scaner

Бла бла Айнщайн е показал, че независимо кое инерциано състояние си харесаме - покой или движение, физическите закони са еднакви. Тоест на база физическите закони не може да се противопоставя покой на движение, няма никаква разлика между тях в това отношение. Затова и твоето твърдение "Излизаме от състояние на покой, ние сме в някакво различно от покой състояние, в движение", няма смисъл - според физическите закони не можеш да различиш двете състояния. За това твърдението ти е глупост. А с глупостите само отиваш у киреча

Няма такова нещо. Всяко инерциално състояние е 100% еквивалентно и заменимо със състояние на покой. Няма принципна възможност за излизане от него. От тук и цялата каша в представите ти. Ако сме в инерциално състояние, ние можем да твърдим че сме в състояние на покой, и това твърдение е вярно. Допускането на противното като противопоставяне на това състояние е грешем логически ход. И естествено, води до противоречия.

Разбира се. А това от своя страна води до ефекта, че в системата на гайката винта е "по-развит", в смисъл че усукването породено от относителността на едновременността е в обратна посока на естествената резба на винта, ако така мога да се изразя, резбата е "по-рядка". И води до намаляване на стъпките от резбата на единица дължина, точно колкото очаква гайката, ако човек тръгне да го смята

Виц: За да намали наплива към социалните мрежи, от Гугъл решили да усложнят въвеждането на captcha за привържениците на Тръмп.

Е, можеш и да не го ползваш. Но това поставя под въпрос смисъла на цялата задача: за какво ти е тогава да го изчисляваш, след като нуждата не е стратегическа, а може ей така, да отпадне по пътя? В тоя ред на мисли, за да размърдам малко темата, ще опиша поредният "парадокс" следващ от СТО. Имаш гайка и винт с резба. Нека за определеност приемем, че винтът се върти (както е по темата), и в инерциална система, свързна с винта, той не се мести в пространството, но се върти много бързо. Срещу него по направление на оста му лети гайка, която по условие не се върти. Тя се надява на винта и винтът се навива на нея, т.е. резбата и на гайката, и на винта, в този случай съвпадат коректно - количеството стъпки на единица дължина и на двата обекта съвпада (по условие). Сега да видим какво става в отправната система, в която гайката е неподвижна. Там към нея се приближава с голяма скорост въртящият се винт. Поради високата скорост, винтът е скъсен, т.е. ще има повече стъпки на единица дължина (значи стъпките на гайката и на винта ще са различни), следователно не би трябвало да може да се навие на гайката. Парадокс? Това е занимателна задачка, която има сравнително просто решение (няма да го казвам!), което до голяма степен се основава и на ефекта който разглеждаме в тази тема

Хм, това не е ли противоречие? Като преминеш в система в която валът е по-усукан, той там няма да е по-усукан?... Както казваше дядо ми на времето, кел файда от ползата ЛТ само ти помагат да изчислиш какво ще се случва, без да харчиш ресурси за експерименти. Например в случая, вместо да се бъхташ да пробваш различни системи за да намериш нужната, по метода на пробите и грешките, да минимизираш разходите като направиш нужните изчисления. Обикновено умните хора работят по този начин.

Здравей! Тук не знам как с прости обяснения може да се обяснят нещата... Знаеш, квантите са състояние на поле с някаква енергия. Ако енергията на полето се намали под необходимата за съществуване на един квант, то кванти няма, но поле има. Това е неквантово състояние на полето. Повишавайки енергията, полето премнава в състояние на един квант, повишавайки още, може да премине в състояние на два кванта и т.н. Та, в неквантово състояние полето на Хигс има интересни свойства, там при него се появява един член който добре се интерпретира като масов член, само че квадрата на тази маса е отрицателен, демек е нещо като имагинерна маса. Това е областта на виртуалните частици. Същите свойства имат и тахионите и тахионните полета, и при тях масата е имагинерна величина. Затова в това състояние полето на Хигс се държи като тахионно. Има и други причини за тази аналогия, но са доста по-сложни и не им е тук мястото.

Това не е болка за умиране, Sci-Hub има няколко различни домейна, и освен това е достъпна и в Tor, така че няма лесно да бъде спряна. Който се интересува за актуален достъп, да пише в Гугъл "Where is sci-hub now" или примерно да провери в линка https://librarygenesis.pro/sci-hub/#! Нещата са пределно гъвкави. В Twitter е спряна само една публична дискусия, не достъпът до самият сървис. Така че ползвайте обилно

Ами няма проблем. Ако на не-въртящ се вал в една система приложиш еднакъв въртящ момент във всички точки по оста му едновременно, в тази система всички точки ще се въртят синхронно, т.е. валът ще се върти но няма да е усукан. И такъв вал, разглеждан в друга система, ще бъде усукан, тъй като едновременното съвпадение на фазите на въртенето в едната система няма да е едновременно в другата, както се разглежда в тази тема. Каква е причината, няма значение. Дали е наличието на максимална скорост на сигнала, или относителност на едновременността е все едно, защото споменатите фактори са следствие на едни и същи постулати, т.е. в случая са равностойни и взаимозаменяеми за обяснение на ефекта. В едни случаи е удобен единия, в други случаи - другият. С наличието на максимална скорост добре се анализира проблемът с "абсолютно твърдото тяло". В класическата физика такова тяло е тяло, което при динамични натоварвания, ускорения - локални или глобални, не променя размерите и формата си, т.е. тяло с нулева еластичност, упростено казано. Такова тяло, като го подбутнеш в единия край, за да запази формата си, другият му край трябва веднага да реагира, независимо на какво разстояние се намира, т.е. в класическата физика няма ограничение на скоростта на сигнала за промяна, тя е безкрайна. Един завъртян в единият край прът започва да се върти веднага и в другия край. Ако нямаме абсолютно твърдо тяло, то тогава действа еластичността - усукване приложено в единия край се разпространява до другият, но силите на еластичността противодействат и в крайна сметка компенсират усукването. В СТО обаче нещата не са такива. Там дори да игнорираме еластичността (да я приемем за нула), имаме други ефекти. Например скъсяването - едно тяло подложено на ускорение от една отправна система до друга, си променя размера в новата, което нарушава условието за абсолютно твърдо тяло на класическата физика. И в резултат имаме микс - част от ефектите свързани с промяна на форма и размер се основават на действие силите на еластичност, част са базови, идват от свойствата на пространство-времето. Например ако придадем въртящ момент само на единият край на един прът, то той ще се завърти и ще бъде усукан. В класическата физика това усукване може да бъде само под действие на еластичните сили, които ще му се противопоставят и ще го компенсират, т.е. за да го поддържаш, ти трява непрекъснато да упражняваш въртящ момент. В СТО свойствата на пространство-времето са такива, че усукването ще се съхрани (само част ще се компенсира от еластичните сили) и след като премахнеш въртящият момент. И в тоя ред на мисли се получават много и различни варианти на усукване. Например, ако на едно "абсолютно твърдо тяло" (прът с нулева еластичност, за по-точно) приложиш моментно въртяш момент в средата, то тогава то ще се върти така, че средата по фаза ще изпреварва двата края, и това ще бъде устойчиво въртене (защото няма сила на еластичност която да го компенсира). Ако приложиш въртящ момент в две точки - ще се получи още по-гърчава картинка. И всичко това само в една и съща отправна система, за разлика от класическата физика. Какво ще бъде в другите системи може да се определи чрез лоренцовите трансформации. Но в нашият случай, прилагайки моментно въртящ момент във всички точки едновременно, може да постигнеш и еднаква фаза на въртене по цялата дължина, т.е. неусукан въртящ се вал. Това е само много частен случай от всички възможности.

Пак да попитам, на основание какви закони е това "следствие"? Не ти ли писна да халюцинираш глупости, не следващи от никъде? Не става тая работа само с високопарни слова Аха, не можело значи. Тогава как може едно тяло, което е в покой за даден наблюдател, да бъде движещо се в друга система, за друг наблюдател? Нали не можело хем така, хем иначе? Първо се научи да мислиш последователно и най-вече логично, после ще говорим по-нататък.

В криминалистиката има едно правило, "no body, no crime"...

А защо трябва да е усукан и в двете системи? Т.е. защо трябва да има някакъв проблем тук? Според кой закон? И как ти хрумна че това изобщо е аналогия на примера с вала? Пълните глупости тука са, че нямаш никакви смислени аргументи, и чисто субективно раздаваш етикети. Заслепен си от предразсъдъци, че нещо трябвало да бъде някакси, само щото вятъра духал неправилно... Това няма нищо общо с наука, а е просто неудобно емоционално състяние...

Този въпрос разбира се е отворен Проблемът е, че около тахионите има много неясноти. Например, не е ясно могат ли те да взаимодействат с останалата материя. Тук има само предположения, от възможността за доста странни взаимодействия, до възможността за липса на такива, т.е. до тяхната неоткриваемост. Има предположение, че тахионите вече ги няма в нашата вселена, те са били само в началото, спомогнали са Големият взрив. При сплетените двойки евентуалното взаимодействие се характеризира без пренасяне на енергия и импулс, т.е. без промени свързани с предаване на информацията. Има възможности за подобни взаимодействия на тахионите с реалната материя, но както казах, това си е само чиста хипотеза засега (разполагаме само с уравнение но без начални условия, в тях има произвол). От друга страна, самата квантова механика е залегнала на нелокалността, и споменатите сплетени двойки са продукт на тази нелокалност. Вероятно в тази посока може да има някакво търсене, скоро не съм преглеждал статиите в това направление... Може да погледнеш нещо за теорията на Бом-де Бройл (английската версия на статията е доста по-подробна и информативна), напоследък към нея има повишен интерес, тя също силно разчита на нелокалността... А за тахионите, на добре изложено четиво на популярно ниво попаднах в списание Наука: Тахиони. Мъка, мъкаааа... На толкова неизпълнени обещания за "грешки" се наслушахме, че кой да повярва на ново лъжливо овчарче? Видно е, че хал хабер си нямаш за какво говориш, но дерзай, "прескачай" дето можеш. Само не обвинявай другите за неуспешните си скоци

Това че е крайна, е пряко следствие от вторият постулат - като следствие от него, величината и е една и съща във всяка отправна система, а в допълнение ние имаме поне едно наблюдение, че тя е крайна А че е максимално възможна е малко по-сложно. Следствие на СТО е, че интервалът между две събития, отчетени по подвижен часовник, е по-малък от интервала между същите събития отчетени с неподвижен. При което колкото е по-голяма скоростта на подвижният часовник, приближаваща се към светлинната, толкова интервалът отчетен по него клони към нула. Логично е да се предположи, че ако се надхвърли скоростта на светлината, двете събития ще променят реда си (интервалът между тях ще продължи да намалява и да стане отрицателен), което значи причината и следствието да си сменят местата. Което е недопустимо от нашата концепция за причинност. Но това е само груба идея, аналогия. Ако сметнем нещата както трябва, лоренцовите трансформации показват, че енергията и импулсът на едно тяло, доближаващо скоростта си към тази на светлината, ще нарастват неограничено, и няма процес, който да осигури достатъчно енергия за да може тяло с по-ниска от светлината скорост да я достигне (и съответно надхвърли). Което пък означава че тя е максималната възможна скорост за такива тела. Сега, ако бъдем съвсем коректни, вярно е и друго - ако тялото има изначално свръх-светлинна скорост, няма процес който да може да му понижи скоростта под светлинната. Тоест потенциално е възможно съществуването на частици движещи се със скорост по-голяма от тази на светлината - тахиони, за които скоростта на светлината да е минимална. Тяхната физика е малко особена, те би трябвало да съществуват в посока от бъдещето към миналото (следствието при тях изпреварва причината от наша гледна точка), и още куп особености има в поведението им. Но ако се примирим с тези особености, няма друга причина да твърдим че не е възможно да съществуват Самите тахиони не знам, но тахионни полета съществуват - полето на Хигс е тахионно по свойствата си, в неквантово състояние. Затова и много важен момент в теориите, които се изграждат (като струнната и нейните версии) е теорията да дава възможност за съществуване на тахионни полета, такива теории са перспективните. Но това е друга история...

Да, попадението е много добро. То кристално ясно показва какви мисловни прегради стоят пред повечето умове, които не се опитват да разберат проблема, а само се опитват да доказват колко са им удобни предразсъдъците... За жалост. Във физиката имаме два, до голяма степен независими подхода. Първият е аксиоматичен, приложен строго за пръв път от Нютон: имаме няколко очевидно верни твърдения, и на тяхна база изграждаме модел който да обяснява и предсказва наблюдаемите резултати. При Нютон това са принципът за относителност и абсолютността на времето, в добавка са и трите му закона. При Айнщайн е доуточнен принцип на относителността, и твърдението за скоростта на светлината, както и трите закона на Нютон. И при Нютон, и при Айнщайн това са аксиоми. Според законите на логиката, които не се нарушават нито от Айнщайн, нито от Нютон, ако се приемат за верни тези аксиоми, то и резултатите от тях ще бъдат верни. Толкоз. Това е положението и с класическата физика, и с теорията на относителността, и с квантовата физика, и изобщо на това ниво колкото СТО е глупост, толкова и класическата физика е такава. Да приказва някой тук че нещо било глупаво, е проява на дълбоко неосъзнато невежество към всеки етап от процеса. А да му ръкопляска някой за това, положението не е с нищо по-добро, напротив... Вторият подход е експериментален: аксиоматичните твърдения и техните следствия трябва да бъдат потвърдени. Условията, в които тези твърдения не са опровергани, се наричат граница на приложимост на теорията, която е изградена на база приетата аксиоматика. Извън тази граница теорията не може да се ползва за предсказания и обяснения, или може да се ползва с едно на ум, докато дойде потвърждение.. Това е етапът който може да каже дали аксиомата е глупост или не, и кога. В този форум никой не прави експерименти, така че твърденията за някаква глупост, както казах, са само признак за дълбоко невежество и неспособност да се осмислят нещата. Както се вижда, всяко твърдение може да бъде аксиома, стига да спазва няколко условия - да не бъде следствие от по-основно твърдение, да е очевидно вярно - тоест да може да се използва като истинно в началният етап на създаване на теорията, и да няма негово и на неговите следствия експериментално опровержение. Последното изискване идва от експерименталният подход, на ниво аксиоматика то не е необходимо, там са достатъчни първите две. Тези три изисквания са достатъчни аксиоматичният подход да е успешем и неговият резултат, т.е. теорията, да се нарече верен. СТО, както и класическата физика, спазват строго тези изисквания. Така че, преди да се присъединяваш и да ръкопляскаш на някакво твърдение за глупости, добре е да си изясниш струва ли си Щото иначе изпадаш сам в глупаво положение. И сега две думи за въртящият се вал. Следствието, че скоростта на светлината е крайна, и че тя е максималната скорост на сигнал в природата, води до следният прост извод. Завъртането на единият край на вала е сигнал, който се предава по неговата ос, и чиято скорост не може да надхвърли тази на светлината. Следователно, независимо че единият край на вала се завърта, другият ще започне да се върти след известно време, едва след като сигналът за завъртането достигне до него. За това време първият край на вала вече ще се е завъртял, и валът ще бъде усукан. Дори да се прекрати натиска на първият край, и да се остави той да се върти под собствената си инертност, усукването по дължината на вала ще се запази, по споменатите причини - крайната скорост на сигнала (както е обяснено и в цитираната от Гравити книга). Това иде да покаже само, че понятието от класическата физика за "абсолютно твърдо тяло" при тези условия не е приложимо - когато скоростта на сигнала е крайна, няма абсолютно твърди тела. Затова и е въведен нов термин от Макс Борн, born rigidity. Това е следствие от аксиоматичният подход. Усукването на вала също е следствие на избраната аксиоматика. И не може да бъде глупост, по причините който обясних в началото. Но обратно, глупак е този който го нарича глупост

Тук имаме прекрасен пример за Бръснача на Ханлън: "Никога не търсете злонамереност в нещо, което може адекватно да бъде обяснено с глупост“.

И за тебе ли предразсъдъците ти служат за удобни капаци, за да наричаш всичко глупост? Голямо "критично" мислене, няма що... За жалост.

А ако те попитам да се замислиш, как стигна до откритието че това е глупост, веднага ще ти цъфнат предразсъдъците - "не може, щото не може..." Младенов, оказа се че не знаеш и какво е това "глупост"? Айде по-сериозно, тук не обсъждаме субективният реализъм Малко повече логика влагай, и може да се получи...

Значи трябва да се пишат по-интелектуални сценарии за тези филми. И от това всички ще спечелят

Естествено че електронът може да бъде намерен (което е 100%!) в дадена точка. И това не противоречи на принципът на неопределеност, той просто твърди, че при това положение имаме пълна неопределеност в импулса му. Принципът на неопределеност тук влиза много тънко... Именно чрез него влиза във физиката нулевата енеркия на квантовите осцилатори. Ако един атом/електрон го охладиш до абсолютната нула, по класическата физика той ще спре да се движи - ще има точно положение и нулева енергия, т.е. точно определен импулс (нула). Което вече противоречи на принципът на неопределеност. Тоест, минималната енергия на един обект не може да е нула. А обектът в случая - електрон - е квант на едно поле. Тоест минималната енергия на едно поле не може да е нула. И от там идват квантовите флуктуации и виртуалните частици, както и състоянието на фиически вакуум. В твоето твърдение обаче става дума за електрон - квант с енергия много повече от нулевата енергия на електронното поле. Тоест принципът за неопределеност тук трябва да се проявява по стандартният си начин - неопределеността в положението на електрона, умножена по неопределеността в неговият импулс, да е по-голяма от една ненулева величина. Но в нашият случай дори това нямаме - ние не определяме/проверяваме физически място и импулс на електрона, ние определяме само вероятността той да се прояви някъде. А вероятностите нямат ограниченнията, наложени от принципът на неопределеност.

А защо трябва да има противоречие с квантовата механика тук?

Ето една симулация как се образуват тези вълни при сблъсък на две черни дупки, на коя част от процеса реагират детекторите:

Здравей! Въпросът ти е твърде общ, и за това малко неясен. Ще опитам да очертая важните според мене неща свързани с него. Имаме основно два вида ускорение в зависимост от неговото проявление. Едното е кинематичното ускорение - когато едно тяло в някаква отправна система изминава неравни участъци път при еднакви участъци време, или скоростта му не е постоянна с времето. Другият вид ускорение е динамичното - когато тялото изпитва вътрешни напрежения в резултат на своята инертност, когато му въздейства външна сила. Обикновено, когато описваме поведението на едно тяло от гледна точка на инерциална отправна система, двете ускорения съвпадат: въздействието на външна сила води до ефектите при които инертността на обекта се проявява, създавайки вътрешни напрежения, и в същото време обектът се движи неравномерно. Това е масовият случай, и физиката която учим в училище разглежда него. Например вътрешните напрежения възникващи в резултат на проявление на инертността под действие на силата са измерими, и се използват за уреди нарчени акселерометри - уреди, които да измерват ускорението получено в резултат на външната сила. Това ускорение не зависи от избора на инерциална система, с която да опишем поведението на тялото, и за това се нарича абсолютно. В класическата физика и гравитацията е сила, външна за обекта. Тоест на обект поставен в гравитационно поле ще му действа сила, която трябва да доведе до ускорено движение. Тоест ако нямаме никаква друга сила, освен силата на гравитацията, ще имаме споменатият случай. Тази ситуация се нарича свободно падане. Значи, при свободно падане тялото трябва да се разглежда като движещо се с ускорение. И тук възниква малък, но доста интересен и важен проблем. Спрямо някаква система, нарочена за инерциална (в която липсва гравитация), ние наблюдаваме поведението на обекта и виждаме как той падайки свободно се движи с ускорение. Това е кинематичното ускорение. Но какво става с динамичното? Гравитацията действа по еднакъв начин на всички части на тялото, поради което инертността му не предизвиква напрежения, и акселерометър закрепен за такова тяло няма да отчете ускорение. С прости думи казано, в една отправна система, свързана със свободно падащото тяло, в една малка околност на това тяло, силата действаща на всички обекти ще е една и съща, и телата ще се движат вкупом тази сила няма да предизвиква взаимодействие между тях. Тоест обектите в близката околност на свободно падащо тяло, които също падат свободно, ще се държат както в инерциална система. Гравитацията в такава система изчезва. Разбира се, всичко това би било съвсем валидно в едно приближение - ако разглеждаме свободното падане в хомогенно поле - поле, което във вяка точка има един и същи интензитет. Тогава може да се отърсим от ограничението "в малка област" и да разпространим свойствата в цялото пространство - отправната система, свързана със свободно падащо тяло, ще бъде инерциална. Но тогава възниква основателен въпрос: началната инерциална система (която съм подчертал по-горе), дали е инерциална? Защото няма как да изградим такава система, в която да разглеждаме "отвън" хомогенно гравитационо поле. Защото в споменатата система свободно падащото тяло ще има кинематично ускорение, но две инерциални системи се различават само по постоянната сис скорост, не по ускорение. Виждаш как започват да се проявяват по-далеко идущи следствия, които класическата физика е игнорирала. ОТО възниква от тези пепелища Каква е ролята на безтегловността тук? Теглото е реакцията на опората под действие на някакъв обект. Тоест натискът, който този обект упражнява на тази опора. Ако опората е някакъв кантар, той може да отчете този натиск, и числото което той ще ни даде, е теглото. За определеност се счита че теглото е натискът, който се упражнява върху повърхността под действие на земното гравитационно поле на морското равнище. Това че земята не е точнно кълбо а геоид ще доведе до вариации на това число в зависимост от мястото, но това вече са подробности. При свободното падане обаче гравитацията действа на всяички тела. Ако плоскостта на която мерим натиска пада също свободно, видяхме, че и тя, и обектът ще се намират в инерциална система. А в такава система те нямат причина да осъществяват натиск едно върху друго (там гравитацията изчезва), и свободно падащите тела нямат тегло - опитът за измерването му дава НУЛА. Нещата са малко по-различни, ако гравитационното поле не е хомогенно. Във физиката най-простите задачи, с които се демонстрират базови зависимости, е добре да включват достатъчно симетрии и хомогенности, за да се елиминират другите, несъществени ефекти (известният виц за сферичен кон във вакуум ). Всяка несиметрия или нехомогенност внася собствено вличние, което се наслагва върху решението получено от хомогенната задача. И вече задачата на физиката е да отчете тази нехомогенност, ако тя е важна за съответната конкретика. В класическата физика тази нехомогенност ще доведе до нарушение на инерциалността на свободно падащата система в голям мащаб (затова и се разглежда само локално-инерциална система). В ОТО тази нехомогенност отразява кривината на пространство-времето - величина, която чрез никакъв избор на отправната система не може да се елиминира (при хомогеното поле елиминирахме напълно кривината чрез избор на свободно падане). Разбира се тук много може да се копае в тая тема, стига въпросът да е по-конкретен

Могат да падат всякак. И тъй като имаме задача за три тела, тя има най-различни решения. Но винаги когато се твърди, че тела падат с еднакво ускорение, и когато се провеждат експерименти в тази посока, става дума за тела близо едно до друго. И в този случай те наистина падат с еднакво ускорение. А това е от чисто практически съображения, лесно се правят измервания в тази ситуация. Съображенията на Нютон, които приведох някъде нагоре, са също изключително за тази ситуация. Ето ти сам го казваш че смисълът да се пуска две тела едно до другу е безсмислено . Първо че това е равнозначно да пуснеш едно друго тяло със сумираната им маса. А второ че това "зацапва" постановката толкова много от гледната точка на взаимодейтвията, че практичеки е безсмислено да се търси подобно сближаване на двете тела. Защо да е безмислено? Това което съм казал е някаква крайност, която изобщо не е задължителна. В училище не са ли ти демонстрирали как пада стоманено топче и памук във вакуумна тръба? Ми не се долепят, тя гравитацията между тях е безумно малка за да предизвика такова долепяне. И за това никакво зацапване няма. Проблемът на такива експерименти е в случайната поява на наелектризираност, но това е съвсем друга тема. Този вариант е най-добрият. Тъй като близостта на телата не е по причина тяхно взаимодействие, ние имаме едновременно две различни гледни точки - телата падат като едно тяло, и телата падат като две независими тела. И двете ситуации са еднакво валидни. И именно това демонстрира че независимо от масата - 1, 2, или 3 кг, телата падат с еднакво ускорение. Късогледство е да се елиминира най-печелившият вариант

Неадитивността на масата се проявява в много екстрени случаи. Например когато се свързват ядрени частици. За обикновените условия, за които говорим, такова нещо на практика не се наблюдава, и ние сме в позицията си пряко да сравняваме класическата физика и релативистичната. Например, в кутия с един килограм захар, ако сипеш още един, ще има два килограма - и за класическата физика, и за релативизма. Адитивността тук изпъква напред. Казах, че последното е слабо условие, и не винаги е задължително. Например в обясненията си в предния коментар съм разгледал и без взаимодействие, и с взаимодействие. Посоченият пример - две тела едно до друго, точно пасват на твърдението, че те ще падат с еднакво ускорение. Друга конфигурация, например двете тела диаметрално раздалечени и земята между тях, в тази ситуация вече взаимодействието между телата ще доведе до различни ускорения на падане. Както забелязваш, задачата за трите тела може да има най-различни решения, а ние се опитваме да я решаваме в по-прости случаи.. Но обикновено твърдението е, че две тела падат с еднакво ускорение се отнася за близко разположени тела, например в една вакуумна камера - това е случаят и когато пряко можем да сравним падането им. Ако перото пада тук, а чукът в Аржентина, някак съвсем не става очевидно дали ще паднат с еднакво ускорение, да не говорим че такова раздалечаване въвежда и много допълнителни фактори, надморско равнище, плътност на земната кора, близки планини и т.н.. Докато ако падат близо един до друг, пряко може да се сравнява попложението им. И за този случай обикновено се изказва това твърдение. Така е, само че силата не е една и съща. Гравитационната сила е пропорционална на масата на земята и масата на привличаното тяло. Тела с различни маси съответно ще изпитват различни сили - F=k.M.m. Но ускорението от друга страна е също пропорционално на масата на тялото - F=a.m. Като сравним двете величини, за ускорението ще имаме - a-k.M, т.е. то ще е величина зависеща само от масата на другото тяло, в случая земята. Величина, която трябва да е еднаква и за другите тела. И според класичедката физика падащите тела са безтегловни - натискът който биха оказали върху падащият с тях кантар ще е нула. А това е теглото, този натиск върху кантара (ако бъдем по-точни във формулировката - реакцията на опората на тялото) Ако имаш и други въпроси, питай.