... За жалост.

А ако те попитам да се замислиш, как стигна до откритието че това е глупост, веднага ще ти цъфнат предразсъдъците - "не може, щото не може..." Младенов, оказа се че не знаеш и какво е това "глупост"? Айде по-сериозно, тук не обсъждаме субективният реализъм Малко повече логика влагай, и може да се получи...

Значи трябва да се пишат по-интелектуални сценарии за тези филми. И от това всички ще спечелят

Естествено че електронът може да бъде намерен (което е 100%!) в дадена точка. И това не противоречи на принципът на неопределеност, той просто твърди, че при това положение имаме пълна неопределеност в импулса му. Принципът на неопределеност тук влиза много тънко... Именно чрез него влиза във физиката нулевата енеркия на квантовите осцилатори. Ако един атом/електрон го охладиш до абсолютната нула, по класическата физика той ще спре да се движи - ще има точно положение и нулева енергия, т.е. точно определен импулс (нула). Което вече противоречи на принципът на неопределеност. Тоест, минималната енергия на един обект не може да е нула. А обектът в случая - електрон - е квант на едно поле. Тоест минималната енергия на едно поле не може да е нула. И от там идват квантовите флуктуации и виртуалните частици, както и състоянието на фиически вакуум. В твоето твърдение обаче става дума за електрон - квант с енергия много повече от нулевата енергия на електронното поле. Тоест принципът за неопределеност тук трябва да се проявява по стандартният си начин - неопределеността в положението на електрона, умножена по неопределеността в неговият импулс, да е по-голяма от една ненулева величина. Но в нашият случай дори това нямаме - ние не определяме/проверяваме физически място и импулс на електрона, ние определяме само вероятността той да се прояви някъде. А вероятностите нямат ограниченнията, наложени от принципът на неопределеност.

А защо трябва да има противоречие с квантовата механика тук?

Ето една симулация как се образуват тези вълни при сблъсък на две черни дупки, на коя част от процеса реагират детекторите:

Здравей! Въпросът ти е твърде общ, и за това малко неясен. Ще опитам да очертая важните според мене неща свързани с него. Имаме основно два вида ускорение в зависимост от неговото проявление. Едното е кинематичното ускорение - когато едно тяло в някаква отправна система изминава неравни участъци път при еднакви участъци време, или скоростта му не е постоянна с времето. Другият вид ускорение е динамичното - когато тялото изпитва вътрешни напрежения в резултат на своята инертност, когато му въздейства външна сила. Обикновено, когато описваме поведението на едно тяло от гледна точка на инерциална отправна система, двете ускорения съвпадат: въздействието на външна сила води до ефектите при които инертността на обекта се проявява, създавайки вътрешни напрежения, и в същото време обектът се движи неравномерно. Това е масовият случай, и физиката която учим в училище разглежда него. Например вътрешните напрежения възникващи в резултат на проявление на инертността под действие на силата са измерими, и се използват за уреди нарчени акселерометри - уреди, които да измерват ускорението получено в резултат на външната сила. Това ускорение не зависи от избора на инерциална система, с която да опишем поведението на тялото, и за това се нарича абсолютно. В класическата физика и гравитацията е сила, външна за обекта. Тоест на обект поставен в гравитационно поле ще му действа сила, която трябва да доведе до ускорено движение. Тоест ако нямаме никаква друга сила, освен силата на гравитацията, ще имаме споменатият случай. Тази ситуация се нарича свободно падане. Значи, при свободно падане тялото трябва да се разглежда като движещо се с ускорение. И тук възниква малък, но доста интересен и важен проблем. Спрямо някаква система, нарочена за инерциална (в която липсва гравитация), ние наблюдаваме поведението на обекта и виждаме как той падайки свободно се движи с ускорение. Това е кинематичното ускорение. Но какво става с динамичното? Гравитацията действа по еднакъв начин на всички части на тялото, поради което инертността му не предизвиква напрежения, и акселерометър закрепен за такова тяло няма да отчете ускорение. С прости думи казано, в една отправна система, свързана със свободно падащото тяло, в една малка околност на това тяло, силата действаща на всички обекти ще е една и съща, и телата ще се движат вкупом тази сила няма да предизвиква взаимодействие между тях. Тоест обектите в близката околност на свободно падащо тяло, които също падат свободно, ще се държат както в инерциална система. Гравитацията в такава система изчезва. Разбира се, всичко това би било съвсем валидно в едно приближение - ако разглеждаме свободното падане в хомогенно поле - поле, което във вяка точка има един и същи интензитет. Тогава може да се отърсим от ограничението "в малка област" и да разпространим свойствата в цялото пространство - отправната система, свързана със свободно падащо тяло, ще бъде инерциална. Но тогава възниква основателен въпрос: началната инерциална система (която съм подчертал по-горе), дали е инерциална? Защото няма как да изградим такава система, в която да разглеждаме "отвън" хомогенно гравитационо поле. Защото в споменатата система свободно падащото тяло ще има кинематично ускорение, но две инерциални системи се различават само по постоянната сис скорост, не по ускорение. Виждаш как започват да се проявяват по-далеко идущи следствия, които класическата физика е игнорирала. ОТО възниква от тези пепелища Каква е ролята на безтегловността тук? Теглото е реакцията на опората под действие на някакъв обект. Тоест натискът, който този обект упражнява на тази опора. Ако опората е някакъв кантар, той може да отчете този натиск, и числото което той ще ни даде, е теглото. За определеност се счита че теглото е натискът, който се упражнява върху повърхността под действие на земното гравитационно поле на морското равнище. Това че земята не е точнно кълбо а геоид ще доведе до вариации на това число в зависимост от мястото, но това вече са подробности. При свободното падане обаче гравитацията действа на всяички тела. Ако плоскостта на която мерим натиска пада също свободно, видяхме, че и тя, и обектът ще се намират в инерциална система. А в такава система те нямат причина да осъществяват натиск едно върху друго (там гравитацията изчезва), и свободно падащите тела нямат тегло - опитът за измерването му дава НУЛА. Нещата са малко по-различни, ако гравитационното поле не е хомогенно. Във физиката най-простите задачи, с които се демонстрират базови зависимости, е добре да включват достатъчно симетрии и хомогенности, за да се елиминират другите, несъществени ефекти (известният виц за сферичен кон във вакуум ). Всяка несиметрия или нехомогенност внася собствено вличние, което се наслагва върху решението получено от хомогенната задача. И вече задачата на физиката е да отчете тази нехомогенност, ако тя е важна за съответната конкретика. В класическата физика тази нехомогенност ще доведе до нарушение на инерциалността на свободно падащата система в голям мащаб (затова и се разглежда само локално-инерциална система). В ОТО тази нехомогенност отразява кривината на пространство-времето - величина, която чрез никакъв избор на отправната система не може да се елиминира (при хомогеното поле елиминирахме напълно кривината чрез избор на свободно падане). Разбира се тук много може да се копае в тая тема, стига въпросът да е по-конкретен

Могат да падат всякак. И тъй като имаме задача за три тела, тя има най-различни решения. Но винаги когато се твърди, че тела падат с еднакво ускорение, и когато се провеждат експерименти в тази посока, става дума за тела близо едно до друго. И в този случай те наистина падат с еднакво ускорение. А това е от чисто практически съображения, лесно се правят измервания в тази ситуация. Съображенията на Нютон, които приведох някъде нагоре, са също изключително за тази ситуация. Ето ти сам го казваш че смисълът да се пуска две тела едно до другу е безсмислено . Първо че това е равнозначно да пуснеш едно друго тяло със сумираната им маса. А второ че това "зацапва" постановката толкова много от гледната точка на взаимодейтвията, че практичеки е безсмислено да се търси подобно сближаване на двете тела. Защо да е безмислено? Това което съм казал е някаква крайност, която изобщо не е задължителна. В училище не са ли ти демонстрирали как пада стоманено топче и памук във вакуумна тръба? Ми не се долепят, тя гравитацията между тях е безумно малка за да предизвика такова долепяне. И за това никакво зацапване няма. Проблемът на такива експерименти е в случайната поява на наелектризираност, но това е съвсем друга тема. Този вариант е най-добрият. Тъй като близостта на телата не е по причина тяхно взаимодействие, ние имаме едновременно две различни гледни точки - телата падат като едно тяло, и телата падат като две независими тела. И двете ситуации са еднакво валидни. И именно това демонстрира че независимо от масата - 1, 2, или 3 кг, телата падат с еднакво ускорение. Късогледство е да се елиминира най-печелившият вариант

Неадитивността на масата се проявява в много екстрени случаи. Например когато се свързват ядрени частици. За обикновените условия, за които говорим, такова нещо на практика не се наблюдава, и ние сме в позицията си пряко да сравняваме класическата физика и релативистичната. Например, в кутия с един килограм захар, ако сипеш още един, ще има два килограма - и за класическата физика, и за релативизма. Адитивността тук изпъква напред. Казах, че последното е слабо условие, и не винаги е задължително. Например в обясненията си в предния коментар съм разгледал и без взаимодействие, и с взаимодействие. Посоченият пример - две тела едно до друго, точно пасват на твърдението, че те ще падат с еднакво ускорение. Друга конфигурация, например двете тела диаметрално раздалечени и земята между тях, в тази ситуация вече взаимодействието между телата ще доведе до различни ускорения на падане. Както забелязваш, задачата за трите тела може да има най-различни решения, а ние се опитваме да я решаваме в по-прости случаи.. Но обикновено твърдението е, че две тела падат с еднакво ускорение се отнася за близко разположени тела, например в една вакуумна камера - това е случаят и когато пряко можем да сравним падането им. Ако перото пада тук, а чукът в Аржентина, някак съвсем не става очевидно дали ще паднат с еднакво ускорение, да не говорим че такова раздалечаване въвежда и много допълнителни фактори, надморско равнище, плътност на земната кора, близки планини и т.н.. Докато ако падат близо един до друг, пряко може да се сравнява попложението им. И за този случай обикновено се изказва това твърдение. Така е, само че силата не е една и съща. Гравитационната сила е пропорционална на масата на земята и масата на привличаното тяло. Тела с различни маси съответно ще изпитват различни сили - F=k.M.m. Но ускорението от друга страна е също пропорционално на масата на тялото - F=a.m. Като сравним двете величини, за ускорението ще имаме - a-k.M, т.е. то ще е величина зависеща само от масата на другото тяло, в случая земята. Величина, която трябва да е еднаква и за другите тела. И според класичедката физика падащите тела са безтегловни - натискът който биха оказали върху падащият с тях кантар ще е нула. А това е теглото, този натиск върху кантара (ако бъдем по-точни във формулировката - реакцията на опората на тялото) Ако имаш и други въпроси, питай.

Виж сега какво се случва, опростено ще ти го преразкажа. Орбит разглежда следната ситуация; имаме едно тяло и земята. Това което твърди е, че при тяхното взаимодействие не само земята въздейства на тялото и му придава ускорение, но и тялото въздейства на земята и също и придава ускорение - реално двете тела, падайки едно към друго, падат към центъра на масата си, всяко със своето ускорение. Всичко е точно. Това на което той обръща внимание е, че ускорението на тялото към този център зависи от неговата маса (така както и ускорението на земята към същият център ще зависи от масата на тялото). Тоест ако едно тяло е по-тежко, то ще пада с по-гоямо ускорение към този център от тяло, което е по-леко, и по-тежкото тяло ще падне за по-малко време. И тук всичко е точно. Важното е, че тук става дума за падане само на едно тяло към земята. И това е "взаимодействието между падащите тела" което той разглежда. Което всъщност не ни върши работа. Когато говорим по въпроса дали две тела падат с еднакво ускорение към земята или не, горното знание не може да се използва. В горният случай когато по-тежкото тяло пада, земята ще пада към центъра с едно ускорение, когато по-лекото пада, ще пада с друго, и точно тук се корени разликата. Когато обаче имаме две тела, които падат към земята, тя няма как спрямо едното тяло да пада с едно ускорение към центъра на масата, а спрямо другото тяло - с друго, за да ползваме горното знание. Тя ще пада към центъра на масата с едно ускорение, което е резултат от наличието на двете тела. И това преобъща нещата по отношение ускорението с което пада всяко от телата. Нека сега се съсредоточим на двете падащи тела, и да опростим малко задачата. Нека те се намират на една и съща височина едно до друго, и да падат строго вертикално, към центъра на масата на системата. След като ускорението на всяко тяло зависи само от масата на земята и разстоянието до нея, то двете тела ще имат едно и също ускорение към земята, респективно към центъра на масата. За единица време всяко от тях ще направи еднакво преместване по посока земята, и двете тела във всеки последващ момент ще са на едно и също разстояние от земята. И продуктът от това ще бъде еднакво ускорение за всяко от тях - за разлика от началната задача, когато разглеждаме поотделно всяко от тях. Тук няма значение земята с какво ускорение се движи спрямо центъра на масата, важното е, че и двете тела във всеки момент ще са на еднакво разстояние от земята, и ще получават еднакво ускорение от нея. Надявам се че до тук нещата са що годе ясни. Сега нека въведем и усложнение - двете тела да си взаимодействат. В посочената схема те ще имат хоризонтално привличане едно към друго, което няма да се отрази на вертикалното им разстояние до земята. Тоест ще имаме допълнително хоризонтално движение, не влияещо на ускорението с което всяко от тях пада. И тук вече имаме варианти. Може двете тела, привличайки се, да се долепят и да станат едно - което ще продължи да пада със същото ускорение. Може удряйки се да отскочат обратно, като билярдни топки. Варианти различни. Важното е, че двете тела ще падат с едно и също ускорение. Може да се усложни взаимодействието още, но тогава няма да се изплъзнем с такива опростявания, а трябва да решаваме проблема за трите тела.

Това е добро пожелание, което физиката не подкрепя. Обясних по-горе защо. Ако не пренебрегнем това взаимодействие, земята и Юпитер ще се въртят около общият си масов център, който ще описва съответната орбита около слънцето. Самото слънце много слабо ще влияе на тяхната взаимна орбита, тук вече трябва да се решава задачата за трите тела, която няма аналитично решение представимо с известните функции. Ами не го включва. Той разглежда всяко от телата поотделно със слънцето - отделно по-тежкото, отделно по-лекото. И после полученият резултат се опитва да обобщава, ако са налични и двете тела. Това е недопустимо, и затова се получава манджа с грозде. Коректното решение е на проблемът с три тела, а Орбит не се и доближава дори до формулировката му.

Ами смисъла тук е прост. Първо, с твоите съображения имаме задача за три тела - земя, юпитер и слънце. При което ни интересува поведението на две от тях, и то не общото им поведение, а дали ще има разлика между тях. Е, за това задачата е проста - няма да има разлика между тях, независимо какво ще е тяхното общо влияние върху слънцето. И да пренебрегваме масите им, и да не ги пренебрегваме - ако пренебрегнем взаимодействието между земята и юпитер, всичко е ясно. А ако не го пренебрегваме - моля, решавай задача за три тела. Тя няма точно решение, решава се в приближение. Е, в едно добро приближение имаме отговор. Сметките дето пробутваш не са за две падащи към земята тела, а само за едно. В този живот едното, в друг живот друго, но не и две едновременно. А въпросът е за две тела едновременно, тогава сметките ти не вървят - реално имаме три тела (със земята), а сметките ти не обхващат този случай. За какво ни ги пробутваш тогава? Каква полза от ускоренията, които всяко от тях - без намесване на другото - ще създаде на земята? Тя не може да се движи с две ускорения едновременно. Просто не си схванал за какво иде реч.

А защо трябва да обръщам внимание на това, след като въпросът не го засяга? А включването на самобръсначката и нейното магнитно поле как влияят на слънчевите петна, трябва ли да анализирам? Нещо те мъчи, ама не си наясно още Ако трябва точно изчисление, каквото е нужно, ще се отчете. За прецесията на орбитата на Меркурий, от всичките данни натрупани за столетие, хората са отчели влиянието на всяка от планетите върху Меркурий, извадили са тези влияния от наблюдаемото движение, и мизерният остатък, който е останал необясним след всичките тези корекции, 43 ъглови секунди за столетие, е това което не могла да обясни класическата физика. В нашият случай няма значение поведението на слънцето - поведението на земята и Юпитер ще се определи от разстоянието до него, а когато двете планети са в една точка по една орбита, това разстояние и за двете е еднакво - както и да трепери самото слънце, орбитата и на двете планети ще е еднаква. Това се търси, а не как ще трепери самото слънце. Като се вчетеш, лесно се разбира за какво е въпросът, нали?

Това че гравитацията е изкривяване на пространство-времето, а не сила, не променя много нещата. Други са факторите, които влияят по-силно. В Нютоновата теория взаимодействието между гравитиращи тела се основава само на тяхната маса. Преведено на езика на ОТО, на изкривяването на пространство-времето ще влияе само собствената енергия (на покой) на телата). Да, обаче ОТО отчита и друг принос в гравитацията - това е импулсът, с който се движат обектите, и този принос дава отклоненията от Нютоновата теория. Например известната прецесия на перихелия на Меркурий е от такъв източнник. Допълнение към този ефект е, че гравитацията се разпространява с крайна скорост (Нютоновата теория не отчита това). При по-външните планети също има такъв ефект, но тъй като те се движат с по-малки скорости, ефектът е многократно по-слаб. (Разбира се, ако пренебрегнем влиянието нна Юпитер върху земята, двете планети могат да се движат по една и съща геодезична, ако са в една точка и с еднакви скорости. Самата разлика в масите им няма да промени нищо в съвместното им движение, във формата на геодезичната, геодезичната ще се определя от сумарната им маса. Но тук имаме доста макар и малки, прближения, както виждаш). Та по въпроса за земята и Юпитер. По въпроса с геодезичната линия - тук малко терминологията куца. Не, няма да е една геодезична линия, а две еднакви. Под "еднакъв" разбирам не съвпадащ, а подобен по форма - например нищо не пречи земята и Юпитер да се движат в различни плоскости, например взаимно перпендикулярно - в добро приближение траекториите им могат да са подобни, еднакви и несъвпадащи. Например, две окръжности могат да са еднакви (с еднакъв радиус) но да не съвпадат, да са изместени и ориентирани различно в пространството). Тук добавката към айнщайновата кривина свързана с импулса ще е еднаква и за двете траектории, така че няма да ги отличава в това отношение. Изобщо, за разлика от Нютоновата теория, Айнщайновата е нелинейна. Тази нелинейност при малки маси на движещите се тела, и при малки скорости, води до неоткриваеми разлики с Нютоновата теория. Вече при много големи маси, или големи скорости, могат да се проявяват видими отклонения. Например близо до черна дупка траекторията на телата престава да е затворена линия - окръжност или елипса, може да е спирала или най-чудато изкривени фльонги, но това е в такива мнго екстрени случаи. При малки маси, далечни разстояния и малки скорости, Нютоновата теория много добре описва нещата, и нейното приближение е удобно.

Ами щом като падат с еднакво ускорение, естествено е да паднат за еднакво време ако тръгнат от една и съща височина. Или не е така според тебе? Така че въпросът е поставен много правилно, и решението му не изисква никакви формули - само споменатите базови свойства - адитивност на масата и взаимодействието между двете тела да се пренебрегне. Второто дори не е силно условие, може да се нарушава

Не виждам как това засяга темата, освен че наистина се обиждаш само от един показан пръст Ще трябва някак си да свикнеш, живота е сурав и курав... Виж сега, както казах, триенето е демонстрация на изчерпана аргументация. А че нямаш аргументация и си се оплел във формулите, няма никакво съмнение, видно е от километри. Гледай сега колко просто се доказва че две тела падат с еднакво ускорение към земята, независимо от масите им. Това е разсъждение, изказано от самият Нютон в писмата си като обосновка защо е избрал закона за гравитация такъв, какъвто е. Нека предположим, че телата с различни маси падат с различни ускорения. Да разгледаме две тела с еднакви маси, М1=М2. Всяко от тях нека пада с ускорение А1. Ако допрем телата , те ще образуват тяло с маса М=М1+М2, което по предположението по-горе трябва да пада със ускорение А2 > А1. Но двете тела по предположение не взаимодействат едно с друго, т.е. можем спокойно да ги разглеждаме като две независими тела, всяко от които ще трябва да пада с ускорение А1. Тоест имаме противоречие, началното предположение не е верно. Или друга постановка. Нека двете тела са с различни маси. По предположение по-тежкото ще пада по-бързо от по-лекото. При това положение, ако положим по-лекото под по-тежкото, то трябва да оказва съпротивление на по-тежкото, забавяйки по този начин падането на цялата система. Но от друга страна, цялата система има по-голяма маса, и трябва да пада по-бързо. Пак стигаме до противоречие. По същият начин доказваме, че не е верно и другото предположение - по-лекото тяло да пада по-бързо. Остава единствената възможност - телата да падат с еднакви ускорения, независимо от масата си. И това е въплътил Нютон в закона си Както виждаш, базовите идеи могат да се обосновават и без формули.

Е, сега видя ли, че ползването на такива частни клубове, особено когато собственикът им е достатъчно честолюбив, та при липса на аргументи да прибягва до банване, е противопоказно ? Иначе при известната адитивност на масата, дори с прости логически прийоми се доказва, че две тела падат към земята с еднакви ускорения (ако се пренебрегне взаимодействието по между им). Без никакви формули.

Точно така. А това какво отношение има към казаното от мене? В какво му противоречи, или в каква част го подкрепя? Какво изобщо не разбра от това което съм написал?

Именно това е несиметричното. - обектът има различни състояния в различните системи. Докато в едната система е неподвижен - скоростта му е нула, то в другата система той се движи - скоростта му не е нула. В едната ще има кинетична енергия, в другата няма да има. В едната ще има импулс, в другата няма да има. При системите обаче имаме симетрия - докато едната система се движи с фиксирана скорост спрямо другата, то и другата се движи със същата скорост спрямо първата. От друга страна, системите не притежават импулс и енергия, за да се сравняват по тях Тоест обектите се съотнасят по различен начин със ситемите, от колкото системите помежду си. Тази асиметрия е присъща на обекта, и няма значение дали той е в трета или пета система - проблемите на системите са си проблеми на системите, обектите си имат собствени такива